Прокрадващ се в сенките

Глава 25 Танцуващ в сенките

— Гарет! — някой внимателно докосна рамото ми. — Гарет, ставай!

Отворих очи и погледнах наведения над мен шут.

— Кли-кли! — простенах с отчаяние. — Защо не спиш, а?

Той ме погледна с укор и се настани собственически върху торбата от седлото.

— Ама че стенеше през изминалата нощ! — съобщи Кли-кли. — Кошмари ли сънува?

— Всичко е заради теб — промучах аз.

— Ъ?

— Поразкажеш приказки, а после те цяла нощ не те оставят на мира!

— Какви приказки? Ама ти за отряда на Харган ли? — досети се шутът.

— Ъхъ, цяла нощ сънувах как са воювали с орките.

— Еха-а! — проточи със завистливо възхищение Кли-кли, съжалявайки, че на него не му се е присънил такъв забележителен сън.

Забележителен ли? Не мисля. И досега в ушите ми все още звучеше викът „Без пощада!“, а през тялото ми преминаваха леки тръпки, сякаш много дълго, поне няколко дни, съм стоял под проливен дъжд.

— Между другото, Алистан с момчетата пристигнаха нощес! — сякаш случайно подхвърли гоблина.

— Защо не каза веднага?! — скочих аз.

— Ш-ш-шт! — засъска шутът, като правеше страшни очи. — Какво си се развикал? Не виждаш ли, че всички спят?

Наистина, макар и да беше вече светло, всички още спяха. Само Делер и Халас обикаляха лагера, за да ни пазят.

Шутът не беше излъгал относно пристигането на воините. Забелязах огромния кон на Маркауз и конете на Еграсса, Котката и Змиорката.

— За какво ме събуди тогава?

— Нали ти казах, че стенеше! А и ми се искаше преди всички да ти разкажа какво е надушил нашата Котка.

— Разказвай.

— Ами, всъщност няма какво толкова да се разказва — каза шутът. — Котката наистина се оказа прав: замисляло се е това-онова зад гърба ни. Те с Еграсса успели навреме. Усетът на Котката ги отвел на малка полянка, достатъчно далече от пътя, а там имало трима типа, всички до един съвсем приличащи на ония магьосници, които през нощта се промъкнаха в двореца на Сталкон. Котката казва, че и те имали същите пръстени като у нощните нападатели.

— Какви пръстени пък сега?

— О-о-о… — разочаровано проточи гоблинът. — Ти, както виждам, всичко си проспал. На кутретата на всички нападатели на двореца имало пръстени с формата на бръшлян. Това е един от гербовете на Неназовимия. За да могат да се различават един друг. Така че момченца на полянка огънче разпалили и котленце сложили. Не зная какво са се канили да готвят, но определено не и празнична торта. Щом от котела започнал да се издига пурпурен дим…

— Пурпурен? — повторих изумено аз.

Ненавиждах този цвят, след като Миралисса ме отправи в неизвестно какви далечини по време на запознанството ми с ключа.

— Аз също се изненадах, но нощес Котката го разказа точно така. Ама не ме прекъсвай де! Та така… Обърка ме бе, Гарет! — свирепо зашепна Кли-кли.

— Пурпурен дим — подсказах му аз.

— А? А, да! Така че щом от котела започнал да се издига пурпурен дим, Еграсса грабнал лъка и изпотрепал всички шамани, без те да успеят даже да разберат. Котката преобърнал котлето, стъпкал огънчето. Изведнъж и онова същество, което ни преследваше по целия път, изникнало от въздуха. Котката отдавна го усетил, само че то било невидимо. Това е някакъв шпионин. Общо взето, убили го и тръгнали да ни догонят…

— И яздили толкова дълго, че успели да ни настигнат едва сега — ехидно продължих историята на гоблина.

— Ама почакай де — раздразнено се отдръпна от мен Кли-Кли, махайки с ръце. — Ето на! Пак ме обърка! Ама нищо няма да ти разказвам!

— Отправили са се в обратния път, да ни догонят — побързах да кажа аз.

— Само че не стигнали далече — понечилият да си тръгва вече гоблин отново седна до мен. — Дали Котката и Еграсса са изпуснали някой от тия гадове или елфът не е стрелял достатъчно бързо, но един от шаманите успял да вдигне тревога. Общо взето, на момчетата им преградили пътя. И отпред, и отзад. Едновременно няколко отряда, неизвестно откъде появили се. Котката отново почувствал, че някакви шамани са се задействали недалеч от мястото, където току-що били. Имало още една група шамани в гората, само че дотогава явно са кротували, защото Котката не ги надушил. И привържениците на Неназовимия хванали в клещи нашите момчета. На Котката и Еграсса им се наложило да се отдръпнат в гората, за да се отърват от преследването, затова толкова дълго ги нямаше. Преследвачите изостанали, не е имало смисъл да търчат след нашите сред падналите дървета — твърде добре умее елфът да обърква следите. След един ден Котката и Еграсса излезли до пътя и се натъкнали на Алистан и Змиорката. Това, всъщност, е и цялата история.

— Бр-р-р! Нищо не разбрах!

— Не само ти — въздъхна шутът. — Алистан и елфите цяла нощ разговаряха. Излиза, че шаманите във Валиостр са повече, отколкото доралисци има в степите на Унгава. А също и всякакви привърженици на Неназовимия. И правят някакви магии против някого. А на туй отгоре имаме и твоят Господар с привържениците си, и странните магове в чумното селце. Преследват ни и ни правят магии. Ако Котката и Еграсса не бяха успели да попречат на онези шамани, отряда можеше вече и да го няма.

— Но нали шаманството е направено! Ти сам каза, че някой друг е заменил убитите шамани!

— Е, и какво? — шутът сви рамене. — Ти разбери, шаманството не е магия, тук действат съвсем други закони. Трябва само малко да го промениш и вълшебството вече не върви както е било замислено от създателя му. Помниш ли онази ръка-чудовище? Съвсем същото е. Кой може да знае в крайна сметка на какво се е превърнала. Ние поне сме още живи.

— От кого си наследил това да си толкова умен, Кли-кли?

— От дядо. Той беше шаман.

— Да, беше го споменал. Значи смяташ, че които и да са плели интриги срещу нас, сега ще се успокоят?

— Откъде накъде?

— Но нали току-що каза, че шаманството не се е получило?

— Като не се е получило от първия път, ще се получи от втория — сви рамене гоблинът. — Голяма наука ли е да правиш магии? Тези момчета ще отдъхнат един ден и пак ще направят магия, ще пратят подире ни някой зъбат ужас, че и ще го умножат щедро. Работата е свършена, задачата на господаря е изпълнена, сега може и да се скрият до времето, когато Неназовимия ще се появи от Ледени игли.

— Не им остава да чакат много.

— Нали и аз това казвам. Трябва колкото се може по-бързо да се доберем до Храд Спайн и да развалим настроението на Неназовимия за петстотин години.

Към нас се приближи Халас.

— Чуйте, мъже — гномът измъкна лулата от устата си и изпусна колелца дим. — Време е да събудим всички, че те и до пришествието на Неназовимия ще спят.

— Ами давай тогава — скочи шутът на крака, изведнъж забравил за тревогите. — Ще ти се намери ли излишно ведро със студена вода?

Заради пълното отсъствие на вятър денят обещаваше да бъде много горещ. Почти такъв като вчерашния, а също и като онзиденшния, а също и като по-онзиденшния, а също и като… Бих могъл да продължавам така до безкрайност.

Затова никой не се изненада особено, когато около обяд жегата вече стана нетърпима.

Лично аз винаги съм очаквал това време на деня с потръпване. Не спасяваха нито мократа кърпа, нито остроумните шеги на шута. Впрочем, в шегите се заслушваха всички и даже се кикотеха. Кли-кли беше във вихъра си, демонстрирайки цялото майсторство на придворния кралски глупак.

Отрядът отново беше в пълен състав, и настроението, въпреки жегата, беше прекрасно. Само от време на време по лицето на Миралисса пробягваше сянка на тревога. Един път, изравнявайки се с коня на елфийката, чух част от разговора й с Еграсса. Миралисса все още се притесняваше от шаманите, които готвеха някъде далече зад нас някаква гадост в котлите. По думите й излизаше, че шаманите няма да се успокоят, докато не завършат магията си.

Напълно се доверявах на усета на елфийката. Всеки момент над главите ни можеше да се стовари нещо от недовършените забавления на Неназовимия. Както казваха, законите за всемирната гадост сработват в най-неочаквания момент, точно когато изобщо не ги очакваш.

Затова, за да съм съвсем спокоен, на всеки пет минути поглеждах към Котката — да не би неочаквано да усети нещо предварително. Но дебеличкия несполучил маг на Ордена оставаше спокоен, безгрижен и весел. Така че обхваналата ме тревога полека-лека затихна.

Харгановата пустош беше потънала във висока трева и храсталаци. Понякога тясната, тъничка пътечка дори не се виждаше, напълно скрита под тревната покривка. От цвърченето на стотиците щурци, които с всички сили се опитваха да докажат кой е по-добрият музикант, ушите заглъхваха. Когато навлизахме в особено гъста трева, щурците на водопади изскачаха изпод копитата на конете ни, възмутени, че сме нахлули в растителното им кралство.

