Прокрадващ се в сенките

Глава 20 На път

Авендум остана зад гърба ми. Величествените непристъпни стени, изградени от камък, изваден от старите Шахти на Ол, се стопиха в сутрешната мъгла, която лъчите на пробудилото се слънце беше подплашило от земята, карайки я да увисне за няколко минути над нея като изплашена бяла пеперуда. Но в крайна сметка утрото изпърха като неуловима призрачна птичка и изчезна зад хоризонта, отстъпвайки място на горещото пладне.

Всички Диви си свалиха връхните дрехи и останаха по ризи. Изключение правеше единствено Арнх в неизменната си и несваляема дори за секунда ризница. Жителите на Пограничното кралство си имаха своите чудатости и не беше моя работа да ги съдя. Може би ако се бях родил в близост до горите на Заграбия и живеех в ежеминутно очакване на нападение на орки, не само ризница, но и доспехите на Маркауз щях да нося, без да ми пука за жегата.

Бръснатата глава на мършавия жител на Пограничното кралство блестеше на жаркото слънце като излъскано медно корито и, кълна се в коня си, Кли-кли непременно щеше да подхвърли няколко глупави шеги за главата на Арнх.

Аз също разкопчах яката на ризата си и навих ръкави, за което вечерта много съжалявах — кожата ми придоби великолепен малинов оттенък и през следващите няколко дни ми пречеше да се наслаждавам на живота.

Мразех жегата. Предпочитах да зъзна, отколкото този тормоз. От постоянните преки слънчеви лъчи, наподобяващи нажежени камшици, мозъкът в главата ми беше на път да изкипи.

Впрочем ненавистта ми към жегата, обгърнала кралството, се споделяше и от яздещия до мен Мармот. Той и неговото зверче само мечтаеха за деня, когато ще се заровят в снега около Самотния великан.

Най-отпред яздеха Маркауз и елфите, а след тях, разделени по двойки и тройки, вървяха Дивите. Първоначално компания ми правеше само Мармот, който се оказа доста приказлив и интересен събеседник, а после се присъединиха Халас и Делер.

Сръчното джудже набързо измайстори с подръчни средства една доста дълга тръбичка и бързо я пъхна в бъчвичката с вино. Така че сега джуджето и гномът тихомълком, за да не ги види Чичо, отпиваха от божествения нектар, като понякога примляскваха от удоволствие, наслаждавайки се на споходилата ги божия благодат. Постепенно двамата ставаха все по-весели и весели и аз започнах да се притеснявам, че всеки момент някой ще тупне от седлото и ще си удари главата в земята. Но не, те само малко се зачервиха и подкараха юначна песен за някакъв си поход. Чичото, който си говореше със Змиорката, на няколко пъти поглеждаше подозрително към новоизпечените певци. Не каза нищо, но постепенно се намръщваше все повече и повече.

Джуджето с вид на познавач разсъждаваше за достойнствата на Миралисса като жена. Той и Халас се съгласиха с факта, че достойнствата са достатъчно много, но глигите развалят цялото впечатление. Гномът, замисляйки се за момент, изтърси, че по принцип не е проблем да се покрие главата с парцал, а нататък да се действа както повелява майката природа, на което мълчалият през цялото това време Мармот предложи на двамата експериментатори да млъкнат или най-малкото да говорят по-тихо, иначе Миралисса ще измъкне с’каша си и набързо ще клъцне на единия брадата, а на другия — нещото, намиращо се малко по-надолу. За миг настъпи тишина, а след това неудържимото джудже каза:

— Ей, аз не от злоба. Реших да говоря за елфийката просто така.

— Ще видиш как се говори просто така в горите на Заграбия, когато елфите те увесят на някое дърво с главата надолу за обида на принцесата — възрази Мармот и погали линга.

След тези думи обсъждането на елфийката окончателно приключи и гномът и джуджето се потопиха в двучасов философски спор за предимствата и недостатъците на оръжията с дълги дръжки. Както винаги когато спореха, Халас и Делер често стискаха юмруци и щедро си разменяха обиди.

Мармота с вниманието на лингвист слушаше псувните на гномски език. Някои от чутите думи старателно си ги повтаряше под нос, опитвайки се да ги запомни, за да може да блесне с новопридобитите знания в приятелска компания при първа възможност.

Спорът между гнома и джуджето, както можеше да се очаква, завърши без победител. Всеки си държеше на своето.

След още час Делер взе едно наистина трудно решение и каза, че за днес дегустацията на вино е достатъчна, в противен случай съвсем скоро ще се наложи да търсят нова бъчвичка, а вероятността да намерят по пътя е по-скоро призрачна, ако не и направо нулева. Тази фраза кой знае защо много развесели Фенерджията, яздещ последен в нашия отряд. Той тихичко свиреше на свирката някаква проста мелодия. Трябва да призная, че както и предния път, когато за пръв път чух свиренето на Мумр, от тази музика ми се поиска да завия скръбно към луната.

