Прокрадващ се в сенките

Глава 3 Поръчката

Обвита в гъст като сметана сумрак, до кръчмата стоеше голяма луксозна карета с впрегнати четири пепелявосиви доралиски коне. Конете гледаха с огромните си кадифени очи стоящите около тях стражи и нервно пръхтяха. Не само хората искат да прекарат лятната нощ под закрилата на надеждните стени. Прозорците на каретата бяха заковани с дебели дъски.

— Това за да не избягам ли е? — измърморих аз, качих се в каретата и седнах на тапицираната с червено кадифе мека седалка.

Скъпа карета. Не всеки може да си позволи такава. А и четири доралиски коня струват много пари.

— Това е, за да не може някой в тъмното да те измъкне от прозореца. Някой много гладен — отвърна Фраго и седна срещу мен.

Каретата потегли по нощните улици, а аз седях на седалката и подскачах, когато колелото попадаше на някой по-голям камък. Баронът мълчеше, като от време на време ми хвърляше по някой намръщен поглед, а на мен ми оставаше само да слушам чаткането на конете на съпровождащите ни стражи и да се чудя къде ли ме водят.

Дали не беше капан? Но тогава защо е целият този маскарад? Баронът със същия успех можеше просто да ме върже и отведе право в любимите си Сиви камъни. Още повече, че сам си бях виновен. Много се отпуснах през последните два дни. Имах лошо мнение за стражите и сякаш за да ме опровергаят, те буквално за няколко минути се оказаха при мен. Бързо ме намериха… Или някой добър по душа ги е предупредил?

Що за човек ще иска да се среща с мен? Веднага се виждаше, че е много влиятелен, щом самият Фраго Лантен бе дошъл за скромната ми персона. За какво ли съм му притрябвал? Да си отмъщава за причинено преди време неудобство? Надявам се, че този човек не е маг. Не бих искал да прекарам остатъка от живота си в кожата на жаба или доралисец. Засмях се тихо под нос, привличайки навъсения поглед на барона. Не се знае кое е по-добре — в тяло на жаба или на козлочовек. Вероятно бих избрал жаба, защото в Авендум доралисците ги обичаха по-малко от жабите. По-добре да си малка и зелена жаба, отколкото голям и тъп козел. Уф, какво си се развеселил, Гарет! Не е на добре. Всъщност защо да не е на добре? Не ми взеха арбалета и ножа, жалко само, че оставих магическите артефакти у дома, в тайника. Както и да е. Ще повоюваме още.

Внезапно кочияшът спря каретата и двама усърдни стражи отвориха вратата на возилото. В лицето ме лъхна хладната юнска нощ. Беше се промъкнала незабелязано, докато се возехме зад закованите прозорци. Дори през лятото в Авендум беше доста прохладно — усещаше се близостта до Безлюдните земи — и едва през август градът попадаше под благословената топлина, но само за няколко седмици, след това ветровете от Студено море донасяха дъждове. Валиостр беше най-северното кралство на Сиала, така че времето тук беше сурово.

До вратата на каретата стояха двама стражи с факли в ръце, а останалите, цяла дузина, седяха на конете и внимателно оглеждаха безлюдната нощна улица.

— Излизай, крадецо — от единия страж се носеше силна миризма на чесън и аз неволно се намръщих.

— Какво е това? Някаква увеселителна разходка ли? — обърнах се към барона, като се стараех да не губя присъствие на духа.

— Стига си дърдорил, Гарет. Прави каквото ти се казва и всичко ще е мир и любов.

Многозначително свих рамене, показвайки, че любовта на барона във всичките й проявления ми е необходима точно колкото на доралисец клечка за зъби, усмихнах се и скочих на каменната настилка, като същевременно огледах наоколо. Улицата беше пуста, тъмните къщи бяха надвиснали над нас като Зам-да-Морт. От другата страна на улицата се простираше висока бяла стена. Така. Значи сме някъде край Вътрешния град.

От градската канализация вече плъзваха тънките и плахи езичета на сиво-жълтата мъгла. Носеше се ниско над земята и не смееше да се издига. Но само за няколко часа мъглата отново, както и всяка друга юнска нощ, щеше да покрие града с дебело покривало, което до сутринта ще поглъща звуците на нощта.

В момента на улицата беше тъмно като в рог, къдрави облаци бяха закрили луната и звездите, и светлина идваше единствено от факлите на стражите и от маслените фенери, висящи на каретата.

— Не мърдай, крадецо — със скрита заплаха в гласа каза любителят на чесън, а после започна внимателно да ме претърсва.

Така в чантата, която беше разтворил другият страж, попадна първо арбалетът, след това калъфът с арбалетни болтове, а накрая и ножът. Чесновко щеше да вземе и кесията с монети, но баронът изсъска от каретата и стражът бързо дръпна ръката си.

— Не пипай кесията, мутро — каза баронът. — Чист ли е? Има ли оръжия?

Стражът още веднъж набързо ме опипа, измъкна шперцовете от тайния джоб на кръста, после намери и тънкия бръснач в ботуша и кимна.

— Чист е, ваша светлост. Като доралисец след сделка с джудже.

Стражите по конете зацвилиха. Баронът пак изсъска и на нощната улица се възцари тишина. До стената на къщата се мярна сянката на самотен плъх, излязъл да търси храна за малките си, и единият от стражите го замери с факла, като мърмореше проклятия към слугите на Неназовимия. Факлата, разбира се, прелетя встрани, удари се в стената и избухна в сноп искри, полетели към облачното небе. Плъхът изписка и изчезна в мрака.

— Престанете! — излая ядосаният Лантен. — Слагай му превръзката и да вървим.

Чесновко извади от джоба си тъмна плътна лента и ми завърза очите. Мракът стана непроницаем. Кълна се в Сагот, нищо не виждах. Стражите ме хванаха за ръка, бутнаха ме в каретата, затръшнаха вратата и отново потеглихме. Вдигнах ръце, за да освободя малко превръзката на очите си.

— На твое място не бих го правил, Гарет — много учтиво каза баронът в ухото ми.

— Къде ме водите, ваша милост? Или е тайна?

— Считай, че е държавна тайна. А сега млъкни и се зареди с търпение. Не ме ядосвай.

— Моля да ме извините, ваша милост, но какво ще стане, ако ви ядосам? — тъмнината ме правеше бъбрив и заядлив.

— Ако не се разбереш с човека, при когото отиваме, ще попаднеш при мен… И ще съм много ядосан.

Реших, че ще е по-добре да се заредя с търпение и малко да помълча. За мен не беше проблем да скоча от носещата се по нощните улици карета и да се скрия в сянката. Стражите бяха на коне, бяха се отпуснали и щях да имам няколко скъпоценни мига, преди да са разбрали какво се случва. Но нещо ме задържаше да не го правя. Любопитство или страх от провал? Мисля, че по малко и от двете.

Междувременно екипажът се движеше бързо през града. От време на време се заклащах или направо подскачах на седалката. Скоростта беше прилична, явно кочияшът беше опитен и не жалеше нито каретата, нито конете, нито пътниците. Но баронът не се оплакваше. Значи това бързане беше необходимо и аз стиснах зъби, стараейки се да пазя равновесие, когато каретата занасяше по завоите. Въпреки това не се отказах от удоволствието да падна веднъж върху барона, като незабелязано свалих кесията от пояса му. Трябва да кажа, че вътре нямаше кой знае какво, но не можах да устоя да не проуча Фраго.

