Прокрадващ се в сенките

Глава 24 Харгановата пустош

Трябваше да търсим пътечката в гъстите остролисти храсталаци от двете страни на пътя. Предстоеше ни доста да се поизмъчим, защото да намериш нощем малка пътечка си е трудна задача. На няколко пъти Медения спираше отряда, слизаше от коня и тръгваше покрай стената от храсти, почесвайки се замислено по врата, но като не намираше никакви признаци за пътека, скачаше обратно на седлото и продължавахме нататък, отдалечавайки се все повече и повече от хълмовете и нещастното селце Вишки. По някое време се наложи да запалим факлите — светлината на луната не беше достатъчна. Гръмогласния веднага започна да мърмори, че сега дори и слепец ще ни забележи.

Когато Медения за десети път слезе от коня, дори невъзмутимият Мармот простена:

— Е, къде ти е пътеката? Докога ще търсим в тъмното? Нека да го отложим за утре! Всички се умориха, а и трябва да нахраня линга.

— Ще почакаш малко с тая твоя мишка, Мармот — изсумтя Медения, изпаднал в размисъл. — Сигурен съм, че пътят започва някъде тук. Мисля, че трябва да се върнем малко назад.

— Това го каза още преди половин час — измърмори Халас.

— Хайде да го потърсим на сутринта — предложи прекрасна идея Кли-кли.

Гоблинът почти непрекъснато вързваше възли по цялата дължина на въжето и вече имаше към няколкостотин, които бяха облепили въжето като гроздове, и шутът се принуди да измъкне още едно, да го върже към първото и да прави възли на него. По думите му много скоро би трябвало да създаде страховита гоблинска магия.

Никой не обръщаше внимание на бърборенето му, само Делер го помоли да предупреди, когато всичко е готово, така че да успее да се скрие по-далеч от мястото на демонстрация на способностите на неосъществилия се шаман.

— Медения, а сигурен ли си, че тази пътека е някъде тук? Ти самият вървял ли си по нея? — попита го Змиорката.

— Всъщност не — Медения неловко сви рамене. — Тогава бях хлапе, дядо веднъж ми я показа. Стара пътека, през лятото овчарите по нея прекарвали стадата да пасат в пустошта. Тревата там била о-хо-хо, колко голяма!

— Нищо чудно! — подсмихна се Кли-кли.

— Знаеш ли нещо за това място? — попита го Миралисса.

— Като спрем, ще ви разкажа една интересна история, стига да не заспите.

— Спомних си! — внезапно изкрещя Медения и се плесна по челото. — Спомних си! Пътеката започва в близост до две дървета, които са наклонени едно към друго! Все едно стари приятели се срещат!

— Май имаше нещо подобно — Ел отметна кичура, падащ над очите му. — На около петстотин ярда зад нас.

Всички въздъхнаха с облекчение, разбирайки, че скоро ще настъпи дългоочакваната почивка. Лично аз вече едва-едва се държах на седлото, така че да сляза от Пчеличка беше най-голямото ми желание.

— Ето ги! Миличките ми те! — възкликна Медения, когато от тъмнината изплуваха силуетите на две дървета.

Дърветата стърчаха съвсем самички сред храстите.

— Какви дървета са това? — разочаровано възкликна Арнх. — Мъртви са от поне сто години.

Високият жител на Пограничното кралство беше прав — от дърветата беше останало само името им. Нито клони, нито листа — само стволове, почернели от старостта и от времето.

— Има ли значение? Важното е, че ги намерихме! — въодушевено каза Медения. — Пътеката започва от тях!

— Ами да починем тогава! — Халас облекчено се плъзна от седлото и аз последвах примера му. — Чичо! Ще ядем ли нещо днес или да лягаме на празен стомах? Оня заек нали още не се е вмирисал?

— Само за търбуха си мислиш, брадатко! — захили се Делер.

Трябва ли да казвам какъв беше отговорът на гнома? Всичко отново си стана по старому.

— Така-а-а! Някой обеща да ни разкаже история — каза Арнх, когато малко по-късно всички бяхме насядали около огъня, а печеният заек приятно изпълваше стомасите ни.

— Така да бъде — Кли-кли остави настрана снопчето въженца с възли. — Какво искате да чуете?

— А ти какво, да не знаеш много истории?

— Аз все пак съм кралски шут — обиди се гоблинът. — Естествено, че знам.

— Ти обеща да ни разкажеш за Харгановата пустош, ако не греша — натъпквайки последния залък заешко в устата си, измуча Фенерджията.

— А-а… — проточи Кли-кли. — Наистина ли никой от вас не е чувал за отряда на Харган?

Всички поклатиха глави в знак на отрицание.

— Ох, къса ви е паметта на вас, хората — въздъхна гоблинът. — А са минали няма и петстотин години!

— Ама че си и ти, зеления! — засмя се Гръмогласния. — За толкова време много неща могат да се забравят!

— Само не и отряда на Кучите лястовици, благодарение на който може би Авендум сега изобщо съществува.

— Кучи лястовици? — намръщи се Чичо. — Нещо не си спомням за такъв отряд. Във всеки случай поне във Валиостр няма такъв.

— Няма сега и никога вече няма да има — тъжно каза Кли-кли. — Това се е случило по време на Пролетната война. Орките се изливали от горите на Заграбия в нескончаем поток, изненадващо за всички. Няколко хиляди атакували Пограничното кралство, но основната сила на удара паднала върху Валиостр.

— Няма нужда да ни казваш банални истини — прекъсна го Арнх.

— Кой тук е разказвача, ти или аз? — ядоса се Кли-кли. — Ако си толкова умен, сам го разкажи, а аз ще отида да спя! А ако не можеш, тогава млъкни и слушай!

Арнх примирително вдигна ръце, показвайки, че повече няма да се обажда.

— Първите, посрещнали армията на огрите, били пограничните гарнизони. Те се опитали да задържат нападателите, докато вестоносците стигнат до столицата. Ако някой не знае, тогава Раненг бил столица, едва след войната я преместили в Авендум, по-далеч от Ллее. Та така — шутът се замисли за момент, загубвайки нишката на историята. — Орките изтласквали пограничните гарнизони. А те отстъпвали и се биели, надявайки се да дочакат основните сили на хората. Вестоносците успели, Грок пристигнал с армията и на брега на Иселина двете армии влезли в битка. Шест дни Първите се опитвали да преминат реката, но хората ги отблъсквали. На седмия ден, понасяйки огромни загуби, орките пробили отбраната на Грок на четири места и изтласкали армията на хората, принуждавайки ги да се оттеглят на север. Целият южен Валиостр бил загубен. От Шамар44 не идвали никакви вести и Грок решил, че Пограничното кралство вече е унищожено.

— Ха! Пограничните не се дават просто така! — самодоволно възкликна Арнх, но натъквайки се на погледа на Кли-кли, млъкна.

— Исилия, както винаги, не се намесвала в никакви войни, надявайки се, че те ще я подминат, да се моли Мирануех за помощ нямало никакъв смисъл — вашето кралство никога не е живяло в мир с тази страна. С тъмните елфи след настъпването на Зимата заради нелепата гибел на техния принц просто нямало смисъл да се разговаря, те от много години не били стъпвали във Валиостр… Кралството останало само срещу врага. Само съдбата и армията можели да спрат вълната орки. Никога преди Първите не били нападали толкова многобройни. Хората прекалено презирали всички други раси, за да водят с тях големи войни. Как може да се воюва с полуживотни? А тук изненада. Никой не очаквал нападението им и за тази небрежност си платили скъпо. Уморената след дългото отстъпление армия срещнала орките под стените на Раненг и загубила битката. Столицата била превзета, а след това и унищожена. Армията и краля отстъпили на север. Измъчените хора, тормозени постоянно от челните отряди на орките, се оттеглили в Авендум да дадат там последна битка — по-нататък нямало накъде да се отстъпва. Е, освен в Студено море или през Самотния великан към Безлюдните земи. Но и едното, и другото било чисто самоубийство. Оставало им само да умрат с достойнство. На Грок му трябвало време, за да се подготви за решителната битка. Време, което той, уви, нямал. Армията се нуждаела от почивка, най-малко един ден. Преди всички тези места били покрити с гъста гора. Села още нямало… Тоест, разбира се, имало, но били мизерно малко като брой… За изграждането на пътя, на който сме сега, или на главния тракт, в онези дни никой не бил помислял. Имало един единствен достатъчно голям път от Раненг до Авендум. И той минавал точно през местността, която сега се нарича Харганова пустош. Този стар път днес е изоставен и забравен, но тогава бил свързващата нишка между централните градове на Валиостр. Именно по него отстъпвала армията. На съвета, където присъствали не само военни, но и представители на съвсем наскоро създадения Орден, решили, че трябва да пожертват част от войниците, за да задържат преследвачите поне за няколко дни. Местността била подходяща: навсякъде гора, пътят бил само един, врагът нямал избор и трябвало да мине по него. На едно място пътят пресичал дълбока клисура. Отляво и отдясно на клисурата имало непроходими блата, затова решили тук да задържат врага толкова, колкото е необходимо, за да могат основните сили на хората да се отдалечат възможно най-много. Обърнали се с апел. Търсели доброволци, които да останат на място и да задържат орките. Удивителни същества сте вие, хората. Понякога за петак или друга някаква глупост сте готови да си прегризите един друг гърлата, а понякога решавате да защитите със себе си гърба на другарите си — с ясното съзнание, че живи няма да се измъкнете. Откликнали над три хиляди. Три хиляди човека, съгласни да станат смъртници, готови да умрат по склоновете на клисурата, но да не пропуснат орките. От тях избрали триста, да жертват останалите било просто глупаво. Три хиляди биха издържали малко по-дълго, отколкото триста, но в крайна сметка пак щели да загинат, но за сметка на сериозно обезкървяване на армията. А войниците и без това вече били малко. Определените да останат нарекли Кучи лястовици. Наистина, не знам защо, историята не ни казва това. Те останали, а армията заминала. Командвал ги стар ветеран, преди бил стотник при Грок. Стотникът се казвал Харган. На негово име „признателните потомци“ кръстили това място. Основната цел на Харган била да задържат врага за половин ден, не повече. А те спрели придвижването на армията за цели четири дни. Нито един орк не преминал, докато бойците на отряда били живи. Войниците на Харган осигурили на армията на Грок безценна почивка и време да се подготвят за срещата с врага пред Авендум. Ако не били Лястовиците, не се знае каква щяла да е историята на кралството. По-нататък събитията са ви известни. Грок влязъл в бой, орките все пак нахлули в Авендум, последните четиристотин бойци се приготвили да дадат живота си, когато дошли тъмните. Никой не ги очаквал. Нито хората, още по-малко пък орките. Елфите загърбили обидата към хората и им се притекли на помощ в последния възможен момент. Тъмните не можели да пропуснат такъв случай — да си разчистят сметките с роднините. Пролетната война била спечелена. Е, това май беше всичко.