Вечерта на първия ден пресякохме стара клисура със стръмни стени и сърцето ми предателски подскочи. Но това беше съвършено различно място от онова, което бях видял насън. Тази клисура беше малка и плитка и никак не приличаше на грамадата, която навремето е била преграда за настъпващите срещу хората орки.

Конете без никакви проблеми се изкатериха на другата страна и ние продължихме пътя си в света на тревата и щурците.

След известно време, промъквайки се между огромни и незнайно как оказали се тук овални късове черен гранит, всеки голям колкото малка къща, се натъкнахме на стара къщурка. Медения каза, че тук нощуват косачи, приготвящи за зимата сено за околните села. Дългите редове с купи сено, наредени по поляните, потвърждаваха думите му.

— До най-близкото село е далече, колко време ще им трябва, за да го закарат? — зачуди се Чичо.

— Затова пък тук е най-хубавата трева в околността. От двайсет левги идват за нея — каза Медения. — Пък и косачите пристигат за цяло лято. Сено има да стигне за всички, че и да остане!

— Но тук дори и обоз няма да мине! Виж само колко време пътувахме от пътя! Половин ден, не по-малко! — не се съгласи Чичо.

— Ех, и ти! Веднага се вижда, че в теб няма селска кръв!

— Така е, брадатко, ти си от село! Аз цялата си младост в Майдинг прекарах! — каза Чичо.

След още един час, когато пътечката съвсем изчезна и на отряда му се наложи да върви без път, направо през затревените поляни и лабиринта от храсти, Гръмогласния забеляза голямо стадо крави, някъде към двеста глави. Животните с достойнство пощипваха сочната трева, лениво прогонвайки с опашки множеството мушици, които кръжаха около тях като жужащ облак. Забелязаха ни и десетина рунтави овчарски кучета в бяло-черен цвят с лай се хвърлиха към неканените пътници. Арнх изсъска през зъби и се протегна за арбалета, но над поляната се разнесе рязко изсвирване и кучетата, ръмжейки недоволно, се върнаха назад. Само най-якият пес, не по-малък от имперско куче, вероятно водача на глутницата, се спря недалече от нас и с предпазлив интерес започна да наблюдава преминаващия край него отряд.

— Виж го как гледа, звярът му неден — промърмори Делер.

— А те джудженца си похапват — изкиска се Халас, за което получи злобен поглед от колегата си.

— Все някога ще си поговорим с тебе, брада. Ще взема любимия си стол и като замахна!

Гномът даже не счете за нужно да реагира на нападката на Делер.

Овчарят, който беше извикал кучетата обратно, също наблюдаваше отряда ни, прикрил с длан очите си от слънцето. Гледаше с интерес, като че ли виждаше чудо, сякаш край него преминаваха не обикновени конници, а всичките дванайсет бога на Сиала в едно с Неназовимия. Но хлапето-овчарче, стоящо редом с по-големия си приятел, въобще не криеше удивлението си. Устата му беше раззината до такава степен, че се изплаших да не би в нея да влетят стотина-двеста мушици.

Всъщност имаше на какво да се дивят: не всеки ден ще срещнеш в сърцето на пустошта, където не всеки овчар рискува да отиде, толкова далече се намира от населените места, цял отряд въоръжени до зъби непознати, а и освен това неизвестно накъде тръгнали.

Кли-кли не се сдържа и се изплези на овчарчето, с което го изплаши почти до смърт. Явно селското момче за пръв път в живота си виждаше жив гоблин.

— Ето на, Кли-кли — за първи път през деня отвори уста Змиорката. — Сега момчето цяла зима ще има тема за разговори. Ще каже, че е видяло жив огр.

— Ама кой е огр? — възмути се гоблинът. — Аз ли съм огр? Нали огрите вият! Ето така!

И гоблинът нададе вой, с което уплаши не само овчарчето и отново разлаялите се кучета, но и половината коне от отряда.

— Успокой се, Кли-кли! — раздразнено каза Мармота. — Ще развалиш апетита на Непобедимия за целия ден!

— Ама аз просто показах как вият огрите! — оправда се гоблинът.

— Пфу! Некадърник! — избоботи Делер. — Покойната ти баба вие така, а не истински огр! Мумр, я покажи!

Фенерджията, яздещ зад мен, с радост изпълни молбата на джуджето и издаде звук, от който едва не паднах от седлото. Овчарските кучета зад гърбовете ни изплашено нададоха вой.

— Ей, вие там! — викна към нашата компания Чичо. — Шибани комедианти! Ху-убаво наплашихте щурците!

— Добре де, Чичо! — извика Делер. — И без това няма какво да правим!

Чичо ни махна обречено с ръка.

До края на деня нищо важно не се случи с отряда ни.

Отлетяха още два дни пътешествия по пущинаците. Пресичахме огромни територии в сърцето на Валиостр, всички още недокоснати от човешка ръка. Вдясно от нас се простираха знаменитите непроходими гори на пустошта.

— След ден трябва да излезем на тракта — каза Медения на третия ден от нашето пътешествие.

— Ех, по-скоро да стане! Бира ми се пийва — въздъхна Делер. — То засега все още съм добричък. Търпя, търпя, ама мога и с бръснач през очите!

Халас изхъмка.

— Какво хъмкаш бе, брадат?!

— Ами и на мен ми се допи биричка.

— А-а-а — разочаровано проточи Делер, разбрал, че спорът с изнемогващия от жегата гном няма да се получи.

В небето прозвуча песен на чучулига.

— Ще вали — каза Котката след дълго мълчание.

— Ех, хубаво би било! — Гръмогласния с тъга погледна към безоблачното небе. — Няма да е толкова горещо!

— Затова пък ще е мокро! — не се съгласи с него Фенерджията.

— Горещо, мокро — измърмори Арнх. — И без това не може да се угоди на всички.

— А ти въобще не се меси — прекъсна го Гръмогласния. — Като си лъскаш тиквата, лъскай я! Че като се заприказваш, току виж си си клъцнал нещо важно!

В общи линии забележката на Гръмогласния беше съвсем на място. Измъкнал от ботуша си извит кинжал, Арнх в движение си бръснеше главата, унищожавайки едва наболата си коса. Войните от Пограничното кралство следваха единствено на тях понятна мода и блестяха с голите си тикви за радост на себе си и слънцето.

Лично аз, както и Гръмогласния, също малко се притеснявах за главата на Арнх. Струваше ми се, че всеки момент ръката му ще трепне и остро наточеният кинжал ще отреже я ухото, я главата на воина.

— Слушай, Арнх — хитро попита Халас. — А не се ли страхуваш, че дъждецът ще ти накваси плешивината?

— А ти не се ли страхуваш? — лениво попита Арнх, докато пробваше с палец остротата на острието.

— От какво? — стресна се гномът.

— Че брадата ти ще се накваси! — отряза воинът.

— Ухапа те! — радостно изкудкудяка Делер към Халас.

— Да беше млъкнал бе, герой! — озъби се Халас на джуджето. — Да не би любимата ти шапка да се намокри!

— Откъде ви хрумна, че ще вали? — без да се обръща, попита яздещият пред нас Мармот. — Котка! Наистина ли ще вали?

— Ъхъ!

— Де да имах твоята увереност — въздъхна Гръмогласния.

— Можеш да я придобиеш, ако се огледаш назад като Котката — весело се изкиска шутът.

Предсказанието на Котката относно времето стана абсолютно ясно веднага щом последвахме съвета на шута.

По цялата линия на хоризонта бавно и величествено нарастваше тъмно-лилава, а тук-там и синьо-черна ивица буреносни облаци.

— А ние си помислихме, че сега освен опасности си придобил умение и времето да предсказваш! — разочаровано проточи Фенерджията.

Видът му беше като на дете, на което внезапно са му отмъкнали и близалката, и кифлата.

— Да не съм някоя жаба, че да предсказвам времето? — подсмихна се Котката, а след това още веднъж се вгледа внимателно в далечния буреносен фронт.

— Ур-ра! — каза Мармота. — Дългоочакваната разхлада наближава!

Лингът на рамото му се оживи и розовият му нос възбудено потрепна. Явно той също усещаше приближаващата буря.

— Само да не загазим — промърмори Котката и хвърли притеснен поглед на черната линия.

Тя вече бе набъбнала като мях, препълнен с вода, и като че ли малко ни беше наближила. Връхлиташе ни не дъжд, а цяла буря!

Никой не чу думите на Котката. Е, или почти никой.

Делер със замах бутна шапката си назад и запя:

— Защо така мрачно? — попита Кли-кли, след като внимателно изслуша простата песничка на джуджето.

— Така и трябва да бъде! — с достойнство каза Делер. — Това е военният марш на джуджетата.

— С такъв марш по-добре да маршируваш към нощното гърне, а не към врага! — презрително каза Халас.

— Ти ли ще ми кажеш бе, познавачо на бойните маршове! — не му остана длъжен Делер. — Че вие, брадатите, и такъв нямате!

— А „Удари с чука по брадвата“?

— Ха! — презрително каза джуджето.

— А „Песента на безумните рудокопачи“?

— Ха! — още по-презрителен отговор.

— А как ще те цапардосам с мотиката по главата?

— Това пък що за марш е? — удивено попита Делер. — Да не би твоите алкохолизирани роднини от Стоманените шахти пак да са съчинили нова песничка?

— Това не е песничка! Просто аз ей-сега ще те цапардосам с мотиката по главата, за да не дрънкаш повече глупости!

— Ти ли бе?

