Прокрадващ се в сенките

Глава 12 В мрака

Предполагам, че не съм бил много дълго в безсъзнание. Когато отворих очи и погледнах към небето, звездите почти не се бяха изместили, а и луната беше ярка, а не избледняла като пред зазоряване. Изстенах и направих опит да седна. Успях, изглежда костите ми бяха непокътнати, което неимоверно ме зарадва. Ако бях счупил някой крак или, да не дава Сагот, гръбнак, сега щях да лежа на пода, чакайки идването на утрото.

Не бях паднал дълбоко. Таванът беше съвсем близо — достатъчно беше да стана, да протегна ръка и леко да подскоча, за да го докосна с пръсти. Явно се бях озовал в някаква стая на третия етаж. Подът беше издържал и мен, и пропадналата част от тавана, на чийто отломки толкова невероятно успешно се бях приземил. Станах от пода и внимателно раздвижих ръцете си, все още не вярвайки, че съм останал жив. Трябва да се измъкна оттук, този детски плач определено действа лошо на разклатените ми нерви.

Стоп! Какъв плач?!

За миг се превърнах в неподвижна статуя, сякаш ме бяха приковали с гигантски гвоздей към пода, съобразявайки трескаво: откъде се появиха тези мисли за детски плач?

Да, май имаше нещо такова. Нещо на границата на съзнанието, когато падах в тъмното. Нещо ме беше събудило, измъквайки ме от небитието. Плач. Такъв един познат детски плач.

И сякаш в отговор, потвърждавайки всички закони на всемирната гадост и тревожните ми опасения, някъде от тъмния ъгъл на помещението се раздадоха тихи хлипания. Не се почувствах по най-добрия начин, нервно измъкнах от колана си „светлинка“ и я хвърлих на пода, избърборвайки в скоропоговорка формулата за активиране. Избухна ярка светлина и освети тъмната стая, а аз прикрих очи, за да не бъда заслепен. Секунда, приличаща на вечност — и вече спокойно можех да отлепя клепачи, без да се опасявам от огромни цветни петна и кръгове пред очите.

Студената магическа светлина идваше от малка пръчица „светлинка“, осветяваща площ, много пъти по-голяма от тази на обикновените факли. Пред погледа ми се откри стара стая с похабени стени, разбито дюшеме, почти изцяло зарито с боклуци, както и моя арбалет в яркочервения кръг светлина, излъчвана от огнения болт. И момиче.

Малко момиче, свито в далечния ъгъл, което внимателно ме гледаше със зелените си очи.

Най-обикновено момиче, човешко дете, на около пет-шест годинки. С непокорни златни къдрици, пухкави розови бузки със следи от сълзи, пълни издути устни, мръсна дрипава рокля, боси крачета и износена плюшена играчка — нещо средно между кученце и мече — в ръце. Очарователно малко детенце, като картинка. Само дето в зелените очи бяха застинали очакването на змия, ненавистта на вълк и глада на огр.

А до детето лежеше така познатата ми ръкавица. Самотната ми ръкавица, хвърлена в къщата на съдията. Момичето изхлипа, без да откъсва очи от мен. Аз бавно, много бавно, като на свой ред не откъсвах очи от него, започнах да се навеждам, за да взема търкалящия се в краката ми арбалет. В момента, когато пръстите ми се сключиха около елегантното оръжие, момичето изхлипа за последен път и издаде тих зловещ смях. Както стоях, протегнал се за арбалета, така и замръзнах. Ето че се срещнахме. Плачльото-смехурко в целия си блясък.

Очите на съществото — езикът ми не можеше да се обърне да го нарека дете — светнаха и стена от мухлясал въздух ме удари в лицето, и аз отлетях към отсрещната стена преди да успея да се изправя. „Светлинката“ примигна и угасна, явно неизвестната магия на съществото беше по-силна и го беше изгасила. В стаята бързо притъмняваше, само зелените очи излъчваха светлина, като хипнотизираха и потискаха волята, изпълвайки мозъка ми с лепкавата мъгла на покоя и съня. Противният смях на съществото отново звънна в ушите ми, а очите му се придвижиха към мен.

— Не заспивай! Стреляй! — раздаде се на границата на съзнанието ми нечий спокоен, заповеден глас и мъглата в главата ми бързо започна да се разсейва.

Раздаде се протестиращ писък, съществото беше почувствало, че губи властта си над мен. Отново можех да се движа и в почти пълния мрак, ориентирайки се единствено по отровно зелените очи, дръпнах двата спусъка на арбалета почти едновременно. Първият, обикновен болт, го удари в рамото и го завъртя, но съществото само издаде тържествуващ кикот и без да спира, продължи към мен.

Чертаейки огнена диря след себе си, магическият болт се устреми след обикновения си братовчед и удари точно между очите на смехуркото. Избухналата ярка светлина от освободения от магически плен непокорен огън ме накара да вдигна ръка пред лицето си. Раздаде се гръм, и то какъв! Ушите ми заглъхнаха, а по лицето си усетих все едно горещия дъх на пробудил се вулкан. Съществото издаде кратък пронизителен писък и утихна.

Едно… две… три… Свалих ръце от лицето и предпазливо отворих очи. Стаята беше празна. „Светлинката“ отново беше набрала сила и плахо осветяваше древното помещение и случилия се в него погром. Плачльото-смехурко беше изчезнал, дори шепа пепел нямаше от него. Или огънят го беше унищожил, или създанието беше отишло на по-малко горещо място. Честно казано, на мен ми беше все едно каква е съдбата му — стига да е по-далеч от мен.