Накрая все пак пристигнахме. Двама стражника ме измъкнаха и ме предадоха в ръцете на някакви хора, които ме хванаха здраво под мишници. После тръгнахме нанякъде. Аз автоматично закрачих, като се спъвах, когато попадах на поредното стъпало. Зад гърба ми неотклонно крачеше баронът. Коридори, стълбища. Коридори. Звуци. Първо краката ми крачеха по глух каменен под, после изтръгваха кънтящо и звънко ехо от исилийски мраморни плочи или топуркаха по скърцащ дървен под. Отдавна загубих броя на стъпалата и завоите по безбройните коридори на огромната сграда, през която ме водеха като сляп гоблин в горски лабиринт на орки. Факли пращяха до ухото ми, от време на време срещахме някой по пътя, но доколкото чувах, другият бързо се отдръпваше встрани, правейки ни път да минем.

Накрая се отвори някаква врата и през подметките на ботушите си почувствах плътен дебел килим. Без да го видя не можех да кажа нищо, но най-вероятно това беше килим от Султаната, а такъв струваше много пари. Напълно е възможно за него да се вземат чифт доралиски коне. И при това не най-лошите.

— Можете да свалите превръзката.

Щях да я дръпна, но стоящият зад гърба ми Фраго се приближи и махна проклетия парцал. За миг зажумях от ярката светлина, идваща от камината и десетките свещи и факли, които горяха в малката стаичка, правейки я да изглежда като окъпана в дневна светлина. Професионалният ми поглед обиколи помещението, набързо оцени султанатските килими, свещниците, скъпите мебели, изработени от дърво, което се среща в горите на И’аляла, близо до самия Хребет на света, излезлите от ръцете на майстори-джуджета рицарски доспехи, стоящи в далечния ъгъл на стаята, да не говорим за чашите и приборите, които изглежда бяха изцяло от злато. Мда. Ето къде би било добре да се поразвъртя поне за пет минути.

Така. Сега трябва да се запозная със собственика на цялото това великолепие, поканил ме толкова учтиво и настойчиво на среща. Огледах се. Вместо един човек видях цели петима, без да броя себе си и барона.

В креслото до огнището седеше, увито в дебело вълнено одеяло и стискащо в дясната си ръка красиво инкрустиран със сребро жезъл, древно старче. Маг, доколкото можех да преценя. Дори архимаг, ако се вземе в предвид, че на пояса му имаше четири сребърни лентички за ранга7. Всъщност дори магистър — на тоягата на стареца вместо прословутия камък стоеше черна птичка.

Старецът изглеждаше дребен и хилав. Приличаше на стар изсъхнал горски орех. Потръпна недоволно, сякаш топлината на огнището до него не можеше да сгрее старите му кости. Изглеждаше все едно ще се разпадне, ако го бутнеш с пръст или просто го духне силен вятър. Но това впечатление беше измамно. Ако някой дръзнеше да докосне с пръст главата на Ордена на маговете, архимаг и магистър Арцивус, го чакаше не особено приятен край. Този човек беше една от най-влиятелните фигури в кралството и първи съветник на краля, макар че в мнозина, виждащи за първи път крехкия старец, биха могли да възникнат съмнения относно трезвостта на разсъдъка му. Въпреки това нямах спомен да съм чул някой гласно да се е изказал за предполагаема лудост на стареца.

В креслото срещу Арцивус с чаша бяло вино в ръка седеше жена от Миранград8 в скъпа и елегантна небесно синя рокля. Доста рискован избор на облекло в нашето кралство, особено когато войната с Мирануех още не беше приключила. Утихнала за известно време — да, докато страните се съвземат от кръвопролитните боеве, прекратени преди около пет години, но не и свършила. У нас обичаха мирануехците не повече, отколкото Неназовимия, но на дамата явно изобщо не й пукаше.

Лицето на непознатата беше покрито с воал, който напълно го скриваше от любопитния ми поглед. От друга страна, с неизвестната милейди вече се бях срещал преди два дни, в онази паметна нощ, когато посетих имението на милорд Патийски. Именно тя мина покрай мен, придружена от личната гвардия на краля, докато стоях скрит в сенките. Жалко, че не можех да видя лицето й, непозната силно ме заинтригува.

Погледът ми се премести към третия човек, който стоеше облегнат на стената, с поставена дясна ръка върху изящната дръжка на батарен меч9 канийска изработка. Той с гнусливо любопитство изучаваше скромната ми персона, сякаш пред него е някакъв плъх. Макар че именно този човек беше самия Плъх. Така го наричаха враговете му. Граф Алистан Маркауз, началник на личната гвардия на Негово величество Сталкон Девети, беше избрал за свой герб обикновен сив плъх. Винаги можеш да го познаеш по тежките рицарски доспехи с гравирани плъхове на гърдите и шлема, който беше отлят във формата на глава на плъх. Злите езици твърдяха, че Плъхът дори спи и се къпе с доспехите, но не мисля, че това беше вярно.

Алистан беше първият воин на кралството и опора на нашия скъп крал. Той ръководеше службата за сигурност, беше човек със своя, само на него понятна чест, унищожаваше и ненавиждаше всички, които заговорничеха срещу славния му господар. Опитен военен, участвал в сблъсъци с огри и великани близо до Самотния великан, във война с орките от Заграбия, както и в няколко погранични войни с Мирануех, когато на тамошния крал след войната със западните кланове на заграбийските орки му се приискало да се поразкърши. Мерил е сили и със североизточния си съсед, опитвайки се да отхапе малко от Спорните земи, разположени между двете държави на границата с горите на Заграбия. Излизайки жив от всички тези сблъсъци, милорд Алистан Маркауз беше станал това, което е в момента — дясна ръка на краля и опора на трона. Воинът ме гледаше със стоманено сиви очи, хапейки пищните си, стигащи до гърдите, по модата на жителите от Низините, мустаци. Отговорих на присвития му кисел поглед и насочих вниманието си към четвъртия човек.

Е, като казах човек, малко се изсилих. С арктическо сините си очи, силно контрастиращи със зелената кожа, ме гледаше гоблин. Истински гоблин, от онези, които живеят някъде в горите на Заграбия, в съседство с орките и елфите.

Гоблините бяха нещастен и угнетен народец. На ръст бяха по-ниски и от най-малкия гном. Тоест на мен ми стигаха някъде до пъпа, не повече. От самата зора на времето хората, както обикновено, объркали всичко и решавайки, че гоблините са съюзници на орките, започнали век след век да унищожават това нещастно и мачкано от всички раси на Сиала племе. Какви ли не страшни приказки са се разказвали за гоблините през онези времена! Че са ужасни и хитри човекоядци, на които ако им дадеш, ще унищожат цялото човечество. Че се кланят на мрака и по пълнолуние извършват кървави обреди, където изтезават девици, като ги пекат на бавен огън и ги мажат с кървави мозъци на прилепи. И други подобни страшни и безумни истории. Има ли смисъл аз да ви казвам на какви истории са способни изплашени и невежи хора?