Нахлупил до очи нелепата си шапка, Фенерджията гордо се носеше съвсем сам, като единствено от време на време разменяше по две-три думи с яздещия пред него Котка, който отговаряше за четирите коня, на които беше натоварен целият ни багаж.

— Слушай, Мармот — обърнах се към воина, който в момента хранеше линга с гордото име Непобедим.

Зверчето, настанило се на врата на съвсем спокойния от този факт кон, с щастлив вид хрупаше сухари.

— Защо Мумр го наричат Фенерджията?

— А — неопределено отвърна Мармота, докато тъпчеше любимото си зверче с поредната порция храна. — Ами той просто реши да изгаси един фенер…

— Но магически, онзи, който е на улица Искра — присъедини се към разговора зачервилия се от виното Халас. — Обзаложи се с един идиот, че ще изгаси фенера каквото и да става.

— И изгаси ли го? — с любопитство попитах гнома.

— Аха — изсумтя Халас и в изблик на чувства си дръпна брадата. — Взе ведро вода и я изсипа от покрива на някаква къща.

— И?

Гномът по някаква причина не гореше от желание да говори и всичко трябваше да му се измъква с клещи.

— И пропусна!

— Е, не точно пропусна — като чу, че говорят за него, Мумр се присъедини към нашата компания. — Просто не улучих правилното място.

— И по-точно улучи, но… не където трябва — ядосано отвърна Делер.

— Не трябваше да ме наливате с вашата джуджешка помия! — възрази Фенерджията.

— „Яростта на дълбините“ не е помия! — възмути се джуджето.

— Помия е, помия — включи се гномът в подкрепа на човека. — Истинска помия. Ако не беше твоята бутилка, Делер, Мумр можеше и да не залее онзи маг.

— Ах, ти! — джуджето не можеше да повярва, че Халас не го подкрепя. — Нали ти самият не спираше да хвалиш „Яростта“, а още щом някакъв си маг намокри дрешките си и хоп, веднага се криеш в храстите?!

— Аз ли се крия в храстите?! — брадата на Халас гневно настръхна. — Гномите никога не се крият в храстите! — и добави след кратък размисъл: — От опасностите, имах в предвид.

Джуджето само изсумтя презрително и намъкна шапката до очите си, показвайки, че разговорът с отстъпника-гном е приключен.

— А, не, не си нахлупвай тая одрана котка на ушите! — Халас се беше разпалил не на шега. — Да не би аз да спорих с Мумр, че никога не може да угаси магически фенер?

— Значи ме наричаш идиот тогава, така ли?! — най-накрая го осени Делер.

Аз бързо смушках Пчеличка с пети и забързах напред, оставяйки зад гърба си поредния спор между джуджето и гнома. Момчетата не можеха и ден да изкарат, без да се скарат. Току-виж и за гърлата се хванали.

Тихичко се наредих зад конете на Миралисса и Маркауз.

— Според моите изчисления, ако продължаваме със същото темпо, след две седмици ще стигнем до Иселина, а от нея има почти още толкова до границата на Пограничното кралство. А после още седмица до горите на Заграбия — казваше елфийката на внимателно слушащият я Маркауз.

— Значи около месец и половина? — замислено задъвка мустаци милорд Алистан и едва тогава забеляза, че съм се присъединил към тяхната компания.

— И това включително с непредвидените произшествия — Еграсса беше склонен да очаква най-лошото.

Уау! Излиза, че и сред елфите има песимисти! А аз си мислех, че единствено хората са способни да се съмняват и да предполагат най-лошото.

— Освен това не можем денонощно да яздим. И на нас, и на конете ще ни трябва почивка. Раненг ни е на пътя, ако ще спираме там, ще загубим още няколко дни.

— Не мисля, че имаме работа в Раненг — намесих се в разговора аз.

— Благодаря ти, Гарет, за съвета — доста грубо отвърна Алистан.

Беше очевидно, че не се нуждае от ничии съвети, най-малкото пък от съвети от крадец.

— Извинете ме, милорд Алистан, но не разбирате — упорито продължих аз. — Не стига, че вървим по един от най-натоварените трактове в кралството, привличайки ненужно внимание, но и го привличаме допълнително, защото елфи, гном, джудже и десет въоръжени до зъби човеци, съгласете се, са много странна компания. Повярвайте ми, милорд: селяните и обикновените пътници ще имат за какво да клюкарстват. Странен отряд. Ще плъзнат разни слухове. И онези, на които тези слухове им се сторят интересни, ще стигнат до определени изводи и ще ни направят засада. А вие, доколкото разбрах, искате да влезем във втория по големина град на кралството! Мисля, че вече ни търсят разни нелицеприятни господа. Тези, които са пуснали враговете в кралския дворец, без всякакво съмнение са съобщили, че нашият отряд е потеглил. Нямаме работа в Раненг.

