Прокрадващ се в сенките

Глава 21 Ключът

— Кълна се във връх Зам-да-Морт, никога да не се стопява снегът му! Вие, уважаеми, докато вървяхте насам, да не би случайно да сте минали през старите шахти? Там сега е опасно, гномите съвсем са си изгубили ума, хвърлят изкопаната скала право върху главите. Да не би да са ви улучили?

Тъмният елф, към когото се обърна старото джудже, с усилие се сдържа. Вероятно само добре запознатите с елфите можеха да оценят какво костваше това сдържане на обитателя на Заграбия. Нито тъмните, нито светлите елфи, да ги погълне драконов пламък дано, се отличаваха със сдържаност на характера и на всяко оскърбление, истинско или мнимо, отвръщаха с желязо.

Но този елф оставаше спокоен и не бързаше да вади кривия си с’каш с нефритена дръжка.

Кой ще успее по-добре да уговори майстор-джудже да изпълни специална поръчка, ако не най-големият син на владетеля на дом Черен пламък?

Елодсса беше не само добър воин (за такъв го смятаха дори враговете му орките), но и отличен дипломат. А познанията му в шаманството, макар и не чак такива като на тъмните шамани, му даваха шанс да измъкне от джуджетата това, което искаха елфите, без дори да заподозрат, че леко са ги подхлъзнали.

Но Елодсса не бързаше да изпробва тайните си умения върху джуджето. Това беше за в краен случай, засега можеше да опита с нормални преговори.

— Не, почтени Фрахел, нищо не е падало на главата ми.

— Наистина? — този факт малко разстрои джуджето. — Е, вашата раса и без камъни си е с размътени глави.

— Всяка раса си има своите недостатъци — елфът направи опит да се усмихне и оголи глиги, но ефектът се получи съвсем друг — сякаш искаше да сграбчи инатия дребосък за яката и да блъсне няколко пъти главата му в стената!

Но не трябва! В никакъв случай не трябва да губи самообладание! Защото майстор Фрахел, да изгори в горски пожар черния му дроб, беше един от малцината с титлата Майстор, Майстор с главна буква. И именно това джудже беше способно да създаде онова, от което се нуждаеше народът на елфите.

— Точно така! Недостатъците с лопата да ги ринеш — ухили се Фрахел и остави настрана златната птица-играчка, която сглобяваше по нечия поръчка.

Елодсса беше готов да заложи обръча на дома на Черния пламък, символ на властта на своя баща, че след като сръчното джудже я завърши, тази златна птичка ще пее песни. И то как само ще ги пее! По-хубаво от истински славей.

— Всяка раса си има своите недостатъци! — продължи междувременно джуджето. — Да вземем например нашите роднини, да опустеят дано, господа гномите. Нищо не могат да правят освен да вадят руда и да копаят тунели. Един предмет поне да бяха направили, готованците!

— Нека да не говорим за вашите роднини — бързо каза Елодсса.

Елфът изобщо не го интересуваха постоянно изострящите се отношения между джуджета и гноми. Всеки обвиняваше другия в мързел и бездействие. Някои от планинските обитатели вече започваха да говорят, че за двете раси става тясно да обитават едно и също място и е време едната да си потърси нов дом. Естествено, джуджетата смятаха, че гномите трябва да напуснат планината, а гномите — че това е задължение на джуджетата. И познавайки сприхавостта, ината и готовността на двете раси да спорят за всяка дреболия, съвсем сигурно можеше да се предположи, че скоро ще назрее битка. След около триста-четиристотин години, когато броят на взаимните обвинения препълни бездънната бъчва на търпението.

— Добре, оставяме роднините — изкряка джуджето и стана от тезгяха. — Вие с орките от памтивека си режете един друг гърлата и изобщо не сте се успокоили.

Сега и Елодсса трябваше да стисне зъби. Фрахел откровено издевателстваше, знаейки, че след като елфът преглътна предишните обиди, ще преглътне и тази, а и още много други.

— Добре, добре, уважаеми елф — примирително вдигна ръце джуджето. — Знам, че докоснах чувствително място и моля за извинение. А относно вашето малко предложение… Съблазнително, но уви, невъзможно!

— Защо?

— Ами разбирате ли — хитро присви очи джуджето, — аз не съм чак толкова талантлив.

— Хм — елфът се намръщи раздразнено. — Скромността, любезни майстор Фрахел, ви подхожда като на гном липсата на брада.

Джуджето оцени шегата, представяща голобрад гном.

— Славата на майстор Фрахел се носи по целите Северни земи на Сиала. Нали вие създадохте камбана, вълшебна камбана, или комплекта оръжия на императора? Към кого друг да се обърнат елфийските домове? Към Врахмел? Той е прекалено алчен. Към Смерхел? Славата му на майстор е много по-голяма, отколкото заслужава. Или може би да обезпокоим Ирхел? Той е пълен бездарник. Така че, любезни майсторе, за нашата поръчка се нуждаем от най-добрия. Вие!

