Прокрадващ се в сенките

Глава 10 Започва виелица

Студеният вятър вилнееше по улицата и Валдер болезнено се намръщи. Непривично беше да се разхожда в родния си град в сиви и безлични дрехи на обикновен гражданин, а не в мантията на Ордена. Но какво можеше да направи — тъкмо се беше завърнал в Авендум след дълго пътешествие до Крайезерната империя и дори нямаше време да си свали ботушите, когато го извикаха на спешен Съвет на архимаговете на Ордена и трябваше да отиде в кулата с каквото беше пристигнал в Авендум.

Валдер беше най-младият архимаг в цялата история на Ордена на Валиостр, получи жезъла с четири ленти за ранг още на тридесет години, с което беше надминал дори сегашният магистър на Ордена — Панарик, станал архимаг на четиридесет и пет. И приятели, и врагове му предсказваха блестяща кариера и жезъл на магистър в недалечно бъдеще. Но на Валдер не му харесваха интригите в Ордена, съпътстващи борбата за жезъла на магистър. Той предпочиташе предизвикателствата и интригите на пътуванията и изпълнението на специалните тайни задачи на Панарик. Непослушният архимаг — така го наричаха младшите магове заради постоянното му отсъствие от Съветите на Ордена.

През зимата се стъмваше рано, но сега небето все още светлееше — слънцето не искаше да се примири със силата на приближаващата зимна нощ. По улицата имаше слана и от неуверените й опити да прогони жителите по домовете им усещаше по носа си леко щипене. Снегът по паважа весело хрупаше под подметките на архимага.

Тази година зимата дойде по-рано. Още от началото на ноември облаците, долетели от Безлюдните земи, донесоха сняг, а ветровете, духащи от Ледени игли — студ. Но към средата на януари на старицата-зима й дотегна да вилнее и тя реши да си отдъхне, сваляйки за няколко дни тежките ледени окови от Авендум. Разбира се, далеч не беше лято, но в сравнение с това, което беше през декември, времето направо беше топло. И ако тук са такива студове, тогава какво ли ще е при Дивите сърца в Самотния великан?

— Ей! Предай се, подъл орк! — разпалено възкликна детски глас и снежната топка, прелетяла покрай Валдер, се удари в стената на снежната крепост, издигната точно пред бръснарницата.

— Ти се предай! — отвърна възмутено гласче някъде зад преградата и към нападателя полетя ответен снаряд. — И всъщност не съм орк, а храбро Диво сърце!

— Диво сърце?! — закикоти се момченцето, атакувало крепостта. Шапката му лежеше в снега, съборена от снежна топка, долетяла от крепостта, символизираща Самотния великан. — Ама че си глупак!

— Ти си глупак! — раздаде се обиден глас.

Валдер се усмихна и продължи нататък. Играеха си децата. И правилно, трябва да използват момента, докато зимата малко се е успокоила и студовете не карат нервните майки да държат отрочетата си у дома, по-близо до топлата печка.

Кракът на Валдер стъпи на лед, посипан със сняг, а затова и невидим, и той едва не се подхлъзна.

А когато сви по улицата на Маговете, някой го извика:

— Майстор Валдер! Майстор Валдер! Почакайте!

Той се обърна рязко и видя забързаният към него хлапак. От бягането топлото палто от овча кожа се беше разтворило, а сериозното не за годините му лице бе зачервено от вечерния мраз. Гани — така наричаха ученика на архимага.

Валдер го беше открил в едно от бедните селца в Мирахуех, докато се връщаше във Валиостр от Империята. В селския сирак той откри дарба, дарба за вълшебства, силна, но засега дремеща. Вълшебството спеше някъде дълбоко в него, тихо блешукайки като искра на дремещ огън. Но ако в тази искра се хвърлеха подходящи дърва, тя щеше да се превърне в пожар. И Валдер в най-скоро време се канеше да разбуди този пожар в Гани.

Досега архимагът на Ордена не беше имал ученици. Твърде опасен живот водеше вълшебникът до този момент, за да се обвързва и с ученик. Но взе селското хлапе със себе си в Авендум. Да се каже, че сиракът, изгърбил се от работа, е благодарен — значеше да не се каже нищо. За Гани Валдер стана предмет на обожание и преклонение. Дванадесетгодишното момче се оказа доста възприемчиво и за времето на пътуването от Мирануех до Авендум вече беше успяло да усвои основите за работа с Въздуха. Да, да, именно с въздуха, най-непостоянният и капризен елемент, а не със стабилната Земя, с която започваха всички ученици на Ордена. Просто още първия ден на Валдер изведнъж му хрумна налудничава идея — да опита да даде на хлапето да работи с въздушен поток. Резултатът надмина всичките му очаквания. Валдер беше доволен от новия ученик и в най-скоро време се канеше да посвети цялото си свободно време за уроци, добре, че вече ще го има предостатъчно. През следващите десетина години Валдер се надяваше да не пътешества из Сиала. Стига, беше се находил. Историите за приключенията на Непослушния архимаг и делата, които беше извършил по тайна заповед на Панарик за благото на Ордена, стигаха за няколко поколения. Пък дори и да си останеха единствено в архивите на Ордена.

— Майстор Валдер! — Гани най-накрая стигна до своя учител. — Ето, забравихте го.

И той подаде на архимага дълъг пакет.

— Какво е това? — леко учудено попита архимагът.

— Ама как, учителю — с обида в гласа започна Гани. Студът превръщаше излизащия от устата му въздух в облак пара. — Извикаха ви на събрание на Ордена, а забравихте жезъла си, тъкмо се прибрахте и веднага хукнахте. Затова си помислих, че може да ви потрябва.

— А защо си го увил в парцал? — сърдито попита Валтер, стараейки се да не се издава колко е доволен от постъпката на ученика.

Заповедта по мисловната поща беше свръхспешна, а това означаваше, че трябва да зареже всичко и незабавно да отиде на събранието на Съвета. Валдер скочи направо от верандата, без дори да успее да влезе в кабинета си, и жезълът му остана в неразопакования му багаж. Всъщност жезълът беше просто дан на традицията и нямаше никакви магически сили, затова по време на пътуването Валдер беше пъхнал ненужната пръчка на дъното на багажа си. Но докато крачеше от града на Маговете по Човешка, а после по Спящата котка, той съжали, че ще се яви на Съвета без символа за власт. Зад гърба му пак ще тръгнат приказки за момчето, което не зачита традициите на славния Орден на Валиостр.

