Прокрадващ се в сенките

Глава 4 Кралската библиотека

Обещах на краля, че след седмица ще се върна в двореца, и сега имах цели седем дни за подготовка на съмнителното начинание — пътуване в Храд Спайн. Първото нещо, което направих на следващата сутрин, беше да отида в Кралската библиотека. Тя се намираше на същия онзи площад Грок, близо до къщата на покойния милорд Патийски, където съвсем наскоро бях по важна работа.

Естествено, да мина през главния вход беше прекалено голяма наглост и предизвикателство за всички благородници в кралството, така че аз заобиколих сградата отдясно, лавирайки в потока вече събудили се и забързани по важни задачи жители на града. Тясната уличка ме погълна в обятията си. В сивото здание на библиотеката имаше вход за служители. Приближих до лятата желязна врата и силно почуках. Както винаги, най-нагло игнорираха скромната ми персона. Изчаках няколко минути и заблъсках с удвоена сила. Отново нищо. Да не би да спят вътре? Нищо чудно, тук няма чак толкова много посетители, още повече, че достъпът е разрешен само за благородници, свещеници и Ордена. На простолюдието книги не са му нужни, то трябва да си храни семейството. След като изчаках още малко, аз заудрях така, че грохотът от юмруците ми стресна гълъбите от съседните покриви и те уплашено полетяха към безоблачното юнско небе.

Най-накрая ключалката изщрака, чу се издърпване на резе, после второ, и вратата леко се открехна. Посрещна ме полусляп и доста злобно гледащ старец. Не можех да вляза — вратата беше подсигурена с дебела верига, която спокойно щеше да удържи и самия Х’сан’кор.

— Какво си се разблъскал, хулюган? Махай се! Ако продължаваш, ще извикам стражата. Те ще ти дадат да се разбереш с алебардите! Ще ти насинят задника! — дядката пискливо се засмя.

Аз мълчаливо протегнах пръстена, преди да е затръшнал вратата под носа ми. Същият пръстен, който предната нощ ми беше дал кралят. Старецът присви очи, тикна си носа в него, после отвори вратата и отстъпи встрани.

— Защо не каза веднага? Трябваше да го покажеш, а не да хулюганстваш. Хайде влизай, щом вече си дошъл!

Безсмислено беше да споря, че изобщо нямах възможност да покажа пръстена, затова просто влязох в библиотеката и старецът бързо хлопна вратата зад мен.

— Те постоянно се мъчат да ме докопат! Но аз съм пъргав! — захили се дядката и щастливо разтегна уста, показвайки изхабени жълти зъби.

— Кои те? — реших да се сближа все пак с пазача на библиотеката аз.

Старецът ме повика с кривия си пръст, огледа се, проверявайки за подслушвачи на страшната си тайна, и прошепна в ухото ми:

— Огрите!

Ха сега де! Ама че дядка. Съвсем се е побъркал сред книгите.

Старецът няколко пъти кимна с глава, убеждавайки ме в съществуването на дебнещи край библиотеката огри, и се затътри по тесния коридор някъде навътре в зданието. Нямах друг избор, освен да го последвам.

— За какво си дошъл? Да си обогатиш знанията? — кисело попита дядката.

— А-ха.

— Сигурно си ученик при някой магьосник?

— Да.

— Ами добре — подсмихна се старчето, без изобщо да ми повярва.

Около минута вървяхме в мълчание по служебни коридори с приглушена светлина, идваща от тесни прозорци, преградени със стоманени решетки. През слънчевите лъчи проблясваха и искряха прашинки, наподобявайки снежинки. Чудех се колко ли ще вървим така?

— Кажи ми тогава, ученико, за какъв дявол носиш „оса“ под плаща? — неочаквано хитро попита старецът, спря и ме погледна право в очите.

— Уау! Много добре виждаш — изумих се аз. — Откъде знаеш за „осата“?

— Откъде, откъде. Един доралисец ми проблея на ухото — измърмори старецът и продължи пътя си. — Тридесет години съм служил като разузнавач в Дивите сърца. Как няма да позная някакъв си пършив арбалет, пък ако ще да е скрит под плащ?