— Ъхъ!

— Къси са ти ръцете!

— Ще ти покажа аз на кого са къси! — изрева гномът, изчерпил търпението си.

Халас се опитваше да напипа любимата си мотика.

— Млъквайте! Веднага! — изкрещя Котката. — Беда!

Гномът и джуджето прекратиха спора и изумено се втренчиха в Котката.

— Стига де, Котка! — изкашля се Делер. — Нищо страшно няма да се случи. А и вече се сдобрихме. Нали, Халас?

Халас побърза да кимне.

— Не става дума за вас — Котката беше спрял коня и неотлъчно гледаше небето.

Тъмните облаци се бяха приближили още повече, изпълвайки четвърт от небесната синева. Лекият ветрец донесе до нас далечния трясък на гръм.

— Каква беда? — попита Гръмогласния, също без да откъсва поглед от хоризонта. Тревогата на следотърсача се предаде и на нас.

— Ама млъквай де! — раздразнено измърмори Котката и вдиша въздух през носа си.

Лично аз нищо не усещах. Е, ще има дъждец, ще ни понамокри малко… За какво толкова да се безпокоиш и вълнуваш?

— А денят започна толкова добре! — разстроено каза Кли-кли.

— Тези шибани кози мелези все пак са успели! — прошепна Котката и като заби пети в хълбоците на коня, се понесе да догонва елфите и Алистан, оставяйки ни недоумяващи в опашката на отряда.

— Той за кого се изрази така? — попита Халас, удивено наблюдавайки как отчаяно жестикулиращият Котарак разговаря с Миралисса.

— За тебе! — Делер никога не изпускаше възможността да се занася със съекипника си.

— Престани, Делер! — смъмри го благоразумният Мармот. — Остави закачките за после! А също и ти, Халас! Виждате ли какво става с Котката?

— Да бе — с тревога поклати глава Фенерджията, — за последен го път видях толкова разтревожен, когато попаднахме на засадата в Д’сан-дор.

— А може и да греши, а? — с надежда попита Гръмогласния.

— Аха! Как пък не! Нито веднъж не е грешил досега, а пък тук сега, виждаш ли, нещо бил сбъркал! — изплю се Делер.

Каквото и да беше усетил Котката, лицата на Миралисса и Маркауз бяха разтревожени. Ел често започна да хвърля поглед към приближаващите облаци.

— Какво ти казах, Гарет — прошепна Кли-кли.

— Какво? — попитах машинално, стараейки се като всички останали да съзра в облаците онова, което беше забелязал Котката.

— Ти въобще слушаш ли ме? Нали ти казах, че докато шаманите не направят магията, няма да се успокоят!

— Мислиш ли? — прониза ме закъсняла догадка.

— Разбра го най-накрая!

— Те са призовали бурята ли? Но за какво?

— Мракът ги знае защо! — уморено каза Кли-кли. — Аз нищо не усещам. Нито следа от шаманство. Но Котката го развълнува тая буря и си помислих: дали пък не са се погрижили за това нашите познати-неприятели?

— Много ми се иска да чуя, че не си прав!

— Знаеш, че и аз искам същото — каза шутът.

Междувременно Котката свърши да обяснява нещо на Миралисса. Тя погледна към Алистан и той решително кимна.

— Какво се е случило? — Чичо не можеше да си намери място.

— Хайде да приближим и да попитаме — мъдро предложи Арнх.

По време на пътуването в нашия отряд се беше установил някакъв ред на придвижване. Начело винаги яздеха Алистан и елфите. Те разговаряха на свои си, интересни само за тях теми и вземаха решения по важните за отряда въпроси. Дивите общуваха в своя си кръг, стараейки се да не се месят в разговорите на елфите и Маркауз. За възможността да ги заговориш по пътя просто ей така, без някаква причина, не можеше и дума да става. Единствено Змиорката водеше обширни беседи с Ел. Не, воините не страняха и не избягваха върхушката на нашия отряд, просто смятаха, явно изхождайки от опита на дългогодишната си служба, че всеки е длъжен да гледа своята си работа и няма какво да занимава командирите си с глупости. Ако трябва — ще го извикат. Пък и самите Диви бяха разбити на малки групички по време на пътя. Дали по интереси или по известни само на тях симпатии един към друг. Но това си беше съвсем естествено — по време на пътуването е твърде сложно да яздят в една плътна група. Медения и Чичо, Змиорката, Котката и Арнх, Халас, Делер, Мармота, аз и Кли-кли, Гръмогласния и Фенерджията. Макар че Кли-кли единствен от всички се носеше на Перце от началото до края на отряда и обратно, успявайки да разговаря с всички по сто пъти на ден.

Лично на мен ми бяха безразлични тези правила, но така се получи, че попадайки в компанията на Мармота, гнома и джуджето, с които доста здраво ме свързваше нощта в двореца на Сталкон, започнах да се придържам към тяхната група.

На предложението на Медения да се приближим и да разберем всичко не му беше писано да се осъществи. Миралисса сама се приближи към нас:

— Котката казва, че наближаващата буря има изкуствен произход.

— А по-просто? — жално попита Гръмогласния.

— Какво толкова не разбираш?! — удиви се Котката. — Тези облаци са ги направили с магия, дървена главо!

— Шаманите ли? — попита Фенерджията и погледна с упрек Еграсса.

Разбира се, Мумр считаше, че работата на Еграсса с лъка не е била достатъчна в онази гора, където слугите на Неназовимия са се опитвали да правят магия. Ако Мумр беше на мястото на елфа, не би пропуснал възможността да развърти както трябва тежкия биргризен.

— Може да са шаманите, а може и да не са — сви рамене Котката. — Но че това е магия, мога да гарантирам.

— Точно шаманите са, няма кой друг! — въздъхна Кли-кли.

— И как да се спасим от това? — подръпна мустаци Маркауз.

— С нищо не мога да помогна — Миралисса безсилно разпери ръце. — Тук моето майсторство е недостатъчно. Аз дори нищо не усещам.

— Това е магия за време. А стихията на дъжда е доста нестабилна — промърмори Котката.

— Какво там си шепнеш? Говори нормално! — не издържа Халас.

— Учили са ни… — Котката за миг се запъна. — Учили са ни, че магията за дъжд, създадена с шаманство, е нестабилна. Тя съществува в рамките на четири, е, може би пет часа, и е силно зависима не само от майсторството на шаманите, но и от природните явления. Например, от вятъра.

— Искаш да опиташ да се измъкнеш от облаците ли? — Ел бе един от първите, прозрели замисъла на Котката.

— Аха. Вятърът сега духа точно на югозапад, а ние ще препуснем на югоизток. Може и да се разминем с бурята.

— Дали? — изсумтя Медения. — Нея някой сякаш я е подгонил! Гледай как се носи!

Неволно още веднъж погледнах към застигащата ни стихия.

— А на какво е способно това облаче? — неволно се изтръгна от мен.

— На нищо — отговори Еграсса вместо Котката.

— Тогава от какво се готвим да бягаме? — изпревари ме с въпроса милорд Маркауз.

— От това, което се опитва да скрие този облак — с крайно неприятен глас му отвърна Миралисса.

— Може ли аз — намеси се в разговора Котката, като видя, че Миралисса, Еграсса и той са единствените в отряда, които разбират от магия, от останалите никой и понятие си нямаше. — Ако целият съвет на Ордена създадеше такъв облак, тогава опасността щеше да е реална. Те биха го натъпкали със светкавици, макар че за такава магия биха отишли сума ти сили и няколко седмици подготовка. Като бойно заклинание създаването на облак с мълнии въобще не си струва. Да го кажем с по-прости думи — можеш да направиш някаква друга магия, много по-ефективна, но на много по-малка цена. На това отгоре облака не можеш да го управляваш. Можеш само да го изпратиш в определена посока, ако ще и зад Ледени игли, но същият този вятър ще го отнесе по време на пътя на стотици левги встрани. Така че това е човешка магия. Що се отнася до шаманството, без значение дали елфийско или оркско, възможностите му са само колкото да създаде облак с дъжд. Това е.

— Давай по-накратко! — Гръмогласния обезпокоено погледна към чернеещото небе.

— Това ще е обикновен облак с дъжд, с обикновени светкавици и гръмотевици. Максимума, на който е способен, е да ни намокри до кости. Е, при много добро шаманство ще се развихри буря. Но не насочена. Тоест тя няма да се опитва да унищожи именно нас. Това ще е обикновена буря, като стотици други преди нея. Ако някой пострада, то ще е само случайно.

— На тебе ти трябва само лекции в Раненгския университет да четеш! — измърмори Делер. — А какво ще кажеш за това, че облаците се опитват нещо да скрият?

— Дъждовният фронт с неговите мълнии и гръмотевици покрива всяка друга магия — поясни Миралисса. — Нито един магьосник в Сиала, ако ще и да е три пъти Неназовим, не е в състояние да види враждебна магия вътре в бурята дотогава, докато магията не се окаже буквално под носа му. Котката усеща, че бурята е създадена с шаманство, но не знае какво крие. В нея шаманите най-вероятно са скрили нещо, което маговете на Ордена не трябва да виждат. А облаците са великолепен екран.

— Оттук до маговете има десетки левги, престарали са се — промърмори Арнх.

— Значи крият нещо, което се вижда от десетки левги — не се съгласи Кли-кли.

Нова светкавица и тътен на далечна гръмотевица. Но сега значително по-близо.