Елфът лъжеше, че най-добрите майстори на джуджетата не могат нищо, в желанието си да поласкае инатия дребосък. Ласкателството се хареса на джуджето и то още повече омекна.

— Е — Фрахел замислено се почеса по брадичката, — мога и да се заема с дребната ви поръчка, когато ми се отвори малко свободно време. Но нали сами виждате…

Джуджето махна небрежно към тезгяха, а на лицето му се появи израз на фалшиво съжаление.

Малкото представление изобщо не смути елфа — Фрахел просто вдигаше цената си.

— Елфите нямат време да чакат. Вратите вече са направени и сега ни трябва ключ. Поне един.

— Ключ им трябвал — измърмори джуджето, хвърляйки бърз поглед към елфа. — Когато трябва да направите врата за Подземните си дворци — вие сте майстори. А когато трябва да направите малко ключе — веднага при джуджетата. Изобщо не съм сигурен, че ключът ще работи. Създаденото от елфи и създаденото от джуджета е прекалено различно.

— Това, разбира се, е така — учтиво се усмихна Елодсса. — Но нали точно затова елфите се обръщат към вас, а не към някой друг. Само вие сте способен да създадете ключ, подходящ за портите на Крилатото ниво.

— Добре — малко раздразнено отвърна джуджето. — Способен съм. Но ключът трябва да е особен, мисля, че разбирате за какво говоря. Тук трябва материал, достоен за крилата. А аз нямам нищо подходящо и не знам колко време ще ми отнеме да намеря.

— Мисля, че мога да ви помогна — елфът извади от чантата си красива продълговата кутия, изработена от червена вишна, и я подаде на джуджето.

— Хм? — джуджето замислено повъртя калъфа в огромните си ръчища и го отвори.

Вътре лежеше черна кадифена торбичка, привързана със златен шнур.

Джуджето недоволно изсумтя под нос. Прекалено много се увличаха тези елфи по всякакви финтифлюшки. Не могат ли просто да го дадат, а не да го увиват сто пъти, пък ти си го отвивай!

Но цялото недоволство на Фрахел се изпари, когато видя какво му е дал елфът. Голям продълговат камък с неправилна форма, мръсно бял на цвят. На пръв поглед нищо особено — с такива камъни е пълно по бреговете на която и да е река. Но това беше само на пръв поглед. Достатъчно беше само да успееш да го обработиш и от невзрачен той ще се превърне в истински диамант, който на светлина пръска всички цветове на света. Вълшебна рожба на планините, най-голямата рядкост, която земята с огромна неохота дава в ръцете на чужденците.

— Драконова сълза! И е толкова огромен! — в очите на джуджето грейна искрен детски възторг. — Но откога е при вас? Последният минерал намерихме преди повече от двеста години!

— Този камък е при нас повече от хиляда години — отвърна елфът. — В онези дни Сълзата на дракона се е срещала много по-често, отколкото сега. Домът на Пламъка го е купил от вас преди още моите роднини да са се били докоснали до магията на хората и преди да отидат в И’аляла.

— Джуджетата никога не биха продали такава ценност — възмутено каза джуджето.

— Така е, продали са ни го гномите — съгласи се елфът.

— Ах, тези брадати недорасляци! — да се чуят такива думи от устата на джудже, съвсем малко по-високо от гном, беше доста комично. — И ние споделяме един дом с тях! Можете ли да повярвате на това, треш Елодсса?

Елфът безразлично сви рамене, беше му писнало да слуша за гномите.

— Ще отнеме много време — джуджето забарабани с пръсти по тезгяха. — Обработка, нали разбирате. Магия. След два месеца ще мога да направя първите очертания.

— Ключът трябва да е готов до седмица — рязко отвърна Елодсса.

— Да не искате да работя денонощно? — възмути се Фрахел.

— А защо не, ако ви платим добре?

— Колко добре? — присви очи джуджето.

— Кажете цената си.

Фрахел помисли малко и я каза. Определено добра цена каза.

— Съгласен съм на четвърт от вашата сума.

— Този разговор е несериозен — отряза джуджето.

— Освен това всичко, което остане след обработката на сълзата, е ваше.

— Огризки ли предлагате? — възмути се Фрахел.

Но отново привидно. Хитрото джудже знаеше, че дори и малките парченца от минерала, каквито със сигурност щяха да останат след обработката, са безценни.

— Добре, нека да е на вашето, треш елф. Заемам се с работата още сега.

— Не смея да ви разсейвам повече — поклони се елфът.

Джуджето небрежно махна с ръка, сбогувайки се с Елодсса. Мислено той вече работеше.

Елодсса от дъното на душата си мразеше проклетите подземни дворци. Упоритите брадатковци — гномите, изкопали всички тези тунели, изобщо не бяха помислили, че елфите са много по-високи от тях или джуджетата. Затова през по-голямата част от пътя до покоите, които джуджетата бяха отделили за принца на дом Черен пламък, трябваше да ходи прегърбен и свит почти наполовина, за да не удари глава в ниския таван. А от мисълта, че над тях има хиляди стъпки скали, готови всеки момент да рухнат и да затрупат коридорите, на Елодсса му се гадеше.

