Прокрадващ се в сенките

Глава 6 Дневни изненади

— Дум! Дум! Дум!

Безцеремонните удари по вратата ме накараха да скоча от старото напукано дървено легло и да се засуетя в търсене на оръжие. Вчера бях толкова уморен, че си легнах, без да се събличам, и арбалетът така и си остана пристегнат цяла нощ на гърба ми. Разкопчах го, мръщейки се, разтърках сърбящия ме кръст и свалих предпазителя на миниатюрното оръжие. Не застанах пред вратата, а встрани до нея, притиснат плътно до ронещата се мазилка. Чукането се повтори, беше още по-силно и решително.

— Гарет? Тук ли си? Отваряй! В името на Ордена! — раздаде се млад глас.

За какво съм му притрябвал на Ордена толкова рано? Погледнах през мръсния прозорец. Слънцето беше доста високо. Обяд ли е вече? Добре съм поспал! Всъщност нищо чудно, като се има предвид, че падах от стол, спасявайки се от стрелите на наемен убиец, после тичах през половината град, спасявайки се от разярени доралисци, а за закуска беседвах с гладен демон.

Неволно се намръщих. Проклетият демон! През деня можех да се чувствам в сравнителна безопасност, но през нощта ще е лошо. Може пък случайно да ме забрави, да се окаже не толкова умен и съобразителен, колкото разправят хората за демоните.

— Гарет! Отвори вратата или ще я разбия!

Какво пък, опитай, макар че ако това наистина е маг от Ордена, дори няма нужда до опитва. Само да духне, и половината къща ще стане на прах. Започнах сериозно да се замислям дали да не изчезна през прозореца. Как са ме открили тук? Сигурно по същия начин като доралисците. Някой ме е издал. После непременно трябва да проверя дали на вратата ми няма табела „Гарет-сянката. Майстор-крадец. Приема от десет нула нула, без обедна почивка“.

— Гарет, негово магичество Арцивус те моли да дойдеш. Спешно!

Арцивус? Защо не каза веднага, че го е пратил Арцивус, а после да заплашва с разбиване на вратата?

— Момент. Изчакайте — извиках през вратата и наметнах плаща, който взех от същото място, където го бях захвърлил снощи.

Беше малко мръсен, дори имаше няколко отпечатъка от копита, но ставаше за носене.

Отключих вратата, вдигнах резето и се отдръпнах назад и встрани. Арбалетът все пак не го оставих — знае ли човек кой може да се крие зад името на архимаг на Ордена.

— Влезте.

Вратата се отвори и пред мен се появи доста безобиден и мършав млад човек с издължено лице на тъжен кон. Беше облечен в безформена синя дреха, на тесните му рамене висеше раница, на главата имаше миниатюрна шапка. Никога не бих помислил, че това хлапе може да удря с такава сила по вратата ми.

— Ти ли си Гарет? Мо… — гостът ми видя насочения към него арбалет, лицето му посивя и той млъкна.

Прибрах оръжието зад гърба си — няма защо да плаша децата. Показах му празните си длани:

— Да, аз съм Гарет.

Куриерът облиза пресъхналите си устни, пое бавно дъх и смутено ме погледна. Кимнах му окуражително.

— Господин Гарет. Негово магичество главата на Ордена магистър Арцивус ви моли незабавно да отидете при него — младежът нервно ме погледна и поясни: — Аз съм негов ученик.

— Как ме намери?

— Негово магичество ми каза адреса.

Хм, не може да мине без магически шегички!

— Ясно. Нещо не е наред ли?

— Не знам.

— Добре, изчакай.

Бавно взех от скривалището чантата с магическите играчки и златото, получено от краля. Обикновено нямах този глупав навик — да държа парите си накуп, при това у дома. По-добре да ги дам на сигурни хора, така че златото да работи за мен. Например в банката на гномите. Там парите винаги са под закрилата на капани, ключалки, магии и разярени мотичници11. Но не и в този случай, тези двеста кралски жълтици ми трябваха днес.