Подът тук-там тлееше, а на едно място, в центъра на стаята, вече се появяваха неуверени огнени езичета, рожби на огнената магия. Бързо ги стъпках — само това оставаше, да привлека с огън още някой местен. Макар че най-вероятно всички наоколо бяха чули грохота на избухналата магия и да се тревожа за огъня след подобен шум си беше, меко казано, тъпо. А може никой да не е чул. В Забранената територия, както вече отбелязах, със звука ставаха странни неща.

Устните и брадичката ми бяха някак влажни, разсеяно прекарах ръка по тях и я погледнах. Да пукна дано! Кръв. Изобщо не бях забелязал как е потекла от носа ми. Явно причината беше във въздушната стена, приветствено ударила ме в лицето. Призовавайки всички демони на мрака да се стоварят на главата на проклетата твар, аз отметнах глава назад, изчаквайки кръвотечението да спре.

— Благодаря, Валдер, ти ми спаси живота — промърморих аз, но отговор не получих.

Архимагът отново беше изчезнал.

Кръвта бързо спря и аз, вдигайки хвърлената на пода ръкавица, избърсах изцапаното си лице. Огледала нямаше, така че ми остана само да се надявам, че почти не е останала кръв по лицето. Хвърляйки мръсната и ненужна ръкавица на пода, аз излязох от стаята, като междувременно презаредих арбалета с обикновени болтове с тайната надежда, че тук няма да срещна нищо по-ужасно от плачльото-смехурко. А и не исках да губя магическите заряди преди Храд Спайн. Не се знаеше какви приятелчета щях да срещна в подземните му зали.

С крайчеца на окото си забелязах дървена стълба, водеща надолу към улицата. Нямах никакво желание да вървя по старите покриви. Достатъчно синини получих, не ми се искаше пак да пропадам и да рискувам да си счупя гръбнака.

Стълбата тъжно скърцаше и стенеше, но не се разпада под краката ми, за което й поднесох искрените си благодарности. След това се замислих и добавих благодарности и към Сагот за търпението му към лудориите ми. Сивожълтият правоъгълник, образуван от блуждаещите сенки и лунната светлина навън, ярко изпъкваше на фона на тъмната стена на мястото на липсващата врата. Минах през него към улицата на Маговете и като се придържах плътно до стените на мрачните къщи в най-тъмната сянка, хукнах към кулата на Ордена.

Вътрешно, с непостижимо само по себе си чувство, усещах как капките време безжалостно изтичат и съвсем скоро утрото ще се появи и ще прогони нощта. Още час, дори по-малко, и тъмният хоризонт ще се озари от неуморната лятна зора, след която ще последва и утрото. Утро, което в дадения случай ще означава гибел за всичко живо, намиращо се в този момент в Забранената територия. Забързах ход, плъзгайки се в сенките, слях се в едно цяло с тях и затанцувах със сивите си приятелки под звуците на музика, която чувах само аз.

Танцувах със сенките и сенките ме носеха на своите пепеляви лебедови крила. Напред и само напред, там, където тясната улица се разширяваше, превръщайки се в неголям площад, приютил кулата на Ордена.

Не забелязах как се озовах на границата на улицата на Маговете и площада. Спрях, прикрит в плаща на сянката, хвърляна от стара двуетажна къща без покрив. Срещу мен имаше още една къща, последното човешко жилище преди празния площад. Въпреки че не беше точно така. Площадът не беше празен. Като ням укор, ужасна болка и страшна руина на два етажа стоеше самотната и мъртва стара кула на Ордена. Силата на Кронк-а-Мор не я беше пощадила — нищо не беше останало от миналото величие и изисканост на постройката. Черната виелица добре беше поработила над някога прекрасното творение на маговете на Ордена.

— Земел, Земел, какво направи! — простена Валдер.

Да, катастрофата е била ужасна, изобщо не завиждах на хората, имали нещастието да са наоколо, когато се е разбушувала неуправляемата стихия. И камъче не беше останало на голия и абсолютно чист площад, заобиколен от скелети на къщи и облян като приказна поляна от пречистващата светлина на отиващата си луна. Но нали кулата е имала не три етажа, а много повече, и по време на експлозията останките им би трябвало да са се разпръснали по целия площад. Но ги нямаше. Беше чисто и празно. Просто са се изпарили и край.

— Колко време ще стоим тук? Времето изтича! — гласът, раздал се неочаквано от непрогледния мрак на отсрещната къща, ме накара да се отърся от мрачните мисли и изненадано да се загледам в тъмното, откъдето дойде.

Гласът определено беше на жив човек, а не на някакъв призрак.

— Успокой се, Шниг. Или ишкаш да свършиш като стария Ростгис? — раздаде се в отговор неприятен писклив глас.

Точно като трол, ударил се по най-чувствителното място!

— Успокой се, Шниг, успокой се, Шниг — недоволно замърмори първият. — Ростгиш сам си беше виновен: заплесна се и попадна в устата на зомбито, а тук няма какво да чакаме! Вземаме плановете и се изпаряваме!

— Ако преди това зомбитата не ни нападнат! Ростгис в последно време само се наливаше — усмихна се вторият. — А сега как предлагас да влезем в тази проклета кула? Направо? Ние не сме тезката кавалерия на негово велисество! Трябва внимателно да премислим всичко, инасе сте загубим главите си!

— Ами измисли, Славей! — гневно подхвърли Шниг. — Утрото наближава, време е да действаме.

— Ама замълси зе! Мисля! — ревна Славей и Шниг млъкна.

