Прокрадващ се в сенките

Глава 16 Мераклии за коня

Следващият ден премина в трескава подготовка. Трябваше да посетя десетина места и да осъществя няколко идеи. Ако всичко вървеше по план, тази вечер ме очакваше доста интересен спектакъл, макар участниците да нямаха никаква представа какви роли им предстои да играят. Трябваше да подготвя финалната част на постановката и да предупредя последните участници в представлението. За тази цел се отбих и в дома на магистър Арцивус. Архимагът го нямаше, така че се наложи да предам поканата за приятелската сбирка на Родерик. Младежът изглеждаше леко изумен, но обеща да предаде всичко точно. Изобщо не се съмнявах, че ще направи всичко така, както му казах, затова с чиста съвест се отправих да прекарам оставащите до нощта часове при Фор.

Фор също не се оказа на място и в покоите му бях оставен сам на себе си. Около два часа по-късно, които прекарах в мятане из стаите от ъгъл в ъгъл, най-накрая осъзнах, че съм прекалено изнервен, а това не беше особено полезно за крехкото ми здраве.

В склада на учителя си намерих бутилка вино. Повъртях я замислено в ръце и със съжаление я върнах обратно. Само това оставаше — да отида в кръчмата пиян и да прецакам цялата веселба. Можех само безмълвно да беснея и бавно да се побърквам, докато чаках настъпването на нощта.

Повъртях се в креслото, за стотен път проверих арбалета, дори се обръснах, тъй като време имах предостатъчно. После отнесено се вторачих в прозореца, чудейки се с какво да си запълня времето. Естествено, ни една нормална мисъл не се появи и аз почти бях готов да завия от мъка и нетърпение, когато ме осени идеята да прочета книгите, взети от кулата на Ордена. Обнадежден от чудесната мисъл, аз бях на път да се потопя в езерото на знанията, но се оказа, че документите са изчезнали.

Претърсих всичко, започвайки от писалището на Фор и завършвайки с дюшека на леглото му. Погледнах дори под него, но освен доста приличен слой прах — какво да се прави, Фор никога не се е славил като чистник — и уплашен паяк, там нямаше нищо.

Спрях да си поема дъх и дори разкопчах яката на ризата си — толкова горещо ми стана. Трябваше да подходя по друг начин. Фор беше бивш крадец и аз бях сигурен, че така е скрил документите, че дори самият Неназовим заедно с последователите си да не може да ги открие и за сто години. Със сигурност документите бяха някъде тук, Фор не би ги скрил нейде надалеч, освен ако не се е случило нещо страшно. Така че, като се позовавах на собствения си опит и познавайки някои навици на стария ми учител, започнах търсенето наново.

Зачуках по пода с дръжката на ножа, като се надявах да чуя глух звук, подсказващ за скрит тайник. И го чух. При това два пъти. Но находките ме разочароваха: под масата, където повдигнах дъската с ножа и я избутах настрани, открих солидно ковчеже, пълно догоре с кралски жълтици. Явно бели пари за черни дни. До стария стелаж, където подът беше облицован с плочи, на всяка от които имаше изобразен различен човешки грях, осъждан от боговете, намерих втория тайник. Както и следваше да се очаква, той се намираше под плочата с надпис „Алчност“. Особено чувство за хумор имаше моят учител. Златото тук беше дори повече, отколкото в първото скривалище — предполагам, че бях попаднал на черната каса на служителите на Сагот. Шест-седем хиляди жълтици, по мое професионално мнение. Огромна купчина пари. И замък можеш да си построиш с тях. Но търсените документи, за съжаление, ги нямаше.

Проверката на пода ми отне около час и половина и зает с нея, поне малко разсеях тревожността и нервността си преди срещата с участниците в спектакъла „Кон и компания“. По-нататък реших да забавя малко темпото, да не прибързвам и да не минавам стените, а да проверя само има ли тайници и кухини в мебелите.

Започнах със същата прецизност и методичност, с която по-рано проучвах пода. В крайна сметка намерих двойно дъно в едно от чекмеджетата на писалището, където моят скъп учител беше скрил кореспонденция с жреците от Гарак. Не мисля, че наистина беше тайна, защото тогава Фор би скрил писмата някъде по-далеч. Най-вероятно това бяха документи за заблуда, за отклоняване на вниманието от нещо по-важно. Усещайки, че развръзката наближава, аз с още по-голямо усърдие се втурнах да търся и старателно опипвах всички столове, дори почуках по кревата с резбовани във формата на два свещени коня табли. Ни-що. Все едно да търсиш джудже-пушач!23 Сега оставаше най-сложното и трудоемкото — да проверя стените. Щях да откарам до тъмно!

Но късметът този път беше благосклонен и под една от фреските, след като я почуках с пръсти, се чу едва уловим, почти неразличим от обичайния, но все пак съвсем малко по-глух звук. Сега оставаше само да разгадая как да отворя тайника, защото фреската и стената видимо изглеждаха като едно единно цяло. Сякаш бяха създадени така още от Сътворението на света.

Да пробия дупка в стената? Е, това беше, най-малкото, пошло. Аз все пак съм майстор-крадец, а не някой хлапак, нямах никакъв афинитет към грубата работа, освен ако не е абсолютно наложителна. А и Фор, мисля, много щеше да се разстрои, ако наруша тази оригинална композиция от стенописи, оставяйки му за спомен от мен дупка в стената. Така че започнах с опипване на всеки инч от стените с надеждата да активирам тайната ключалка. Е, ако тайника е заключен с магия, тогава почти нищо не можех да направя.

Безполезно — тайникът беше заключен с магия. Щеше да се наложи да изчакам Фор. Въпреки че все някое от нещата, купени от алчния майстор Хонхел, можеше да помогне. Отидох да взема чантата, оставена на масата, порових в нея и в крайна сметка извадих флакон с млечнобяла течност. Отключвател за различни магически брави и резета. Тапата се оказа здраво набита, доста ме изпоти, накрая за по-сигурно я захапах със зъби. След минута ожесточена борба тя загуби битката и с протестиращо изпукване излезе. С рязък замах плиснах миризливата течност върху стената, където предполагах, че се намира тайникът. Капките, попадайки на стенописа, избухнаха в ослепителна светлина, а след това се стопиха във въздуха, сякаш изобщо не ги е имало. Но стената стана прозрачна, а след това фреската с изображение на бик, където беше и тайникът, плавно се плъзна встрани, откривайки масивна метална вратичка гномска изработка. Ключалката беше достойна за нея.

