Прокрадващ се в сенките

Глава 22 Разговори край огъня

Мнозина мислят, че в мрака няма живот. Това е голяма заблуда. Може би важи за абсолютната пустота. Но макар тук животът да не е толкова забележим, както в нашия пъстър свят, това, че го има, беше несъмнено.

Тук-там за част от секундата с отчаяно скърцане се отваряха врати — стълбове светлина в безкрайния мрак, водещи незнайно къде. Тези врати се появяваха само за да могат миг по-късно да се хлопнат с оглушителен грохот, поглъщайки светлината.

Но светът е склонен да се променя и векове по-късно вратите бяха изчезнали, оставяйки ме в пълен мрак и тишина. Ни звук, ни полъх, ни искрица светлина, способна да прогони вековния мрак от това място.

Висях в нищото и сънувах. Много сънища. Красиви и страшни едновременно. Сънища, където бях просто наблюдател, сънища, където живеех хиляди животи, сънища, които бяха истина, и сънища, които бяха просто сънища. Сънищата вървяха и вървяха, сменяйки се като разноцветните картинки на калейдоскопа-играчка от далечното ми детство. Сънища, които не задължаваха с нищо, сънища, върху които си заслужаваше да се помисли, сънища, които се изтриваха от паметта ми веднага щом свършваха и отстъпваха място на други, не приличащи на нищо сънища.

Колко продължи това? Не мисля, че повече от вечност, нали и тя все някога би трябвало да свърши. Вечността, както и сънищата, има такава неприятна особеност — свършва в най-неподходящото време за това.

Няколко века по-късно, които ми се сториха като минути, в мрака се родиха първите пурпурни искри. Това бяха рожби на гигантски и засега невидим за мен огън. Идваха някъде отдолу, проблясваха от ъглите нагоре, там, докъдето стигаха сънищата ми. Издигаха се високо-високо и примигвайки за сбогом, изчезваха, погълнати от гладния мрак.

Една от искрите прелетя точно пред мен, увисна за миг пред лицето ми и превръщайки се в огнена снежинка, бавно закръжи в мрака, падайки постепенно надолу. Аз инстинктивно протегнах длан, снежинката падна върху нея и се стопи. Почувствах мразовито опарване. Огнената снежинка се оказа по-студена и от ледена висулка.

Изведнъж искрите-снежинки станаха много повече и ускориха своя полет, сега летяха не само отдолу нагоре, но и хоризонтално, подгонени сякаш от гневен вятър. Понякога, когато огненият сняг ставаше ужасно много, снежинките се завихряха в огнен смерч. В тези моменти пред очите ми се появяваха картини от миналото.

Измина още вечност, и на едно място мракът набъбна, пожълтя — така жълтее хартията, когато я поднесеш към пламъка на свещ — и се пропука. Изскочиха пурпурни огнени езици. После и още, и още. Миг по-късно пламъците погълнаха мрака, изпълвайки цялото пространство на безкрайния ми сън.

Пурпурният огън не издаваше нито звук и от него не се излъчваше никаква топлина. Почувствах лек хлад, когато особено упорито и неуморно огнено езиче близна лицето ми. Прокарах длан по облизаното и по нея остана тънък слой скреж. Огнен скреж.

Той се стопли и пурпурен дим се заиздига от дланта ми, кълбейки се нежно пред лицето ми, сякаш ме подканяше да скоча след него в пламъците.

Сега накъде? Аз и така се намирах в самия център на този беззвучен студен ад, но димът се превърна в безмилостно кехлибарено пламъче и ме блъсна в бездната. Появи се звук, и моят вик като жалка мушичка потъна в рева на огнения прилив. В отговор пламъчето само весело ми намигна с кехлибарените си очи. Но аз вече и сам виждах, че това не е обикновено пламъче, а очи, молещи ме да се върна в някакъв забравен от мен свят.

Забравен? Но аз помнех, че очите, които ме гледаха, бяха кривогледите златисто-кехлибарени очи на елфийката. Мисля, че се казваше Миралисса.

— Потанцувай с нас, Танцуващ! — веселият смях ме накара да се откъсна от очите и да се обърна.

Въртейки се във вихъра на танца, през езиците на пламъците се носеха три сенки. Те изобщо не се плашеха от светлината, оставаха си все така черни и непрозрачни за нея, сякаш около тях нямаше никакъв огън.

— Хайде, Танцуващ, не се страхувай! — засмя се една от сенките и направи кръг около мен.

— Аз не танцувам, лейди — гърлото ми пресъхна. Дали от студения огън, дали от съня.

— Вижте го, не иска да танцува — весело се изкиска друга сянка, приближавайки плътно до мен.

За миг ми се стори, че в сянката се мярна очертание на женско лице. Мярна се и изчезна. Жалко, личицето беше доста хубаво.

— Защо отказваш да танцуваш, Танцуващ? Защо не искаш да ни подариш поне един танц?

— Трябва да тръгвам — пламъкът зад гърба ми не преставаше да вие и сякаш започна да топли.

— Да тръгваш? — третата сянка застана до другите две. — Но за да тръгнеш, трябва да ни подариш танц. Хайде, Танцуващ! Избирай! Коя от нас трите най ти харесва?

— Аз не мога да танцувам — поклатих глава и се обърнах.

Кехлибарените очи все още не бяха изчезнали, но бавно се отдалечаваха, потъвайки зад стената от пламъци. Втурнах се към тях и веднага бях ударен от гореща вълна. Уплашено покрих лицето си с ръце.

— Видя ли, Танцуващ — обади се втората сянка. — Ще минеш през огъня само с танц. Танцувай или ще останеш тук завинаги!