— Дивите сърца? При разузнавачите? Тридесет години?!

— Хайде, хайде.

Леле! Този дядка си беше направо ходеща легенда и герой! Но защо изобщо е станал пазач? Дивите по време на службата си натрупват не лошо състояние и могат спокойно да изживеят живота си в собствена къщичка, без да познаят нищета и бедност, а не да се сгърбват ден след ден, дишайки библиотечен прах.

— Да не лъжеш? — някак си не можех да повярвам, че пред мен е един от Дивите, пък дори и бивш.

Дядката изсумтя ядосано и нави ръкава на светлозелената си, проядена от молци мазна риза, показвайки татуировката на предмишницата си. Пурпурно сърчице, такива влюбените рисуват по стените, само че това беше със зъби. Диво сърце. А под него беше името на подразделението — „Шипка“. Да, дядото не лъжеше. Нямаше глупак, който просто ей така да си сложи татуировка на Дивите сърца, а още повече — на разузнавач. За такова нещо Дивите веднага щяха да отрежат ръката на негодника, независимо от възрастта му.

Подсвирнах:

— Уау! А колко пъти си излизал на разузнаване? — Гарет-сянката изведнъж стана любезен, доколкото това беше възможно. Старецът заслужаваше малко уважение.

— Четиридесет и три — скромно промърмори дядото. — Чак до Ледени игли стигах с момчетата.

Едва не се спънах. Четиридесет и три излизания от Самотния великан! Това беше впечатляващо.

— Тежко ли беше?

— Ами да… — леко се отпусна дядото. — Стигнахме.

Тясното слабо осветено коридорче остана някъде назад и ние със стареца се оказахме в огромна, направо безкрайна зала. Безбройните маси и столове за посетители бяха празни, само на един седеше млад мъж в облекло на ученик на Ордена. Прелистваше някаква дебела прашна книга, като постоянно се секнеше в носна кърпичка. А на нас изобщо не ни обърна внимание.

Покрай стените на библиотеката се виеха тесни площадки, за да могат посетителите да стигат до самия таван за нужната книга. За да се прочете всичко, събирано в библиотеката в продължение на няколко века, един живот нямаше да е достатъчен. Огромните стелажи от черен заграбийски дъб стигаха високо-високо под куполообразния таван и изчезваха някъде в мрака, който не можеше да разпръсне дори светлината, струяща от високите прозорци със заострени сводове. По стелажите имаше стотици, хиляди книги, съхраняващи на пожълтелите си страници знанията на хиляди поколения сиалци. Само да протегнеш ръка и за миг ще попаднеш в друг свят, ще се потопиш в дълбока древност. Тук имаше книги, написани от полуслепи жреци, седнали до потрепващия пламък на свещ, фолианти на елфи, писали книги по пълнолуние, докато черната вода на Иселина, бавно течаща между корените на гигантски дървета, отразява жълтия лик на небесното тяло. Имаше и гномски книги (първоначално те пишели върху глинени плочки, после на тънки метални листи, а най-накрая изобретили печатна преса, надеждно съхранявана някъде в Стоманените шахти), книги на човешки магове, книги, писани от най-добрите умове на Сиала, както и книги, създадени от бездарници. Книги по история, култура, война, книги за света, магията, шаманството, живота, смъртта, за богове, хора, елфи, за стотици животни и други същества, за хиляди звезди и Сагот знае за какво още. Всички знания на света бяха събрани в тази древна библиотека, за чиято основа беше послужила библиотеката на Раненг, построена преди почти деветстотин години.

— Уау! — казах възхитено, вдигайки глава към тавана в напразен опит да видя в полумрака къде свършват тези стени на знанието.

Преди не бях влизал в библиотеки. Е, само в някои частни. Където вземах назаем определени редки книжлета за други, също толкова страстни любители на литературата.

— Така си е! — гордо каза старецът, сякаш той сам е написал всички тези книги. — Така че какво ти трябва, хулюган? — дядката пак започна да говори странно.

— В библиотеката пазят ли се стари планове на града? — попитах приказливия старец.