Коридори, коридори и пак коридори. Разклонения, тунели, въздушни шахти за долните нива, където по някакъв необясним каприз живееха майсторите-джуджета — целият този лабиринт можеше да хвърли в униние всеки, който не се е родил в подземия, а под зелените корони на дъбовете.

Свиваш в грешен коридор или се зазяпваш за миг и можеш спокойно да запееш Прощалната песен. Ще се окажеш в някоя стара галерия, отдавна забравена дори от своите създатели — гномите, и прощавай синьо небе, прощавайте дървета от родните гори.

Може да се надяваш, че ще намерят останките ти след година или две, когато някое пияно джудже или гном хлътне по погрешка в същия коридор. А най-обидното е, че спасението е съвсем близо — протегни ръка, направи крачка, свий в нужния коридор и ще се спасиш. Елфът потръпна. Ужасна смърт!

Затова той се стараеше да не губи от поглед гърба на джуджето, дадено му за водач. Въздухът в ниските полутъмни коридори беше спарен и Елодсса мечтаеше колкото се може по-бързо да се окаже горе, в по-населените нива от страната на джуджетата и гномите. Там и таваните бяха по-високи, и по-лесно се дишаше, и светлината беше повече. Основното, разбира се, беше светлината. От всичкия този полумрак елфът ужасно го боляха очите. Тук по стените висяха едва мъждукащи фенери, приличащи на светулките в горите на Заграбия, които почти не дават светлина, докато в главните зали на подземното кралство сияеха малки слънца — огромни ослепителни творения на магията на джуджетата.

Елодсса и джуджето вървяха дълго. Елфът вече отдавна се беше объркал в капризните криволичещи коридори, явно прокопани от гномите след като порядъчно са се надрусали с беладона. Само веднъж попаднаха на група брадати рудокопачи. Със светещи фенери, закрепени към гномските шлемове, и с работни мотики, а също и с други гномски инструменти, пеейки с пълно гърло някаква непретенциозна песен, те се спускаха към недрата на земята.

— Защо не срещаме почти никой? — обърна се Елодсса към своя придружител.

— Че кой ще се съгласи да живее тук? — изненада се от въпроса джуджето. — Това е петдесет и втори тунел! Оттук до повърхността са осем часа ходене! Всички живеем по-нагоре. Само нашите майстори, такива като уважаемия Фрахел, се нуждаят от уединение. За да не им пречи никой, а и за да не пострада случайно някой от магията им. Е, понякога и гномите се мотаят насам. Но като цяло мястото тук е пусто. Пристигнахме, любезни елфе.

Джуджето спря пред подемника. Долу беше нощ. Горе също. Предстоеше им да се издигнат по кръглия отвор повече от деветстотин ярда. Естествено, този път можеше да се измине и по стръмната каменна стълба, пронизваща като хищна спирала тялото на планината, но щеше да отнеме прекалено много сили и време. Така че трябваше да поверят живота си на съмнителния подемник.

Елфът недоверчиво стъпи на старите напукани дъски и хвърли поглед на дебелото въже. Въпреки дебелината си въжето не внушаваше доверие, както между впрочем и дъсчения под на подемника. Изглеждаше сякаш и от поглед ще се скъса, и елфът щеше да лети много, много дълго надолу. Достатъчно, за да успее два пъти да преразкаже Аналите на Крон, преди да се разбие на дъното.

На подемника имаше барабан и джуджето удари три пъти по него. Звукът изпърха като лястовица някъде нагоре и след известно време до ушите на Елодсса долетя тих, приглушен от разстоянието отговор.

— Тръ-ъгваме! — ухили се джуджето и се вкопчи в парапета.

Принцът от дом Черен пламък направи същото, той добре помнеше как го спускаха надолу. За небрежността на гномите, а именно те спускаха и вдигаха подемника, се носеха легенди. Докато се спускаше до това ниво, сивата коса по главата на елфа се увеличи двойно.

За миг подемникът, заедно със сърцето на елфа, пропадна надолу. Въпреки че почти веднага бавно, но сигурно започна да пълзи нагоре. Покрай Елодсса със скоростта на пиян охлюв пълзеше стената от груб необработен базалт. Тук гномите не се бяха старали, прокопаният тунел не беше обработван допълнително.

А и защо да шлифоват стените и да ги украсяват със скулптури и картини, създавайки шедьоври на архитектурната мисъл, щом за това си имаше горни нива, където изкуството на гноми и джуджета щеше да бъде оценено от гостите на кралството? Желаещи да се спуснат по-надълбоко почти не се намираха, така че нямаше никакъв смисъл да се гърбят няколко века, за да изсекат от твърдия камък поредната колона.

Понякога в стените се появяваше вход към поредното ниво, но подемникът минаваше покрай него и отново около тях се простираха само каменните стени на тунела. Веднъж от поредния коридор в подемника скочи джудже. То изгледа любопитно елфа и започна разговор с придружителя на Елодсса.