Вече бях в състояние да разпозная всяка от трите сенки по гласа. Бяха едновременно толкова еднакви и… толкова различни.

— Коя от нас избираш? — отново попита третата сянка, а жегата зад гърба ми стана нетърпима.

— И трите — казах мрачно.

Една глупост повече, една по-малко. Имаше ли значение?

Моментно объркване сред сенките.

— Ти наистина си Танцуващ — изненадано каза първата сянка. — Вземаш всичко от живота.

— Какво пък, ние ще те преведем през бариерата. Дръж се!

Сенките ме обвиха, закривайки ме с черните си тела от напиращия от всички страни огън. И ме поведоха. Вихрушка от завъртания, бързо и леко плъзване, черна мълния, пронизваща стената от пламъци и избутваща ме към кехлибарените очи.

Падам…

— Пак ще танцуваме с теб! — чух подхвърлените зад гърба ми слова.

Последен, гневен изблик на обезумелия от собственото си безсилие пурпурен пламък. Нощ…

— Какво му е?

Гласът проби през гъстата паяжина на безсъзнанието, разкъса нишките й подобно на кинжал. Гласът ме сграбчи от дълбините на съня, издигна ме към повърхността, за да поема глътка от свежия въздух на живота.

— Идва на себе си! Еграсса, дай цвят на лазуритка! Бързо! — гласът на Миралисса беше напрегнат и… разстроен? Изплашен?

— Какво, да ме вземе мракът, става тук?! — отново първият глас.

Него май също го познах… Алистан Маркауз.

— Успокойте се, графе, всички обяснения ще почакат! Еграсса, какво се бавиш?!

— Ето — елфът звучеше спокоен.

Усетих киселия мирис на тревата и неволно се намръщих.

— Хайде, Гарет, стига с тази комедия! Отвори очи! — гласът на невъзмутимия Ел беше остър.

Опитах се. Наистина се опитах! Но клепачите ми бяха ужасно тежки, направо наляти с олово, и отказваха да се подчинят.

— Гарет! Чуваш ли ме?

Какво са се захванали всички с мен? Толкова е хубаво да се спи! Вонята от проклетата трева обаче стана непоносима. Трябваше да кихна.

Студена ръка легна на челото ми.

— Хайде, Танцуващ, отвори очи! Знам, че ме чуваш!

Миралисса също ме наричаше с това име — Танцуващ! А всичко тръгна от Кли-кли! Гоблинът първи го изтърси, сякаш съм някакво си пророчество. Бих го удушил, гадината зелена.

Х’сан’кор да ме отнесе! Докога ще ми навират под носа тази воняща трева? Явно ще трябва да отворя очи, иначе елфите няма да ме оставят на мира.

Още едно усилие. Този път беше много по-лесно. Или тревата беше подействала, или пък настойчивостта на Миралисса.

Първото, което видях, беше лицето на Миралисса, наведено над мен. Въпреки смуглата кожа, елфийката беше необичайно бледа, а левият й клепач издайнически потрепваше. Малко по-нататък стояха двамата невъзмутими, но напрегнати като добре натегната тетива на лък или струна на музикален инструмент, елфи. До тях беше Маркауз. Намръщен. Впрочем това беше постоянното му състояние и всички отдавна му бяха свикнали.

— Как се чувстваш? — Миралисса отново сложи ръка на челото ми.

Как се чувствам? Заслушах се в себе си… Ръцете и краката бяха цели. Опашка като че ли нямах. Всичко беше наред. Защо всъщност са се разтревожили изобщо?

— Чувствам се нормално. Защо?

Направих опит да стана от леглото, но Миралисса нежно ме бутна назад.

— Полежи още.

— Някой ще ми обясни ли какво става тук?! — милорд Алистан все пак не издържа.

— Кой би ми обяснил на мен — с раздразнение подхвърли Миралисса и потръпна сякаш от студ. — Всичко вървеше както обикновено. Стандартна процедура по настройка на ключ — нея може да я изпълни всеки третокурсник, без почти да си има понятие от шаманство. Всичко беше наред, а после ключът пламна в пурпурно и аз загубих контакт с Гарет. Съзнанието го отнесе толкова далече, че ние с огромни усилия го върнахме обратно. По-точно, той сам някак си се върна, всички наши усилия се оказаха безуспешни. Нищо не разбирам!

Ключът светнал в пурпурно? Имаше нещо такова в един от сънищата ми. Някакъв човек… Сулик? Суоник? Не помня вече. Направи нещо с точно такъв, като този, ключ. Нещо не особено добро. Още един господарски лакей, със сигурност.

— Гарет, спомняш ли си нещо? — попита Еграсса.

— Хм, спомням си — казах бавно.

— Не хъмкай! Какво си спомняш, крадецо? — Алистан още беше ядосан.

— Сънища, хиляди сънища.

— Какви сънища?

— Бяха толкова много за това време!

— Какво време, Гарет? — лошо се намръщи Еграсса. — От момента, в който седна на леглото, до събуждането ти минаха не повече от две минути!

Останах да лежа с отворена уста. По моите сметки, докато гледах сънищата, беше минала цяла вечност.

— Всичко е заради вашия ключ, сами трябваше да си го правите, а не да пращате принца при джуджетата! — обвиняващо казах аз.

— Откъде знаеш, че принц е поръчал ключа? — очите на Миралисса се разшириха от изненада.

— От сънищата, предполагам… — казах след кратък размисъл. — Дори името на принца си спомням — Елодсса.