— Къде е каретата?

— Ъ-ъ-ъ… — ученикът кой знае защо се смути, — пеша съм.

— Прекрасно! Кажи ми тогава, ученико, как така си се добрал жив до мен през целия Пристанищен град? Тук такива наивни като теб ги пускат да плуват под кея. А може да не си лъгал, че ще изкъртиш вратата и можеш да пускаш огнени топки?

Ученикът още повече се смути и се изчерви.

— Е — запъна се младежът, — малко.

— Добре, води ме — въздъхнах аз.

Идея си нямах защо изобщо Арцивус го беше взел за ученик.

Напускайки завинаги дома си, аз все пак не се сдържах и се огледах. Както и предполагах, над вратата нямаше табела, че тук живее Гарет.

Пладне. Централната улица на Пристанищния град беше пълна с народ. Кого ли нямаше тук! Като се започне от мотаещи се безработни и се завърши с търговци на всякакви боклуци. Срещаха се и нехора. Доралисец близо до старата и изкривена от тежестта на времето бакалия се беше сбил с минаващото покрай него и озъртащо се джудже. Те яростно се налагаха с юмруци и бълваха проклятия на собствените си езици. Около биещите се се беше събрала доста голяма тълпа, която ги окуражаваше и дори им даваше съвети как по-добре да разкървавят носа на противника си. Веднага отнякъде се появиха букмейкъри и започнаха да приемат залози. Залагаха три към едно, че джуджето ще победи козела. Няколко стражи стояха наблизо, подпрени на алебардите си, и не бързаха да прекратят сбиването. Явно някой от тях вече беше заложил пари в това малко шоу. По мое скромно мнение нискораслият плешив жител на подземията губеше. Забелязах един възрастен джебчия и двамата му ученици, които под негов контрол практикуваха направо в тълпата, в полеви условия, така да се каже, като режеха кесиите на зяпачите. Учителят-джебчия явно усети погледа ми, погледна ме, напрегна се, но осъзнавайки, че аз също не съм много близък със закона, весело ми намигна. Намигнах му и аз. Растат младежите. Нова смяна. В едни далечни, но все пак прекрасни времена аз също бях започнал с джобовете на зяпачите по Пазарния площад. Колко ли време беше минало оттогава? Много. Вече никой не помни Гарет-бълхата, мършавото и вечно гладно хлапе, скитащо по улиците и площадите на града в търсене на храна и спящо в мръсна уличка. Тези времена си отидоха, Гарет-бълхата изчезна и в Авендум се появи Гарет-сянката.

— Ох! — възкликна моят водач, когато някой в тълпата го настъпи по крака.

— Не блей — изсъсках в ухото му. — Трябва да се измъкнем от тази блъсканица. Дръж се по-вляво, до стената.

Тук потока хора беше по-малък и ние съвсем спокойно закрачихме един до друг. Хора и нехора бяха развълнувани. Ту тук, ту там стихийно възникваха клюки.

Слухове, слухове, слухове.

— А вие знаете ли, че Неназовимия вече е тръгнал?

— Какво прави краля?

— Стига глупости! Няма никакъв Неназовим!

— Има и още как! На мен още баба ми е казвала, жалко, че вече не е сред живите!

— А кралят какво? Армия събира. Данъците отново ще скочат и пак бедните ще страдат.

— А ти какво искаш — войниците да защитават града на празен стомах ли? Нищо, няма да обеднеем!

— А вие знаете ли, че снощи стражата хванала стотина доралисци с ножове?

— Сто?! Глупости!

— Кълна се! Сто били! Касапница искали да правят на улица Месарска!

— А вие знаете ли, че…

По-нататък вече не слушах. Какво ли не измисляха хората, за да не скучаят!

— Ей! — извиках на ученика на Арцивус.

— Да?