— А тази пустош?

— Пустошта? — повтори шутът. — Пустошта си е пустош. Някак естествено се появил нов път. На никой не му се искало да безпокои костите на загиналите воини. Честно казано, по-голямата част от тях така и си останали непогребани. На хората не им било до това — трябвало да възстановяват страната след края на войната. Годините минавали и за отряда на Харган постепенно започнали да забравят. Твърде много други проблеми имало. Появил се Неназовимия, например, а и други неща. А костите са си кости. Земята сама ще си ги прибере. Пътят постепенно минал в забвение, никой не минавал по него. Само пастирите го ползвали за стадата. Земята тук о-хо-хо, колко е плодородна, и тревата, съответно, е висока. Останало само името — Харгановата пустош, а и за него с течение на времето забравили откъде идва. Сега само старците си спомнят за героизма на хората. Малка война на фона на големия свят. Малка драма и малка смърт. Колко са били? Колко още ще ги има? Колко герои несправедливо ще бъдат забравени от поколенията и колко негерои ще бъдат помнени, въпреки че не го заслужават?

Над огъня увисна угнетяваща тишина. Всеки си мислеше за хората, поставили гърди пред кривите ятагани на орките, но не отстъпили.

— Гномите никога не биха забравили героите!

— Джуджетата също!

Почувствах срам за своята раса. Вероятно за първи път в живота ми се срамувах за хората, забравили такава саможертва…

— Хайде, Гръмогласен — викна Фенерджията и се надигна от земята. — С теб днес ще дежурим първи.

Постепенно всички си легнаха, само самотната фигура на шута остана да седи до огъня, наблюдавайки танца на пламъците…

Дъждът се лееше като из ведро. Боговете сякаш бяха разпорили корема на ниските мъгливи облаци и водата се изливаше от оловното небе като водопад. Облаците скриваха слънцето и от това мрачният ден ставаше още по-тъмен и мрачен. Дъждът беснееше с пълна сила, сякаш се опитваше да докаже на затъналите в тиня войници, че не си струва точно тук да чакат настъпващия враг.

Пороят се изливаше от небето, бродираше ручейчета по дрехите, ръмеше нежен, студен, топъл, гневен, хаплив, бодлив, жалещ, галещ, хапещ. Десетки различни лица на проклетата рожба на времето, поставила си за своя задача да доведе хората до изнемога.

Войниците бяха уморени, измръзнали и подгизнали. Стрелците хвърляха навъсени погледи към небето — влагата повреждаше лъковете и никакви елфийски хитрости за запазване на тетивите не помагаха при такъв дъжд.

— Развратник! — тихо повика Харган, избърсвайки с длан мокрото си лице.

— Да — притича на призива командирът на мечоносците.

— Вземи твоите момчета, намерете де що брадви има в отряда и изсечете всички дървета от тази страна на клисурата.

— Добре — отвърна, без да му мигне окото, Развратника.

Стотникът никога не се изненадваше от заповедите на командирите, още по-малко от тези на приятеля си Харган.

— Да действам ли?

Островърхият шлем беше прекалено голям и падаще над очите на Развратника, но на стотника, доколкото си спомняше Харган, това никога не му беше пречило.

— Действай. Издърпвайте стволовете към нас, после ще разрушим моста и ще направим едно хубаво посрещане на Първите.

Развратника се ухили с нащърбената си уста, сви ръка във воински поздрав и хукна да вдига почиващите си хора.

Харган въздъхна. Тежеше. О, богове, как тежеше да ги гледа всички тях! Той е старец, скоро щеше да чукне шестдесет, макар да изглеждаше на не повече от петдесет — за него не беше страшно да умре. Но виж тези, които съдбата беше отредила да командва… Момченца. Двайсетгодишни, трийсетгодишни момченца. За него всички бяха прекалено млади, за да умрат просто така тук, край пътя, пред мост, минаващ над пропастта на дълбока безименна клисура. Ако зависеше от него, само ветерани щяха да останат да срещат врага — онези, които вече нямаха какво да губят в този живот, онези, които вече нямаха къде да се върнат, онези, за които армията беше семейството, а крещящият на всички десетник — родна майка.

Дъждовните капки се стрелкаха като пъргави гущерчета по косите и лицето на Харган, за да паднат след това на подгизналата от вода земя. Последните дни на този август бяха много дъждовни, сякаш целият свят плачеше, наблюдавайки кървавата война на земята.

Орките изненадаха всички. Никой не очакваше тази война, затова в първите дни на катастрофата, стоварила се върху Валиостр, армията загуби твърде много войници. Случи се това, което никога не трябваше да се случва — те губеха битка след битка. Битката при Иселин, чиято черна вода се нагълта за поне век напред с кръв и трупове на войни както от едната, така и от другата страна. Горящите стени на Раненг. И още десетки неизвестни и по-малко значими битки, при това без да се броят стотиците неизвестни на никого сблъсъци, случили се по целия фронт на бойните действия.

И ето сега им беше останала последна надежда, последен шанс за изплъзващата се свобода на кралството — битката, която предстоеше да се разрази под стените на Авендум. Но нито Харган, нито хората му щяха да могат да вземат участие в нея. Вместо тях други ще застанат пред армията на орките…

Старият воин изобщо не се съмняваше, че той и неговите хора ще намерят последно пристанище в мократа земя по склоновете на дълбоката клисура. Тяхната задача беше една-единствена — да забавят врага колкото е възможно по-дълго, за да могат основните сили на хората да се укрепят пред новата столица на Валиостр. В момента отстъпващата армия се намираше някъде далеч зад тях, а отпред, зад завесата на мъглата, ги чакаше армията на орките.

Първите не бързаха особено. Какво значение имаше кога ще пролеят кръвта на хората — час по-рано или час по-късно? Те бяха Първите и те ще владеят всички тези земи, а хората… хората да вървят да хранят червеите. Първо тези от Валиостр, после Мирануех, след това ще дойде ред на гноми и джуджета, а най-накрая е редът и на отвратителните роднини — елфите.

— Харган! — млад воин, още почти момче, пристъпи към застаналия до моста командир. — Пристигнаха още два обоза със стрели.

— Чудесно! — Харган кимна, гледайки как върволица хора със секири тичат по моста към самотна горичка с унили от мрачното време дървета. — Разпредели ги между стрелците. И ми прати тук петдесет души, започваме да строим укрепления.

— Не са ли малко?

— Другите нека си почиват. Ти също трябва да набереш сили, Кляо.

Секирите зачаткаха и за по-малко от половин час цялата горичка беше изсечена, а войниците, кой на ръце, кой с влачене, кой с помощта на въжета, започнаха да пренасят стволовете, на които вече бяха успели да окастрят клоните, от другата страна на клисурата, където бяха разположени хората.

— Развратник! — отново извика Харган. — Разпрегнете конете от обоза и нека ви помагат! Ще се изкривите така.

— Ще го направим! — бързо извика плешивият стотник от моста.

Дъждът малко се успокои, сега само леко ръмеше, а въздухът заприлича на водна мъгла. Беше ранна утрин и от земята се надигаха гъсти млечнобели облаци мъгла. На около триста ярда, на противоположната страна на клисурата, пътят чезнеше в стената на мъглата и можеше само да се гадае колко далеч е врагът. Вчера разузнаването беше съобщило, че челен отряд от стотина орки се намира на един ден път от тях.

Подобно на пътя, дъното на клисурата също не се виждаше — беше скрито от вездесъщата мъгла, но че клисурата е дълбока, Харган изобщо не се съмняваше. Някъде долу, заглушавайки от време на време дъжда, ромолеше поточе.

Стените на преградата, създадена от природата, не бяха отвесни, което, разбира се, беше много жалко, но и полегати трудно можеха да се нарекат. При невнимателно спускане като нищо можеше да си счупиш врата. Така че когато махнат моста, на орките ще им се наложи първо да се спускат по хлъзгавата глинена стена, а после да се качват по отсрещната. Само така ще могат да се доберат до хората. А да се щурмуват укрепления под непрестанен дъжд от стрели си е крайно неприятно занимание.

— Хар — обърна се към командира на отряда стар ветеран в черна ризница, навлечена върху кожена риза, — от тези дръвчета няма как да направим свястно укрепление, може ли да изпратиш още стотина да секат дървета? Ей онази брезова горичка просто плаче за брадва.

— Действай, Лисица — одобрително кимна Харган.

Лисицата, стар боец също като Харган, се усмихна невесело под мустак и тръгна да предаде новата заповед на командира на Кучите лястовици.

Отрядът получи това име едва тази сутрин, когато последните воини от армията на Грок си тръгнаха, оставяйки доброволците сами да посрещнат врага.

Лисицата също не хранеше илюзии, че ще остане жив след битката. Орките не оставяха живи. Всъщност никой не се надяваше да преживее предстоящата битка, всички воини в отряда знаеха какво правят, когато се записваха доброволци, или по-точно смъртници.

„Всички ние вече сме мъртви — с някаква необяснима тъга помисли старият воин. — Всички сме ходещи мъртъвци. И аз, и Лисицата, и Развратника, и вълшебницата, която си е набила в главата да става героиня, и още триста мъже и жени, решили доброволно да се разделят с живота само за да могат другите да поживеят малко по-дълго от тях“.

Дъждът заваля с нова сила и забарабани меко по земята, успокоявайки и приспивайки уморените хора, вселявайки в душите им измамна увереност и покоя на безкрайната тишина.

— Свършихме — каза Развратника, когато извлачиха и последното дърво през моста и го положиха от отсамната страна на клисурата.

Бяха изсекли много дървета, но въпреки това не достатъчно, за да се построи надеждно укрепление. Харган се надяваше, че момчетата на Лисицата ще осигурят повече материал за отбранителни съоръжения.

— Да вървим, мостът трябва да се разглоби.

— Доста ще е трудно, командире — Развратника се потърка между веждите. — Построен е много стабилно, няма да е лесно да се разглоби, ще ни трябват два дни.