Така, така, така. Тези имена ми бяха познати. Двамата майстори-крадци Шниг и Славей работеха за гилдията, а следователно и за плужека Маркун. Бяха майстори в занаята. Но работеха мръсно, често оставяха трупове след себе си. Славей беше бледен дребосък, за сметка на това умен за сто крале. А Шниг — здрав, с огромни мускули — отстрани изглеждаше тромав и глупав. Е, мнозина от така мислещите се оказваха на Кейовете18 с нож под лопатката.

Да, и Ростгиш познавах, мир на праха му. Появи се преди две години в Авендум и веднага се присъедини към тези двамата. Също като тях не подбираше много средствата, но беше добър крадец, макар и не чак майстор — прекалено много пиеше, реакциите му бяха ужасни, и ето че накрая беше послужил за вечеря на зомбита. Излизаше, че на Спящата котка съм попаднал на неговите останки. Нямал е късмет, бедният.

Никога не бях имал вземане-даване с Шниг и Славей, ние, меко казано, не се понасяхме. А и те бяха опасни момчета, от тях всеки момент можеш да очакваш нож между ребрата. За какъв мрак са в Забранената територия?

— Планът в теб ли е? — изписка Славей.

Пищенето му като на комар болезнено дразнеше слуха, тия изглежда не смятаха за нужно да се крият и вдигаха шум по цялата улица. Да не би освен зомбита нищо друго да не са срещнали? И всички останали изненади са се паднали на мен?

— Онзи, който взехме от Кралската библиотека ли? Да, ето го. Светни.

— С какво? — ядосано изръмжа Славей. — „Светлинките“ останаха в проклетия Ростгис! Сега зомбитата ги хапват!

Аха! Ето значи за кого говореше стария Болт. „Мрачни и неразговорчиви“. Явно в библиотеката са отишли Шниг и Ростгиш, Славей дядото щеше да го запомни. Излиза, че тези момчета имат Поръчка, щом са пъхнали под носа на Болт пръстен на някакъв влиятелен човек! Жалко, че не се сетих да разпитам стареца за пръстена, сметнах ги за глупави брътвежи на изкуфял дъртак! Непременно трябва да се върна и да поговоря по-надълго със стареца. Кой ли може да ги е пратил?

— Трябва да вземем проклетите карти или каквото там има, докато оня негодник още не ни е изпреварил.

— Засто си толкова нервен? — Славей беше, както винаги, спокоен и разумен. — Гарет скоро няма да се появи тук. А мозе и съвсем да не се появи. А ако се появи, клиентът, доколкото разбрах, е наел няколко стразници, така че ако несто стане, да го убият.

— Този Гарет определено е голяма досада. Маркун направо кръв дриска само от името му, клиентът и той нареди да го очистим, ако го мернем. А онзи, на когото служи клиентът, както и всички ние, започва да се изнервя.

Гарет? Интересно, за какъв Гарет говори Шниг? Е, със сигурност не за мен! Думата „негодник“ не се отнася за мен. И още нещо… Оказва се, че тайнственият собственик на пръстена е наел не само крадци, но и смелите и честни стражи, начело с вече покойния Жастин, закован от нервните доралисци. Ин-те-рес-но! Целият в слух, аз продължих да слушам нататък.

— Да го очистим? — гадно се захили Славей. — Да не си си загубил и последните остатъци от мозък, Сниг! Макар да изглежда кекав и мършав, и през ум не ми минава да се бия с Гарет, както оня ненормалник Ролио. Свършваме си работата, приключваме с Поръчката, вземаме парицките и изчезваме в някое място с по-топъл климат. Някъде в Загоре. Там никой няма да ни намери. С мрака шега не бива.

— Мислиш, че е толкова лесно да си тръгнеш от Господаря? — раздаде се насмешлив глас и аз изтръпнах.

Този глас щях да го разпозная сред хиляди. Беше много променен, вече не беше мъртвешки и безжизнен, но аз го познах. Беше на съществото, което разговаряше онази нощ с херцог Патийски, а после го уби. Беше на същата нощна твар, на която бях забил закалена стомана в гърба и която изобщо не обърна внимание на болта.

— Дори не си помисляй за бягство. Ще си тръгнеш само тогава, когато той те пусне, човеченце. Нали… — гласът замълча, а после с тайна надежда за отрицателен отговор попита: — Нали се верен на Господаря?

— Аз съм верен — гласът на Славей беше дрезгав и изплашен. — Ние сме верни.

— Да, да, ваша милост, ние сме верни на Господаря — с подкупващ глас се включи и Шниг.

От тъмнината се раздаде тих доволен смях и сякаш зърнах мимолетно проблясване на жълти очи.

— У-умни човеченца — проточи гласът. — Тогава защо още не сте намерили картите на Храд Спайн? Загубихте ли се, малките?

За щастие не виждах нито съществото, нито крадците, стоящи отсреща, в мрака на разрушената къща. Само чувах. И много се надявах, че и те от своя страна не могат да видят притихналата ми персона. Бях абсолютно сигурен, че хората няма да ме забележат, но пък този Посланик… Ако погледне в моята посока и… За това, какво може да се случи в този случай, се опитах да не мисля.

— Не, какво говорите, ваша милост. Ние просто чакаме. Чакаме да дойде подходящият момент — думите излитаха от гърлото на Шниг като откачена скоропоговорка. — Тъкмо вече щяхме да тръгваме.

— Тръгваме веце, тръгваме. Не се съмнявайте.

— Намерете картите и ги унищожете, а после може да изчезвате накъдето ви видят очите — в гласа на Посланика се прокрадваше неприкрито презрение.

— Н-н-но, ваша милост — Шниг очевидно много се изненада. — Клиентът каза да занесем документите на него. Ние просто не можем…

Шниг прекъсна тирадата си и кой знае защо започна да хрипти, а партньорът му ахна уплашено.