— Стига приказки! Котка, след като имаш усещане за тази буря, значи ти ще ни измъкнеш оттук! Води! — Маркауз нямаше намерение да чака дъжда.

И започна нашата безумна гоненица с бурята. Препуснахме и земята полетя под копитата на конете.

Котката пое уверено водачеството и темпото, което зададе на конете, беше не по-бавно, отколкото когато бягахме от Вишки. Гръмотевиците трещяха все по-близо и по-близо. Вятърът се засили, тревата вече се огъваше почти до земята. Скакалците замлъкнаха, птиците замряха. Целият свет застина в очакване на приближаващата буря, надявайки се, че тя ще донесе облекчение и прохлада.

Постоянно някой от нас се обръщаше назад, проверявайки колко още ще можем да препускаме, преди дъждът да ни настигне. Аз гледах само напред, беше ме страх да се обърна. За това си имаше две причини: при такава дива езда се боях да не падна от Пчеличка, както и защото единственият път, когато погледнах назад, толкова се уплаших, че едва не закрещях. Чернотата на небето, следващо ни по петите, би била достатъчна за сто свята. Облаците просто не могат да са толкова черни, освен ако боговете неволно не са разлели в тях солидна доза мастило.

Дори Змиорката беше пребледнял, а за хладнокръвния гаракец това беше нещо нечувано.

— Вятърът се промени! — извика Кли-кли, който предвидливо си беше нахлузил качулката на черния плащ. — Вече е източен! Фронтът се измества настрани!

Насилих се и се обърнах. Сега колкото и да се стараеше бурята, нямаше как да попаднем в центъра й, беше се изместила доста на изток. Но краят й щеше да закачи отряда, това беше сигурно. И дори силата му да не е толкова голяма, колкото очаквахме, дъждът определено щеше да е значим, в това никой не се съмняваше.

Тъмните облаци вече надвисваха над нас, закривайки жаркото светило. Надигналият се яростен вятър хвърляше шепи пясък в лицето ми и трябваше да наметна на главата си качулката на плаща, ушит от елфийска дрокра.

Другите бяха още по-зле от мен. Делер присвиваше сълзящите си очи и не спираше да ругае до момента, когато в устата му попадна пясък. Вятърът разрошваше брадата на Халас и гривите на конете. На Мармота му отнесе шапката от главата, но той дори не спря да му отнеме новата играчка. Вятърът виеше в ушите ми като хиляда демона, а облаците като стадо разбеснели се крави надвисваха над нас. Неспирните диамантени гирлянди на мълниите се сливаха в едно и святкаха по целия хоризонт, осветявайки потъмнялата, а от това и изглеждаща още по-мрачна пустош. Вятърът като полудял овчар гонеше огромните дъждовни облаци към нас. Дъждът още не беше започнал, но скоро, много скоро след тътена на гръмотевиците и проблясването на светкавиците плътни струи вода щяха да се устремят към замрялата в нетърпеливо очакване земя.

Блесна светкавица и вятърът донесе сърдития тътен на гръмотевицата — звучеше като суров морски прибой, опитващ се с безкрайна упоритост да унищожи крайбрежните скали във вечна и безсмислена борба, която ще продължи дори когато от Сиала ще е изчезнал и последният човек.

Нов блясък.

— Сега как ще тресне-е-е! — извика шутът.

Гърмът беше страховит. Небесата сякаш се разцепиха от рева на боговете, конете уплашено зацвилиха.

— Напред! — някъде отпред, опитвайки се да преодолее шума на вятъра, се чу вика на Котката.

Но вятърът започна да утихва, вече не виеше яростно, опитвайки се да ни затвори очите, отново можехме да виждаме нормално и да не се притесняваме, че ще ослепеем в най-неподходящия момент. Настъпващите облаци се забавиха, а яростният вятър изчезна като с магия, заменен от най-обикновен, който подгони огромните тромави облаци дълбоко в пустошта.

Ето един нисък облак неохотно се отправи към нашия отряд, сърдита мълния се възпротиви на вятъра-овчар, а после тресна и ядосания гръм.

Облакът се ядосваше на вятъра, но той с усмивка го забута още по-силно, и отново блесна мълния. Замижах — толкова ослепителна и неочаквана беше. А после небето се разцепи. Така са звучали залповете на гномските оръдия при Полето на бурените. Така древните и забравени от всички герои на огрите са разсичали в гнева си небето с брадви.

Плътният страховит тътен като див жребец се понесе по небето и за момент оглушах. Гърмът се раздаде точно над нас и уплаши конете.

Аз едва се удържах на Пчеличка, конят на Гръмогласния пък се изправи на задни крака и почти хвърли ездача си. Делер нямаше този късмет: той падна на земята и ако не беше Мармота, светкавично сграбчил коня му за ухото, изплашеното животно сигурно щеше да избяга. Делер дари „тъпата гадинка, недостойна да носи джудже на своята трижди проклета гърбина“ с ужасна ругатня и се метна обратно на седлото. Всички трябваше да положим неимоверни усилия, за да успокоим уплашените животни.

Първата тежка капка дъжд не можа да се задържи в корема на облака, откъсна се от чернотата и полетя надолу. Уцели Кли-кли по носа и се разби като скъпа кристална чаша за вино — на хиляди малки и блестящи парченца. След първата падна и втора. След втората — трета. Капките небесна вода затропаха по плащовете и по жадно очакващата ги земя.

— Напред! — Котката нямаше намерение да спира и пришпори коня си в галоп.

Отрядът се разтегли в нишка и го последва.

Дъждът ни покри с мокрите си крила, а редките капки се превърнаха в ревящ водопад, изсипващ се от небето. Само за миг всички, които не носеха елфийски наметала, се намокриха до кости. Дъждът забарабани по качулките с тих ромон.

— Да пукна дано, ако не запомним този порой за дълго! — извика Халас.

Брадата на гнома приличаше на мокра стара кърпа. А и самият Халас беше вир вода.

Напълно бях съгласен с думите му. Отдавна не ме беше валял такъв дъжд.

Бурята с нейните гръмотевици, светкавици, водопади и всякакви други атрибути, присъстващи във всяка уважаваща себе си буря, се премести на изток. Сега тътените се чуваха в далечината, без вече да ни заплашват.

Но дъждът не си отиде. Е, в сравнение с пороя, който ни удари през първите минути на бурята, този дъжд беше като недорасло момченце. И все пак съгласете се — не е много приятно да яздиш под дъжд, пък дори и слаб, в продължение на цели четири часа.

Небето от край до край беше покрито с плътна стена мрачни облаци, изливащи вода от нескончаемите небесни резервоари. Ни късче синьо небе, ни едничък слънчев лъч. Харгановата пустош беше потопена в мрачна есенна атмосфера. Земята беше напоена с вода и поглъщайки тревата, сякаш от нищото под копитата на конете се появи мазна мръсотия.

Времето беше мрачно, отвратително, унило и студено, особено за тези, които бяха свикнали с постоянна жега.

От всички най-зле беше Халас. Мокър до кости, той тракаше със зъби и се тресеше от студ. Тракането на зъбите му можеше да се чуе от десет ярда. На предложението на Миралисса да наметне плащ инатият гном отвърна с отказ.

— Ще вид-дим кой от нас е по-з-з-здрав! — това беше всичко, което каза Халас, докато поглеждаше към падащите от небето капки.

— Само гледай да не се разболееш, че няма да те нося! — избоботи Делер изпод плаща. — Не очаквай да ти давам лекарства с лъжичка!

— От-т т-т-тебе ли? — изсумтя Халас. — От т-тебе никакви лекарства н-н-няма да взема. З-з-знам я аз вашата гадна пор-р-рода! Ще ми с-с-сипеш някаква от-трова, а после следват хрипове, посиняване и ще си ум-м-мра! Такова удоволствие няма да ти д-д-доставя!

— Притрябвал си ми такъв мокър! — промърмори Делер.

Халас изсумтя и не каза нищо повече, продължавайки упорито да се състезава с дъжда кой по-дълго ще издържи. Отрядът вече не препускаше стремглаво през пустошта, конете бяха минали на бърз ход.

Три часа по-късно започна да се смрачава, така че скоро трябваше да спрем за през нощта.

— Ког-г-га най-сетне ще с-с-спре?! — проплака накрая предалия се гном.

Устните му бяха посинели, а зъбите вече отмерваха отчетлив ритъм, конкуриращ се по издавания звук с бойните барабани на орките. Честно казано, ако можеха да чуят този звук на барабани, орките просто щяха да се пръснат от завист.

— Дъждът ще приключи не по-рано от утре сутринта — каза Медения, хвърляйки поглед към сивото небе.

— На с-с-сутринта?! — изстена Халас.

— А-ха. Със сигурност не по-рано.

— Слушай, Халас — към нас приближи Змиорката. — Защо не обявиш временно примирие на дъжда, а?

— Примирие? — крайно подозрително повтори Халас, усещайки някакъв номер в това предложение.

— Какво толкова? Ще си продължиш войната с него по-късно.

— А нима може т-т-така? — със съмнение попита гномът.

— Че защо не? — сви рамене яздещият до мен Фенерджия. — Войните понякога се редуват с примирия.

— Само не и в-войните на гномите! — сприхаво отвърна Халас.

— Приеми, че ти е свършил барута и примирието е необходимост — реагира Змиорката.