— За да не ме спрат стражите — Гани подсмръкна с нос. — Те всичко надушват. А момче, носещо жезъл на архимаг, определено ще го спрат.

— Какво си е вярно, вярно е. Нашата стража е способна на това — Валдер разгъна плата и взе жезъла. — Благодаря ти, Гани, много ми помогна.

— Наистина ли? — разля се в доволна усмивка ученикът.

— Наистина.

— А може ли да дойда с вас, майстор Валдер?

— За съжаление, не. Това е съвет само за архимагове. А ти се загърни, че ще настинеш, и се прибирай в къщи, че вече мръква. Ще намериш ли пътя?

— Ще го намеря — кимна момчето и бързо закопча палтото си. — А вие там ли отивате?

Гани кимна към стърчащата над покривите кула на Ордена. Правата като струна улица на Маговете, на която, честно казано, за цялата й история не беше живял нито един маг, водеше до малък кръгъл площад, където се намираше кулата.

— Там.

— Е, добре — момчето подсмръкна със зачервения си от студа нос. — Ще тръгвам.

— Тръгвай, ученико. И още нещо. Докато се върна, повтори четиридесет и осма страница.

— Тази от малката синя книжка ли?

— Точно нея.

Гани не можеше да чете, но имаше феноменална памет. Без проблем можеше да възпроизведе чутото от Валдер дума по дума, често без дори да разбира за какво става дума. А Валдер просто за проба му беше прочел четиридесет и осма страница.

— Постарай се да я разбереш.

— Само да я разбера? — хитро попита ученикът.

— Само да я разбереш. А ако ти стане ясно, не се опитвай да я прилагаш, докако не съм до теб. Разбра ли?

— Разбрах — кимна Гани.

— Е, тогава тръгвай.

И без да дочака отговора на ученика, Валдер продължи с широки крачки по улицата на Маговете към кулата на Ордена, опирайки се на жезъла. Архимагът се усмихна мислено. Току-що бе накарал Гани да научи „Крилата на северния вятър“ — заклинание, което изучаваха само кандидат-майсторите, и то на петата година от обучението.

На улицата беше почти тъмно и жителите на околните домове бързаха да напуснат улицата и да се приберат до топлите огнища. Бавно и тихо улицата на Маговете потъваше в дългия сън на зимната нощ. През сивеещото небе проби ярката синя светлина на Камъка. Северната корона още не се виждаше, но най-ярката й звезда вече осветяваше хората със студена светлина.

Валдер можеше с часове да гледа звездите. Те го успокояваха и правеха този свят много по-прекрасен и чист, отколкото беше в действителност. Казваха, че в Безлюдните земи светлината и звездите са много повече, отколкото тук. А ако се изкачиш на Зам-да-Морт при джуджетата, можели да се видят дори още повече. Но Валдер не беше ходил нито в Безлюдните земи, нито в Планината на джуджетата. А и честно казано, такива рисковани авантюри не го привличаха особено.

Отнякъде подухна студен вятър и се опита да плъзне пипалата си под дрехите на Валдер. Архимагът прошепна заклинание и създаде непроницаем щит между себе си и вятъра.

Улицата на Маговете изведе вълшебника на площада, където самотно се извисяваше старата кула на Ордена, в чиято чест бяха наречени и улицата, и площада. Валдер хвърли поглед на така познатата родна кула. Уви, скоро й предстоеше да бъде изоставена от Съвета заради новата кула, която сега се строеше в града на Маговете. Новата беше нужна, тя щеше да бъде много по-голяма и по-величествена от старата и за разлика от нея, беше само на пет минути пеша от мястото, където живееха маговете на Авендум. Орденът още не беше решил какво да прави със старата кула и се чуваха най-различни версии. Едни предлагаха да я дадат на Съвета на Авендум, други — да я превърнат в склад, а трети — да я съборят изцяло.

Зимният вятър духаше все по-силно и по-силно, вдигаше падналия по улицата сняг във въздуха и го завихряше в яростен бял танц. Улицата на Покривчиите, намираща се срещу улицата на Маговете, вече не можеше да се види от започналия снеговалеж. Така си беше в Авендум, най-северната столица в Сиала. Ту спокойствие и тишина, ту виелица и снеговалеж.

Но Валдер не се притесняваше от вдигналата се бяла вихрушка, магическият щит надеждно го защитаваше. Архимагът приближи до бронзовата врата на кулата и тя сама се отвори, потвърждавайки правото му да влезе в светая светих на Ордена.

Валдер прекрачи вътре и зад него вратата все така внимателно и вежливо се затвори.

— Д-дай! — изсъска нещо от полумрака и към Валдер се стрелна дребна сянка.

Архимагът не трепна, а с безразличен поглед наблюдаваше как сянката се носи към него. Когато до архимага оставаха не повече от два ярда, тънката верига, хваната за здравия нашийник на сянката, се изпъна и съществото с писък полетя обратно.

— Д-дай! — отново се раздаде съскащият глас.

— Излез — презрително процеди Валдер, гледайки с гримаса на отвращение окованата сянка. — Кажи вълшебната дума.

Сянката погледна архимага с огромните си очи и се приближи към него доколкото й позволяваше магическата верига.

— Мол-ля. Д-дай!

Гхолът излезе на светло и като седна, подвивайки под себе си късите си криви крачка, вторачи във Валдер огромни кървавочервени очи.

Малък, не повече от новородено бебе, с плешив, гротескно деформиран череп и издут корем, с огромни червени очи-чинии и пепелява кожа, с малки уродливи ръце и крака. Съществото предизвикваше жалост. Жалост до момента, докато не видиш силните му редки зъби, които така добре трошаха костите на мъртвите. Гхолът имаше здрави остри нокти, които много сполучливо повдигаха надгробните плочи, за да се добере до вкусното гниещо месо. Гхоловете бяха мършояди. Любимият им деликатес бяха гниещите трупове в гробищата или от бойното поле. Когато гхолът е сам, той не е опасен, но ако се съберяха в глутница… Още се помнеше съдбата на Штунков — селце на границата с Мирануех, унищожено от глутница точно такива дребни и прегладнели същества, не оставили след обилната си вечеря дори костите на хората.

— На — Валдер гнусливо създаде от въздуха парче месо и го метна към кривите и тънки ръце на създанието.

Гхолът подскочи, улови месото във въздуха и натъпквайки го в устата си, изчезна в полумрака на дупката, която бяха създали специално за него.