Елфът не знаеше гномски, затова му остана само да се надява, че не говорят за него.

Джуджето изскочи след шест нива, махна с ръка за сбогом и изчезна в коридора. Оттук започнаха и обитаемите нива. Коридорите станаха по-широки и просторни. Количеството гноми и джуджета, бързащи по работа, се увеличи няколко пъти. Елодсса разбра, че вече почти са пристигнали.

— Хей, вие! — кресна джуджето, вдигайки глава нагоре. — Въртете по-бързо, колко още ще ни вдигате?!

— Ей сега ще те завъртя по-бързо! Сегичка ще те завъртя! — долетя отгоре ядосан глас. — Точно сега ще зарежа всичко или направо ще разхлабя контрата! Две години ще летиш надолу! Колкото можем, толкова въртим!

Джуджето възмутено махна с ръка и погледна към Елодсса, явно очаквайки подкрепа:

— Гноми…

Елфът се усмихна с ъгълчето на устата, силно надявайки се, че гномите горе няма да изпълнят заплахата си. За себе си Елодсса реши, че повече за нищо на света няма да стъпи не само в пещерите на подземното кралство, но и в планините.

Джуджето отново удари в барабана и подемникът спря.

— Ето че пристигнахме — добродушно каза джуджето, слизайки от подемника. — Двадесет и осми дворец, считано от върха. Нали ще намерите сам пътя, господин елф?

— Не съм сигурен.

— Всичко е много просто: направо по централния коридор, през залата с изумрудените сталактити, а после бройте разклоненията. Шестото отдясно е вашето. Оттам след всяка втора пресечка три пъти наляво и ще попаднете в сектора, където настаняваме нашите гости. Не се притеснявайте, тук практически е невъзможно да се загубите, ако стане нещо, попитайте някой от нашите за пътя. Само гномите по-добре не питайте, тези брадатковци последно време съвсем са забравили как да мислят. Знаят само тунели да копаят!

С тези думи джуджето отново се качи на подемника и като удари по барабана, пое надолу.

Елодсса тръгна да търси стаята си. И за миг не му мина мисълта да остане в проклетото подземие. Трябваше да вземе нещата си и да се качи на първо ниво, по-близо до небето и слънцето. Ако остане цяла седмица под земята, докато Фрахел направи ключа, можеше да се побърка. По-добре да се върне когато ключът е готов, да го вземе и никога, повече ни-ко-га дори да не доближава до планините.

Елфът вървеше и се оглеждаше. За разлика от долните нива тук имаше на какво да се обърне внимание. С излязлото от ръцете на гноми и джуджета можеха да се конкурират единствено творенията на орки и елфи в Храд Спайн. Вярно, в Костните дворци Елодсса не се чувстваше като плъх, погребан жив дълбоко, дълбоко под земята. Но трябваше да се отдаде заслуженото на подземните строители — всичко, буквално всичко, започвайки от най-малките детайли и приключвайки с устремените някъде във висините осмостенни колони, беше прекрасно.

Той влезе в зала с изумрудени сталактити, поразяващи със своите размери, и застина от възхищение. Някъде от тавана, от малко прозорче, незнайно как добрал се до тези дълбини, върху зелените сталактити падаше, разсичайки специално създадения полумрак, слънчев лъч. От нежното му докосване зелените сталактити искряха, сякаш бяха поръсени с фини диамантени песъчинки. А в центъра на сблъсъка между сина на слънцето и сталактитите се беше образувало изображение — джудже и гном.

— Това са великите Грахел и Чизган — първото джудже и първият гном, братя — раздаде се вляво от Елодсса глас.

Той се обърна и видя заговорилия го. По-точно, заговорилата го. Тя стоеше до един от зелените стълбове и го галеше с ръка.

— Казват, че това изображение било случайно открито от гномите, когато някой се сетил да поднесе светлина към сталактитите. Така че после можеш да разказваш, че си видял една от реликвите на подземното кралство.

— Милда — Елодсса церемониално се поклони, опитвайки се да прогони изненадата от лицето си.

— Треш Елодсса — тя се поклони не по-малко грациозно, застивайки в поклон за няколко секунди, както го изискваше етикета, когато елф срещне представител на кралската фамилия на дома.

— Много съм изненадан да те видя тук — каза Елодсса.

— Надявам се, приятно? — усмихна се грациозната елфийка.

Косата й беше подстригана съвсем не по модата на тъмните елфийки. Нямаше висока прическа, нито дори дебела плитка, а стоманено-сива шапка от късо подстригана коса. Беше с тъмнозелени дрехи на разузнавач, на гърба вместо обичайния с’каш се виждаха две къси извити остриета с точно същите, като на с’каша на Елодсса, нефритени дръжки. Той сам й бе подарил двата меча по времето, когато животът изглеждаше много по-прост. Колко млади бяха тогава!

— Зависи от това, какво правиш тук — колкото се може по-резервирано каза Елодсса.