Няколко века се извършвало систематично унищожаване на расата на гоблините, като се организирали истински хайки в горите на Заграбия, въпреки риска от сблъсък с орките. Стигнало се дотам, че някога многочисления мирен народец, който страдал не само от ятаганите на орките, но и от мечовете и копията на хората, бил почти напълно изтребен. И когато най-накрая сме разбрали истината (тоест сме преглътнали гордостта си и сме попитали елфите, макар че в началото да не сме им повярвали), били останали само няколко малки племена, скрили се от хора и орки в най-затънтените части на Заграбия с помощта на магията на своите шамани. В крайна сметка недоразумението се изяснило (след още четири века някой все пак решил да разбере защо ужасните зелени джуджета не се хвърлят с оголени зъби срещу човешките мечове, а бягат ужасено в горския гъсталак) и малчовците гоблини били оставени на мира, а преди около сто години дори започнали да ги наемат на работа. Оказало се, че били много умни, находчиви, адаптивни и с пиперлив език, тоест много подходящи за посланици и шпиони. Също така Орденът на маговете силно се заинтересувал от гоблинското шаманство, водещо началото си от обредите на шаманите на орките и тъмните елфи.

Шаманството беше най-древната магия на нашия свят. За първи път се появило в Сиала заедно с огрите — най-древната раса в Сиала, затова маговете изпитваха огромен интерес към тази магия като към първоизточник, който е бил заимстван от огрите първо от орките, след това от елфите, а после и от гоблините.

Гоблинът се оказа шут. За това говореше и шапката му със звънчета, и шутовското му облекло, цялото на червено-сини квадрати, и шутовският му жезъл, който стискаше в зелената си ръка. Беше седнал направо на килима, подгънал смешните си къси крачета, и от време на време извърташе глава, при което звънчетата му издаваха весели и мелодични звуци. Забелязал, че го гледам изумено, гоблинът ми се ухили, показвайки ред остри като игли зъби. Сбърчи дългия си крив нос, намигна ми със сините си очи и изплези червен език. Чудесно! Шут по време на работа!

Обърнах поглед към последния непознат в стаята, пред чието кресло стоеше гоблинът. Външно човекът приличаше на преуспяващ кръчмар. Дебел, дребен, с плешива глава и добре поддържани ръце. И дрехите му бяха повече от скромни. Обикновен дебел пуловер от овча вълна. Такива пуловери плетяха селяните, живеещи в близост до Самотния великан — перфектно защитаваха човек през януарските студове. Интересно, дали не му беше горещо в него? Широки кафяви панталони, каквито носят обикновените стражи. Абсолютно сив и незабележим човечец, ако не обръщаш внимание на дебелия златен пръстен с огромен рубин на дясната му ръка и на очите. В тези кафяви очи се криеше ум, стомана и власт. Властта на краля.

Аз се поклоних ниско и замрях.

— Така, така — прогърмя Сталкон Девети.

Точно неговия глас бях чул, когато ме въведоха в стаята.

— Това ли е най-известният в цял Авендум крадец? Гарет-сянката?

— Точно така, ваше величество — смирено каза застаналият до мен барон Лантен.

— Добре — кралят погали седналия шут по главата и той замърка от удоволствие, имитирайки котка. — Бързо го намери, Фраго. Много по-бързо, отколкото очаквах. Благодаря ти.

Баронът сдържано се поклони, слагайки ръка на сърцето си, макар дори и за шута да беше очевидно, че е изключително щастлив от похвалата.

— Изчакайте отвън, бароне, бъдете така любезен — прокашля се от стола си архимаг Арцивус.

Баронът отново се поклони и излезе, като плътно затвори вратата след себе си.

— Така, значи ти си Гарет? — кралят внимателно ме погледна в очите.

— Не предполагах, че ваше величество е чувал за мен — аз още веднъж се поклоних, чувствайки се неловко в обкръжението на първите хора на кралството.

— Смел е — пискливо провъзгласи шутът и ми направи поредната гримаса, събирайки очите си към носа.

— И не е глупак — това вече го каза тайнствената жена, въртейки облечените си в ръкавица пръсти по ръба на кристална чаша.

Чувствах се като животно на пазар, което селяните-купувачи обсъждат.

— Седни, Гарет — милостиво махна кралят към мен и аз седнах на стол с висока гравирана облегалка, изобразяваща нещо от битката, състояла се на полето Сорн.

Столът като по чудо се беше появил зад гърба ми, защото когато влязох, него го нямаше. Всъщност можеше и да греша, защото не виждах нищо, когато ме вкарваха тук.

Сложих ръце на корема, сплетох пръсти и зачаках какво ще следва нататък.

— Ще позволиш ли? — небрежно попита кралят и взе от масата до себе си моя арбалет.

Камата, шперцовете и бръснача също бяха там, но Сталкон избра именно арбалета.

— Джуджета ли са го правили?

Без да ми дава време дори да кимна, кралят насочи арбалета към изправените в далечния ъгъл на стаята древни доспехи и дръпна спусъка. Тетивата звънна, арбалетният болт изсвистя и попадна точно в процепа за наблюдение на рицарския шлем. Шутът комично запляска с ръце. Умееше да стреля кралят. Въобще той много неща умееше. И ги умееше добре. Кралят обичаше народа си, въпреки че държеше здраво юздите на кралството си и беше потушил жестоко няколкото бунта, възникнали по време на пролетния глад. Просто негово величество освен короната беше наследил и знания от баща, дядо и прадядо. Всички от династия Сталкон бяха велики умове, в страната се носеха легенди за това.

Кралят не увеличаваше данъците, но не ги и намаляваше, беше разхлабил юздите на търговците, но го направи така, че те да плащат такса, ако искат да търгуват във Валиостр, също така вземаше пари от гилдията на крадците и убийците, не се караше с маговете, а се вслушваше в съветите им, макар в крайна сметка да правеше това, което смяташе за нужно. Не притесняваше другите приятелски настроени към хората раси и те се отплащаха на краля ако не с приятелство, то поне с търпимост към хората и се подчиняваха на законите на кралството. Единствената грешка на краля, за която шепнеха неговите врагове, беше идеята за съюз с гномите — след неговото сключване джуджетата се разсърдиха на Валиостр и се затвориха в своите планини, като само от време на време поддържаха връзки с Филанд и свободна Загория. Разбира се, една малка общност джуджета остана в Авендум, съставена основно от най-алчните, които искаха да спечелят много злато с продажба на скъпи дреболии, макар че и те не одобряваха съюза на хората с враговете на всички джуджета — гномите. Въпреки това тук аз бях съгласен с краля. Ако трябва да се избира между мечовете, които правят джуджетата за най-богатите жители на кралството, и оръдията, които правят гномите, естествено трябва да се избере това, което е по-ефективно в битка и струва по-малко — оръдията.

— Интересна играчка. Но сега няма да става дума за твоя арбалет — каза кралят, връщайки обратно на масата незареденото оръжие. — Би ли ми казал, крадецо, как е попаднала в теб тази вещ?