Валдер се намръщи и тръгна към стълбите, водещи в залата на Съвета. На Илио все някога ще му омръзне този Дай. Архимагът на Ордена хванал гхола още когато съществото било малко и вързал мършояда на верига в кулата просто ей-така, на майтап. Жесток майтап. Колкото и Валдер да убеждаваше Илио да унищожи дребната гадина, нищо не се получаваше. Параник, за изненада на Валдер, застана на страната на Илио и разреши на Дай да живее в кулата.

„Ха! — помисли си архимагът, докато се качваше по витата стълба на кулата. — Просто нашите многоуважаеми архимагове не са виждали какво са способни да направят с човек тези «нещастни» и «мънички» създания.“

Валдер ненавиждаше гхоловете от цялото си сърце и ги унищожаваше при всяка възможност, а ето че сега беше принуден да се примирява с Дай, любимата играчка на Илио, и дори хранеше просещия подаяния гхол, в противен случай гадината започваше да вие като доралисец, на когото са счупили рога.

— Валдер, приятелю! — от входа към четвъртия етаж се показа фигура в пурпурна мантия на Ордена.

Архимагът се подпираше на абсолютно същия жезъл като този на Валдер.

— Илио, колко лета…

— И колко зими — довърши архимагът. — Уморихме се да те чакаме, Валдер. Все така ли скитосваш по света?

— А ти все така ли се забавляваш с твоята твар? — не му остана длъжен Валдер.

— Всеки с неговото си — отвърна Илио и стисна ръката на приятеля си. — Да вървим, Съветът те чака.

— Какво се е случило? — неразбиращо попита Валдер, докато се качваше по стълбите след масивната фигура на Илио.

— На Панарик и Земел им щукна идиотска идея и трябва да я реализираме тази нощ.

— Идиотска идея? — машинално повтори Валдер.

За него магистъра и Земел не влизаха в категорията на идиотите.

— Да — мрачно подхвърли Илио и спря да си поеме дъх. — Именно идиотска. Земел се беше заровил в старите книги на огрите — нали знаеш, че той е единственият, който разбира техните безсмислици. Е, накрая намерил начин да спре Неназовимия.

— Как?

— Фасулска работа — Илио не се срамуваше от селския си произход и простичките думи. — Като се разруши Кронк-а-Мор, който защитава Неназовимия.

— Но…

— Няма но — Илио прекъсна Валдер и продължи уморителния път по извитите стълби, водещи към самия връх на шестетажната кула. — Земел успя да омае не само Панарик, но дори и Ело, а това вече си е нещо, нали?

Валдер замислено кимна и прехапа долната си устна. Да се убеди светлия елф, който по принцип недолюбваше Земел, беше много трудно. Направо си беше невъзможно! Но ето че Земел беше направил невъзможното.

— И сега какво?

— Ами тази вечер, изваждайки Рога на дъгата от прашния сандък, Орденът реши да направи чудо.

— Е, добре — скептично изсумтя Валдер. — А аз за какво съм ви?

— Как за какво? — искрено се изненада Илио. — И аз, и ти, приятелю, ще бъдем резервоар на сили, да ме вземе мрака! Нали Панарик и Земел все отнякъде трябва да черпят енергия?

— Тоест нас са ни поканили като един вид допълнителна ходеща сила?

— Не го приемай чак толкова навътре — Илио спря до врата, инкрустирана със синкава кост на огр. — Не само нас. Тук са също Ело и О’Карт.

— А Сингалус, Арцис и Дидра? Нима веселбата ще е без тяхното участие? — изуми се Валдер.

Излизаше, че от деветимата архимага на Ордена само шестима щяха да вземат участие в нелепото обуздаване на Неназовимия.

— Сингалус е в Исилия, а Арцис… ти нали знаеш как Земел се отнася с нашия приятел…

— Както орк с гоблин — навъсено кимна Валдер. — Което си е жалко, защото Арцис е един от най-силните.

— На мен ли го казваш? Сякаш не знам. Но така и не го намериха. Кой друг остана? А! Дидра изчезна някъде, не можахме да я открием дори и чрез мисловната поща. Вероятно пак е в Заграбия, при тъмните елфи.

— Шестима архимага да унищожат Неназовимия — прошепна Валдер. — Съмнително, много съмнително. Панарик не се ли сети, че може да призове маговете от висшите степени? Или направо целия Орден?

— Сети се, но Земел го убеди, че и ние шестимата сме достатъчни.

— Ох, този Земел, ще си изпати накрая! Той все същия ли си е?

— По-зле е. Теб нали от година и половина те няма?

— От две.

— Така. Земел постоянно беше заровен в книгите на огрите. Според мен по-безопасно е да си пъхнеш главата в устата на великан, отколкото да се заиграваш с тези древни фолианти — Илио въздъхна. — Добре, да влизаме вече, а?

— Да влизаме — сви рамене Валдер.

— Ама че вид имаш, приятелю — ухили се Илио. — Поне дрехите си да беше сменил. Непристойно е да се явяваш пред магистъра в такъв вид…

— Ще го понесе — измърмори Валдер, сега не му беше до закачките на Илио.

Земел съвсем беше загубил ума си, щом беше решил да си играе със забраненото шаманство на огрите.

— Е, Панарик може и да изтърпи външния ти вид, но как ли ще реагира на щита ти? — захили се Илио.

Валдер изобщо беше забравил, че част от неговото Я все още поддържа енергията на щита, с който се беше защитил от лошото време.

— По-добре го махни — посъветва го Илио. — Нали знаеш как реагира О’Карт на необосновано искрене на магическа енергия от други архимагове?

— Филандецът е станал прекалено мнителен, откакто се присъедини към Ордена на Валиостр — изсумтя Валдер и бутна вратата, водеща в залата на Съвета.

По някаква глупава детинска прищявка той реши да направи напук на приятелските закачки на Илио и не махна щита, а само го скри от погледите на околните, подхранвайки го мислено с тънка нишка енергия. Сега само Панарик можеше да го види, и то при условие, че специално го търси.

Архимаговете влязоха в кръглата зала, осветена с няколко десетки факли, чийто колебливи пламъци хвърляха бледи сенки по стените. Панарик не търпеше магическо осветление и другите магове трябваше да се приспособят към каприза на магистъра. По цялата дължина на залата имаше изящни високи и заострени прозорци, остъклени със зелено стъкло от джуджетата. От прозорците се откриваше гледка към нощен Авендум, шестетажната кула спокойно можеше да се съревновава по височина с двореца на династията на Сталконите.