Усмихнах се и придърпах масата до стената — вратичката беше доста високо и да отключвам изправен на пръсти щеше да е излишен тормоз, нямах за къде да бързам. Качих се на масата, седнах по-удобно пред вратата, измъкнах от чантата верните шперцове и започнах да човъркам в ключалката. Успехът не дойде лесно. Минаха повече от двадесет минути, преди последният секрет неохотно да изщрака и вратичката да се отдели на косъм от стената. Ухилих се щастливо и протегнах ръка към тайника, но веднага я отдръпнах. Трябваше да проверя за капани. Фор като нищо можеше да е заложил нещо подобно по стар навик. Но не, нямаше нито скрити пружини, нито самострели, нито някоя друга гадост.

Самият тайник се оказа малък. Липсваха злато или други ценности. Само документи. Не тръгнах да ровя в тайните на жреческото братство — момчетата си имаха своите игрички и щеше да е непристойно да си пъхам любопитния нос в тях. Просто си взех своите неща, те лежаха най-близо до вратичката и можеха да се познаят по характерния печат на времето — бяха пожълтели.

Затворих вратичката на тайника. Още щом ключалката щракна, магическата фреска отново застана на мястото си, закривайки грозната дупка в стената. Страничен наблюдател никога не би предположил, че тук има някаква тайна.

Слязох от масата, върнах я на старото й място и седнах да проучвам документите, тъй като оставаха още четири часа до представлението в „Нож и брадва“. Старите свитъци ме разочароваха. Прочетох още веднъж и стихотворението-загадка, за което говорихме с Фор, но така и нищо не разбрах. В крайна сметка го оставих за по-късно — за разговора с Миралисса. Може пък тъмната елфийка да успее да ми обясни неразбираемите думи и завоалираните тайни?

Всичкото останало време използвах за изучаване на старите карти на Храд Спайн. Всичко, което научих, не струваше и пукната пара. Коридори, зали, предверия, стаи, скрити ниши, тунели, пещери и подземни дворци. Всичко това се преплиташе като купчина умиращи от лудост, агонизиращи от собствената си отрова змии. Хилядолетен лабиринт, чиито основи са били положени от незнайно кой във времената, когато расата на орките, първата раса на новата епоха, още ги е нямало в Сиала. Съдейки по картите, да се загубиш в Костните дворци ще е по-лесно, отколкото да кихнеш или да кажеш „Бау!“.

Чак привечер, когато очите вече ме боляха от четене, а старият Фор така и не намери време да се прибере, аз се откъснах от картата и прибрах всички документи в чантата си. Домързя ме отново да се боря със стенописа-тайник, а и ми се досвидя да хабя от магическата течност, така че старата чанта си остана напълно безопасно място за документите.

Време беше да тръгвам. По принцип можех и никъде да не ходя, но ме гризеше съмнение, премесено с любопитство — ще сработи ли планът ми? И ще повярва ли Арцивус на думите ми, предадени чрез Родерик? Защото, ако архимагът не повярва, планът ми ще отлети в мрака заедно с един от демоните, който, сигурен съм, ще бъде в състояние да сграбчи Коня с острите си нокти.

Свечеряваше се. Настъпваше това време от деня, когато светът се оцветяваше във всички нюанси на сивото. Времето, когато слънцето още не се беше скрило зад хоризонта, но приготвяйки се за почивка, вече не изпращаше лъчите си към земята, а луната все още беше прекалено бледа и бяла като снежна сова и не можеше да освети с тиквено-жълтата си светлина светът на нощта. В следващия час над града щеше да властва гигантската дремеща птица, наречена здрач.

По улица Спящото куче цареше подозрителна тишина. А това навеждаше на мисълта, че нещо се готви и че на някой могат да му пуснат кръв. Затова обитателите на околните къщи с престорена припряност и целеустременост бързаха по важни, но несъществуващи задачи. Съвсем очаквано плъзналите нежни ръце на ленивия здрач не откриваха почти никой по улицата и докосваха единствено каменните стени на къщите. Точно в това е въпросът, че почти. Улицата все пак не беше пуста. По нея се мотаеха няколко момчета с доста разпознаваема външност. Такава външност имаха хората, скарани със закона, готови да бръкнат в джоба и на самия барон Лантен.

Маркун се беше подсигурил с поставяне на съгледвачи. Така, за всеки случай. За засичане на нестандартни ситуации от рода на появата на Фраго Лантен с верните си хора или на Гарет в най-лошия случай. Е, добре. Нека се преструват на безгрижни веселяци, излезли да подишат вечерен въздух за здраве. Въздухът на Пристанищния град обикновено не е полезен за здравето. По-скоро обратното. Много силно вреди.

Момчетата, слава на Сагот, не успяха да ме забележат, и аз свърнах в съседната уличка с намерението да вляза в кръчмата на Гозмо през задния вход. Или изход — зависи от коя страна ще го погледнеш. Но и тук ме очакваше изненада. Сякаш напук, наоколо се въртяха предостатъчен брой озлобени и озъртащи се за въображаеми врагове доралисци и аз побързах да се изнеса по-далеч. Доралисците също се правеха на кротки агънца и се преструваха, че точно сега и точно днес са си уговорили среща на най-подходящото място за това — срещу задния вход на „Нож и брадва“. Тоест, ако някой още не е разбрал, този вход също беше забранен за мен. Щеше да се наложи да действам по стария начин — през покрива. Но следваше да го направя не с помощта на паяжината, а за предпочитане от покрива на съседното здание. В противен случай и доралисците, и момчетата на Маркун много щяха да се чудят на човека, решил ей така без причина да покорява покрива на кръчмата, а не да влиза през вратата като порядъчните граждани, които няма какво да крият нито от гилдията на крадците, нито от тъпите козли.

Погледнах към къщата вляво от кръчмата. Покривите на двете сгради почти се докосваха — толкова плътно стояха една до друга. Доколкото си спомнях, в нея имаше някакъв вертеп, където се пушеше нелоша беладона24, внос от далечна Джашла. Аз решително се отправих към старата къща и зачуках по вратата.

Доста дълго време никой не отваряше, явно вътре бяха толкова надрусани, че си мислеха, че ги безпокои някой от боговете, и просто решиха, че боговете си имат достатъчно друга трева и нямат работа в уютното им свърталище. Или пък просто бяха забравили как се отваря вратата.

Почуках още веднъж. И още веднъж. А после и още. Нула внимание. Интересно, някой казвал ли им е на тези момчета, че прекомерната употреба на билката разкашва мозъка и превръща човека в завършен идиот? Очевидно не. Добре, Х’сан’кор да ги отнесе! Ще трябва да потърся друг път — времето изтичаше, здрачът все по-плътно надвисваше над града. А здрачът не бързаше да премине в нощ, и то защото сега беше лято, а през лятото при нас на север мръкваше много късно. До полунощ оставаше по-малко от час, време беше да се разбързам, ако искам да съм в кръчмата преди началото на шоуто.