И пред очите ми доволният шут измъкна някъде иззад креслото на краля златна статуетка на куче и ми я показа. В един миг гърбът ми се покри с лепкава и студена пот. Въпреки че по лицето ми беше невъзможно да се прочете нещо — маската ми на невъзмутимост, за щастие, си остана — но в главата ми звънеше аларма. Беше точно същата статуетка от дома на херцог Патийски, която откраднах в нощта, когато Нещото уби милорд кронхерцога. Ето на кого я е занесъл човекът на Гозмо! Ах, този Гозмо! Ако някога пак се срещнем, чака го не особено приятен разговор!

А сега излиза, че всички улики сочат към мен. Това беше престъпление срещу короната! Разкъсването на четири части, на което ще ме осъдят, ще се счита за божия благословия и милост от кралския съд. Всъщност какво по-лошо биха могли да ми сторят! Реших, че най-добре ще е да си мълча и да слушам.

— И той наистина не е глупак — отново каза жената, гледайки ме изпод плътния воал.

Шутът тихичко се изкиска на само на него понятна шега и тръгна през стаята със странични колелета. След това, все още стискайки статуетката в ръка, застана до Алистан, имитирайки позата и сериозното му лице, и замря с ръка на главата на златното куче, превръщайки го по този начин в импровизиран меч. Аз едва не избухнах в смях. Наистина приличаше на Плъха и беше много смешен. Гоблинът си заслужаваше парите.

— Всъщност, Гарет, ти попадна в дома на моя скъп покоен братовчед заради нашата поръчка. Преди да решим дали си подходящ за работата, трябваше да те изпитаме. А по-идеално място от имението на братовчед ми със свободно обикалящия през нощта гаринч просто не може да си измисли. Съгласен ли си?

— Още по-идеално място е кралската съкровищница — изтърсих аз.

Гарет вече нямаше нищо за губене. Усещах, че на сутринта ми предстои пътуване до Сивите камъни. За всеки случай си отбелязах още нещо — да поговоря с Гозмо, пробутал ми тази Поръчка.

— Уау! Знае Гарет какво е хубаво! — писна гоблинът.

Изпепелих го с поглед, но той само се усмихна ехидно и ми се изплези.

— И сам виждам, Кли-кли — отвърна Сталкон на шута, след това взе в ръка ножа ми, измъкна го от ножницата и както го изучаваше, небрежно попита: — Какво се случи през нощта в къщата? Как умря той?

Преглътнах станалата лепкава слюнка и под погледа на пет чифта зорки очи започнах историята си. Разказах за ужасната нощ, за имението, за нощния разговор на херцога със създанието на нощта, дошло от името на незнаен Господар. Никой не ме прекъсна, архимаг Арцивус сякаш дремеше в креслото си, а физиономията на гоблина беше изненадващо замислена и притеснена. Когато приключих, в стаята настана угнетяваща тишина, само огънят тихичко припукваше.

— Нали ви казах, ваше величество, не се доверявайте на братовчед си — гневно подхвърли Алистан. По някаква причина той веднага повярва на моя разказ и сега очите му ядосано святкаха. — Ще засиля двойно охраната.

Кралят замислено почесваше брадичката си и внимателно ме изучаваше. Мълчеше, премисляйки нещо. После взе решение и рязко кимна с глава.

— За моята безопасност ще поговорим по-късно, приятелю Алистан. Много по-късно. А сега имам работа за нашия гост. Гарет, знаеш ли кой е Неназовимия? — неочаквано ме попита краля.

— Той е злото и мрака — въпросът ме озадачи.

Неназовимия и Неназовимия. Този, с чието име ви плашат като малки, когато не искате да заспите.

Алистан изсумтя, сякаш искаше да каже, че от крадец не е очаквал нищо друго.

— Зависи от начина, по който го разбираш — каза монархът. — Зло. А знаеш ли, че Неназовимия освен във Валиостр е известен само в Пограничното кралство, и то единствено защото орките атакуват тези места с името на Неназовимия на уста? Е, може би е известен и в Исилия, и в част от Мирануех, но там Неназовимия е само легенда, страшна приказка. Той не е черно зло и съвсем не е мрак, а просто един много силен магьосник, който се е заселил в Безлюдните земи и от много време мечтае да види Валиостр унищожен.

— Разрешете… — включи се в разговора мълчалият досега архимаг. — Ще ви разкажа, млади човече, легендата. Въпреки че тя изобщо не е легенда… Когато още нашето кралство не е било толкова велико и могъщо, преди петстотин години, в Авендум живели двама братя. Единият бил велик пълководец, а другият — талантлив маг, изучавал проблемите на шаманството. Тогава за хората тази магия била все още загадъчно изкуство, постоянно се усъвършенствала, и те трупали знания, като черпели от опита на шаманите на орки, гоблини и тъмни елфи, а също така и от вълшебниците на светлите елфи. После сме добавили своите знания и така сме получили това, което имаме сега. За съжаление, гномите и джуджетата не ни дали магията на камъка. Хм… Отвлякох се… Случило се през последната година на Тихите времена, както сега наричат онова време. Грок пълководеца, надявам се това име ти е известно?

Аз кимнах. Всички знаеха площада на Грок и неговия паметник. Старецът изсумтя удовлетворено, размърда се, за да се нагласи по-удобно в креслото, а след това продължи разказа си:

— През последната година на Тихите времена армията на орките нападнала града и се опитала да го превземе. Тогава знаменитите стени на Авендум още не съществували и Грок, само с няколко хиляди уморени войници, оцелели след поредица от битки, удържал натиска на врага, излязъл от горите на Заграбия. Хм… Неговият брат не му се притекъл на помощ. Не знам защо, за съжаление историята мълчи по този въпрос. Свада, завист, болест, нелепа случайност — резултатът е, че най-силният маг на своето време не се притекъл на помощ на отбраняващите се войни. Но Грок и хората му издържали. Устояли до идването на армията на тъмните елфи. В крайна сметка от армията на Валиостр останали хиляда, а после — по-малко от четиристотин. След победата магът бил хванат и екзекутиран…

Старецът замълча и се загледа в огъня със сълзящите си очи.

— Как се е казвал този маг? — не се удържах аз.

— Името му било същото като на неговия брат близнак — Грок. Това било позор за Ордена на маговете. Страшен позор. Ние изтрихме името на този брат от всички летописи. От тогава започнахме да го наричаме Неназовимия. Но Неназовимия оцелял. По-точно оцелял неговият дух, Неназовимия още преживе изучавал Кронк-а-мор, забранената магия на огрите. С помощта на този вид шаманство духът на умрелия може да живее още известно време без телесна обвивка, а после да се всели в друго тяло. Неназовимия се вселил в някакво тяло, отишъл на север, в тундрата, далече-далече в Безлюдните земи, и започнал да прави планове за отмъщение. Силата на Кронк-а-Мор била такава, че огрите, великаните и част от орките признали Неназовимия за свой господар и повелител. Въпреки че аз се съмнявам за орките. Тази раса е прекалено умна и независима, най-вероятно просто се преструват, така по-лесно ще се правят на жестоки варвари и ще атакуват, прикривайки се с името на Неназовимия. Както казват елфите — голяма политика! Що се отнася до огри, великани и отделни хора, те духом и телом са предани на Неназовимия. Тези врагове на Валиостр отдавна биха напуснали земята си и биха тръгнали на война, ако не ги спираше Самотния великан. А Неназовимия, въпреки че е получил вечен живот, до момента не смееше да нахлуе във Валиостр. Ние устоявахме на силата му до настоящия момент, когато равновесието се разклати не в наша полза.

