Прокрадващ се в сенките

Глава 18 Съветът

Фигурата на шута се мяркаше пред мен, така че да се загубя всред необятното преплитане на коридори и стълби беше доста трудно. Трябваше просто да следвам облечения в сиво-синьо трико Кли-кли. Гвардейците ни проследяваха с отегчени погледи и не бързаха да спират непознатия с напълно разумния въпрос: какво правите тук?

Явно тук също бяха успели да предупредят за появата ми, така че въпроси не възникнаха в никой. Добре школуваните слуги в сиво-сини ливреи отваряха вратите да пропуснат Кли-кли, а следователно и мен, в светая светих на кралския дворец.

Желанието ми да откъсна главата на зелената гадинка постепенно затихваше, но гоблина беше решил да не изкушава съдбата и се държеше по-далеч от мен. Което по принцип си беше правилно. Както каза съвсем наскоро Делер:

— Мога и с бръснач през очите.

Вървящият от моята страна слуга замръзна от изненада и се опули в мен. Осъзнах, че съм казал на глас думите на Делер, и побързах да настигна Кли-Кли, докато слугата още не се е опомнил и не е хукнал да вика гвардейците да вържат незнайно откъде появилия се тук убиец.

Завих забързано зад ъгъла, стараейки се да догоня гоблина, и се сблъсках лице в лице с група придворни матрони, разхождащи своите пораснали дъщери. Шутът, без да се спира, направи безупречен придворен поклон, достоен да присъства във всички книги по етикеция, и бързо се промъкна през неочакваното препятствие във формата на широки поли. Аз учтиво се усмихнах на дамите, но впечатления не предизвиках. По-точно предизвиках, но с абсолютно обратния на желания ефект. Великосветските дами сбърчиха великосветските си аристократични нослета, сякаш от мен вонеше на помийна яма. Всъщност вонеше от тях. Едва не припаднах от острия аромат на парфюм. Според мен тези дами се бяха гмурнали във вана с парфюм и бяха прекарали там цяла година.

— Ваше сиятелство — обърна се към мен шутът, стигнал вече дъното на коридора.

Естествено, за да го чуя, му се наложи да крещи из целия дворец.

— Докога ще ви чакам, херцог? Размърдайте копита!

Чувайки, че съм херцог, придворните дами рязко промениха мнението си за моята персона. Сбърчените нослета изчезнаха и на личицата на някои дами дори се появиха кокетни усмивчици. Вече не се смущаваха нито от не най-елегантния ми тоалет, нито от синината на лицето. Бях херцог, а на херцога всичко се прощава. Още веднъж се усмихнах вежливо и бързо се промъкнах покрай тях. От тези придворни матрони всичко можеше да се очаква: объркват ти главата с тези парфюми и докато се опомниш, вече си се оженил за някоя хубавичка, но сериозно ощетена откъм интелект придворна глупачка. А после върви обяснявай, че шутът само се е пошегувал и ти съвсем не си херцог — така или иначе полза няма да има никаква. В най-добрия случай таткото на малкото момиченце ще промуши фалшивия херцог с меч, за да запази никому ненужната чест на рода.

Шутът нетърпеливо пристъпваше, докато ме изчакваше пред масивните бели врати със златни инкрустации, изобразяващи лов на обур. До вратите бяха застинали шестима гвардейци. Докато крачех към тях, шутът успя да ощипе един от сиво-сините за крака, да се изплези на друг и да пробва да вземе копието не трети. Като цяло гоблинът се правеше на клоун с всички сили. Гвардейците, застанали на почетен караул, дори не помръднаха. Но в очите им съвсем ясно се четеше желанието да смачкат малката гадинка веднага щом им свърши смяната.

Виждайки, че приближавам, шутът прекрати номерата си и бутна крилото на вратата.

— Гарет, не се зазяпвай — изписка весело.

Лесно е да се каже! В тронната зала влизах за първи път. Беше огромна, толкова огромна, че в нея можеха да се поберат всички благородници в кралството, ако добре ги натъпчат. А вече сериозно — в тронната зала спокойно можеха да се провеждат репетиции за военни паради. Или поне на кавалерията. Място имаше предостатъчно.

От дясната ми страна се издигаха огромни прозорци, високи около десет ярда. Те започваха от пода и стигаха почти до тавана. Подът беше покрит с черни и бели квадратни плочки. Някъде далеч-далеч напред стоеше тронът на краля. В залата нямаше никой, ако не броим двамата гвардейци от двете страни на трона.

— Не ми ли каза, че сега кралят чете конско на придворните си? — обърнах се към Кли-кли и млъкнах.

