Прокрадващ се в сенките

Глава 5 Нощни изненади

Знаете ли какво може да бъде по-лошо от разярен доралисец? По-лошо от разярен доралисец могат да бъдат само няколко разярени доралисци. Десетина от тези полухора-полукози с яростни викове ме преследваха през нощния Авендум, крещейки с цялата мощ на здравите си дробове. Тесните улички на Пристанищния град не позволяваха на съществата да ме стигнат едновременно и им се налагаше да тичат в колона, чаткайки с копита по каменната настилка, като блееха раздразнено, когато на пътя им попадаха щайги или бъчви и трябваше да забавят скорост.

Нищо през тази нощ не предвещаваше спринтирането ми по нощните улици на града. Тъкмо се бях върнал от Кралската библиотека и отварях вратата на новата си, смея да кажа, тайна бърлога, когато от тъмното, с чепати тояги в ръце и блеейки зловещо, ми се нахвърлиха доралисците. Спаси ме само вродената ми реакция и глупостта на нападателите: козлохората се сблъскаха помежду си с надеждата да се доберат първи до нещастната ми глава. В резултат на прага се получи задръстване. А аз офейках.

И ето вече двайсет минути аз, нещастния и ненаспания, не спирах да тичам, надявайки се да се отърва от преследвачите си. Тварите крещяха и блееха някъде зад мен и изобщо нямаха намерение да изостават от каръка Гарет.

Никой не скочи върху мен от тъмните улички на града, настоявайки за портфейла ми. Всички пияници и нощни гуляйджии, които все още не се бяха прибрали по къщите си, забелязвайки гонитбата, като с магия изчезнаха от пътя. Дори създанията на нощта чуваха яростните викове на преследвачите ми и не смееха да излязат на светло, за да не се изпречат на вбесените кози. Пристанищният град свърши и аз хлътнах в мрежата от улички на Занаятчийския град, избягвайки квартала на Маговете. Магьосниците бяха хора капризни и заядливи. Те първо здраво ще ударят по събудилата ги крещяща тълпа и чак после ще тръгнат да гледат кой е виновен и какво да правят със случайно пострадалата от магията стена и дали трябва да я чистят от пепелта, останала от викащата и тичаща компания.

Започнах да се изморявам и за да тичам по-лесно, рязко дръпнах връзките на плаща. Черната тъкан се плъзна и падна на земята. Стана по-лесно за бягане, но не много. Много ми се искаше да хвърля и арбалета и ножа, но сериозната им цена ме спря от тази животоспасяваща, но глупава от финансова гледна точка постъпка.

Ако спра, с арбалета със сигурност бих избил няколко преследвача, но останалите щяха да ме докопат и да ме смелят от бой. Смъртоносно. Затова ми оставаше само да бягам, още повече, че с мен не беше дори чантичката ми с магически атрибути.

Зад гърба ми се раздаде изненадано и радостно блеене, явно тварите бяха намерили плаща ми и бяха спрели, чудейки се къде може да съм отишъл. За мое щастие, доралисците са лоши бегачи, въпреки, че имат копита, а на туй отгоре са и невероятно тъпи. Но по-добре не им го казвай в лицето, защото те са отмъстителни същества и е много вероятно да получиш рога в ребрата. Няколко пъти доралисците от степите на Унгава се опитвали да наложат козешките закони във Валиостр, но Сталкон Шести, прадядото на нашия славен крал Сталкон Девети, им дал да се разберат на самонадеяните кози и ги гонил чак до степите на Унгава, принуждавайки ги да подпишат мирен договор. Оттогава Валиостр и доралисците някак си успяваха да живеят заедно, въпреки че общността на козлите в града наброяваше над двеста създания. Единствената причина, поради която търпяха тези рогати и свадливи същества, бяха конете. Доралиската порода коне бяха най-бързите и издръжливи коне в света. В Султаната и при елфите за тях плащаха огромни суми. Спрях рязко в някаква пресечка, мисля, че беше улица Месарска, да си поема дъх. Тези същества май крещяха нещо, когато влязох в бърлогата си. Нещо от рода на: „Дай си ни коня!“ Съвсем бяха затъпели тези доралисци. Аз съм майстор-крадец, а не конекрадец. Или беше някаква досадна грешка, или някой ме беше натопил. Но кой от стотиците ми недоброжелатели би го направил? Поредната машинация на Маркун? Х’сан’кор да ме удуши! Що за седмица! Пълен карък. Да можех само да изчезна за месец-два.