— Нямаме ги тези два дни.

— И аз мисля така! Да го подпалим?

— Безсмислено е, дъждът вече трети ден не спира. Дървото е напоено с вода, а я виж какви трупи има там! Никога няма да пламнат. По-добре извикай нашата магьосница, да видим на какво е способно момичето.

Развратника звучно изпръхтя. Той многократно беше заявявал на всеослушание на какво могат да бъдат способни младите момичета в тази възраст, но Харган го посъветва да запази всички тези мисли за себе си, ако не иска да доживее живота си като врабче, след като лейди Сиена му направи някоя магия.

Магьосницата нямаше и осемнайсет. Имаше кръгло луничаво лице с чип нос и голяма детска уста, къса кестенява коса и сини очи. Харган и досега се чудеше как така младата магьосница се съгласи да остане в неговия отряд. Беше прекалено малка, за да е добра с магиите и да се противопоставя на опитните шамани на орките. Просто напразно си жертва живота.

Ако е маг, трябва да е стар и с брада! За съжаление в отряда не остана нито един опитен магьосник, всички заминаха с армията, щяха да са нужни в последната битка, а ако на Харган му трябва такъв, тогава нека вземе най-добрата ученичка на един от архимаговете на Ордена.

— Викали сте ме? — раздаде се зад гърба му ясен женски глас.

Той се обърна.

Качулката се беше свлякла от главата й и мокри кичури бяха полепнали по челото. На шията й на сребърна верижка висеше медальон във формата на капка вода.

Магьосницата го гледаше предизвикателно, знаеше, че не вярва особено в способностите й.

— Да, хм… хм… лейди Сиена. Можете ли да направите нещо с този мост?

Тя проследи погледа му:

— Тоест да го разруша?

— Ако сте способна на това.

Тя се зачерви и му хвърли гневен поглед.

— Нека всички да се отдръпнат по-далеч от моста.

Харган кимна на Развратника и последният със скептичен израз на физиономията заповяда на войниците да се отдръпнат на безопасно разстояние от ръба на клисурата.

Младата магьосница втренчи поглед в огромния мост, хапейки напрегнато напуканата си долна устна.

Времето минаваше, а с моста не се случваше нищо. Развратника нетърпеливо запристъпва от крак на крак, а Харган вече си мислеше, че все пак ще трябва да се опита да изгори проклетия мост, когато магията на Сиена най-накрая подейства.

Нямаше нито гръмотевици, нито мълнии, нито каквито и да било други ефекти, които обикновените хора очакват от една магия. Мостът просто жално изстена, изскърца, а след това с грохот рухна на дъното на клисурата. Във въздуха увисна облак дървен прах и стърготини.

— Уау! — възхитено ахна Развратника. — Мамка му, как само го счупи!

Развратника млъкна, осъзнавайки, че си е позволил грубост, недостойна за слуха на магьосница от Ордена.

Сиена радостно се усмихна, без да обръща внимание на думите му, и погледна към Харган. Като щастливо селско момиченце, чийто баща й е купил нови дрехи на местния събор.

— Благодаря ви, лейди Сиена, добра работа.

Тя отново се усмихна:

— Мога ли да си тръгвам?

— Разбира се — отвърна Харган.

Тя направи няколко крачки, олюля се замаяно и пльосна на мократа земя.

Харган и Развратника се затичаха едновременно към нея:

— Какво ви е?

— Нищо страшно — лицето й беше пребледняло и луничките се открояваха на фона му като ярки петна. — Винаги е така… след магия… слабост. Ей сега ще мине.

— Разв… Клирд! — поправи се Харган, нямаше защо да смущава момичето с глупави прякори. — Помогни на лейди Сиена да отиде до палатката си. И да…

— Хайде, командире — обидено избоботи Развратника. — Аз да не съм дете? Ще я придружа с цялата почтителност, на която съм способен.

Харган изобщо не се съмняваше, че стотникът ще направи всичко както трябва, а след това дори ще намери отнякъде мляко за Сиена — казваха, че добре възстановява силите на магьосниците. Битката не беше далеч и способностите на младата магьосница щяха пак да им потрябват.

Старият воин обхвана с поглед отсамната страна на клисурата, където въоръжените с лопати воини строяха укрепления, засипвайки дървените стволове със земя или дялкайки ги с брадви. Въпреки заповедта му работеха не петдесет човека, а всички.

Харган махна с ръка на младия десетник, един от войните на Пограничното кралство, промъкнал се през обкръжението на орките. Човекът беше доказал смелостта си при Иселин и получи под свое командване десет мечоносци.

— Видя ли нашата магьосница, десетник?

— Да, командире.

— Вземи твоите хора и не мърдайте от нея. Ако трябва, с тела я защитете от стрелите на орките, но ми я запазете! Сам разбираш колко ни е нужна!

Десетникът удари свит юмрук в гърдите, обърна се и тръгна в посоката, където току-що се бяха скрили Развратника и Сиена, като в движение събираше хората си.

Харган си плю на ръцете и вдигна една лопата от земята. Нямаше навик да бяга от работата.

А дъждът неспирно се сипеше от плачещите небеса…

Най-ужасното изтезание — това е очакването. То пречупва, че дори и убива много хора. Какво би могло да бъде по-лошо от това да стоиш зад невисоки стени от струпани дървени трупи, покрити с пръст, и да се взираш в есенната мъгла в продължение на цял ден, наблюдавайки все една и съща картина — път, изчезващ в белезникавата стена на мъглата.

Проклетият дъжд изобщо не спираше, изглеждаше, сякаш безбройните облаци никога няма да се изчерпят. Продължаваха да се кълбят заплашително над земята и да чакат кога под тях ще се пролее кръв.

Денят вече преваляше, а от врага нямаше и помен. Вярно, преди около час през покривалото на мъглата се промъкнаха звуци, много приличащи на грохота на бойните барабани на орките, но всичко утихна преди още да е започнало и над земята пак увисна потискащата тишина на очакването. В тази тишина се чуваше как капките вода падат от избуялите стръкове трева и как бълбука придошлият от дъжда ручей някъде долу в ниското, скрит под булото на така и не благоволила да се разпръсне през целия ден мъгла.

Удивително е на какво са способни триста души, ако са подчинени на една цел. Там, където доскоро имаше мост, сега се издигаше съвсем прилично укрепление, изградено от десетки дървени стволове и цяла планина пръст, изкопана само за ден. Дори всепризнатите майстори на укрепления — гномите, щяха да пукнат от завист, виждайки какво може да се направи от земя и дърво за толкова кратко време. Стената започваше от самия край на клисурата и беше не по-висока от човешки ръст. За повече нямаше нито време, нито материали, а и стрелците от такава стена можеха да стрелят не само с дъга, но и прицелно.

На склона на клисурата, пред самата стена на укреплението, строителите бяха забили в земята дълги и остри колове. Така нападателите ще трябва много да се постараят, за да преодолеят заграждението бързо. Със сигурност щяха да се забавят и да загубят част от скоростта си, провирайки се между коловете, и тогава стрелците на Харган щяха да съберат кървавата си жътва.

При хората всичко беше готово за посрещане на гостите, но самите гости нещо се бавеха. Харган започна да се тревожи: скоро ще настъпи непрогледен мрак, а през нощта стрелците — основният шанс на неговите момчета да преживеят атаката — няма да са така точни, както през деня.

— Може би орките изчакват нощта? — изрази опасенията си командирът на Кучите лястовици. — Но как така изведнъж расата на Първите е станала толкова предпазлива с хората? Нали ни считаха за животни, за говорещи маймуни!

— От друго се страхувам — изсумтя Лисицата, който стоеше до него. — Да не би да са намерили друг път към Авендум? Направо през гората или през блатото…

— През блатото? Не, тук пътят е само един — поклати глава Харган. — Ако орките решат да тръгнат през гората или да ни заобиколят през блатото, до Авендум ще стигнат в началото на следващата пролет. Тук наоколо е такава джунгла, че на трезва глава е абсурд да се измъкнеш.

— Значи ще ги чакаме тук — философски заключи Лисицата.

И те чакаха.

Денят свърши. Така и неблаговолилото да се покаже иззад облаците слънце залезе, настъпи нощ. Звездите и луната също бяха скрити от облаци. Само огньовете, поддържани от воините, разпръскваха тъмнината.

Сиена предложи на Харган заклинание, което да разсее мрака и да освети цялата околност за няколко часа, но след миг на колебание той отказа. След фокуса с моста старият командир започна да се отнася много по-уважително към способностите на магьосницата. Нямаше нужда да се напряга за дреболии момичето, магията можеше да потрябва по време на битка, а засега и стандартните средства щяха да свършат работа.

Харган заповяда на всеки две минути към отсрещната страна на клисурата да се пуска по една стрела, за да се освети скритият в мрака път. Стрелите като огнени капки пробиваха бронята на нощта, разкъсваха така и неизчезналата мъгла, забиваха се в земята и изгаряха, осветявайки околността, давайки някаква, макар и не особено добра, възможност за оглед.

Харган го глождеше някакво безпокойство, проклетите Първи нещо замисляха.

Реши да обиколи постовете, въпреки че краката му трепереха от умора. Много воини заспиваха, използвайки неочакваната продължителна почивка. Но ако се каниш да умреш, това не означава, че трябва да го правиш в съня си.

— Как е настроението?

Воинът, на когото беше зададен този въпрос, държеше в ръка мощен боен лък с почти човешки размер. Стрелата от такъв лък като нищо прелиташе четиристотин стъпки. В отряда имаше сто и петдесет професионални стрелци, те съставляваха точно половината от Кучите лястовици. Останалите воини също знаеха от коя страна на тетивата се слага стрелата.

— Ще ги отнесем — усмихна се стрелецът и опъна лъка.

Стоящият до него войник поднесе омотана с кълчища факла към стрелата и тя веднага пламна. Тетивата изплющя в ръкавицата на стрелеца и горящата стрела полетя напред по стръмна дъга, освети укреплението и черната паст на клисурата, наполовина пълна с мъгла, в най-високата точка на полета увисна за миг като ярка звезда и после бързо се плъзна надолу, оставайки да гори на нощния път като самотна светулка.

— Пш-ш-ш!

Още десетина огнени стрели изскочиха от различни места на укреплението и като уморени светулки едновременно паднаха на същото място като пуснатите преди тях.

— О! — одобрително възкликна воинът, държащ факлата. — Сега няма да си тормозим очите. Всичко се вижда прекрасно.