— Е, добре — нещо не ми се връзваше. — Огри, орки, великани. А тези същества, които нощем ловуват по улиците на столицата? Те също ли се подчиняват на Неназовимия? А този тайнствен Господар?

— Не знам — магът разочаровано поклати глава. — Може да са слуги на Неназовимия, още някакви, а може да са се измъкнали от незнайни дълбини, когато магическото равновесие се разклати.

— Между другото — прекъсна го кралят. — Дълго ли ще страдат поданиците ми от тези същества?

— Съветът прави всичко възможно и невъзможно, ваше величество. Подготвили сме заклинание и към края на седмицата нито една рожба на нощта няма да успее да проникне в нашия град. Поне така се надявам.

— Защо Съветът на маговете не унищожи Неназовимия? — попитах аз, връщайки разговора към първоначалната тема.

— Кронк-а-Мор надеждно защитава отстъпника. Ние, за съжаление, не разбираме нищо от шаманството на огрите. И едва ли някога ще се научим.

— Неназовимия е чакал векове, набирайки сили и събирайки армия. Единствено Рогът на дъгата, великият артефакт от миналото, който елфите подарили на Грок, отнемайки го от огрите още в древни времена, спира Неназовимия и неговата армия в Планината на отчаянието. Само благодарение на Рога Неназовимия не смее да влезе във война с нас. Рогът някак успява напълно да неутрализира неговата магия. Елфите казват, че огрите сами създали този Рог в противовес на своята магия, за да я неутрализират, ако Кронк-а-Мор неочаквано се изплъзне от техния контрол. Докато Рогът има сила, Неназовимия няма да посмее да мине Самотния великан. Какво ще направи без магията си? Този вълшебник не бива да се причислява към мрака. Той просто е добър и талантлив маг, който успешно използва своите знания и сега иска да си отмъсти за това, че са го наказали. Считай го за малко смахнат на тема омраза. И сега, когато силата на Рога отслабна през вековете и не може да неутрализира неговата магия, Неназовимия надига глава. И, кълна се във всички богове на Сиала, Неназовимия скоро ще нанесе удар по нашето кралство — нали се намира най-близо до владенията му.

— Той почти го е нанесъл — тихо каза кралят. — Елфите-разузнавачи докладват, че Неназовимия подготвя армията си за поход. По целите Безлюдни земи се събират хиляди великани, огри и други създания. В Рачешкото херцогство денонощно коват оръжия. До май следващата година, а може и по-рано, Неназовимия и неговата армия ще бъдат пред стените на града. Самотният великан няма да издържи, а аз дори не мога да им изпратя подкрепления. Орките веднага ще надушат и ще нападнат в тил, а и Мирануех сега не е много спокоен. А нашето кралство от никъде не може да чака помощ. Единствено тъмните елфи и Пограничното кралство ще ни помогнат, макар за последните да не съм много сигурен. Ако орките решат да нападат, ще атакуват и Пограничното кралство. Към другите земи Неназовимия едва ли ще тръгне, така че нито Гарак, нито Империята, нито Филанд ще ни помогнат. Исилия, както винаги, ще запази неутралитет и ще гледа отстрани. Мирануех само злорадо ще потрива ръце. Така че с Неназовимия ще трябва да се борим сами. А и не само Неназовимия се оживи. Орките от горите на Заграбия надигат глави, троловете в планините започнаха да нападат селищата на джуджетата, на южните граници са видели дракон. Дракон! Повече от двеста години никакъв дракон не беше приближавал границите на кралството ни. Светът е на ръба на война. Страшна война. Аз започнах да събирам армия. Надявам се да успея до края на годината да противопоставя на Неназовимия поне петдесет до седемдесет хиляди войници. Известна част ще трябва да оставя на границите със Заграбия и Мирануех. Плюс опълчение. Но това ще е като акт на отчаяние. Трябва да се обяви мобилизация, макар да се страхувам, че ще започне паника, цените на стоките ще скочат до небесата, накрая ще има и бежанци. Слава богу, че елфите от Тъмните домове са на наша страна, както и гномите с оръдията им.

— Моля за извинение, ваше величество — осмелих се аз. — За гномите не се съмнявам, на тях дадеш ли им торба злато, те и срещу родната си баба ще тръгнат, но елфите… Сигурни ли сте в тях?

— Ние нямаме нужда да лъжем — каза жената и отметна воала. — Аз лично видях готвещата се за война армия на Неназовимия при Ледени игли.

Гледаше ме елфийка. Истинска тъмна елфийка.

Очарованието на елфите… Беше го измислил същият онзи разказвач, който беше съчинил и кръвожадността на гоблините. Само в приказките елфите са очарователни, само в приказките са безсмъртни, само в приказките те имат руса коса, зелени очи, мелодичен глас и лека походка. Само в приказките елфите са мъдри, честни, справедливи и великодушни. А в живота… В живота неподготвеният човек може да вземе един обикновен елф от домовете в Заграбия и И’аляла за орк. Защото приказната красота на елфите, раздута до небесата от пиянски разкази в кръчми, просто не съществува. Ами да… В тази раса има и привлекателни лица, но определено не са еталон за красота, това поне е сигурно. Елфите приличат на хората, ако не броим тъмната им кожа, жълтите очи, черните устни и пепелявата им коса. А стърчащите от долната устна глиги съвсем плашат невежия мирянин и любителя на приказки. Не вярвайте в добротата на елфите, просто, ако нямате късмет, присъствайте на елфийските мъчения, които те прилагат в Зеления лист на най-близките си роднини — орките. Да, да. Орки и елфи са се появили в Сиала в една и съща година. Първи. Макар че орките са се оказали тук съвсем малко по-рано от елфите и сивокосите все още не могат да им простят това. И елфи, и орки са били първите, които боговете са довели в Сиала, ако не броим огрите. Расата на орките получила гордост и ярост, елфите — хитрост и коварство. Но и едните, и другите получили още един дар — омразата. Те и до ден днешен воюват, изтребвайки се взаимно в кървави битки, възникващи с хиляди в безкрайните гори на Заграбия. Едва след това са се появили гномите и джуджетата, доралисците и хората, кентаврите и великаните, както и многото други раси, обитаващи Сиала. Но първи, първи били несполучливите рожби — орки и елфи. Доста по-късно елфите се разделили на тъмни и светли, въпреки че разликата между тях е само в това, че тъмните се насочили към шаманството, а светлите — към вълшебството. Тъмните и светлите не враждуват едни с други, просто се отнасят помежду си с леко пренебрежение. И до сега тъмните елфи не могат да разберат своите сродници, ползващи чужда, несвойствена за тази раса магия. Преди около две хиляди години тъмните и светлите вече не били в състояние да живеят заедно и се разделили. Тъмните останали в горите на Заграбия, а светлите отишли да живеят в горите на И’аляла, които са много близо до Гръбнака на света.

