Прокрадващ се в сенките

Глава 13 Какво казаха документите…

Нежно шумолене на прелистващи се страници прогони съня ми.

Прозях се и се протегнах, но очи не отворих, опитвайки се да открадна още мъничко късче сън.

— Стига си се излежавал, вече е вечер — кисело каза Фор, явно беше забелязал, че не спя.

— Мръкна ли? — прозях се още веднъж аз.

— Скоро ще мръкне. Пак ли имаш някаква твоя си работа? — гласът на учителя прозвуча едва ли не насмешливо.

Възможно ли е немарливият ученик да е още в състояние да прави нещо след пътуването в Закритата територия?

— Ъ-хъ — измърморих аз, прогоних окончателно съня и отворих очи.

Фор седеше в любимото си кресло, държейки в скута си една от книгите, които бях взел от кулата на Ордена. Втората книга и купчината ръкописи лежаха до него, на масичката за документи.

— Позволих си да ти изхвърля дрехите, в такова състояние бяха, че и просяк би се срамувал да ги облече. На стола има нови. Предполагам, че тъмното ще ти ходи?

Риторичните въпроси обикновено ги оставях без отговор. Защото както Фор и така добре знаеше, нощем в тъмни дрехи се работи по-удобно и, няма какво да се лъжем, по-безопасно. Само безумец е способен да се облече в бяло и да отиде в някоя богата къща, където най-вероятно ще го забележат още от стотина ярда и ще му спретнат подобаващо посрещане, последвано от промушване с нещо остро.

Дрехите ми бяха като по мярка, само ризата ме стягаше малко в раменете, но това беше дреболия.

Погледът ми попадна на масата с храна до прозореца и стомахът ми подканващо закъркори.

— Виждам, че нощните разходки не са ти съсипали апетита, следователно не е ли вече време да седнем на масата и да благословим Сагот за подарения ни още един ден живот? — Фор остави книгата настрана и стана от креслото.

— От кога си започнал да четеш магически книги? — не знаех, че старият крадец има ново увлечение.

— Всъщност не чета — сви рамене Фор и тръгна към масата. — Просто бегла оценка на стоката. За двете можеш да вземеш към двеста, мога да говоря с купувачи, още не съм загубил старите си връзки.

— Засега нямам нужда от злато — измърморих, докато сядах на масата.

Последните лъчи на залязващото слънце като топли пики пронизваха изящната дървена решетка на прозорците и падаха на лицето ми. Късното следобедно небе почервеня с яростта на нажежена стомана. След известно време яростта щеше да се охлади и да премине в черното спокойствие на нощта.

— Но ти ги прибери за всеки случай, нищо чудно някой ден да се наложи да се продадат.

— Добре — кимна Фор.

Той също имаше интерес от тази работа — дванадесет процента от продажната цена. Пари за храма на Сагот никога не бяха излишни.

— Ти, между другото, къде седна? Да беше си измил първо ръцете, а така направо като прасе, честна дума!

— Измий си ръцете, измий си ръцете — изсумтях аз, но послушно станах и тръгнах към умивалника.

Наистина бях мръсен и имах нужда от измиване. Мърморех и поради адската умора, неотшумяла дори след като бях спал цял ден.

— И вземи се избръсни! Брадата ти е направо бандитска, момче! — настигна ме гласът на Фор.

Машинално прокарах ръка по тридневната си четина.

— И така става. Нали не съм тръгнал на кралски бал! — изсумтях аз и потопих ръце във водата.

Само туй липсваше! Сякаш имах време за такава глупост като бръсненето! Трябваше да се оправям с цялата тази шайка коневъди!

— Е, ти си знаеш, а между другото, разкажи как беше там. Че то всичко е само слухове и сведения, на които не може да се разчита. Ако не ме лъже паметта, ти си единственият човек, успял да стигне толкова навътре в Забранената. Добре би било да те запиша за хрониките и бъдещите поколения.

— Ти и летописец ли си станал? Какво ли още ще науча за стария си учител! — казах, докато се връщах на масата.

— Старите знания изчезват от нашия свят. Много вече е загубено — въздъхна Фор. — Съгласи се, че е възможно твоята информация да помогне на много хора, още повече, че тя ще е първата за хрониките на храма на Сагот.

— Всъщност не възразявам — свих рамене аз. — Защо пък не? Нали нямаш нищо против, че едновременно ще ям и ще разказвам?

— Разбира се, хлапе, разбира се. Давай, а след твоята история ще поговорим малко и за документите, които си донесъл.

— Има ли нещо важно там? Аз просто грабнах първите, които ми попаднаха пред очите.

— Да, но за това по-късно, може да почака. Хайде разказвай, не ме мъчи.