— Хайде, момчета, почивайте — каза Харган.

— На оня свят ще почиваме! — пошегува се стрелецът, а после добави вече само на себе си: — Още малко остана до… почивката.

— Идват! Идват! — раздадоха се викове, а после самотно прозвуча рог.

Харган вдигна глава и разтърка очи.

Сънят не му беше донесъл никакво облекчение, проклетият нощен студ здраво се беше впил в костите и старият воин се чувстваше все едно цяла нощ е прекарал в тесен дървен сандък.

Със стон командирът на отряда стана и се протегна.

— Хар — притича Развратника. — Разузнаването забелязало движение по пътя!

— Наблизо ли? — рязко попита Харган.

— На около осемстотин крачки оттук. Единия нашите го свалили, двама са избягали!

— Всички по местата! — ревна Харган и нахлузи лекия шлем на главата си.

С ризницата Харган, както и всички войни, не се разделяше нито за миг. Ако врагът нападне, едва ли ще чака някой да си слага доспехите. Така че брони носеха през цялото време, дори спяха с тях, макар това да причиняваше известно неудобство, особено за бойците, които нямаха голям опит.

Мъглата се беше разредила, сега приличаше на откъснато парче знаме, минало през жестока сеч. Само клисурата оставаше пълна с мъгла.

Настъпи ранно утро, слънцето едва-едва се показваше над гората, и войниците потръпваха зиморничаво — желязото по тях съвсем беше истинало през нощта.

— Стрелците на първа линия! В една редица! — заповяда Харган.

Сега не беше време за стандартните три кралски линии и със сигурност не за четирите елфийски. Тези подредби бяха подходящи за открито поле, но тук, скрити зад стена от дърво и пръст, беше по-добре да се стреля надолу, а след това и прицелно. Определено. Прицелно. За да може всяка стрела да достига целта си. Освен това при три линии е невъзможно да се стреля надолу в клисурата, когато врагът е в най-ниското.

Тетивите на мощните бойни лъкове бяха вече натегнати, на ръцете бяха поставени протритите от хиляди удари на тетивите ръкавици, колчаните бяха пълни със стрели.

По една стрела в ръка и още две, забити в земята. Дебели стрели, с диаметър колкото палец, с хубави бронебойни накрайници. Това не бяха обикновени стрели, с които само по лека пехота да стреляш, а тарани, пробиващи плътна стомана.

На седем стъпки зад стрелците се беше изправила навъсена линия воини с мечове и огромни правоъгълни щитове. За разлика от стрелците мечоносците стояха нарядко, между всеки от войните имаше по две стъпки разстояние. Ако врагът премине през дъжда от стрели, мечоносците щяха да дадат възможност на стрелците да се оттеглят през специално оставените за тях просеки и да сменят оръжието си с по-ефективно за близък бой, а после да затворят редиците си със завъртане на щитовете.

— Хей, командире! — втурна се към него Лисицата. — Събрах тук едни момчета, от Главорезите на Еркайн са…

— Че те не загинаха ли всички при Майдинг? — изненада се Харган.

Отрядът беше формиран набързо и тук имаше хора от почти всички части на армията — Харган просто нямаше време да опознае всичките си подчинени.

— Четирийсет и седем души са оцелели. Знаеш, че те прекрасно стрелят със склот. Четиридесет и седем арбалета! Може да ги използваме, а?

Капка в морето, но както се казва, водата камък пробива. В допълнение, склот-арбалетите в близък бой са много по-опасни от лъковете. Един добър залп, при отсъствие на подходяща броня отсреща, е в състояние да помете цели два реда нападатели.

— Сложи ги пред стрелците. И още нещо! Кажи им да залегнат плътно зад стената и да не се показват, докато орките не се приближат съвсем близо. И веднага след като стрелят, да отстъпят зад мечоносците. Кой ги командва?

— Аз — хитро присви очи мустакатият воин. — И извиняй, но моите момчета никъде няма да отстъпват.

Лисицата се ухили и сведе поглед към ръцете си. Всяка ръка обхващаше дръжката на тежък топуз. Дръжките лежаха на плещите, а веригите минаваха през раменете и завършваха на нивото на талията с масивни стоманени топки с шипове. Разбира се, топузът не ти е огролом, но и с него можеш така да удариш, че да свалиш дори тежък пехотинец. Лисицата беше истински виртуоз във владеенето на двойката топузи, такива като него бяха не повече от тридесет човека в цялата армия. Развъртени, топките се мятаха в най-различни посоки като гигантска мелница на смъртта. Харган не завиждаше на тези, които трябваше да пробиват през Лисицата.

Самият той предпочиташе обикновената и с нищо незабелижима бойна брадва с дълга дръжка. Много стотници гледаха със зле прикрито презрение на това оръжие за селяни, но за всичките години служба Харган така и не измени на своето първо оръжие, а то му отвръщаше с взаимност — нито веднъж не го подведе в множеството погранични сблъсъци с Мирануех.

— Успех, Лисица, може и да се видим!

— Че как иначе!

— Развратник!

— Да?

— Кой командва Играещите с вятъра45?

— Блидхард! Един такъв малък, хилав! С нас е след Иселина. Ветеран.

Ветеран! Сега всички бяха ветерани. И много старите, и зелените хлапета. Всички, минали през битките при бреговете на Черната река, при Раненг, при Майдинг, ставаха ветерани или покойници. Последните, колкото и да е тъжно, бяха мнозинство.

— Добре, нека му предадат да действа според обстоятелствата.

— Моята помощ ще ви трябва ли? — към разговарящите стотници пристъпи Сиена.

Тя вече беше нахлузила стоманена броня, а бронирана качулка прикриваше главата й. Само за една нощ оръжейниците с подръчни средства бяха успели да сглобят прилична защита за невисоката магьосница. Както и вчера, Сиена нямаше никакви оръжия, само медальонът във формата на капка блестеше на шията й.

— Вашата помощ, лейди Сиена, ще ни потрябва в най-скоро време — Харган погледна към десетника от охраната й.

Последният кимна, показвайки, че всичко е наред. Двама от подчинените му държаха тежките щитове на бронираната пехота. Ако между двете армии започнеше обстрел с лъкове, със стоманените щитове магьосницата щеше да е надеждно защитена от заблудена стрела.

— А какво да правя сега? — някак тъжно и разочаровано попита тя.

— Ще чакаш.

Но не се наложи да чака дълго. От мъглата изплуваха фигури.

— Орки!

— Гото-о-ови! — разнесе се по редиците на стрелците вика на десетниците.

— Вдигнете знамето — скъпернически процеди Харган.

Заповедта му беше изпълнена незабавно. Над укреплението се издигна жълто платнище. Платът за него пожертва Сиена, като позволи да откъснат част от собствената й палатка. Отрядът беше сформиран едва вчера, но въпреки това трябваше да има знаме, пък ако ще да е парцал, прикован към млада трепетлика вместо към дръжка. На парцала нечия неумела ръка бе нацапала нещо подобно на куче с крила и лястовича опашка. А също така и нещо на оркски език. Харган изобщо не се съмняваше, че художникът-полиглот е вложил в тези непонятни завъртулки най-тежките обиди към расата на Първите.

Хората мълчаливо гледаха приближаващата вълна врагове. Започва се…

Врагът спря, преди да приближи на разстояние един хвърлей със стрела — прекалено далеч, за да се разгледат лицата. Сега Лястовиците виждаха само фигури, неясни тъмни силуети през завесата на мъглата.

От редиците на врага излязоха трима воини. Средният носеше бяло знаме, а левият наду рог, призовавайки за преговори.

— Откога орките започнаха да преговарят и да ползват рогове, а не барабани? — измърмори Харган, надявайки защитните ръкавици.

— Това… — промълви воинът, застанал до него. — Това… не са орки… това… са хора! Със сигурност! Това са хора!

По редиците на защитниците пробяга шепот:

— Хора? Откъде? Цялата армия отдавна отстъпи! Някои от нашите? Помощ? Но защо от страната на врага?

Междувременно тримата преговарящи стигнаха до ръба на клисурата и спряха.

Наистина, хора.

— Хей, вие! Чувате ли ме? — извика десният, висок, добре сложен воин с широка гъста брада.

— Не сме глухи! — отвърна Развратника някъде от десния край на укреплението, където Харган го беше изпратил да командва.

Резките гласове разпръснаха очарованието на лятното утро.

— Тук над пропастта имаше мост? Какво сте го направили?

— Изядохме го! А вие кои сте и какво, мътните ви взели, правите от другата страна? — отново извика Развратника.

Харган не се включи в разговора, на Развратника езика му работеше много по-добре, нека си говори.

— Ние сме доблестната Шеста южна армия на Валиостр, сега Първа ударна човешка! Създадена по заповед на славните орки от доблестни воини, желаещи благоденствие и щастие на цялото човечество.

— Чакай малко, чакай малко! Каква е тази Първа ударна човешка? И за Шеста южна лъжеш, от тях никой не оцеля, те попаднаха във врящ котел при Болтник!

— Какво ви става, момчета, не разбирате ли?! — раздаде се гневен глас от редиците на стрелците. — Това са дезертьори! Предатели! Миши опашки! Минали са към орките!

— Ще се бием със свои?!

— Негодници!

— Не разбират ли, че орките после ще ги убият?!

— Да прекратим този позор!

— Няма милост за предателите!

— Достатъчно, разбрах! — ревна Брадатия, чувайки пороя от обиди, които го засипаха от другата страна на клисурата. — Дойдох да ви направя изгодно предложение!

— Ела тук и ще ти го натъпчем това предложение в задника, мръсен страхливец! — изкрещя Развратника, скочи и размаха меч.

— Ти ли си командира?!

— Аз съм командира! — Харган се изправи в цял ръст от другия край на стената. — Какво искаш да ни предложиш?

— Какво го слушаш, командире? — изсъска Лисицата, седнал с хората си точно под стената, но Харган дори не се обърна.

— Великата армия на Първите, достойна да властва над цяла Сиала, ви предлага да сложите оръжие и да влезете в състава на Първа ударна човешка армия. Съпротивата е безсмислена, ние сме много повече от вас, след няколко часа ще дойдат силите на орките и ще ви избием! Защо да губите живота си?! Войната е загубена, това дори на доралисците е ясно! Присъединете се към нас — ще останете живи, а може би дори ще забогатеете! Орките са справедливи. Те не искат да избиват всички наред!