— Елодсса Разрушителят на закони — кимна Ел, потвърждавайки, че не лъжа. — Имало такъв владетел от дома на Черния пламък. Много отдавна, преди повече от хиляда години. Но не знаех, че той е поръчал ключа.

— Всъщност не го е поръчал той — наруших забраната на Миралисса и седнах на леглото. — Баща му го поръчал. Дори не баща му, а всички елфи. И тъмни, и светли, и изпратили този Елодсса при джуджетата. Там се случило всичко това.

— Какво е това всичко?

— Не ми обръщайте внимание — махнах с ръка. — Това е само един от многото сънища.

— Сънищата имат такова свойство — да показват миналото. Или бъдещето. Напълно е възможно да си успял да видиш, без дори да разбереш, страница от миналото.

Наложи се да им разкажа накратко този сън.

— Излиза, — завърших аз — че ако се основаваме на моя сън, с ключа са направили нещо и той не работи както трябва.

— Но преди с него всичко е било наред! — възрази Алистан.

— Преди ние и за Господаря нищо не бяхме чували — възрази му Ел. — Ето че в ключа нещо се е събудило и той едва не погълна Гарет.

— Добре! — в раздразнението си Миралисса щракна с пръсти. — От всички тези разговори полза няма! Ще продължим да правим това, което правехме през цялото време. Още повече, че ключът запомни Гарет.

— Аз, прощавайте, ще тръгвам. Естествено, ако от ваша страна няма никакви възражения — станах от леглото и тръгнах към вратата.

— Не забравяй ключа.

— За какъв мрак ми е нужен сега този ключ? — запротестирах аз.

Нямах намерение да нося в пазвата си ключ, който по всяко време може да се превърне в отровна змия.

— Гарет, ти нали не правиш Вастарска сделка? — произнесе Маркауз. — Какво се пазариш? Вземай проклетия ключ.

— Не, нека да е още малко в мен — неочаквано ме подкрепи Миралисса. — Ще го проверя още веднъж. Трябва да се уверя, че е напълно безопасен.

Чудесно! Оставих замислените елфи и недоволния граф Плъх.

По пътя към стаята си се натъкнах на навъсения Котка.

— Виждал ли си Алистан? — подхвърли в движение.

— Беше при Миралисса.

Котката кимна и тръгна по коридора към стаята на елфийката.

— Къде се мотаеш? — с тези думи ме посрещна шутът, когато влязох в стаята.

Фенерджията още го нямаше и Кли-кли си беше постелил на пода между двете легла.

— Ти да не обичаш да спиш на твърдо? — попитах, игнорирайки въпроса на гоблина.

— И на теб ти го препоръчвам, полезно е за здравето — отвърна шутът, докато наместваше възглавницата.

— Благодаря, но ще се схвана — и аз започнах да тъпча в ушите си памучните тапи, които бях взел от грижовната жена на собственика.

— Това пък за какво е? — подозрително присви очи Кли-кли.

— Без тях не мога да заспя — неволно пуснах една крива усмивка и гоблинът спря да пита, приемайки тапите за някаква моя ексцентричност.

След няколко нощи под открито небе леглото ми се стори като дар от боговете. Тази нощ спах като бебе.

Както и следваше да се очаква, на следващата сутрин Кли-кли беше намръщен и мълчалив. Цупеше се на целия свят, но основно на Фенерджията и кой знае защо — на мен. И до момента, когато слънцето изгря и малко размекна настроението му, Кли-кли отказваше да говори с мен и само сърдито сумтеше в отговор на жалките ми опити да изгладя отношенията. Явно беше много разстроен, че не го предупредих за нощното хъркане на Мумр.

Нито Миралисса, нито Алистан споменаха за ключа тази сутрин и само ни подканваха да бързаме с намерението да тръгнем колкото се може по-бързо.

Потеглихме рано, още по тъмно, а Алистан вече караше целия отряд да бърза и аз си доспивах направо върху Пчеличка — добре, че кончето не препускаше. Мармота, който яздеше до мен, само се усмихна, разбирайки състоянието ми, и ненатрапчиво започна да следи Пчеличка.

Конете потеглиха в тръс и аз, вече разсънил се, стоях доста стабилно на седлото. Ето какво означава постоянната практика!

Едва след час забелязах, че в нашия малък отряд са настъпили някои промени, от които той беше станал още по-малък.

— А къде са Котката и Еграсса? — обърнах се изненадано към минаващия с Перце Кли-кли.

— Получиха важна задача — за пръв път тази сутрин отвори уста гоблинът. — Край, Гарет! Хихиканията и хахаканията са история! Сега пред нас са сурови, а може би и опасни делници. Нещо трябва да се случи, усещам го с носа си!

В потвърждение на своите думи Кли-кли шумно задуши с нос.

— Какво е станало, Мармот? — не се отказвах аз.

Дивият само сви рамене, но изглеждаше притеснен.

— Неназовимия ги знае къде са! Котката вчера цял ден не беше на себе си. Мърмореше си нещо, а привечер взе само да се оглежда. А на сутринта грабна елфа за компания и изчезнаха. Нали чу какво каза Кли-кли? Нещо се случва. Мразя, когато не знам какво става!

— Че кой обича? — попита Гръмогласния. — Виж Алистан как ни пришпорва! При това бързане нищо чудно до довечера да се окажем в Султаната!

— Гръмогласен, върви при Мумр да пееш песни! И без теб ми е гадно! — намусено подхвърли яздещият отпред Чичо.

— Нещо не чувам нашия музикант да мъчи свирката! — възрази Гръмогласния, но млъкна и през останалата част от пътя не пророни нито дума, само от време на време се изправяше на стремената и се оглеждаше.