От съседната улица отново се раздаде блеене и приближаващ се тропот на копита. Доралисците очевидно най-накрая бяха осъзнали, че не мога да съм в захвърленото наметало и бяха продължили преследването. Дали да не се скрия в сенките? Отдавна бих го направил, ако не беше отличното обоняние на козлите, както твърдяха всички. Аз не вярвах особено на тези слухове, но да рискувам и да проверявам лично точно сега не ми се искаше. Но така не можех да продължавам. Скоро съвсем щях да каталясам и съществата ще ме хванат жив, но безсилен. Или тези отчаяни викове на козите ще привлекат нечие внимание към мен. Например, на нощните създания. Ще трябва да предприема крайни мерки. Бръкнах в пазвата си и извадих оттам съвсем наскоро взетия от библиотеката свитък с бойно заклинание. Ех! А исках да го взема при Костните дворци и да го използвам там.

Бързо скъсах черната лента и разгънах свитъка. Не знаех как действа заклинанието, но трябваше да побързам. Воплите на доралисците приближаваха. Присвих очи, за да видя малките къдрави буквички по-добре на лунната светлина, и започнах да чета:

— Лаосто с’ха ф’надра коли сет! И’хна аж жааах’ида!

Езикът ми отчаяно се кълчеше, опитвайки се да произнесе непроизносимото. След магическите фрази аз с театрален жест насочих ръка в посока приближаващите се доралисци.

Нищо не се случи.

Ама наистина съвсем нищо. Стоях като глупак насред полутъмната нощна улица с протегната ръка и с отворена от удивление уста. Рунната магия от свитъка не беше сработила! А може да не съм прочел правилно заклинанието?

Добре, още веднъж! Погледнах към свитъка, изругах и го захвърлих настрани. Мастилото беше изчезнало, буквите се бяха разтворили, очевидно бях произнесъл правилно гадните слова, но тогава защо, демоните да ги вземат, не действат? Реших, че като разсъждавам на едно място, съм прекрасна цел за доралиските тояги и по-добре да обмислям неприятната ситуация в движение. Няколко минути по-късно, когато парливата пот се стичаше в очите ми, а белите ми дробове свистяха като ковашките мехове на гномите, стана ясно, че абсолютно нищо не мога да измисля. Козлите може и да не бягат бързо като хората, но упорството им е по-голямо. Доралисците са като имперски кучета — ако хванат, не пускат.

Край! Нямах сили да бягам повече, още минута — и ще падна на земята. Да става каквото ще!

Прилепих се до хвърляща плътна черна сянка стена. В носа ме удари остра миризма на прясна риба. Вонята беше ужасна. Което си беше добре, тварите можеха да не помиришат Гарет, а рибата. Арбалетът беше зареден и аз замрях, стараейки се да дишам през устата, за да не припадна от разтърсващия аромат.

Появиха се само няколко мига по-късно, пъхтейки и пъшкайки, като вървяха в колона и се оглеждаха, а в ръцете си стискаха къси чепати сопи. Козите глави с бради и малки, но остри рога стояха на масивни мускулести човешки тела. Ако не бяха главата и копитата на краката, спокойно биха минали за пристанищни докери.

— Ек — изтърси нещо първият от дузината ловци за главата на Гарет на козелския си език.

— Бек — възрази му доралисец със счупен рог и задуши въздуха.

Рибната воня го удари в муцуната и той кихна. Леко се отпуснах. Съществата бяха съвсем близо, на една ръка разстояние, но рибната миризма убиваше всички други, включително и моята.

— Къде-е-е може да изче-е-езне-е-е? — заблея първия на изкривен човешки и в потвърждение на неласкавите си чувства към невинния Гарет удари с тояга по стената на съседната къща.

Посипа се натрошен камък.

