Приливи на Мрака

Шест

Гул’дан беше бесен.

— Защо още не сте готови? — крещеше той.

Другите орки се свиваха пред него. И преди бяха виждали главния уорлок бесен и знаеха, че може да използва страховитата си мощ срещу тях само защото не е доволен от нещо.

— Опитваме се, Гул’дан — отговори Ракмар.

Най-старият оцелял оркски некромант след самия Гул’дан бе Ракмар Шарпфанг26. Той бе неофициалният главатар на некролитите27 и често изпълняваше ролята на информатор за постиженията им… или провалите им… на главния уорлок.

— Успяхме да съживим телата, да, но не можем да им дадем съзнание. Те не са много повече от едни черупки. Можем да ги контролираме, но движенията им са тромави и бавни. Така не биха представлявали особена заплаха за когото и да било.

Гул’дан се загледа в телата зад Ракмар. Бяха човешки — на убити воини от Стормуинд и трябваше да се превърнат в мощен отряд за Ордата, както уорлокът беше обещал на Дуумхамър. Но само ако безполезният му помощник успееше да ги трансформира в нещо повече от тътрещи се останки, каквито бяха сега!

— Намери начин! — изрева Гул’дан, а от устата му се разхвърча слюнка.

Той сви юмруци, изкушавайки се да ги засили към непомръдващите некролити, но от това нямаше да има никаква полза. Явно, щом са мъртви, няма да могат да му помогнат… Изведнъж го осени мисъл и той се завъртя на пети, изумен от собствената си гениалност. Разбира се! Това е отговорът!

— Прав си, Ракмар — каза спокойно той и с две ръце приглади предната част на робата си. — Опитваш се. Разбирам. Това е нещо ново и различно, и би било предизвикателство за всеки. Нямам право да се гневя, задето не си успял. Моля, върни се към работата си. Ще те оставя на мира да продължиш с експериментите си.

— Ъ-ъ, благодаря — запелтечи Ракмар, изумен.

Гул’дан забеляза, че оркът остана особено изненадан от рязката промяна в поведението му, както и останалите уорлоци зад него. Той потисна смеха си и просто кимна и се обърна. Нека си мислят, че е съжалил за изблика си или дори, че се е разсеял от нещо друго и е забравил за какво се е ядосал. Нека си мислят каквото искат. Скоро няма да има значение.

Докато вървеше, той се огледа. Чо’гал бе наблизо, както винаги — огърът-магьосник клечеше до една разрушена сграда достатъчно близо, за да му се притече на помощ в случай на нужда. И все пак бе достатъчно далеч, за да не бъде забелязан от некролитите, които биха се притеснили от присъствието му. Гул’дан кимна и двуглавият огър се изправи и се приближи към него, скъсявайки бързо разстоянието помежду им с широките си крачки.

— Некролитите постигнаха целта си — каза Гул’дан на огромния си лейтенант. — Сега ще получат нова, още по-сериозна цел.

Той се усмихна, потърквайки замислено брадата си.

— Събери приборите. Ще направим жертва.

— Ще призовем падналите си братя? — попита тихо Ракмар.

Той и останалите некролити стояха близо до олтара, който им беше заповядано да построят, и Гул’дан виждаше, че се опитват да разгадаят целта му. Нека се опитват. Докато успеят, ще е станало твърде късно.

— Да — отвърна Гул’дан, фокусирайки се върху заклинанието, което предстоеше да изрече. — Дуумхамър изби уорлоците, но душите им още са тук. Ще ги призовем и ще ги настаним в човешките тела.

Той се усмихна широко.

— Те ще се радват да се завърнат сред нас и отново да служат на Ордата.

Ракмар кимна.

— Това ще ги съживи — съгласи се той. — Но ще им даде ли сила? Или ще бъдат просто ходещи трупове?

Гул’дан се намръщи, изненадан и недоволен от това, че некролитът бе прозрял истината толкова бързо.

— Тишина! — заповяда той, възпирайки всякакви други въпроси. — Започваме!