И точно тогава вратата на свърталището, където безуспешно тропах последните пет минути, се отвори. В носа ме удари нежният аромат на беладона, и аз се намръщих като от зъбобол. Зловеща билка. Познавах няколко момчета, свестни хора като цяло, които Маркун, да го изядат кралските гаринчи дано, зариби с беладона. Много ефективен начин безопасно да се отървеш от излишни притеснения. И най-важното — ръцете ти са чисти, никой не би посмял да те обвини, че заради пушенето хората са легнали в гроба за по-малко от два месеца.

— Какво? — навъсено ме попитаха иззад полуотворената врата.

Интересно, защо всички, на чиито врати чуках, не се радваха да ме видят? Трябва да направя нещо по въпроса! Направо някаква мания — да не пускат в къщите си мен, най-обаятелния и кротък младеж в околността!

— Ами такова! — веднага хванах Х’сан’кор за рогата.

Отместих полуживия младеж, отворил ми вратата, и влязох в къщата, като се стараех да дишам колкото се може по-нарядко. Парите на беладоната, както вече казах, оказваха доста страховит ефект върху неукрепналия и несвикнал с този наркотик мозък.

— Ей, защо така? — шашна се младежът от моята наглост и леко изплува от света на сънищата.

— Защото така, шибаняко — прошепнах зловещо и го повиках с пръст.

И той като послушно теленце пристъпи напред и се наклони да разбере какво толкова шепна там. Бързо сграбчих надрусания идиот за ухото и силно го дръпнах.

— О-ох! — извика младежът и заподскача на пръсти, когато вдигнах ухото му почти до тавана. — Боли!

— Изобщо не се съмнявам. Тепърва ще разбереш какво е болка! Вие защо не плащате?! — страховито се намръщих аз.

— На кого-о-о-о? — запищя младежът с несвойствен глас.

Изглежда само за минута бях успял да постигна това, което не успяваха всички доктори от болница Десетте мъченика за цяла година. Наркотичната отрова с гръм и трясък излетя от главата на младежа.

— Вие тук какво, мислите се за звено на Борг ли?! Защо не платихте на доблестната стража, която с риск за живота си защитава вас, отрепките, от всякакви беди и напасти?

— Аз не зна-ам! — изскимтя младежът, очевидно мечтаеше да изчезна като наркотичните му видения, но не се получи. — Ле-елята знае!

— Къде е тази леля? — изревах аз и още веднъж дръпнах нещастника за ухото.

— Тук съм — раздаде се заплашителен глас зад гърба ми. — Пусни клиента.

Без да бързам да изпълнявам прозвучалата заповед — ухото на клиента можеше пак да ми потрябва — аз се обърнах и буквално забих нос в корема на същата тази леля. Наложи се да вдигна глава нагоре, за да видя лицето й. Уау! Длъжен съм да отбележа, че ако я бях срещнал в открито поле, щях да бягам, без да се оглеждам, поне двайсет левги. Кълна се в родната си майка, в предците на тази леля имаше не по-малко от десетина трола и няколко великана, макар това да е просто невъзможно, никой бог няма да толерира такова създание в Сиала. Но бързо забравих за генеалогията на лелята, когато забелязах оръжието в ръцете й — гигантска дървена точилка. Всъщност трудно би могла да се нарече точилка. По-скоро беше сопа, с която с един удар без проблем можеш да свалиш на земята рицар заедно с коня му. Осъзнавайки, че всеки момент това нещо ще се стовари върху главата на бедния Гарет, светкавично се задействах.

— Ти! — изревах страшно и като пуснах ухото на пищящия хлапак, тикнах пръст в обемистия корем на лелята. — Искаш ли да излетиш от града заедно с отровата, която продаваш тук?! А?

Лелята се шашна не по-малко от младежа. Явно досега всички, които я бяха виждали, са замирали и ставали по-ниски от тревата, за да не получат точилка по главата. А сега пристига някакъв си тип, крещи с пълно гърло и изобщо не се страхува от нея.

— Какъв е проблемът… — тя се поколеба, а след това с усилие добави за всеки случай: — Господине?

Правилно, не се знае какъв може да се окажа, така че по-добре да се презастрахова и да нарече непознатия господин.

— И тя ме пита какъв е проблемът? — аз тъжно поклатих глава и зацъках с език. — Ти ли си собственичката на тази кочина?

— Ами аз съм — вече доста по-решително отвърна лелята.

Още малко и ще се опомни, и тогава цялата ми блестяща импровизация ще се разбие като морска вълна в непробиваемата й стена от сила и увереност.

— Много добре, че си ти — измърморих аз, заобиколих я и се отправих към стълбите. — Накъде води тази стълба?

— Към покрива — лелята ме последва по петите, намръщена колкото озадачено, толкова и подозрително.

— Да отидем да поговорим без свидетели — казах високо, без да се обръщам, правейки се на важна клечка. — Защо не плащаш за защита?!

— Ти да не си от стражата? — загрижено попита лелята, трополейки зад мен.

Стълбата жално заскърца и се заклати. Притесних се, че няма да издържи и ние заедно с лелята ще рухнем долу. Най-ужасната перспектива беше да се приземя пръв. Голям майтап ще е, ако това туловище се стовари отгоре ми и превърне Гарет в прекрасна кръгла питка!

— Как позна? — изсумтях презрително.

— Но аз платих! — запротестира лелката. — Този месец платих!

— Нима? Тогава защо съм тук? — продължих с комедията аз.

На втория етаж още по-силно вонеше на беладона. Направо на пода, облегнати на стената, седяха бледите любители на тревата. Синкавият дим изпълваше коридора с призрачните дантели на наркотичните сънища, и аз светкавично прелетях през него, в противен случай при липсата ми на опит с вдишването на този боклук като нищо можех да падна на място, отнасяйки се в разноцветни сънища.

Планът ми сработваше. Естествено, лелята беше платила на стражите, за да си затварят очите за малкия й бизнес и да не закачат къщата. Естествено, с наглост и нахалство бях успял да проникна тук, където иначе никога не биха ме пуснали. Забелязах една по-малка стълба, водеща към покрива, и започнах да се изкачвам нагоре.

— Казвам ви, господине, аз собственоръчно платих преди седмица. Петнадесет жълтици, директно на капрала.

— Аха! — вече бях на покрива, съвсем близо до покрива на кръчмата на Гозмо. — Е, щом сте ги дали на капрала, тогава нямам повече въпроси. Сбогом.