Свихме от тракта по някакъв доста по-стар и пуст път, водещ на югоизток, за който Медения каза, че после завивал на юг, като пак се сливал с тракта пред самия Раненг и така ще вървим с десет левги по-малко. Вярно, това си имаше и минусите — районът не беше много населен, села нямаше и пак щеше да се наложи да прекарваме нощите под открито небе. Утрото отмина, настъпи горещият следобед, а той преля в настъпващата вечер, но Алистан продължаваше да ни пришпорва и пришпорва, без да жали нито коне, нито ездачи. Усетих в душата си червея на безпокойството. Нещо се беше случило — защо иначе ще е това бързане?

Нито елфийката, нито графът, нито Чичо отговаряха на подпитванията на шута и само още по-здраво подгонваха конете. Три кратки почивки — само колкото да се даде почивка на изнурените коне, и отново прашния път се плъзга под краката, докато медно-червеният диск на слънцето се скрива зад хоризонта отдясно.

Едва когато небето придоби огнено-червен цвят, постепенно преминаващ в тъмно виолетово, а от слънцето остана мъничко парченце над хоризонта, отрядът ни спря за нощувка.

Не се отдалечихме много от пътя. От каквото и да бягахме (или каквото и да догонвахме — в последното бях склонен да се съмнявам), явно не се криехме — бяхме като на дланта на Сагот. От дясната и лявата страна на тракта се простираха неизорани ниви и нощем огънят ни се виждаше на левги наоколо.

Бледата рогата месечина, заменила по време на пътуването ни кръглата луна, се появи в небето и започна разговор с първите звезди. Очарованието на лятната нощ постепенно ни обгръщаше. Но нямахме време да се наслаждаваме на природата, първо трябваше да съберем дърва, за да осигурим храна за огъня за цялата нощ.

Да се намерят дърва в голо поле, при това нощем, си беше доста проблематично. Ако някой се съмнява, нека сам опита да излезе на открито, където вместо дървета има само зелена тревичка и тук-там очарователни, но абсолютно безполезни цветчета, както и полусънни скакалци, стрелващи се изпод краката. И да опита да запали приличен огън от гореизброеното. Много се съмнявам, че ще успее, особено като се има предвид, че преди това цял ден е трябвало да се друса на седлото.

За щастие, ние с Мармота попаднахме на нисък гъст храст, а притеклият се на помощ Делер го отсече с брадвата си.

Отговорностите в нашия отряд бяха строго разпределени. Едни събираха дърва и поддържаха огъня, други готвеха, трети се грижеха за конете, четвърти подготвяха мястото за нощувка. Всички бяха ангажирани с нещо, никой не кръшкаше. Дори Маркауз, граф, и то какъв, всяка вечер проверяваше конете, следейки, да не дава Сагот, някой да е окуцял или още по-лошо — да се е разболял.

Лично мен никой не ме молеше за нищо, но не исках да се чувствам безделник (с тези хора ще дойде време и последния си залък да деля), така че също се включвах с каквото мога. Основно помагах на Мармота да събира дърва или хранех Непобедимия. Лингът се оказа забавно зверче, а освен това и дяволски съобразително. С него се разбирахме много добре, аз му позволявах да се качва на рамото ми, а в отговор той ме оставяше да го галя. Такава любов и идилия направо шокира Мармота, който сподели, че Непобедимия не позволява току-така някой да го гали. Освен, разбира се, ако това не е любимият му собственик — Мармота.

Когато с Мармота и Делер домъкнахме до разпаления огън остатъците от дървата, които не бяхме успели да довлечем при първия курс, котлето вече весело къкреше и Халас, почти потопил брадата си в него, го разбъркваше с дървена лъжица. Неизменната торба, станала вече нещо обичайно от началото на пътуването ни, висеше на гърба на гнома. Изглежда Халас дори спеше с нея, поставяйки редом и бойната си мотика, за да се чувства по-спокоен. Първите два дни Делер всячески се опитваше да узнае съдържанието на чантата, но после се отказа. И сега само понякога презрително изсумтяваше, когато гномската торба попадаше пред очите му.

Кли-кли като примерен помощник-готвач (да готвят се редуваха през ден Халас и Чичо), подаваше храната на гнома. Халас с жест на професионален кралски готвач изсипваше всичко в котлето. В резултат на този подход към приготовлението на храната се получаваше нещо ужасно на вид, но напълно питателно и вкусно.

— Пак ли тази ужасия готвиш? — Делер сбърчи нос и хвърли клоните на земята.

— Като не искаш — не яж! — отсече гномът, пускайки луковица в кипящото котле.

Халас не обичаше да подлагат на съмнение таланта му на готвач.

— Стига, Делер — помирително каза Медения. — Какво се заяждаш?

— От неговата храна цяла нощ тичам в храстите! Нека по-добре Чича да готви!

Делер кой знае защо променяше името на Чичо по маниера на жителите на Загория, но десятникът като че ли нямаше нищо против.

— Чичо ще готви утре — подигравателно каза Халас, разбърквайки котлето. — А колкото до храстите, това за вас, джуджетата, е много полезно. Отървавате се от едно вредно нещо, с което вашата раса разполага в изобилие.

— За какво вредно нещо говориш, мотичник нещастен? — слагайки ръце на кръста, попита Делер.

— За онова, което започва с „л“ и завършва на „о“. В средата са буквите „а“, „й“ и „н“. — Халас не вдигаше поглед от врящото котле, сякаш изобщо не беше казал нещо обидно.