— Крадецът е прав — подкрепи ме Ел, проблясвайки за миг с глиги. — Трябва да избягваме оживените места.

— И какво предлагаш? — Миралисса погледна към елфа. — Да се махнем от централния тракт и да поемем на югоизток?

Ел едва забележимо сви рамене, показвайки, че решението е на Алистан.

— Югоизток? — на Алистан това предложение не му хареса много. — Да се махнем от хубавия, макар и оживен път, и да тръгнем през поля, гори и пресечени местности? Ще загубим много време и дори до септември няма да се доберем до Заграбия!

— Сега трактът върви право на юг — отвърна Еграсса. — След Раненг свива на запад. На юг няма големи градове, само замъци на барони и малки градчета, по-скоро селца с гарнизони. Хората не искат да живеят в близост до Заграбия. Ето защо, за да не губим време, ще трябва да рискуваме и да продължим както досега. До Раненг е малко повече от седмица. Това е при условие, че вървим по тракта. От града ще обърнем на югоизток към Иселин. Има там едно местенце със сал, ще ни прехвърлят. А оттам вече и до границата с Пограничното кралство, и до горите на Заграбия е близо.

— Така и ще направим. А в Раненг няма да влизаме, ще го заобиколим — кимна Алистан, давайки да се разбере, че разговорът на тази тема е приключен.

От самото начало на пътуването граф Маркауз беше задал равномерно темпо на конете и те се движеха в бодър тръс. Да го кажем така — не бързахме прекалено, но и не се влачехме като слепи охлюви. На всеки няколко лиги на конете се даваше почивка, което им позволяваше да крачат с бързи крачки, или както там се казва за конете.

Местата, през които минавахме, бяха многолюдни. Нагоре-надолу по тракта сновяха ездачи, движеха се каруци със стоки към и от Авендум. Минаваха селяни, занаятчии, членове на гилдии, тръгнали по свои си дела. Веднъж се срещнахме и с яздещ насреща ни отряд воини. Бобровите шапки отиваха към Самотния великан.

Пчеличка се оказа изненадващо силно конче. Не забелязвах някаква умора в нея. Ходът й беше същият, както на сутринта — равен и пъргав. Умореният по-скоро бях аз. До вечерта вече ме болеше цялото тяло и чак сега разбрах как се чувстват престъпниците в Султаната, когато ги набиват на кол. Чувството, трябва да отбележа, не е от приятните.

Привечер Алистан реши да спрем в спретнато и чисто селце, наречено Слънчогледи, разположено недалеч от тракта.

Кокетни бели къщички, чисти пътеки и дружелюбни жители. Всичко подсказваше, че тук не бедстват. От изобилието от растящи навсякъде слънчогледи, наклонили вече глави под тежестта на едрите семена (и това е началото на юли!), пред очите пъстрееше.

Ханът беше огромен и стаи имаше за целия ни отряд. Наричаше се „Златната кокошка“ и напълно оправдаваше това име. Както защото носеше добра печалба на своя собственик, така и защото в двора щъкаха петдесетина кокошки, които изобщо не се притесняваха от настъпващото смрачаване. Във всеки случай нито едно от пилетата нямаше намерение да се прибира да спи в кокошарника. Продължаваха да кудкудякат и да рият в пясъка в търсене на позакъсняла вечеря.

С усилие се смъкнах от коня и позволих на слугата да отведе Пчеличка в конюшнята. Защо ли ми трябваше да вземам проклетите жълтици! Да яздиш кон непривикнал е доста трудно и съмнително удоволствие. Сякаш цялото ми тяло се беше превърнало в огромен мазол. И това не беше всичко. Слънцето също се беше постарало и бях изгорял от всички страни — чувствах се стар, разбит и болен.

— Ей, Гарет! — с хитра усмивка Медения се отдели от групата Диви и ми показа юмрук.

Останалите воини ме наблюдаваха с интерес. Аз внимателно разгледах пъхнатият почти под носа ми ъ-ъ-ъ… обект. От стиснатия юмрук стърчаха няколко сламки.

— Какво е това? — попитах с предпазливо любопитство, без да бързам да посягам към сламките.

— Жребий! — весело се захили високият Див. — Ние с момчетата се посъветвахме и решихме, че ти също трябва да участваш.

— В какво да участвам? И между другото, защо елфите и нашият славен граф са вече в механата, а ние тука си играем на жребий?

— Елфите и Алистан не играят — отговори ми Чичото вместо Медения. — А жребият е много прост. Който изтегли късата, ще дели стая с Фенерджията.

— До края на пътуването — бързо вмъкна Арнх.