Гномът внимателно помисли, после изцеди мократа си брада и като изобрази гримаса, сякаш прави най-великата услуга на целия свят, каза:

— Е, добре. Ще го давате ли този ваш плащ?

Делер вече отваряше уста, за да коментира неустойчивостта на гномите, готови на всякакви отстъпки в сраженията, но срещна предупредителния поглед на Змиорката и замълча. Халас се уви в плаща.

Привечер дъждът се усили, земята вече беше напоена и сега навсякъде имаше огромни локви. Копитата на конете жвакаха в това малко блато и животните започнаха да се уморяват, въпреки че се движехме доста бавно. Но само след две левги тревистите локви останаха назад и конете ни се понесоха по някакво подобие на път.

— Това са останки от стария път. Същият, който е водел от Раненг до Авендум — сякаш чул мислите ми, се обади изпод качулката Кли-кли.

— Удивително е как се е запазил — промърмори Мармота. — Минали са почти петстотин години, а само една трева е израснала.

— Ням-ма нищо удивително — обади се Халас. — Г-г-гноми са го с-строили.

— Хайде бе, Щастливецо, не се изхвърляй! — махна с ръка Фенерджията.

— Из-зобщо не се изхвърлям. Това е н-наша работа. Подушвам го. Делер, потвърди.

— Ваша е, ваша — миролюбиво се съгласи джуджето. — Ти по-добре помълчи да се сгрееш. Ще ти изпадат зъбите от тракане.

— Как-кво толкова си с-с-се загрижил за моето з-з-здраве?

— Ами ако умреш, ще трябва аз да ти копая гроба.

Халас се уви по-плътно в плаща и не каза нищо.

Въпреки дъжда от земята започна да се издига мъгла. По-точно не мъгла, а лек и засега все още прозрачен бял дим. Той се стелеше над земята, процеждаше се между стръкчетата трева, обвиваше копитата на конете. Но появеше ли се вятър, димът веднага се разсейваше и изчезваше.

Задържайки коня си, към нас се приближи Маркауз:

— Ей, Котка! Ти сигурен ли си за неприятностите? Да не си се объркал?

— Наистина — подкрепи го и Гръмогласния. — Бурята отдавна отмина, вече четвърти час се влачим под дъжда, а от небето няма никакви изненади.

— И слава на Сагра, още сто години нищо да не се случи — изсумтя Чичо.

— Определено не греша — успя най-накрая да се обади Котката. — Но и сам не разбирам какво става. Преди чувствах, а сега нищо. Празно. Вече започвам да си мисля, че ми се е сторило.

Котката беше придобил много смутен вид.

— А Миралисса и Еграсса — и те ли нищо не чувстват? — обърна се Мумр към Алистан.

— Не. И те нищо не чувстват.

— Значи ни се размина — облекчено въздъхна Гръмогласния.

— Не храни големи надежди — направи кисела физиономия Кли-кли. — Разминава се, разминава се, пък после изведнъж като удари!

— Какво каканижеш, чудо зелено? — ядосано му се сопна Медения. — Трябва да вярваме, че ни се е разминало, и да не мислим за лошото.

— Аз, разбира се, съм си оптимист, но пътуването с Гарет внася песимистични зрънца в моя характер.

Кли-кли ми хвърли многозначителен поглед. Аз му отвърнах със същото — като обещание да му вгорча живота, ако не млъкне. Шутът само се ухили.

Гоблинското зрение е десет пъти по-остро от човешкото. Това, което ми се стори като сива сянка, изплуваща през дъжда и мъглата, за Кли-кли беше нещо много неочаквано. Той възкликна изненадано, извика, заби пети в Перце и препусна напред към елфите.

Под копитата на конете в тревата, покълнала по безлюдния път, от време на време нещо пукаше и стържеше, сякаш конете стъпваха по снежна кора. Погледнах надолу, но освен трева не видях нищо друго. Под копитата на Пчеличка попадна някаква пръчка. Конят стъпи върху нея и аз чух същия звук, който беше привлякъл вниманието ми. Още десет ярда — и поредната пръчка. Сега успях да я огледам добре. Черна като и’алялска върба, груба и грапава. Но не беше пръчка, а парче от човешка пищялна кост.

Замръзнах. Конете стъпваха по кости. Ние тъпчехме останките на неизвестни мъртъвци.

Разбира се, костите не бяха чак толкова много, но ту тук, ту там се чуваше хрущене.

— Да пукна дано! — изруга Фенерджията. — Тук е имало битка.

Кли-кли се върна и видът му беше по-мрачен и от облака, който ни преследва сутринта.

— И то каква битка, приятелю Фенерджия. Битката на Харгановия отряд.

— Не може да е тя — възрази Мармота. — За петстотин години костите щяха да потънат дълбоко в земята, съвсем щяха да изчезнат, а не да лежат на повърхността, сякаш битката е била преди не повече от две години.

— Не ми харесва тук — измърмори Гръмогласния.

— Костите са крехки като низински порцелан — промърмори Кли-кли. — А колкото до това, че не били от времето на онази битка, не си прав, Мармот. Пред нас е клисурата, за която ви разказвах.

Но ние вече и без историите на гоблина можехме да видим изникналото пред нас препятствие. Клисурата. Почти същата, каквато я видях в съня си. Само че в реалния живот тя изглеждаше още по-голяма, мрачна и плашеща. Цялата обрасла с висока, достигаща до гърдите трева, със силно бълбукаща и придошла от дъжда рекичка, тя наистина е била непреодолимо препятствие за атакуващите по време на щурма.

Противоположният бряг се издигаше над нас на цели петнайсет ярда. Леката мъгла, която изпълваше клисурата, се беше сгъстила и почти скриваше дъното. Само стените на клисурата вече не бяха толкова стръмни и отвесни. В продължение на пет века водата, снега и растенията я бяха разширили до няколко десетки ярда и бяха изгладили стените. Сега трябваше да се положат много по-големи усилия, за да не си счупим вратовете по време на спускането.

Изобщо не забелязах, че всички бяха млъкнали. Никой не каза нито дума. Ние просто гледахме през усилващия се дъжд към отсрещната страна, където преди няколко века триста души са отблъсквали атаките на орките.

Пръв наруши мълчанието Фенерджията:

— Е, как ще се прехвърлим отсреща?

— Много просто. Първо ще се спуснем, а после ще се изкачим.

Виж ти, преди не бях забелязал, че Маркауз бил ироничен.

— Боя се, че конете няма да се изкачат, милорд Алистан — изсумтя Чичо.

— Не се притеснявай, десятник! — Делер никакви склонове не можеха да го смутят. — Ако трябва, ще ги бутаме!

— Трябва да тръгваме, докато още не се е стъмнило. Или утре — Миралисса отметна качулка, излагайки косата си на дъжда.

— По-добре сега. Напред! — Алистан пръв насочи коня си надолу в клисурата.

Последвах примера на Арнх и Фенерджията и слязох от коня. Само това оставаше, да падна по време на спускането. Трева тук имаше за цялата Харганова пустош. От тръпчивата миризма на дивия пустоцвет в гърлото горчеше.

Тревата се оплиташе в краката, забавяше спускането, а веднъж за малко да попадна под копитата на собствения си кон. Както и на полето, под тревата имаше кал, и копитата на животните се хлъзгаха, затова се спускахме бавно и внимателно. Шумът на потока приближаваше, но все още не го виждахме от избуялата трева.

С времето дъждът и снегът бяха смъкнали останките на хора и орки долу на дъното и сега потокът бълбукаше шумно, преодолявайки гигантския бент от черни кости с различни размери и форми. Набъбнал от дъжда, мътен и мръсен, потокът шумно си пробиваше път между ребра, плешки, раменни кости, прешлени и потрошени черепи.

— Мамка му! — изруга Медения, виждайки огромната купчина.

— Ясно защо този път е изоставен. Кой ще иска да минава през това гробище — тихо каза Мармота.

— Където има стари кости, има и гхоли — Фенерджията сложи ръка върху дръжката на биргризена.

— Костите са твърде стари, а и чупливи. Чуваш ли как хрущят под копитата? Отдавна няма никакви гхоли тук.

— Неприятно — промърмори Котката.

— Какво? — Фенерджията дръпна юздите на коня, който не искаше да пресече потока.

— Казвам, че е неприятно да лежат ей така. Непогребани. Не е добре костите ти да не са в земята и векове наред да ги веят ветровете.

— Нещо за смъртта започна да говориш, гледай Сагра да не чуе — опита да се пошегува Фенерджията.

Шегата не се получи. Котката само изсумтя и изчезна с коня си във високата трева от отсрещната страна на потока.

Прескочих потока, стъпквайки няколко кости, и дръпнах Пчеличка след мен.

— Само мъртви! Ходим по кости на воини… Котката е прав, от това място лъха на смърт и нещо не е наред — Арнх изплю стръкчето трева, което въртеше между зъбите си през последния час.

— А кой ти каза, че костите са човешки? — Ел, както и другите елфи, не бързаше. — Ето, виж.

Елфът скочи от коня, бръкна с ръка в калта и хвърли нещо черно в ръцете си Арнх. Той го улови във въздуха и започна да го върти в ръце, а след това с безразличие го хвърли в потока. Успях да забележа, че това беше долна челюст с неестествено големи и дълги зъби. По-точно, с дълги глиги. Точно като на Ел или всеки друг елф. Или орк.