— Господарят не е свикнал да чува „не можем“. На него му трябват слуги, които могат! А тези, които не са способни да изпълнят и елементарна задача, не са достойни да му служат, те са просто насекоми! Досадна пречка!

Хриптенето на Шниг премина в очарователно бълбукане.

— Милорд, позволете да отбележа, че Шниг в никакъв случай не искаше да изглежда ненужен! — проплака Славей. — Ние още сега ще намерим тези документи!

Раздаде се звук на падащо тяло и облекчените хрипове на Шниг, опитващ да си поеме дъх.

— Знаете много добре, че вашият клиент също служи на Господаря, а Господарят каза, че картите на Храд Спайн трябва да бъдат унищожени, в противен случай могат да попаднат в ръцете на краля и неговите слуги. Предайте го това на този глупак, когото наричате ваш клиент! Това, че е влиятелен, не означава, че трябва да се мисли за звено на Борг. Нека си спомни покойния херцог Патийски!

— Всичко разбрахме, васа милост — потвърди Славей. Шниг не преставаше да кашля. — Ще предадем всичко, което казахте.

— Чудесно, а сега изпълнявайте! Да не мислите, че ако можех да вляза в кулата, щяха да ми трябват вашите услуги?

Посланикът не остана да чака отговор на въпроса си. В тъмния отвор на къщата се появи нещо още по-тъмно. Отново проблеснаха жълтите очи. Посланикът бавно огледа тъмната улица, погледът на жълтите очи се плъзна към мястото, където стоях, задържа се за миг, но преди още да успея да се уплаша, той рязко подскочи във въздуха, изплющя с черните си крила и се разтвори в нощта.

На улицата се възцари тишина, прекъсвана единствено от отчаяните хрипове на Шниг.

— Про… кхъ-кхъ! Проклета твар… кхъ-кхъ! Едва не ме у… кхъ!… души!

— А ти какво оцаквасе? — озъби се Славей. — Тръгнал да спори с него! Трябва да мислис! Кази благодаря, че остана зив! С посланиците на Господаря не се говори така!

— Да върви в мрака тази твар! И ти върви в мрака! Кхъ-кхъ! Пфу! — Шниг се изплю, но веднага продължи: — И аз, глупака, да вървя в мрака, че послушах Маркун, който така ни натресе този Господар! Да върви в мрака и клиента! И проклетите документи да вървят в мрака! Кхъ-кхъ!

Шниг го заля нова вълна кашлица. Изглеждаше, че покривът на къщата няма да издържи на гръмовния звук и ще се срути, погребвайки под себе си двамата крадци.

В този момент нещо много подобно на човешка фигура се появи на сцената. Фигурата бавно се приближаваше откъм улицата на Покривчиите и крачеше през площада. Посоката й изобщо не ми хареса, тъй като вървеше право към улицата на Маговете.

Страхотно! Още повече, че се намирах точно на пътя й! Налагаше се бързо да прекося улицата и да се скрия в къщата, където бяха двамата крадци, там мракът беше по-непрогледен и нощен тип като мен можеше да се скрие много по-лесно. Не можах да се шмугна през вратата, защото от нея излязоха двамата крадци и едва не се сблъскахме. Но успях да отскоча встрани и се притиснах към стената — за щастие тук наистина беше толкова тъмно, че не можех да различа и собствената си ръка. Но майсторите-крадци затова са майстори, за да чуват и най-незначителните шумове.

— Тук има някой — прошепна Шниг и чух как тихо изтегля ножа си от канията.

Славей и Шниг застинаха, заслушани в нощта, но после и те забелязаха приближаващата се откъм улицата на Покривчиите фигура.

— Тс-с-с. Виж — прошепна Славей.

А имаше какво да се гледа. Към нас се приближаваше човек. Съвсем истински човек, само че прозрачен — през него ясно се виждаха кулата на Ордена и каменната настилка на площада, сякаш беше изтъкан от някаква призрачна мъгла. Мъжът беше облечен в дълъг хитон, каквито носеха маговете, и се подпираше на магическа пръчка. Призрак. Призрак на маг. Беше на не повече от двадесет, двадесет и пет ярда и непоколебимо крачеше към улицата на Маговете, където се бяхме притаили аз и моите съперници-крадци.

— Така-а-а! — достигна до мен тихото мърморене на призрака. Гласът му се раздвояваше и дори разтрояваше, от което възникваше доста странно ехо. — Вс-сички-и-и ме зарязаха. Предатели. Къде са? Къде? Търся-търся. Обикалям-обикалям. Намирам-намирам. Така-а-а. Вс-сички-и-и ме зарязаха.

Призракът мърмореше същата повтаряща се мантра, въртейки глава наляво и надясно в търсене на същите тези предатели. Вместо лице имаше размазано бяло петно, но аз изобщо не се съмнявах, че магът прекрасно вижда всичко. Замръзнах, Шниг и Славей, застанали малко по-нататък — също. Крадците не можеха да ме видят, но съвсем ясно виждаха мага, затова притихнаха като мишки, усетили гладна котка. Някой зад мен изтрака със зъби, но се овладя и отново утихна. Предполагам, че беше Шниг, той винаги се отличаваше с прекалената си нервност.

Призракът спря на няколко ярда от нас, точно по средата на улицата, и отново поклати прозрачната си глава.

— Обикалям-обикалям. Намирам-намирам — той направи кратка пауза и много озадачено каза — Намирам-намирам.

И аз, и тези зад мен, спряхме да дишаме.

