Прокрадващ се в сенките

Глава 17 От устата на шута…

— Ти бориш ли се с Мрака в себе си?

Въздъхнах с облекчение. Все пак имаше в нашия грешен и многострадален свят неща, които не се променяха никога. Старият пън, от когото много отдавна беше престанал да се сипе дори прах, отново стоеше на поста си до портата на Събора. Неговият партньор беше застанал от другата страна на входа и леко клюмаше глава, заплашвайки всеки момент да загуби равновесие и да тупне на земята. Интересно, тях въобще сменяха ли ги някога?

— Аз унищожавам Мрака — отговорих аз.

— Тогава влизай и се обърни към Тях — оживи се дремещият старец.

Ето какво значи навикът!

— Мисля да го направя на сутринта. Защо да притеснявам боговете за дреболии? — усмихнах се аз.

— Много правилно — включи се в разговора първият жрец. — Боговете се уморяват от нашите молби и молитви.

Вторият старец отново започна да клюма. Нямаше нужда от думи — бедният беше уморен за цял ден.

— Е, прощавайте — махнах с ръка на старците и продължих пътя си.

— Ти също ли си почитател на Сагот? — викна след мен старецът.

— Да — извиках, без дори да се обръщам, но миг по-късно замръзнах и рязко се завъртях към стареца. — Какво искаш да кажеш с това също?

— Ами преди няма и половин час дойдоха едни хора. Питаха къде да намерят убежището на Защитника на ръцете, жреца Фор. Ти с тях ли си?

Не отговорих, защото стремително хукнах към обителта на Сагот. Не ми харесват хора, търсещи посред нощ стария ми учител.

Цялата територия на Събора беше осветена от ярката светлина на маслени фенери. Нямаше неосветено ъгълче или късче земя, където да се свие уплашената сянка. Светлините се сливаха в размита яркооранжева линия. Танцът на светлината и нощта, който наруших и разбудих, се виеше около мен в яростни хаотични видения. Топлата юлска нощ беше тиха и спокойна. Единствено самотен щурец весело свиреше в храстите, изнасяйки импровизиран концерт за всички, които отказваха да спят. Тичах и знаех, че съм закъснял. Който и да беше търсил Фор, отдавна вече е направил всичко, което е искал. Движеше ме безумната надежда, че може и да се е разминало, макар да знаех, че е просто невъзможно.

Като призрак ми се мярна фонтана с навеки вкопчилите се рицар и огр, профучаха и статуите на боговете, размити в преплетено кълбо от лица и фигури. Пътеката завиваше наляво, но аз продължих направо през лехата, мачкайки сънени бледосини цветя с тъжно клюмнали венчета, обрамчени с първите капки зараждаща се роса. Напред, само напред! Тъмнината на арките ме всмука и веднага ме изплю от другата страна. Влетях в обителта на Сагот, измъквайки в движение арбалета иззад гърба си. Проклетата пот се стичаше в очите, пречейки ми да виждам нормално, и по-важното, да се прицелвам. Вратата към покоите на Сагот…

Бях закъснял. Вратата беше разбита. Търкаляше се на пода, разцепена на няколко части. Втурнах се в стаята — постъпка, не споря, изключително глупава, но в този момент просто не ми беше до това.

Посрещнаха ме с оръжие. Десет голи меча и няколко копия едва не ме продупчиха на десет различни места. Спаси ме само това, че спрях рязко. Е, и гръмогласният вик на Фор, разбира се:

— Никой да не мърда! Той е приятел!

Всички присъстващи застинаха като статуи и едва тогава видях, че оръжията бяха в ръцете на жреци на Сагот. Изглеждаха решителни и не особено приятелски настроени, но за това определено имаха основателни причини под формата на пет трупа, лежащи на пода. Мечовете, с които мъртвите бяха дошли на гости, също се валяха до тях. Дрехите на мъртъвците съвсем не бяха жречески, така се обличаха само тези, които се причисляваха към гилдията на убийците.

— Фор, добре ли си? — попитах аз, опитвайки се да разгледам учителя си през изправените пред мен жреци.

— Че къде ще ходя? — прогърмя моят учител, разбутвайки доброволните телохранители настрана.

Да, наистина, ако не броим синината на лицето, почти същата като моята, но по-наситена и прясна, както и раздраната жреческа роба, официалната, доколкото виждах, Фор беше жив и здрав.

— Брат Олиго, махнете ги тези…

— Разбира се, майстор Фор — кимна брадатият жрец. — Място под ябълките още много…

Много ми е интересно, колко ли покойници, посегнали на здравето на славните жреци, бяха заровени в градината под старите ябълки? Мисля, че достатъчно.

Жреците вдигнаха телата и като проклинаха през зъби тежестта на провалилите се убийци, ги повлякоха извън стаята.

— На стражата, разбира се, няма да съобщаваш? — попитах за всеки случай аз.

Един от жреците, бършещ кръвта от пода, силно изсумтя, изразявайки с този обикновен звук отношението на всички към недоразумението на боговете, наречено по погрешка стража.

— Трябва да говоря с теб — настроението на Фор беше потиснато.

— Добре — кимнах аз, разбирайки, че разговорът ще е чисто личен, и следователно трябва да изчакам, докато старателните жреци избършат всичката кръв от пода в покоите на Защитника на ръцете. — Какво се е случило тук?