Усмихнах се мило — на жените обикновено им харесваше моята усмивка — и с два скока се озовах на покрива на кръчмата. Лелята недоумяващо ме гледаше от съседния покрив. Все пак за размерите си съобразяваше много бързо. Осъзнавайки, че най-елементарно са я преметнали, тя избълва една цветиста псувня, а после хвърли точилката. Роден съм под щастлива звезда и навреме се наведох. Дебелата сопа със страховито изсвистяване прелетя над главата ми и с трясък се удари в нещастния покрив на кръчмата. Дупка не проби, честно казано, но няколко керемиди се превърнаха във фин червеникав прах. Естествено, не останах да чакам кога на лелята ще й хрумне да докопа с ръце фалшивия събирач на подкупи и се шмугнах в малък тавански прозорец.

Шмугнах се така, че едва не настъпих внимателно поставения от някого капан. Ловджийски, да ме изпекат тъмните елфи! С такъв би трябвало да се лови, най-малкото, възрастен трол! Самата истина! Толкова за гостоприемството на приятелчето Гозмо!

На тавана беше прашно и мръсно, така че капака в пода, водещ към кръчмата, открих доста трудно, едва след като разрових купчината стари парцали, кихайки постоянно от праха. Капакът се оказа заключен, при това от другата страна, и докато успея да го отключа, поне десет пъти проклех и ключалката, и Гозмо, и момчетата на Маркун в едно с тъпите доралисци.

Отдолу нямаше стълба, така че просто скочих на пода на втория етаж, като едва не се стоварих върху минаващия по коридора Гозмо. Кръчмарят извика от изненада и се отдръпна до стената, като в страха си едва не повтори подвига на Вухджааз. Какъв подвиг ли? Онзи с преминаването през стените.

— Гарет! В гроба ще ме вкараш! — изпъшка, когато най-накрая ме позна. — Не можа ли да измислиш по-малко екстравагантен начин да ми дойдеш на гости?

— Направи ли всичко както ти казах? — игнорирах въпроса му аз.

В последно време нещо нямах мерак да ходя на гости на Гозмо.

— Да! Мракът да те отнесе! Маркун с момчетата вече от два часа е тук.

— Вече? — главата на гилдията на крадците, както винаги, беше нетърпелив. Появил се е доста по-рано от указаното време. — Добре, негова си работа. Макар че съм готов да се обзаложа — настроението му е лошо.

— Лошо?! — Гозмо отчаяно закърши ръце. — Свършен съм! Само да разбере, че няма да има никаква сделка, и момчетата му ще ни пречукат!

— Не мрънкай — беззлобно подхвърлих аз. — Вече нямаш избор.

Което си е вярно, вярно е. Дори да реши да ме издаде на Маркун, кръчмарят така или иначе ще е покойник. Дебелият плужек, по чиста грешка на боговете станал глава на Гилдията на крадците в Авендум, предателство не прощаваше, и при неуспех Гозмо го чакаха любимите кейове. А после и безименна надгробна плоча. Ако изобщо има плоча, може и да не сложат. Градските власти не се охарчваха кой знае колко за последното пътуване на неизвестни покойници. Най-вероятно ще го закопаят някъде в покрайнините на града, в масов гроб за бездомници, и ще го забравят.

— Проклета да е онази нощ, когато те послушах — измърмори Гозмо.

Предполагам, че и него го навестяваха аналогични мисли за масовия гроб.

— Няма нужда от паника, вредно е за работата. По-добре мисли за нещо приятно. Получи ли вече своя дял от златото?

— Не — намръщи се Гозмо. — Проклетият дебелак обеща да плати след приключване на сделката.

— Спокойно, сделка ще има. Точно в полунощ. А засега налей бира на момчетата да не скучаят. Че могат да се разстроят и да потрошат заведението.

— За чия сметка да им налея? — топлината в очите на стария крадец беше не повече, отколкото в ледена висулка на превала С’у-дар.

— За твоя, естествено, нали не си мислиш, че аз ще плащам да пълниш търбуха на Маркун?

Не го мислеше, така че за пореден път се изплю на пода. Започнах да се притеснявам, че в Мрака ще го карат да ближе горещ тиган25.

— Хайде, върви им сервирай. Аз ще съм в кабинета.

— Добре, пътя го знаеш — изсумтя Гозмо и се отправи към стълбите, водещи към първия етаж.

Изобщо не си правех илюзии, че Гозмо изпитва някаква вярност или любов към мен, просто да ме предава сега му беше наистина неизгодно. По-добре да разчита, че може би Гарет ще измисли нещо и всичко ще се размине.

Кабинетът се намираше точно над залата на заведението. Представляваше малка стаичка, по-скоро кабинка или килер. Вътре имаше само един стар стол. Основната забележителност на кабинета беше магическият под. За онези, които сега са долу и вдигнат поглед към тавана, той ще изглежда като най-обикновен таван и нищо повече. Но за мен, намиращият се на втория етаж, подът беше прозрачен и аз съвсем ясно виждах какво се случва долу на първия етаж. Доколкото ми е известно, Гозмо съвсем случайно се беше сдобил с това магическо удобство — една вечер подпийнал начинаещ маг в гнева си го направил на невинния таван. Каквото и да се говори, но понякога и от маговете може да има полза! След този неприятен инцидент т.нар. кабинет се превърнал в много удобен наблюдателен пункт. За това прекрасно свойство на пода разбрах съвсем случайно. Един ден старият Гозмо беше попрекалил с пиенето и езикът му работеше по-бързо и от крилата на мелница. На следващия ден кръчмарят, разбира се, отричаше всичко, но аз го притиснах и в крайна сметка Гозмо трябваше да си признае и дори да ми покаже магическия под. Така че днес щях да гледам представлението с необходимото удобство, и което е по-важното, с абсолютна безопасност за себе си.

Посетители за тази вечер, както и предполагах, не се предвиждаха. Нито един нормален, а и ненормален също, не би си пъхал носа в гнездото на осите, особено когато главната оса е самият Маркун. По-добре да си стои един ден у дома, без пиячка. Или да отиде в кръчмата на съседната улица. Гозмо очевидно не споделяше мнението на редовните клиенти, които бяха решили да не идват днес в заведението му, но страдаше, трябва да му се признае, мълчаливо.

Ролята на посетители играеха верните псета на Маркун — две дузини парчета, пръснати по масите. Именно парчета. Ставаха единствено за живи придатъци към мечовете и за груба сила, безропотно изпълняваща заповедите на главата на гилдията на крадците, нищо повече. Момчетата се наливаха с безплатна бира, поднасяна им от щедрия Гозмо, сновящ от маса на маса да изпълнява поръчките на наглите бандити. Цялата шайка се оказа прилично въоръжена и изглеждаше сякаш се е отбила тук за малко, колкото да си накваси гърлото, преди да се отправи на война с Неназовимия. Във всеки случай наличният арсенал спокойно би трябвало да стигне за провеждане на малка война. Мутрите на любителите на безплатна бира бяха мрачни, сякаш току-що идват от погребението на любимия си дядо. Наистина не завиждах на следващата трупа актьори, която всеки момент ще нахлуе. Спектакълът, усещах, щеше да е горещ.