— Напре-е-ед е-е-е побе-е-е-егнал — извика някой от тълпата доброволни палачи. — Към Вътре-е-ешния град на чове-е-еците-е-е.

— Той ни открадна коня! Нашият кон!

— Да! Да! Нашият! Трябва да го хване-е-е-ем! — завикаха хорово.

— Да го хване-е-е-ем! Напре-е-е-ед! — първият махна с ръката, стискаща тояга, и с тромави кози подскоци създанията се втурнаха покрай мен по тихата уличка и изчезнаха в рехавата, току-що започналата да се появява мъгла.

Заслушах се в отдалечаващия се и заглъхващ в мъглата тропот на копита, искрено пожелавайки на новите си приятели докато бягат из града да се наврат в някакви неприятности, и надявайки се, че Орденът, начело с Арцивус, още не са измислили начин как да прогонят нощните създания от града. Сякаш в отговор на малкото ми мислено отмъщение някъде от мъглата и мрака се раздаде уплашено блеене, а после ревът на дузина прегракнали от пиене градски стражи. Явно момчетата наистина се бяха уплашили, когато от тъмното върху тях са скочили някакви с блеещи гласове. И сега стражите са се опомнили и са решили да отмъстят за мимолетния си страх, опитвайки се да хванат обикалящите посред нощ доралисци и да ги вкарат в затвора или дори да ги спукат от бой. Прилепих се обратно до стената, осъзнавайки, че ще ми се наложи поне още няколко дълги и уморителни минути да се наслаждавам на рибешката воня. Цялото стадо изтропа покрай мен. Трябва да отбележа, че сега бягаха много по-бързо, отколкото когато ме преследваха. Май могат да бягат и по-бързо от мен, демоните да ги вземат! Козлохората се блъскаха един друг, бутаха се с лакти и противно блееха, стараейки се по-бързо да се отдалечат от стражите.

Стражите сигурно повече от всеки друг в града не обичаха доралисците. Тези същества и при най-дребния повод налитаха да се бият или да чупят, а често дори и без повод. А мъмренията за нарушенията на реда ги правеше барон Лантен и той на свой ред насоляваше подчинените си.

Доралисците изчезнаха в мъглата и на сцената се появиха около тридесет надъхващи се от собствената си храброст оранжево-черни служители на гъвкавия и корумпиран закон на Валиостр. Те викаха, свиреха и дюдюкаха в опит да вземат реванш. Стражата изтропа покрай мен и също изчезна. Доралисците днес щяха доста да потичат — първо от покрайнините на Авендум до центъра, а сега обратно пак към покрайнините. А ако стражата успее и да ги хване — няма да им се размине и солидна сума в злато. Изчаках още малко, за всеки случай, за да съм сигурен, че няма да се сблъскам нито с първата, нито с втората група любители на нощни бягания.

Нищо, тишина. Само прилепи, появили се в града някъде от юг, пърхаха в звездното небе, а понякога се гмуркаха в облака жълта мъгла, разсичайки го с ципестите си криле, улавяха нощни пеперуди и отново се насочваха в небето.

Интересно, какъв ли кон търсеха от мен доралисците? И защо бяха решили, че аз съм им го откраднал? Защо му е на Гарет кон — за това можеха да помислят с козите си мозъци? Мда. Съвсем забравих. В тези глави просто не би могло да има мозъци. Както казваше брат Фор: „Мозъкът на доралисците има само три гънки. Първата отговаря за съня, втората — за плюскането, а третата — за размножаването“. Удивително е как тази фраза въздейства на доралисците! Един познат на Фор глупашки я беше казал на Пазарния площад и беше пребит почти до смърт от разярените кози.

Заслушах се в тишината на нощта. Тихо. Мога да отида, трябва да отида в къщи, да взема важните и ценни неща и отново да сменя бърлогата си. Аз никога не се задържах дълго на едно място, за мен това беше недопустим разкош и риск смъртоносно да застраша здравето си. Ще се скатая някъде в дълбините на Пристанищния град, на самото дъно, където не би се осмелил да дойде нито барон Лантен, нито проклетите доралисци, нито милорд Алистан Маркауз — Плъха. Макар че този последния за мен би се спуснал в самия мрак и би ме влачил за яката до килима на любимия си крал.