— Запознайте се, Гарет — каза кралят, сочейки елфийката. — Това е лейди Миралисса от дома на Черната луна.

Аз сдържано се поклоних, отговаряйки на приветствения блясък на петсантиметровите глиги. Окончанието „-сса“ означаваше, че елфийката е от Върховното семейство в дома. Казано по-просто — принцеса.

— Много ми е приятно, милейди.

— И на мен — изгука елфийката.

Ако тази жена тръгне из града с воал, абсолютно никой няма да заподозре, че е елф.

— Любезностите после! — каза кралят. — Времето ни е малко и ти, Гарет, трябва да ни помогнеш.

— Да спра Неназовимия? — казах скептично.

Ако е така, то кралят или неговите съветници просто са си загубили ума.

— Да — обади се архимагът.

Ами да, тези са луди! Алистан внимателно ме наблюдаваше, опитвайки се да улови следа от насмешка към неговия крал. Сдържах се. С известно усилие, но се сдържах. Но не и Кли-кли. Гоблинът се разкикоти, падна на килима и се хвана за корема.

— Животът на кралството е в ръцете на крадец! Дано само да не го открадне!

Лично аз не намирах нищо смешно в това, както и всички останали. Само върху черните устни на елфийката се мярна сянка на учтива усмивка, сякаш за да оцени добрата шега, но после реши, че в този случай е по-добре да не нарушава дворцовия етикет.

— Млъкни, Кли-кли — сурово каза Алистан, без да сваля подозрителния си поглед от мен.

— Край, млъквам, разкайвам се, умирам! — гоблинът трагично размаха зелените си ръчички. — Ако Плъха е останал сериозен след шегите ми, значи е време да ме уволните като придворен шут. И аз, бедния и нещастния, ще трябва да се върна в родната гора и да чакам, докато някой по-чевръст орк не закуси с моите бедни кости или не ме пусне в лабиринта.

Шутът драматично, като актьор от сцена на Пазарния площад, въздъхна, после се огледа и забелязвайки, че никой не му обръща внимание, закачливо ми намигна.

— Разбира се, аз съм поласкан от такава чест — казах предпазливо. — Но не ви ли се струва, че силата и опитът ми са много по-малки, отколкото на Ордена и Дивите сърца, и ще бъде доста трудно да спра вълшебника в пряк двубой?

Гоблинът прихна и отново се пльосна на килима. Явно моята личност много го забавляваше. А мен този малък зелен негодник започна да ме дразни.

— Ох, Гарет! — шутът изтри неподправените си сълзи. — Ти си не само умен и смел, но и самоуверен.

— Така че каква ще е моята задача, ваше величество? — продължавах с комедията в очакване на момента, когато, може би, ще ме пуснат.

Тогава ще видите как бяга Гарет. Без значение къде, ако ще и в самия Султанат, просто да е възможно най-далеч. В земи, където няма изкукали крале, шутове и изпаднали в старческо вдетиняване магове.

— Трябва ни Рогът на дъгата — каза елфийката. — Само той може да спре Неназовимия, защото, страхувам се, че дори армията няма да устои на войската от Безлюдните земи.

— Рогът на дъгата? — глупаво повторих аз. — А какво общо има той?

— Аз вече обясних — раздразнено се намръщи Арцивус. — Да не би от страх да започна да не чуваш?

— И да мислиш — каза тежката си дума и Кли-кли.

Погледнах ядосано към шута, с което още повече го развеселих.

— Разбери, Гарет. Магията на огрите не е идеална и до голяма степен е тромава, както казват хората. Необичайно силна е, но законът за равновесието… — елфийката кисело сви черните си устни, оголвайки още повече зъби.

Неволно си помислих, че тя спокойно може да влезе в ръкопашен, по-скоро зъбопашен бой, ако противникът й отнеме оръжието. С такива зъби без проблем ще разкъсва вратове.

— Искам да кажа, че с времето Рогът губи своите магически свойства. Той трябва да се…

— Активира — подсказа архимагът, като продължаваше неизменно да гледа в огъня, весело поглъщащ дървата в огнището.

— Да. През определено време трябва да се прави магическо презареждане. В противен случай всичките му свойства ще се загубят. И точно сега Рогът отслабва, затова Неназовимия се е размърдал при Ледени игли. Трябва да донесеш този Рог на Ордена.

— Той не е ли при вас? — ококорих се аз, дори леко се надигнах от креслото.

В главата ми се мярна една история: как някакъв войник в глупостта си дал най-ценното — своя меч — в ръцете на врага. Разбира се, на мен главата ми беше скъпа, затова премълчах историята, макар че тя сигурно би развеселила гоблина.

— Точно там е работата, че не е — ядосано каза Плъха. — И всичко това заради глупостта на Ордена.

— Орденът направи така от висши подбуди! — рязко го сряза архимагът.

— Точно така, а после ние сърбаме кашата!

— Вашата работа, милорд Алистан, е да защитавате живота на краля и да размахвате парче желязо, а не да се месите в делата на Ордена! — старецът просто кипеше от възмущение. Тресящата му брада ми напомни за брада на доралисец, на когото са откраднали любимия кон.

— Достатъчно! Само кавги липсваха тук! — разгневи се кралят. Сега той изобщо не приличаше на добродушен кръчмар. — Обяснете на крадеца задачата му.

— Преди около триста години — глухо започна Арцивус, хвърляйки злобен поглед изпод сивите си вежди към капитана на гвардията, който от своя страна изобщо не му обърна внимание, — Съветът на Ордена решил да се възползва от Рога на дъгата и да унищожи Кронк-а-Мор, който свързва Неназовимия с този свят. Но… но малко не се получило…

Алистан звучно изсумтя.

— Вас, ваше магичество, само дипломат в Мирануех трябва да ви изпратят! Ще си получим Авос и Спорните земи! Малко… — захихика шутът, наслаждавайки се на думата, но срещайки свирепия поглед на мага, млъкна веднага.

— Така… За какво говорех? А, да! Значи, от опитите ни нищо не излязло. Опитали сме да управляваме магията на огрите, за която абсолютно нищо не знаем. И някъде тогава сме запушили някакъв силов поток или сме преместили опейрона с няколко градуса спрямо петата астрална позиция… Мда… — Арцивус осъзна, че навлиза в непонятна за всички останали територия. — Нещата излезли от контрол и поток магическа енергия ударил по Авендум. По-специално, по част от него. По Забранената част, която сега наричат Закритата територия.

— Ето значи как се е появила… — възкликнах аз.

— Колко ли благодарни щяха да са жителите на славната ни столица Валиостр, ако знаеха чия е заслугата да се сдобият със Закритата територия? — гоблинът разшири очи, превръщайки ги в две сини езерца.

Архимагът тежко въздъхна — явно шутът изнервяше не само мен — и продължи:

— Орденът решил да скрие Рога по-далеч от изкушението. Заредили го (по сметките на маговете от онова време той би трябвало да функционира още триста години — тоест до днешни дни), а след това отнесли Рога на дъгата до гробницата на Грок, където го и оставили. Всъщност това е цялата история — архимагът отново насочи сълзящите си очи към пламъците в огнището.