— Ами, има няколко… — измърмори неуверено.

— Трябват ми планове на територията, която сега наричат Закрита или Забранена. Трябват ми също и планове, всъщност всичко, което имаш за Храд Спайн.

Старецът подсвирна със свити устни, няколко пъти щракна с пръсти, гледайки замислено някъде зад мен, после ме погледна с бледи воднисти очи:

— Стъпваш по тънък лед, драги. Сигурно ще поискаш и карта с отбелязани местата на съкровищата на джуджета или гноми. Ако нямаше пръстен, бих те изхвърлил оттук, а и стражата щях да извикам. Че то вече всеки взе да се интересува от забранени от Ордена документи. И се влачат тук, влачат се. Пфу! Да вървим, а? — старецът се обърна и пое покрай рафтовете някъде в потайните недра на библиотеката.

— А кой се влачи? — внимателно започнах да го подпитвам аз.

— Ти, например. Археолог или както там ви наричат?! Защо не си стоите в къщите при момичетата?

— Кой друг?

— Ами идваха вчера едни — ядосано измърмори дядото, без да се обръща, и ме вкара в някаква малка стаичка с масивна желязна врата.

До стаичката стигнахме през много тесен и почти незабележим проход между два рафта. Изобщо нямаше да го забележа, ако дядото не се беше шмугнал в него.

— На теб приличаха. Също като теб мрачни и неразговорливи. Дойдоха надвечер. И те също ми навираха пръстен под носа. Малко по-друг, но не и по-малко влиятелен, можеш ли да повярваш. Давай, викат, дядка, плановете на града, на Забранената част. Добре, че не бяха толкова луди като теб. За Храд Спайн нищо не попитаха. Стигнахме. Чакай да отключа вратата.

Старецът започна да върти огромна връзка ключове, която измъкна някъде от джобовете си, и ругаейки, отключи стържещата от старост ключалка. Аз не му обръщах никакво внимание, а усилено се чудех: за какъв дявол и на още някой са му притрябвали картите на Закритата, или Забранената част на града? Дали кралят не е извикал още някой освен мен? Няма ми доверие? Или това са хора на някой друг? Кой друг? Например, Неназовимия? Настръхнах и потръпнах. Ама че съм! Огр да ме изяде! Пепел ми на езика.

— Ей! Да не заспа? Докога ще мръзна на това течение?! Размърдай се! — викът на бившия Див ме откъсна от тревожните мисли.

— Как се казваш, татенце? — попитах миролюбиво и се превих, за да не се ударя в ниския таван на мрачния коридор, непрогледен и водещ някъде в недрата на земята.

— Болт — измърмори дядото, запали приготвената факла и освети тъмния коридор. — Арбалетен болт10, това ми е името. Внимавай да не си строшиш краката, стълбите са стръмни. Всички забранени книги се съхраняват в подземно хранилище. Ще вземем каквото ти трябва и ще се качиш горе да четеш, иначе аз тук ще пукна.

— А правилата? — хитро попитах Болт. — Нали забранените книги не трябва да се изнасят от хранилището?

— Хм… а ти наясно ли си какво съм готов да направя с тъпите инструкции на Ордена? Тези угоени магове изобщо не мислят! Да повоюват малко с огрите като мен и веднага ще захвърлят глупавите си правила. Никой няма да открадне тези боклуци. Изчиташ всичко, което ти трябва, а после аз ще го върна обратно. Внимателно, стъпалото е счупено.

Болт. Хм. Доколкото знаех, при Дивите сърца на много войници им давали прозвища, които заменяли истинските им имена. Новото име се давало за определени заслуги, постъпки, способности или заради характера на човека. Дивите се гордееха с новите си имена. Само елфите нямаха прозвища, тази раса прекалено много държеше на родовите си имена.

Арбалетен болт. Изглежда навремето старецът е бил майстор на арбалета. А може и да не е бил. Може просто веселите му приятелчета през нощта да са му пъхнали нагорещен арбалетен болт в гащите. Кой го знае как е получил името си.