— Какво се е случило? Нищо съществено, връщах се от Молилнята на ръцете, смятах да си хапнем двамата с теб и да те поразпитам за случващите се събития в този суетен свят, и изведнъж… Като цяло, скъпи ученико, видях, че вратата към покоите ми най-нагло е разбита на парчета, а из стаите обикалят вече видените от теб мъртъвци в работни дрехи на убийци от гилдията. И ако само обикаляха, може би тогава щях да им простя на тях, грешниците! Но не! Ровичкаха около масите, навираха си носа там, където не трябва. Е, и аз се ядосах… А тогава тези момченца се хванаха за оръжията и решиха за всеки случай да ме у-би-ят. За щастие от Молилнята си носех това нещо, така че успях да ги отблъсна, докато моите хора дойдат.

Фор небрежно кимна към лежащия на масата тежък церемониален жезъл.

Уау! Съдейки по вида му, нечия глава е пострадала сериозно!

В това време жрецът най-накрая приключи с почистването, грабна в една ръка кофата, а в другата парцала, и ни остави насаме с Фор. Жреците на Сагот не бяха като жреците на другите богове. Братята в сиви раса можеха не само да се молят на боговете, но също така и да измият пода, да почистят пролята кръв или да се защитят от професионални убийци.

— Сагот! — Фор вдигна ръце към тавана. — Нова врата ще сложат чак сутринта, така че засега ще трябва да минем без нея. Отиде ли си?

— Аха — огледах из стаите, а после въздъхнах и уморено седнах на стола. Денят, както впрочем и всички дни от тази седмица, се очертаваше тежък и наситен със събития. — Е, какво искаше да ми кажеш?

— Гарет, хлапе — започна Фор, — документите изчезнаха…

— Какви документи? — първоначално не схванах за какво става дума.

— Онези документи — Фор подчерта думата „онези“. — Когато пристигнах, един от тях ровеше в тайника, но те вече не бяха там.

— Не се притеснявай, аз ги взех — успокоих учителя си и потупах чантата, където лежаха скъпоценностите от старата кула на Ордена. — Още снощи, докато те чаках.

— Слава на Сагот — съвсем искрено каза Фор, а после присви очи към мен. — И как успя да откриеш тайника?

— Много лесно, макар и не чак толкова лесно, колкото неканените ти гости. Те май са го открили и отворили много по-бързо, но пък не са намерили нищо.

— Да… — Фор поклати глава. — Откога гилдията на убийците се е заела с кражби? А и да съберат смелост да нападнат жреци в обител на бога…

— Изобщо не съм сигурен, че тези са хора от гилдията. Убийците обикновено не работят така. А и с гилдията винаги сте живели мирно, едва ли Угрез би се осмелил да изпрати хората си. Не, това е някой друг.

— Пак Господаря ли? — ехидно подхвърли Фор и извади бутилка вино. И двамата имахме нужда от питие.

— Всичко е възможно. Този Господар навсякъде успява и все още си остава загадка и неуловима мистерия.

— Как мина всичко?

— Ти за малкия ми проблем с оня кон ли?

— Ами, да — Фор отпи глътка вино от бирена чаша.

Всичките му чаши бяха счупени по време на схватката с неизвестните убийци и сега трябваше да налива напитката на боговете в непредназначена за това чаша.

Разказах на Фор как е минало всичко.

— Хм, успял си да разкъсаш звеното на Борг по най-елементарен начин, просто си насъскал всеки срещу всеки. Умно, но съвсем не ново. Е, аз това само така, старческо мрънкане. Не ми обръщай внимание, хлапе. Просто съм разстроен, че Маркун с неговата банда и този твой Бледия, как му беше името?

— Ролио.

— Ролио, Ролио… — Фор сякаш опитваше името на вкус. — Знаеш ли, не съм го чувал. Определено не е от Авендум. Та за какво говорех? А, да! Значи така, тези също служат на Господаря. Където и да се обърнеш, само слуги.

— Е, Маркун вече на никого няма да служи — усмихнах се аз.

За дебелия крадец, загинал от лапите на Вухджааз, изобщо не ми беше жал.

— Маркун — добре. Надявам се, че сега мястото му в гилдията ще заеме по-достоен човек и тя ще стане пак такава, каквато беше по времето на моята младост. Но виж този Ролио, той няма да те остави. Маркун е мъртъв, но Поръчката на убиеца е дал не той, а някакъв влиятелен слуга на Господаря, а това означава, че трябва добре да се пазиш.

— Ще се пазя — съгласих се с учителя. — Но всъщност аз дойдох да се сбогувам, отивам при краля, а после — на път.

— Само не в пет часа сутринта! В двореца всички спят, и точно сега никой не те чака там. По-добре си почини, Гарет, изглеждаш, сякаш си изорал всички ниви на Сиала.

С това беше трудно да не се съглася. Аз самият нямах нищо против да си полегна и то за колкото се може по-дълго време. Да кажем, че стотина години щяха да ми стигнат, а дотогава може и сблъсъка с Неназовимия да приключи от само себе си.

Разбира се, на следващата сутрин нищо не се беше променило към по-добро. Неназовимия все така си стоеше в Ледени игли и точеше зъби на Валиостр, а аз трябваше да се замъкна на стотина левги, за да взема вълшебната свирка.