Тъкмо понечих да пристъпя от сенките, когато някой много здраво ме сграбчи за гърдите и с удивителна лекота ме вдигна на височина около три ярда над земята.

Шокирах се. И се уплаших. И отворих уста, за да закрещя. И вдигнах арбалета, който през цялото това време оставаше в ръката ми, възнамерявайки да стрелям. И погледнах към нападателя.

Викът застина още някъде в корема ми. Арбалетът внимателно и тихо се отпусна. Много се надявах, че агресията ми е останала незабелязана за това създание.

Така… Висях на височина около три ярда, внимателно въртях крака в отчаян опит да намеря опора, а за гърдите здраво ме беше сграбчил… Е, предполагам, че все пак беше демон.

Огромният торс стърчеше направо от сивата стена на сградата, към която съвсем доскоро бях прилепен, криейки се от доралисците. Тялото на чудовището плавно влизаше в стената и изчезваше някъде там. Две огромни и също така сиви, като стената, ръце здраво ме държаха за гърдите. Главата… тук аз, прощавайте, ще пропусна описанието на новия си нощен приятел. Изглеждаше като демон. Искам да кажа, стандартен набор от зъби, способни да преполовят рицар заедно с облечения му в броня кон, вонящ дъх — явно от него всички плъхове на левга оттук са измрели, хищна цепка на кехлибарените очи със змийски зеници. Така че муцуната на демона спокойно можеше да накара дори родната му майка, ако, разбира се, изобщо има такава, да се самоубие, ужасена от сътвореното. Създанието присвиваше жълтите си очи, явно оценяваше Гарет, който просто искаше да се прибере вкъщи и на никого не желаеше зло. Някак лошо го оценяваше. Така джуджето-скъперник разглежда парчето месо в магазина. Дали него да избере за вечеря?

— П-привет — колкото може по-вежливо и спокойно казах аз, въпреки че туптенето на сърцето ми го чуваха всички будни жители на града. — Аз съм Гарет. А ти?

Съществото още повече присви очи, разтърси ме като котка мишка, но все пак отговори:

— Вухджааз — умен демон.

Бр-р-р. Ама че дъх! Вонята на риба беше много по-добра и приятна! Дали не е ял нещо развалено или просто преди десетина века е забравил, че зъбите трябва понякога да се почистват?

— Наистина ли? — вежливо се учудих аз и демонът ме изгледа неприязнено. — А! Да! Разбира се, разбира се! Най-умният от всички демони.

Ех! Де да можех да ти натреса маг на Ордена с диплом по демонология. Аз очевидно успях да завържа разговор с чудовището и то за известно време забрави за гастрономическите си предпочитания.

— Да. Вухджааз умен. Той чака. Гледа. Умен — съществото утвърдително кимна с рогатата си глава. — Когато някой каза заклинанието за връщане, Вухджааз успя да се скрие.

— Ах, ти — възхитено казах аз и си спечелих одобрителния поглед на създанието.

Разтърсване! Но този път демонът не ме разтресе толкова силно. Зъбите ми дори не изтракаха.

— Всички демони се върнаха обратно в Мрака, а аз останах — поредното разтърсване.

— Защо? — не разбрах аз.

— Тук има много храна — той отново присви очи, примигна и се взря в мен.

Х’сан’кор! Грешен въпрос!!!

— За друго се интересувах: защо всички останали демони се върнаха обратно в Мрака? — побързах да отвлека вниманието на гладната твар от скромната си персона.

— А — каза съществото, след като близо минута преценяваше думата „интересувах“. Разбираемо, винаги е добре да си обогатиш речника. — Някои смъртен е прочел заклинание и така сложи край на свободата на демоните в този човешки мравуняк. Ако го хвана, ще му изсмуча мозъка от костите. Ти случайно да си виждал някого тук?

Гарет отчаяно поклати глава, изглежда се досети за кой смъртен става дума. Пустият му свитък!

— А кой е пуснал Вухджааз от Мрака? — отчаяно търсех изход от неприятната ситуация.

— Господарят — още едно разтърсване!

— Неназовимия?