— И вие искате да взема Рога от гроба? — попитах невярващо. — Но защо съм ви точно аз? С тази работа ще се справи всеки обирджия на гробове! И между другото, къде е погребан Грок?

В малката стаичка се възцари напрегната и угнетяваща тишина. Елфийката и Арцивус дори се спогледаха изумено. Граф Плъх иронично се усмихна, сякаш за да каже, че от крадец не е очаквал нищо повече. За шута и увисналата му челюст учтиво ще премълча. Само кралят все така замислено въртеше ножа ми в ръце и от време на време поглеждаше към мен, сякаш се чудеше дали не играя някакъв театър.

— Хм-хм. Млади човече, а вие изобщо знаете ли историята? — внимателно попита магът.

— За какъв Х’сан’кор ми е?! Аз съм крадец, а не учена девица!!! — искаше ми се да счупя нещо.

Тези момчета знаеха как да вбесят човек и аз реагирах с грубост. Но никой не забеляза. Или се престориха, че не забелязват.

— Той сигурно и да чете не може — с важен вид каза гоблинът.

Игнорирах тази поредна нападка.

— Рогът е погребан заедно с Грок в Костните дворци, Гарет — тихо каза елфийката и потръпна, сякаш тъмната й кожа беше докосната от хладния ветрец, идващ от Планината на отчаянието.

И тук аз се разсмях, осъзнавайки, че тази луда петорка чудаци или ме разиграва, или просто ме проверява преди някаква важна задача. Например: „Открадни нощното гърне на краля на Мирануех, когато го мъчи кървава диария“.

— Полудя — поклати обречено зелената си глава шутът в отговор на моя смях и звънчетата на шапката му тъжно зазвъняха.

— Шегуват ли се, ваше величество? В края на краищата би трябвало да се шегуват? И защо Храд Спайн? Не е ли по-лесно да се направи нова вастарска сделка и да се поканят дракони за защита на любимата родина? Или да ви опитомят Х’сан’кор? Повярвайте ми, с това ще се справя по-лесно и по-бързо, отколкото с отиването в Храд Спайн!

— Не се шегуват — кралят ме фиксира със сериозен поглед и надигащият се нов изблик на смях заседна някъде в гърлото ми. Те наистина не се шегуваха. Вътрешно изстинах. Да се спусна в Храд Спайн за някаква си глупава вълшебна пищялка… Главата ми не го побираше.

— Нуждаем се от този Рог, майстор Гарет — елфийката ми говореше ласкаво, като на малко и капризно дете. — При това спешно. До началото на зимата, когато Неназовимия ще предприеме своята атака.

— Но защо аз?!

— Защото само хитър и изобретателен човек ще премине там, където ще се провали голям отряд войници или магове. Например най-добрият крадец в кралството. Да, да. Не бъди скромен. Ти си много по-известен, отколкото си мислиш.

— Означава ли това, че вече са правени опити да се вземе Рога? — опитвах се колкото се може по-дълго да отложа времето на отказа си.

— Сто хиляди демона! Да! Да не смяташ, че бихме се обърнали към крадец, ако не сме изчерпали всички други възможни способи да проникнем в проклетите катакомби? — Алистан многократно свиваше и отпускаше юмруци. — Първата експедиция изпратихме още през зимата. Никой от спусналите се в подземието не се върнал, а тези, които останали на повърхността, орките ги посекли. Вторият отряд отиде в началото на пролетта. Отчитайки неуспеха на първата експедиция, ние изпратихме повече от сто души. Опитни войници, осем мага на Ордена, както и подкрепа от тъмните елфи, които станаха наши водачи в горите на Заграбия… И нищо, демон да ме отнесе! Осемдесет човека влезли в гробниците, а се върнал само един, побелял като снежна сова и напълно лишен от разум. Остатъците от втората експедиция се върнаха в Авендум преди седмица. Всичките осем мага така и останали под земята. Както и седемдесет и двама мъже, повече от половината от които бяха мои войници!

Слушах потресено. Осем мага, и вероятно не последните, както и няколко десетки войници от елитната гвардия на краля са тръгнали в неизвестното, в тъмната дупка под зелените сводове на горите на Заграбия, и не са се върнали…

— И сега решихте, че крадец ще направи това, което не са успели сто души — констатирах аз.

Интересно, в чия ли гениална глава е възникнала такава идея, и най-важното, защо? Какво ли ще стане, ако не се съглася?

— А ако откажа? — този въпрос си беше чиста риторика, както казва брат Фор.

— Барон Лантен все още е зад вратата. Ще се разходиш с него до Сивите камъни — ухили се Алистан.

Ясно. Значи така. Или си пъхаш главата в Храд Спайн, или умираш в Сивите камъни, и не се знае кое е по-доброто. Ако зависеше от мен, щях да избера Камъните, но тук, извинявай, можех да рискувам и да преметна целия този безумен Съвет.

— Съгласен съм — кимнах и се изправих. — Сега вече мога ли да си тръгвам?

Какво пък, получих реален шанс да изчезна, преди да стане съвсем напечено.

— Разбира се — кралят вяло махна с ръка и огромният му пръстен проблесна на светлината на свещите. — Значи приемаш Поръчката?

Веднага седнах обратно в креслото. Исках да изиграя всички, считайки себе си за хитра лисица, а в крайна сметка изиграха мен. Да-а, вярно казва мълвата — във Вътрешния град има много хищници, способни с едно движение да разкъсат лисица.

Поръчка. Когато майстор-крадец отива някъде по заявка от клиент, той приема Поръчка. Поръчка, която скрепва сделката между крадеца и клиента по-силно и от злато. Приемайки Поръчката, крадецът се задължава да я изпълни, а в случай на неуспех — да върне капарото с лихва върху него. А клиентът се задължава непременно да заплати след изпълнението на Поръчката. Поръчката е ненарушим договор между майстора-крадец и клиента. И е невъзможно да се наруши, прекрати или измени без съгласието и на двете страни. Сагот внимателно следи за изпълнението на договора. Както казват майсторите, можеш да излъжеш мрака и дори да разтрогнеш сделка с него, но не и със Сагот. Наказанието ще последва незабавно. Например нещо от рода на това стражата да те хване на местопрестъплението или да те вкара в затвора; късметът може да обърне гръб на нощния ловец, или той ще се натъкне на нож в тъмна и съвсем безопасна преди уличка. И клиентът ще си изпати, ако без всякаква причина откаже да плати. Покровителят на крадците си затваря очите за апаши и дребни крадци, но не и за майсторите-крадци, работещи по изгодни поръчки.

Както разбрахте, загазих. За пореден път през последните няколко дни!

Да се откажа от Поръчката означаваше да призная, че преди малко съм лъгал за готовността си да сътруднича и ще ме затворят в най-гадната килия в Сивите камъни с изглед към Студено море. Да се съглася означаваше, че вече не мога да избягам, защото Поръчката щеше да ме държи здраво. От нея нямаше как да се откажа, освен ако кралят изведнъж не реши, че вече не иска този проклет Неназовим Рог. Ех, сбогом, нощни улици на Авендум и сандъци на мирно спящи богаташи! Ще трябва да се съглася.

— Какви са условията? — обърнах се примирено към Сталкон.