Слязохме в малка тъмна зала, факлата не можеше да я освети цялата, старецът протегна ръка някъде в тъмното и нещо изщрака. Избухна ослепителна слънчева светлина, от изненада аз затворих очи и за по-сигурно ги прикрих с ръка.

— А-а, изплаши ли се?! — доволно се закиска дядката. — Спокойно, не се страхувай. Отвори очи.

Отворих очи, бавно привиквайки към ярката светлина. Малката зала с метални рафтове беше същата като тази горе, пълна догоре с книги и свитъци. А под тавана висеше ослепителна кръгла топка, приличаща на малко ярко греещо слънце.

— Това джуджетата го измислиха. Да не мислиш, че те в своите пещери тичат в тъмното и си блъскат челата в стените? Не… С такива светилници си светят. Магия! Нашият Орден изобщо не може и да мечтае за такова нещо. Шарлатани! А ето джуджетата поставиха една такава свещ тук, а и в двореца на краля има десетина в мазетата. Вярно, не знам колко пари са смъкнали от краля. Но, съгласи се, удобно е.

Аз кимнах.

— Добре, чакай тук, не пипай нищо и не си навирай дългия нос никъде. Аз ще отида да взема каквото ти трябва — дядото намръщено ме изгледа, проверявайки правилно ли съм го разбрал.

Направих, доколкото можах, най-безобидната си физиономия, но Болт презрително изсумтя, давайки ми да разбера, че не ми се е получило и него няма как да измамя, след което изчезна между рафтовете с книги. Цялата ми безобидност незабавно отлетя от мен и аз тръгнах да обикалям и да чета заглавията на книгите. Почти всички бяха на непознатия за мен език на орките. Само няколко книги за магия и история на кралската династия бяха на човешки език. Погледът ми се плъзна, а след това спря на неголям стелаж. Свитъци. Магически свитъци. С огромни завъртени букви на стената над свитъците беше написано: „Бойни заклинания! Руническа магия. Достъпът до свитъците е разрешен само за архимагове на Ордена след получаване на разрешение от Съвета!“

Странно, защо бойни заклинания на руническата магия се търкаляха така открито. Всеки минаващ, като мен например, можеше да открадне тези нахвърляни, навити на руло листа пергамент.

Небрежността ще погуби този свят. Бързо се огледах, грабнах от купчината прашни свитъци най-новия, този с черната панделка, и го скрих в пазвата си. След това се отдръпнах в очакване на стареца. Постъпих като дребен крадец, но предполагах, че свитъкът още дълго време няма да е нужен на никой, а на мен може да ми послужи в Храд Спайн.

Недостатъкът на всички свитъци е, че са за еднократна употреба. Прочиташ формулата, правиш заклинанието, и може да изхвърлиш безполезния пергамент. Магията унищожава думите, изтрива ги както от свитъка, така и от паметта на прочелия го. Няма нужда да си магьосник, за да активираш заклинанието, изписано на свитъка. Достатъчно е само да можеш да четеш.

Някъде зад книжните рафтове се дочу кашлянето на Болт, а след това се появи и самият той, носейки в ръце две книги. Едната беше в здрава подвързия от волска кожа и с поизтъркани златни букви, а втората — малка и толкова овехтяла, сякаш всеки момент ще се разпадне на прах в ръцете на стареца.

— Един огр едва не ме докопа — изръмжа старецът и ми пъхна в ръцете двете книги. — Под стелажите се беше скрил, гадината. Е, какво стоиш като пън? Размърдай копита, или си решил да живееш тук?

— Това ли е всичко? — недоумяващо попитах аз, гледайки двете книги. — Очаквах повече.

— Стига глупости. В голямата са плановете на Авендум, чертани преди четиристотин години, а малката е за Храд Спайн. Писана е не толкова отдавна, но състоянието й е ужасно. А карти на Храд Спайн тук няма. Тях маговете преди много векове са ги прибрали в кулата си. Останали са книги на оркски. Ти нали не разбираш езика им? Ето на! Така че не мрънкай. Хайде да се махаме. Доведох те тук книги да вземеш, а не да се пулиш като доралисец на кобила.

