Прокрадващ се в сенките

Глава 8 Прекалено много демони

Арката, където попаднах на „умния“ Вухджааз, ме посрещна в сивия полумрак. Малко се поколебах, преди да мина през нея. Изобщо нямах желание да се срещам с гладния демон, но трябваше да отида и се наложи да си повтарям, че просто няма начин такава вселенска гадост да се случи два пъти на едно и също място. Така че преодолях треперенето в коленете си и като поех дълбоко дъх, направих крачка напред.

Гадостта се случи още на половината път. Отново от стената излетяха лапите на демона и здраво ме сграбчиха за раменете.

— Виж, Вухджааз, може ли… — започнах раздразнено, но виждайки демона, млъкнах.

Това не беше Вухджааз!!! Създанието, което ме беше хванало този път, само смътно напомняше на моя приятел — „умния изсмуквач на мозъка от костите“. Този демон не беше сив, а черен, с малинови петънца. Изглеждаше малко по-малък от Вухджааз, но овчата му глава с огромни рога, глиги и светещи изумрудени очи изобщо не добавяше миловидност или добродушие на демона.

— Здравей — реших да действам по вече изпитания план. Вежливото обръщение към тези твари още на никого не беше навредило. — Аз съм Гарет. А ти?

— Млъкни! — изсъска създанието и повдигайки горна устна, оголи зъби.

Реших да последвам съвета му и млъкнах.

— Къде е той? Да не оглуша?! Къде е той?! — и демонът, в израз на не особено добрите си намерения, ме раздруса. Точно като Вухджааз.

— Кой той? — попитах, като мислено проклех всички демони на Мрака за това, че не могат нормално да кажат какво искат: да млъквам или да отговарям на глупавите им въпроси?

— Вухджааз, естествено! Тази тъпа твар! Само не се прави на много хитър! Няма да повярвам, че не го познаваш, току-що чух, че каза името му!

Май този път нямах толкова късмет. Този демон, за разлика от Вухджааз, съобразяваше доста по-добре.

— Да не съм му бавачка? Откъде да знам къде е Вухджааз?

— Къде трябваше да му предадеш Коня?

— Още не знам.

— Тогава разбери! И Коня ще дадеш на мен, а не на него! Разбра ли?

Какво има за неразбиране? Аз съм много схватлив, особено когато до мен е такова чудовище.

— Ти също ли си останал в този свят? А Вухджааз каза…

— Братлето ми е тъп като празен череп — прекъсна ме демонът, облъхвайки ме с неподражаемия аромат на сметище, на което се разлагат най-малко четиридесет хиляди мъртви котки. — Няма да му позволя да владее цялата власт над демоните. Ти откри ли вече Коня?

— Не.

— Тогава търси по-бързо, иначе ще ти изсмуча мозъка от костите — изглежда това беше тяхна семейна традиция: да изсмукват мозъка от костите на невинните граждани. — Сега ще те пусна, човече, но гледай да не ме измамиш. Конят ми трябва, в противен случай от теб ще останат само няколко костички.

— А ако Вухджааз ме хване преди теб? — запротестирах аз. — Мислиш ли, че той няма да ми вземе Коня?

— Хм-м… — демонът за миг се замисли и изумрудените му очи се замъглиха. — Призови ме по име, когато намериш Коня, и аз ще се появя.

И с тези думи той ме пусна и изчезна в стената.

— Страхотно! — изкрещях аз. — А как ти е името?

— Щдуъйрук, тъпако! — изръмжа създанието, навеждайки се през стената, и отново изчезна.

Щдуъйрук?! Сагот, кой им дава такива имена? Можеш да си изкълчиш езика!

Преживях тази среща много по-спокойно, отколкото предишните. Ето какво значи навика. Излязох от проклетата арка, решавайки: или ще намеря обходен път към жилището на Фор, или ще нощувам под звездите, сега поне беше топло, но за нищо на света повече няма да се пъхам в тази проклета арка.

Кълбото все повече и повече се заплиташе. Както се казва: „Колкото по-дълбоко в Безлюдните земи, толкова по-свирепи огри“. В конкретния случай към „Гарет, похитителите на Коня, доралисците, Вухджааз, Ордена на Валиостр, Ордена на Филанд“ се прибавяше още една страна — Щдуъйрук.