Сбогуването с Фор беше лаконично:

— Пази се, хлапе — това беше всичко, което ми каза, преди да си събера нещата и да напусна гостоприемната му обител.

Надявах се, че ще мога да видя стария жрец след завръщането си от Храд Спайн. Както виждате, тази сутрин бях пълен със съмнителен оптимизъм, разчитайки да се върна оттам, откъдето връщане няма.

До двореца стигнах без инциденти. Във времето, докато бях спал, в Авендум беше паднал дъжд, и това донякъде беше охладило нажежената от летните горещини каменна настилка. Във въздуха се усещаше неуловим аромат на прохлада, готов всеки момент да изчезне заради жежките слънчеви лъчи. Дъждът беше преминал и изчезнал безвъзвратно. На ясния небосвод, готов да съперничи по цвят с гоблински очи, нямаше и намек за облаче. Беше обед и слънцето препичаше, добирайки се до тялото дори през дрехите. Вятърът също присъстваше, но беше толкова горещ, че изобщо не носеше облекчение. Да, странни неща ставаха с времето тази година.

Във Вътрешния град животът на богатите си течеше подредено и спокойно, нехаейки за жегата и други неприятни дреболии от живота. Къщите бяха лъснати и богати. Апетитни хапки за любителите на ровенето в чужди сандъци. Но първото, което се набиваше на очи, когато влезеш във Вътрешния град, беше чистотата. Никакви боклуци, никаква кал, с която си толкова свикнал в Пристанищния град. И публиката беше друга. Тези момчета портмонета не крадат. Хората от Вътрешния град въртяха такива суми и крадяха в такива количества, че направо да се пръснеш от завист. Толкова не можех да заработя и за десет живота непрекъснати кражби.

Веднъж ме спря и стражата на Вътрешния град. Заради дрехите, които не вдъхваха особено доверие. Но ми се размина. Те само попитаха къде отивам и ме оставиха веднага след като получиха отговор. Изглежда ги бяха предупредили за посещението ми.

Огромният кралски дворец, заобиколен от съвсем не декоративни стени, заемаше прилична част от Вътрешния град. Беше като малка крепост в града-крепост. Всеки нов крал от династията на Сталконите считаше за свой дълг нещо да дострои, пристрои или подобри. В резултат дворецът значително се беше разраснал, но в същото време си оставаше това, което беше от самото начало — крепост.

Първоначално възнамерявах да вляза през някой вход за слуги и доставчици на продукти за кралската кухня. Доколкото си спомнях, имаше цели три такива, но после си помислих: откъде-накъде ще се промъквам през разни вратички като някакъв недодялан селяк? В крайна сметка в двореца ме покани самият крал, не съм се натрапвал, така че нека ми отворят централните порти. Пресякох Парадния площад — самотна фигурка на фона на огромното празно пространство пред двореца и останалата част на града — и с уверени стъпки се отправих към портите.

Сиво-сините гвардейци, стоящи на пост, ме забелязаха и сега внимателно наблюдаваха приближаването ми към тяхната мълчалива и сериозна компания. Дворецът на Сталконите още от времето на възкачването на тази династия на престола се охраняваше от личната гвардия на краля, която пък се командваше от вечно навъсения милорд Плъх. За гвардейци се набираха единствено благородници, да служиш като гвардеец при краля се считаше за невероятна чест, особено за по-малките синове, които нямаше на какво да разчитат при батковците си. А тук имаха шанс да се отличат, да получат собствено имение…

Естествено, на господа благородниците им беше скучно да стоят на пост пред портите, към които никой не пристъпваше случайно, така че гвардейците доста се оживиха, когато ме видяха.

— Какво обичате? — попита един от тях, стиснал в ръка копие с дълъг и тесен връх.

Гвардейците не обичаха да се перчат. Всички онези церемониални пики и алебарди охраната на императорите на двете империи отхвърляха като неподходящи за нормална защита на краля в случай на непредвидени обстоятелства. Копието — това беше оръжието на воина. След като бащата на сегашния Сталкон бил нападнат от разбунтували се благородници от западните провинции, несъгласни с политиката за Спорните земи, никой вече нямал намерение да убеждава гвардейците да сменят оръжието си. Именно техните копия спасили и краля, и кралството. А разбунтувалите се благородници, които нямали достатъчно късмет да загинат от копията, дълго време били разпитвани от Кралските пясъчници в дълбоките подземия на Сивите камъни. Както и да е, сега не става дума за това…

— Идвам при краля — казах аз с ясното съзнание какво ще последва.

Възпитанието на господа благородниците, разбира се, е добро, но да се позабавляват с някой глупак не вреди на никого. И десетимата искрено се възхитиха на моята глупост и невъздържано се захилиха.

— При краля? — възкликна същият гвардеец, който започна разговора. — Да пийнете по чаша вино, предполагам? А? — той весело намигна на приятелчетата си. — Честна дума! Радвам се, че ни е посетил шут от Пазарния площад!

— А как да ви представя, милорд? — иронично попита друг гвардеец и направи изящен, макар и подигравателен поклон. — Вие вероятно сте маркиз като мен? Или херцог? Работата ви при краля не търпи отлагане, нали?

— Той не е херцог, скъпи ми Вартек, той е истински барон като мен! — избухна огромен двуметров гвардеец, като едва не изпусна копието си от смях. — Погледнете просташката физиономия на този пияница, маркизе! Истински барон!