В центъра на залата се намираше огромно магическо огледало. То се беше сраснало с пода и дори денем отразяваше звездите. Тук бяха и деветте високи кресла, на чийто гърбове стоеше гербът на Ордена на Валиостр — синя капка дъжд, падаща върху бял сняг. Пет от деветте кресла бяха празни. Само четирима архимага мълчаливо седяха на местата си, чакайки търпеливо и сериозно все още непристигналите архимагове на Ордена.

Илио и Валдер учтиво сведоха глави, поздравявайки архимаговете, те им отвърнаха със също такива важни и сериозни кимвания. Равни приветстваха равни.

Двамата пристъпиха всеки към своето място и седнаха. Валдер внимателно изучаваше лицата на тези, които не беше виждал цели две години.

Точно срещу Валдер седеше Ело. Този светъл елф с късо подстригана, изцяло по човешка мода, сива коса и глиги, стърчащи изпод долната устна, беше пълноправен член на Ордена. Магистър Панарик се отличаваше от своите колеги от другите кралства с по-прогресивните си възгледи за присъединяване на светли елфи към редиците на Ордена. Светлите елфи бяха пренесли основите на магията при хората и отказваха да използват шаманството на предците си. Ело беше пълноправен член на Ордена и архимаг. Съюзник или противник? Приятел или враг? През десетте години, откакто Валдер имаше жезъл на архимаг, той така и не можеше да определи отношението си към елфа. Вечно навъсен и не знаещ какво е усмивка, Ело постъпваше както трябва, следвайки пътя на разума, а не на сърцето. Понякога елфът подкрепяше Валдер на Съвета, понякога — не. Невъзможно беше да се предскаже как ще постъпи Ело. Елфът изхождаше само от собственото си мнение за една или друга постъпка на Валдер.

През две празни кресла важно стоеше О’Карт, дребен и постоянно навъсен филандец. Огненочервената му козя брадичка и вечно сърдитият му поглед под рунтавите вежди предизвикваха във Валдер трайна неприязън. Валдер не харесваше рижия филандец и не го криеше. О’Карт отвръщаше със същото. В Съвета те винаги се оказваха на противоположни страни, а в ежедневието се стараеха да не общуват. Вежлив поклон при среща и нищо повече. По известна само на Панарик причина О’Карт беше оставил мястото си на архимаг във Филанд и беше дошъл във Валиостр. О’Карт беше мнителен и навсякъде очакваше заговор срещу скъпоценната си персона. Но същевременно Валдер трябваше да признае, че О’Карт беше един от най-силните магове и се нареждаше веднага след Арцис, пред когото бяха само Валдер и Панарик. Вечно презрителното изражение на лицето му отблъскваше възможните съюзници от О’Карт. Търпяха го, но не го обичаха.

Ето и сега стоеше настръхнал в креслото, скръстил ръце на гърдите си, и презрително оглеждаше вехтото облекло на Валдер. На лицето на рижия архимаг беше застинало гнусливо изражение, сякаш това не беше Валдер, а полуразложен плъх. Валдер кимна учтиво и му се усмихна. На О’Карт не му оставаше нищо друго, освен да отвърне.

„Да се задавиш дано“ — отпрати мислено пожелание към филандеца Валтер, като изобщо не се съмняваше, че оня току-що е направил същото по отношение на него самия.

Ако не и по-лошо.

До магистъра тържествено стоеше дълъг и мършав субект с издължено като краставица лице. Сиви очи, сиви безкръвни устни, тънки сухи ръце. Земел беше стар. Много по-стар от Панарик. Земел беше архимаг още по време на ученическите години на Валдер. Старият архимаг вървеше по свой си, никому неизвестен път. Той не се интересуваше от света. Страстта на Земел беше шаманството на огрите, особено тяхната забранена магия — Кронк-а-Мор. Земел беше един от малкото специалисти в света на Сиала, които знаеха древноогрски и можеха да четат на него. Ето и сега, вглъбен, той прелистваше пожълтелите страници на стар фолиант на огрите, мърморейки си под нос някакви формули и без да обръща внимание на околните.

„Земел е фанатик — помисли си Валдер. — А фанатика много трудно можеш да го убедиш, че не е прав.“

На Валдер определено не му харесваше идеята на Земел. Да се унищожи Неназовимия с помощта на Рога на дъгата, който досега беше способен единствено да удържа магьосника в Безлюдните земи? Младият архимаг не вярваше в тази глупост и направо не можеше да проумее как изобщо Съветът е повярвал на Земел.

— Как мина пътуването?

Въпросът накара Валдер да се откъсне от гложащото го съмнение и да погледне Панарик. Панарик. Магистър на Ордена на Валиостр. Най-значимата и влиятелна фигура след краля. На седемдесет години той изглеждаше почти като на петдесет. Руси коси, румени бузи и пронизващи, вечно присвити кафяви очи. Очи, които виждаха през теб и измъкваха най-съкровените ти тайни и желания.

— Благодаря, магистре, добре.

— Всичко ли мина добре? Без усложнения?

— Имаше проблеми, но се справих с тях — неопределено отвърна Валдер.

А проблемите бяха големи. След внезапната смърт на архимага на Имперския орден контраразузнаването на Крайезерната империя нарочи Валдер за главен заподозрян. Младият архимаг едва успя да отклони подозренията от себе си. Но му подариха живота не защото решиха, че е невинен за убийството. Невинни, както се казва, няма — никога не е късно профилактично да изгориш петите на някого. Просто императорът, който лично разпитваше Валдер, не искаше усложнения с Валиостр. Макар да бяха на хиляди левги една от друга, нито едната, нито другата страна имаха нужда от обтягане на отношенията. Затова го изгониха от Империята и му забраниха да се връща повече там. Но всичко това Валдер щеше да го разкаже на Панарик по-късно, когато останат насаме.

— Добре — кимна магистърът, той сигурно вече знаеше за приключенията на Непослушния архимаг. — Наясно ли си с предстоящите събития?

— Да, и не виждам никаква полза.

— Ползата е в това, Валдер, че завинаги ще унищожим Неназовимия — каза Земел, откъсвайки се от книгата.

— Точно сега ли? Точно тази нощ?

— Какво не ти харесва в тази нощ? — проблеснаха глигите на Ело.

— Е, най-малкото това, че сега сме само шест вместо девет.

— Страхуваш се да не се пресилиш ли? — усмихна се Земел, но Валдер не реагира на подмятането.

— Не разбирам защо е това бързане, дори Съветът не е в пълен състав.

— Няма нужда от целия Съвет — увери Земел. — Шестима са достатъчни.