Делер започна да свива пръстите на дясната ръка и да мърда с устни в опит да схване какво има предвид гнома.

Кли-кли веднага разбра за какво говори Делер и доволно се ухили в очакване на вселенската битка. На Мармота също не му отне много време да се досети, но за разлика от шута грабна Непобедимия и тръгна да помага на Гръмогласния, Арнх и Фенерджията да нахранят конете. Медения незабелязано се премести така, че в случай на нужда бързо да застане между джуджето и гнома.

— Лайно — озадачено промърмори Делер, взирайки се в собствените си пръсти, сякаш те от самосебе си се бяха свили в неприличен жест. — Лайно. Лайно?! Казваш, че в джуджетата има твърде много лайна?!

Делер се хвърли към Халас, но на пътя му израсна масивната фигура на Медения.

— Лайно?! Ах ти, малка брадата въшка! — джуджето се опита да заобиколи воина отдясно, но Медения някак небрежно отново му прегради пътя.

— Ела тук да видим колко лайна има в твоята раса! — опитът да заобиколи гигантския Див отляво също не доведе до успех.

Халас невъзмутимо разбъркваше полевата каша и се усмихваше в брадата си.

— Малко ви бихме на Полето на плевелите! Пусни ме най-сетне, Медения!

— Успокой се, Делер — на виковете се приближи Чичо. — Не стига, че Котката и елфа още не са се върнали, ами и ти тук започваш свада!

— Аз ли започвам?! — възмути се джуджето и гневно смъкна шапката си — точно копие на котлето, което в момента къкреше на огъня, само че с по-тясна периферия. — Тази… Тази рожба на земните недра каза, че в джуджетата имало твърде много лайна!

— А ти го наплюй — даде му идея Медения.

— Как така да го наплюя? — изненада се от подобно предложение Делер.

— С кеф — абсолютно сериозно отвърна Чичо.

Джуджето помисли за момент и се изплю. За щастие плюнката не попадна нито в котлето, а още по-малко в Халас, иначе сбиването беше сигурно.

— Готви малко по-нормално! — обърна се към Халас поохладеното джудже. — И не си пъхай брадата в котлето! Само тя липсва там!

Оставяйки последната дума за себе си, джуджето се отправи в посоката, в която преди това изчезна Мармота.

Тази нощ Алистан за пръв път постави часови. Първи застъпиха Арнх и Змиорката, след три часа трябваше да ги сменят Чичо и Медения. На следващата нощ други щяха да си губят времето. Само четирима избягнаха съмнителното удоволствие да стоят на пост: Маркауз, Миралисса, Кли-кли и аз. Не мога да кажа, че бях много разочарован. Всички бяха наясно, че не бива да възлагат войнишки отговорности на крадец.

Но Кли-кли се ядоса и каза, че независимо от някои настроени против гоблина личности, той смята да изпълни своя дълг като часови. Естествено, не точно днес, а някоя следваща нощ, може би по време на дежурството на Делер и Халас. Гномът и джуджето, които вече бяха успели да се сдобрят и кротко си хапваха от една съдинка, с радост се съгласиха с компанията на гоблина.

Същата вечер за пръв път видях Ел да поставя лъка до себе си заедно с две стрели, забити в земята.

Не можех да заспя. Сънят бягаше от мен. Затова просто лежах, пъхнал ръце под главата, и гледах в бездънното звездно небе. Топлият нощен ветрец докосваше с мека длан високата полска трева и заспалите цветя, нежно огъвайки ги към майката-земя. Тревата се преструваше на сърдита, шумолеше, но стига вятърът да изчезнеше дори за миг — и тя закачливо надигаше глава, подканвайки го да се върне и да продължи забавната игра.

Изтощената старица-месечина важно плуваше над света и нейната светлина като сребрист прашец падаше в тревата, придавайки й вид на фин скъпоценен предмет, сътворен от ръката на талантлив майстор. Миризмата на нощта, тревата, ароматът на полските цветя, лятната свежест и простора дразнеше ноздрите ми. След постоянните каменни аромати на града миризмата на природа опияняваше.

Някъде в полето се раздаде тъжният крясък на самотна птица. Не само на мен не ми се спеше тази нощ.

По лицето ми пробяга сянка, а миг по-късно черен силует закри звездите и безшумно се разтвори в нощта, за да се върне отново след секунда. Сянката направи кръг над лагера ни и разбирайки, че край огъня за нея няма нищо интересно, лениво размаха крила и почти докосвайки с тяло тревата, изчезна някъде в посребреното от месечината поле. Бухалът е на лов. Пазете се, мишки! Само да не сграбчи нашия Непобедим! Макар че трудно би сграбчил линга. Опитай да хванеш толкова зъбат звяр — на мига ще останеш без клюн и пера! Ето и сега се чуваше как лингът се рови в празното котле, обирайки неизяденото от хората.

Огънят догаряше и родените през това време въглени тихо намигаха на далечните си сестри — звездите. Кой кого ще надсвети.

Трябваше да се добавят дърва, но ме мързеше да стана — а и можех да събудя някой. До мен, обърнат по гръб и с отворена уста, спеше Гръмогласния. Ако Кли-кли не спеше сега, непременно би се възползвал от тази небрежност на Гръмогласния и просто за идеята би пъхнал в отворената му уста я глухарче, я някоя дребна буболечка — от зеления гоблин можеше да се очаква всякакъв мръсен номер в най-неочакван момент.