Гвардейци отново избухнаха в смях.

— Ти си забавен човек — каза маркиз Вартек, когато се успокои. — Върви си по пътя, кралят днес, както и всеки друг ден, не приема непознати.

— Чудесно! — свих рамене с безразличие. Нека Арцивус да каже сега, че не съм опитал. — Довиждане, милорди.

Не успях да си тръгна. Някъде иззад гвардейците изскочи човек с нашивки на лейтенант от гвардията и ме попита как се казвам.

— Гарет — отговорих аз.

Гвардейците веднага станаха сериозни, а баронът ядосано се изплю.

— Каква комедия играеш? — обърна се към мен. — Не можа ли веднага да кажеш?

— Последвайте ме, ще ви заведа — заповяда ми лейтенантът. — А вас, господа, следващия път явно ще трябва да ви смъкна кожите за неизпълнение на заповедта на милорд Алистан.

Господа благородниците бяха достатъчно благоразумни да замълчат и да не спорят с лейтенанта. Но настроението им определено се развали.

Последвах младия лейтенант през портата.

— А каква е тази заповед, милорд? — попитах.

— Милорд Алистан заповяда да те пуснем в двореца веднага след като се появиш, и никой да не те бави, а тези, както винаги, им дай само да се забавляват.

— Всъщност е много скучно да висиш по цял ден на пост при портите — опитах се да защитя гвардейците аз. Нямах желание да увеличавам бройката на враговете си тук с още десет.

— Скучно им било — изсумтя лейтенантът. — Да вървим, отдавна те чакат.

Вървяхме през територията на двореца. От портата се простираше път право към огромна сива сграда с високи дъгообразни прозорци. Изглежда крачехме точно към нея. Хора имаше предостатъчно — както слуги, така и тези, които живееха тук благодарение милостта на Сталкон. Непрекъснато се оглеждах, предния път, когато бях тук, беше нощ и ме докараха в карета, така че нищо не можах да видя. В сградата не влязохме — лейтенантът свърна настрана и по пътечка, застлана с жълт пясък, се отправихме някъде навътре в територията на двореца.

— Кажи ми, Гарет, каква работа имаш с милорд Маркауз, да не би той изведнъж да замине незнайно къде, увесвайки цялата гвардия на врата ми? — внезапно попита лейтенантът.

— Не мога да знам, милорд — нямах намерение да разкривам държавни тайни на първия срещнат.

— Жалко — въздъхна лейтенантът и съвсем искрено каза: — Съвсем ненавреме заминава, съвсем ненавреме. Той е нужен на гвардията и краля тук.

Не казах нищо. Лейтенантът въздъхна още веднъж и намести препаската с меча:

— Ти си до тук, сядай някъде и чакай. Ще дойдат да те вземат.

С тези думи лейтенантът от гвардията ме остави и си тръгна, проблясквайки на слънцето със сребърните копчета на сиво-синята си камизола.

Мястото, където ме доведе, се оказа малка градинка с площадка в средата. Площадката беше посипана с пясък и вероятно се използваше за фехтовка. Или както там наричат мястото, където гвардейците се тренират да размахват желязото.

Градината се намираше от другата страна на сградата на двореца, прилепена плътно до него. Пристъпих към невисока веранда, приседнах на стъпалото, сложих чантата до себе си и зачаках, наблюдавайки хората, намиращи се в малката градинка.

Да-а, определено не бях сам тук. Имаше поне още десетина сериозни момчета. Разпознах ги, защото ги бях видял преди няколко нощи. Точно те придружаваха Миралисса из нощния град. Диви сърца. Получих няколко любопитни погледа, нищо повече. Каква работа могат да имат воините с непознат човек, незнайно за какъв Х’сан’кор домъкнал се тук? Още повече, че Дивите си имаха достатъчно неотложна работа.

Някои играеха на зарове, други спяха в сянката на малък фонтан, трети си оправяха оръжието, а четвърти бяха решили да се упражняват с меча. Така че моята персона до голяма степен беше игнорирана по най-безсрамен начин.

В ъгъла на градината, близо до лехата с червени рози, пуфтяха четворка гноми. Дребните момчета с тесни рамене и бради, преплетени с косите, толкова различни от своите масивни и едри голобради роднини — джуджетата, се въртяха около огромно оръдие. Изглежда се опитваха да го заредят, но нещо не се получаваше, и затова момчетата със зачервени лица ядосано ругаеха и размахваха юмруци един на друг. Това не помагаше особено и от ожесточената кавга спорът се разгаряше още по-силно.

Оръдието не работеше и те се опитваха да го оправят? Тогава разбирах лошото им настроение. Продали са дефектно оръдие на Сталкон и сега трябва да му връщат златото, а това, разбира се, гномите изобщо не искаха.

Слънцето биеше право в очите, така че примижвах като изтегнал се на припек котарак, докато наблюдавах с интерес кавгата на гномите. Още пет минути — и ще започне бой със скубане на бради. Но гномите загубиха охота и решиха да търсят компромис. Сега те насипаха в оръдието прах от малка яркочервена бъчонка. Гюллето лежеше на пясъка до тях. Единият от гномите, най-младия, съдейки по късата брада, се опита да запали лулата си, но получи шамар зад врата и като изсумтя обидено, я прибра в джоба.