Не се наложи да ме подканя дълго, още повече, че имах нужда да говоря и да споделя мислите и наблюденията си. Пък дори и само за да се разтоваря от тях, в противен случай можеше да се побъркам, задържайки в себе си впечатленията от нощните приключения.

Започнах разказа си от конюшните на Старк. Фор мълчаливо слушаше — той винаги е бил добър слушател. Едновременно ядях и разказвах, нямаше смисъл да бързам, докато не настъпи глуха нощ, необходима за осъществяване на моя архигениален план „Кон и компания“…

Съдейки по лицето на моя учител, най-много го притесниха наетите неизвестни стражници и крадци. На плачльото-смехурко и на отдавна мъртвия архимаг той не обърна особено внимание.

— Някой е поел по същата пътека, по която вървиш и ти, хлапе, вярно, този някой постоянно закъснява, но колко дълго ще продължава така? Докога ще успяваш да натриваш носа на Господаря, като го изпреварваш? Направих запитвания, рових се в нашите архиви. Ни-що. Нито едно споменаване на какъвто и да е Господар. Сякаш изобщо не съществува и всичко това е плод на въображението ти. Не, не, не възразявай, дъвчи си хляба, аз ти вярвам. Но съм изумен, че изобщо е възможно да има такава тайна и секретност. На практика никой нищо не е чувал за някакъв си Господар. И си прав, това не е Неназовимия. Той, разбира се, е силен магьосник, спор няма. За да го победят, всички от Ордена трябва да обединят усилията си, а и да си помогнат с Рога на дъгата, но дори Неназовимия едва ли би могъл да освободи всички демони. А нали този твой Вухджааз казал, доколкото си спомням, че тях ги е освободил Господаря. Какъв е този Господар, щом е толкова могъщ? Бог? Възможно е. Кланят му се и му служат различни хора, и смея да те уверя, хлапе, че се очертава доста любопитна картинка. Гледай. Херцог Патийски, съвсем не случайна фигура във Валиостр, служи на Господаря. Да вървим по-нататък. Маркун, а следователно и половината от неговите поддръжници в гилдията, също работи за този Господар. Не пряко, а чрез един от слугите му, който дава заповедите. Влиятелни слуги. А тези влиятелните вече комуникират с Посланика, когото си имал честта да видиш на два пъти. И този Посланник, ох, колко е опасен! Слугите на Господаря! Тези не най-приятни хора от най-различни слоеве на обществото са достатъчно много. Дори може да са повече от поклонниците на Неназовимия, които нашият крал толкова обича да изпраща на ешафода без съд и следствие. Забелязваш ли хода на мислите ми? Виждам, че не, а и аз самият, честно казано, съм в известно недоумение. Не е ясно какъв е този Господар и какво всъщност иска. Неизвестен играч, способен да създаде много неприятности. И поклонниците на този Господар са много добри. Периодично хващат слуги на Неназовимия, а от тези на Господаря не са хванали нито един.

— Просто не знаят какво да търсят — вмъкнах се в тирадата на учителя аз.

— Точно така! А това говори за много добре организирани комуникации, за конспирация, спомагаща за оцеляването на секти, които не са добре дошли в нашето порядъчно кралство. Работа и пак работа — Фор огорчено поклати глава. — Ще помисля, ще потърся, може пък все пак да изровя нещо интересно от архивите, а на теб ще ти дам съвет.

— Безплатно? — ухилих се ехидно с пълна уста.

— Е, аз да не съм Сагот, честна дума, че да ти вземам жълтици! Ти все пак си мой ученик!

— И за това благодаря!

— Няма защо. Още повече, че ти не си единственият, обеднял от съветите на нашия бог — внезапно се ухили Фор.

— Не вярвам — аз се облегнах назад и внимателно погледнах Фор.

Ни намек за насмешка или усмивка. Той май наистина намекваше, че…

— Че и аз също съм разговарял със Сагот? — сякаш беше чул мислите ми Фор. — Не вярваш ли? Истина е, и за съвета му също трябваше да платя жълтица.

— Вярно? Разкажи — бях ужасно любопитен какво е наговорил богът на крадците на моя учител.

— Е, срещнах го пет минути преди да се запозная с теб — неохотно каза Фор.

— О! — многозначително възкликнах аз, започвайки да се досещам какво ще последва.

— Ето ти едно „о“! Сагот ме посъветва да те взема за ученик. Всъщност какъв ти съвет! След като си получи жълтицата, той се разкри кой е и просто ми заповяда да го направя. Така стана всичко. Както и да е, това е дълга история, нека да се върнем към нея малко по-късно. За какво говорихме с теб? — Фор се намръщи да си спомни.

— За съветите.