Мумр следеше всички тези приготовления със зле прикрит гняв. Решавайки да изрази протест, той изсвири със свирката си нещо от бойните маршове на гномите, стряскайки кротко кълвящите в краката му кокошки.

На мен всъщност не ми пукаше с кого ще бъда в една стая, така че с колкото се може по-небрежен вид дръпнах от юмрука на Медения първата попаднала ми сламка. Оказа се късата.

Наоколо се чуха облекчени въздишки. Някой окуражително ме потупа по рамото, друг започва радостно да примигва. Странно, защо никой не искаше да спи в една стая с Фенерджията.

В кръчмата вече бяха наредили масите и гостоприемният собственик собственоръчно наливаше по бокалите най-хубавото си вино. Гостите бяха малцина, в залата имаше предимно хора от селото.

Но за храна предлагаха само пилешко — във всички възможни варианти. Имаше пилета печени на шиш, пилета, печени с ябълки, пилета, задушени на пара, както и пилешки крилца с черен пипер. Толкова много, че направо да закудкудякаш от такова изобилие от пилешко. А като прибавим към това и факта, че аз изобщо не понасям пилешко в какъвто и да е гастрономически вариант, всеки ще разбере моето не най-приповдигнато настроение.

Позовавайки се на умората, аз се отправих към стаята и легнах на едно от двете легла. За разлика от мен, Дивите бяха бодри и весели, сякаш не бяха прекарали целия ден на седлата.

За не знам кой път за последните дни съжалих, че позволих да ме забъркат в подобна авантюра.

Едва посред нощ разбрах какъв номер ми е извъртяла съдбата-шегобийка с късата сламка. Фенерджията се прибра късно през нощта, когато вече спях. След цял ден на седлото бях толкова уморен, че дори не чух пристигането му.

Затова пък много добре чух Мумр, когато започна ентусиазирано да хърка. Къде ти тук стария Гозмо с неговите нощни трели и извивки. Хъркането на Гозмо в сравнение с това на Мумр беше все едно жуженето на малко комарче срещу рева на гладен обур.

Естествено, събудих се веднага. И естествено, се опитах с всички сили да заглуша тези ужасни звуци. Първо опитах да свиря. После се опитах да подкарам песен. Накрая замерих Мумр с обувка. Уви, всичко се оказа безполезно. Той дори не си направи труда да се събуди или поне да се обърне на другата страна.

След цял час мъчение, тъкмо когато се приспособих и а-ха да потъна в сън, Фенерджията смени тоналността и аз отново се ококорих. Изтощен, зарових глава под възглавницата и най-накрая заспах, давайки си обещание следващия път да намеря по-спокойно място за почивка.

Мумр ме събуди сутринта. Хвърлих му намръщен поглед. На него май никой не му беше пречил да си сънува.

Изненадващо, но през нощта болката напълно беше изчезнала, сякаш изобщо не бях яздил кон. Хиляди благодарности на Ел, че вчера забеляза състоянието ми и ме почерпи с вино от собствените си запаси. Каквото и да беше, помогна.

— Днес май късничко ставаме — казах на Мумр. Вече беше светло и в сравнение с предишния ден ставахме късно. — Не бързаме ли вече?

— Лейди Миралисса чака пратеник, трябвало да й предаде нещо — отвърна ми Фенерджията, докато ровичкаше под леглото си. Измъквайки биргризена, Мумр го метна на рамо и тръгна към вратата.

— Да вървим да закусваме, Гарет.

— Идвам — казах и се пресегнах за арбалета и ножа.

Хм… странно… много странно… Ножът ми си беше на мястото, но стрелящият ми любимец беше изчезнал. Абсурд Фенерджията да го е взел, честна дума!

Изведнъж от улицата през открехнатия прозорец на стаята проникна звук от арбалетен изстрел, а след това се раздаде и изплашено кудкудякане. Бързо погледнах навън, изругах, изскочих от стаята и се втурнах по стълбите към първия етаж.

Няколко Диви вече закусваха в залата на кръчмата. Поздравиха ме и учтиво попитаха как съм спал снощи. Аз още по-учтиво отговорих, че съм спал много добре. Не успях да заблудя нито тях, нито себе си.

— Гарет, накъде така? — изненада се Халас, стискайки в едната си ръка парче сланина, а в другата — пушен колбас. Гномът беше в затруднение и се чудеше с какво да започне закуската си. — Всичко ще изстине!

— Сега се връщам — изстрелях аз и излязох навън.

Арнх, Котката и Гръмогласния наблюдаваха с интерес оригиналното състезание между Змиорката и един малък и много добре познат ми субект. За най-голямо неудоволствие на собственика на хана, състезанието се състоеше в това за колкото се може по-кратко време да се избият колкото се може повече от бягащите из двора кокошки. Петнайсет пернати топки вече бяха застинали тук-там по пясъка.