И с право! Само това оставаше — да хвръкнем всички във въздуха заради лекомислието на гнома. Много ми се искаше да се надявам, че насипването на прах в оръдието е само проверка и свадливите брадатковци няма да стрелят с него в градината.

Зад гърба ми се раздадоха леки прокрадващи се стъпки и аз с усмивка казах:

— Как си, Кли-кли?

— О-о! — разочаровано възкликна гоблинът, защото не успя да ме хване неподготвен. — Как разбра, че съм аз?

— Ти подсмръкна.

— О, не! — не се съгласи шутът и седна до мен на стъпалото.

— О, да!

— О, не! И въобще ти какво спориш с кралския шут? — запита обидено и в потвърждение на своите думи нахлупи на зелената си глава шутовската шапка със звънчета, която дотогава беше в ръката му.

— Че аз не споря — свих рамене.

— Искаш ли морков? — миролюбиво попита гоблинът, измъквайки го иззад гърба си.

Морковът беше с размер почти на половината на Кли-кли. Кралски морков. Цяло морквище.

— Не, благодаря.

— Не искаш? Чудесно! Моята работа е да предложа, а така ще остане повече за мен!

Шутът повече не настоя, отхапа голямо парче от оранжевия зеленчук и захрупа, примижвайки на слънцето.

— Зеенчушите ша полешшни, Гарет — с пълна уста каза шутът. — Само с месо не се живее.

— Ние тук двамата да не започваме гастрономически спор? — извих вежди в дъга аз.

Шутът точно повтори моя фокус с веждите, усмихна се доволно и отново загриза моркова.

Така си и седяхме, аз — мълчаливо, наблюдавайки работата на гномите, а Кли-кли обядваше и понякога рязко мърдаше късите си крачета, сякаш се опитваше да повтори стъпките на известен само на него танц. Трябва да отбележа, че му се получаваше доста смешно.

— Имам две новини: добра и лоша. С коя да започна? — попита ме Кли-кли, когато от моркова-гигант беше останала точно половината.

— Нека да е с добрата, ако обичаш — процедих лениво.

Времето въпреки жегата беше чудесно и аз се бях отпуснал блажено под слънцето.

— Добрата новина е — каза гоблинът и разклати върха на шапката си, за да могат звънчетата да зазвънят радостно, — че тръгваш утре сутринта. Тру-ту-ту-ту-у-у.

— Давай лошата.

— Лошата новина е следната — шутът въздъхна тъжно и звънчетата печално зазвъняха. — Аз, уви, оставам в двореца и няма да дойда с теб.

— Хм… Нещо са ти нарушени понятията за ценности, шуте — подсмихнах се аз. — За мен всичко е точно наобратно. Добрата новина е лоша, а лошата — добра.

— Пфу — обидено подсмръкна Кли-кли. — Ще има да съжаляваш, че не съм с теб!

— Това пък защо?

— Кой ще те защитава по пътя? — с най-сериозно изражение на лицето попита шутът.

— Мисля, че ще оцелея — в същия тон му отговорих аз. — Дивите заедно с Плъха за какво са?

— Като спомена Дивите — Кли-кли отново впи остри зъби в нещастния морков. — Успя ли вече да се запознаеш с тях?

— Не, а ти какво, да не би да успя?

— Че как иначе! Тук са от цяла седмица! — възмути се шутът от въпроса ми.

Ама разбира се! Осмелих се да поставя под съмнение способността му да завързва нови познанства.

— Аз ще те представя, но само от разстояние, ако нямаш нищо против моето предложение.

— Ти и тях ли си успял да ядосаш? — нежеланието на Кли-кли да се приближи до войните можеше да се обясни само с това, че малкият паразит е извъртял някакъв номер на Дивите.

— Е, защо веднага — ядосаш? — наежи се шутът и ме погледна укорително със сините си очи. — Аз просто изсипах по ведро вода в леглата им, а те се разстроиха.

— Логично — засмях се. В главата ми изскочи комичната картинка как гоблинът, направил най-заговорническата си физиономия, пълни леглата на Дивите с вода.

— И така, виждаш ли ей онези, които играят на зарове? — шутът нямаше особено желание да навлиза в подробности какво точно се е случило, когато някой от войните е легнал в мокрото си легло.

Кълна се във всички богове, Кли-кли се е въртял наблизо (не е могъл да устои на изкушението да се наслади на творението си) и е бил забелязан!

Кли-кли посочи с пръст към тримата, хвърлящи зарове на бъчва, приспособена за игра.

— Онзи якият е Медения. Другият до него, брадатият — Чичото. Той е десятник на цялата тази мрачна компания. А ей онзи, дебеличкият, го наричат Котката. Мяу! — колкото се може по-силно измяука Кли-кли и изплези език.

Гномите се откъснаха от оръдието и навъсено погледнаха към шута, но Котката не обърна никакво внимание на палячовщините на Кли-кли.

— Ясно — казах аз, докато разглеждах играещите на зарове воини.

Медения беше почти двуметров мъжага с ръце-диреци, глава, която сякаш нямаше шия и започваше направо от раменете му, и коса с цвят на липов мед. Предполагам, че заради нея е получил такова име при Дивите. Беше млад и в сравнение с другите Диви изглеждаше направо великан. Всъщност то така си и беше. Човекът беше здрав и силен за два бика. Но простоватата му физиономия и добродушната усмивка издаваха селския му произход. Такива веднага ги различаваш от гражданите.