— Какво може да прави тук един разузнавач от дома на Черния пламък, освен да охранява престолонаследника? — кисело се усмихна тя.

Проклетата дума застана между тях преди пет години, разрушавайки завинаги надеждата им за щастие.

— Главата на дома ми заповяда да бъда твоя сянка.

— Не може да бъде! Баща ми никога не би изпратил точно теб!

— Нима някога съм те лъгала? Моят род няма този талант — тя насмешливо вдигна вежди, намеквайки за случилото се между тях.

— Аз не те мамех! — изтръгна се от Елодсса. — Това, което стана между нас, не беше лъжа!

— Ама разбира се — още една горчива усмивка. — За всичко е виновен баща ти и глупавите предразсъдъци.

— Не мога да престъпя закона и ти го знаеш! Не е моя вината, че не можем да бъдем заедно! Синът на главата на дома не може да се обвързва с…

— Продължавай, Елодсса. С кого? С тази, която размахва остриета? С тази, която обикаля из Заграбия в търсене на промъкнали се на територията на нашия дом отряди орки? С тази, която обучава малките елфи как да държат с’каш или как да стрелят с лък? Или с тази, в чийто вени не тече кръвта на главата на дома?

— Този разговор, както и всички предишни, няма да доведе до нищо.

— Прав си — тъжно кимна Мидла.

— Можеш вече да се връщаш при баща ми и да му кажеш, че с мен всичко е наред.

— Да ти приличам на куриер? — в жълтите бадемови очи проблесна зле прикрита ярост.

Той много добре познаваше този поглед. По времето, когато се срещаха, на няколко пъти виждаше тази ярост в очите й. Сега за пръв път тя беше насочена към него.

— Имам достатъчно охрана — отсече Елодсса.

— Твоята охрана е ей там — Мидла посочи с пръст нагоре. — На левга над нас. Докато се спуснат до тук, наследникът на дом Черен пламък ще се е превърнал в нещо мъртво и неподвижно.

— Кой ще ме нападне тук? Джуджетата и гномите не са толкова изкукали!

— Аз изпълнявам заповед на главата на дома — тя безразлично сви рамене.

— А аз ти заповядвам да се върнеш у дома — кипна Елодсса.

— Ти все още нямаш властта на баща си — тя се усмихна тържествуващо.

Елфът скръцна със зъби, стисна юмруци и като се обърна, продължи по пътя си, проклинайки упорството на Милда. Да видим кой кого ще пази!

Милда проследи с поглед отдалечаващия се Елодсса. В очите й беше застинала болка.

Седмицата сякаш се проточи безкрайно. Елодсса се отказа да се качва горе, нямаше смисъл — Милда щеше да го последва, а елфът не искаше приказки зад гърба си. Все още помнеха връзката им и забраната за тяхната сватба от бащата на Елодсса.

Ето защо през по-голямата част от времето Елодсса стоеше в покоите, определени му от джуджетата, и само от време на време се разхождаше из близките зали, наслаждавайки се на красотата и величието на това място. В тези моменти го съпровождаше мълчаливата Милда. По някакъв начин тя разбираше, че е напуснал покоите си, и веднага се появяваше редом с него.

Двамата се държаха помежду си подчертано вежливо и хладно. И двамата се чувстваха неудобно. Всички разходки завършваха с това, че Елодсса се ядосваше и се връщаше в омръзналите му покои.

Когато изтече срокът, който той даде на джуджето, елфът най-накрая въздъхна от облекчение. Успя да тръгне, без Милда да го усети, макар че стаите й бяха точно срещу неговите. Най-вероятно защото не предупреди джуджето-водач, което му бяха прикрепили, че се кани да посети Фрахел. Елодсса подозираше, че именно благодарение на този малък доносник Мидла узнаваше за разходките му.

Пътят до подемника намери без никакъв проблем. Отпред стояха няколко гноми, облечени в брони и снабдени с бойни мотики, вместо с обикновени. Брадатковците разгорещено спореха за нещо.

— Добър ден, почтени — поздрави ги Елодсса.

— Колко само е учтив — изръмжа един от гномите. — Предполагам, че сте чули какво е станало?

— Не, какво?

— На сто и петдесета порта, това е далеч оттук, до Заграбия, целият пост е бил избит. Петнайсет гноми и още толкова джуджета са мъртви.

— Знаете ли кой го е направил?

— Не — гномите бяха много мрачни. — Но има вероятност убийците да са проникнали в кралството.

— Може и да е така, разбира се, но ние за какво изобщо стърчим тук? — гневно избухна друг гном. — Оттук до сто и петнадесета има осемдесет левги! Нито един смъртен, освен ако не е гном или джудже, няма да успее да стигне до тук! Ще се изгуби в тунелите!

— А ако не се загуби? — възрази първият.

— Там и прилепите се губят! — отвърна гномът. — Колко време мина вече? Все вътре! И никой от нашите не се е натъквал на тях! Които и да са били, не биха се наврели толкова дълбоко под земята! Избили са охраната и са изчезнали!