Негово величество Милорд Дебел Задник, Глава на Шайката на Мършоядите, недостойна за званието Гилдия на крадците на Авендум, стоеше на отделна маса, намираща се точно под мен. Ако между нас нямаше преграда, аз с огромно удоволствие и неописуема радост бих се изплюл на плешивата му глава, той си го беше заслужил хиляди пъти.

Дебелата, може да се каже тлъста, глава на гилдията се беше нагиздил по-богато и от пауните в двореца на султана. Кадифената камизола в тъмно кафяв цвят беше достойна за крал, а не за притежател на тройна гуша и плувнали в лой миши очички. Маркун ме отвращаваше както би ме отвращавал плужек, притиснал с измама под огромното си туловище някога прекрасната и всесилна гилдия на крадците. Маркун беше опасен противник, и ако преди някак успявахме да се разминем по тясната пътечка на интереси и поръчки, сега вече тя беше станала прекалено тясна за нас двамата.

Срещу Маркун, с гръб към мен, седеше мъж в черна камизола и наметнат отгоре плащ. Не можех да видя лицето му, но се досещах кой е този тип. Бледия и никой друг. Сигурен бях, че ще бъде тук тази вечер. И така, актьорите от първата трупа бяха на линия.

Те си говореха нещо, като седящият с гръб към мен човек на няколко пъти раздразнено и нервно размахваше ръце, но Маркун обръщаше внимание на Бледия (ще го наричам така поне докато не видя лицето му) не повече, отколкото вампир на оглозгана пищялна кост.

Все още не чувах нищо, магията на звука би трябвало да ми подейства чак след няколко минути. Между другото, те отдавна бяха минали…

— Какво нервничиш, Ролио? — гласът на Маркун се появи внезапно в кабинета.

— Аз ли нервнича? — изсъска човекът, седящ с гръб към мен.

Наистина беше Бледия. Неговият глас. Значи се казваше Ролио.

— Не ми харесва всичко това.

— Какво не ти харесва? — спорът, изглежда, продължаваше от доста време, и Маркун постепенно започваше да се ядосва.

— Купувачът. Как е разбрал, че Конят е в теб? И откъде има толкова много пари?

— Какво ти пука? Не мисля, че Гозмо ще посмее да ме излъже. А за купувача — това не е наш проблем — захили се Маркун.

— Тук го каза много правилно — изсумтя Бледия и стана от стола.

Тогава най-накрая успях да разгледам лицето му. Няколкото изгаряния и множеството драскотини по лицето правеха Бледия да изглежда като пришълец от оня свят. Не е толкова лесно да си красив, когато си пострадал от незабравимото огнено кълбо на Родерик. И ръката му все още беше превързана — попадението на Болт, мир на праха му, напомняше за себе си.

— Това не е наш проблем! Това е твой проблем! Именно на теб нашият общ познат даде Поръчката за Коня, не на мен. И именно ти ще рискуваш тъпата си глава, щом се каниш да продаваш Камъка на някой друг, и така да прецакаш клиента!

— А пък аз си спомням, че именно нашият общ познат ти заповяда да убиеш Гарет, но както знаеш, крадецът е още жив, а ти изглеждаш като върнал се от оня свят. И също така много добре си спомням, че най-добрите ми хора така и не се завърнаха след твоите афери. Двама останаха в незнайна уличка, трима от глупост бяха сгащени от стражата в библиотеката, което ми напомня да се поинтересувам за какъв мрак стражите са се появили там. Още трима от най-опитните ми хора изчезнаха някъде в Закритата. И всичките ти ги изпрати, използвайки моето име! На мен този Гарет ми трябва колкото на орк флейта! Ти трябва да го пречукаш, не аз! Така че действай!

— Не аз изпратих твоите хора в Закритата — прекъсна го Бледия. — Слугата на Господаря беше.

— О, не ми ги разправяй тия, Ролио — Маркун презрително се отдръпна от Бледия. На тлъстата физиономия на главата на гилдията на крадците се четеше най-искрено презрение към целия свят и в частност към Бледия. — Всъщност ти ме забърка във вашите работи с Господаря. Ако бях знаел, никога нямаше да се хвана.

— Стига, Маркун. Ти служиш на Господаря още от преди да стъпя в Авендум! Така че не стоварвай всичко на моята глава! Просто ти напомням, че доста дълго получаваш пари просто така, време е да се отплатиш на нашия повелител с услуги. А и е грях да се оплакваш — подсмихна се Бледия и отново седна на стола. — Достатъчно злато получи с момчетата.

— Моята глава златото няма да я спаси — изръмжа Маркун.

— Главата ти нищо няма да я спаси, ако продадеш Коня! — избухна Бледия вбесен.

Няколко от главорезите на Маркун се откъснаха от халбите бира и се извърнаха да видят какво става на масата на шефа.

— Аз нямам намерение да продавам Коня! — отсече Маркун и удари с пухкава ръка по масата. — Ние просто ще вземем парите, а купувачът — под кея! Да не ме мислиш за толкова тъп, че да рискувам да дам Камъка на някой, който не е от слугите на Господаря? Ти по-добре си гледай своята задача и пречукай най-накрая нашия общ проблем.

— Ще го пречукам — вече по-примирително изсумтя Бледия. — До ден-два Гарет няма да е между живите.

— Това го каза още преди пет дни — отвратително се захили Маркун. — Вече започвам да се съмнявам в професионалните ти качества.

— Ти по-добре мисли за това как да опазиш Коня цял и непокътнат, докато клиентът ни дойде за него.

— Какво толкова да го опазвам? — Маркун искрено се изненада. — Той е винаги с мен.

Главата на гилдията небрежно щракна с пръсти и един от бандитите веднага постави на масата му прословутия Кон на сенките.

Винаги съм казвал, че доралисците са доста странни създания. Само те биха могли да нарекат нещо, приличащо по-скоро на фалос на някой древен езически бог, Кон на сенките. Ако това е кон, то аз съм император на Задезерната империя.

— Ей, Гозмо! — извика Маркун през цялата зала. — Къде е този твой купу…

Да довърши, уви, не успя. Наведнъж се случиха няколко неприятни за намиращите се в кръчмата хора неща.

Блеейки страховито, а това те го правеха майсторски, през двете врати в залата нахлуха доралисци. Предвождаше ги, доколкото разбрах, моят стар приятел и познат — Глок. Настроението на козлите беше повече от отвратително, и, съдейки по стиснатите в ръцете тояги, те всеки момент се канеха да ги пуснат в действие. И ако хората бяха само две дузини, козлите, натъпкали се в залата, бяха около петдесет. В кръчмата веднага стана тясно и напечено.