— Ти упълномощен ли си да правиш такива заявления и предложения? — запита Харган, усещайки как зад гърба му гневът на воините започва да клокочи.

— Да! Аз съм дясната ръка на славния командващ Олми!

Харган познаваше един Олми от бившия Шести… По-точно, беше чувал за този човек. По принцип, само хубави неща. Затова беше още по-изненадващо и ужасно, че е преминал на страната на врага.

— А не се ли страхуваш, кучи сине, че ще получиш стрела в окото? — извика Развратника.

От укреплението се разнесе одобрителен рев.

— Дойдох с бяло знаме, да преговаряме! Вие няма да стреляте! — нагло се ухили Брадатия.

— Нашият отговор е не! Няма да се предадем! — каза Харган.

— Ама че глупаци! — ядосано ревна Брадатия. — Колко сте зад тези хилави дръвчета? Най-много двеста, а ние сме почти хиляда! Ще се изкъпем в кръвта ви!

— Ела и я вземи! Първо ще трябва да се спуснете, а после и да се изкачите по клисурата! — пламна Развратника. — Стрелите ни ще стигнат за всички ви!

— Войници! Не слушайте този идиот! — закрещя парламентьорът. — Ще получите живот! Това не е предателство, а разумен изход! Вие не може да устоите! Давам ви още един шанс! Убийте командирите и минете на наша страна!

Харган не се съмняваше в лоялността на войниците и не се страхуваше от удар в гърба, но вече трябваше да сложи край на разговора с този гласовития.

— А сега ти ме слушай, парламентьоре! Аз също ще ти дам един шанс! Ти си страхливец, който е предал собствената си раса! Надявам се, че тичаш бързо? Тогава бягай и изпревари нашите стрели! Това е моят отговор.

Вече обръщайки се, видя как знаменосецът хвърля настрана безполезното бяло знаме и хуква назад, тръбачът пък се замята по ръба на клисурата, а очите на Брадатия се разшириха.

Развратника и Харган скочиха от стената и десетимата стрелци, сякаш само това чакали, стреляха.

Всички се целеха в Брадатия и той, получавайки десет стрели в гърдите, падна, без да успее да направи нито крачка.

— Кой стреля така, глупаци?! — в дребното жилаво човече Харган разпозна Блидхард, командирът на всички стрелци. — Ето така се стреля по предатели!

Спрямо Блидхард бойният лък изглеждаше гигантски, но дребосъкът плавно опъна тетивата и също така плавно я пусна. Стрелата изсвистя във въздуха и се заби право между плешките на вече значително отдалечилия се знаменосец. Човекът разпери ръце и се свлече неподвижен на земята.

— Приключвайте с тези отрепки — и в строя! — Блидхард вече бързаше към другия фланг.

Побягналият тръбач го повали точната стрела на един от стрелците и той се свлече в клисурата, изчезвайки в мъглата. Така и не се разбра дали е само ранен или наистина веднага се е отправил към мрака.

— Войници! — ревна Харган. — Сега ще се бием не с орки, а с такива като нас! С хора! С предатели, забравили вкуса на майчиното мляко и преминали на страната на врага! Нека ръцете ви не трепнат! Убивайте отстъпниците без пощада!

И по редиците на решилите да умрат, но да не пропуснат врага, се разнесе:

— БЕЗ ПОЩАДА!!!

Черната стена на враговете се залюля, потръпна и човешките вълни тръгнаха в атака. Предателите атакуваха в линии, всяка от по сто — сто и петдесет души. Все още бяха далече, но след минута, може би две, лицата им вече щяха да се виждат.

От двете страни затръбиха рогове. Нападателите се окуражаваха с викове и подрънкване на оръжие. Хиляда. Хиляда, готови на всичко, след като веднъж са преминали на страната на орките. За тях нямаше връщане, така че щяха да се сражават до последно. Но Харган не се и съмняваше, че неговите момчета ще издържат, защото не ги атакуваха орки… Кучите лястовици имаха и друго предимство — клисура със стръмни стени.

Първата вълна нападатели продължаваше да напредва, приближавайки все по-близо и по-близо. Воините бягаха, надявайки се колкото може по-бързо да преодолеят опасната зона на стрелите, оставяйки за мишени другарите си, които тичаха на двадесет крачки зад тях — в следващата вълна.

— Кой идиот ги командва? — промърмори Харган.

Да бягат като тълпа, подлагайки се на стрелите, без дори да слагат щитове пред себе си, беше глупаво. Много глупаво. Но нападателите просто нямаха друг избор.

— Дъга пет пръста нагоре! Залп! — командата на Блидхард заглуши дори воплите на нападателите.

Стрелците насочиха лъкове нагоре — рязко изщракване и стрелите изсвистяха, политайки в сивото небе.

— Дъга седем пръста нагоре, корекция за вятър половин пръст вляво! Залп!

Новите смъртоносни оси се откъснаха от лъковете в същия момент, когато първата вълна стрели се стовари върху главите на нападателите. Някои успяха да сложат щит пред падащата смърт, други просто по щастлива случайност избягнаха срещата със стрела. Но като цяло първите нападатели вкусиха цялата горчивина на смъртта. Косата й мина през редиците на предателите и ги разреди, поразяваше глави и рамене, пробиваше брони и ризници, впиваше се в гърдите.

На земята останаха повече от осемдесет тела, но оцелелите упорито продължиха да тичат, опитвайки се възможно най-бързо да се потопят в мъглата на клисурата и да станат невидими за стрелците.

Вторият залп стрели беше насочен по доста по-стръмна дъга и падна върху хората почти отвесно. Разнесоха се крясъци… От първата вълна останаха едва тридесет човека, останалите намериха смъртта си от стрелите на Кучите лястовици. А до спасението си трябваше да пробягат още около петдесет ярда.

— Вторите номера! Три крачки назад! Дъга шест пръста нагоре! Първите номера! По оцелелите! Прицелно! Залп!

Линията на стрелците трепна и се разпадна на две линии. Задната стреля в дъга, изпращайки стрелите си към вече приближилата се нова вълна. А предната линия стреля в права стрелба, довършвайки оцелелите воини от първата вълна.

Разбира се, човешките стрелци не бяха елфи, при които седмата стрела напуска лъка, когато други пет са във въздуха, а първата вече пие кръвта на врага, но и хората са способни да нанесат опустошителни щети на врага с мощните си лъкове, чиято конструкция беше копирана именно от асиметричните бойни лъкове на елфите.

Първата линия стрелци довърши оцелелите, нито един войник от челната вълна не успя да се добере до спасителната мъгла на клисурата. Черните тела, надупчени със стрели с бяло оперение, останаха да лежат по кафявата земя.

В същото време стрелите на втората линия вече се изсипваха на главите на новата вълна нападатели.

— Вторите номера! Три стъпки напред! Съединете се! Всички заедно! Дъга осем пръста нагоре! Залп!

Отново обединилата се линия стрелци стреля едновременно.

— По врага! Прицелно! С корекция за вятър половин пръст наляво! Стреляйте по свое усмотрение!

Дясната ръка плавно се протяга зад дясното рамо, към гърба, търсейки стрела, защото забитите в земята отдавна са свършили, после стрелата с лек шум напуска колчана и прилепва към тетивата. Плавно движение на ръката, тетивата изпуква, съпротивлявайки се с всички сили, задържане на дъха, а далеч, далеч, от другата страна на клисурата, белее размито петно — лицето на врага. Без да диша и без да трепне, стрелецът плавно пуска тетивата, тя изплющява гневно по ръкавицата и изплюва стрелата… Жужене на ядосана пчела. Толкова бърз и кратък миг на полет… Удар! И ето че стрелата гневно трепти, забита дълбоко в окото на човека…

От втората вълна две десетици все пак успяха да избягнат стрелите и се скриха в мъглата. Няколко стрелци се надвесиха над стената и пуснаха стрели в клисурата, надявайки се да уцелят скрилите се там нападатели.

— Остави, кур-рви! Вие стрелци ли сте или обущари?! Излишно е да стреляте в мъглата! По третата вълна! Дъга шест пръста нагоре и половин пръст наляво! Залп!

Харган изсумтя одобрително. Не случайно Блидхард беше командир на стрелците. Така да коригира и насочва стрелбата можеше само истински Играещ с вятъра.

— Лисица! Пригответе се! Ей сега ще дойдат! — извика Харган.

— Няма да дойдат! — ухили се Лисицата. — Не са глупаци да тръгнат само двадесет души на пробив! Ще изчакат другите!

— Ако изобщо има други! — ревна в отговор познатия на Харган от нощния обход стрелец, пускайки поредната стрела. — Стрели!

Между редовете на стрелците и мечоносците тичаха разносвачи на стрели. Един от тях притича зад стрелеца и пъхна сноп стрели в колчана му.

Блидхард безспирно даваше команди, като ежесекундно променяше посоката на стрелбата, заставяйки стрелите да летят ту по стръмна, почти невъзможна дъга, ту по права линия, сеейки смърт сред редиците на нападателите. В третата вълна щастливците бяха дори по-малко, отколкото във втората, и в клисурата се скриха не повече от петнайсет души.

— Стрели! — извика някой от войните.

Командирът на атакуващите постави стрелци едва в четвъртата вълна. Докато хората на Блидхард се разправяха с третата линия нападатели, четвъртата, въоръжена с къси и не толкова далекобойни лъкове, приближи на разстояние за стрелба.

Преди да се мушне под скования специално за подобни случаи огромен дървен щит, Харган успя да забележи облака стрели, летящ към тях…

Мечоносците паднаха на колене и вдигнаха щитовете над главите си, а тези, които нямаха щитове, се скриха под щитовете на другарите си. По-трудно беше за хората на Блидхард — не всички успяха да оставят лъковете и да вдигнат лежащите в краката им дъсчени прегради против стрели.

Харган почувства как в щита удари стрела, после друга. Още една се заби в земята до крака му. Войникът в съседство, опитващ да се скрие зад малък кръгъл щит, извика, когато една от стрелите го улучи в бедрото, откри се за миг и след като получи закъсняла стрела в шията, захърка и се свлече на земята.

Най-накрая обстрелът приключи и Харган отметна надупчения със стрели щит.

— Избийте гадините! — дереше се Блидхард. — Хайде! Кур-рвенски отрочета!

Стрелците отново грабнаха лъковете.

— Свободен залп!

Вражеските стрели бяха навсякъде — и в земята, и в щитовете, и в стените на укреплението, и в хората.