— Както и да е, нас са ни сложили тук, така че ще стоим — примирително каза друг гном. — Къде ще ходите?

Последните думи бяха отправени към Елодсса.

— При майстор Фрахел.

— Това в петдесет и втори тунел ли? Качвайте се на подемника, пътя нали го знаете?

— Не съвсем.

— На всяка втора пресечка завивате наляво и така пет пъти. После шест пресечки направо и завивате в третия ляв коридор. Ще го намерите ли?

— Да, благодаря.

— Хей, момчета! — извика гномът нагоре. — Почтения до петдесет и втори!

— Прието! — долетя отгоре.

Подемникът потрепери и пое надолу.

С въздишка на облекчение Фрахел се облегна в стола си. Очите и ръцете го боляха. Хиляди малки нагорещени иглички се впиваха в зениците му. Трябваше поне малко да почине. Джуджето чувстваше удовлетворение от свършеното през последната седмица, ключът беше може би най-доброто, което беше сътворил през дългия си живот.

Работата обсеби Фрахел, предизвиквайки всичките му умения и изисквайки пълното му отдаване, но ето че седмицата свърши и той сътвори невъзможното — на черното кадифе лежеше ключ, създаден от сълза на дракон. Тънкият и изящен предмет притежаваше огромна сила още преди глигестите да вложат в него нужните възможности, така че да им върши работа за техните порти.

Фрахел се усмихна. Орките ги чакаше голяма изненада, когато портите престанат да се отварят пред тях. Хитрите елфи бяха решили да лишат орките от паметта на предците, затваряйки вратата точно под носовете им!

Фрахел погледна към фучащите в огнището лилави пламъци, все още помнещи вкуса на сълзата на дракона. Магическите пламъци цяла нощ бяха облизвали минерала, отдавайки му сила за вечна ярост и живот. Ключът беше роден в огън и от огън.

Джуджето със съжаление погледна към дванайсетте счупени диамантени резци. Е, в крайна сметка парите, които му плати елфът, щяха да стигнат за няколкостотин точно такива, ако не и по-добри резци.

Оставаше последното, най-бързото и най-сложното — да даде живот и памет на творението си. Фрахел стана, отвори старата книга и протегна ръка над спящия ключ.

По вратата на работилницата се разнесе вежливо почукване. Джуджето изруга ядосано. Сигурно елфът се беше домъкнал! Прекалено рано! Е, нямаше значение дали е принцът или някой друг, ще му се наложи да почака, докато Фрахел довърши необходимото.

— Изчакайте, уважаеми! — извика Фрахел. — Още не съм свършил!

Отново се раздаде учтиво почукване.

— Влезте! — Фрахел се приготви да каже какво мисли за безочието на елфа.

Вратата се отвори и в работилницата влезе човек. Думите застинаха в устата на Фрахел. Гости определено не очакваше.

— Майстор Фрахел? — попита човекът, оглеждайки внимателно работилницата.

— А кой пита? — не много любезно отвърна джуджето.

— О! Позволете ми да се представя, казвам се Суовик.

— Суовик? — джуджето изобщо не се съмняваше, че този Суовик си има титла.

Най-малкото защото на камизолата му беше извезан златен славей. Като че ли такъв герб имаше във Валиостр, някъде на границата между Заграбия и Пограничното кралство.

— О! Не се обременявайте, майсторе! Просто Суовик и точка — размаха ръце човекът.

Просто Суовик беше някъде под петдесет, висок, слаб като вейка, със сиви бакенбарди и добре оформена прошарена брадичка. Мустаци нямаше. Кафявите очи гледаха джуджето с дружелюбна насмешка.

— И какво желаете? — стараейки се да скрие раздразнението си, попита Фрахел.

Не искаше да бъде груб, човекът можеше да се окаже бъдещ клиент.

— О! — Фрахел вече зпочваше да го дразни постоянното окане на неканения гост. — Бих искал да купя нещо. По-точно не аз, а този, който ме изпрати. Моят Господар…

— Прощавайте — прекъсна го Фрахел и разпери ръце, — но тук не е магазин. Нямам нищо за продаване! Аз изпълнявам частни и много добре платени поръчки. Ако трябва да си купите нещо, обърнете се към майстор Смерхел, две нива по-нагоре, триста двадесет и втора галерия.

Фрахел обърна гръб на Суовик, давайки му да разбере, че разговорът е приключен.

— О! Разбрахте ме погрешно, почтени майсторе! — човекът изобщо нямаше намерение да напуска работилницата.

Той съвсем безцеремонно пристъпи към стола и седна, кръстосвайки крака.

— Моят Господар иска да купи вещ, сътворена от вашите ръце.

— И какво точно иска да купи от мен? — с явен сарказъм попита джуджето, слагайки ръце на кръста.

Учтивостта си е учтивост, но точно този човек щеше да изхвърли с удоволствие от работилницата си.

— Ето това нещо! — Суовик се надигна от стола и посочи с пръст към искрящия ключ.