— Има ли още желаещи да се присъединят?

Сега оставаше само да намеря кой е откраднал Коня, а после все някак да се разбера с всички останали. А ако демоните изчакат до края на седмицата, то съвсем ще изчезна от града и нека да си търсят друг глупак тогава. В Храд Спайн няма да ме стигнат. Надявам се.

Вътрешният двор на Катедралата беше пуст, всички енориаши отдавна си бяха отишли по домовете. Отивайки към изхода, аз хвърлих кос поглед към пиедестала на Сагот. Както и очаквах, просякът отдавна беше изчезнал заедно с моето злато.

Дори и в тези неспокойни дни вечер, да не говорим за през нощта, градът на Маговете представляваше много впечатляваща гледка. Широки улици, сгради с помпозна архитектура, всяка сграда приличаше на миниатюрен дворец с ярък керемиден покрив, заострени прозорци и миниатюрни кули. Всяка къщичка, всяко магазинче се опитваше да надмине съседа си по красота и изящност. Беше вечер и фенерите по улиците горяха всеки с различен цвят. Имаше бледо сини, червени, малинови, зелени и оранжеви оттенъци.

Магическите фенери бяха само тук — те горяха всяка нощ, без значение какво се случва в нашия свят. Вълшебните фенери на Авендум, поредното чудо на Валиостр, за което говореха из целия свят, трептяха с разноцветни слънчеви светлини по върховете на високи и изящни метални стълбове. Огънят пламваше сам с настъпването на вечерта и гореше до появата на първите лъчи на слънцето. Колкото и градският съвет да молеше маговете да инсталират такива фенери на всяка улица в града, резултат нямаше. Маговете категорично отказваха по всички възможни начини. Арцивус беше успял да направи така, че магическите фенери да останат прерогатив на града на Маговете и кралския дворец.

Тази вечер улиците на града на Маговете бяха пълни с превъзбудени хора. Ту тук, ту там със скоростта на горски пожар избухваха стихийни напивания. Народът гуляеше. Народът празнуваше. Хората, макар и за малко, се бяха освободили от нощните страхове и мислите за армията на Неназовимия. Всички възхваляваха Ордена и магистър Арцивус.

Както разбрах от дочутите радостни викове и песни, маговете най-накрая бяха успели да прогонят нощните създания от Авендум. И затова сега можеше спокойно да се излиза по улиците през нощта, без страх, че някой ще те изяде.

Аз само се усмихнах. Естествено, нямах намерение да се обиждам на предприемчивия Арцивус, присвоил за Ордена цялата слава на победител на демоните. На мен лично тази слава не ми трябваше. Просто доста ме досмеша от тази постъпка, по-прилягаща на разтропани търговци, а не на магистъра на надутия и важен Орден. Зачудих се колко ли още такива „победни случаи“ си е приписал Ордена, укрепвайки по този начин положението си? Както и да е, не е моя работа.

Широката улица Искра тънеше в магически картини. Всеки магазин считаше за свой дълг да надмине съседния по брой магически илюзии и да привлече към себе си потенциалните купувачи. Над един от магазините се появиха ярки огнени букви, превърнаха се в ято илюзорни гълъби, които изпляскаха с криле и отлетяха във вечерното небе, докато се превърнат в малка бяла точка, после се спуснаха на покрива на магазина и отново се превърнаха в букви. Минувачите не обръщаха никакво внимание на тези чудеса. На улица Искра, където се намираха магическите магазини в Авендум, можеха да се видят и много други неща. Чудесата и илюзиите тук с лопата да ги ринеш. Можеше цяла година да гледаш с отворена уста как илюзорна мълния унищожава илюзорен огр. Да се зяпа, разбира се, може, ей оня недодялан селянин, явно дошъл от южните части на кралството, точно това и правеше. А в това време вездесъщите джебчии се опитваха да му откраднат полупразната и тънка кесия. Странно, станали са по-нагли от всякога. Маговете обикновено не допускаха в тяхната част на града да стават такива дребни и не особено приятни произшествия. Джебчиите бяха преследвани безмилостно, понякога дори и с помощта на отслабени атакуващи заклинания. Но крадците в Авендум знаеха кога може и кога — не. И точно сега можеше. Всички празнуваха изгонването на демоните и в момента на Ордена не му беше до тях.