Гласът ми се усили десетократно и изпълни залата. Определено имаше магия: дори да говориш тихо, ще те чуе всеки, където и да се намира в тронната зала.

— И какво като съм казал? Шутът нали затова е шут, да говори каквото си иска — захили се гоблинът и се заслуша в прозвучалото ехо.

После се зае с крайно отговорното, от неговата гоблинска гледна точка, занятие — сви левия си крак и с десния започна да скача по белите плочки, като се стараеше да не стъпва на черните.

Така прекосихме цялата тронна зала: гоблинът на един крак, а аз — с отмерена походка, опитвайки се да преодолея обзелото ме изкушение да се втурна напред и да удуша незнаещия грижи Кли-кли. Шутът доподскача до трона, който, трябва да отбележа, с нищо не се отличаваше от общия фон на тронната зала. Нямаше нито ковано злато, нито рубини с глава на тигър по него. Нито намек за тези богати и екстравагантни инкрустации, с които се славеха Империите. Тамошните императори се стремяха да се надминат един друг в разкоша. Нашият славен Сталкон, да стои още сто лета на този трон, предпочиташе да инвестира жълтиците си не в съмнителни, макар и красиви дрънкулки, а в армията.

Без да обръща никакво внимание на мълчаливия гвардеец, шутът се покатери на трона, взе от кадифената възглавничка кралския скиптър, който по-скоро наподобяваше тежък боздуган (с такъв спокойно можеш да се защитиш от нападатели), и скочи на пода.

— Да не се нараниш — подразних го аз, с което си спечелих презрителен поглед.

Все пак Кли-кли върна новата играчка обратно на възглавницата, добавяйки до нея остатъка от моркова. Отстъпи назад, наклони глава като някакъв художник, оценяващ някакво произведение на изкуството и, удовлетворен от резултата, ме поведе нататък.

В самия край на залата се виждаха други врати, приличащи си като две капки вода с тези, през които бяхме влезли преди малко. Шутът съвсем безцеремонно ги отвори с крак.

— Заповя-а-адай! — с гостоприемен жест ме покани да вляза гоблинът, но после внезапно осъзна, че ако стои там, аз ще имам съвсем реален шанс да го докопам.

Затова Кли-кли ловко се шмугна вътре, избягвайки за пореден път отмъщението ми, очакващо го заради разбитата магическа стъкленица.

Озовах се в същата стая, където предния път ме беше въвел Фраго Лантен. Вече познавах всички присъстващи, така че нямаха нужда от представяне. Учтиво се поклоних.

— Хайде, мастър Гарет — каза кралят. — Да оставим целия съмнителен етикет за моите придворни. Седнете. Защо толкова се забавихте, Кли-кли?

— Че каква вина имам аз? — направи гримаса шутът. — Докато мастър Гарет се размърда… Цели петнайсет минути го уговарях да дойде тук.

От такава нагла лъжа направо се задуших от възмущение, но го преглътнах и, като реших да не обръщам внимание на кралския глупак, отвърнах:

— Благодаря, Ваше Величество.

Преди да седна на стола, подаден ми от Кли-кли, му хвърлих преценяващ поглед. От проклетия гоблин можеше да се очаква всичко. Но Кли-кли изглеждаше като невинно агънце. Не мисля, че точно пред краля ще рискува да ми сложи нещо остро под задника.

Този път кралят изобщо не приличаше на добродушен кръчмар в пуловер и войнишки панталони. Кралският плащ, с преливащ дълбок и наситен сиво-син цвят, и тънката ивица на короната на главата му ми изглеждаха много по-подходящо облекло за този човек.

— Магистър Арцивус вече ни разказа, че твоето начинание е приключило успешно — каза кралят, кимайки към стария архимаг.

Арцивус се намръщи, очевидно не беше в настроение. Такава физиономия имаше един мой приятел, когато го измъчваше запек. Надявах се, че при Арцивус причината за лошо настроение е друга. Архимагът ми хвърли не най-любезния си поглед, но не каза нищо.

— Да, Ваше Величество, аз съм изцяло подготвен за нашето… ъ… малко начинание.

— В мен възникнаха няколко въпроса, ще бъдеш ли така любезен да ни разкажеш още веднъж какво точно се случи?

Желанието на краля беше закон, така че въздъхнах и за пореден път през тази седмица започнах да разказвам за своите приключения, като този път не скрих нищо. Е, или почти нищо. За Валдер така и не казах нито дума. По средата на разказа гърлото ми съвсем пресъхна и аз започнах да говоря все по-тихо и по-тихо. Сталкон направи едва забележимо движение с пръсти и внимателният шут ми наля вино. Кимнах с благодарност, отпих и продължих историята. Само Арцивус от време на време вдигаше вежди, обикновено при моментите, които чуваше за първи път. Онези, които бях премълчал пред него по време на пътуването ни в каретата. Най-интересното беше, че никой не ме прекъсна и на никой не му писна от безкрайната ми история. Но в крайна сметка всичко си има край, така че в един момент можех да въздъхна облекчено и още веднъж да си наквася гърлото с прекрасно вино от кралските изби.