Старецът изгаси слънцето на джуджетата, измъкна факлата от скобата, където я беше сложил на слизане, и с пъшкане започна да се изкачва по стълбите. Целия път обратно изминахме в мълчание. После старецът все така мълчаливо заключи желязната врата и ме заведе до една маса, но не в читалнята, а до поставената в обособен малък кът, заобиколен от книги, и мърморейки нещо под нос, хлътна в коридора, от който съвсем наскоро ме беше вкарал в библиотеката. Бях съвсем сам в тази пуста, изгубена сред книгите заличка. Като цяло жителите на Авендум не обичаха много да задълбават в царството на знанието, а пък на това място още по-рядко би се появил човек.

Започнах изследванията си с най-простото и лекото. Оставяйки настрана малката книжка, придърпах към себе си тежкия том с картите на града. Бяха ги подвързали и превърнали в книга. Страниците от тънък пергамент тихо шумоляха под пръстите ми, докато ги прелиствах в търсене на интересуващото ме място в Авендум. Чертежите в книгата поразяваха със своята яснота и детайлност. Веднага се виждаше, че са изработка на старателните джуджета. Само техните големи, акуратни ръце можеха да нанесат линиите с такава чистота и любов. Заедно със страниците пред очите ми прелитаха улиците на Авендум, неговата история. Това, което ми трябваше, открих след четиридесетата страница. Забранената територия. Разбира се, тогава маговете от Ордена още не бяха се сблъскали с Рога на дъгата, превърнал пет улици в прокълнато място, отделено с магическа стена от останалата част на града. Три успоредни улици, тръгващи от Пристанищния град в посока града на Занаятчиите. Улици Спящата котка, Човешка и Гробищна. Последната в единия си край свършваше в старо гробище, където навремето са погребвали мъртвите.

Сега всички ги погребват извън града, на брега на Студено море, но по-рано, когато Авендум е бил малък, гробището се е намирало в чертите на града. Под прав ъгъл на улица Спящата котка минаваше улица Магьосническа, която плавно преминаваше в площад, на който с намираше старата кула на Ордена. По-нататък площадът преминаваше в улицата на Покривчиите. Обхванах с поглед цялата карта, стараейки се да запомня всички тези улици, къщи и пресечки. Наречете ме глупак, но аз никога не съм копирал планове и карти върху пергамент. За какво ми е тогава главата? Запомнях, осъзнавайки, че ще бъде сравнително лесно да се проникне в Закритата територия, но какво ли ще ме чака там? Макар че не би трябвало да има нищо страшно, иначе страшното отдавна щеше да се промъкне през магическата стена на магьосниците от Ордена. Най-много да има ходещи мъртъвци, от които винаги можеш да се отървеш с едно добро бягане.

Както и предполагах, тези улици заемаха голяма част от сегашния град, и бяха много по-големи, отколкото се надявах. Няколко от сегашните улички спокойно можеха да се поберат в най-малката от тези в Закритата територия — улица Човешка. Предстоеше ми трудна задача, но така или иначе трябваше да вляза в старата кула на Ордена, ако исках да намеря гроба на Грок. Не разбирах, как предишните две експедиции са тръгвали за Храд Спайн, без да знаят къде да търсят Рога? На какво са разчитали?

Някъде около обяд все пак успях да натъпча в главата си всички тези къщички и пресечки на Забранената част. Отпуснах се изтощен на стола, затворих дебелия том и го избутах настрана. Стомахът ми безцеремонно напомни, че е празен. Попитах минаващия покрай мен Болт дали не може да ми донесе или да ми купи нещо за ядене. Получих само свиреп поглед и подмятане, че коремът трябва да се пълни в ресторанта, а не в хранилището на знания. Решавайки да сменя подхода, аз извадих малка сребърна монета и я завъртях на масата. Преди още монетата да спре, Болт я сграбчи като сврака лъскава дрънкулка и хукна нанякъде между книгите и свитъците. В крайна сметка се върна с огромно количество храна и четири бутилки кисело червено вино. Не беше пожалил монетата и мъкнеше пиене за цяла рота. Обядвахме на същата маса, като само избутахме книгите настрана. За половин ден така и никой не посети сградата на библиотеката и аз, оглозгвайки безвкусното жилаво пилешко бутче, започнах да разбирам колко самотен и тъжен се чувства старецът тук. Междувременно Болт наблягаше основно на виното. Като утолих глада си, аз отпратих стареца някъде по-далеч да не ми пречи, и той се махна, като отнесе бутилките вино и храната.