Той започна ритуала, призовавайки магията си и усети как го изпълва със сила. Тя не беше достатъчна, но скоро и това щеше да се промени. Сега обаче той се концентрира върху задачата си да канализира енергията си към олтара пред него, за да я насочи към трансформацията, която трябваше да извърши. Ракмар и останалите некролити се присъединиха към него и започнаха да отдават своите некромантски сили на заклинанието. Това трябваше да отвлече вниманието им, за да не забележат, че Гул’дан се е преместил, преди да стане твърде късно.

— Рраааррр! — Гул’дан не успя да сдържи рева си, но това не бе от значение.

Той вече беше застанал зад Ракмар с кама в ръка и, когато по-високият орк се обърна към него, острието се засили и преряза гърлото му. Рукна кръв и опръска и двамата, Ракмар залитна назад и стисна раната си, опитвайки се да си поеме въздух. Той падна върху олтара и зяпна ужасен, а после се опита да се махне от него. Но Гул’дан се хвърли отгоре му, затисна го с крака и отмести ръцете му настрани. После заби камата в гърдите му и я завъртя, за да разшири раната. Протегна ръка, рязко я заби дълбоко и изтръгна все още биещото сърце на Ракмар. Пред очите на бившия си помощник Гул’дан изрече заклинание и магията му обви кървавото сърце, заклещвайки в него духа му. После магията на олтара се отприщи и трансформира сърцето, като го смали, втвърди го и му придаде неестествен блясък. Докато некролитите се свличаха на земята и телата им не бяха нищо повече от празни черупки, Гул’дан се усмихна към Ракмар и вдигна високо блестящия камък.

— Не се плаши, Ракмар — успокои той мъртвия орк. — Това не е краят ти. Тъкмо напротив. Ще изпълниш успешно задачата си, но с моя помощ. Отново ще се биеш за Ордата. И Дуумхамър ще получи немъртвите си воини.

Старият вещер се изсмя.

— Това ни е хубавото на некромантите — никога не оставяме нещо да иде на вятъра.

После вдигна поглед. Чо’гал вече беше убил няколко некролити, запазвайки по същия начин сърцата и душите им под формата на скъпоценни камъни. Останалите се свиваха, магията им все още бе свързана с олтара и те не можеха да избягат, а и бяха твърде уплашени, за да се бият. Гул’дан изсумтя. Колко са безполезни! Трябваше да се възпротивят. Но така дори го улесниха още повече. Той се засмя и се изправи на крака. После се запъти към останалите уорлоци, облизвайки кръвта по бивниците си. Скоро те щяха да бъдат достатъчно войнствени дори за най-кръвожадния командир.

— Е? — попита Дуумхамър, крачейки в полето. — Успя ли?

Гул’дан не пропусна да забележи, че въпросът на Военачалника бе подобен на този, който сам бе изкрещял на некролитите си преди няколко дни. Но този път отговорът беше различен.

— Да, велики Дуумхамър — отвърна той, посочвайки към труповете зад гърба си.

Дуумхамър се загледа над рамото му към фигурите, които бяха проснати на земята.

— Това са убити воини от Стормуинд — изсумтя Дуумхамър. — За какво са ми? Или ме повика тук да ми покажеш колко добре можеш да редиш трупове?

Той се усмихна злобно.

— За това ли ти стигат силите, Гул’дан? Да приготвяш трупове за погребение?

На Гул’дан му се искаше да изтрие самодоволната усмивка от лицето на водача си и да покаже на арогантния воин на какво е способна магията му. Но сега не бе време за това.

— Разбира се, че не — отговори той, достатъчно рязко, за да накара Дуумхамър да присвие очи. — Погледнете!

Той кимна на Чо’гал, който коленичи до първото тяло и постави кристален жезъл в студените му, сковани ръце. Тези магически оръжия отнеха повечето време от подготовката, но Гул’дан знаеше, че без тях новият му отряд ще е толкова слаб, колкото Ракмар предполагаше. За щастие, той и Чо’гал вече бяха започнали да експериментират с подобни неща за своите цели и успяха да променят заклинанията си, за да пригодят оръжията за новата им роля.