Естествено, техни магичества не продаваха в магическите магазини, за това си имаше търговци, ученици на магове или някой друг. Маговете само създаваха стоки или предоставяха магически услуги. А и с това си изкарваха прехраната само вълшебници от нисшите степени, преди да станат пълноправни магове на Ордена.

Преминавайки през поредната илюзия на дракон, аз пристъпих към най-обикновен магазин. Тук нямаше нито ярки огнени дъждове, нито ужасни чудовища, нито вълшебници в блестящи сребърни мантии. Уютното едноетажно заведение нямаше дори табела. Този магазин нямаше нужда от безвкусни подкани към наивни клиенти, които не знаят какво да си правят парите. Тук всичко беше сериозно. Започвайки от навъсения продавач, изобилието от стоки и умопомрачителните цени. Наистина умопомрачителни.

Но знаещите идваха именно тук, в малкия скромен магазин, а не в преливащите от магически дрънкулки и зрелищни ефекти магазини по улица Искра.

Бутнах вратата и влязох в ярко осветения от два малки вълшебни фенера магазин. Камбанката на вратата весело звънна. Много посетители биха се изненадали от пълната липса на стоки. В голямата стая имаше само маса със столове и проход към вътрешността на магазина. На този, който идваше тук, собственикът сам подбираше и изваждаше нужните стоки от склада, разположен някъде навътре.

— Кого домъкна Мрака? — раздаде се нисък и не особено любезен глас, сякаш пчела зажужа над поле с детелини. — Затваряме, махайте се!

От полутъмното вътрешно помещение на магазина излезе дребен здравеняк. Ако застанех до него, щеше да ми е до гърдите. Обикновено джудже, нищо повече. Както и при всички други джуджета, той имаше огромно чело, дълбоко хлътнали черни очи и изпъкнала напред масивна долна челюст. Здраво бъчвообразно тяло, силни мускулести ръце. И непоносим характер. Много жители от вътрешността кой знае защо бъркаха джуджета и гноми. Считаха, че и едните, и другите си приличат като две капки иселинска вода. Е, какво да очакваш от някакви си селяни, които не виждат нищо друго освен ралото? Джуджетата се различаваха от своите братя гномите, които на външен вид бяха по-дребни и хилави, а също така носеха нещо, което никое джудже не би носило дори и под заплаха от смърт — брада.

— Добър вечер, майстор Хонхел — казах аз.

— А-а-а — проточи джуджето и изтри огромните си ръце в кожената престилка. — Майстор Гарет. Добра да е, добра да е. А аз вече се канех да ви изхвърля от магазина. Отдавна не сте идвали. Как е зрението?

— Прекрасно — Хонхел питаше за моето нощно зрение, което усилих с помощта на еликсир, купен от магазина му преди половин година.

— А какво ви е довело до мен, и то когато вече ще затварям?

— Ще пазарувам.

— Много ли? — джуджето лукаво присви очи, вече започваше да пресмята парите, които ще ми смъкне.

— Според както се получи, майстор Хонхел. Зависи каква стока имате.

— Е, майстор Гарет — подчертано обидено прогърмя джуджето. — Нима някога сте били недоволен от стоките в магазина ми?

— Все още не, но, съгласете се, любезни майстор Хонхел, всичко все някога си има първи път.

— Не и при мен! — засмя се джуджето и ме поведе навътре в магазина. — Получавам стока от най-добрите магове на Ордена. А и много неща идват при мен от далечни земи.

Което си е истина, истина е, майстор Хонхел беше едно от малкото джуджета, които останаха във Валиостр и не се върнаха в планините си, след като кралят сключи договор с гномите за закупуване на оръдия. Не знам колко време ще им трябва на джуджетата да им мине и да се върнат със стоките си във Валиостр, но такива като добричкия майстор Хонхел за това време спокойно ще успеят да натрупат три-четири състояния.

— Какво ви интересува, майстор Гарет? Стандартни неща или нещо по-специално?

— И едното, и другото — казах неопределено, спирайки след джуджето до голяма маса с един куп сандъци, кутии, кутийки, касетки, сандъци и сандъчета, натрупани едни върху други.