Взех малката книга, на която с черни букви беше написано: „Храд Спайн. Нощна мистерия, обгърната със смърт. История и предположения. Научна работа на маг Далистус Снежния от Ордена на Авендум“.

Хм. Ще е интересно да се прочете. Макар да не смятах, че ще науча нещо ново. Префърцунени букви и гравюри, карти, рисунки на неизвестни същества. Страшната история ме грабна и потопи в старата епоха на тайните.

Храд Спайн — това беше оргското название. Ако се преведе на човешки език, ще бъде Костните дворци. Но тъмните елфи казват, че човешкият език не е в състояние да предаде всеобхватния ужас, който бяха вложили огрите в тези две думи. Никой не знаеше кой и в коя от епохите е създал Храд Спайн. Чия мисъл и сила е дълбала толкова навътре в недрата на земята, създавайки дълбоки кухини и пещери, по-късно превърнати в архитектурни чудеса на северния свят, а още по-късно — в свят на Тъмнина и Ужас. Първите, намерили Храд Спайн, били огрите, преди още да отидат в Безлюдните земи. Тогава дори и орки е нямало, да не говорим за хора. Огрите изследвали Храд Спайн дълго, много дълго. Именно в Храд Спайн те разгадали тайните на Кронк-а-Мор. За появата на огрите нищо не е известно, но те се появили в Сиала много по-късно от неизвестните строители, положили основите на Храд Спайн. Казват, че силата и мощта на магията на огрите идва от Костните дворци, където те открили древни записи на неизвестна раса, живяла в Сиала дълго преди пристигането им.

Дълбоко, дълбоко под земята още незатъпелите огри открили гигантски зали и пещери. И започнали да използват Храд Спайн за гробище, като защитавали гробовете с ужасни проклятия. После, когато огрите отишли на север, в Храд Спайн намерили своя последен дом костите на орки и елфи. Въпреки че воювали помежду си, те все пак успели да създадат под земята великолепни дворци, които зашеметявали с красотата си съвременниците. Милиони били погребани в Храд Спайн.