Змиорката стреляше със склота, взет от Маркауз, докато Кли-кли — а това беше именно той, неговата физиономия и със затворени очи бих я познал — целеше пилетата с моя арбалет.

— Забавляваш ли се? — попитах гоблина.

— Добро утро, Гарет — каза ми в отговор Кли-кли и с точен изстрел уцели поредната нещастна птица. — От десет — шест. Спечелих!

Това го каза вече на Змиорката и последният кимна в съгласие, без дори да си помисли да спори.

— Благодаря, че ми позволи да ползвам арбалета — шутът ми протегна оръжието.

— Не си спомням да съм ти позволявал.

— Не се хващай за думата — намръщи се гоблинът. — Цяла нощ бях на седлото, задникът ми се протри, докато ви настигна! Трябваше да разпусна малко.

— И защо, ако мога да попитам, си дошъл?

— Стори ли ми се или долавям недоволство в гласа ти? — шутът внимателно ме погледна в очите. — Дойдох, за да предам на Миралисса нещо, което не беше в краля в момента, когато заминавахте.

— Значи заради твоя милост не бързаме за никъде? — подсмихна се немногословния гаракец.

— И всъщност — каза шутът, отхвърляйки всички възможни възражения — останалата част от пътя ще прекарам във вашата компания.

— В качеството си на шут? Ама че работа! — изсумтя Гръмогласния.

Той, заедно с Котката, приближи към нас, докато Арнх измъкваше болтовете от труповете на кокошките и се разправяше с огорчения собственик на „Златното пиле“.

— Да виждаш на главата ми шапка? — шутът демонстративно посочи с пръст главата си.

Нямаше я нито шутовската шапка, нито шутовското трико. Беше с нормални дрехи за път и плащ на раменете.

— Тръгвам с вас не в качеството си на шут, а като гид. Мястото, където отиваме, е моята родина. В Заграбия се чувствам не по-лошо, отколкото елфите. А освен това се явявам и доверено лице на краля.

— Ако бях на мястото на краля, скъпи шуте, не бих ти доверил да охраняваш дори нощното ми гърне — каза Гръмогласния.

— Ти никога не си имал нощно гърне! — сръга го с юмрук в ребрата Котката.

— Няма значение дали имам или нямам! — Гръмогласния се отдръпна от мустакатия воин и почеса дългия си нос. — Извинявай, гоблин, но да пазим още едно гражданче от неприятности си е вече прекалено. Особено като знам навика ти да правиш номера на всички…

— Наричат ме Кли-кли, а не гоблин, господин Мърморко и Сърдитко — отряза шутът. — И не ми е нужна ничия защита. Мога сам да се грижа за себе си.

И с тези думи шутът отметна плаща си встрани, предлагайки ни да се полюбуваме на пояса му, на който висяха четири тежки ножа за мятане. Два отляво и два отдясно.

Приближилият Арнх респектирано подсвирна, оценявайки оръжието на гоблина:

— Кли-кли, днес явно си в настроение. Може би и песничка ще ни изпееш?

— Не се съмнявай, ще изпея — съгласи се шутът. — Идва време за веселба! Или си мислиш, че е толкова лесно да се отървеш от мен?

За съжаление, аз не мислех така. Докато отивахме да закусим, отправих гореща молба към Сагот да ме дари с божествено търпение.

През следващите дни не се случи нищо важно. Продължавахме да се придвижваме на юг, спирайки да нощуваме в близките поля. Нощите бяха топли и никой не чувстваше неудобство от капризите на времето. Ако си беше обичайното, тоест такова, каквото е през юли в последните десет хиляди години, нощем щяхме да зъзнем. Но сега си спяхме на тревата и се радвахме на звездното небе. И ако не бяха комарите, също, между другото, пощурели от незнайно откъде появилата се топлина, животът щеше да е прекрасен.

Нощувките в полето се обясняваха просто — вече втори ден трактът заобикаляше селата, правейки плавна дъга на югозапад. В най-близкото селце би трябвало да попаднем едва утре вечер.

Изненадващо, но под открито небе Мумр не хъркаше. Както ми каза Мармота, Фенерджията подкарва нощните си концерти само когато над главата му има покрив. Така че през последните няколко дни доста добре си поспах.

Постепенно ние с Пчеличка толкова свикнахме един с друг, че аз, за своя неизказана радост, констатирах отсъствие на умора след цял ден езда. Всъщност лъжа. Умора все пак имаше, но далеч не беше убийствена. Не и такава, след която ти се иска да се проснеш на земята като труп и да не ставаш за никакви съкровища на короната.

Първоначално Маркауз не искаше да взема шута, но гоблинът с най-невинно изражение на хитрата си физиономия протегна на графа документ с кралския печат, и суровият воин неохотно трябваше да се съгласи Кли-кли да язди с нас.