— До началото на януари трябва да доставиш Рога на дъгата в столицата.

— Заплащане?

— Петдесет хиляди жълтици.

— Капаро? — опитах се да запазя гласа си спокоен.

Петдесет хиляди… Разбира се, не половината кралство и не ръката на принцесата от приказките, но… С толкова пари спокойно можеха да живеят няколко поколения. Състоянието на някои барони и графове беше тройно по-малко от тази сума.

— Колко ти трябва?

За миг се замислих, колебаейки се. Все пак да носиш постоянно със себе си повече от триста жълтици означаваше да си търсиш белята.

— Двеста. Ще изкупя целия инвентар на магическите магазини в града. Трябва добре да се подготвя, преди да си пъхам главата в устата на огрите.

— Ще получиш парите на излизане от двореца. Между другото, не забравяй играчките си. Това ли е всичко?

— Ще ви помоля да кажете официалните думи, ако, разбира се, ги знаете, ваше величество.

— Моля Гарет-сянката да приеме моята Поръчка — произнесе кралят официалната формулировка на договора между крадеца и клиента.

— Приемам Поръчката — въздъхнах аз.

— Чуто — проблесна с глиги елфийката и пусна воала върху лицето си.

Нямаше нито гръмове, нито мълнии. Просто някъде там Сагот запомни и сега внимателно ще следи за изпълнението на сделката. Или не лично той, а неговите слуги. Най-важното беше, че ще трябва да изпълня Поръчката. Дори да умра, но да я изпълня, защото от съдбата не може да се избяга. И е абсолютно невъзможно да не се изпълни. Не мога да отида в Храд Спайн, да се скрия до входа, а след това да кажа: съжалявам, не стана, макар че опитах. Не случайно казваха, че Сталкон е умен. Той затвори всички пролуки и вратички, назовавайки огромната сума. Ако не успеех, ще трябва да върна капарото заедно с огромна лихва върху него. А такива пари аз нямах. Излиза, че Поръчката ще бъде нарушена.

— Проздравлейния, Гарет! — Кли-кли ми се поклони изящно и сгъна кривите си крачка, очевидно се опитваше да копира някакъв жест от непознатия за мен дворцов етикет. Смешно, трябва да призная, но в момента не ми беше до смях. — Сега ти си човек на краля.

Не знам какво толкова се привърза към мен. Може би лицето ми му хареса? Кой може да ги разбере тези откачени гоблени?

— Имам въпроси.

Всички „ваше величество“ бяха отложени за по-късно. Сега имаше само клиент, майстор-крадец и Сагот, който ни гледаше от небето или където там живееше.

— Да?

— Сам ли ще отивам?

Прокрадна ми се мисълта, че ако тръгна сам, едва ли ще се върна. Или ще се загубя в горите на Заграбия, или просто ще свърша — ще ме очистят някъде по пътя.

— Не. Но решихме, че този път отрядът трябва да бъде малък и трябва да се движи тайно. Нечии очи следяха първата експедиция. Слуги на Неназовимия, а може и още някой, не знаем.

— Колко малък отряд? — намръщих се аз.

— Лейди Миралисса и двама нейни съотечественици ще ви бъдат водачи в гората и ще ви прикриват магически.

— Стоп! — дори не обърнах внимание, че прекъсвам самия крал. Алистан се намръщи, но на мен не ми пукаше. Пред Поръчката всички са равни. — Вие казахте — магически… А колко мага ще дойдат с нас?

— Нито един — отсече събудилият се от съзерцанието на огъня Арцивус.

Замълчах за момент, разроших с нервен жест коса и казах:

— Току-що ми се счу, че сякаш казахте…

— Нито един — пак така твърдо каза архимагът. — Ние и така загубихме в тези проклети Костни дворци осемте най-добри. Всички магове ще са нужни по стените на града, ако вашето начинание завърши неуспешно.

Все по-лошо ставаше. По-добре направо да ни хвърлят всички в лабиринт на орките. По-малко ще треперим. Без добър маг в горите на Заграбия, а още повече в Храд Спайн, нищо не може да се направи.

— Освен тримата елфи с вас ще тръгнат и десетте Диви сърца, които придружаваха лейди Миралисса от Самотния великан. А също и милорд Алистан. Той ще командва вашия отряд.

Алистан ми хвърли кисел поглед. Явно не му харесваше идеята да пътува в компанията на крадец. Плъха и Дивите щяха да оформят стабилна група, с която да отблъснем неголяма група нападатели, ако срещнем такива по пътя. Така че колко ставахме? Май петнайсет. Макар че какво се нареждам до тях? Аз трябва да си свърша моята работа.

— Добре. Когато тръгваме?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Тогава в края на седмицата — пресмятайки дните, казах аз.

— Какво?! — Алистан направи крачка към мен. — Подиграваш ли се?!

— Аз? Ни най-малко — поклатих глава, давайки на рицаря да разбере, че изобщо не съм си и помислял да се подигравам. — Трябва да купя оборудване и старателно да се подготвя за похода. Аз лично искам да се върна от Храд Спайн жив. Месец, може би два препускане до горите на Заграбия, макар че е съвсем приблизително и с огромен запас, месец в Храд Спайн и също толкова за обратния път до Авендум. Спокойно можем да се върнем към ноември — декември. Ако няма неприятни изненади, естествено. Ваше величество, трябва ми достъп до Кралската библиотека.

Шутът беше казал глупост. Можех прекрасно да чета.

— Това пък защо? — учуди се старият маг.

— Не искам да обикалям из Храд Спайн като загубил се идиот. Там и Неназовимия ще капне от умора. Имам нужда от планове и стари карти. Поне за тази част, която наричат човешка. Грок нали не е погребан на ниските нива?

— Не. Гробът му е на осмо ниво — архимагът поклати глава.

Вътрешно въздъхнах с облекчение. Най-сетне някаква добра новина. Макар и малка. Да се пъхам чак до нивата на огрите си беше чисто самоубийство. Просто нямаше да се добера жив до тях. Щяха да ме изядат още по пътя. А до осмо можеше да се рискува.

— Това е добре. Мисля, че в библиотеката има стари планове.

— Има — Арцивус кимна, а след това се поколеба и допълни: — Но съм сигурен, че гробът на Грок не е посочен на тях.

— Защо? — изуми се Миралисса, откъсвайки се от съзерцанието на изящна чаша вино.

— Маговете от Ордена са скрили информацията много старателно. Макар осмото ниво да не е двадесет и осмото, то не е строено от хора. Кой знае кой живее там и какви капани чакат нашия крадец?

— Не вярвам, че маговете от Ордена не са оставили никаква информация за гроба на Грок и за капаните в Храд Спайн — бавно започнах да кипвам. — Все някъде ще ги има!

— Има ги — кимна старецът и още по-здраво се уви във вълненото одеяло.

— Къде?

Е, стига де! Хем иска да изпълня Поръчката, хем още се инати, стиска си някакви свои тайни.

— В старата кула на Ордена.

— А къде е старата кула на Ордена? — от стареца всичко трябваше да се измъква с нажежени клещи.

— Някъде в Закритата част на града.

Тук вече окончателно осъзнах, че съм тотално загазил.