— Ама че работа… — промълви Кли-кли, пръв нарушил тишината след края на моята история.

— Прекалено меко се изразяваш, глупако — измърмори Алистан Маркауз.

Този път той беше в обикновена гвардейска униформа. Изглежда на известните доспехи, станали легендарни сред воините на Валиостр, днес им беше дадена почивка.

— Събитията врат и кипят, скъпи шуте. И дано само не се опарим. Извинете, Ваше Величество, но колкото и да се пазехме, нашият враг пак е узнал всичко за предстоящия поход.

— А и не само врагът ни — измърка Миралисса. Днес тя беше без воал и беше сменила синята си мирануехска рокля с абсолютно същата, но изумрудена. — Тук има и трета страна, този Господар.

— Вие чували ли сте по-рано нещо за него? — обърна се кралят към нея.

— Ако този Господар изобщо съществува, добре се крие. Лично аз, както впрочем и моите спътници, досега нищо за никакъв Господар не сме чували. Ще трябва да дадем заповед да се преровят семейните архиви. Може пък да се намери нещо в старите библиотеки.

— Съмнявам се — мрачно отвърна Плъха. — Кралските пясъчници през всичките тези дни търсеха и нищо не намериха.

— Е, защо нищо? — възрази Сталкон. — Намериха нещо.

— А — капитанът на кралската гвардия махна с ръка, — това е глупост.

— За какво става дума? — попита Арцивус.

— Докато се ровехме в старите хроники, ваше магичество, попаднахме на разпита на някой си Джок Имарго. Онзи, когото всички знаят като Джок-докаралия-зимата. И така, той твърдял, че е натопен за убийството на принца от дома на Черната роза и че всъщност това било работа на поддръжници на Господаря. Разбира се, никой не повярвал на историята за някакъв си Господар и Джок бил даден на елфите.

— А на вас после казал ли е нещо за този Господар, лейди Миралисса? — попита архимагът.

— Извинете ме, милорди, но не съм много добре запозната с тази част от историята — поклати отрицателно глава Миралисса. — А и това са си вътрешни работи за дома на Черната роза, дом Черна луна не се е месил. Ще трябва да попитате Ел.

— Това не е ли един от елфите, които ви съпровожда? — досети се Арцивус.

— Да. Той е от дома на Черната роза.

— Засега ще приемем, че този Господар е напълно реален и също толкова опасен, колкото Неназовимия. Че дори и по-опасен. В крайна сметка не знаем какво точно иска — каза кралят.

— Какво иска и на огрите е ясно — възрази Кли-кли. — Иска Рога да не попада в ръцете ни.

— Мнозина не искат Рога на дъгата отново да се върне в нашия свят. Орденът също е сред тези, които смятат, че той е твърде опасен, но, уви, необходим. Документите са при теб, нали, Гарет? — попита Арцивус.

Неохотно кимнах. Твърде много усилия положих да се добера до плановете на Храд Спайн и сега изобщо не ми се искаше да ги давам в ръцете на Ордена. Дори и временно.

— Позволи ми да ги погледна.

Не ми оставаше нищо друго, освен да бръкна в чантата и да ги дам на архимага. Отказва ли се на магистъра на Ордена на Валиостр?

Арцивус започва да изучава картите, а когато се натъкваше на интересно за него място, беззвучно мърдаше устни. Останалите търпеливо чакаха кога архимагът ще благоволи да сподели своите наблюдения. В този момент вратата на стаята се отвори и влезе вече познатият ми лейтенант от гвардията.

— Моля за извинение, ваше величество, но гномите там… — лейтенантът изглеждаше малко обезкуражен.

— И какво искат, Изми? — Сталкон погледна изненадано лейтенанта.

— Гномите казват, че някакъв гоблин, който много прилича на вашия шут, ги е окрал, или по-точно е откраднал вашето оръдие в момента, когато го ремонтирали.

— Тоест? — кралят, както и всички останали, не разбираше как малкия Кли-кли е успял да открадне масивното и тежко оръдие.

— Гномите твърдят, че направил някаква магия и то просто изчезнало — самият лейтенант не разбираше как глупакът със звънчета може да сътвори нещо подобно.

— Кли-кли, вярно ли е?

Съдейки от вида на Кли-кли, той мислеше само за едно — как по-незабелязано да изчезне.