— Орки? — Арнх с любопитство погледна към к’лиссанга на Миралисса.

— Че кой друг? — златистите очи на елфа блестяха. — Кости на хора също се срещат, но в сравнение с оркските са нищожно малко. Орките са яли голям бой.

— Да, вгорчили са им живота — изсумтя Фенерджията.

— Тук не само стрелите са действали — Котката се върна назад вече без коня и започна да помага на Фенерджията да подкара инатливата си кранта. — И магия е действала. Стените на клисурата са стопени. Някой е направил от клисурата голяма пещ.

Веднага се спомних за магьосницата от съня и горящата по нейна воля мъгла в клисурата.

Изкачването се оказа трудно. Гръмогласния се подхлъзна, падна в калта и клисурата екна от цветущите му ругатни. Конете се наложи едва ли не да ги носим на гръб, и то под несекващ дъжд. Когато най-накрая отрядът се добра до върха, почти всички се проснахме на земята от изтощение. Лично аз бях ужасно мокър не толкова от дъжда, колкото от пот.

— Пфу! — Арнх дишаше тежко. — Ама че изкачване! Ако зависеше от мен, щях да убия магаретата, недостойни да носят името кон, още по средата на пътя.

— Ако беше идвал при нас в планините, друга песен щеше да пееш! — ухили се Делер.

Докато всички отдъхваха, аз огледах околността. Пътят на противоположната страна на клисурата лежеше пред мен като на длан, и ако не бяха дъжда и мъглата, мисля, че оттук щеше да се открие зашеметяваща гледка.

Опитах се да потърся останките от стените на старите укрепления и земния насип, но, естествено, за петстотин години от тях не беше останало нищо освен споменът. Костите на загиналите бяха просъществували много по-дълго. Потърсих с поглед останките на тези, които са срещали стрелите на орките, и не видях нищо. Съвсем нищо. Или се бяха свлекли в клисурата, или земята е била по-благосклонна към тях, отколкото към атакуващите врагове.

— Хей, Танцуващ в сенките! — към мен приближи Кли-кли. — Маркауз реши, че ще нощуваме точно тук.

— Мисля, че те помолих да не ме наричаш така — изръмжах на гоблина, но малкият мръсник дори не мигна.

Пък и не гледаше мен, а пътя, по който до съвсем наскоро яздихме.

— Гарет — с много проникновен и убедителен глас каза Кли-кли. — Както казва Гръмогласния, много сме я загазили. И то меко казано.

Казвайки тези думи, Кли-кли се втурна обратно. Другите вече оформяха лагера за през нощта. Гоблинът закрещя, сякаш великани са смачкали любимите му звънчета на шапката.

Втурнах се след него, опасявайки се, че може и да си е загубил ума. Тези гоблини много трудно може да ги разбере човек, особено когато са в такова панически-приповдигнато настроение.

Чувайки виковете на Кли-кли, в лагера всички спряха работа и се втренчиха в бягащия гоблин. Най-малко по лицата на Алистан и Еграсса се изписа същата мисъл, която ми хрумна и на мен — зелената твар най-накрая беше благоволила да се побърка.

Кли-кли тичаше към войните и започна да изпълнява нещо, приличащо на безумен танц на надрусани с беладона бълхи. При това кралският шут непрекъснато крещеше, че Котката бил прав, и за облака.

Когато стигнах до гоблина, Кли-кли все още подскачаше и крещеше, а останалите го гледаха с изумление.

— Гарет! — обърна се към мен. — Ти поне ме послушай! Облакът!

— Какъв облак, приятелче? — с колкото се може по-ласкав глас, точно с какъвто се говори на лудите, попитах аз.

— Отвори си очите! Не гледай мен, идиот такъв! Гледай небето!

С луд не се спори, затова под настоятелния поглед на гоблина аз отправих взор към дъждовните облаци. Някои от отряда последваха примера ми. Но нито те, нито аз видяхме нещо.

Същите, както и преди час, сиви, плътни облаци, изсипващи дъжд към земята.

— М-м-м… Според мен всички са еднакви.

— Ето я! — обади се Котката вместо Кли-кли, и насочи пръст някъде в далечината.

В отговор на хоризонта блесна мълния, и веднага един от облаците за миг светна в пурпурно.

Някой тихо ахна.

— Нали ви казах, че никога не греша — каза с известно огорчение Котката.

Сътвореното от поддръжниците на Неназовимия, скрито досега от бурята, най-накрая се беше добрало до нас, макар да му трябваше доста дълго време.

— Сагра да ни пази!

— Що за гадост е това, Котка?

— Всички да млъкнат! — ревна Маркауз, прекъсвайки воплите и въпросите на останалите. — Котка, можеш ли да направиш нещо с това чудо?

— Не.

— Лейди Миралисса, Еграсса?

— Ще опитаме.

Миралисса и Еграсса бързо започнаха да рисуват върху мократа земя някаква кръстоска между октопод и звезда със стотици лъчи-пипала. Миралисса в скоропоговорка шепнеше нещо. Контурите на фигурата започнаха да пулсират с жълт огън.

Аз много, наистина много се надявах, че шаманството на елфите ще ни помогне. Ел застана пред Миралисса и Еграсса, почти на ръба на клисурата, стискайки лъка си в готовност, макар че едва ли стрелите щяха да помогнат срещу магия. Останалите, включително и аз, се стълпихме зад елфите и отправихме поглед към приближаващата опасност.

А облакът бързаше към нас с пълна скорост. Някъде вътре в него, в сърцевината му, се разгаряше пурпурен пламък и причудливо осветяваше съседните облаци. Облакът се кълбеше и клокочеше. Движеше се срещу вятъра с една единствена цел — да ни догони.

Миралисса спря да шепне и започна да пее на оркски език. Всяка дума като звъняща камбанка увисваше във въздуха, вибрираше и звънеше, излъчвайки премигваща светлина към жълтата фигура, нарисувана на земята.

— Това пък що за същество е? — хлъцна Гръмогласния.

Беше побелял като тебешир, но бях сигурен, че и моята физиономия в този момент едва ли е много по-различна.

От облака изскочи крилато същество. Едно, второ, трето.

И ето ги вече десет — дълги, ширококрили създания, които се завъртяха в огромно хоро. Те се носеха под корема на приближаващия облак, като ту се скриваха в него, ту отново се появяваха. Полетът им беше плавен и завладяващ, но сега не бързах да се възхищавам на грацията на тези създания.

— Какво е това, да ми замръзнат карантиите дано? — прошепна Медения, отчаяно стискайки безполезния си огролом.

— Не знам! — Котката не сваляше очи от съществата.

Те не бяха големи, може би на половината от човешки ръст, с дълги шии и с изящни крила, малко напомнящи крила на пеперуди, и целите пурпурни. Последното най не ми хареса.

— С’алай’яга х’тар агр т’хханнг! — извика последните думи на заклинанието Миралисса.

От рисунката на земята изскочи нещо жълто и със скоростта на гномско гюле се понесе към пурпурния облак. Каквото и да беше, за времето на полета си успя да порасне до размерите на малка къща.

Жълтото се срещна с пурпурното и се вряза в тялото на облака. Той потръпна, сякаш беше живо същество, отстъпи леко, а после вътре в него избухна ослепителна пурпурна светкавица. И нищо повече. Не последваха никакви други промени.

Облакът просто погълна това, което бяха изпратили срещу него Миралисса и Еграсса.

Магическият облак с извилите хоро твари увисна над главите ни, а миг по-късно хорото се разпадна. Съществата атакуваха.

От десетте пурпурни хвъркати шест минаха високо над главите ни, а четири се спуснаха върху нас. Спуснаха се стремително и толкова бързо, че едва успяхме да реагираме.

Звънна тетива, Ел беше изпратил стрела в първото създание, и тя го улучи. Но стрелата мина през него и изчезна, без да му причини никаква вреда.

Ел едва успя да отскочи от пътя на атакуващото хвъркато, спаси го единствено природната ловкост на елфите. Съществото почти докосна с корем тревата, издаде разочарован писък, прелетя покрай нас и започна да набира височина, присъединявайки се към кръжащата под облака шесторка.

— Не зяпай!

Делер падна на земята и дръпна за крака размахващия мотиката Халас. Последният издаде протестиращ вопъл и цопна в една локва, а втората твар профуча над главата му, след което последва своята предшественица и се устреми към небето.

Следващите две същества нападнаха синхронно. Те се спуснаха едновременно, избирайки в движение своите жертви. Всички се пръснаха в различни посоки, но съществата вече си бяха набелязали целите. Първият беше Котката, замръзнал точно до стръмния сипей, а вторият се оказах аз.

Щрак! Времето в пясъчния часовник на боговете се забави, почти спря. Отчетливо виждах колко ба-а-авно се носи към мен пурпурното създание. И сега вече можех да разгледам лицето му. Точно така, лицето, а не муцуната. Беше нормално човешко лице, което спокойно можеше да принадлежи на трийсетина годишен мъж. Само че това лице повече приличаше на маска.

Съществата приближаваха. Миралисса ни крещеше нещо, но аз не я слушах, погледът ми беше прикован в приближаващата смърт. Някак си знаех, че след срещата с това нещо ме чака дори не Сагра, не светлина или мрак, а пълно, всепоглъщащо нищо, от което връщане няма.