— До кулата на Ордена имаме още много път. Така ли смяташ да вървим през тази тълпа? Не е ли по-добре да минем по улица Дървеница? Няма такава блъсканица.

— М-м-м — замисли се младежът. — Милорд Арцивус каза, че нямате работа в кулата на Ордена. Той помоли да ви заведа в една къща тук наблизо.

— Е, добре. Да вървим.

Арцивус смята, че крадецът ще оскверни магическата светиня?

Многото народ по улиците на първо място се дължеше на изненадващо хубавото за юни време. Обикновено юни в северен Валиостр, а значи и в Авендум, повече напомняше на началото на април някъде по южните граници на кралството. Прохладното време се задържаше някъде до към август, след това идваше задушаваща жега до началото на септември, последвана от порои и мрачно време, което постепенно преминаваше в сняг и студ до края на март. И едва през април започваше пролетта. Какво да се прави, Безлюдните земи бяха съвсем близо. Сега ситуацията беше малко по-различна. Началото на юни винаги е било хладно, но днес слънцето печеше като за последно. Аз се обливах в пот под плаща. А и не само аз. На много хора лицата им лъщяха от пот. Покрай мен мина жител на Пограничното кралство, който бавно се сваряваше в ризницата си. Тези хора никога не сваляха доспехите си, където и да бяха. Навик, придобит от съседството им с горите на Заграбия.

Ако това време се задържи до края на август, половината град ще умре от жега. Вече се чуваха приказки, че Неназовимия ни е пратил ново изпитание.

Най-накрая напуснахме улица Панорамна, централната улица на Пристанищния град, по която навремето са прекарвали осъдените на смърт, и излязохме на улица Спящото куче.

— Гарет, хей, Гарет!

Обърнах се към викащия. Застанал до „Нож и брадва“, собственикът на заведението, старият и „скъп приятел“ Гозмо отчаяно ми махаше с ръце.

Той пък какво иска? Вече си имах Поръчка. При това каква! Смъртоносна, може да се каже. Но въпреки това аз дръпнах ученика на Арцивус за ръкава и му кимнах да върви след мен. Младежът искаше да възрази, че негово магичество е много по-важен от някакъв си кръчмар, и дори вече отвори уста, но аз се обърнах, без да го слушам, и минах от другата страна на улицата. На младия маг не му оставаше нищо друго, освен да ме последва.

— Какво става, Гозмо? — не много приятелски започнах аз. — Защо крещиш на целия град, че аз съм Гарет?

— А. Ъ-ъ-ъ… — прегърбения кръчмар погледна въпросително към моя спътник.

— Ще почерпиш ли по бира? — кимнах многозначително към вратата. — Там ще поговорим.

— Влизай.

Заведението беше пусто, което се и очакваше. Посетителите ще започнат да пристигат привечер и по тъмно. Маси, столове и табуретки бяха странно празни и самотни. Огнището беше изгасено. На най-близките до входа маси столовете бяха обърнати, с тъжно гледащи към тавана крака. Певицата на заведението усърдно търкаше пода с парцал, явно временно беше сменила професията си с тази на чистачка. Помагаше й един от охранителите. Да, персонала на Гозмо са си момчета за всичко.

— Заповядай, Гарет, на бара, а твоят приятел нека да седне на тази маса. Какво ще пиете, млади човече?

— Вода — ученикът на мага се почувства неудобно, за пръв път попадаше в такова заведение.

Изглеждаше шокиран от факта, че по собствено желание е влязъл в толкова съмнително място.

Гозмо направи кисела физиономия и ме погледна.

— С какви си започнал да дружиш?

Свих рамене и Гозмо занесе пълна чаша вода на масата на ученика, а после застана зад бара и ми наля чаша бира от бурето, скрито под тезгяха. От специалното буре, лично за него самия, което той рядко споделяше с някого. Отпих една голяма глътка и кимнах одобрително на Гозмо. Бирата беше наистина страхотна, както и очаквах. Старият Гозмо не си тровеше вътрешностите с гадостта, която без угризения наливаше на повечето редовни посетители на заведението.