Доралисците този път почти успяха да ме изненадат. Десетина от тях се бяха сетили да вземат арбалети, но от глупост не можаха да се възползват от предимството си. Трябваше първо да стрелят и после да влязат в схватката. Но както винаги става при доралисците, всичко се случи наобратно. Тези без арбалети глупаво продължиха напред, оставяйки стрелящите си събратя зад себе си. А онези с арбалетите също не се отличаваха с кой знае какво търпение и решиха, че колкото по-скоро стрелят, толкова по-добре. И стреляха. От десетте болта три попаднаха в стената, шест — в гърбовете на козлите отпред, и само един болт, явно съвсем случайно, се заби в рамото на човек на Маркун.

Не умееха доралисците да си ползват предимствата. Убивайки шестима сънародници, козлите спряха шокирани, чудейки се как така са успели да улучат собствените си братя по оръжие.

Хората на Маркун, не очаквали просто ей така изведнъж да се озоват в козя ферма, наскачаха от масите, събаряйки столове, и грабнаха оръжия, време поне имаха предостатъчно. Всички доралисци продължаваха да тъпеят като истински… ъ-ъ-ъ… доралисци.

Още в самото начало на боя Гозмо се мушна под бара. За здравето му, честно казано, изобщо не се притеснявах. Бях готов да заложа черния си дроб, че под буренцето му с бира има някакъв таен изход и само след няколко минути кръчмарят ще е далеч оттук.

— Коня! Нашият Кон! — закрещя Глок, забелязвайки самотно стоящия на масата Камък.

— Крадци! — дружно заблеяха доралисците, излизайки от шока.

И веселбата започна!

Вопли, викове, врява, звън на оръжия. Мъртви и ранени, кръв във всички посоки. Козлите видимо подхождаха сериозно и нямаха намерение да жалят новите собственици на реликвата им.

Доралисците, както винаги, се хвърлиха безогледно напред. Че могат много бързо да умрат — за това на козлохората просто не им достигаше мозък. Хората отчаяно отблъскваха налитащите врагове, размахвайки мечове, ножове и табуретки, но силите бяха неравни и редиците на гилдията видимо намаляваха. Впрочем и при доралисците беше същото.

Маркун плахо кряскаше нещо иззад гърбовете на хората си, които викаха и ругаеха, стараейки се да не допускат до себе си вбесените от ярост доралисци. Бледия се въртеше като пумпал, ножът в здравата му ръка проблясваше и пет козли вече лежаха мъртви около него, безжизнени като кукли. Но хората бяха обречени, няколко минути — и количеството щеше да ги погълне.

Един от козлите успя да се добере до Коня. Той изблея триумфално, хвърли настрана тоягата и вдигна светинята високо над главата си. От това веднага се възползва един от хората на Маркун и като заби нож под лопатката на доралисеца, измъкна Коня от ръцете на умиращия.

Не знам колко време щеше да продължи тази касапница, но на сцената се появиха нови участници.

От стената изскочи Вухджааз, изкарвайки акъла на отбраняващите се от доралисците хора. Козлите нищо не разбраха, или просто им беше все едно кого ще удрят с тоягите си — инстинкта за самосъхранение на тези същества отсъстваше напълно.

— Вухджааз умен — съобщи демонът на всички присъстващи и с един удар на лапата си откъсна главата на Маркун, в чиято ръка като по чудо се оказа Коня на сенките.

Демонът изрева триумфално и протегна лапа към съкровището. Най-смелите доралисци, презрели опасността и последствията, се хвърлиха към демона, осмелил се да посегне на тяхната светиня. Това много силно ядоса Вухджааз и той се превърна в истинска козомелачка. Но явно имаше проблем със зрението, защото на няколко пъти не улучваше и ударите му попадаха в стените, създавайки големи дупки в тях. Толкова големи, че няколко бандита, осъзнавайки, че да защитават трупа на Маркун не е много интересно, и най-важното, че е опасно за здравето, се измъкнаха през новопоявилите се врати направо на улицата. Останалите не успяха да се измъкнат. Пътят им беше преграден от ужасно разстроеното братче на Вухджааз, демон с почти непроизносимо име — Шдуъйрук. Той изрева за загрявка и си проправи широка пътека през купчината уплашени бандити, смачквайки под себе си трима вцепенени от такова количество демони, а следователно и забравили да отскочат от пътя му хора.

Виждайки само омразния си брат, овчеглавия демон с целеустремени скокове се отправи на непредвидена среща с Вухджааз. А той в това време стоеше с гръб към брат си и беше прекалено зает с нощни упражнения и намаляне броя на доралисците в света на Сиала. Пред очите ми умният демон захапа Глок за тила и отхапа еднорогата глава, после заработи с лапи, кълцайки козли наляво и надясно. Но на доралисците им провървя — от петдесет цели пет оцеляха. На умния демон вече не му беше до тях. С пълна скорост Шдуъйрук удари Вухджааз с рогата в гърба. Сивият демон загуби опора, прелетя през цялата зала на кръчмата, помитайки маси и столове, и с трясък се вряза в стената. Аз дори замижах за миг — ударът беше ужасен, а по стената като змийче плъзна тънка пукнатина. Но моят умен приятел не му пукаше за това, той рязко скочи на лапи и с оглушителен рев се втурна да урежда сметките с брат си.

И хора, и доралисци се притиснаха към стените в желанието си да не попаднат под краката на биещите се демони. Изненадващо, но в шепата оцелели забелязах Бледия. Мъжът тихомълком се промъкваше към дупка, пробита от Вухджааз. Ако демоните не се откъснеха един от друг, убиецът щеше да избяга. Кълна се в Сагот, за пореден път щеше да избяга!

В този момент Вухджааз успя да сграбчи маломерния си брат и аз започнах с все по-нарастващо изумление да наблюдавам как Шдуъйрук лети към тавана. Удар, от който подът под краката ми се разтресе — и пред смаяния ми и, какво да крия, ужасен поглед, пробивайки пода, се появи овчата глава на Шдуъйрук. Главата беше тук, а тялото остана някъде там на първия етаж. Шдуъйрук тръсна глава, огледа се с изумрудените си очи и веднага ме забеляза. Замръзна за миг, а после ревна с пълен с омраза глас:

— Гарет! Подъл измамник! Ах, как ще те…

Какво точно искаше да каже, още по-малко пък да направи, Шдуъйрук, за щастие, не успя, защото Вухджааз дръпна брат си за краката и главата на демона изчезна, оставяйки след себе си доста голяма дупка в пода.