Изящни тавани, колони, фрески, зали, статуи и коридори — това е бил Храд Спайн в онези времена. В Храд Спайн орки и елфи работили съвместно. Това било единственото място, в което действало примирие между далечните роднини. И едните, и другите избягвали нивата на огрите. И двете раси разбирали, че от магията на огрите не може да се очаква нищо добро. И на елфите, и на орките напълно им стигали по-горните нива на дворците. В течение на осемстотин години двете раси достроявали и разширявали Костните дворци. Храд Спайн бил цяла една отделна страна, гигантска и поразяваща въображението с размерите си. Това бил един подземен свят на красота, тайни и забрава. Огромен, живеещ свой си, мъртъв живот. Расите на орките и елфите като трудолюбиви мравки изграждали все нови и нови зали, гробници и коридори дълбоко, дълбоко под земята. По трудолюбие те надминали дори гномите и джуджетата, които понякога идвали в Храд Спайн и се дивели на красотата и величието на това място. Но в крайна сметка кръвожадността на орките и ненавистта на елфите си свършили работата и в това свещено и за двете раси място се проляла кръв. Всяка раса започнала да залага на територията обикновени и магически капани за врага. Подземните зали се тресели от тъмно шаманство и потънали в кръв. В крайна сметка и орки, и елфи престанали да се чувстват в безопасност в Храд Спайн. И Костните дворци били изоставени, а в последствие, със смъртта на старите строители, разположението на капаните и лабиринтите на ниските нива били загубени. Храд Спайн заприличал на гигантска многослойна торта, разпростряла се в дълбочина и ширина на десетки левги под земята. Имало нива на огри, на орки и на елфи. Зали, коридори и пещери. Гробници, съкровищници и магически стаи. Всичко, което било в Храд Спайн, се превърнало в гигантско, здраво преплетено и неразделимо кълбо. По времето, когато орките и елфите напуснали тези зали, в Храд Спайн дошли вече появилите се в света на Сиала хора. Те също не посмели да се спуснат в ниските нива на Храд Спайн. Невероятно, че на нашата раса им стигнал ума за това. На хората им били достатъчни само трите горни нива, за да погребват войните си. Храд Спайн станал най-великата и легендарна гробница на Северните земи. С честта да бъдат погребвани там удостоявали само войни, сражавали се храбро на бойното поле, а също така аристокрацията и видни обществени личности. Там погребали Грок, а после, веднага след като започнали проблемите със Закритата територия, и онзи прокълнат от боговете Рог. При това много по-дълбоко, отколкото всички други хора. Чак на осмото ниво, което принадлежало на елфите и орките. А преди около двеста години се случило това, което се случило. Никой не знаел какво точно било и защо се е случило. В Храд Спайн се пробудило Злото. Злото от костите на огрите, защитено от тъмното шаманство, което през всичките тези векове дремело на ниските нива на подземната страна. Злото се пробудило, после събудило мъртвите и още някой. Издигнало се до най-горното ниво, но не излязло от пределите на Храд Спайн, разположило се в древните дворци и повече никой не е слизал в тези места. Освен маговете, носили Рога до гроба на Грок.

Скоро гората на Заграбия погълнала входовете към тази подземна страна, скривайки завинаги нощния ужас под зелената си корона. През вековете страховитите истории за Храд Спайн станали още по-ужасни и мрачни. Само веднъж, преди около четиридесет години, тук се спуснали тъмните елфи, за да оставят завинаги водача на клана на Черната роза, но успели да свалят тялото на загиналия в битка с орките елф едва до четвърто ниво. Оставили го там и бранейки се от съществата на нощта, тръгнали обратно, като постоянно губели жива сила. В крайна сметка само жалка част от елфите успяла да излезе на слънце. И ето сега аз трябваше да отида в това мрачно място, без да мога да се надявам на нещо, без да имам ясни карти на нивата и залите, без да знам разположението на капаните, както и на самия гроб на Грок, който фанатизираните магове от Ордена бяха направили не на човешките нива, а чак на осмото, елфското. Надявам се, че в старата кула на Ордена, поне така уверяваше Арцивус, все пак ще намеря поне карти на Храд Спайн и план, на който е посочено местонахождението на Рога.

Някъде по средата на изучаването на сравнително новата, но опърпана книга на масата до мен седна вече успелият да се накваси Болт и започна да разказва за живота и службата си в Самотния великан. За битките с орки и свенове, в които стрелял с верния си арбалет. Аз не обръщах внимание на пиянските му истории, просто от време на време машинално кимах с глава, продължавайки да изучавам историята на Храд Спайн. Привечер явно и на самия старец му омръзна да приказва и той, наприказвал се най-накрая, помоли да разгледа арбалета ми. Вдигнах поглед от книгата и го погледнах изненадано.

— Какво си се опулил така? Страхуваш се, че съм пиян и ще се нараня? Аз съм ползвал арбалет още когато ти, сополанко, дори не си бил роден! Дай го, нищо няма да се случи!

Аз се поколебах за момент, после мълчаливо извадих изпод наметалото миниатюрното оръжие и го подадох на Болт, като предварително проверих предпазителя, блокиращ болта при неволно натискане на спусъка. Старецът грабна арбалета от ръцете ми и цъкайки възбудено с език, го претегли в ръка и се прицели някъде зад мен. Много бързо намери предпазителя и веднага го свали. Започнах да съжалявам, че оставих оръжието заредено. После старчето, явно задоволило любопитството си, постави арбалета до себе си, наля си нова чаша вино и продължи да разказва за живота си в Самотния великан. А аз отново се потопих в книгата и се откъснах едва късно вечерта, когато Болт пронизително изкрещя в ухото ми:

— Огр!