Конят на Кли-кли по размери не отстъпваше на този на Алистан, и ако нискораслите Халас и Делер изглеждаха на конете си, меко казано, леко забавно, то гоблинът на огромния си черен кон, получил името Перце, изглеждаше направо комично. Крачката му дори не достигаха до стремената. Но трябва да се отбележи, че в седлото Кли-кли се чувстваше съвсем уверено, а Перце веднага се подчиняваше на всички команди на ездача си.

Гоблинът се държеше изненадващо кротко. В понятието „кротко“ влагах следното значение: събуждайки се сутрин, можеше да не се притесняваш от змия в обувката си или от тръни в конската опашка.

През целия ден гоблинът се носеше като черен вихър от челото на колоната до опашката й, а после обратно — от опашката към челото. Кли-кли беше навсякъде. Беше вездесъщ, като чума в заразено село. През целия ден можеше да се види да пее песни с Делер и Халас, да разказва поредната история на Котката и Змиорката, да води непонятни разговори с елфите или да спори до пресипване с неотстъпчивия Алистан Маркауз.

На втория ден от съвместното ни пътуване на Кли-кли му дойде вдъхновението под формата на пробудил се поетичен дар. Гоблинът се дереше и огласяше целия тракт с току-що измислена така наречена закачка за всички от отряда. Или по-точно, за почти всички от отряда. Кли-кли благоразумно не измисли, а най-вероятно просто не изпя частта, предназначена за тъмните елфи. Гоблинът стигна до напълно логичния извод, че елфите могат и да не оценят гениалното му чувство за хумор, но пък определено са в състояние да пролеят кръвта на този, който, според тях, е оскърбил техния род, а още повече — дома им.

Песента започваше с това, че отиваме някъде, а после плавно и неусетно преминаваше към личности. Оказа се, че Медения яде като кон, Чичо през цялото време си чеше брадата, Гръмогласния пък има лош дъх, а Алистан е инат и мечтае да промуши някой. И така за всички. Още щом гоблинът започваше да се дере с поредния куплет, веднага всички започваха да се смеят на този, за когото ставаше дума в момента. Естествено, не се смееше единствено мишената на шутовските подигравки. Със започването на всеки нов куплет някой друг спираше със смеха, а доскорошната цел започваше да се смее като луд. Разбира се, главната роля добричкият Кли-кли беше отредил на крадец на име Гарет. Тоест на мен.

И така нататък в продължение на десетина минути. Не мога да кажа, че му бях ядосан. Забавлението си беше на чужд гръб, но трябва да се отдаде дължимото на Кли-кли — повдигна настроението на всички и пътуването вече не беше скучно.

Катастрофата стана на следващия ден, веднага щом Кли-кли продължи с песента-закачка. Тъкмо се бяхме разминали с голям керван каруци, натоварени с репи, начело с търговци да ги продават — тоест до селото, а значи и до доброто хапване, оставаше съвсем малко… По това време Кли-кли пееше с Фенерджията, и те бяха започнали да ме тормозят на два гласа, макар на Халас непретенциозната песничка доста да му хареса.

Случи се така.

Фенерджията от доста време яздеше мълчаливо, само понякога лениво отговаряше на въпросите на Медения. Чичо беше сложил Медения да язди редом до спящия на седлото Гръмогласен (Гръмогласния яздеше пред Фенерджията) и да внимава конят му да не изостане от групата.

— Дали да не запея Тихата тАм-тА-рА-рАм? — замислено се обърна Мумр към вечерното небе.

И запя. При това пя без прекъсване почти цял час — за това много акъл не се искаше. Вмъкваш между там-та-ра-рамите каквото ти дойде на ум и се радваш на живота. Запомних само кратък откъс:

След това към пеенето на Фенерджията се присъедини и Кли-кли. Той започна да крещи всички там-та-ра-рами вместо Мумр, при това шутът го правеше с противния глас на съвсем малко и хленчещо момиченце. Фенерджията в същото време с настървение изтръгваше от недоразумението си, наречено свирка, някакво далечно подобие на воплите на оплел се в мрежи воден дух.

Само обединените усилия на Чичо, Делер и Мармота успяха да прекратят малкия концерт.

Когато селото се появи, повече от половината ни отряд вече искаше да удуши Мумр и гоблина. Само елфите, Алистан и Змиорката запазваха ледено спокойствие.

Кръчмата в селцето се оказа доста по-зле, отколкото онази в Слънчогледи, но избор нямахме, а и след толкова много дни и нощи под открито небе щях да съм доволен на каквото и да е легло.

Жителите ни гледаха с любопитство — не всеки ден тук идваха толкова много външни хора и нехора. Особено много ахкания и охкания предизвикаха елфите и гоблина. И едните, и другите доста рядко се появяваха в земите на хората и затова селяните задължително трябваше да зарежат всичко и да гледат с ококорени очи посетилата ги чудесия. Кога друг път ще им се предостави такъв случай?