— Аха! Е-е-ето ги! Скрили са се! Знам, че сте тук! Намирам-намирам — отново отекна ехото.

Призракът протегна пръчката и като слепец започна да я върти наляво и надясно, приближавайки бавно към нас. И тогава осъзнах, че ако веднага не направя нещо, ще се возя на рачешка шейна19. След десетина секунди ще ме напипа с пръчката и тогава край с мене. Имах само един шанс, глупав до невъзможност, но аз все пак реших да го използвам, още повече, че беше време да се отърва от неочакваната конкуренция в лицето на Шниг и Славей. Изчаках момента, когато ще се озова между призрака на мага и притаилите се в мрака крадци, и пристъпих към действие.

Прекрачих от мрака на осветената от лунната светлина улица и чух смаяни възклицания зад гърба си.

— Огън! — изревах силно, а после се проснах на земята, покривайки главата си с ръце.

Магът изстреля заклинанието автоматично, точно там, където се намирах до преди секунда. Може и да беше призрак, но уменията си не беше загубил. Въздухът изрева, когато нещо прелетя над мен, последва плътен удар, грохот и виковете на ужас и болка на нещастните крадци, улучени от заклинанието на мага. Правилно бях преценил траекторията на изстрела, заставайки точно на линията между мага и крадците. Призракът улучи — вярно, не мен, но улучи. Не останах да видя какво се случва със слугите на Господаря. А и нямах намерение да си лежа на камъните точно пред призрака. Скочих на крака, заобиколих мърморещия маг и като побъркал се от пролетното слънце заек, криволичейки и подскачайки, се понесох по площада в посока на кулата.

Виковете на хората спряха, не знаех загинаха ли крадците, работещи за неизвестния слуга на Господаря, или просто им е стигнал ума да млъкнат — на мен лично изобщо не ми беше жал за тях. Или аз тях, или те мен. Или този проклет мърморещ призрак всички нас.

Между другото, за призрака. Мърморенето зад гърба ми спря, въздухът отново изрева, аз отскочих на една страна и успях да забележа как една мъглива сфера, оставяща след себе си димна опашка, прелетя над площада, докосна каменната настилка, подскочи като детска топка и с грохот се взриви до някаква къща, правейки в стената й голяма дупка.

Смених тактиката: напред, подскок, рязко вляво, напред, подскок, рязко вдясно, подскок, внезапно спиране, рязко надясно, отново напред. Точно като бълха в тава. Най-изненадващото беше, че тази тактика сполучи. Още три димни сфери прелетяха над площада и се взривиха далеч от мястото, където бях. Веднъж отново ми се наложи да се просвам абсолютно неизящно на земята, когато магическият снаряд на мага удари в кулата на Ордена, но не се взриви, а отскочи от нея, промени траекторията си и се понесе право към мен. Имах време само да видя как димният снаряд бързо нараства, летейки право в лицето ми; нямах време да отскачам и просто паднах, а веднага щом магическата смърт мина над главата ми, скочих и добре че кулата вече беше пред мен. Проклетият призрак, дано гхолите да му изгризат костите, крещеше някъде откъм улицата на Маговете, а аз трескаво затърсих врата. Наложи се да тичам около осветената от луната кула и да съм изложен като на длан пред погледа на разбеснялото се привидение. То доста бързо се приближаваше, крещейки ядосано, че смята да пържи Гарет за вечни времена.

Поредният снаряд удари кулата точно над главата ми, но, както и предишния, отскочи от нея и полетя обратно. Явно дори след преживения унищожителен катаклизъм тя беше съхранила в себе си частица магия, не позволявайки на никого да я замерва със заклинания и да разрушава стените й. Слава на Сагот, най-накрая намерих вратата! Беше на западната страна на кръглата кула, точно както я бях видял в будния си сън, когато временно бях Валдер. Огромна масивна бронзова врата. Задърпах трескаво халката, но вратата дори не помръдна. Ключалки липсваха, така че шперцовете не вършеха работа, а проклетият призрак, скрит сега от стената на кулата, скоро пак щеше да се появи и да започне безумната си стрелба. Дръпнах за последно вратата, после я изритах и ядосано изругах. Времето изтичаше. От една страна призрака, а от друга — настъпващото утро. Хвърлих бърз поглед към звездите. Само Короната на севера и Летен букет все още се виждаха ясно, останалите съзвездия бяха практически невидими. Луната бледнееше, буквално минута — и светлината, озаряваща кръглия площад, ще стане разсеяна и бледа.

Двадесет минути — и ще е утро. Край. Ако не се случеше някакво малко чудо, никога няма да се измъкна от територията, това беше сигурно. Можех вече да се считам за покойник! Ако преди това не ме убие нямащият мира побъркан призрак. Мърморенето на мага се раздаде съвсем близо.

Да се скрия в кулата? Може би ще мога да изчакам там до следващата нощ? Вкопчих се в тънката сламка надежда и отчаяно напрегнах мишци, за да открехна поне малко проклетата врата.

Никакъв ефект. Нямаше да вляза в кулата, всичките ми усилия се оказаха напразни. Тъкмо се канех да хукна към спасителните къщи, когато гласът на Валдер в главата ми произнесе: „Отвори се, това съм аз“.

Вратата плавно се отдръпна, пропускайки ме приятелски в мрака на мъртвото здание.

— Ето те-е-е! — тържествуващото ехо се раздаде точно до ухото ми, аз бързо скочих под закрилата на кулата и вратата рязко хлопна, оставяйки ме в непрогледна тъмнина.

Секунда по-късно нещо със страховит трясък се блъсна в нея. Упоритият призрак изобщо не искаше да се успокои. Интересно, да не би да се кани да разбие вратата и да ме измъкне като охлюв от черупката му?