Викът на Болт беше толкова неочакван и силен, че аз заедно с масата паднах назад и болезнено си ударих главата в дървения под. През болката видях как в масата се заби тежка стрела, пробивайки книгата за Храд Спайн. Стрелата още вибрираше, а Болт вече беше грабнал арбалета и без да се цели, стреля някъде нагоре. Чу се вик на болка, примесен с ярост и изненада. Обърнах се към викащия, очаквайки да видя истински огр, какъвто никога не бях виждал. Оказа се, че не е огр, а само моят стар приятел — Бледия, стиснал с лявата ръка дясното си рамо, от което стърчеше арбалетен болт. Малкият му лък от степите на Унгава се търкаляше на една от площадките, където Бледия се беше качил с намерението да ми пусне стрела в гърба. За миг погледите ни се срещнаха, после едновременно се задвижихме. Скочих и без да обръщам внимание на болката в главата, грабнах арбалета от ръцете на пияния старец и се втурнах по стълбите, водещи към площадката, като отвлечено си помислих, че Болт не случайно е получил своето име. Да си мъртво пиян и да улучиш от такова разстояние почти без да се целиш, пък дори и в рамото. Определено е майстор.

Междувременно Бледия се метна в един от полутъмните коридори на втория етаж. Хукнах след него, опитвайки се да забравя за болката в тила, като в същото време издърпвах с треперещи ръце тетивата на арбалета. За щастие джуджетата бяха снабдили оръжието ми с допълнителни пружини и ръчки и от мен се искаше само да натисна късо лостче, за да може опънатата тетива да заеме мястото си. Бързо поставих нов стоманен болт и го изстрелях в мяркащия се в далечината гръб на Бледия. Явно доста силно си бях ударил главата, защото пред очите ми още святкаха искри и болтът не попадна в беглеца, а се заби в една от книгите на стелажа, покрай който Бледия тъкмо минаваше. Той чу звъненето на тетивата и удара на болта, рязко се обърна и замахна със здравата си ръка. Аз доста непохватно рухнах на пода и хвърления нож прелетя над главата ми, удари се в един от стелажите и падна на пода. Когато скочих на крака, Бледия вече го нямаше. Прозорецът на втория етаж зееше широко отворен. Презаредих наново арбалета, приближих до прозореца и предпазливо се наведох навън, готов във всеки един момент да се отдръпна, ако Бледия не беше избягал, а само се беше скрил отдолу. Но нощната улица беше пуста, светеха само няколко фенера и аз бързо затръшнах прозореца, за да не се вмъкне нещо от тъмното, като искрено пожелах на Бледия тази вечер някоя особено гладна твар да го изяде.

— Огрът избяга ли? — плесна с ръце Болт, когато се върнах на долния етаж.

После измъкна стрелата от книгата и занарежда цветисти ругатни към цялото племе огри, повредили стария ръкопис.

— Няма да стигне далеч. Ти добре го подреди — успокоих аз стареца.

Явно Маркун вече не чакаше постъпването на Гарет в гилдията и беше решил да ме изпрати при Сагот, за да послужа за пример на другите непокорни. Трябва да направя нещо по въпроса.

— Да, добре го подредих — важно кимна с глава дядото, хлъцна и леко се олюля под порива на невидим за мен вятър.

— Благодаря ти, Болт, много ми помогна. Времето напредна, ще се прибирам в къщи.

Научих всичко, което ми трябваше, и за голямо мое съжаление щеше да се наложи да направя посещение в Забранената част на града, а за това трябваше нормално да си отспя.

— Върви, приятел — неочаквано се просълзи старецът и извади някъде изпод дрехите си доста сериозно ножче. — Ние с теб ще ги накълцаме тези огри!

Като нищо с това извито острие можеше да кълца не само огри, но и самия Неназовим.

Пъхнах в ръката на стареца малко злато, надявайки се, че нито един нехранимайко в града няма да узнае за позорната ми щедрост, и излязох в нощта.