— Е, не съвсем… — промърмори шутът, изучавайки носовете на обувките си.

— Какво значи не съвсем?! — сопна се кралят. — Отговаряй ясно!

— Ами, истина е — промърмори шутът, съгласявайки се с обвиненията на лейтенант Изми. — Просто исках да изпробвам заклинание от чантата на Гарет!

— Изпробвал си го за моя сметка! Кой сега ще се оправя с гномите?

Шутът учтиво замълча, преструвайки се, че много, много се срамува. В разкаянието на Кли-кли никой не повярва, а и самият той не очакваше такова чудо.

— То така или иначе беше бракувано — опита да се оправдае гоблинът.

— Взех те на своя глава! И защо още ти търпя номерата? — кралят ядосано поклати глава.

Кли-кли отново се престори, че много, много го е срам, че му е неловко и като цяло повече няма да прави така.

— Опитай се да потулиш тази работа.

Бедният лейтенант, получавайки неизпълнима заповед, се поколеба за миг, но намери в себе си сили да кимне (на него нищо друго не му и оставаше) и тръгна на битка с гномите. Да, получи опасна и трудна задача. Да не кажа невъзможна. По-лесно е да убедиш огр да не яде човешка плът, отколкото да успокоиш разбеснели се гноми, особено когато беснеят поради сериозна причина — за пари.

— Аз… — опита да се оправдае Кли-кли, но видя разярения поглед на краля и млъкна.

— Ето, чуйте — усмихна се Арцивус. Архимагът дори не обърна внимание на току-що случилия се неприятен инцидент. Цялото му внимание беше насочено към старите документи. — Много интересно нещо.

Магистърът прочете на глас стихотворението-загадка, което беше привлякло вниманието и на Фор. Но за разлика от моя учител архимагът нямаше нужда да се рови в речници, той напълно свободно владееше първия език на орки и елфи — древнооркски.

— Веднага мога да кажа, че едното четиристишие се явява най-абсолютната и най-наглата кражба, която някога съм виждал през живота си — изстреля шутът веднага щом Арцивус приключи с четенето.

— И кое четиристишие не ти хареса? — изненада се архимагът.

— напевно изрецитира шутът. — Това е от книгата Брук-грук.

— От Книгата на пророчествата на гоблините? Сигурен ли си, славни шуте? — попита Миралисса.

— Никога в живота си не съм бил по-сигурен. Това е точно от Брук-грук. Само че тук някакви отворковци са променили четиристишието — изглеждаше, сякаш гоблинът всеки момент ще избухне от възмущение, че някакви си човечета са пипали великото гоблинско пророчество.

— За каква книга става дума? — не издържа Алистан. И той като мен никога не беше чувал за някаква си Брук-не-знам-коя-си.

— Скъпи графе — гласът на Кли-кли просто преливаше от злъчен сарказъм. — Понякога трябва да оставяте меча настрана и да четете книги. Брук-грук, или Книгата на пророчествата, е написана от лудия шаман Тре-тре преди три хиляди и петстотин години. В стихотворна форма тя разказва за най-важните и значими събития, които трябва да се случат в света на Сиала. Така например тя е предсказала появата на Неназовимия. Има редове и за Забранената територия, въпреки че навремето Ордена не им е обърнал никакво внимание.

При тези думи на гоблина Арцивус се намръщи още повече, но реши, че е под достойнството му да спори с шута.

— Дядо ми беше шаман — продължи Кли-кли. — Подготвяше и мен, само че аз не ставах за шаман. Но Книгата на пророчествата помня наизуст, така че четиристишието го познах веднага — взето е от Книгата на пророчествата. Авторът или е забравил точните думи, или нарочно е искал да скрие оригиналния източник, но аз го познах.

Гласът на шута излъчваше гордост. Мисля, че дядото-шаман щеше да се гордее с внука си не по-малко. Запомнил наизуст книга, писана от някакъв си луд — за това се иска несъмнен талант.

— И какво е оригиналното четиристишие?

— Не е толкова гладко. Предишното ми хареса много повече — изразих мнението си за поезията на гоблините аз.

— Виж го ти! Големият ценител на литературата и изкуството! Това го е писал великият луд шаман Тре-тре — възмути се Кли-кли.

— То си личи — този път нямах намерение да оставям последната дума на шута.

— Затова пък ние не крадем чужди пророчества и не ги превръщаме в подсладени стихчета — изсумтя гоблинът и демонстративно ми обърна гръб.

Невежеството ми относно литературния шедьовър на преялия с мухоморки шаман на гоблините окончателно разстрои малкия шут.

— Между другото, Кли-кли, какво е това пророчество?