Седнахме на масата и, както винаги, започна пазарлъка, който лично аз не можех да понасям. Защото да се пазариш с джуджета е много по-тежко, отколкото да се убие Х’сан’кор, например.

— Давай по-конкретно, че времето напредва — намръщи се Хенкел, като се преструваше, че има ужасно много работа.

Как не, сега и всички съкровища на драконите не можеха да го откъснат от мен.

— Двайсет и пет огнени болта, също толкова светещи, сто стандартни, бронебойни. Петдесет болта-близнаци.

— Уау — подсвирна джуджето и отвори широко очи. — Ще ходиш да избиваш гномовете от Стоманените шахти ли?

Не отговорих, а и отговор не се очакваше. Хонхел знаеше кой съм, с какво се прехранвам и какъв род стоки са ми необходими за работата.

— Добре. Какво друго? — кимна джуджето.

— „Светлинки“, един сноп. Двайсет „сухара“. И въже-спътник, десет ярда.

— Какво по-точно?

— Тип паяжина.

— Елфийско? Откъде да ти го намеря? — престорено се изненада джуджето. — От тези глигестите можеш ли да измъкнеш нещо?

— Е, майстор Хонхел, вие не сте прост продавач, ще поровите из кутиите и сандъците, може и да намерите.

— Ще намеря — съгласи се Хонхел, разбирайки, че този път нямам намерение да се пазаря. Или почти нямам. — Това ли е всичко?

— А може ли да ми предложите още нещо? — отговорих с въпрос на въпроса му аз.

Джуджето се замисли, подпрял брадичка с юмрук, след това се ухили:

— За ценител като вас, майстор Гарет, имам тук още нещо.

Той изчезна под масата, затропа по ключалката на скрития отдолу сандък, прокашля се и излезе оттам с арбалет в ръка. Аз без да искам хлъцнах възхитено, с което вдигнах цената на арбалета поне с още петдесет жълтици, не по-малко.

Черен, изящен, малък. Беше дори по-малък от този, с който бях сега. Арбалетът се побираше в една ръка. Оръжието имаше много странна конструкция, оказа се сдвоено. Двата арбалета, доколкото виждах, бяха един над друг, първоначално се изстрелваше долния болт, после горния, тетивите и на двата механизма се натягаха с помощта на късо лостче. Гладка полирана дръжка и два спусъка. Оръжие мечта.

— Ще ми позволите ли, майстор Хонхел?

Джуджето се усмихна и ми подаде оръжието и два болта. Претеглих арбалета в ръка. Доста лек. Два пъти по-лек от моя. Поставих болта в специалния прорез, след това и втория, после издърпах лоста. Зареди се изненадващо лесно. Изщракване — и болтовете замряха в ложата. Браво на джуджетата, добре са измислили как да облекчат натягането на тетивата!

Потърсих с поглед мишена, видях на по-далечния шкаф стар прашен шлем, помолих с поглед Хонхел за разрешение и като се прицелих, дръпнах спусъка.

— Свалете предпазителя, майсторе — насмешливо каза джуджето. — И се целете през ето тази стрелка, специално за това е направена.

Напипах предпазителя, оказа се малка и едва забележима планка, и отново натиснах спусъка.

Щрак! И първият болт удари шлема, проби стоманата и заседна в забралото.

Щрак! И братът на първия болт направи същото. Да се използва това миниатюрно оръжие беше много лесно и просто. Ако имаше такива в нашата армия, щяхме да изравним със земята пиконосците на Мирануех.

Влюбих се в това дребосъче и определено нямах намерение да го връщам.

— Вижте само каква изработка, каква стомана, дори и гномите не могат да сътворят такова! Сам го направих, с ей тез ръчички! — за потвърждение джуджето пъхна лапищата си под носа ми. — Моя разработка. Няма да се хваля повече, майстор Гарет, вие сам ще се убедите.

Така можеше да ме залива с часове, дори ако това не беше арбалет, а кожа на мъртъв плъх. За Хонхел най-важното беше да продава стоките си възможно най-скъпо.

— Колко? — попитах аз.

— Триста жълтици.