Аз все още не можех да проумея характера на гоблина: дали просто играе ролята на кралски шут, превземайки се наляво и надясно, или това беше нормалното състояние на зелената му гоблинска душичка. До преди да срещна Кли-кли нямах сериозни контакти с тази малочислена раса, така че реално впечатления за гоблините започнах да трупам съвсем отскоро.

Този път Гръмогласния не го заплашваше абсолютно нищо — шутът беше прекалено уморен и хъркаше, подложил ръка под бузата си, не по-зле от самия Гръмогласен.

Всички останали също спяха. Фенерджията в прегръдка с любимия си биргризен, Делер едва ли не с глава в огъня — толкова близо до него беше. Как още не е попаднал на някой горещ въглен в съня си! Халас с ценната си торба лежеше на границата между светлината и сянката.

Това бяха намиращите се от тази страна на огъня. Останалите лежаха от другата страна и се сливаха с мрака, превръщайки се в тъмни силуети — беше невъзможно да се разбере кой къде спи.

Змиорката, който в момента беше на пост, мина тихо на няколко пъти. Но след като се увери, че всичко е спокойно, приседна наблизо и просто зачака да го сменят.

Змиорката вероятно беше единственият от моите спътници, за когото така и нямах създадено определено мнение. Винаги мълчалив и откровен, като бойна тояга, смуглият гаракец рядко влизаше в разговор, само от време на време подхвърляше по десетина скъпернически думи. И това се случваше само в случаите, когато Змиорката решеше, че си струва да сподели своето мнение по даден въпрос с останалите.

В отряда го уважаваха, това се виждаше веднага, но не забелязах да има другари или приятели сред Дивите. За него всички ние бяхме просто спътници, тези, които ще бъдат редом с него, когато се наложи да се бие против общия враг, но не и другари, с които може с удоволствие да изпие по бира в някой прекрасен пролетен ден. Змиорката се държеше дистанцирано, не се бъркаше в работите на другите и не позволяваше на другите да го опознаят. Никой от воините не се обиждаше и приемаха характера на гаракеца като нещо разбиращо се от самосебе си. Веднъж попитах Фенерджията за това как Змиорката е попаднал при тях.

— Не знам, той не е склонен да говори за предишния си живот — разпери ръце Мумр. — А и не ни интересува. Миналото си е нещо лично. Ето Пепел — това е командирът на Шиповете във Великана — преди е бил дребен крадец. Попада при Дивите още като хлапе. А сега ние с него ще ходим към Ледени игли. И не ми пука какъв е бил преди — крадец, убиец или похитител на стари дами. Същото се отнася и за Змиорката. Щом не иска да говори за миналото си — това си е негово лично право. Змиорката го познавам от десет години и никой от нашите момчета никога не е имал някакви съмнения в смелостта му. Вярно, носят се слухове, че е от знатен род. Не е обикновен човек. Виж само как върти мечовете — сякаш се е родил с тях! Истински благородник.

Тук бях склонен да се съглася с Фенерджията. В кралския дворец с очите си видях какво прави Змиорката с два меча.

Отново изписка нощна птица. Краткият провлечен звук се разнесе по полето и Змиорката рязко завъртя глава в същата посока. Но не, писъците не се повториха, явно самият източник на воплите се уплаши от собствения си глас.

Сънят така и не идваше. Моята подозрителна натура прекалено се притесняваше от дългото отсъствие на Котката и Еграсса. Гоблинът не случайно каза, че нещо назрява. Какво би могло да задържи двама воини на един привидно безопасен и спокоен път?

Наистина ли беше толкова безопасен? Наистина ли беше толкова спокоен? Ако до Авендум има съвсем малко повече от седмица езда, това не означава, че на тракта всичко ще е тихо и спокойно. Всичко може да се случи. Разбойници, лошо време, окуцял кон, камък дори може да ти падне на главата, в края на краищата! И няма значение, че над главата ти е само синьото небе — камъни могат да падат отвсякъде и то в най-неочакван момент — и сериозно да наранят нищо неподозиращия човек. Несполучлив опит на недоучил се маг, и готово! Хм… Нещо се отвлякох.

Доколкото си спомнях, за последен път видях дебеличкия Див вечерта, когато Миралисса реши да ме запознае с елфийския ключ. Да, да, точно така!

Тогава Котката беше мрачен и много развълнуван, да не кажа притеснен. А ако се замисля още, Котката целия този ден не криеше вълнението си, особено надвечер. Воинът твърде често поглеждаше назад към пустия път, нервно поглаждаше котешките си мустаци и си мърмореше нещо под нос. Какво толкова можеше да види? След като всички останали, включително Миралисса и Еграсса, владеещи някаква степен на шаманство, оставаха спокойни.

Кой би могъл да разбере следотърсача? Момчетата с тази професия са длъжни да виждат това, което другите не забелязват.

Постепенно звездите престанаха да бъдат ясни и светът потъна в сън.

Събудих се внезапно. Просто в някакъв момент сънят отлетя и аз отворих очи.

Докато бях спал, месецът добре си беше походил по небето и сега вече беше в обятията на Слънчева стрелка, огромно съзвездие, разположено на самата граница с хоризонта.

Змиорката спеше до Гръмогласния, а устата на последния все така си оставаше отворена. Бяха минали повече от три часа и сега на пост стояха Чичо и Медения, сменили вече заспалите Змиорка и Арнх.

Някой се беше погрижил за огъня и сега той весело поглъщаше дървата. До него беше застанала Миралисса, която от време на време пъхаше пръчка в пламъците. Огънят енергично пращеше и изстрелваше искри, политащи към нощното небе, далеч от езиците на пламъците.