— Добре, но защо си толкова уверен, че ще успеем там, където през последните четиристотин години не са успели другите магове на Ордена? — Валдер се стараеше да говори спокойно, но дългият път през Авендум го беше уморил.

— И аз си задавам същия въпрос — обади се и О’Карт.

— Маговете от миналото не са знаели това, което знам аз — Земел небрежно сви рамене. — Всичко е написано в книгата. Кронк-а-Мор, така надеждно защищаващ Неназовимия, може да бъде разбит с помощта на Рога на дъгата.

— Нека не забравяме, че Рога, както и Кронк-а-Мор, е създаден от огрите, и не знаем какво да очакваме от него, ако започнем сериозно да експериментираме.

— Глупости! — изсумтя Земел, после отвори ковчежето, поставено на огледалния под, и извади Рога на дъгата.

Голям, спираловиден, хвърлящ бронзови отблясъци, инкрустиран със седеф и синкави огрски кости, Рогът трептеше от изпълващата го сила. Сила, която държеше Неназовимия в Безлюдните земи.

— Можеш ли да почувстваш еманацията на злото, Валдер?

Архимагът поклати отрицателно глава. Сила имаше. Сила, създадена от огрите, силата на Рога, чийто тайни завинаги бяха загубени с оттеглянето на огрите в Безлюдните земи. Но тази сила не беше нито тъмна, нито светла. Тя беше и двете — такова усещане се породи във Валдер.

— Да не смяташ, че тъмните елфи биха дали Рога на хората, ако в него имаше дори и зрънце черно шаманство?

— Това, че Рогът могат да го използват магове, не означава, че и шаманите на огрите не са го ползвали — подкрепи Валдер мълчалият до този момент Илио. — Аз също съм против прибързани действия. Нека да изчакаме Арцис, Дидра и Сингалус. И тогава да решим.

— Не се знае за какво е бил създаден Рога, а това, че неутрализира Кронк-а-Мор, открихме абсолютно случайно — мрачно подхвърли филандецът. — Не прибързваме ли?

— Глупости! Сега или никога! Звездните карти благоприятстват тази нощ! — изгледа го гневно Земел.

— Е, вече решихме — днес ще е, — Панарик разпери ръце — така че хайде да започваме.

— Спрете! — резкият глас на Валдер отекна в залата на Съвета.

— Е, какво друго? — раздразнено изсумтя Земел, предавайки Рога в ръцете на Ело.

— Преди да пристъпим към тази безумна идея, предлагам официално да гласуваме.

— Какъв е смисълът? — изненада се Параник. — Ние сме само шестима.

— Нека да гласуваме — изненадващо лесно се съгласи Земел. — Нека са изпълнени всички формалности, иначе някои магове няма да се успокоят.

— Добре — Панарик обходи с поглед присъстващите, — да гласуваме. Кой е за това да използваме Рога на дъгата за унищожение защитата на Неназовимия?

— Аз съм „против“ — каза Валдер.

Архимагът разбираше, че шансовете му са никакви. Той и Илио — от една страна, а останалите четирима — от другата.

— Не съм сигурен, че ще се получи, но напълно се доверявам на Земел — провлачвайки думите, каза Ело, и постави Рога на вече подготвения постамент в центъра на огледалния под. — Аз съм „за“.

— И аз съм „за“, не ми се слушат разни страхливци. Ще успеем, книгите на огрите не лъжат — Земел направо изгаряше Валдер с поглед.

— Аз съм „против“, трябва да изчакаме събирането на целия Съвет и още веднъж да обмислим всичко — поклати отрицателно глава Илио.

Валдер и за миг не се усъмни в стария си приятел.

— Аз също съм „против“ — произнесе О’Карт и Валдер изненадано вдигна вежди.

По-скоро орките щяха да станат мирни земеделци, отколкото рижият маг да застане на страната на Валдер. Ама че изненада! Никога досега филандецът не беше подкрепял Непослушния архимаг.

— Не трябва да се буди спящ великан. Нека всичко да остане както си е. Неназовимия засега не ни пречи. Седи си в неговите Ледени игли и никого не закача.

Трима против двама. Не беше зле, хич не беше зле. Сега всичко зависеше от това какво ще каже Панарик. Ако е „за“ и гласовете станат равни, печелят тези, за които е гласувал Панарик. По простата причина, че той все още е магистър на Ордена и неговият глас тежи повече, отколкото който и да е друг глас.

— Доводите на Земел са много убедителни — след лека пауза каза главата на Ордена. — Аз съм „за“.

С това шансовете на Валдер да спре безумството на Земел приключиха. Загуби.

— Застани до нашия огровед — прошепна Валдер, когато Илио мина покрай него. — Да ме подсигуриш, ако стане нещо.

Архимаговете се наредиха в кръг около огледалния под и Рога, разположен в центъра му. Вдясно от Валдер застана Ело, вляво — О’Карт, отсреща — Илио, вдясно от него — Земел с книгата, а отляво — Панарик. Доста крехък кръг. Липсваха трима. Сега архимаговете ще трябва да вложат всичките си сили, за да може глупавата идея на Земел да приключи успешно.

— Каква е задачата ни? — попита елфът.

— Просто ми дайте сила, отворете се и я пуснете през Рога. Поток дванайсет, сечение осем, ако обичате — отвърна Земел, прелиствайки старата книга.

— Само това? — изненада се Илио.

— Аз ще свърша останалото. И хоп…

Валдер помнеше тази фраза — „И хоп“. Именно с нейна помощ обучаваха учениците мигновено да се концентрират и да активират силата. Ето и сега силата потече през архимага и на тънка нишка започна да се влива в Рога. Валтер чувстваше как вдясно от него се проточи лазурно-зелената, лъхаща на свежа зеленина сила на Ело, тя се смесваше с огненочервената на О’Карт и тази на самия Валдер и се вливаше в Рога. Панарик и Илио също се присъединиха към кръга. Рогът засия, а излъчваната от него светлина постоянно пулсираше и променяше цвета си. Огнено-червения драконов пламък се смени с оранжево слънце, което плавно премина в жълта есен. Тя на свой ред се превърна в зеленото на листата от горите на Сиала, в бледо синьото небе на ранна пролетна утрин, в синьото на бездънния Западен океан и отново, както в самото начало, в червения всеизгарящ драконов пламък. Точно заради това странно свойство — да променя цвета си под въздействието на чужда магия — започнали да го наричат Рога на дъгата.

Засега всичко беше нормално и дори не се усещаше световъртежа от постоянното използване на магия. Но това беше само началото, загрявка.