— Оп-па! — засмя се Чичото, хвърли за пореден път заровете и се надвеси с приятелите си над тях.

Чичото беше на около петдесет, рядката му сива коса, тук-там оцеляла на плешивата му глава, и гъстата сива брада, кой знае защо напомняща ми на овче руно, го състаряваха още повече. В сравнение с Медения нисичкият Чичо изглеждаше като джудже, но и той, и великана Медения, както и всички други Диви, си приличаха по едно нещо. В тях, както и в покойния Муха, се усещаше сила и опит. Опитът на онези, които служат на стените на Самотния великан.

— Кълна се в Д’сан-дор — изруга Котката. — Днес много ти върви, Чичо! Аз съм пас!

Дебелият Див изобщо не напомняше котка нито с поведение, нито с резкия си глас. Единственото, което му придаваше прилика с тези животни, бяха котешките му мустаци26.

— Щом не искаш, не играй — усмихна се десятникът. — Ние с Медения ще продължим…

Котката махна с ръка и легна на тревата при фонтана, непосредствено до спящия воин.

— Трябва ли тогава да приема, че ей онзи го наричат или Сънчо, или Хъркащия? — иронично казах аз.

— Онзи до Котката ли? — уточни шутът. Изчака утвърдителното ми кимване и отговори: — Не, него го наричат Гръмогласния.

— Защо?

— Откъде да знам? — Кли-кли сви устни. — Те нали не искат да говорят с мен и единствено гледат да ме замерят с нещо тежко. А аз само им подхвърлих мъртъв плъх в стаята.

— Струва ми се, че преди малко говореше за вода в леглата. За мъртви плъхове и дума не обели.

— Е, плъхът беше малко по-рано… — смути се шутът.

— Добре, забрави за плъха — шутът беше непоправим. — По-добре ми кажи сега за тези двамата.

Кимнах към двамата войни, седящи отделно от останалите и отпиващи вино от бутилка.

— Ама че гадини — измърмори Кли-кли, игнорирайки въпроса ми. — Това е моя бутилка вино!

— Тогава какво прави в тях?

— Военен трофей — изсумтя гоблинът и здраво стисна моркова, сякаш това не беше зеленчук, а меч.

— Какво? — отговорът му ме изненада.

— Ти да не си глух? Нали ти казах — военен трофей. На ей оня гад — посочи гоблинът към Дивия, който в момента беше прилепил устни към бутилката — му заковах обувката с пирон към пода, да се пошегувам. А те се вбесиха…

— Естествено, аз също бих се вбесил и бил ти откъснал зелената глава.

— Те също се опитаха — гоблинът отхапа още едно парче от моркова. — Но успяха да се доберат само до бутилката вино. Ех, Гарет! Само ако знаеше колко усилия ми костваше да я открадна от избите на краля!

— Ти нали си кралски шут. Не можеш ли просто да я вземеш?

— Пфу, Гарет! Ама че си скучен! — шутът разочаровано поклати глава, предизвиквайки оживено дрънкане на звънчетата. — Разбира се, че мога, но нали да се открадне е много по-интересно!

Тук бяхме на едно мнение.

— Така че какво можеш да ми кажеш за тях? — отново насочих разговора в интересуващото ме русло аз.

— Забавна двойка, нали? — каза шутът и се изплези на воина, държащ бутилката.

Забавна? Много меко казано! По-скоро удивителна! Не вярвах, че в живота си ще видя как гном приятелски пие вино със своя вечен враг — джуджето. Попитайте който и да е — какво ще стане, ако на тясна пътека се срещнат гноми и джуджета, дори и двегодишно дете ще ви отговори, че в най-добрия случай работата ще завърши с масов бой, а дори и с двубои на живот и смърт. Така си беше, но не и в този случай. И едрото набито джудже, с ръце, способни да огънат подкова, и неговият по-дребен и хилав брадат родственик някак си не бързаха да се хващат един друг за гърлата, което предизвикваше неодобрителни погледи от страна на гномите, въртящи се около оръдието. Последните ядосано си мърмореха нещо под нос, поглеждайки към джуджето, но също нямаха намерение да се бият на територията на кралския дворец.

И гномът отнесе няколко яростни погледа от съплеменниците си за това, че е забравил паметта на предците и пие вино с най-омразния и изконен враг на гномите. Доколкото виждах, на него абсолютно не му пукаше за неодобрението от страна на родствениците му. Той дори смъкна от темето на джуджето шапката с тясна периферия и я нахлупи на главата си. Косата на джуджето се оказа ярко оранжева, изглеждаше, сякаш има жарава на главата си. По мое мнение бяха успели добре да се натряскат. Странно, тези раси една бутилка не ги събаряше.

— Кли-кли, а ти сигурен ли си, че военната плячка е само от една бутилка? — хитро подпитах аз унилия гоблин.

— Как една — избухна шутът. — Цяла каса отмъкнаха, просто тази бутилка е последната.

Това вече по приличаше на истина. От каса вино спокойно можеха да се напият дори гном с джудже.