Станах и като се стараех да не събудя никого, тихо се отправих към огъня. По пътя едва не настъпих Делер. Джуджето все пак успя да се преобърне в съня си, за щастие в посока, обратна на огъня.

Внимателно приседнах до елфийката и загледах как огънят облизва кората на пръчката.

— И на теб ли не ти се спи? — след дълго мълчание най-накрая попита Миралисса.

— Да.

— Хубава нощ — въздъхна тя.

— Като се има предвид, че през живота си не съм спал чак толкова често в полето, то да. Нощта е хубава.

— Ти дори не осъзнаваш колко щастлив човек си — замислено промълви елфийката и глигите й проблеснаха за миг.

Все още не можех да свикна с елфийските глиги. Човек навярно подсъзнателно се страхува от някой не особено приличащ на него, особено ако този някой има в устата си такива зъби.

— Ако да попаднеш в безизходна ситуация и в крайна сметка да си принуден да отидеш в Храд Спайн е щастие… — доста мрачно казах аз, но не довърших.

— Не говоря за това. Колко често си излизал извън стените на Авендум?

— Три пъти — казах след кратко замисляне. — И то на не повече от левга.

— Ето на. Щастливец. Винаги си бил близо до родния дом.

— Не ми е много роден.

Не изпитвах никакви носталгични чувства по стените на Авендум.

— Но все пак е дом. Знаеш ли какво е заветното ми желание? — внезапно попита тя.

Срещнах погледа на жълтите очи.

— Искам най-накрая да се завърна у дома. Да видя родната гора, близките си, двореца, моите покои, дъщеря си. Звучи глупаво, нали?

— Всъщност не. Всеки иска да се завърне някога у дома. Още повече, ако там го чака дъщеря.

— Не съм била в Заграбия повече от две години. Обикалях с отряда из цяла Сиала, последния път стигнахме чак до С’у-дар, върнахме се само аз, Ел и Еграсса. Останалите така и си останаха в снега.

— Съчувствам ти.

— Остави, нашето отношение към смъртта е различно от това на хората. Ние се отнасяме по-леко към нея и по-леко я приемаме. Всички рано или късно умират. Целият въпрос е в това как си отиваш и за какво си струва да се разделиш с живота.

Отново настъпи тишина, нарушавана само от редките пропуквания на огъня, докато вятърът си играеше с непокорни кичури от косата на елфийката.

— Все исках да попитам — започнах аз. — Защо се включихте във всичко това? Нали това е наш проблем. Проблем на хората.

— Тъмните сключиха съюз с Валиостр.

Не казах нищо. Съюзите както се сключват, така се и развалят. Това е въпрос на висша политика, и заради някакъв си съюз, пък ако ще да е продължил и няколкостотин години, не си струва да си пъхаш главата в пастта на гладен огр.

Миралисса напълно разбра неизречената ми мисъл:

— Гарет, ти винаги ли си настроен така мрачно?

— Всичко зависи от обстоятелствата.

— Всъщност ако не ви помогнем сега, ще си платим за това по-късно. Както виждаш, орките на практика признават властта на Неназовимия над тях, въпреки че той е човек. Но я признават, защото им е изгодно. Нали след Пролетната война нито веднъж не са успели да се придвижат навътре в континента. Неназовимия ще смаже Валиостр, и Пограничното кралство ще остане без подкрепа. А остане ли само, то няма да устои на обединените сили на орките. И ако Неназовимия задоволи желанието си за мъст и армията му се установи във Валиостр, нищо няма да е свършило. Орките ще превземат Исилия, с времето ще омаломощят Мирануех, а после ще скочат срещу Неназовимия. Те са горди и склонни да мислят, че с помощта на ятагани ще победят човека, нищо, че той е от най-добрите магове. А може да оставят Валиостр на мира — на юг е пълно с други земи. Загрижени за величието на своята раса, те ще избиват всички наред. Нали именно орките са Първите деца на боговете. И именно на тях е била подарена Сиала, а всички останали раси-червеи са попаднали тук по някакво недоразумение. Само орките заслужават да живеят, останалите трябва да бъдат изпратени в мрака. Така че рано или късно ще дойде и нашият ред. А един на един, без подкрепата на хората, войната ще бъде кървава. Ние ще се удавим в кръв, Гарет. Ето защо елфите помагат на Валиостр. Искаме вие да оцелеете, иначе всичко ще рухне. Неназовимия е само началото, малката топка сняг, от която ще тръгне лавината на новото разпределение на света.

Кимнах, показвайки й, че разбирам. Действително, орките отдавна трупаха сили и не плъзваха да опитат остротата на ятаганите си само защото съвместните сили на Валиостр, Пограничното кралство и тъмните елфи все още някак си ги възпираха. Но нека само отпадне някой от тази тройка, и Първите щяха да дишат много по-леко и спокойно. В бента ще се появи малка пролука, колкото за едва видимо ручейче. А както се знае, водата камък пробива. Ще мине известно време, и бентът ще рухне.

— Утре аз ще водя отряда — изведнъж каза Миралисса. — Милорд Алистан и Змиорката ще се върнат назад. Трябва да разберем какво се е случило с Котката и Еграсса.

— Няма ли и те да изчезнат?

И Маркауз, и Змиорката бяха отлични воини и тяхната помощ в случай на неприятности щеше да бъде от решаващо значение.

— Кой знае, кой знае. Да се надяваме, че братовчед ми и Котката са ги задържали непредвидени обстоятелства.

— Какво всъщност се е случило? Защо толкова бързо напуснаха отряда?

— Котката видя нещо.

— Котката видя нещо? — изненадах се аз. — Откога за това, че някой е видял нещо, изпращат хора незнайно къде! Малко ли неща могат да се привидят на всеки!