Собственикът на безименната кръчма просто онемя от толкова много гости и беше застинал пред входа с отворена уста като статуя. За наше щастие едрата жена на собственика сръга мъжа си в ребрата и накара да се раздвижи не само той, но и двете им сънливи дъщери, хвърлящи крайно заинтересовани погледи към Арнх. Но въпреки подканите на майката, момичетата се движеха все така бавно и сънливо, докато линга не промени нещата. Той просто скочи от рамото на Мармота право върху главата на една от девойките, а намиращият се съвсем наблизо Кли-кли, който всъщност беше и инициаторът на тази сценка, извика:

— Мишка! Бясна е!

В създалата се суматоха Непобедимия едва не го стъпкаха, за което Кли-кли беше удостоен с честта да получи шамар по врата от Мармота. Сега сърдитият на целия свят гоблин се цупеше и не искаше да говори с никого.

Към края на вечерята шутът изяви желание да спи в една стая с Гарет и Фенерджията и беше много изненадан, когато не срещна възражения от ничия страна.

— Гарет — Еграсса приближи незабелязано и като се наведе към мен, прошепна: — Треш Миралисса иска да поговори с теб, да вървим. Ще те заведа.

Станах от масата и тръгнах след високия елф.

Да поговори? За какво? И защо сега, а не по-рано?

В стаята освен Миралисса бяха Маркауз, замислено гледащ през прозореца, и Ел, който белеше някаква ябълка с ножа си.

— Добър вечер, Гарет — златистите разногледи очи на елфийката приветливо проблеснаха на светлината на свещите. — Знаеш ли какво е това? — Миралисса ми подаде някакъв предмет. Взех го в ръка и едва сдържах възгласа си на възхищение. — Красиво е, нали?

Намерих сили само да кимна, гледайки възхитено бижуто, оказало се в ръцете ми по волята на случая. Това беше ключ. Но не просто ключ, а истинско произведение на изкуството.

Мярна ми се кощунствената мисъл, че познавачите, тези, които колекционират древни предмети, ще ми платят не една купчина злато за правото да притежават ключа.

Ключът изглеждаше като леден кристал и толкова крехък, че направо да не дишаш срещу него. Току-виж се разтопил. Но аз знаех, че дори да взема секирата на Делер и да удрям цял ден по него с нея, с тази толкова крехка на пръв поглед вещ нищо нямаше да се случи, но виж секирата ще трябва да сменям с нова. Ключът спокойно се побираше в дланта ми, но беше осезаемо тежък.

— Драконова сълза? Джуджета ли са го правили?

— Прав си — кимна Еграсса. — Излязло е от ръцете на джуджета, само те могат така да обработват този минерал. Виждаш ли каква фина изработка?

Фина — не точно това беше думата! Идеална, изящна, съвършена и древна. В наше време дори майсторите-джуджета не са в състояние да създадат такова нещо. За обработката на най-редкия минерал драконова сълза, имащ здравината на самите планини, които са го създали, трябват не само инструменти, но и магия. А сега магията на джуджетата беше в упадък и на такива творения те, уви, вече не бяха способни. Прекалено много беше забравеното в Пурпурните години.

— Какво прави този ключ? — попитах аз, неохотно връщайки скъпоценността на Миралисса.

— Ти чувал ли си нещо за нивото на Крилата?

— Третото ниво на Костните дворци? — уточних аз, спомняйки си разговора с Фор и плановете на древните карти на Храд Спайн. — „А нататък — върви де! През широко разтворени врати…“

— Точно така, Крилатото, или Третото ниво на Храд Спайн, нивото с магическите врати. Вратите са запечатани с много силни заклинания, но ето този ключ, създаден преди две и половина хиляди години от джуджетата по искане на повелителите на Тъмните домове, неутрализира заклинанията и отваря пътя надолу.

— Този ключ ни го донесе Кли-кли — включи се в разговора Алистан, завъртайки се към нас. — Когато шутът тръгвал, той бил… Всъщност това е без значение. Важното е, че сега ключът е в нас и ако портите, за които спомена лейди Миралисса, се окажат затворени, няма да се наложи да обикаляме в търсене на обходен маршрут.

— Ако изобщо съществува такъв обходен маршрут.

— Съществува, Гарет, съществува. Или поне е съществувал. По него са минали маговете на Ордена, когато са носели Рога към гроба на Грок. Тогава ключът не е бил в тях, намирал се е в Заграбия.

— Ключът вече е бил в Храд Спайн тази пролет — Алистан скръсти ръце на гърдите. — Преди да се отправи към Безлюдните земи, лейди Миралисса даде ключа на краля, а кралят — на маговете от втората експедиция. Слава на боговете, единственият върнал се от древното гробище, макар и полудял там, е върнал ключа обратно.