— Съвети, съвети. А, да! Ето ти моят безплатен съвет: не оставяй нещата на милостта на боговете, веднага отивай при този Болт. Ако старецът е познал пръстена, който са му показали крадците, ще разберем коя е тази влиятелна фигура, която служи на Господаря. Все е някакво начало.

— Сега вече е късно — хвърлих поглед през прозореца към притъмняващото небе. — Библиотека е затворена, ще трябва да изчакам до сутринта.

— Няма смисъл. Старецът едва ли излиза от библиотеката. Най-вероятно там и спи. Преди да се заемеш с друго, мини през площада на Грок, в библиотеката, мисля, че за теб ще отвори вратата. Не се бави, този Господар играе негова си, неразбираема за нас игра, следователно е прекалено опасен за нас. И между другото, той с всички сили не иска някой си Гарет да ходи за Рога.

— Искаш да кажеш, че той е наредил унищожаването на документите, а на Патийски — да повлияе на краля?

— А-ха. Мисля, че заповедта да се повлияе на Сталкон всъщност е била да го убеди в безполезността на опитите да се влиза в Храд Спайн.

Изясняващата се ситуация все повече не ми харесваше. Този Господар започваше да ме притеснява повече и от заразен кърлеж.

— Добре. Ще помисля — казах аз, гледайки Фор, който внезапно стана от масата и отиде в другата стая.

Събитията се сплитаха в стегната топка змии, затягаха се около мен и кожата ми настръхваше. Дано тези змии не ме ухапят! Трудно щях да изхвърля отровата.

Фор се върна след няколко минути, носейки в ръце масивни бронзови свещници, във всеки от които имаше по пет горящи свещи. По това време слънцето почти се бе скрило и сумракът пропълзяваше в стаята, нагло и величествено, точно като котка, преяла с млякото на стопанката. Ярката светлина на десетте свещи накара здрачът да се отдръпне и да се скрие в най-тъмния ъгъл на стаята.

— Е, чух историята ти, интересна е. А сега нека да се заемем с това, което си донесъл от Забранената територия — Фор ми показа документите, взети от кулата на Ордена. — Докато ти спеше, аз ги попрелистих. Много интересно, но… Но, хлапе, това не е това, което очаквахме. Да, има карти на Храд Спайн, и дори има план как да стигнеш до Рога, но това… Това е самоубийство. Пътят, по който ти предстои да преминеш… на практика е невъзможно да се премине. И самият ти, като отделиш време да проучиш старите карти, ще разбереш, че това е нереално. Стотици зали, коридори, тунели. И това е само до осмо ниво, какво има по-надолу не е посочено никъде. Ето, вземи.

Фор избута картите на Храд Спайн към мен.

— Нека засега да са в теб, скрий ги на сигурно място, ще ги взема преди тръгването — помолих го аз.

— Както кажеш — Фор издърпа документите обратно. — И виж само каква забавна страничка намерих в тези записки.

Взех в ръка пожълтял от времето лист:

— Какво е това?

— Това е древнооркски. Наложи се да се поблъскам и да поровя в речника, за да го преведа. Има доста неясноти, орките имат доста объркан език, но все пак се получи, макар и не толкова гладко, колкото, предполагам, би трябвало да бъде. Това е нещо като карта-подсказка. Абсолютна загадка. Чети.

Фор ми подаде листче с превода.

— Мда… Забавно и непонятно, е, почти непонятно.

— И кое точно изведнъж ти стана ясно, ученико? — изненада се Фор.

Зад прозореца вече се смрачаваше и дори светлината на свещите не можеше да разпръсне упорития мрак. Скоро трябваше да тръгвам.

— Кое е ясно? — замислено почуках с пръсти по масата. — Ясно е, че изглежда не напразно съм получил съвет от Сагот. Тук също се споменава някаква Селена, която възнася, а нали Сагот ме предупреди, че на нея по-добре да не стъпвам, а да продължа пеша и само пеша.

— Хм-м… — проточи Фор и се почеса по брадичката.

После прочисти гърло и си наля вино от прашна тумбеста бутилка. Предложи и на мен, но аз отказах — днес имах нужда от кристално чиста глава.