— Развратник! — изкрещя Харган. — Какви са загубите?!

— Осемнайсет убити! — долетя отговорът малко по-късно. — Основно от хората на Блидхард! Ранените не ги броих!

— Залп!

Пляс! Пляс! Пляс! Тетивите плющяха по ръкавиците, а стрелите свистяха във въздуха, заглушавайки дори писъците на умиращите.

Петата вълна, възползвайки се от забавянето на стрелците на Блидхард, се сля с четвъртата и се втурна към клисурата, а след нея вече настъпваше шестата. Стрелците на нападателите не стреляха — не им се искаше да станат мишени за мощните лъкове на Кучите лястовици. Стрелците на защитниците започнаха директен обстрел, всяка секунда някой от нападателите падаше, но моментът беше пропуснат, много хора успяха да се скрият в клисурата, надавайки ликуващи крясъци.

— Не дремете, кур-рви! Отваряйте си очите! Появят ли се гадините, веднага отстъпете зад мечовете! По шеста линия! Залп!

— Спрете стрелбата! — към Харган се втурна Сиена. Защитната й качулка се беше смъкнала от главата, русите й коси бяха разпилени, а лицето й беше бледо и решително. — Веднага след като шестата вълна се скрие в мъглата, да се отдръпнат от стената!

— Не стреляйте! — ревна Харган. — Отстъпете зад мечоносците!

— Не стреляйте! Отбой! Отбой! — понесе се по редиците и линията на стрелците, пускайки последен залп стрели, се отдръпна от стената.

— Сигурна ли сте в това, което правите, лейди Сиена? — Харган трябваше да рискува, като се довери на таланта на младата магьосница.

— Да! А сега не ми пречете!

Харган застана зад нея. Близо до стената останаха да стоят само магьосницата и двама от телохранителите й със щитове.

Шестата вълна с победни викове започна да се спуска в клисурата, седмата и осмата я следваха.

— Няма да издържим! — прошепна през зъби командирът на десетицата телохранители на Сиена. — Кълна се в Сагра, няма да издържим!

Харган мълчеше, заслушан единствено в шепота на Сиена, който сякаш заглушаваше дори виковете на врага.

Изведнъж мъглата избухна, превръщайки се в течен огън, и вътрешността на клисурата заприлича по-скоро на гномско огнище. Плътната жега така удари Харган в лицето, че той се зачуди дали косата и веждите му не са пламнали. Хората отстъпиха от разбушувалата се огнена бездна, закривайки лицата си с ръце от непоносимата жега на незнайно как избухналата мъгла, и само магьосницата, без да трепне, гледаше в горящите пламъци.

Харган изобщо не се съмняваше, че всички, които бяха в клисурата, са изгорели.

Само за миг Сиена беше унищожила цели четиристотин души!

Мъглата горя не повече от две секунди. Огънят изчезна точно както се и появи, поглъщайки мъглата и оголвайки овъглените, димящи стени на клисурата.

Сиена бавно започна да се свлича към земята, но втурналите се щитоносци я подхванаха и не й позволиха да падне.

— Жива ли е?! — десятникът от Пограничното кралство се втурна към нея.

— Д-да… — тя неуверено се усмихна и изплю кръв.

Ръката на магьосницата не пускаше медальона. По сребристата капчица пробягваха мънички искрици.

— Бързо! При лекаря! — ревна Харган. — Лисица! Жив ли си?!

— И още как! — воинът с двата боздугана отхвърли тежката дъска, с която се прикриваше от горещата магия. Нито той, нито неговите подчинени се бяха отдалечили от стената заедно с другите. — Браво на момичето, добре ги стопли!

— Стига сте спали, кур-рвенски отрочета! — Блидхард с лъка си вече стоеше на стената. — По отстъпващите! Два пръста нагоре! Залп!

Седма и осма вълна, виждайки какъв ужас сполетя другарите им в клисурата, бързичко отстъпваха назад. Подчинените на Блидхард успяха да стрелят още няколко пъти, преди противникът да отстъпи на недостъпно за стрелите разстояние.

Редиците на защитниците потънаха в тишина.

Противоположната страна на огромната клисура и пътя, осеяни с трупове; черни овъглени стени, излъчващи мирис на изгоряло и на изгоряла плът; гъст дим, който излизаше от този адски пъкъл и се издигаше над воините. Ручеят мълчеше, но тук поне всичко беше ясно — жегата, сътворена от магьосницата, просто го беше изпарила.

Миг — и тишината се взриви от радостни викове:

— По-бе-да-а!!!

— Ур-ра!

— Уха! Добре ги подредихме! — изскочи до Харган доволният Развратник. — Жалко само, че не можахме да поработим с мечовете!

— Все още има време! Не сме избили всички.

— Да, останаха към триста, може и четиристотин. Но едва ли ще атакуват, ще чакат орките.

— Всичко може да се случи — със съмнение отбеляза Харган. — Всички лекари или тези, които по някакъв начин могат да лекуват — при ранените и магьосницата.

— Слушам!

А над укрепленията се носеха радостните викове на хората, празнуващи малката победа и още няколкото часа подарен от боговете живот…

Както и предполагаше Харган, Развратника не позна. До края на деня врагът още на два пъти хвърли сили да атакува и два пъти в безсилна ярост беше отблъскван назад, понасяйки загуби. В завързалите се двубои между стрелците в крайна сметка бяха убити двадесет и девет души от отряда, имаше и осемнайсет ранени, трима от които не бяха в състояние да продължат да се бият. Нищожно в сравнение със загубите на противника, но за Харган всеки воин беше ценен и всяка загуба застрашаваше способността на отряда ефективно да се сражава в следващите битки.

Магьосницата все още не беше възстановила силите си и лежеше в палатката. Харган отправяше молитви към всичките дванадесет богове способностите на Сиена да се върнат преди предните отряди на орките да се появят. Сами хората нямаха никакъв шанс да устоят на съкрушителните атаки на няколко десетки хиляди Първи.

Нощта погълна цветовете на деня и само свистящите огнени стрели разпръсваха непрогледния й мрак. Нощна атака, от каквато се опасяваше Лисицата, така и не последва. Само веднъж под прикритието на тъмнината един от враговете пропълзя до ръба на клисурата и закрещя, че всички стоящи зад укреплението вече са покойници, но Блидхард пусна една стрела по посока на гласа и запуши завинаги устата на глупака.

Настъпи утро, което плавно премина в ден. Пътят оставаше пуст, врагът се беше оттеглил, скривайки се зад тъмната горичка, и само граченето на враните, пируващи с труповете, можеше да бъде чуто от отсамната страна на укреплението. До обяд облаците още повече се сгъстиха и дъждецът се превърна в порой, а пътят почти изчезна зад пелената на падащата вода.

— Коз-зи живот — промърмори Развратника, целият трепереше и тракаше със зъби. — Изобщо не съм си и помислял, че някога ще мечтая за идването на орките!

— Пепел ти на езика! — изплю Лисицата, седнал под огромния щит, който четиримата командири използваха за защита от дъжда. — Ти какво, да не си си загубил ума за тези дни? Такива глупости говориш!

— На мен това време ей до тук ми дойде! — Развратника ядосано допря длан до гърлото си. — Още два дни и ще започна да вия от скука, а от ушите ми вода ще потече!

— По-добре го погледни от добрата страна — Блидхард облиза лъжицата. — За Грог още два дни са много време, макар за дъжда да си прав — проблем е. Стрелите летят мракът ги знае къде, а и тетивите се отпускат.

Някъде в дъжда се раздаде грохот на барабани.

— Мечтата ти се сбъдна, кур-рва! — Блидхард гневно хвърли лъжицата и тя изтрака в дъното на металната купа.

— Всички по местата! — Харган излезе изпод щита-навес, нахлузвайки в движение шлема на главата си.

— Аз съм на десния фланг! — Развратника подхвърли на Харган брадвата му, грабна меча и се втурна към другата страна на отбраната, вдигайки хората в движение.

— Ако даде Сагра, пак ще се видим — Блидхард скри лъжицата в ботуша си.

— Свири тревога! — заповяда Харган на тръбача.

Над укрепленията се раздаде сигнал на рог, призоваващ за битка. Но нямаше нужда, всички воини чуваха грохота на бойните барабани на орките.

— Хар, отивам с арбалетчиците на позиция — Лисицата застрашително разтърси боздугани.

— Действай! Ако стане нещо, отстъпи зад мечоносците!

— Ще видим!

— Това е заповед, Лисица! — рязко дръпна приятеля си Харган. — Нямам намерение да губя хора заради твоята глупост!

— Добре — Лисицата стана сериозен. — Пази се!

— А-ха.

Лисицата свирна, призовавайки подчинените си, и тръгна към стената, където вече се строяваше линията на стрелците.

От палатката излезе Сиена, от двете й страни за лактите я поддържаха воини. Харган забеляза, че е бледа също като вчера, но поне се държи на крака, макар и едва-едва. Дали ще може да помогне на отряда в труден момент?

Грохотът на барабаните приближаваше, орките тръгваха в атака.

— Нищо не се вижда! — каза стрелец със сламено руса коса и без шлем, сякаш за да предизвика съдбата, докато се взираше в пелената на дъжда.

— А ти слушай! — ревна крачещият покрай линията на стрелците Блидхард. — Слушайте какво ще ви каже командира!

Харган не понасяше да държи пламенни речи. Той не беше Грок или някакъв хилядник, за да говори за дълг, чест и лоялност, но в дадения момент все пак трябваше някак да надъха момчетата.

— Воини! Ето че дочакахме! Да покажем на Първите! Нека строшат зъбите си в нашите мечове! Колкото повече гадини убием, толкова по-малко ще трябва да бъдат убити под стените на Авендум! Да облекчим работата на Грок! Кълцайте, колете, режете! Убивайте ги така, както те нас! Без пощада!

И, както и миналия път, по човешките редици се разнесе:

— Без пощада!

Първи през пелената на дъжда се показаха остатъците от Първа човешка армия. Орките съвсем логично бяха преценили, че е по-добре да пуснат хората отпред да привличат върху себе си стрелите на своите съплеменници, за да може за тях да останат по-малко.

Блидхард отново започна да раздава заповеди към стрелците и отново във въздуха запяха стрели. Хората падаха, но на тяхно място заставаха нови и нови, твърде много бяха преминалите на страната на орките. Враговете се движеха в плътна тълпа, като стадо овце, подгонени от овчаря, и стрелците не трябваше да си избират мишена — почти всяка тяхна стрела попадаше в целта. Двеста преминаха ръба на клисурата и, хлъзгайки се по мократа стена, се плъзнаха към дъното.