— Всъщност благодарение на него магът е оцелял — Еграсса запали още една свещ и постави свещника на масата до другите два. — Каквото и да обитава там, не е докоснало човека.

— Не е голяма радост да си жив, но ненормален — усмихнах се криво аз. — Ключът е в нас и това е чудесно. Но защо ми разказвате за него сега?

— Защото после няма да имаме време, или сили, или възможност — Ел най-накрая спря да бели ябълката и пристъпи към мен. — Ключът не е играчка. За да отвори вратите, трябва да бъде настроен към теб. За да ти се подчинява.

— Чудесно — казах без всякакъв ентусиазъм.

„Стой по-далеч от тези, които се занимават с магия“ — това беше един от многото ми девизи.

— Всичко вече е готово. Вземи — Миралисса отново ми подаде ключа, без да обръща никакво внимание на киселата ми гримаса.

С моето съгласие или без него, елфите така или иначе възнамеряваха да си шаманстват и не си струваше да се противя, че току-виж объркали някоя дума и после като нищо ще ходя до края на живота си я с рога на главата, я с нещо още по-лошо.

Трябваше отново да взема ключа в ръка.

— Сядай на леглото — Еграсса запали свещ, но я сложи не на масата, а до единия край на леглото. — Милорд Алистан, бихте ли били така любезен да ни оставите, докато извършваме ритуала?

Графът без никакви възражения излезе от стаята, като плътно затвори вратата след себе си.

— Какво чакаш, Гарет? Лягай на леглото! — елфийката измъкна от пътната си чанта връзка сушени билки.

Из стаята плъзна сладникавата миризма на блатни цветя и късна есен.

Седнах на леглото и приближилият се с чаша в ръка Ел натопи пръста си в нея, а след това нарисува на челото и бузите ми някакви знаци.

Миралисса вече беше застанала над една от свещите, шепнеше нещо под нос и хвърляше прах във въздуха. Доколкото схванах, това беше някаква смляна на ситно трева. Прахта кой знае защо падаше много бавно и докосвайки пламъка на свещта, пламваше за миг и изчезваше, оставяйки след себе си тънка струя бял дим.

Ето това е шаманството на тъмните елфи. Много шепнене, танци, фигури и разни гадости от рода на изсушена тор от прилеп. Вярно, понякога шаманството може да прави неща, което магията никога няма да може, и наистина, древната магия, ако се прави всичко правилно, е много по-мощна, но цената… Една грешка, една неправилно произнесена сричка, липсата и на изглеждащата най-безполезна съставка, и най-важното — времето за подготовка за създаването на магия, което е толкова важен фактор по време на битка, поставя шаманството в по-неблагоприятна позиция в сравнение с магията. Част от елфите го разбрали и станали светли, а други, като орки, гоблини и огри, и досега не искат да се откажат от древните знания и упорито продължават да използват неефективния анахронизъм, както казват маговете на Ордена. Въпреки това съм сигурен, че и магията си има обратна, слаба страна, за която маговете на Ордена просто учтиво си мълчат.

Междувременно Миралисса вече не шепнеше, а пееше. В пространството ниският й гръден глас сплиташе думите в плътна спирала. И това пеене хипнотизираше. Въпреки присъщата му вродена грубост, оркският език, или по-скоро неговият елфийски диалект (елфите считаха себе си твърде горди, за да използват езика на орките), беше като планински поток. Ромоленето му беше много приятно за слушане.

Елфийката пееше и се приближаваше към мен. В стаята останахме само аз, тя и нейният глас. Еграсса и Ел се отдалечиха някъде встрани, превръщайки се в част от многото сенки, падащи върху мен от всички страни.

Глас, сенки и очи. Златистите очи на Миралисса, в които проблясваха езичетата на кехлибарен пламък. Те ме всмукваха и водеха в далечни места и времена. Ето, че двете бадемови очи вече изпълниха цялата стая; после лицето ми, на местата, където Ел беше изрисувал знаците, започна да гори, а ключът в стиснатия ми юмрук ставаше все по-топъл и по-топъл. Стените на стаята пламнаха, залюляха се и рухнаха в различни посоки, а после като горящи знамена започнаха да падат в тъмната бездна. Извиках, отчаяно търсейки с крака несъществуваща опора, и разперих ръце встрани в напразен опит да полетя. Мракът избухна в огън. Яростните пламъци, родени от мрака, се втурнаха към мен от всички страни, опърлиха врата, гърба, раменете. От непоносимата жега, обхванала тялото ми, косата на главата ми пламна, болката като тъп нож прободе мозъка ми. Не помня, май закрещях, но мастиленочерната сянка, незнайно откъде появила се в този кехлибарено-огнен ад, с елегантен тласък докосна гърба ми и ме бутна напред — в жълтите очи, в ревящата жар.

Миг.

Полет. Ослепяване. Тишина. Нощ.