— Усили потока си, Илио, сега си с мен — в гласа на Земел звучеше съсредоточеност.

На мага му предстоеше най-трудното — това, което можеха да направят само двама-трима магьосника в целия свят. Да пробуди шаманството на огрите, магия, коренно различаваща се не само от магията на хората, но дори и от шаманството на орките и тъмните елфи. Кронк-а-Мор — най-малко изучената и най-страшната магия на огрите. Магия, с чиято помощ Неназовимия беше постигнал безсмъртие.

— Ело, измести потока си, отклонил си се с три градуса към шести координат — раздаде се в тишината резкият глас на Панарик.

Магистърът не само насочваше силата си, но и успяваше да наблюдава работата на другите архимагове. Ело трепна и синьо-зеленият поток се премести там, където искаше Панарик.

— Х’сатдаро’о и’гх — стуур — започна тъжна песен Земел.

За втори път в историята на кулата на Ордена тук звучеше езикът на огрите, пробуждайки магията на Кронк-а-Мор. За първия път Валдер предпочиташе да не си спомня. Преди няколко стотин години именно с помощта на Кронк-а-Мор архимаг Грок беше станал този, когото сега познаваха като Неназовимия.

— Има някакъв проблем във втори участък — промърмори Илио. — Валдер, защо енергията ти се разсейва?

Валдер и сам беше започнал да усеща, че му се налага да прилага все повече и повече усилия и концентрация, за да контролира енергийния си поток. Имаше чувството, че нещо отклонява неголямо количество магическа енергия. И тогава Валдер се сети. Заради всички тези спорове със Земел напълно беше забравил за магическия щит, който го защитаваше от снеговалежа, и архимагът така и не си беше направил труда да го махне. Щитът едва-едва мъждукаше на границата на съзнанието му, предизвиквайки досадно отклонение в посоката на потока. И нямаше никакъв начин да го премахне, моментно разсейване — и кръгът ще се разпадне, а освободената и неконтролирана енергия ще нанесе катастрофални разрушения.

— Всичко е наред, Илио, мога да се справя — бързо успокои приятеля си Валдер.

Панарик навъсено изгледа архимага, за разлика от другите той виждаше избледнелия и почти изгаснал защитен щит. Не каза нищо, но Валдер знаеше, че след като всичко приключи го очаква не особено приятен разговор.

„Изложих се като новобранец“ — с горчивина си помисли Валдер, докато слушаше меланхоличното пеене на Земел.

Вълшебство и шаманство. Две страни на една велика и така и неопозната до край сила. По-древното, възникнало в зората на времето шаманство и относително младото вълшебство. Всяко си имаше своите плюсове и минуси. Вълшебството сработваше мигновено, но вълшебниците плащаха за това с болка. За да се активира дори най-простото заклинание, в шаманството се изискваше време, стотици фрази, жестове, рисунки, а понякога и определени съставки. Бавна магия — така презрително наричаха шаманството маговете на Ордена и маговете на светлите елфи. Последните отдавна се бяха отказали от шаманството на предците си и бяха започнали да използват вълшебството на хората, оставяйки древното изкуство за тъмните си събратя.

В залата на Съвета сякаш минаха часове. В слепоочията на Валдер се надигна хладната пулсираща болка на магията. Магията беше навсякъде. Като топъл сияещ пашкул обвиваше архимаговете, пулсираше и трептеше с пурпурна аура над пеещия и правещ жестове Земел, извираше като водопад от Рога. Енергията изпълни цялата стая, енергия на енергията, енергия, която Рогът на дъгата увеличаваше стотици хиляди пъти. Тя опияняваше, искаше ти се да заплуваш в нея, искаше ти се да си я запазиш за вечни времена. С тази енергия можеше да създаваш нови планини и морета, да лекуваш хиляди болни, дори да възкресиш мъртвите. Само частица от нея — и ще бъдат унищожени враговете на Валиостр, завинаги ще изчезнат от света на Сиала огри, великани, орки и десетки други враждебни на хората създания. Валдер беше завладян от еуфория. Еуфория на безнаказаност и могъщество.

— Нещо не е наред, има някакви колебания — развълнувано каза О’Карт.

— Къде, не усещам нищо? — завъртя глава Ело.

— В дясната част на трети участък, точно над артефакта.

— Къде е?! Не виждам!

И тогава Валдер я забеляза. Малка червена точица в многоцветното сияние на Рога. Точката се колебаеше, подчинявайки се на гласа на Земел, и трептеше като свещ под поривите на студен вятър. Трептеше и нарастваше.

— Прекратяваме! — изграчи Валдер, устата му изведнъж пресъхна. — Поява на непланирано изтичане! Всичко излиза от контрол!

— Изгасяме кръга — заповяда Панарик, той също видя частицата зараждащ се Мрак.

— Да не си посмял! Още не съм свършил — изкрещя Земел.

— Това е заповед, Земел — сурово отвърна магистърът и започна да гаси своя поток енергия.

— Шахсстан! — изведнъж извика Земел и протегна ръка със сключени в странна фигура пръсти към Панарик.

Магистърът отлетя на няколко метра и замря на огледалния под. Не беше нужно да си лекар, за да разбереш, че магистърът на Ордена е мъртъв. Шаманството на Земел просто беше отнесло главата на Панарик. Със смъртта на Панарик кръгът се пръсна и четиримата архимага отлетяха в различни посоки. Остана само Земел, обхванат от черното сияние на враждебната магия, извираща от Рога.

Преливащото от цветове сияние на деня се смени с нощ. Потоците енергия вече не бяха под контрол и четирите ослепителни снопа магия удариха нагоре, изпарявайки тавана и покрива на кулата. В залата на Съвета се втурна студен вятър, завихряйки безброй снежинки в безумен танц на болката. Петият поток, потокът, който беше контролиран от мъртвия Панарик, удари хоризонтално, като мина през надигащият се от пода Ело, убивайки го на място, а след това направи огромна дупка в стената на залата и изчезна. Енергията с пращене се стовари на плещите на опитващият да се изправи от пода зашеметен Валдер. Той погледна към огледалния под, където го беше захвърлила магията, и видя бледото си лице. Пареща болка премина през тялото му, причинявайки ужасна болка.

Море от енергия. Океан от енергия. Енергия, която можеше да управлява само полуделия Земел.

— Убиец! — изкрещя отляво на Валдер изправящият се Илио.