На себе си бившият крадец не наля, само нервно пристъпваше от крак на крак и хвърляше предпазливи погледи в моята посока. За какво беше всичко? Но той мълчеше, а аз никога не съм бил прекалено любопитен и просто отпивах от бирата в очакване кога кръчмарят все пак ще обясни защо ме е извикал.

Гозмо тихо започна да се поти. Толкова ли е горещо тук? Оставих празната чаша, погледнах към нетърпеливо въртящия се на стола ученик на Арцивус и се усмихнах на Гозмо. От усмивката ми той трепна и отскочи, сякаш пред него не беше добродушният Гарет, а най-зъбатият огр в цяла Сиала.

— И за какво ме извика, приятелю? — попитах нетърпеливо. — Почерпи ме хубава бира, разбира се, но за какво е всичко това?

— Всъщност, Гарет — започна нервно Гозмо, като ме гледаше предпазливо, — исках да ти се извиня за тази Поръчка, повярвай ми, много съжалявам, ако знаех, че ще стане така, никога не бих…

— Ти за гаринча в дома на херцог Патийски ли говориш? — прекъснах го аз, влизайки в ролята на пълен глупак, като пропуснах да спомена случая с Лантен и че много добре знам кой е бил клиентът.

Този разговор щях да го запазя за по-късно.

— Гаринча? Д-да. Точно за него — неуверено и леко изненадано каза Гозмо и облекчено се отпусна на стола, осъзнавайки, че нямам намерение да си отмъщавам и да му проливам кръвта. — Просто исках да знаеш, че нямах никаква представа за това.

— Успокой се, Гозмо, какво толкова си се изнервил? — великодушно махнах с ръка. — Нали нищо страшно не се е случило? Всички са живи и доволни. Имам и друга работа, така че извинявай, но с младежа ще тръгваме.

— Това означава ли, че извиненията са приети? — облекчено попита Гозмо.

Изглеждаше сякаш Зам-да-Морт е паднал от плещите му. Много странно — старият Гозмо не страдаше от угризения на съвестта. И дори това, че не ми е казал кой е клиентът, не би трябвало да го прави толкова нервен. В крайна сметка това си е право на Гозмо — да запази в тайна името на клиента.

— Забрави за това. Да вървим — обърнах се към младежа и ние излязохме на улицата.

— Какво искаше този човек от вас? — попита ме той след минута мълчаливо крачене.

— А ти име имаш ли? — отговорих на въпроса му с въпрос аз, докато проследявах с поглед патрула на стражите.

— Родерик — смутено отвърна ученикът на мага.

— Е, Родерик, дълго ли ще вървим още? Нямам си друга работа, че да обикалям при някакви си архимагове.

— Моят учител не е някакъв си! — задави се от възмущение ученикът и искаше да каже още нещо, но си спомни за моя арбалет и промърмори: — Почти стигнахме, ей там в онази пресечка.

— Искаш да ме убедиш, че Арцивус ме чака в Пристанищния град? — от изненада дори спрях. — Нима негово магичество е решил да посети тази част на Авендум?

Родерик изсумтя и ме погледна с поглед, в който се четеше всичко, което мислеше за моите умствени способности.

— Учителят прецени, че няма нужда да се афишира познанството ви с него, още повече при задачата, по която работите. Затова каретата ви очаква тук.

Е, на архимаг не се отказва. А и аз също нямах нужда от слухове, че Гарет-сянката си има работа с Ордена.

— Сигурен ли си, че сме за тук? — попитах младия маг, сочейки към зловонния полутъмен тунел, образуван от две съседни и почти долепени една до друга сгради. — Към улица Ябълка?

— Да.