Котката бавно размаха ръка и от пръстите му излетя самотна синя искра. Отчаян опит да използва нещо от арсенала, който недоученият магьосник беше пазил за точно такъв ден. Искрата улучи летящото към Котката същество право в лицето, разкъсвайки кожа и плът, и оголи черепа му, но то дори не трепна от болката, ако изобщо чувстваше такава, и с тържествуващ вик се вряза в Котката. Като пурпурна мъгла мина през тялото му и се устреми нагоре към облака, а Котката с абсолютно безкръвно лице започна много бавно да се свлича на една страна.

— Га-а-ар-рет! — викът на шута достигна до мен през забавилото се време и аз обърнах поглед към втората твар.

„Край, свърши се!“ — мярна се глупава мисъл в главата ми.

Осъзнах, че прекалено много се бях зазяпал в Котката. Съществото приближаваше към мен бързо, много бързо, нямах време да отскоча от пътя му. Беше на не повече от четири ярда от мен.

— Аз ще помогна — прошепна в главата ми до болка познат глас.

И болката дойде. Вътрешностите ми пламнаха, болката беше изпепеляваща, нереална, в мен нещо се зароди, закипя и заклокочи. И това нещо изскочи от мен и безшумно се вряза в съществото, като едновременно с това ме отхвърли от траекторията на полета му.

Вик на ярост и ужас. Съществото се пръсна от заклинанието като мъгла под действието на ураган.

Земята се носеше към мен.

Щрак! Времето отново потече нормално.

Ударът при падането ми изкара целия въздух. Можех само да блещя очи от болка и да хриптя в отчаян опит да възстановя дишането си. Нечии ръце ме подхванаха от двете страни под мишниците, повдигнаха ме и се опитаха да ме изправят, но краката ми кой знае защо бяха прекалено меки, сякаш съм препил с неотлежало вино. Медения изруга и заедно с Гръмогласния започнаха да ме влачат по-далеч от сипея.

— Валдер! Ах ти, кучи сине! — изхриптях на глас. — Обеща да ме оставиш на мира!

Естествено, никой не ми отговори. Магът се беше скрил и аз изобщо не го усещах. Но когато стана напечено, той излезе от дълбините на моето „аз“ и ми спаси кожата.

— С кого говори? — предпазливо попита Гръмогласния. — Ти сигурен ли си, че онази твар не го докосна?

— Сигурен съм!

Междувременно останалите девет същества продължаваха да кръжат над нас с ясното намерение да продължат атаката. Скоростта на хорото толкова се увеличи, че създанията се сляха в неясен, размит кръг. После кръгът се спука като сапунен мехур и тварите започнаха да падат върху нас.

— Йее! — Гръмогласния ме пусна и измъкна меча си.

Изгубих опора и паднах на земята. Сагот, откъде се взе тази слабост?

По цялата дължина на клисурата въздухът затрептя и пред очите ни започнаха да се появяват сенки. Бяха едва забележими, но приличаха на силуети на хора. Всяка сянка държеше в ръцете си огромен лък. Сенките ставаха все по-тъмни и по-тъмни.

— Виждаш ли това? — прошепна потресен Медения.

Аз не отговорих, само кимнах.

А в това време пурпурните създания продължаваха да падат към нас. Бяха минали не повече от две секунди, но на нас ни се струваха като час.

По обхванатата от дъжда клисура прогърмя глас:

— По врага! Прицелна стрелба! С корекция половин пръст вдясно! Залп, кур-рви!

Сивите сенки на стрелите се стрелнаха към небето и посрещнаха падащата смърт. Вик на болка — и пурпурните хвъркати се разтвориха във въздуха. Пурпурният облак изстена.

— Залп!

Някога много, много отдавна, може би в предишния си живот, а може би в съня си, вече бях чувал този глас.

Нямаше нито звън на тетиви, нито свистене на стрели. Чуваше се единствено ромоленето на дъжда по земята. Е, и постоянните стенания на облака. Ветрилото призрачни стрели се заби в търбуха му, оставяйки след себе си огромни неравни дупки.

Викът, раздал се няколко секунди по-късно, не се поддаваше на описание. Затиснах уши с ръце, молейки се на Сагот да не загубя слух завинаги. Мисля, че викът на пурпурния облак се чу дори в Джашла.

Призраците стреляха за трети път и облакът избухна ярко, осветявайки за миг цялата околност.

Така за няма и две минути отмалях, оглушах, а сега и ослепях. Не ми оставаше нищо друго, освен да се свия на кълбо и да се опитам да се измъкна от този ужасен кошмар…

Когато дойдох на себе си, всичко вече беше свършило. Нямаше го пурпурния облак в небето, призраците бяха изчезнали, сякаш ми се бяха присънили, а дъждът беше спрял. Облаците се бяха изнесли, отстъпвайки място на безоблачно синьо небе.

Слънцето грееше право в очите ми, но не усещах предишната задушаваща жега. Беше най-обикновено топло лятно време — такова, каквото би трябвало да бъде в средата на юли.

Сведох поглед и видях, че лежа на одеяло, а отгоре нечия грижовна ръка ме беше завила с друго.

Опитах да раздвижа първо едната си ръка, после другата, а след това дойде ред и на краката. Май бях жив.

— Добро утро — раздаде се глас над мен, а след това в полезрението ми се появи брадатата и усмихващата се физиономия на Чичо. — Събуди ли се? Вече се канехме да ти пеем Прощалната песен.

Опитах се да седна. Направих го без никакво затруднение, което означаваше, че се бях възстановил напълно след направената от Валдер магия. Опитах още веднъж мислено да призова архимага, отказал се от Закритата територия за сметка на живот в главата ми. Както винаги, безрезултатно. Архимагът или се криеше и не искаше да отговаря, или просто беше изчезнал.

— Колко време е минало? — когато ни нападнаха пурпурните хвъркати, беше вечер, а сега, ако по време на моя припадък боговете не бяха променили правилата, беше ранно утро.

— Не много — пристъпи към мен Алистан.

— Колко не много? — не се отказвах аз.

— Малко повече от ден.

Уау.

— Как се чувстваш? — Миралисса се приближи заедно с Кли-кли и сложи ръка на челото ми.

— Като че ли добре. Какво стана?

— Това ние трябва да те попитаме — каза Алистан. — Какво се случи на сипея, крадецо?

— Не знам — намръщих се аз. — Не помня.

— А ти се постарай, Гарет — гласът на Маркауз стана умоляващ, дори пропусна да ме нарече крадец. — Това е много важно.

Да кажа, че в главата ми се е заселил починал преди няколко столетия архимаг, значеше да ме помислят за луд или да стана обект на интерес за целия Орден. Но и не можех да не кажа нищо.

Целият отряд ме гледаше очаквателно.

— Първо към нас летяха тези твари, после Котката направи нещо, но то не помогна. После видях близо до мен една от тях и нещо се случи.

— Нещо? — Миралисса удивено вдигна вежди. — Наистина ли не знаеш какво се случи?

— Наистина — казах, без да си кривя душата.

Аз наистина не знаех какво ще направи архимага, за да убие хвъркатия и да ме отхвърли от пътя му.

— Само за миг някой създаде атакуващо заклинание с такава мощ, че си помислих — пламна ми косата! На такова нещо е способен само много опитен архимаг.

— Е, със сигурност не съм го направил аз.

— Естествено — студено каза Алистан. — Но ни е интересно кой може да е?

Свих рамене.

— А призраците? Кои, тоест какво бяха те? — попита Гръмогласния.

— Нали вече ти казах — плесна с ръце Кли-кли. — Това са призраците на онези, чиито кости лежат от тази страна на клисурата. Воините от отряда на Кучите лястовици са се върнали в нашия свят, когато са усетили проявата на шаманството.

— Може би си прав, Кли-кли — Миралисса не сваляше замисления си поглед от мен.

Според мен тя прекрасно осъзнаваше, че не й казвам всичко, но засега се отказа да ме притиска.

— Възможно е това, което са създали шаманите на Неназовимия (ако това изобщо беше тяхна работа, в което много се съмнявах — такава магия е прекалено сложна за тях), да е пробудило душите на мъртвите.

— А какво стана с облака? — попитах аз.

— Изчезна.

— А с Котката?

Всички сведоха погледи.

— Той умря, Гарет — най-накрая ми отговори Чичо.

— Какво стана? — някак си все още не можех да повярвам в смъртта на следотърсача.

— Онова същество, каквото и да беше то, премина през него и го уби. Не ме питай какви са тези твари и как една от тях може да убие Котката. Просто не знам — Миралисса поклати глава.

— В състояние ли си да стоиш на седлото, крадецо? — попита Алистан, изправяйки се на крака.

— Да.

— Чудесно, и без това загубихме цял ден, а все още не сме се добрали до тракта. Чичо, всичко готово ли е?

— Готово е — кимна десетникът на Дивите.

— Ставай, Гарет, трябва да изпратим Котката в последния му път.

Котката го погребахме преди още да дойда на себе си. Той намери последния си дом под млада офика със сребриста кора, разперила клони над голяма надгробна плоча. На камъка някой беше издълбал: „Котката. Брат от Дивите сърца. ? — 1123 Е.С.“.

— Сбогом, братко — каза Чичо от името на всички.

— Спи спокойно — прошепна Миралисса, протегнала ръка над гроба.

Кли-кли примигваше начесто, опитвайки се да сдържи сълзите си. Арнх безпомощно свиваше и отпускаше юмруци. Делер и Халас сега изглеждаха като братя — и двамата навъсени и мрачни.