— Нарича се „Танцуващ в сенките“. Мога да го разкажа цялото, но ще отнеме няколко часа.

Уау! Старият шаман не е знаел спиране! Започне ли нещо, няма назад!

— А накратко?

— Ъ-ъ-ъ… — шутът сбърчи чело. — Да го кажем така. Това е пророчество за човек, преживяващ от незаконен занаят, но решил да служи за благото на родината си. Има много неща, но в крайна сметка той ще намери Спасение за народите на Сиала и ще спре врага. Спасение от тайнствените Каменни дворци на Костите. Става дума за Храд Спайн, ако някой още не е разбрал — Кли-кли изразително ме погледна, намеквайки за кого е предназначена тази малка закачка. — Това пророчество е за теб, Гарет. Никога не съм мислил, че ще срещна жив герой от книгата Брук-грук.

— Чисти измислици — изсумтях аз. Не ми харесваше да ставам герой на някакво гоблинско пророчество, а и не вярвах във всички тези приказки. — Този ваш Тре-тре нещо се е объркал или е ял не каквото трябва. И защо точно аз? Че толкова малко хора ли се занимават с незаконен занаят? Може изобщо да не стигна до Храд Спайн!

— Там също така се казва, че този човек ще хване демони с помощта на кон — невинно намекна шутът, забивайки поредния пирон в надеждите ми да се измъкна от всякакви там гоблински пророчества.

Ами, нека си се занимава с разгадаването на никому ненужна приказка! Главното е, че аз не вярвам в глупостите на затъпели от беладона шамани, а шута какво да го правиш. Той си е кралски глупак.

— Така, значи, Танцуващ в сенките… Интересно, интересно… Ето какво, Кли-кли, препиши ми на хартия това пророчество, ще се запозная с него в свободното си време — каза Арцивус.

— Добре, ваше магичество.

— На нормална хартия, Кли-кли! А не като на писмото, което написа на херцог Патийски! — предупреди го кралят.

— Добре — омърлуши се шутът.

Интересно, на какво се беше изхитрил да пише писмо на вече покойния херцог?

— Игра-а-ачка — прогърмя зад мен и насред стаята изскочи човек.

Хубавата риза беше мръсна, гащите омачкани, а на главата му цареше направо кошмар. Истинско птиче гнездо!

— Искам играчка — човекът се пльосна на пода и зарита с крака.

Болката на своя баща, Сталкон Девети, най-големият син и провален наследник — Сталкон Лишения от корона. Така се беше получило, че първият син на краля беше идиот. Какво беше това? Наказание от боговете или просто игра на съдбата, но най-големият син на царя, почти на моята възраст, имаше ум на четиригодишно дете. Естествено, той не можеше да претендира за короната, която сега трябваше да получи по-малкият принц — който, както и всички мъже в тази династия, също носеше името Сталкон. Към големия бяха прикрепили няколко бавачки и той си живееше в своя приказен, детски и навярно много щастлив малък свят, в който ги нямаше болката, мръсотията и кръвта от истинския, реалния свят.

— Не трябваше ли вече да спиш? Къде са бавачките? — обърна се кралят към сина си. Гласът му беше необичайно ласкав.

— Лоши! — това беше всичко, което мислеше принцът за своите възпитателки.

— Ще го отведа — намеси се Кли-кли. — Ела с мен, Сталкончо, да вървим. Ще ти дам играчка.

— Играчка?! — най-големият син на краля бързо скочи на крака и хукна след вече излезлия шут. В стаята настъпи тишина.

— Моля да ме извините.

— Какво говорите, ваше величество — изгука Миралисса и жълтите й очи блеснаха разбиращо. — Вината не е ваша…

— А чия друга ще е, ако не моя? На боговете? — в гласа на краля се прокрадна горчивина.

Никой не му отговори.

Разбирах болката на този човек. Когато без видима причина здрав двадесетгодишен наследник изведнъж се превръща в идиот с ум на четиригодишно дете и целият свят се търкаля към пропаст, това е ужасно. И страшно. Но нашият крал винаги е имал репутация на силен човек, ще преодолее и това. А ако не го преодолее, поне няма да показва мъката си на жителите на кралството. Носеха се слухове, че младият принц е бил поразен от магия. Но що за магия е това и кой я е предизвикал, разпространителите на слухове не успяваха да кажат. Вездесъщите кралски пясъчници им запушиха устите, затваряйки ги завинаги в Сивите камъни, а може би дори и в по-тайни места, от които няма връщане. За щастие кралят имаше още един син и легендарната династия на северните крале нямаше да бъде прекъсната.

— Значи това пророчество е за теб, Гарет — кралят най-накрая наруши вече започналото да става тягостно мълчание.