Свих рамене и му кимнах да върви първи, после извадих изпод наметалото си арбалета и го последвах. Какво да обяснявам на този млад и незапознат с обичаите на Пристанищния град младеж? В такива полутъмни и миризливи улички загиваха повече хора, отколкото в пограничните схватки с орки или мирануехци. В тази измамна тишина можеха да се крият истински хищници, способни да убият почти всеки. Но не, уличката се оказа пуста и изходът към улица Ябълка вече беше близо, оставаха не повече от двадесетина ярда, за да се измъкнем от тази теснина. Отпуснах се. И, естествено, типът, който отговаряше за моя късмет някъде там на небето, отново реши да го подплаши, пляскайки с ръце. И късметът на милия Гарет, най-добрия и симпатичен младеж на Валиостр, изплашено размаха криле и се изпари в ясните и безоблачни висини, оставяйки ме насаме с Родерик и петима не особено приятелски настроени грубияни. Трима ни преградиха изхода към улица Ябълка, а двама се появиха от улица Спящото куче и бавно започнаха да приближават към нас.

— Ой — тихо изписка Родерик и изведнъж някак се смали. Поне разбрах, че си няма и понятие за клопката. — Какво искат тези хора?

— Навярно ще помолят да внесем няколко жълтици във фонда за подпомагане на ветераните от Пролетната война — подхвърлих гневно.

— К-каква Пр-ролет? — от вълнение моят спътник започна да заеква. — К-какви ветерани? Те всички от-тдавна са умрели.

— Това е без значение. Главното е да ни вземат парите. У-у-у — проточих аз, едва сега разпознах третия в групата откъм улица Ябълка. — Имаме голям проблем.

— Ням-мате пари ли? — уплаши се Родерик.

— Не че нямам. Просто те не са дошли за пари.

— А з-за какво? — още по-силно се уплаши ученикът на Арцивус.

— За живота ми. Мисля, че в добавка ще убият и теб.

— Н-но, м-може да успеем да се разберем с тях, да ги убедим, че това е грешка? — прошепна пребледнелият Родерик и притисна гръб към лявата стена на уличката.

Притиснах се към дясната, за да виждам приближаващите се и от двете страни убийци.

— Виж им мечовете. Какви разговори? Когато започна да действам, ти атакувай тези отзад.

— Н-но аз не умея — запротестира Родерик. — Дори нямам оръжие.

— Тогава ще умрем.

Той шумно преглътна, но не отвърна нищо.

Четирима стискаха в лапите си късите и тежки мечове на бронираната пехота, които използваха войните от Пограничното кралство. Най-ефективното оръжие в тесни места или при плътен строй, когато не можеш да развъртиш дълъг меч. Петият, прикрит зад гърбовете на двама от тях, не носеше оръжие, а дясното му рамо беше превързано.

— Как е здравето, Бледия? — попитах учтиво, когато се приближиха и спряха на пет ярда от нас.

— Много по-добре, отколкото ще е твоето след няколко минути — в тон отвърна убиецът.

— А не мислиш ли, че грубата сила малко не подхожда на майстор-убиец? — подразних го аз.

— Времето ме притиска, Гарет, налага се да се откажа от острието и да се хвана за чука — намръщи се Бледия.

— Чак толкова ли ми е обиден Маркун? — изненадах се аз.

Мъжете изобщо не обръщаха внимание на арбалета. Всички, с изключение на Бледия, но той се криеше зад тези дегенерати и първият ми болт нямаше как да го достигне, а втори едва ли щеше да има.

— Кой е този с теб? — Бледия игнорира въпроса ми и с кимване посочи Родерик. — Да не си си взел ученик?

Бандитите зацвилиха на висок глас. От какво да се притесняват?

— Това е мой приятел, маг от Ордена. По-добре си вървете по живо, по здраво.

— Е, ако той е маг, то аз съм султана на Султаната. Убийте ги!