— Рижото джудже го наричат Делер27, а неговият приятел реагира на Халас28. А на ей онзи — Кли-кли посочи към човека до храстите с рози, самотно размахващ мечове в битка с невидим противник — му казват Змиорката. Абсолютен мълчаливец, на шегите ми просто не обръща внимание. Невъзможно е да го размърдаш.

Последните думи гоблинът произнесе обидено. Че как иначе! На някой си абсолютно да не му пука за неговите лудории! Такова игнориране на професионализма му Кли-кли просто не можеше да понесе.

Изобщо не реагирах на обидата на шута, цялото ми внимание беше завладяно от прецизните, точни движения на Дивия. Те очароваха. Това беше красив и смъртоносен танц: „братът“ и „сестрата“29 в ръцете на гаракеца — а той определено беше от Гарак, те винаги могат да бъдат разпознати по мургавата кожа и гарваново черната коса — танцуваха в безумния сребрист вихър на смъртта.

Змиорката преминаваше от една позиция в друга, стойките се променяха светкавично, остриетата разсичаха топлия въздух с ужасяваща бързина, „сестрата“ жилеше толкова стремително, че погледът ми успяваше да улови единствено размития проблясък на сребристата мълния. Удар, още един, мушкане, рязко тръгване наляво, „братът“ се спуска надолу, на главата на невидим противник, завърта се около оста си, ръката на Змиорката се разтяга на неестествена дължина благодарение на „сестрата“, за да достигне до корема на новия враг. Поне така го схванах аз, защото Змиорката направи стъпка назад, парира с „брата“ предполагаемия разсичащ удар отдясно, и веднага след това удари едновременно с двете оръжия. „Сестрата“ с хищно бодване порази главата на предполагаемия противник, а „братът“ нанесе ужасяващ удар отдолу, под щита. Рязко обратно салто и започна поредния танц с друг невидим враг.

— Красота! — възхитено подсвирна шутът.

Бях напълно съгласен. Въпреки жаркото слънце и горещината, Змиорката продължаваше да тренира и го правеше потресаващо красиво.

— Гарет, откъсни се за малко от човека, сигурен съм, че по време на пътуването поне още стотина пъти ще можеш да го гледаш как размахва мечове. По-добре погледни оня смешния.

Не намерих нищо смешно в посочения от шута воин. Той малко напомняше на Котката, но не беше чак толкова дебеличък. За него по-скоро бих използвал думата „охранен“. Имаше незапомнящо се лице с тънки устни и гъсти вежди, бледосини очи и ленив поглед, спрял за миг на мен и Кли-кли.

— И какво смешно намери в него? — попитах шута, който беше възобновил интереса си към огризката на многострадалния морков.

— Не говоря за човека, тъпако! — раздразнено плесна с ръце шутът, огорчен от мудното ми съобразяване. — Между другото, наричат го Мармот. Говоря за зверчето на рамото му.

Едва тогава насочих вниманието си към това, което бях приел за безвкусно украшение под формата на сива кожа на лявото рамо на воина. Кожата всъщност се оказа пухкаво зверче. То кротко си спеше и затова оставаше неподвижно, което ме заблуди, че е своеобразна дан на модата.

— Какво е това? — погледнах въпросително към шута.

— Линг30. От Безлюдните земи. Опитомен. На няколко пъти се опитах да му дам морков. Дори успя да ме ухапе — с нескрита гордост каза гоблинът и за доказателство, че не лъже, пъхна под носа ми ухапания си пръст.

— Не ти е провървяло с него — изразих съчувствието си аз.

— О, много ми провървя — не се съгласи с мен Кли-кли. — Ако Мармота ме беше хванал в момента, когато давах развален морков на животинката му, едва ли щеше да ми се зарадва. Честна дума, щеше да ме спука от бой!

Тук вече не издържах и се засмях.

— Сега разбирам, Кли-кли, защо реши да не тръгваш с мен! Почти всеки от бъдещите ти спътници ти има зъб.

— Нищо подобно! — запротестира гоблинът и подсмръкна с нос. — Причината е в Арцивус и Алистан. Те не ме пускат!

Кли-кли ядосано размаха юмрук към небето.

— Ей, Мармот, да не би случайно да имаш желание да се разходиш до кухнята? — обърна се към просналия се на тревата приятел мълчалият досега Див.

Съдейки по липсата на коса по главата и надянатата на голо ризница, воинът беше родом от Пограничното кралство. Само те можеха да се напъхат в железа при такава жега. Пограничният беше приключил с точенето на меча си и сега си търсеше занимание.

— Това пък защо? Какво съм пропуснал в кухнята? — с мързелив глас попита Мармота.

— Да нахраниш Непобедимия, че заради теб ще умре от глад. Все спи и спи.

— Горещо е, затова спи, а в кухнята, щом искаш, да отскочим, знам какво те тегли натам.

— Ами то всеки знае — откликна Котката и се надигна от тревата. — Готвачките са, леле мале, колко апетитни!

Медения и Чичото избухнаха в смях. Към смеха се присъедини и самият инициатор на разходката до кухнята.

— Е, ще вървим ли? — попита Пограничния.

— Това е Арнх31 — представи ми го Кли-кли.

Челото на Арнх се пресичаше от тънък бял белег. Той щеше да е почти незабележим, ако не беше мургавото лице. На тъмната кожа на снажния воин белегът изпъкваше като ослепителна бяла нишка.