Докато двамата с Дуумхамър наблюдаваха, трупът се размърда. Пръстите му се свиха около жезъла, който започна да свети. Светлината му се разля по цялата дължина на ръката му и бавно обхвана цялото тяло, придавайки му зелено сияние. И после трупът отвори очи.

Дуумхамър леко се стресна, макар че не издаде никакъв звук и този път беше ред на Гул’дан да се усмихне самодоволно. Той все пак не можеше да вини Военачалника, че се е сепнал. Самият уорлок намираше гледката за страховита, въпреки че именно той беше създал тези същества.

Трупът бавно се изправи на крака, първоначално с по-тромави движения, но след всяка изминала секунда придобиваше видима ловкост. Вдигна блестящите си червени очи към Гул’дан и тогава оркският уорлок прочете в тях, че го разпознават.

— Значи успя, Гул’дан — каза съществото, а думите му прозвучаха странно заради новата челюст с твърде дребни зъби.

После огледа тялото и крайниците си и вдигна свободната си ръка, за да опипа лицето си.

— Ти върна духа ми в този свят! — трупът се засмя по-скоро като орк, отколкото като човек. — Чудесно!

— Добре дошъл отново, Терън Горфийнд28 — отвърна Гул’дан, опитвайки се да прикрие смеха в гласа си. — Да, върнах те, за да можеш отново да служиш на Ордата.

Дуумхамър пристъпи напред, оглеждайки внимателно странното същество пред себе си.

— Горфийнд? Един от уорлоците на Съвета в сянка? Но аз лично го убих.

— Всички ние се посвещаваме на Ордата — отвърна подигравателно Гул’дан, покланяйки се дълбоко, за да скрие изражението си от Дуумхамър. — Душата на Горфийнд не напусна тази земя… просто я повиках, след като й намерих нов дом. Само че сега цялото му тяло е напоено с магия. Той е много по-мощен от преди, както и останалите уорлоци до него.

Чо’гал продължаваше да действа зад гърба на Горфийнд и другите трупове също започнаха да се изправят.

— Значи това ми даваш? — изръмжа Дуумхамър. — Трупове на воини, задвижени от мъртвите ти поддръжници?

Лицето му се изкриви от отвращение.

— Вие поискахте воини — напомни му остро Гул’дан. — И ето че ви ги осигурих. Те ще могат да се изправят срещу човеците. И макар телата им да са гнила човешка плът, по дух и принадлежност те все още са орки. И все още могат да владеят магия! Помислете си какво могат да направят в битка!

Дуумхамър бавно кимна, явно замисляйки се над думите му.

— Ще ми служите ли? — попита той Горфийнд, показвайки нещо, което Гул’дан прие за фатална слабост.

Военачалниците не питаха, те заповядваха. Макар че може би с такива същества трябваше да се внимава повече. Горфийнд се замисли за миг, изучавайки водача си с блеснали очи. Накрая кимна.

— Гул’дан е прав — каза решително той с дрезгав глас. — Все още съм орк, въпреки обвивката си. Живея за Ордата и ще служа на теб и хората ти.

После се усмихна, показвайки ужасяващия отвор на устата си.

— Ти ме уби, но не тая лоши чувства, защото в резултат на това сега съм в тази много по-мощна форма. Много съм доволен от размяната.

Останалите трупове зад него кимнаха утвърдително.

— Много добре! — Дуумхамър пристъпи напред и потупа по рамото Горфийнд, което бе жест на уважение към равен, а не към подчинен.

— Вие ще бъдете моите рицари на смъртта29, челната редица на славната ни Орда — заяви той пред съживените същества. — Заедно ще разбием човеците и ще завземем земите им, за да направим този свят безопасно място за хората ни!

После се обърна и кимна на Гул’дан, макар и явно заядливо.