— Котката вижда неща, които другите не виждат — тихо каза Миралисса и сложи обгорената пръчка на земята. — Знаеш ли, че по-рано, преди да отиде при Дивите, той е бил ученик на Ордена?

— Котката? — някак си не можех да си представя този дебелак, с мустаци като на истински селски котарак, да е ученик на маг.

— Да, Котката — кимна Миралисса. — Той е бил ученик втора степен, но не издържал изпитанията или не му е достигнал талант, въпреки че в последното аз лично много се съмнявам… В крайна сметка напуснал Ордена. Но някои знания са му останали. Не знам колко добре е учил, но Котката забелязва това, което другите не забелязват, макар в основата си това да са най-вече негови инстинктивни усещания, които и самият той често не може да обясни. Събуди кой да е от Дивите и го попитай на кого се доверяват? Какво ще изберат в миг на опасност? Ще мислят разумно, опирайки се на фактите, или ще се доверят на призрачните усещания на Котката? Мога да се закълна, Гарет, че всички ще изберат последното. Прекалено често този невзрачен човек се е оказвал прав и е предпазвал отряда от опасност. Онази вечер, когато ти показахме ключа, Котката дойде веднага след като ти ни напусна и каза, че усеща опасност. Дори не самата опасност, а нейния призрак. Нещо се готвело зад нас, а още нещо идвало право към нас, на стотина ярда било, той усещал нечий поглед, но колкото и да гледал, не можел нищо да открие.

— И повярвахте ли му?

— А защо не? Какъв смисъл има да лъже? Вярно, не можеше да обясни каква опасност ни заплашва, но беше сигурен, че може да я спре. Преценявайки, че не можем да върнем отряда назад и да хукнем да си трошим главите незнайно къде, за да предотвратим незнайно какво, ние с Алистан решихме да продължим напред, но да се отклоним от пренаселения тракт към този път. Така не само ще ни забележат по-трудно, но и ако все пак се случи нещо, няма да пострадат други. А Котката, който „видя“ къде е извора на злото, заедно с Еграсса, като най-малкия принц на дом, вещ в шаманството, трябваше да се върнат назад и да проверят какво става.

— И да попречат…

— Ако е възможно — да, но не това беше основната цел. Котката каза, че мястото е наблизо, на не повече от три левги. Както и да го смятаме, вече трябваше да са ни настигнали, въпреки че Маркауз бързаше, защото искаше да е колкото се може по-далеч от тази заплаха.

— Шаманство? — предположих аз.

— Точно така, шаманство. Но дори аз нищо не почувствах. Ако не беше Котката, магията щеше да ни удари в гръб.

— И докога ще бягаме така?

— До самия Раненг. Съгласи се, че да влизаме в сблъсък с незнайно кой е прекалено опасно, можем да загубим дори предимството, което имаме в момента. А в града има магове на Ордена, там шаманите няма да се вмъкнат.

— Извинете, милейди, но тук не съм съгласен — поклатих глава аз. — Щом шаманите успяха да проникнат в двореца на краля, през стените на Раненг със сигурност ще минат.

— Предлагаш изобщо да не влизаме в Раненг?

— Не е изключено умишлено да ни примамват да отидем там.

— Откъде такова предположение? — изгледа ме с интерес тя.

— Нека просто да кажем, че е предчувствие.

— Като на Котката?

— Не, за разлика от Котката аз понякога греша.

Черните устни на Миралисса трепнаха в тъжна усмивка.

— След три дни ще сме в Раненг. До зазоряване има още два часа, върви да спиш.

— Вече едва ли ще заспя.

— Аз трябва да направя няколко заклинания. За всеки случай. Имам чувството, че и пред нас може да ни чакат неприятности.

— Май нещо ми се приспа — излъгах аз, отдалечавайки се от огъня. — Лека нощ.

С едва забележимо наклонена глава, тя вече чертаеше с отново взетата от земята пръчка някакви фигури в пепелта. Наистина, най-добре е да не пречиш на онзи, който изгражда заклинание.

Върнах се на мястото си и разпънах смачканото одеяло. Утрото беше хладно, по стръкчетата трева се бяха появили първите капки роса.

— Защо не спиш? — сърдито ме попита обхождащият лагера Чичо. — Виж, дори конете спят като трупове, а ти тук, разбираш ли, шум вдигаш. Ех, младо-зелено! На твое място бих използвал всяка минута!

Мърморейки тихо, Чичо се отдалечи. Е, Дивите животът ги е научил. Трябва да ловиш миговете и да ги използваш по предназначение, в противен случай целия ден ще си като смачкан. Каквото и да се е случило с Котката и Еграсса, то вече се беше случило и ние нищо не можехме да променим.

Легнах на импровизираната постеля и веднага скочих, като едва сдържах вика си. Някакъв мръсник беше сложил трън в одеялото. При това не какъв да е, а наистина огромен. Само Кли-кли можеше да го е направил, докато седях около лагерния огън. Хвърлих ядосан поглед към шута, но той спокойно си спеше. Или майсторски се преструваше.

Беше си непоправим — махнах с ръка на всичко, изхвърлих тръна колкото се може по-надалеч и легнах. В този момент едва не се задавих от смях. Някой беше още по-зле от мен, макар че още не го знаеше. Засега. Гръмогласния все така си спеше с отворена уста, а от нея самотно стърчеше стъблото на глухарче.

Последното, което видях, преди да заспя, беше фигурата на Миралисса близо до огъня, рисуваща нещо с пръчка по земята.