Отмина, слава на всички богове на Сиала! Отмина! Започвах да се чудя: къде се изгуби Арцивус с кавалерията и няма ли да е по-добре да се измъквам по живо, по здраво, докато още имам такава възможност?

Междувременно схватката долу продължаваше. Грохотът в кръчмата беше невъобразим, останалите на крака хора и доралисци всячески се стараеха да не попадат под горещите лапи на демоните. Бледия, както и очаквах, за пореден път се беше измъкнал — не го виждах сред групата хора.

Ужасен вой ме удари в ушите и аз се хванах за главата, опасявайки се, че ще оглушея. Шдуъйрук беше успял да повали Вухджааз на пода и сега овчеглавия триумфално късаше големи парчета месо от гърба на собствения си брат. Вухджааз крещеше здрави ругатни, но явно не можеше да направи нищо друго. Осъзнавайки, че победителят май се очертава, и знаейки от приказките злопаметността на демоните, аз реших да не рискувам и да изчезвам, докато още Шдуъйрук не си е спомнил за моята персона. За Коня на сенките трябваше просто да забравя и да се надявам, че след като вземе артефакта, Шдуъйрук ще се прехвърли в далечни земи и ще забрави за някакъв си Гарет…

Всъщност я чакай! Той не може да вземе Коня! В крайна сметка нали трябва да му го подаде човек или доралисец! Още по-добре!

Станах от стола и в този момент най-накрая се появиха и последните участници в представлението.

Разнесе се оглушителен гръм и от нищото започнаха да се появяват магове на Ордена. Пет, седем, десет, дванадесет! Появи се целият Съвет на Ордена, начело с Арцивус, а и няколко демонолози в добавка!

Демонолозите — магове в черни одежди със златисти кантове на ръкавите — дружно размахаха ръце в явно театрален жест, който толкова се харесва на тълпата, и около демоните засия изтъкана от бледосиви лъчи магическа мрежа. Вухджааз зави още по-яростно и пробва да скъса вълшебните окови, но нещо проблесна и видимо го изгори. Шдуъйрук също опита да се освободи. Изкрещя нещо на гърлен и неразбираем език и единият край на мрежата избледня — започвах вече да мисля, че рибката ще избяга, но Арцивус небрежно махна с ръка и невидим чук с все сила се стовари в гърдите на овчеглавия демон. Шдуъйрук падна върху Вухджааз и утихна.

— Стягайте потоците — изкашля се Арцивус и зиморничаво потръпна. Явно старецът не се чувстваше много уютно без огнище до него. — Работата е свършена.

Мрежата около неподвижния Шдуъйрук и хриптящия Вухджааз започна да се стяга, оплитайки телата им. С удивление забелязах, че двете чудовища започнаха постепенно да се смаляват. Сивата мрежа сияеше все по-ярко и по-ярко. Скоро на мястото, където допреди няколко минути воюваха две огромни чудовища, остана малка, едва светеща топка с големината на юмрук. Надявах се, че там на моите демонични приятели няма да им е прекалено тясно и неудобно. Маговете ги бяха опаковали от сърце.

— Вземете ги, майстор Родган — кимна Арцивус към топката. — Поставете съществата в здрава клетка и се заемете с изучаването им. Съветът ще ви помага доколкото може.

Един от демонолозите, неспособен да скрие радостта си, бързо кимна и като вдигна топката от изпръскания с кръв под, внимателно я сложи в неголяма чанта. Е, най-накрая демонолозите имаха шанс да изследват истински живи демони, а не дебели томове с тяхното описание.

Без да обръща внимание на мъртвите, Арцивус прекрачи през труповете, сякаш бяха камъни, а не мъртви хора и доралисци, пристъпи до обезглавеното тяло на Маркун и вдигна Коня на сенките.

— Не мърдай! В името на краля! — викът ме откъсна от Арцивус и видях как нахлуващите начело с барон Лантен стражи залавят опитващите да се измъкнат от мястото на произшествието оцелели хора и козли.

— А, бароне — изкашля се Арцивус. — Вие, както винаги, малко закъсняхте…

— Какво да правим с тях, ваше магичество? — Фраго, изглежда, изобщо не се смути от горчивата ирония, прозвучала в гласа на архимага.

— Откъде да знам? — небрежно сви рамене Арцивус. Него изобщо не го интересуваше по-нататъшната съдба на участниците в мелето. — Това си е ваша работа, бароне, разпитайте ги, а след това постъпете както прецените.

Баронът кимна, сложи ръка на гърдите и заедно с хората си се отправи към изхода, водейки със себе си десетина човека и петима доралисци — всички, имали щастието да оцелеят тази нощ в кръчмата „Нож и брадва“. В бившата кръчма… Това, което беше останало от сградата, особено от първия етаж, трудно би могло да се нарече увеселително заведение. Разруха, кръв и трупове по пода. Доста здраво ще трябва да се поработи, за да придобие заведението що-годе свестен вид.

Арцивус предаде Коня на един от архимаговете и като вдигна поглед към тавана, извика раздразнено:

— Гарет, дълго ли възнамеряваш да седиш там на стола или все пак ще благоволиш да слезеш?

До тук за тавана! За магистъра той се оказа толкова прозрачен, колкото и за мен. Трябваше да сляза при Арцивус и другите архимагове. По пътя се прокрадна идеята да офейкам през покрива, но не мисля, че беше добра идея. Арцивус не беше в настроение, както винаги, впрочем, а нямах никакво желание да завърша живота си като жаба.

Както вече казах веднъж, погледът на негово магичество не предвещаваше нищо добро за моя милост. Но този път архимагът не бързаше да ми смъква кожата, макар че от въпросите нямаше как да избягам.

— Дойде — подсмихна се старецът. — Ела с мен, имам няколко въпроса към теб.

Е, какво ви казвах?

Старият Гозмо така и не излезе изпод тезгяха и вече бях абсолютно сигурен, че и следите му отдавна са изстинали.

Последвах прегърбения Арцивус, като се стараех да не гледам към мъртвите, а кръчмата остана под грижите на двама архимага. Мисля, че нямаше да си тръгнат толкова лесно, по-скоро щяха да я обърнат поне десетина пъти и да стигнат до такива дълбини, за каквито Кралските пясъчници дори не са мечтали.

Беше зловещо тъмно, никой не си беше направил труда да запали нощните фенери, ни в един прозорец нямаше светлина. Но бях сигурен, че на улица Спящото куче спящи нямаше. При този шум, който се раздаваше от кръчмата в последните десет минути, дори глухи тролове не биха могли да спят. Големи приказки щяха да тръгнат утре из града. Такива небивалици ще сътворят уж присъствалите на място, при това видели всичко със собствените си очи! В крайна сметка всички ще стигнат до извода, че в кръчмата е бил самият Неназовим, на когото не харесало виното, но храбрите магове му показали среден пръст и го отпратили към Ледени игли. И това ако не е история? Умерено глупава, умерено загадъчна, народецът обича такива и ще се хване за нея като рак за плячка.