Стрелците се навеждаха през стената и стреляха надолу в човешката маса, търкаляща се към дъното на дерето. Барабаните на орките продължаваха да бият, но Първите измамиха своите съюзници. Въпреки че подтикнаха хората да нападнат, самите те останаха да наблюдават битката от разстояние.

Вече всички нападатели бяха на отсамната страна на клисурата — прикривайки се зад щитове, те се изкачваха все по-високо и по-високо, приближавайки заветната цел.

За да повишат ефективността си, стрелците скочиха на стената. Стъпвайки на нея, те с най-голямата възможна скорост изпращаха стрела след стрела в атакуващите.

И врагът поддаде. До вкопаните в земята колове оставаше съвсем малко, само два-три ярда, но вълната нападатели рухна назад, отстъпвайки ужасена под непрекъснатия дъжд от стрели. Хората се закатериха по противоположната страна под прицела на момчетата на Блидхард. И стрелците без колебание стреляха в гърбовете на предателите. Отделни късметлии успяха да се измъкнат от капана и се втурнаха назад, само за да бъдат посечени от ятаганите на приближилите до клисурата орки. На обитателите на Заграбия не им трябваха страхливи воини. От Първа човешка армия не остана нито един човек.

— Зад стената! — заповяда Харган.

Стрелците бързо се изсипаха назад, за да заемат мястото си в линията и да започнат обстрела на орките, приближили клисурата. Но не всички успяха да скочат от стената. Орките също добре си служеха с лък. Поколебалите се стрелци паднаха в ръцете на другарите си или на дъното на осеяната с човешки тела клисура. Стрелите летяха безпощадно точно и ако не беше бързата реакция на мечоносците, който успяха да прикрият себе си и стрелците, оркските игли щяха да нанесат ужасяващи загуби сред отряда.

— Не спете! — Блидхард вече изпъваше лъка.

Поредната порция стрели полетя по орките, но за разлика от хората от Първа човешка те благоразумно използваха щитове. Огромните правоъгълни листа, покриващи главите на Първите, спомогнаха да преодолеят атаката на блидхардовите стрелци практически без загуби. Щитовете се разделиха и през пролуките към хората полетяха ответните стрели-игли. Сега вече войниците на Харган трябваше да се крият зад щитовете. Възползвайки се от това, орките, без да губят време, се придвижиха напред, озовавайки се на самия ръб на клисурата.

Отново залп на стрелците — и отново непреодолима преграда от оркски щитове, и веднага ответен залп от стрелците на орките.

Една стрела със звън отскочи от нагръдника на неуспелия да се скрие зад щита Харган и той ядосано изруга, виждайки как орките се изливат в непрекъснат поток в клисурата.

— Хайде, кур-рви! Стреляйте! Или орките ще ви подпалят задниците!

Докато орките се спускаха, а след това и катереха по склоновете на клисурата, стрелците успяха да изстрелят шест залпа. Преодоляването на клисурата беше намалило ефективността на оркските щитове, строят се беше разпаднал и стрелите най-накрая постигнаха желания ефект. Със заповед на командира на Играещите с вятъра стрелците отново се разделиха на две части. Първите стреляха по пъплещата вълна нападатели, докато вторите търсеха в кипящата маса орки стрелците, непрекъснато обстрелващи хората.

Още една стрела изсвистя край главата на Харган, а друга попадна в корема на русокосия стрелец, леката броня не го спаси, той изпусна лъка и полетя в клисурата.

— Мечоносци! — нареди Харган. — Двайсет стъпки назад! Запазете дистанцията!

Заповедта да напуснат стената на мнозина може да изглежда глупаво, нали до нея много по-добре може да се укрепиш и да отблъскваш атака след атака! А като отстъпиш, даваш възможност на врага да маневрира, да се подреди след изкачването и да атакува. Така е, но не съвсем. С орките номерът със стената няма да сработи. Тук спасението е единствено в плътен строй, а за това трябва да се отстъпи назад.

Човешката линия, настръхнала от копия, мечове и брадви и прикривайки се с щитовете, бавно започна да отстъпва назад. Орките вече бяха стигнали до преградата от колове, когато стрелците пуснаха последните си стрели, пронизвайки без проблем доспехите им.

Докато се промъкваха между острите колове, орките се забавиха и командирът на стрелците, надвиквайки шума на битката, даде най-разумната заповед:

— Отстъпваме на втора линия!

Стрелците вече тичаха към чакащите ги мечоносци, промъкваха се между тях и формираха втората линия на отбраната.

Харган отстъпи заедно със стрелците, оставяйки зад себе си само хората на Лисицата и почти достигналите стената орки.

— Хайде, Лисица!

Но старият воин нямаше нужда от заповеди. Той и сам знаеше какво да прави.

Четирийсет арбалета изведнъж се появиха пред смаяните и вече прескачащи стената орки.

Щрак!

Сякаш огромна невидима верига удари по редиците на Първите, принуждавайки ги да отлетят назад, да повалят своите другари и да ги повлекат към дъното на клисурата.

Войниците метнаха арбалетите на гръб и се втурнаха към надеждната стена от щитове и мечове. С един от топузите си Лисицата небрежно отнесе главата на най-пъргавия орк и хукна да догонва арбалетчиците.

Още един орк се прехвърли през стената, последваха го други четирима, и ето че вече десетки войници от расата на Първите скачаха от стената на земята пред очакващия ги човешки строй.

— Мечоносци! На коляно! — ревна Харган.

Десетниците повториха заповедта на командира и първата редица падна на дясно коляно.

— Залп, кур-рви!

Стоящите във втората редица стрелци нямаше нужда да ги учат на очевидни военни истини — ако първата редица падне на коляно, бий по врага, докато ръката ти държи или докато той не стигне до теб! Стрелите свистяха над главите на мечоносците, възпирайки настъпващите орки.

— Виж ги само! — изсъска някой близо до Харган. — Ама че упорити, гадините!

Орките изобщо не се бяха смутили от смъртта на другарите си, пред човешката стена вече имаше не по-малко от сто. И през нея постоянно изпълзяваха нови и нови врагове. После на грижливо построеното от воините на Харган укрепление се появиха стрелците на орките.

Един от хората на Развратника падна, от процепа на шлема му стърчеше стрела. На мястото на падналия веднага застана стрелец от втората редица, заменяйки лъка с малка брадва.

Преди отрядите да се срещнат, подчинените на Блидхард стреляха за втори път. И ако тяхна основна цел бяха стрелците на орките, то момчетата на Лисицата, презаредили вече склотите, се целеха в напиращите Първи.

— Стани! Щитовете отпред! Копия!

Сблъсък! Щитовете се удариха в щитове, издавайки оглушителен и с нищо несравним грохот. Глъч, викове, звън на оръжия. Копията не успяха да спрат лавината орки и Първите се приближиха на разстояние удар с ятаган. Едва няколко секунди удържаха хората натиска на врага, а след това линията им се скъса като изтъняла тетива, не издържайки на свирепостта на атаката.

Сега с орките се биеха отделни разпръснати групи войници, в най-добрия случай това бяха от пет до десет воина, а в най-лошия — самотници, въртящи меч срещу врага.

Някак неочаквано Харган се оказа в самия център на оркската атака. Вляво и вдясно от него орките се врязаха дълбоко в редиците на хората, оставяйки Харган и още двайсет души в челните редици на човешките сили.

Върху Харган налетя орк с вдигнат за удар ятаган. Всичко, което можеше да направи командирът на отряда, беше с мушкащ удар да забие дългата дръжка на брадвата в лицето на орка. Оркът пусна ятаган и щит и забравяйки всичко друго, покри лицето си с ръце. От удара дръжката на брадвата рязко се плъзна надолу и набралото инерция острие се впи в шията на орка. С едва доловимо движение Харган освободи оръжието и плътна струя гореща червена кръв плисна в лицето му, обливайки очите, но той вече се обръщаше, за да помогне на едва удържащия два орка млад воин. Не успя. Единият орк пое удара с щита си, докато втория се гмурна надолу, падна на земята и сряза краката на младежа.

От гърдите на Харган се изтръгна яростен вик. Брадвата му се стовари върху легналия орк, разкъса със стържещ звук звената на ризницата и се вряза в хълбока на гърчещия се от болка Първи. Вторият орк инстинктивно блъсна Харган в гърдите със щита си. От удара воинът изпусна брадвата и отстъпи назад, а после, осъзнавайки, че всеки момент ще бъде прободен с ятаган в корема, се претърколи назад, увеличавайки дистанцията от врага. Претълкулването се оказа много удачно, особено за стрелеца в леки доспехи, който едва удържаше атаката на не на шега развъртелия два ятагана орк. Без да го желае, Харган попадна право в краката на орка и го подсече, удряйки го с рамо под коленете. Оркът, не очаквал такова развитие на събитията, размаха ръце, опитвайки се да запази равновесие, и падна върху изправящия се Харган. Без да се замисля, Харган заби нож в черния му дроб и като грабна от земята един от неговите ятагани, помогна на стрелеца да победи орка, който преди това го беше ударил с щита.

С ятагана старият воин се чувстваше странно. Разбира се, той съвсем сносно владееше меча, но брадвата му беше много по-удобна и близка. Това беше все едно да яхнеш чужд кон. Можеш да яздиш, но е необичайно и малко неудобно. А в битка неудобството си е пряк път към гроба.

Харган вдигна от земята нечий щит и огледа полесражението. Положението на отряда му леко се беше подобрило, хората вече не отстъпваха — опитваха да задържат, а на някои места дори и да отблъснат врага зад стената. Линията на фронта постепенно се изравняваше.

Ятаганът на орка се плъзна по щита и Харган с прав удар се опита да промуши Първия в гърдите, но онзи небрежно отдръпна щита от кривото острие и като отби надолу ятагана на Харган, нанесе удар в открилата се пролука. Доспехите издържаха и ятаганът се плъзна по десния нагръдник, оставяйки внушителна синина под бронята. Забравяйки за болката, Харган веднага го атакува в главата с удар отдясно. Но проклетият Първи отново се прикри с щита и внезапно изхвърли ръката си напред, насочвайки върха на ятагана под шлема на Харган. С неимоверни усилия човекът успя да постави щита си пред тази мълниеносна атака. Но оркът и оръжието му вече не бяха там.