И Арнх заедно с Мармота и присламчилият се Котка тръгнаха към кухнята.

— Слушай, Кли-кли — не изтраях аз. — Лейтенантът ме доведе тук и нареди да чакам, докато дойдат за мен. Докога ще чакам? Ще пукна от тази жега!

— Всъщност аз дойдох за теб — ухили се шутът.

— Тогава какво чакаме?

— Почакай малко, Гарет, за къде си се разбързал? Сега кралят се кара на своите поданици, а те мълчаливо се потят и треперят. Така че какво ще правиш там? Виж, още не съм ти казал за последния Див.

Последният от десетимата Диви седеше под разклонена ябълка, стиснал с две ръце огромен биргризен32. По мое мнение за този невисок и очевидно не особено силен човек двуръчникът беше прекалено тежък. На масивната черна ръкохватка на меча беше изобразен златен дъбов лист.

— Той какво, да не е майстор на дългия меч? — попитах недоверчиво гоблина.

— Да не си сляп, не виждаш ли дръжката? Разбира се, че е майстор, освен ако не е откраднал това желязо от някой друг!

— Но то тежи повече от него!

— Всъщност не чак толкова! — възрази гоблинът. — Но че е тежък, тежък е. Сам проверих.

— Само не ми казвай, че си се опитал да свиеш меча на този човек!

— Не-е, просто исках да разбера колко тежи — едва не се убих!

— Как се казва? — попитах, разглеждайки човека със смешна шапка, повече напомняща на камбаната на Събора.

— Мумр. Но всички го наричат Фенерджията. О, не!

Последната фраза на Кли-кли не беше за мен. Фенерджията беше измъкнал малка свирка и като остави настрана биргризена, се накани да свири.

— Само не това! — проплака шутът.

Мумр изду бузи и от свирката се изтръгнаха звуци, наподобяващи мъчителния скрибуцащ рев на полудяло мартенско магаре. Шутът изстена и запуши ушите си с ръце. Звукът беше наистина ужасяващ — ако наоколо имаше кучета, щяха веднага да завият или просто да пукнат от изтезанието. Започнах да си мисля: дали да не пробутам тази свирка на Арцивус, като я представя за Рога на дъгата? Бях сигурен, че веднага щом чуе тази ужасна мелодия, Неназовимия ще се самоубие, за да не се мъчи.

— Сега ще го ударя с ето това! — изскърца със зъби Кли-кли и размаха огризката на моркова.

— Ей, Чичо! — обърна се Делер към десятника. — Кажи на Мумр да спре, в противен случай не отговарям за себе си! Като ми падне пердето, мога и с бръснач през очите!

— Точно така! — потвърди Халас и целуна бутилката.

— Аз ей сега лично ще го убия! Къде е справедливостта? Оставете ме най-накрая да поспя! — измърмори сънливо Гръмогласния и се обърна на другата страна.

Чичото, без да вдига поглед от заровете, вдигна някакво камъче от земята и го хвърли към Фенерджията. А той, за да избегне летящия снаряд, трябваше да прекъсне мъчението на изтерзаната свирка.

— Ама че сте и вие! — разстрои се Фенерджията. — Нищо не разбирате от музика!

— И така е вече цяла седмица, Гарет — пое си дъх Кли-кли. — Можеш ли да си представиш, с тази свирка успява да вбеси дори мен! Ах, ти! Какво е това?

Изобщо не бях усетил кога Кли-кли е бръкнал в оставената ми без надзор чанта. Сега той държеше в ръка една от магическите стъкленици с тъмночервена течност, в която плуваха златисти прашинки.

— Знам какво е! — извика шутът, скачайки на крака. — Виж, сега ще има фокус!

— Върни я обратно! — изкрещях на гоблина, но вече беше късно.

Кли-кли ловко избягна протегнатите ми ръце и се затича към гномите, заредили най-накрая оръдието, размахвайки вълшебната ми покупка. Стъкленицата полетя и се разби в тялото на оръдието. Избухна червено сияние, и оръдието изчезна.

Неназовимия ме дръпна да купя заклинание за пренасяне! (Трудно ти е да мъкнеш нещата си през планината? Няма нищо по-лесно! Разбиваш стъкленица върху вещите си и те просто изчезват. Разбиваш друга — и те се появяват отново.) Приготвих тази магия за Храд Спайн. Така, за всеки случай, ако попадна на повечко диаманти или изумруди. Сбогом, скъпоценности на мъртъвци! В наследство ми се падна гномско оръдие!

Градината потъна в смаяно мълчание, дори Змиорката престана да върти мечове. Но мълчанието не трая дълго. Нарушиха я яростните викове на подивелите от гняв гноми. Кли-кли не изчака отмъщението, отскочи по-далеч от гномските юмруци и, подрънквайки със звънчетата, с всички сили хукна в моята посока. Изпитах силното желание да сритам гоблина в задника.

— Гарет, не зяпай! — възкликна Кли-кли, минавайки покрай мен. Той като по чудо се размина с крака ми, вече готов да го срита по задника. — Тръгвай с мен, ще те заведа при краля!

С тези думи гоблинът изчезна зад вратата. Нямах друг избор, освен, кипящ от гняв, да последвам малкия негодник, оставяйки Дивите да слушат крясъците на ядосаните гноми.