Той протегна ръце и забравяйки за магията, се хвърли към Земел, който се опиваше от току-що пробудилата се Кронк-а-Мор. Земел обърна внимание на Илио не повече отколкото огр би обърнал внимание на комар. Изщракване с пръсти, безсмислена фраза на огрски — и Илио с вик пропадна в дупката, отворила се в огледалния под под краката му. С хлопващ звук краищата на огледалото отново се сляха, погребвайки приятеля на Валдер.

— Ти! — закрещя Валдер, но веднага бе плътно обвит от черни гъвкави въжета енергия.

— Млъквай, Валдер — гласът на Земел беше невъзмутим. — Малко съм зает.

— Какво правиш, безумецо? — извика Валдер, опитвайки се да се освободи от здравите обятия на чуждата магия. — Не разбираш ли какво може да се случи!

— Разбирам много добре, а това, което не разбирам, Господарят винаги може да ми го обясни — Земел не спираше да прави жестове с ръце и огрската магия с трептене му се подчиняваше. — Да, Валдер, да. Господарят ме научи как да ви въртя на пръста си и как да стана безсмъртен. След няколко минути ще бъде равен на Неназовимия, че дори и по-силен от него! Какво говоря! Неназовимия е просто аматьор, ще преклони глава пред мен!

— Какъв Господар? За какво говориш? — извика архимагът, хвърляйки поглед към помръдващата ръка на О’Карт.

Рижият филандец идваше на себе си.

— Не можеш да разбереш кой е Господаря! Ти и глупаците като теб само се кичите с могъществото на Ордена, без дори да осъзнавате с дребните си и нищожни умове с какво могъщество ще разполагам съвсем скоро! Отдавна, много отдавна Господарят ми каза как да събудя Кронк-а-Мор. И за това ми трябваха Рога и петима глупаци, които да се съгласят да ми дадат силата си. Научих езика на огрите и с десетилетия се рових в книгите им, изучавайки древните тайни на шаманството на огрите. Осигурих си безсмъртие и не ми пука колко ще изпратя в Мрака след Панарик!

— Сам отивай там! — извика О’Карт и удари Земел с огнен чук.

— Ву-уу-ум! — забушува огъня в залата и снежинките се стопиха от непоносимата жега.

Енергийните въжета, обхванали Валдер, леко се охлабиха и той добави силата си към атаката на рижия архимаг. Но Земел само се разлюля, пламъците се стичаха като огнен водопад по дрехите му.

Първият удар предателят нанесе на Валдер. Въздухът затрептя, сгъсти се и към архимага се понесе полупрозрачна пурпурна сфера. Валдер забеляза сплитане от Въздух, Земя и още нещо непознато. Всичко, което успя да направи, преди магията на Земел да го достигне, беше да активира угасващия си щит, влагайки в него цялата си енергия, като му придаде и ефект на леко изкривено огледало. Между архимага и магическия снаряд засия ослепително синя стена. Магията на Земел удари в щита и го пръсна на стотици хиляди сини искри, разлетели се като малки призрачета из разрушената зала на Съвета. Сферата загуби скоростта си, промени посоката си и се плъзна по гърдите на архимага.

При допира в гърдите му избухна изгаряща болка и Валдер се свлече на пода, хващайки с ръце мястото, докоснато от сферата. Архимагът се извиваше и гърчеше от болка и не видя как О’Карт отново удари с любимия си огън, но вече не по Земел, а по Рога, над който се струпваше все повече и повече черна магия. По този начин филандецът се надяваше да промени центъра на враждебната сила и да я направи нестабилна. От лекия огнен удар Рогът на дъгата се завъртя по огледалния под и леко се измести.

— Какво, по… — успя само да каже Земел преди трупаната през цялото това време сила Кронк-а-Мор да го пръсне на прах, след което черното копие удари в огледалото и изчезна, потъвайки в земята дълбоко под кулата на Ордена.

В залата на Съвета стана много, много тихо, само студеният вятър виеше в дупките по стените и нови порции снежинки се посипаха от нощното небе.

— Жив ли си? — О’Карт се приближи до лежащия Валдер.

— Да, но е въпрос на време — Валдер опита да се усмихне, на устните му се появи кръв.

Гърдите го боляха, ребрата бяха счупени, ставаше все по-трудно да диша. Въпреки щита магията на Земел го беше достигнала. Беше още жив, но не си правеше илюзии за ситуацията.

— Чудесно — твърдо каза рижият архимаг. — Поне петнайсет минути ще поживееш. Напълно достатъчно.

— Достатъчно за какво? — Валдер седна, без да маха ръцете си от гърдите, и изплю кръв на огледалния под.

— За да изкараш Рога от кулата; въпреки всичко ще ни е нужен — филандецът протегна към Валдер незнайно как появилия се в ръцете му Рог. — Побързай, Валдер, после ще имаш цяла вечност да лежиш.

— Да го отнеса? Къде? — от болката още трудно съобразяваше, но Рога го взе.

— Колкото се може по-надалеч, виж.

Валдер погледна, накъдето му сочеше О’Карт. По магическия огледален под се плъзна тънка криволичеща пукнатина. После друга. И още една.

— Огледалото скоро ще се счупи и тогава от кулата ще остане само един спомен. А това, което мина през него, ще плъзне по Авендум. Така че хайде ставай, Валдер, никога не си бил мекушав!

— А ти какво ще правиш? — Валдер се изправи на крака и се напрегна да не падне.

— Аз ще се опитам да удържа цялостта на огледалото колкото се може повече!

— Аз вече съм мъртъв, О’Карт. Нека да направим обратното! Имаш шанс да се спасиш!

— Всички ние вече сме мъртви. Ако останеш ти, огледалото ще се спука много бързо — ти си прекалено слаб. Ще се опитам да го задържа поне докато слезеш по стълбите. Това е! Тръгвай! Не ме разсейвай!

Не си казаха довиждане. Нямаше и нужда. Всеки вършеше работата си и всеки знаеше какво ще се случи. О’Карт обърна гръб на Валдер и като вдигна ръце пред себе си, стовари поток енергия в разпадащото се огледало. Така го запомни Валдер. Концентриран и непоколебим.

Архимагът с усилие преодоля виещите се стълби. Когато се озова на първия етаж, в очите му тъмнееше, а болката в гърдите беше набъбнала до огромна пулсираща топка. Архимагът постоянно плюеше кръвта, пълнеща устата му. Кулата на Ордена леко трепереше. Невъобразими сили сега се изправяха една срещу друга в борба за свобода и архимагът изобщо не се съмняваше, че Кронк-а-Мор, макар и незавършен от Земел, ще победи. Какво ще се случи след това, Валдер се стареше да не мисли.