„Не се притеснявай — отговори Валдер на моите мисли. — Това няма да причини никаква вреда на вратата, тя е създадена специално за такива удари. Ще пусне само свои и то по заповед на архимаг. Оня отвън никога няма да влезе тук.“

„Кой е този призрак?“ — попитах, докато опипвах в пояса за „светлинка“.

„Не знам, не го познавам“ — в главата ми изскочи асоциация за свиване на рамене.

„Мога ли да изчакам тук през деня? В кулата безопасно ли е?“

„Уви, приятелю, мисля, че не. В тази част на града няма безопасно място. Съжалявам.“

— Сагот! — двадесет минути и край.

Трябва да правя нещо. Трябва да се занимавам с нещо, иначе ще завия от мъка.

Прошепнах заклинанието, като не пропуснах преди това да си затворя очите, и „светлинката“ весело грейна. Държейки я пред себе си, аз огледах вече познатата ми от съня обстановка. Всичко беше същото, с изключение на това, че стените бяха обгорени, а на пода лежеше еднокрак човешки скелет. Костите на втория крак се търкаляха наблизо.

„Стар приятел“ — тъжно прошепна Валдер.

Приятел? О, да! Архимаг. Как му беше името? Илай? Не… Илио. В непосредствена близост до човешкия скелет лежеше овъгленото трупче на дете… Не, гхол. Точно като в съня.

Но нямах време да разглеждам, трябваше да вървя нагоре, където, по думите на Арцивус, беше разположен архива. Трябваше да намеря плановете на Храд Спайн и да изчезвам, тъй като в мен се зароди поредната безумна идея. В главата ми Валдер тихо се засмя, очевидно одобряваше плана ми.

Полетях по черната мраморна стълба, която като гигантска змия се усукваше около централната черна колона. Светлината измъкваше от мрака изрисуваните по колоната фрески с теми от историята на Ордена. Ето го вторият етаж, ето я и вратата, водеща в архива. Случайно вдигнах глава. Третият етаж беше все едно отхапан, краищата на стълбата стърчаха в нищото, над мен беше предутринното небе. Това беше всичко, останало от величието на кулата на Ордена.

Втурнах се през вратата и се озовах в широк и дълъг коридор. Светлината освети изгнили султанатски килими на пода, изящна резбована мебел, гоблени по стените и нито една врата.

„Напред! Залата на архива е по-нататък!“

Затичах се, стените се плъзгаха покрай мен, но желаната врата я нямаше. Коридорът изглеждаше безкраен, явно маговете на Ордена бяха направили нещо с пространството, за да разширят малко помещенията в кулата.

„Спри!“

Едва не подминах някаква врата вдясно от мен. Вратата беше полуотворена, сякаш някой спешно бе напуснал архива. Може и така да беше — магът, който се е върнал от Храд Спайн и е трябвало да мине с картите през Закритата територия, така и не се беше върнал в Ордена. Голям майтап ще е, ако изобщо не е стигнал до тук. Отворих вратата и влязох в огромно помещение. Времето беше съвсем малко. Десетина минути — и слънцето ще се покаже.

Хм-м. Не беше лошо. Кралската библиотека би се пръснала от завист. Дори в нея нямаше такова количество магически книги и древни томове. Рафтове, рафтове, рафтове. Книги, книги, книги. И всичко беше пропито с магия. Външен човек можеше с часове да обикаля и пак да не намери търсеното. Х’сан’кор да изяде покойната ми баба!

„Направо! — изрева Валдер. — Сега наляво! Продължи по този рафт, като свърши — пак наляво! Точно така. Напред, още напред, още напред… Спри! Обърни се! Това е!“

Запъхтян, аз се озовах пред изящна кристална масичка, на която самотно стоеше голяма черна кутия, украсена със сребърни елени. Капакът й беше вдигнат и аз различих свитък документи. Ето за какво бях дошъл! С треперещи ръце сграбчих съкровището и го пъхнах в чантата си. Време беше да изчезвам.

— Шдуъйрук! — завиках с всички сили. — Шдуъйрук, аз съм!

Няколко мига нищо не се случи. За това време успях порядъчно да се изпотя, опасявайки се, че планът ми няма да сработи. А после направо от рафта излезе моят познат демон с глава на овен. Черна, с малинови петна. Сладур.

— Е? Намери ли Коня? — зелените очи яростно блестяха.

— Отнеси ме до края на Закритата територия, в началото на улицата на Покривчиите — съвсем учтиво и възпитано помолих аз.

Но демоните явно не ги учеха да бъдат учтиви и възпитани.

— Ти да не си изкукал, човече? — изсъска Шдуъйрук и ме сграбчи за гърдите. — Или си препил? Аз да не съм ти слуга?

— Трябва да се махна от тук! — не ми беше до спорове с тази твар. — Отнеси ме, където те помолих, и ще ти кажа къде ще получиш Коня!

Демонът ме изгледа ядосано и подозрително, очевидно се чудеше как да ме изяде, но накрая разумът все пак победи. Той разтвори черните си пръсти и ме пусна.

— Добре, ще те отнеса, където искаш, но ако лъжеш, ще ти изсмуча мозъка от костите.

— Чудесно — поех си дълбоко дъх аз.

Ако на негово място беше братчето му, „умния“ Вухджааз, вече щях да съм в корема му!

— Готов ли си, човече? — овенската глава на демона ме наблюдаваше с интерес.

Очевидно все пак беше решил да опита по-късно костния ми мозък.

— Да — без да гледам, сграбчих няколко древни книги от близкия рафт.