— Ти спази обещанието си, Гул’дан — призна Дуумхамър. — Предостави ми голяма сила, която да използвам срещу враговете ни. Благодарен съм ти за това.

— Разбира се, велики Дуумхамър — отвърна Гул’дан, надявайки се да прозвучи по-искрено, отколкото всъщност се чувстваше. — Всичко за хората ни.

„Глупак“ — мислеше си той, докато Дуумхамър се отдалечаваше заедно с новите си рицари на смъртта. — „Вземи си ги и се махай, връщай се към войната си. Аз имам други планове, за които да се погрижа, и щом сега си доволен, ще имам свобода да се фокусирам по-добре върху тях. Ще играя верния уорлок още малко“ — обеща си той. — „Не и завинаги. Много скоро ще получа това, което търся и тогава ти и твоята Орда можете да вървите по дяволите. Ще създам нова раса, която да ви замени, раса, подчинена само на мен. Ще преобразя този свят по свой образ и подобие!“

След седмица Дуумхамър призова Ордата. Орките се събраха пред крепостта, която Зул’джин му беше казал, че се нарича Блекрок Спайър30 — масивна структура, изградена от онзи лъскав черен камък, който бе най-често срещан в района. Тя се издигаше на върха на планината Блекрок, най-високата планина в Горящите степи, която разделяше континента на източна и западна част. Зулухед ги беше довел тук, усещайки силата, която се крие в планината и след като победиха шепата местни джуджета, Дуумхамър я обяви за свое владение. Той прие за добра поличба фактът, че мястото носеше името на клана му, и го избра за сборен пункт на Ордата.

Под него се бяха събрали орките от всички кланове и чакаха с нетърпение това, което имаше да им каже. Бяха завоювали цялата земя тук и макар тя да им предлагаше по-богат улов и плодородие в сравнение с родината им, все пак не беше достатъчна, за да задоволи нуждите на цялата раса. Оставаше и въпросът за отмъщението — орките бяха отблъснали човеците от този континент, но нямаше гаранция, че те няма да се върнат с подкрепление и, може би, с други съюзници. Дуумхамър се усмихна. Сега той самият имаше нови съюзници.

— Хора мои! — извика той, вдигайки високо чука си. — Чуйте ме!

Тълпата се умълча и всички лица се обърнаха към него.

— Завладяхме тази земя и това е добре!

Избухнаха радостни възгласи и Дуумхамър изчака да стихнат, преди да продължи.

— Този свят е пълен с живот и тук семействата ни ще растат здрави!

Последваха още възгласи.

— Но и тази земя си има защитници! Човеците притежават сила и умения и се бият яростно, за да запазят собствеността си.

Сред Ордата се разнесе утвърдително шушукане. Признаването на силата на врага не бе проява на слабост, а човеците определено бяха силни. И достатъчно орки се бяха сражавали с тях, за да го знаят от опит.

— Трябва да продължим завоеванията си! — заяви Дуумхамър и посочи с чука си на север. — Още една земя, наречена Лордерон, лежи отвъд тази и щом я завладеем, клановете ни ще се сдобият с територия, където да се заселят, да издигнат домове и отново да се погрижат за семействата си. Но първо трябва да вземем тази земя от хората! А те няма да я дадат лесно.

Тълпата изрева, показвайки готовността си за битка. Дуумхамър вдигна ръка и призова за тишина.

— Знам, че сте силни — увери ги той. — Знам, че сте воини и няма да откажете битка. Но човеците са много и този път ще ни чакат.

Той се облегна на чука си.

— Но няма да очакват съюзниците ни.

Той се обърна и кимна на Зул’джин, който пристъпи напред. Горският трол беше довел за срещата сто от своите хора и сега те стояха строени зад него и Дуумхамър, а в ръцете си държаха секири, къси извити мечове и страховити копия с широки остриета.

— Това са горските тролове — заяви Дуумхамър на орките под него. — Сега те са част от Ордата и ще се бият на наша страна! Те са мощни като огри, но са ловки като орки, а в дърводелството са абсолютно ненадминати! Те ще бъдат наши водачи, разузнавачи и наши горски бойци!