— Колко?!! — за тази цена спокойно можеха да се екипират десетина рицари.

— Триста, цената е справедлива. Няма да се пазаря — или го вземайте, или ще си намеря друг купувач.

— А ще намерите ли, уважаеми Хонхел? За такава цена? По-лесно е да се наеме отряд стрелци. Сто и петдесет.

Джуджето поклати глава и прехапа устни. После се почеса по главата.

— Стрелците ще тичат и вдигат шум. Това ли искате? Тъй като сте постоянен и уважаван клиент — двеста и петдесет.

— Двеста. Не забравяйте, че ще купувам и други неща от вас.

— Двеста двадесет и пет — хвърли контра предложение джуджето, стискайки и отпускайки огромните си юмруци.

— Мракът да е с вас, почтени, вземам го! — просто нямаше смисъл да се пазаря повече със стиснатия продавач.

— Ще смятаме ли? — джуджето с усмивка измъкна иззад гърба си огромно сметало. — Или майсторът ще иска още нещо?

— Какво ще кажете за заклинания? От тези, които вземам обикновено.

— Стъкленици? А рунна магия не искате ли? Тъкмо ми докараха от Исилия много интересни свитъци.

— А, не, никаква рунна магия — след оня злополучен свитък, увесил ми на врата Вухджааз и Шдуъйрук, за вечни времена загубих доверие в рунната магия.

Гномът вдигна вежди:

— Какви заклинания тогава?

— А вие какви имате, майстор Хонхел?

— Зависи от какво стъкло искате да са магическите стъкленици.

— От вълшебното.

Вълшебното стъкло за стъклениците беше създадено от магове и не можеше да се счупи без този, в когото се намираше в момента, изрично да го пожелае. Това означаваше, че можех спокойно да скачам с железни обувки върху стъклениците с магически заклинания и стъклото ще остане здраво, докато подсъзнателно не пожелая то да се счупи и заклинанието да сработи. Вълшебното стъкло беше идеалният начин да се предпазиш от това флакона с магическата отвара неочаквано да се счупи, ако, например, паднеш по корем и го притиснеш с цялата си тежест. Няма да ви връхлети пожар или буря, няма да ви разкъсат на хиляди мънички изненадани парченца. Затова заклинанията в стъкленици от вълшебно стъкло струваха в пъти повече, отколкото тези в обикновени стъклени флакони.

— Да видим какво имаме тук — промърмори Хонхел, закрепвайки на червения си нос очила със стъкла от планински кристал. — Между другото, простете за болезненото любопитство, но как смятате да платите?

Естествено, този въпрос не дава мир и покой на джуджетата от хиляди години.

— В брой — процедих през зъби и измъкнах огромна торба, тежаща повече от алебарда на страж.

— Двеста жълтици тежат много, а и доста място заемат. Ето тук са двеста.

Джуджето дори не погледна към парите и това, трябва да отбележа, беше рядък случай.

— Майстор Гарет, познавам ви отдавна, вие сте добър клиент, не отричам, но дори на вас няма да дам на кредит. А това, което избрахте до тук, вече клони към петстотин. Не стигат, съгласете се.

Е, с тези петстотин малко се изхвърли, вдигна цената с около петдесетина жълтици, ако не и повече. Но което си беше истина, беше — не стигаха.

— Не стигат — съгласих се аз.

Да споря с джудже? На това бяха способни само гноми и дракони.

— Ще ви бъде платено, майстор Хонхел.

— Позволете ми за любопитството, но кой ще ми плати, ако вие, майстор Гарет, изведнъж не се върнете от опасната си разходка? — ехидно ме попита джуджето и се облегна назад в стола.

— Той ще плати — аз небрежно побутнах пръстена към джуджето.

Хонхел предпазливо го пое с лявата си ръка, вдигна го към очите си и внимателно го разгледа.

— Просто отидете в двореца и кажете, че е от мен. А и едновременно с това ще върнете пръстена.

— Хм, хм. Добре, за първи път давам на кредит, но на пръстен с герба на краля може да се вярва — джуджето грижливо прибра златния пръстен във вътрешния джоб на жилетката си. — Е, на какво се спряхме, уважаеми? А! На заклинанията. Хайде да видим какво може да предложи бедният продавач.