Какво да се прави, професия. Някои хора биха дали луди пари за тези книги — това си беше бонус, щом така и не успях да надникна в гномската банка.

— Аз само да взема…

Шдуъйрук ме сграбчи за яката и ме придърпа към себе си.

Пляс!

Миг — и ме връхлетя стена, още миг — и нещо сиво се мярна пред очите ми, а ушите ми заглъхнаха, сякаш натъпкани с памук. Следващ миг — и аз вече стоях, примигвайки изумено, до магическата стена, а пред мен в отстъпващия здрач се виждаше улицата на Покривчиите.

— … няколко книжки — завърших прекъснатото изречение.

— Ти и така ги взе — изсумтя демонът. — Е, къде е Камъка?

— Ела в сряда в „Нож и брадва“ точно една минута след полунощ. Там ще ти дам твоя Кон.

Шдуъйрук приглушено изръмжа и оголи зъбищата си.

— Усещам, че лъжеш.

— Защо да лъжа? — свих рамене и нервно погледнах към небето. Две минути до разсъмване, не повече. — Винаги можеш да ме намериш. Но ела точно на минутата, в която ти казах, иначе Коня може вече да го няма.

— Не ме учи, малко змийче! Ще дойда! — изръмжа демонът и изчезна в стената на близката къща.

Поех облекчено дъх, внимателно поставих книгите отгоре на стената, покатерих се на нея и бях на път да скоча, когато си спомних за нещо недовършено.

„Валдер, трябва да си отидеш.“

„Благодаря ти, тръгвам си“ — веднага се раздаде гласът на архимага.

„Благодаря ти и довиждане. Живи в светлината.“

Почувствах как нещо изчезна от мен. Архимагът си отиде.

Скочих от стената, протегнах ръце и взех магическите книги. Е, това беше, направих нещо, което никой не беше правил преди мен — прекосих от край до край Закритата територия. Вярно, с мошеничество и като се възползвах от помощта на демон, но за това другите не е задължително да знаят. А сега да спя, да спя, да спя.

Тъкмо тръгвах, когато иззад стената се разнесе вик на болка:

— Гарет, спаси ме!

Сложих книгите на земята, подскочих, хванах се за горната част на стената, набрах се и погледнах кой ме вика. По улицата на Покривчиите, накуцвайки, препъвайки се и падайки, тичаше човешка фигура. В нея разпознах Шниг. Значи беше оцелял. Въпреки че притискаше едната си ръка към тялото и влачеше десния си крак, но беше оцелял. И не просто оцелял, а беше пробягал цялата гигантска улица на Покривчиите, след това, явно забелязвайки как минавам през стената, се беше вкопчил в единствения си шанс. Сам не би могъл да се прехвърли през стената, а ето че аз можех да му помогна.

— Гарет, не ме оставяй, моля те! — изкрещя той.

Не се отличавах с особена любов към ближен, който мечтае да ми забие нож в ребрата, но трябваше да помогна на Шниг. Това беше великолепен шанс да науча повече както за клиента му, така и за тайнствения Господар.

— По-бързо! — извиках на бързащия крадец. — Забързай! Всеки момент ще съмне!

Простоватото лице на крадеца застина в израз на отчаяние. Напъваше с всички сили, но до стената оставаха повече от двадесет ярда.

— Хвани ме за ръката! — протегнах му ръка, но от стената не слязох, предпочитах тялото ми да е в града на Занаятчиите.

Шниг не успя. Хоризонтът избухна в розово и разпръсна тъмнината от небето. Рязко се дръпнах назад и се плъзнах по стената обратно, но все пак успях да видя как бедния Шниг от всички страни бе ударен от ослепителни лъчи пурпурна светлина. Миг по-късно от другата страна на стената се чу сподавен вопъл — и тишина.

— Армия пияни джуджета да ме стъпче — промърморих потресен и поклатих глава.

Сагот само знае какво става под носовете ни.

Ужасно се уморих, да даде Сагот да се добера до легло, оттам и залп на гномски оръдия няма да ме вдигне. Взех от земята тежките книги, притиснах ги към себе си и със забързаната походка на тръгнал по много важни и неотложни дела човек закрачих през пробуждащите се квартали в града на Занаятчиите.

В тази част на града ставаха с първи зори. Занаятчиите казваха сбогом на съня още докато другите спяха. Ако искаш да печелиш, ставай по-рано. Хлебарят вече разпалва пещта си, от неговия дом приятно мирише на прясно тесто; млекарят бърза нанякъде, бутайки пред себе си количка, отрупана с метални бидони; в Пристанищния град бързат калайджии; отчаяно прозявайки се, бърза по пътя си все още несъбудил се напълно бояджия. Още едва-едва просветваше, а трудещите се хора вече бяха на крак и се заемаха с обичайните си задължения.

Вятърът донесе звуци на коване от квартала на Оръжейниците и Ковачите. Аз лично не завиждах на живеещите в близост до тези райони на града. На няколко пъти градските старейшини имаха идеята да вземат всички работещи с метал и да ги преселят в Предградията, но всеки път кралят се противопоставяше на тази идея. И по принцип беше прав. Ако неочаквано Авендум бъде обсаден, тогава ковачите и оръжейниците, заедно с техните работилници и цехове, щяха да станат изключително ценни за отбраняващите се, а когато идва враг, по-добре ценното да е зад стените, а не пред тях.

— Я да тръгваш! — стара хилава бабичка размахваше също така стара и разчекната метла към валящ се по земята пияница. В града на Занаятчиите не обичаха мързеливците. — Ставай, ставай! Виж го как се е пльоснал!