За миг джуджето загуби дар слово.

— Да не сте се побъркали, уважаеми?! Елфийски ключ? Той е поръчан от друг клиент, не е за вашия господар! А и защо му е на него?

— М-м-м… моят Господар е човек… — на думата „човек“ Суовик леко се поколеба, — човек с определен вкус. Нека просто да кажем така. Той е колекционер и този невероятен ключ великолепно ще допълни невероятната му колекция.

— Не! — отсече джуджето. — Освен това не разполагате с достатъчно пари, за да купите ключа, а и няма да наруша думата си.

— О! Относно парите не се притеснявайте, майстор Фрахел!

Суовик стана от стола и като пристъпи към масата, на която ключът очакваше последния щрих на майстора, започна да вади камъни от чантата си.

Зъбите на Фрахел изтракаха, а очите му заприличаха на огромни чинии. Човекът сложи на масата драконова сълза — камък, неотстъпващ по нищо на донесения от елфа. След това още един. И още. И още.

— Моят Господар е много щедър, няма да съжалявате — усмихна се Суовик.

Джуджето мълчеше и не откъсваше поглед от камъните, очаквайки всеки момент да изчезнат. Това беше просто невъзможно! Пред него лежеше количество, равно на това, което джуджета и гноми бяха изкопали за последните хиляда години!

Без да дочака отговор, Суовик сложи на масата още два камъка, последният беше просто огромен.

— Съгласете се, любезни майсторе, такава цена си заслужава да се замислите. Нека вашият клиент изчака още седмица, ще направите друг ключ, вече имате достатъчно материал.

— Но ключът все още не е готов, а и още не е надарен с живот! — джуджето убеждаваше сам себе си.

— За това не се притеснявайте, аз лично ще се погрижа и ще му вдъхна живот.

— Човешката магия тук няма да помогне — поклати глава джуджето.

— Освен човешката има и друга магия — усмихна се човекът.

— Друга магия? — Фрахел подозрително присви очи. — Другите са магията на камъка на моя народ и шаманството. Магията на гноми и джуджета не е подходяща за хора, а от шаманството вашето племе може да изучава единствено това на огрите…

— И какво, ако е така? — Суовик сви рамене.

— Кой си ти? — изсъска джуджето, шарейки с поглед из работилницата за нещо по-тежко.

— Толкова ли е важно? Имаме ли сделка? — Суовик посегна към ключа.

— Не — с усилие отсече джуджето. — Вземай си нещата и изчезвай!

— Това последната ти дума ли е?

— Да!

— Много жалко — въздъхна човекът. — Исках да е с добро.

През отворената врата се плъзнаха пет сенки и Фрахел пребледня.

По пътя Елодсса все пак успя да се заблуди и да завие в грешен коридор. В мига, когато му се мярна мисълта, че се е загубил, смуглата кожа на елфа се покри с пот. Въпреки това той не се поддаде на паниката и не се втурна в лабиринта от коридори, а спря и се опита да си спомни целия път. След като тръгна назад и два пъти зави надясно, елфът се оказа в познатия коридор с нисък таван. Оказа се, че е сгрешил броенето на пресечките и затова беше завил в грешната посока.

Останалия път измина без инциденти, макар да му се струваше, че стените нарочно се опитваха да го смажат и да го накарат да диша тежко. Елодсса крачеше по коридора, търсейки познатата врата на работилницата на Фрахел. Пътят се оказа дори по-дълъг, отколкото предния път. Много често му се налагаше да спира, за да се ориентира и да разбере местонахождението си, но това беше цената на разходката без водач. Не пожела да извика джуджето, за да не дойде и Мидла. Когато елфийката беше край него, чувстваше едновременно гняв и вина. Гняв към себе си, че се е поддал на думите на баща си, че Мидла не е подходяща за кралския син. Не бива, виждате ли, да се престъпва древния закон. Той все още я обичаше, а и тя, както подозираше Елодсса, също не го бе забравила.

Най-накрая се озова пред работилницата на Фрахел и без да чука, бутна вратата.

Един поглед беше достатъчен, за да оцени ситуацията. Джуджето лежеше на пода по-мъртъв отвсякога. Над ключа, над неговия ключ, беше застинал човек, протяжено пеейки песен на огрски език, а ключът откликваше с отровни багри, пулсирайки като живо сърце в такт с думите.

Мъжът хвърли поглед към замръзналия елф и рязко подхвърли:

— Убийте го!

Петте орки, застанали до човека, се хвърлиха към елфа, измъквайки ятагани в движение. С’кашът с тихо изсъскване излезе от ножницата, с другата си ръка Елодсса измъкна нож от пояса си и го метна с дръжката напред към човека. Оръжието се преметна няколко пъти по време на полета и се заби дълбоко в гърдите му. Човекът сграбчи дръжката на елфийския кинжал и се свлече на пода. Червеното сияние над ключа примигна за последен път и изчезна. Но да вземе ключа беше невъзможно — първият орк вече вдигаше ятагана си за удар. С’кашът и ятаганът се сблъскаха, разделиха се и отново се сблъскаха. Оркът отскочи назад, изчаквайки да дойдат съплеменниците му:

— Свършен си, изрод!