„Опитна гадина!“ — мярна се в главата на Харган, преди вражеското острие да се вреже в дясното му рамо, този път малко по-надолу от предишния удар.

— Наведи се-е-е!

Харган бързо сви глава в раменете и топката на топуза с жвакащ звук се вряза в главата на орка. Вторият топуз го улучи в гърдите.

— Жив ли си?

— Да — намръщи се Харган, рамото го болеше и трябваше да вземе ятагана в лявата ръка.

— Наведи се-е-е!

Бодливите топки изсвистяха и се стовариха едновременно върху главите на двама орки, опитващи се да минат по фланга.

Единият от тях успя да се прикрие с лек щит, но топузът го разби на трески и счупи държащата го ръка. Харган довърши орка с помощта на ятагана.

Битката вървеше равностойно. Хората успешно издържаха първия, най-опасен натиск на орките и сега бавно, но сигурно изтласкваха Първите към стената.

Съвсем неочаквано Харган се оказа близо до изтърваната си брадва и като метна ятагана в гърба на някакъв орк, вдигна своето оръжие.

За мятане на мечове трябват вродени умения, а тях, уви, Харган не притежаваше. Ятаганът улучи орка точно между лопатките, но с дръжката и като цяло изобщо не го нарани. Само го разсея, от което се възползва един от копиеносците, забивайки оръжието си в корема на извърналия се орк.

Във въздуха проблесна стрела, после още една… Харган изруга, предполагайки, че орките пак са изпратили стрелци, но като се огледа, забеляза в тила на своя отряд три десетици стрелци начело с Блидхард. Те се бяха оттеглили на безопасно разстояние и сега хладнокръвно забиваха стрела след стрела в орките. Няколко Първи опитаха да се промъкнат до стрелците, но на пътя им застанаха мечоносците, прикриващи отряда Играещи с вятъра.

Сагра се колебаеше, чудейки се на чия страна да застане, но започналите да се сипят от дъждовните облаци мълнии убедиха богинята на войната през този ден да подкрепи хората.

Сините нишки на мълниите със сух пукот се сипеха от небето, поразявайки орк след орк. Доспехите не можеха да ги спасят от магията на Сиена. Точно пред очите на Харган една падаща от облаците мълния се раздели на няколко части и веднага порази седмина орки, оставяйки от тях само черна земя и обгорели доспехи, по които все още пробягваха остатъчни змийчета от мълнията.

И Първите поддадоха, сломени от дъжда мълнии и стрели. Някъде отвъд клисурата загърмяха бойни барабани, заповядващи отстъпление.

Орките отстъпваха организирано и уставно, оставяйки малък отряд да прикрие оттеглянето на основните сили. Но хората бяха добили кураж и яростно се втурнаха към стената от щитове, безмилостно унищожавайки Първите, а онези от притеклите се на помощ стрелци, които не бяха успели да сменят бойния лък с меч, започнаха да обсипват със стрели катерещите се по отсрещната страна на клисурата орки, без да обръщат внимание на кипящата около тях битка.

От отряда Първи, останали да прикриват отстъпващите, не оцеля никой. Последният орк го настигнаха двойката топузи на Лисицата.

Към стрелбата се присъединиха и оцелелите по време на сечта стрелци, грабвайки страшните си лъкове. Жалката съпротива на вражеските стрелци, които се опитаха да стрелят от другата страна на клисурата, беше безмилостно потушена. В следващите минути отстъпващите бяха подложени на ритмично унищожение. За пореден път през последните два дни колчаните бяха изпразнени.

— Отлично, кур-рви! — Блидхард доста забележимо провлачваше левия си крак, от който стърчеше счупена стрела. — Добра работа!

— Развратник! — извика Харган, тежко облегнат на брадвата си и загледан как последните орки, неуспели да се отдалечат на безопасно разстояние, падат от стрелите на хората.

— Няма го вече Развратника — мрачно каза един от войните.

— Да пребъде в светлината — промърмори Лисицата.

Харган замръзна под така и не престаналия през цялата битка дъжд, затворил очи и стиснал зъби. Загубата на приятеля беше толкова неочаквана. Всеки друг, но не и Развратника. Толкова добре въртеше меча стария му приятел, няма начин да е загинал просто така от оркски ятаган. Да се измъкне без нито една драскотина при Раненг и Иселин, за да загине тук…

— Как? — промълви най-накрая Харган.

— От стрела, по-точно стрели — отвърна Кляо, дясната ръка на Развратника. — Поведе момчетата към орките, направили пробива, и го улучиха…

Нямаше какво повече да се каже.

— Кляо.

— Да?

— Поеми командването.

— Слушам!

— Оцени загубите на отряда, всички ранени — при лекарите. Мъртвите… Мъртвите ги сложете настрани, няма да можем да погребем всички.

— А орките?

— Тях хвърлете в клисурата.

— То там и сега е пълно с тях — намръщи се Лисицата. — След ден ще се надигне такава воня, че няма да можем да дишаме.

— А ти какво предлагаш? — пристъпи към тях Блидхард. — По-малко да ги убиваме тези кур-рви ли? Само кажи и ние с моите момчета при следващата атака ще си починем, че ни писна да опъваме тетивите.

— Ти по-добре иди на лекар — миролюбиво отвърна Лисицата.

— А-а — махна с ръка Блидхард. — Стрелата е назъбена, трябва да съм луд, за да я вадя. По-добре да се стои там. Аз и с нея мога всяка кур-рва в окото да улуча.

— Така може да загубиш крака си — заплаши го Харган.

— На нас и без това не ни остава много — мрачно каза Блидхард и като погледна Харган в очите, продължи: — Мислиш, че сме ги отблъснали? Това беше само авангарда на оркската армия. Основните сили все още не са дошли, тези просто решиха да заложат на дързостта, но не им се получи. Пък и нямаше нито един шаман, в противен случай нашата магьосница едва ли щеше да се развихри така. Но когато пристигнат Кървавите брадви или Груунските ухорези, ще ни издухат като прашинки. Срещу тези кланове няма да издържим и час. Така че по-добре направо да се лиша от глава. Отколкото първо краката, а след това и главата.

— Твоя работа — Харган и сам знаеше, че срещу елитните войски на орките при сегашното състояние на отряда няма как да издържат.

Всъщност оцеляха само благодарение на внезапната помощ на Сиена.

— Между другото, как е нашата магьосница? — попита Харган.

— Жива — отвърна Сиена.

Тя, както винаги, беше приближила незабелязано. Наистина беше жива. И дори стоеше без помощта на телохранителите си. Харган мимоходом отбеляза, че от десет войните-телохранители бяха останали само шестима. Младият жител на Пограничното кралство имаше превръзка на главата, успяла вече да се напои с кръв.

— Радвам се, че сте добре, и благодаря за помощта.

— Всъщност не бях аз — смути се момичето.

— Наистина ли? — вдигна вежди Харган. — А кой тогава?

— Е, по-точно не само аз — магьосницата се смути още повече. — Всичко е от амулета.

Харган сведе поглед към магическата капчица сребрист метал.

— Даде ми го моят учител, каза, че ще ме защити от шаманството на орките. Амулетът го неутрализира, ако е насочено директно към мен. А се оказа, че и силите възстановява. Опитах се да го използвам малко по-различно и едва не се убих от прилив на сили!

— Командире! — приближи се Кляо. — Командире, загубите… — стотникът замълча за миг.

— Продължавай.

— Седемдесет и шест мъртви, двайсет леко ранени, още седем са на смъртно легло.

— Кажи на хората да почиват, Кляо. Блидхард, нека стрелците и те да отдъхнат, следващата атака няма да е скоро.

— Да се надяваме — въздъхна Лисицата и си свали ръкавиците. — Е, кой ще заложи, че можем да издържим до утре вечер?

Никой не изяви желание да залага — защо да залага на нещо абсолютно невъзможно?

— Шеста? — Лисицата приседна до Харган и облегна гръб на полуразрушената стена на укреплението.

— Каква шеста? Осмата беше току-що, ей-сега ще почне девета, чуваш ли ги? — ухили се Харган и изплю кръв.

Болката в гърдите и постоянната кръв в устата бяха последствията от удара на оркски чук в доспехите.

Над пробуждащият се и изплуващ от нощта свят се носеше грохотът на бойните барабани на орките. За една нощ Първите атакуваха укрепленията на хората осем пъти, като три пъти успяваха да се прехвърлят и през стената, въпреки обстрела на стрелците и биещите се до смърт воини. И всеки път орките са оттегляха назад с все по-големи и по-големи загуби. Но Първите като пощурели продължаваха да пробват Кучите лястовици. Клисурата вече бе наполовина пълна с трупове, бяха останали по дванадесет стрели на стрелец и се наложи да събират оркските, за да има с какво да стрелят от вала по настъпващата армия.

Отрядът на Харган направи невъзможното — удържа врага почти четири дни, давайки на армията на Грок огромна преднина във времето.

Харган обходи с поглед малкото оцелели. Тридесет и девет души. Тридесет и девет уморени, бинтовани, оцапани с кръв хора. Всички, които издържаха на атаките на орките, всички, които оцеляха.

Нямаше го вече Кляо, убит от глупава самотна стрела, нямаше го Блидхард, нямаше го и младежът от Пограничното кралство, охраняващ магьосницата. И самата магьосницата умря заради това, че успя да победи шамана на нападателите. След победата й орките я набелязаха като специална цел и при предпоследния набег имаха късмет, обграждайки нея и телохранителите й.

Войниците погребаха магьосницата в плитък гроб близо до преобърнатата палатка, поставяйки амулета-капка на надгробния камък.

А междувременно, нанасяйки им огромни, катастрофални загуби, хората заставиха Първите да ги уважават, заставиха раса, която се отнасяше с презрение към всички други раси в Сиала, да бъде предпазлива и да не се втурва през проклетата клисура с главата напред.

Деветата атака нямаше да я преживеят. Това го знаеше всеки от оцелелите досега.

— Да покажем на Първите как трябва да умират воините! — Лисицата хвана любимите си топузи, заслушан в рева на приближаващите барабани.

— Да покажем — Харган стана от земята. — Виж, Лисица, дъждът спря!

— Това е на късмет.

— Вдигнете знамето! Тръбач, свири! Лъковете — за битка! По враговете, без пощада!

И орките, настъпващи към упоритото укрепление, чуха същото, което ги изпращаше по време на всяко отстъпление от стените на клисурата:

— Без пощада!!!