— Д-дай! — раздаде се заповеден глас и магът потръпна от изненада.

Точно пред него, застанал на падналото през цялата кула тяло на Илио, стоеше гхолът. Муцуната му беше покрита с кръв, а кривите му ръчички стискаха наполовина оглозгания крак на мъртвия архимаг.

— Д-дай! — съществото нагло гледаше Валдер и душеше миризмата на прясната кръв.

Валдер направи това, за което мечтаеше отдавна. Гхолът изпищя и изгоря в огнения стълб, създаден от архимага.

Дори това нищожно използване на магия изсмука силите на Валдер, но той само тихо изстена и продължи пътя си. Кулата вече не се тресеше, а рязко потръпваше като изплашена сърна, усещаща приближаването на смъртта. Магическата врата меко се отвори, пропускайки архимага извън кулата.

Студ и леден вятър го удариха в лицето. Ръцете му, стиснали здраво притихналия Рог, мигновено замръзнаха. Пое с люлееща походка по улицата на Маговете. Тъмната кула на Ордена, без никаква светлинка в нея, мрачно се извисяваше зад гърба му. Само от време на време точно на върха се виждаха проблясъци от магия — О’Карт с последни сили се опитваше да задържи магическото огледало от разпадане. Улицата на Маговете беше изненадващо пуста, нито един жител не беше излязъл да види какво става в кулата на Ордена. Сякаш всички едновременно бяха изпаднали в някакъв сън или бяха умрели. Земята се клатеше, опитвайки се да изтръгне от себе си враждебната й магия на огрите. Болката в гърдите нарастваше, Валдер вече почти нищо не виждаше, крачеше слепешката, като автоматично местеше крак след крак и тихо простенваше, когато поредния кинжал остра болка го пронизваше в гърдите. Кръвта пълнеше устата му, стичаше се по брадичката и капеше на камизолата.

О’Карт издържа чак докато Валдер стигна до Спящата котка. Дори оттук се чу звъна на разбиващото се огледало, а след това и победния вой на силата, устремила се към земята под кулата. Ужасният взрив събори Валдер на снега и той зарови пламнало лице в нежната му прохлада. Ревът не свършваше, магията на огрите бушуваше, губещият съзнание Валдер усети как смачква и изтръгва нишката на живота на спящите по къщите, как тъмното и незнайно проклятие поглъща улица след улица, къща след къща, човек след човек. Всички умряха в страшни мъки. Силата, за която хората бяха чужди, не знаеше милост и състрадание и поглъщаше всеки, оказал се на пътя й. След няколко минути Злото щеше да се добере до мястото, където лежеше Валдер, и тогава Рогът щеше да остане тук завинаги.

Тази мисъл накара архимага да се претърколи по гръб. Постави покритото си с тънък слой сняг лице под падащите снежинки и жадно започна да ги лови с окървавената си уста. Вятърът стихна и светът замръзна в ужас от предстоящата катастрофа, а снежинките нежно падаха в очакване на най-страшната в историята на града виелица. С нечовешки усилия, рискувайки всеки един момент да загуби съзнание, Валдер се надигна от заснежената улица и погледна в посока на кулата. Преди тя прекрасно се виждаше оттук. Но сега я нямаше. Валдер изобщо не се съмняваше, че е разрушена. Той беше чул как се пръсва магическото огледало, а освободената магия не би оставила и камък върху камък от кулата. Сега на мястото, където преди беше твърдината на Ордена, в безумен танц се въртеше черен смерч. За обикновен човек той, разбира се, щеше да е невидим, но магическото зрение на Валдер, дори и отслабено от болката, прекрасно различаваше черната фуния и стълба, издигащ се високо-високо в нощното небе.

— Не е смерч. Виелица е. Черна виелица — прошепна умиращият.

Валдер успя да се придвижи още малко, преди да падне отново, загубил вече и последните си сили. Падна точно в подножието на статуята на Сагот, намираща се на площадчето на Спящата котка. Горната част на лицето на бога беше скрита под слой пресен сняг и се виждаха само устните му. Богът на крадците се усмихваше на архимага с насмешлива, но в същото време одобряваща усмивка. Валдер погледна към мястото, където под слоя сняг би трябвало да се намират очите на бога:

— Трябва да спася Рога. Трябва.

Но Сагот все така се усмихваше и мълчеше. Снегът вече покриваше не само главата му, но и раменете, превръщайки статуята в смешен снежен човек.

Архимагът започна да бълнува. От болката вече не разбираше нито кой е, нито къде е. Като вода в ленива река Валдер бавно и постепенно започна да се превръща в лед. С всеки удар на сърцето животът напускаше тялото му и разумът му стигна ръба на бездната, от която връщане нямаше.

— Майстор Валдер, майстор Валдер! Събудете се, учителю! — вече цяла минута някой разтърсваше рамото на архимага.

Той искаше да отпъди тази досадна муха. Беше му много добре да си дреме така в снега и да си припява детската песен, която някога му пееше мама.

— Учителю, аз съм, събудете се — чу Валдер плач през сянката на наближаващата смърт.

Валдер с усилие отлепи станалите тежки като олово клепачи и видя надвесеното над него разплакано лице на Гани.

— К-какво… какво правиш тук? — едва изхриптя архимагът.

— Чаках ви, а то такива работи взеха да стават! — хлапето беше уплашено.

— Започна… — нова вълна болка заля Валдер и той стисна зъби, за да не изкрещи. — Вземи. Това е Рогът. Занеси го. На Арцис. Бързо. Може би той ще успее да спре всичко това.

— Не тръгвам без вас!

— Занеси го! Това е последната ми заповед към теб, ученико! Намери Арцис и му дай Рога. Кажи му, че го моля да те вземе за ученик. К-кажи… Кажи му, че всичко се е объркало. Кажи му, че сме разбудили нещо, което не ни е по силите да разберем. Виелицата.

Архимагът подаде с отслабващите си ръце Рога на момчето и се отпусна в снега.

— Хайде, бягай, в противен случай ще стане твърде късно. Спаси това, което все още може да бъде спасено!

Гани се поколеба, после кимна и хукна надолу по нощната улица, притискайки Рога към себе си.

— Бягай, хлапе, бягай — прошепна Валдер.

Сняг. Снегът се стелеше в плавен танц върху мъртвия архимаг, покривайки го с бяла пелена топлина и покой. Тихо шепнеше и пееше своята песен, знаейки, че скоро ще започне своя най-безумен танц.

Защото над Авендум надвисваше черна виелица.