А след това Фенерджията запя Прощалната песен. Песента, която Дивите пеят над гробовете и телата на братята си, без значение дали са паднали в битка или са умрели от старост. Песента беше странна и дори неподходяща за воини. В крайна сметка как така войни ще прощават на враговете си?

Но тази песен съществуваше още откакто съществуваха Дивите сърца и Самотния великан и беше звучала в толкова далечни и тъмни векове, че вече никой не знаеше кой и защо е започнал да я пее при сбогуване с починалите воини. И аз, и Кли-кли, и Алистан, и Миралисса с елфите слушахме тази странна, нелепа за воини, но в същото време горчиво-трогателна и завладяваща песен, която след първия куплет подхванаха всички Диви:

Песента отдавна беше свършила и само щурците нарушаваха тишината на утрото. Никой не каза и дума, страхувайки се пръв да наруши скръбното мълчание.

Отрядът загуби другар. Но дали ще е за последно? Не се знаеше кой или какво ни очаква напред. Прекалено много неща трябваше да преодоляваме, за да стигнем до горите на Заграбия, където бяха гробищата на Храд Спайн.

— Това е — гласът на Чичо беше като шкурка. — Да тръгваме.

— Късмет в зимата, Котка.

Кли-кли се обърна, стараейки се да скрие сълзите си. На душата ми беше тъжно. Наред с болката от загубата в хората се надигна яростен гняв. Ако виновниците за облака бяха сега до нас, кълна се във всички богове на Сиала, просто щяхме да ги разкъсаме на парчета.

Почти през целия ден пътувахме мълчаливо. Халас и Делер спряха със споровете, не се чуваха постоянните песнички и свирката на Фенерджията, Кли-кли забрави за шегите, само от време на време подсмърчаше с нос, а очите му бяха видимо зачервени. Мармота беше постоянно намръщен и с небрежни движения галеше Непобедимия, застинал като статуя на рамото на воина.

Аз яздех отделно от другите, непосредствено зад Чичо и Медения. Настроението ми беше отвратително и не ми се говореше с никой. Само веднъж уединението ми беше нарушено от приближилия се Алистан.

Той някак незабелязано се появи от дясната ми страна и продължихме така заедно няколко левги. Нямах нищо против мълчаливата му компания и дори малко се изненадах, когато той пръв наруши мълчанието:

— Знаеш ли, Гарет, Котката лежи на хубаво място.

— Да? — това беше всичко, което успях да кажа, изненадан от думите му.

— Точно до гробовете на героите. Добро съседство.

— За него — да — отговорих след кратка пауза. — Но кой ще си го спомня след десет години? Гроб в пустошта. Тук на десет години я мине някой овчар, я не.

— Грешиш, крадецо. В отряда ще го помнят — Чичо беше чул разговора ни. — До склоновете на Планината на отчаянието, близо до Самотния великан, има гробище. Там лежат всички воини на отряда, без значение дали тялото им е в гроба или навеки е останало в снежната тундра. Котката ще го помнят.

За останалата част от деня не промълвихме нито дума.

Изглежда с изсипалия се дъжд непоносимата жега се оттегли. Следващите дни пътувахме през пустошта при относително топло и много приятно време. Ливадите със сочна зелена трева и непроходимите храсталаци останаха зад нас и пустошта беше заменена от рядка борова гора.

Настроението в отряда постепенно се подобри. Смъртта на Котката не беше забравена, просто текущите проблеми я изтласкаха на заден план.

Ту тук, ту там започнаха да разговарят. Делер пак се сдърпа с Халас, защото не можеха да постигнат съгласие дали на полянката, където нощувахме последната нощ, гъбите са били отровни или най-обикновени печурки. Фенерджията измъкна свирката си от джоба и засвири проста мелодия. Кли-кли, нали си е добричък, устрои сутрешно събуждане на Ел с помощта на шапката на Делер, пълна догоре с вода. За тази си постъпка Ел и Делер едва не му откъснаха главата.

На няколко пъти по време на пътуването улавях замисления поглед на Миралисса върху себе си, но тя не ме попита нищо, явно изчакваше да останем сами, затова в последните дни старателно избягвах нейната компания. Не знам защо, но за Валдер и неговата помощ не исках да казвам на никого.

Дните отминаваха един след друг и аз вече си мислех, че никога няма да видим тракта, към който се бяхме насочили. На осмия ден от пътуването ни, когато отдавна бяхме минали средата на юли, Кли-кли нададе радостен вик и посочи към мяркащия се през дърветата главен път. Най-накрая се бяхме измъкнали от Харгановата пустош.

Същият ден, привечер, на съвета на отряда, спонтанно възникнал около горящия огън, беше решено да не влизаме в Раненг.

Никой освен Гръмогласния, който, както се оказа, имал далечни роднини в града, нямаше желание да влиза в Раненг. Гръмогласния замърмори недоволно, но не тръгна да се противопоставя на решението на мнозинството.

— Къде е справедливостта? Отговор — няма справедливост.

Това беше всичко, което каза по повод на нашето решение.

Но боговете бяха решили все пак да влезем в Раненг. На сутринта след нашето гласуване Халас се събуди със силен зъбобол. Не знам каква болест го беше нападнала — дали гномът се беше простудил в дъжда, или просто се беше задействал закона за всемирната гадост — но Халас съскаше от болка и си разменяше ругатни с Делер.

На предложението да избие болния зъб на гнома Фенерджията получи особено злобен поглед, обещаващ всички мъки на гномските изтезания. Оставаше само един изход — да закараме болния на бръснар. А най-близкият бръснар, естествено, се намираше в Раненг.

Маркауз, като скърцаше със зъби от безсилие и проклинаше целия упорит гномски род, предпочитащ да не носи плащ в дъжда, но да ходи с болни зъби, поведе отряда към Раненг.

Колкото по-силно го болеше зъба, толкова по-непоносим ставаше характера на Халас. Ден преди пристигането ни в града дори Делер вдигна ръце от партньора си и спря да говори с него. Халас с тъжен поглед обхождаше отряда с надеждата да се скара с някой, но всички се преструваха, че не забелязват тези погледи и това още повече ядосваше гнома.

— Ама как само е отекъл — тихо ми прошепна Кли-кли, поглеждайки към съскащия от болка и държащ се за бузата Халас.

— Бръснарят ще го отърве от болката.

— Ако преди това Делер не го отърве от главата — ухили се гоблинът и веднага си спечели гневен поглед от Халас.

— У, как гледа само!

— А ти не му обръщай внимание — подсмихнах се аз.

Халас беше готов да убие всички, включително и себе си, само и само да спре зъбобола.

Едва тогава забелязах какво върти в ръцете си гоблина.

— Откъде го взе това, Кли-кли? — попитах, когато възвърнах способността си да говоря.

— За какво говориш? — не разбра шутът, а после проследи погледа ми и разбиращо каза: — А! Ти за тази дрънкулка ли? Няма да повярваш! Докато лежеше в безсъзнание, всички започнахме да търсим място за гроб на Котката, мир на праха му. Аз се отдалечих малко повече и я намерих.

— И я намери просто така? Като гъба?

— Защо като гъба? — удиви се Кли-кли. — Гъбите са друго нещо, Гарет. Крият се под дървета, брези или трепетлики, а тази дрънкулка си стоеше върху някакъв камък, покрита с мъх. На нея дори имаше написано нещо, но не можах да разчета нищо.

— И ти я взе? — попитах.

— А защо не? — гоблинът сви рамене. — Сам виждаш, че е хубава и красива. Защо да я оставя? Мога и пари да й взема.

— Не я продавай, Кли-кли — казах тихо.

— Така ли мислиш? — Кли-кли погледна отново находката си с любящ поглед, а след това закопча верижката около врата си и скри амулета във формата на сребърна капка под плаща. — И Миралисса ми каза същото. Вие да не сте се наговорили, а?

— Не сме, просто ми повярвай. Може някой ден то да ни спаси живота.

Кли-кли ме изгледа сериозно.

— Ти си пълна загадка, Танцуващ в сенките.

— Всички сме пълни със загадки и тайни, Кли-кли. И аз, и Миралисса, и ти. Нали така?

— Аха! Значи вече не възразяваш да те наричам Танцуващ в сенките?

— Че моите възражения значат ли нещо? С теб наглава не се излиза, Кли-кли. Наричай ме както си искаш, аз смятам да насоча всичките си усилия в намирането на Рога.

— Така, ето че още едно от пророчествата на шамана Тре-тре се сбъдна — тържествено каза гоблинът. — Танцуващият в сенките прие ново име и реши да стигне до края.

— Ти пак с твоята глупава книжка! — избухнах аз. — А ако не аз, а някой друг приеме името Танцуващ в сенките? Тогава пророчеството също ли може да се счита за сбъднато?

— Не-е.

— И защо?

— Откъде ще намеря друг идиот, който да се съгласи да го наричат с такова тъпо име — ехидно отвърна Кли-кли.

Ех, жалко, че дребното копеленце толкова ловко избягна протегнатите ми ръце!

Рано сутринта на двайсет и осми юли, когато Дивите вече се бяха наговорили да вържат Халас и с общи усилия да извадят зъба на неудържимия гном, от утринната мъгла пред нас изплуваха стените на града.

Отрядът пристигна в Раненг.

Юли 2001 — април 2002 г.