— Е, и аз забелязах споменаването на Селена. Като цяло, струва си да се поразсъждава над тези стихове; между другото, не забравяй да ги покажеш на елфийката, тя би трябвало да знае древнооркски. Но знаеш ли, въпреки многото неясноти, човек лесно може да се досети, че става дума за Рога на дъгата. Виж това: „Роден при огрите в снежните равнини“ — това е за Рога, нали точно там, преди напълно да се превърнат в зверове, шаманите на огрите са създали последния си артефакт. „Векове стоял при елфите в Листва“ — би трябвало да си спомняш ста-арата история как главата на дома на Черната роза се опитал да нахлуе на Безлюдните земи. Именно при този поход елфите откраднали Рога от огрите. По-нататък също е ясно: „На Грок беше даден като спомен за мира, възникнал между расите в Дългата зима“. Тъмните подарили Рога на Грок като символ на мира между елфи и хора, възцарил се след великото нашествие на орките, известно като Пролетната война. После следват стандартни дрънканици, и макар да са на древнооркски, явно ги е писал човек. А над ей тези стихове следва да се замислиш: „Ще избегнеш поставените от нас капани, от земя, вода и огън ти пази се“. Какво друго ще е това, Гарет, ако не предупреждение, че маговете на Ордена са заложили незнайно какви капани? Или пък не. Може там изобщо да няма капани и всичко да е единствено стихоплетство. Или капаните да са поставени не от магове, а от орки и елфи стотици години по-рано… Колкото и да го мислим, няма да го измислим.

— Поети — усмихнах се разбиращо, сякаш знаех къде кривата на таланта може да изведе хората на изкуството.

— Може да е всичко, но по-добре да очакваш най-лошото, отколкото да се окажеш изпържен-удавен-закопан или дори нещо по-лошо. Така че имай го в предвид. Виж:

— Широко разтворени врати, това най-вероятно е входът към трето ниво, или нивото на Крилата, както го наричат в картите. Има огромна двукрила врата, през която може да се проникне до по-долните зали на Храд Спайн. Много вероятно е да се окажат запечатани със заклинания.

— Възможно ли е да се избегнат? Има ли и друг вход?

— Нямах чак толкова много време да изучавам плана. В Храд Спайн има четири централни входа. Единият е на север, близо до Пограничното кралство. Вторият — в сърцето на Заграбия, а последните два — в подножието на Планината на джуджетата. Но двата последни отдавна са запушени и зазидани от тази раса. На практика излиза, че има само два входа. И всеки от тях води до Крилата. Така че няма как да ги избегнеш.

— Прекрасно — изсумтях аз. — А ако не успея да ги отворя?

— Не го мисли толкова, мен повече ме притесняват залите на Заспалия шепот и предреченото безумие. Не са го написали случайно! И това е половината беда, по-нататък става дума за някакъв Кайю. Кайю е оркска дума, но диалектът е елфийски, това е безспорно. Какъв е този Кайю? Магия, същество или нещо още по-лошо?

— Ще попитам Миралисса — от всички тези глупави стихчета и гатанки ме заболя глава.

— А след това и тези изгорели Великани… Също загадка. Въпреки че гробницата на загиналите в битка Велики е много известна. Това са зали, пълни с воини, които хората погребвали на шесто ниво в продължение на повече от пет века. Считай, че това е огромно гробище, където във всеки гроб лежи по една легенда. Веднага след това идват мъртвите рицари с мечовете, и Селена, която ще покаже пътя към Рога, а последно е предупреждението, че Рогът не се дава просто така. Има над какво да се помисли.

— Само не сега — помолих аз. — Иначе главата ми ще се пръсне от безумното стихоплетство на маговете от Ордена. Не можеха ли да го напишат с прости думи? Това така, това иначе. Тук има зъбати, там са онези с глигите, а тук просто ще те изпържат или ще те превърнат в пепел! Не, решили да се упражняват в поезия!

— А ти какво очакваш? — Фор въздъхна и разпери ръце. — Орденът обича главоблъсканиците, на маговете главите им са устроени малко по-различно. Аз ще си поблъскам още малко главата над тези текстове, а ти прави каквото си си наумил. Навън е вече нощ.

Действително, черните крила на птицата-нощ незабелязано бяха покрили Авендум, докато с Фор си говорехме. Време беше да се залавям за работа.

— Прав си, наистина трябва да тръгвам.

— Хайде, хлапе, успех. Между другото, знаеш ли, че днес е последната нощ на юни?

— А-ха. Проклетата мъгла най-накрая ще изчезне от улиците. Къде ми е арбалетът?

— Арбалет? — Фор се засмя. — Това твоето не е арбалет, а абсолютно недоразумение. Приклад няма, някакви си странни лостове, а и се зарежда с по два болта едновременно. Откъде го изрови това недоразумение?

— Затова пък може да изпрати болт на деветдесет крачки. Не гледай, че е малък.

— Е, добре. И усещам, че стреля много по-бързо, отколкото се полага на порядъчен арбалет… Ето го, на стола е.

С привичен жест преметнах арбалета на гърба си и се отправих към изхода.

— Не забравяй да разпиташ онзи Болт — извика Фор след мен.

— Няма — отговорих аз, вече от коридора.

Тази нощ трябваше да поставя окончателната точка в плана за Коня на сенките.