Зул’джин пристъпи напред, а вятърът развя дългия му шал.

— Ние се заклели на Ордата — обяви той, а гласът му се разнесе въпреки плата, покриващ устата му. — Ние ще воюва с вас. Заедно ще разбие човеци, елфи и всеки, който се изправи срещу нас!

Орките нададоха радостни викове, както и троловете, а Зул’джин кимна и се оттегли.

— Но те не са единствените ни съюзници — продължи Дуумхамър.

Той се обърна и напред пристъпи Горфийнд, следван от останалите рицари на смъртта. Те се бяха маскирали, за да прикрият ужасните си черти, увивайки главите и лицата си с дебел плат, а единственото, което се виждаше, бяха блестящите им червени очи. И все пак орките от Ордата можеха да видят широчината на раменете и гърдите им. Горфийнд вдигна високо жезъла си, а светлината, която се излъчи от кристала му, можеше да съперничи със слънцето.

— Ние сме рицари на смъртта — заяви Горфийнд, а странният му глас понесе думите му като студен вятър към земята. — Ние се заклехме във вярност на Ордата и Дуумхамър. Ще се бием редом с вас и ще отблъснем враговете си от този свят!

Горфийнд бе помолил Дуумхамър да не разкрива истинската им същност и оркският водач се бе съгласил. Мнозина можеше да не останат доволни, че новите воини са всъщност орки, и то някогашните уорлоци, които той самият бе избил, и които Гул’дан бе наместил в човешки тела.

— Рицарите на смъртта ще бъдат наша кавалерия и челен отряд — заяви Дуумхамър. — Те са силни и бързи и притежават тъмна магия, с която да разбият защитата на врага.

Той замълча за малко.

— Може да имаме и други съюзници — призна той.

Той се надяваше, че и те ще са готови, но Зулухед твърдеше, че кланът му се нуждае от повече време, за да довърши подготовката. Но засега това бе достатъчно.

— Ще поемем на север — съобщи Дуумхамър на всички. — Ще преминем тази земя и ще стигнем до Каз Модан — домът на джуджетата. Тяхната земя е богата на метал и гориво. Ще се сдобием с тези ресурси и ще ги използваме да построим огромна флотилия. С корабите ще можем да се придвижим на север до Лордерон, защото хората няма да ни очакват да се появим от морето. Ще акостираме на запад и ще се върнем назад, за да ги изненадаме в гръб. Ще ги разбием и ще завоюваме както земята им, така и целия свят!

Ордата отново избухна в радостни възгласи, които ставаха все по-силни и по-силни, докато започнаха да отекват от скалите около тях. Дуумхамър почувства тътена под краката си, разтърсващ целия хълм и се обърна към Зулухед, който стоеше зад него. Виковете на хората му не можеха да раздвижат самата планина! Но старият шаман кимна.

— Вулканът говори — каза спокойно Зулухед, пристъпвайки напред, за да може само Дуумхамър да го чуе. — Духовете в тази планина са доволни.

Той се усмихна, оголвайки изтърканите си бивници.

— Те ни дават благословията си!

Дуумхамър кимна. Скалите все още се тресяха, когато той отново вдигна високо чука си и го размаха над главата си. Тълпата започна да вика името му.

— Дуумхамър!

Те крещяха и изведнъж силен гърмеж последва възгласа им. Небето потъмня.

— Дуумхамър!

Те продължаваха да крещят, а въздухът се сгъсти.

— Дуумхамър!

За трети път тълпата изрева името му, когато планината зад тях изригна със силен трясък. Виковете на Ордата се усилиха, но не от страх. Те, също като Зулухед, приеха това като благословия, сякаш самата земя одобряваше действията им.

Дуумхамър им даде малко време за вълнение, приемайки това като знак на уважение и вярност, и укрепване и издигане на тяхната жар до нови висоти. После посочи на север с оръжието си.

— Потегляме! — изрева той. — А човеците ще треперят пред нас!