— Много се съмнявам в това, ваше величество — аз наистина не вярвах в гоблинските приказки. — Това е просто съвпадение и нищо повече.

— Това едва ли е за нашия любезен крадец — подкрепи ме милорд Алистан. — Крадците не попадат в пророчества. Най-доброто, на което може да разчита един крадец, е да попадне в Сивите камъни.

Последната фраза на капитана на гвардията беше, разбира се, за мен.

— Грешката е изключена — шутът се появи безшумно и седна на килима, точно там, където допреди минута седеше големият син на краля. — Книгата Брук-грук нито веднъж не е грешала.

— Затова пък шутовете са склонни да грешат! — не се съгласи Арцивус. — Нека дебатите за участието на Гарет в различни древни пророчества да ги оставим за следващия път.

— А този следващ път изобщо няма да го има — измърмори шутът, но не се осмели да спори с главата на Ордена.

Арцивус също не обърна много внимание на гоблинската история. В това отношение Орденът по принцип беше много старомоден и не обръщаше внимание на каквито и да са пророчества, освен ако не са написани от маг на Ордена.

— Лейди Миралисса, ще ни подскажете ли каква е тази Селена?

— Селена? Това е на древнооркски, първият език на този свят, ако не броим огрския. Много странен диалект. Ако се помъчим и пофантазираме, то Селена не е нищо повече от игра на думи. Селаржин — на стария език „луна“, и ена — „виолетово“. Виолетова луна? Чувам го за пръв път. В нашите Летописи на Крон не се споменава нищо подобно.

— Излиза, че в Храд Спайн има виолетова луна — захили се Кли-кли. Кой знае защо този факт му се стори много забавен.

— Е, това е само мое предположение за превод на думата — Миралисса едва забележимо се намръщи. — Над документите трябва да поработят поне стотина мъдреци, за да се разгадае всичко до край.

— Ще поработят, не се съмнявайте, принцесо, ще поработят. Гарет! — Арцивус се обърна към мен. — Нали не възразяваш да взема този документ от теб? Съветът ще помисли над него в свободното си време.

Свих рамене с безразличие. А защо не? Стихотворението добре го бях запомнил наизуст, нека го вземе, може пък Съветът да изрови нещо. Само дето това изобщо нямаше да ми помогне — по времето, когато светлите умове на маговете бъдат озарени от познанието, аз вече ще съм прекалено далеч. Ако изобщо някога нещо ги озари.

— Прекрасно — зарадва се Арцивус и протегна останалите документи на гоблина, за да ги предаде на мен.

Кли-кли ми направи шеговит реверанс в най-добрите традиции на придворните дами, кръстоса крака, приседна и ми подаде документите. Прибрах ги в чантата, без да обръщам никакво внимание на глупака, което, изглежда, не го разстрои особено. Във всеки случай той незабелязано за окръжаващите ми направи гримаса и отново се върна на килима.

— Имам още два въпроса. Какви са тези зали на Заспалия Шепот и на Ехото?

— Не знам, Гарет. При нас в Заграбия има легенди за много страшни неща, намиращи се в Костните дворци, но аз никога не съм се заслушвала в тях. Със сигурност никога не съм чувала нищо за такива зали в Храд Спайн.

— А какви са тези Кайю?

— По-точно слепите стражи Кайю — поправи ме елфийката. — Това е още една приказка от тези, които живеят вече второ хилядолетие. Появила се е по времето, когато сме започнали да воюваме с орките в Костните дворци. За да защитят гробовете на елфийските владетели от поругаване, нашите шамани призовали същества от някакви далечни светове, за да пазят вечно покоя на мъртвите. Това е много, много стара история. Никой от стотици години не е бил на тези нива, а нашите записи за Кайю си противоречат едни други.

— Чудя се как слепци могат да пазят нещо?

— С пръчици, мой любезни крадецо, с пръчици — обясни ми шутът. — Ходят напред-назад и почукват по пода. Е, понякога се сблъскват един друг и започват да се ругаят.

— Кли-кли, млъкни.

— Млъквам, милорд Плъх.

— Тръгвате утре сутринта — каза кралят. — Лейди Миралисса и нейните спътници ще ви водят през горите на Заграбия. Алистан, ти командваш отряда. Постарайте се никъде да не се задържате и да се върнете колкото се може по-бързо. Още щом настъпи пролетта и разтопи снега по превала, Неназовимия ще тръгне с армията си от Безлюдните земи.

— Кралю мой, може би си струва да се изпратят няколко хиляди на помощ на Самотния великан?