Елодсса не каза нищо. Разбира се, петима срещу един беше много, но елфът го спасяваше това, че стоеше на вратата и едновременно можеха да го нападнат само двама.

— Наведи се! — раздаде се рязък глас зад него.

Елодсса бързо се наведе и появилият се над рамото му лък стреля. Стрелата се заби дълбоко в окото на орка, принуждавайки го да я сграбчи с ръце, да изпълни с крака предсмъртен танц и да рухне на пода.

Със сърдито бръмчене звънна втора стрела и с възбудено трептене се впи във врата на втория орк, жадно изтръгвайки кръв от него.

Третата стрела Мидла пусна право в лицето на приближаващия враг.

От толкова близко разстояние стрелите вече не бяха ефективни и Елодсса се включи в боя, давайки време на елфийката да остави лъка и да извади мечовете.

Избягвайки удара отдясно, Елодсса вдигна с’каша над главата си, подлагайки плоската страна, за да посрещне стоварващия се ятаган на противника. Оркът се хвана на баналния трик: ятаганът се плъзна надолу по с’каша на Елодсса и благодарение силата на собствения си удар оркът направи неволна стъпка напред, откривайки се странично. Извитият меч на елфа със свистене разцепи въздуха и промушвайки лявата ръка на противника, потъна в незащитения от доспехи хълбок. Едва доловимо движение назад, завъртане около собствената ос с едновременно издърпване нагоре, крачка встрани — и с’кашът разсече шията на ранения враг, принуждавайки главата да се търкулне на пода и да остане някъде под масата.

Елодсса вече се обръщаше да помогне на Мидла, но тя и сама се беше справила с последния орк. Двете извити остриета бяха останали забити в тялото на мъртвия враг. Мидла се беше облегнала на стената и съскайки от болка, превързваше разпорения си от ятагана крак.

— Добре ли си?

— Не, хиляди демони! Каква е тази глупост да слизаш тук сам? А ако не бях успяла да дойда?

— Щеше да се наложи да се справям със собствени сили.

— Със собствени сили — изсумтя Мидла, затягайки последния възел. — Този вълчи храненик успя да ме удари!

— Ще можеш ли да ходиш?

— Не мисля, че ще бъда в състояние да ходя поне месец.

— Трябва да се махаме оттук, не се знае колко орки са проникнали в шахтите.

— Тези ли са избили охраната на далечния вход?

— Най-вероятно. Ще те нося.

Мидла само кимна:

— Вземи остриетата от трупа — те са ми твърде скъпи.

— Добре — Елодсса издърпа оръжията от мъртвия орк, подаде й ги и тръгна към трупа на човека с намерението да измъкне от гърдите му своя кинжал.

Шаманът се оказа късметлия. Все още беше жив, въпреки че на устните му избиваше кървава пяна и се стичаше по брадичката му.

— Ти… — човекът се опита да задържи погледа си на наведения над него Елодсса. — Господарят така или иначе ще притежава ключа.

— Не знам кой е този твой господар, но елфите не се разделят просто така с имуществото си.

Елодсса опря дясното си коляно в гърдите на умиращия, измъкна кинжала и преряза гърлото на шамана, наблюдавайки как кафявите очи се изцъклят. После взе ключа от масата, помисли за миг и бързо събра всички драконови сълзи в лежащата на пода чанта, разсъждавайки съвсем логично, че на мъртвеца те вече не му трябват, а гноми и джуджета все някак ще минат и без тях.

— Мъртъв ли е? — попита Мидла, когато той се приближи до нея и я взе в ръце.

— Да, правеше някаква магия, когато дойдох. Нещо с ключа.

— Това не е наша работа, нека шаманите се оправят. Той на орките ли служеше?

— По-скоро обратното — изпъшка Елодсса, докато изнасяше Мидла в коридора. — Те му служеха.

— Как изобщо е възможно? Орките никога не са служили на по-низша раса.

— Но тези служеха. Между другото, забеляза ли, че нямаха никакви кланови знаци?

— Да, забелязах. Всичко това е много странно.

— И аз си помислих същото.

— Какво смяташ да правиш сега?

— Да разкажа всичко на гномите или джуджетата и да се измъкна на повърхността.

— А след това?

— След това? — Елодсса се замисли за момент. — След това смятам да предам ключа на баща си и да променя няколко стари закона, без да се съобразявам с мнението на главата на дома.

— За кои закони говориш? — изненада се Мидла.

— За онези, които забраняват на син на кралска династия да бъде с разузнавачка. Нали не възразяваш?

Мидла само се усмихна, давайки на Елодсса да разбере, че от нейна страна няма да има никакви възражения.

Нито той, нито тя видяха, че в сърцевината на ключа, лежащ в чантата на елфа, примигваше едва забележима пурпурна искрица.