Демонът само изсумтя и отново ме изгледа с гладен поглед. Създанието притежаваше невероятен талант да изнервя Гарет. Какво толкова е намерил в мен?

— Вухджааз гладен.

— Наистина? — изписках аз и поставих пръст на спусъка на арбалета.

Разбира се, да се стреля с обикновен болт в демон е все едно да мушкаш огр с карфица. Само още повече ще го ядосаш. Но какво друго можех да направя?

— Да. А също така Вухджааз има нужда от помощ.

Ето го шансът!

— Може би Гарет ще успее да ти помогне?

— О, да, ще успее — Вухджааз ме помириса и от ъгъла на устата му потече тънка лепкава слюнка.

— Не, не в такъв смисъл! — задърдорих отчаяно.

— Ъ? — демонът малко се разстрои, но отдръпна зъбатата си муцуна от мен. — Вухджааз иска да остане в този свят. В Мрака не хранят така. Гарет ще помогне на Вухджааз.

— Разбира се, какво трябва да направя? — с готовност да изравня Планината на джуджетата със земята попитах аз.

— Помогни на Вухджааз.

Мда. Тъп колкото всички доралисци на Унгава.

— Би ли ме пуснал на земята? Така по-добре ще разбера проблема ти.

Демонът ме изгледа подозрително, но все пак направи каквото поисках и напълно излезе от стената.

— Внимавай. Ако се опиташ да избягаш, ще те хвана и ще ти изсмуча мозъка от костите — предупреди ме съществото и се подпря на дебелата си сива опашка.

Побързах да го уверя, че от цялата си душа съм предан на Вухджааз.

— Скоро ще ме всмучат в Мрака. Колкото и да се крия.

„Дано да е по-скоро“ — помислих си, но външно направих най-предразполагащата си физиономия.

— Ако го открия, ще остана тук за дълго. Усещам го. Той е в града. Вухджааз умен — за пореден път ми напомни демонът.

— Какво да откриеш?

— Коня.

Ами естествено. В коня има повече месо, отколкото в човека. А този демон е толкова голям. И толкова гладен.

— Добре — задачката не беше кой знае колко сложна. — Утре ще ти доведа един кон. Каква порода предпочиташ?

— Ти си глупав — изсъска демонът и ме бутна с острия си нокът. От бутането трябваше да отстъпя няколко крачки. — Не жив кон, а Коня.

— А-а-а. Значи този кон, защо не каза веднага! — реших, че да съм глупав ще е най-прекия път към стомаха на Вухджааз, а да съм умен, но нищо не разбрал, ще е доста по-безопасно.

— Давам ти четири дни срок. Вухджааз умен. Докарай ми Коня — демонът ме погледна в очакване на отговор.

— Разбира се, разбира се. Всичко ще направя — така и не разбрах същността на разговора, но определено много исках да се отърва от създанието, спокойно влизащо и излизащо от стените.

— Ще те наблюдавам — демонът ме прониза със златистите си очи. — Изпълни заповедта ми, иначе ще ти изсмуча мозъка от костите. Вухджааз умен. Няма да го измамиш.

Демонът прекрачи в сивата стена и се разтвори. Аз постоях още малко, за да успокоя препускащото си сърце, готово да изскочи от гърдите ми.

И какво се получава сега? Първо ме преследват полуидиоти доралисци и също искат да върна коня, после прочитам заклинание, лежало бог знае колко векове в библиотеката, и правя това, което не успява да направи целия Орден. Прогонвам всички демони обратно в Мрака. Е, всъщност почти всички. След това най-тъпият и прегладнял демон, който може да съществува на този свят, ме хваща като някакво котенце и също иска кон. Интересно, за различни коне ли говореха Вухджааз и доралисците или става дума за един и същ? Дали да не взема да ги запозная и нека те сами да се разбират за коня? Мода някаква ли е, що ли — да се развъждат коне?

До вкъщи отидох без изобщо да се крия, напълно уверен, че нито една нощна твар, освен умния Вухджааз, няма да ме докопа. Реших да не сменям бърлогата си поне до сутринта, проснах се на леглото и потънах в дълбок младенчески сън. До похода в Храд Спайн оставаха шест дни.