— Какъв е смисълът? Дивите така или иначе няма да издържат. Редовна армия там само ще пречи. Самотният великан е просто една малка преграда и тя ще рухне под обединения натиск на Безлюдните земи. Границата винаги е устоявала единствено със смелостта на Дивите и поради неспособността на агресора да се обедини. Да изпратя там армия, Алистан, означава да рискувам живота на цялото кралство. И ти самият би трябвало да го разбираш. Например, изпращаме там стотица Боброви шапки и Весели обесника33 с пет кораба. Те ще помогнат на Сърцата да издържат колкото се може повече. Седмица, максимум две, така че да имам време да подготвя контраудар. С приближаване на зимата обаче ще трябва да им се изпратят още хиляда войника.

— Баща ми и други глави на домове се канят да ви изпратят на помощ около триста стрелци — каза Миралисса.

— Наистина? — тази новина зарадва не само краля. — Предайте моите благодарности на вашия баща, милейди.

Мнозина биха казали, че триста стрелци — това е капка в морето… И наистина щеше да е така, ако не бяха елфи. Триста елфийски стрелци са в състояние да осъществят смъртоносна жътва сред враговете. Вече бяха минали осемстотин години, откакто Филанд се беше скарал със светлите елфи от И’аляла, но всички и досега помнят как непълна стотица елфи разгромила отряд тежка кавалерия филандци. Насочвайки стрелите между частите на бронята или в цепките за очите и изстрелвайки по двадесет стрели в минута, шепата елфи принудили четири елитни стотици кавалерия да отстъпят. По-точно, успели да отстъпят само двеста души. Още толкова останали на земята.

— Ние ще минем през Валиостр, ще пресечем Иселин и ще влезем в гората откъм Пограничното кралство — междувременно каза Миралисса.

— Местата там са опасни — неодобрително се намръщи Маркауз. — Това е територия на орките.

— Но тук се намира по-близкият вход към Костните дворци, до втория ще трябва да се промъкваме още две седмици през горите на Заграбия — Миралисса оправи измъкналия се от високата прическа пепелявосив кичур коса. — Така че ще трябва да рискуваме, точно както и предишните отряди.

Алистан Маркауз не каза нищо, но на всеки стана ясно, че не е много доволен от перспективата да се добира до Храд Спайн през гората на орките. Както и аз. Според мен къде по-добре беше да си стоиш вкъщи и да си пийваш винце.

— Мисля, че за месец ще достигнете целта си. Тоест в началото на август би трябвало да сте там — произнесе Арцивус.

— Това е само при условие, че няма да има непредвидени обстоятелства — уточни Сталкон.

Всички веднага разбраха за какви непредвидени обстоятелства ставаше дума. За същите, които не позволиха на първите две групи да завършат експедицията.

— Надявам се, че няма да ги има. А докато сме на поход, армията трябва да се подготвя. Шансът за успех на нашето начинание е нищожен.

Граф Алистан наистина нямаше желание да тръгва на пътешествие.

Напълно разбираема неохота. Не само, че му се налага да пътува в компанията на крадец, но и трябва да остави краля в най-опасното време.

— Знаеш много добре, че вече я подготвям — раздразнено махна с ръка Сталкон. — Но така или иначе сме малко. Ужасяващо малко. Какво са няколко десетки хиляди срещу безбройните пълчища от Безлюдните земи? Капка в морето. Крал Шаргаз поднася извиненията си, но не може да ни изпрати нито един войник. Орките са се активизирали по цялото Пограничие в близост до горите на Заграбия. Пограничното кралство очаква нападение и се нуждае от всеки войник. Между другото, Гарет, от теб вече чух всичко, което исках. Чувствай се свободен. Не мисля, че държавните дела ще са ти интересни. Кли-кли, изпрати майстор Гарет и му покажи неговите вещи, стая и всичко останало.

Разбрах, че разговорът е приключил, станах, поклоних се и излязох след шута. Наистина ми беше безинтересно да слушам колко кавалерия ще се прехвърли на левия фланг и какво количество провизии ще им трябва на арбалетчиците.

— Следвай ме, Танцуващ в сенките — гласът на шута беше строго официален.

— Не ме наричай така.

— Защо? — невинно изви очи към мен гоблинът.

— Защото аз така искам!

— О — разбиращо каза шутът, — тогава няма.

Ние отново прекосихме огромната тронна зала, този път в обратна посока, и хлътнахме в коридорите на двореца.

— Кое предпочиташ да видиш най-напред? Временното си жилище или новия си другар?

— Какъв е този другар?

— Ела, ще ти покажа.

Наложи се да повървим доста дълго. Излязохме от зданието и минахме през вече опустялата градина — от всички Диви там беше само Гръмогласния, каращ своя вече четвърти, ако не и пети сън.