Всичко последващо се случи в рамките на десетина секунди. Арбалетът ми изщрака и побойникът, зад който се криеше Бледия, започна да пада назад с болт в челото, като едва не смачка с тялото си наемния убиец. Вторият бандит, крещейки и с вдигнат над главата си меч, се хвърли към мен, докато Бледия отскачаше от падащото тяло на първия. Аз хвърлих безполезното оръжие настрана и трескаво затърсих в чантата с магическите нещица нещо подходящо, отбелязвайки с крайчеца на съзнанието си, че безнадеждно закъснявам и че тежкият меч ще падне върху главата ми много по-бързо, отколкото аз ще извадя от чантата някоя стъкленица. Зад гърба ми нещо се взриви и покрай мен, облъхвайки ме с гореща топлина, прелетя огнена топка с размерите на конска глава. Аз зарязах всичко, пльоснах се по корем и покрих главата си с ръце. Нещо силно ме удари в ушите, земята осезаемо се разтресе, а от стените се посипа трошляк. Някой изкрещя. С какво вълшебството беше по-добро от шаманството? Ами вълшебството се активираше мигновено, докато шаманството си е цял ритуал. Гоблините танцуват, орките пеят. Затова шаманството действа много по-бавно, но пък след използването му шаманите, за разлика от маговете, не губят сили.

Както лежах на земята, аз все пак успях да напипам някаква магическа стъкленица и като се изправих на едно коляно, се наканих да я хвърля към нападателя си. Но той се беше изпарил. В буквалния смисъл на думата. Огнената топка, така любима на всички начинаещи магове, беше превърнала нападателя ми в купчина пепел, а после, удряйки се в стената на сградата, се беше пръснала. Бледия виеше и крещеше някъде близо до изхода на пресечката към улица Ябълка. Там го беше отхвърлила взривната вълна, която, както става при използване на огнени топки, действаше само в една посока. Дори и оттук видях, че лицето му е обгорено и кървеше от страната, където го бяха улучили ситните каменни осколки. В лявата сграда се беше образувала доста сериозна дупка, през която спокойно щеше да мине и кралска карета. Някой уплашено надникна през нея, ахна и изчезна обратно в къщата. Родерик не се беше жалил за заклинанието.

Между другото, как ли е? Забравих за Бледия и се обърнах към ученика на мага. Родерик, загубил всичките си сили, полустоеше-полулежеше облегнат на стената, а двамата останали бандити го гледаха изумени.

— Той наистина е маг! — най-накрая отрони единият от убийците.

— Да бягаме! — извика вторият и хвърли меча настрана, очевидно от страх не осъзнаваше, че в момента Родерик не беше способен и муха да убие.

Двамата бандити хукнаха в посоката, от която току-що бяха дошли, като оглушително трополяха и виеха от страх. Разбира се, нямах намерение да ги преследвам. Повече ме интересуваше Бледия, но той беше изчезнал.

— Издържлива гадина — поклатих глава с възхищение.

Като някакъв х’вар беше, само това същество беше толкова жизнено, че продължаваше да се съпротивлява дори след като Дивите го пронижат няколко пъти с меч, нанасяйки му очевидно смъртоносни рани. Да го отнесе Мрака дано!

Пристъпих към Родерик:

— Как си? Жив ли си?

Той вяло кимна, но очите му сияеха с някакъв вътрешен огън.

— Получи се! За пръв път това заклинание ми се получи!

— Да, но вместо топка с размер на ябълка направи това чудовище! Едва не ме изпържи! Между другото, защо стреля в този, а не в другите двама, както ти казах?

— Но той тебе с меча… — започна да се оправдава моят спасител.

— Добре, благодаря ти. Ще можеш ли да вървиш, че стражите ей сега ще се появят от дупките, където са се скрили?

Така е в нашия славен Авендум: само да започне някой по-сериозен бой и всички стражи изведнъж мистериозно изчезват по разни закътани дупки и местенца в града и не си показват носа навън докато всичко не приключи.

Родерик поклати утвърдително русата си глава, аз му помогнах да се надигне от земята и като го придържах, тръгнахме към опустялата улица Ябълка.