Пред кръчмата стоеше вече познатата ми от разходката с барон Лантен карета. Излизаше, че не е на краля, а на Арцивус! Ето, значи, чия била идеята да ме изпратят в Храд Спайн! Старият изкуфял маг ме беше насадил на пачи яйца, нямах думи!

— Аз да влизам ли в каретата? — попитах за всеки случай.

— Ако искаш, можеш да бягаш до нас — подсмихна се Арцивус и стенейки, започна да се качва в нея. Кочияшите го подкрепиха за лактите от двете му страни, помагайки му да влезе вътре. — Или си мислиш, че съм толкова голям любител на ходенето? А може би за обратния път трябва да използвам телепортация? Относно първия способ вече от двадесет години не го използвам — разходките пеша останаха далече в младостта ми — а за втория се изгаря толкова много енергия за толкова малко разстояние, че си заслужава използването само в много редки случаи, при необичайни обстоятелства. Такива като днешните, например.

Арцивус още веднъж ме погледна лошо. Престорих се на невинно агънце, но погледът на мага не успях да издържа и затова се взрях навън през прозореца, добре, че този път не беше закован с дъски.

— Студено — измърмори Арцивус и взе поставеното до него вълнено одеяло.

Лично аз не чувствах никакъв студ, лятната нощ беше топла.

— Добре, разказвай.

„Какво да разказвам?“ — исках да попитам, но си замълчах. И на умрял гоблин щеше да му стане ясно какво иска да чуе от мен Арцивус.

— Нека ти помогна — усмихна се старецът. — Започни с това, как разбра в кого е Коня и как така в Авендум пак се появиха демони, които, по твоите думи, бяха изчезнали за вечни времена.

Поех си дълбоко дъх, стегнах се и започнах да разказвам. Истината и нищо друго освен истината. Първата част на историята ми Арцивус вече я беше чувал, така че аз само малко я допълних, като прибавих разговорите с демоните. След това трябваше да разказвам за Закритата територия, но се позовах на факта, че това е прекалено дълъг разговор и ограничих историята си до — отидох, взех, върнах се. Всички подробности оставих за следващия път, надявайки се, че следващ път няма да има. Арцивус само се подсмихна и ме увери, че кралят няма да е толкова добър, колкото е той, така че ще трябва да му разкажа цялата история подробно.

Въздъхнах тежко, давайки да се разбере, че щом кралят изиска, няма къде да отида.

Каретата ни носеше по нощния град, доколкото разбрах, безцелно. На кочияшите бяха заповядали просто да ни разкарват из столицата, докато Арцивус се наговори и не задоволи любопитството си. По мои изчисления обикаляхме вече втори час, а проклетият старец не можеше и не можеше да се успокои и да остави на мира бедния и уморен Гарет. От разговорите с демоните преминахме към Коня, от Коня — към Господаря, от Господаря — към Храд Спайн, от там — пак към Коня… Проточи се вечно!

В крайна сметка и на архимага му писна или той просто измръзна и се размечта за горещо огнище, но въпросите му най-накрая свършиха.

— Добре, крадецо — каза старецът и погледна през прозореца. — Скоро ще съмне, отдавна трябваше да съм заспал, а не да обикалям из града, така че сега ще те отведа…

— Къде, ваше магичество? — попитах недоумяващо.

— При краля, естествено! На теб ти трябва постоянен контрол, в противен случай ще забъркаш такива каши, че дори Бобровите шапки няма да могат да те измъкнат!

— Но седмицата, която ми отпуснахте, още не е свършила! — запротестирах аз.

— Знам — отсече Арцивус. — Само че ние не разполагаме с тази седмица. Трябва да се действа незабавно. Ако не днес, то утре. Събитията започнаха да се случват прекалено бързо и скоро ще изгубим контрол над тях. Така че да чакаме края на седмицата си е чисто самоубийство.

— Добре, но поне трябва да взема документите, които донесох от Забранената зона. Ще дойда в двореца утре. По-точно, тази сутрин.

— Какво, документите не са ли в теб? — изненада се Арцивус.

— Да не съм глупак, че да ги мъкна навсякъде със себе си — излъгах аз, чувствайки как документите ме изгарят през чантата.

— И къде са ги скрил? — усмихна се Арцивус, подсказвайки, че не оценява много високо умствените способности на седящия срещу него Гарет.

— На сигурно място — отвърнах уклончиво.

Не исках да признавам на главата на Ордена, че сигурното място се нарича обикновена чанта и виси на пояса ми! Като нищо добрият вълшебник ще се разстрои и ще ме откара при краля, а аз исках да се сбогувам с Фор. По някаква причина изобщо не се съмнявах, че ако веднъж пристъпя в двореца, усърдните гвардейци няма да ме пуснат навън.

— На сигурно място — недоволно изсумтя Арцивус. — В наше време надеждни места почти не съществуват, Гарет! И съм малко изненадан, че точно ти не знаеш това! Хм, хм… Ами добре, нека да бъде на твоето. Но имай предвид, че ако до утре вечер не се появиш в двореца, аз лично ще се заема с издирването ти.

— Не се съмнявайте, ваше магичество, ще дойда — побързах да уверя Арцивус в своята кристална честност.

Мисля, че старият вълшебник абсолютно не ми повярва, но той извика да спрат каретата. До Фор ще трябва да ходя пеша.

— Всичко добро, Гарет — Арцивус даде да се разбере, че съм свободен.

— Лека нощ, ваше магичество — не се изложих и аз.

Когато е необходимо, мога да бъда много любезен. Излязох от каретата и затворих вратата след себе си.

Изглежда се намирах на границата между Външния и Вътрешния град, до Катедралния площад имаше не повече от един квартал. Ще се справя.

Кочияшите подвикнаха на конете и те бодро се втурнаха напред. Но каретата измина едва няколко ярда и спря.

— Хей, ти! — извика ми един от кочияшите. Що за хора бяха? Никакви маниери или добронамереност към нещастния нощен минувач!

— Приближи се, негово магичество те вика.

Трябваше да се замъкна назад и да отворя вратата на каретата, за да погледна увития в одеяло архимаг.

— Гарет, съвсем забравих — изкашля се Арцивус. — Благодаря ти за помощта, Орденът няма да го забрави.

Каретата отдавна беше потънала в мрака, а аз все още стоях насред улицата с отворена уста. Доколкото знаех, това беше първият път, когато Орденът признава нечия помощ и дори благодари. Сега бях абсолютно сигурен, че светът е на ръба на пропастта, а небето всеки миг ще падне и ще ме удари по любимия мазол.