— Кли-кли — попитах шута по пътя, — а тези Диви откъде са?

— Естествено, че от Самотния великан — изсумтя гоблинът.

— Не това — изсумтях раздразнено в отговор и аз. — От кое подразделение на Дивите са?

— О! Всички, освен Арнх, са Шипове34. Арнх е от Стоманените чела35.

Шипове… Сега вече бях наистина спокоен за кожата си. С тези момчета е много трудно да попаднеш в неприятна ситуация. Дори и при най-голямо желание. А и за уменията на Дебелочелите, както още наричаха Стоманените чела, се носеха не малко различни истории.

Накрая шутът ме отведе в стопанските постройки, намиращи се доста далеч от двореца. И за да бъда абсолютно точен, влязохме право в конюшнята.

Миришеше на прясно сено и оборски тор (също, между другото, пресен). Конете в оборите любопитно извърнаха влажни кафяви очи към неканените посетители. Някои от тях дори протегнаха муцуни към нас с надеждата да получат храна или просто да подушат непознатите. Бяха общо около петдесет. Имаше както изящни доралиски коне, така и невъзмутими тежкотоварни, а също и мощни, изглеждащи толкова страшни за непосветения, бойни коне от Низините.

— Ето, запознай се — шутът сложи ръка на муцуната на голяма пепелява кобила низинска порода. — Това е Пчеличка. Сега тя е твоя.

— Наистина? — попитах неуверено.

— Какво става, Гарет? — изгледа ме учудено Кли-кли. — Конят не ти ли харесва? Подарък е от краля.

— Защо да не ми харесва? — погалих протегналия се към мен кон зад ухото. — Много дори ми харесва. Просто не съм много добър в язденето.

— Как така?

— Ами така — сопнах се на гоблина. — Да не мислиш, че съм нямал друга работа? Само това оставаше — да яздя напред-назад из Авендум да се уча. Кога според теб преди съм яздил, кажи де?

— Мда-а-а, ама че работа… — проточи гоблинът и се почеса по главата. — Добре, днес ще те науча.

Изгледах го така, сякаш ми предлага да целуна отровна змия.

— Гарет, успокой се. Аз наистина мога да ти помогна. Да яздиш кон е много лесно, а и ти сам каза, че навремето си яздил.

— Е, яздил съм преди много, много време.

— Значи ще си припомниш — решително отхвърли всичките ми колебания гоблинът. — Пчеличка е умна, обучена е. Освен това тя е боен кон, тоест кобила, тоест кобилка… Е, разбра ме… Това е! На, нахрани я.

Кли-кли измъкна отнякъде голяма червена ябълка и ми я подаде.

— Нали не е гнила? — все още помнех с какво беше нахранил зверчето на Мармота.

Кли-кли не каза нищо, само ме погледна така, сякаш се бях изплюл в душата му.

Пчеличка весело захрупа угощението и миролюбивият й поглед стана още по-доброжелателен. Не ми се вярваше, че е бойна кобилка… Пфу! Привързва се!

— Да вървим, ще ти покажа стаята — дръпна ме за ръкава Кли-кли. — Между другото, нещата ти са там. Джуджето ги донесе заедно с пръстена.

Така и трябваше, Хонхел беше донесъл всичко, което не бях взел онази вечер от магазина му. Аз безропотно тръгнах след кралския шут, осъзнавайки, че днес няма да се отлепи от мен и ще трябва да го изтърпя до сутринта, когато с радост ще му помахам с ръка.

— Между другото, трябва да отидеш при оръжейника и да си избереш приличен меч и ризница — Кли-кли направо преливаше от жажда за действие.

— Нямам нужда от такива подаръци — поклатих отрицателно глава аз.

— Ъ-ъ-ъ… — озъби ми се гоблинът. — Сега пък какво не е наред?

— Имам нужда от меч колкото удавник от бесило. Така или иначе не се справям добре с него. На мен, драги ми шуте, ми е достатъчно ето това — потупах с ръка по късото острие на бедрото си и тикнах арбалета под зеления нос на кралския глупак.

— Е, ти си знаеш — шутът го мързеше да спори с мен. — Тогава ще ти изберем броня.

— Аз не съм Алистан Маркауз, Кли-кли! Нямам намерение да мъкна върху себе си добива на цяла гномска шахта!

— Не се изнервяй. Ще ти намерим лека и безопасна броня — гоблинът не се обезсърчаваше.

— Не ми трябва! Броните ограничават движенията! Още повече, че нямам намерение да се забърквам в неприятности!

— Гарет! — шутът насочи пръст към мен и произнесе присъдата: — Ти си скучен и безинтересен тип.

Най-сетне да сме на едно и също мнение с гоблина.