Мисля, че след съобщението, че нощните демони завинаги са прогонени от Авендум, броят на пияните, не успели да се доберат до домовете си и заспали на улицата, рязко се беше увеличил.

Градът продължаваше да си живее и изобщо не обръщаше внимание на това, което се криеше зад бялата стена на Закритата територия. За двеста години хората свикват и с такова страшно съседство.

— Е, има си там зло, но нали стои зад стената, стои си тихо, не закача никого, не ни посяга, не ни пречи да си живеем. Така че какво! Дедите ни са живели така, бащите ни също, сега и ние така живеем. И за нашите внуци и правнуци ще е достатъчно!

Така мисли почти всеки в града.

— Може би ще ни се размине, няма да ни засегне, ще изчакаме, ще го преживеем, Орденът за какво е?

Понякога ти писва от тези глупаци, иска ти се точно такова зло да ги сполети! Това е все едно да седиш на буре със запален фитил под ясно небе и да се надяваш, че ще завали. Наясно съм, че с тази язва насред града, Забранената територия, не може да се направи нищо, но и да си затваряш очите, надявайки се, че боговете ще те спасят, също не може! Защото…

Пфу! Уморен бях, много уморен, щом започнах сам със себе си да споря на философски теми.

Скоро градът на Занаятчиите остана зад гърба ми, хората бяха малко и аз набързо пресякох още полупразната в тези ранни часове на деня част от града. Някои ме гледаха подозрително, явно видът ми беше съмнителен, но конкретно днес изобщо не ми пукаше за тях. Какво от това, че лицето ми бе по-мръсно, отколкото на риещ земята трол, че по брадичката ми имаше засъхнала кръв, а ризата ми бе сякаш са я драли озверели мартенски котараци? Да не говорим за ножа на бедрото ми, странния арбалет на гърба, торбата, книгите в ръката, мрачната физиономия и навъсения поглед. Изобщо, мотае се тук някакъв тип — да се чудиш дали да се криеш или да викаш стражата.

А на вас какво ви влиза в работата, господа граждани? Не виждате ли, че съм уморен? Вървя си, без да закачам никого, по своите си важни и не толкова важни работи.

Моята не съвсем радостна физиономия отблъскваше любопитните и аз необезпокояван стигнах до площада на Катедралата. За щастие по пътя не срещнах нито един служител на Лантен.

Провървя ми. Бях улучил времето за смяна на патрулите. Едните стражници отиваха да спят, а другите тъкмо напускаха казармите. Ако се бях сблъскал с тези глупаци, нямаше да избегна разпита. Стражниците сутрин са настървени, поне докато не се уморят от цял ден обикаляне, и не можеш да ги баламосаш.

Приближих портите на Катедралата, където ме посрещнаха вече познатите ми старци-жреци. Създаваше се впечатлението, че тези стари развалини така и не бяха напускали поста си, откакто ги видях за последен път. Кой ги знае! Може и наистина да беше така. Двамата старци ме огледаха с не особено радостни погледи, но тук не ги бяха сложили да мислят, а с много важна и отговорна задача — като отвъдморски папагали да повтарят една и съща фраза:

— Ти бориш ли се с Мрака в себе си?

А! Точно това имах предвид! Папагали!

— Аз унищожавам Мрака — отвърнах уморено, с намерението колкото е възможно по-скоро да приключа с цялата тази глупава помпозност и да заблудя неуморимите жреци.

— Тогава влез и се обърни към Тях — отговори ми някак вяло и неуверено вторият жрец.

Най-вероятно моят вид не предразполагаше към дълги теологически беседи.

— Веднага ще се обърна — промърморих аз, насочвайки се към жилищата на жреците на Сагот. — Особено към онзи, който взема по жълтица за идиотски съвети.

Фонтанът във формата на рицар и огр все така весело си ромолеше, бълвайки водопад искряща вода. Около статуите на боговете се въртяха свещеници. Сутрешно почистване, докато още не са се появили енориашите. Един от жреците внимателно търкаше с кърпа лицето на Сагра, друг слагаше букет цветя в краката на миловидния Силни. На мен не ми обърнаха внимание, което ни най-малко не ме обиди.

Пред арката, предизвикваща в главата ми не най-приятни спомени, спрях. Поколебах се за миг и направих крачка. Нищо не се случи. Никаква свръхумна твар не се канеше да ме хваща. Странно. Възможно ли беше да се е случило нещо? Поразходих се напред-назад, очаквайки кога най-накрая някой ще се накани да ме сграбчи. Безрезултатно. Да го отнесе мрака този Вухджааз! Изплюх се и се затътрих към покоите на Фор.

По пътя срещнах няколко жреци, които гасяха факлите, горели цяла нощ. Служителите на Сагот не ми обърнаха внимание, явно бяха предупредени от Фор за предстоящата ми визита.

Приближих до познатата врата, бутнах я и се намъкнах в обителта на Фор. Той очевидно не беше лягал, а беше прекарал на масата цялото време, през което отсъствах. Масата, между другото, беше празна, ни трошичка храна — още една странност. Значи учителят се притесняваше за безпътния си ученик.

— Дойде все пак — оживи се Фор, когато ме видя, но не тръгна да изразява радостта си. С това можеше да заблуди всеки друг, но не и мен. — Успя ли?

Мълчаливо тръснах на масата чантата с документите и книгите.

— О-хо! — възкликна той. — Не го очаквах. Как беше там, ще разкажеш ли?

— По-късно — промърморих аз. — Малко по-късно. Събуди ме, когато се стъмни.

И с тези думи, като едва успях да смъкна мръсните дрехи от себе си, се проснах на леглото и потънах в дългоочаквания сън.