Приливи на Мрака

Три

Кадгар мълчаливо наблюдаваше от едната страна на тронната зала. Лотар настояваше той да присъства като свидетел и, както Кадгар подозираше, като познато лице в тази непозната земя. А самият Кадгар беше достатъчно любопитен, за да приеме поканата. Но освен това си знаеше мястото и не посмя да се представя като равен на тези мъже. Въпреки силата, която притежаваше сега, всеки един от другите бе владетел и можеше да получи смъртта му за секунди. Освен това на Кадгар напоследък му беше дошло в повече да се чувства център на внимание. Като млад бе свикнал да наблюдава и да чака, да се информира добре, преди да действа. Беше хубаво да се върне към старите си навици, дори и за кратко.

Той разпозна много от присъстващите, макар и само по спомен от описания. Едрият, напомнящ на мечка грубоват мъж, с тежка черна брада и черно-сива броня, беше Ген Греймейн17. Той бе владетел на южното кралство Гилнеас и Кадгар беше чувал, че е много по-умен, отколкото изглежда. Високият слаб мъж със закалена кожа и зелена флотска униформа беше — разбира се — Делин Праудмуър18. Той управляваше Кул Тирас, но позицията му на командир на най-голямата и яростна флота в света бе причината Теренас да го приема като равен. Тихият, с вид на образован мъж, с прошарена кафява коса и лешникови очи, бе Лорд Ейдън Перинолд, господар на Алтерак. Той гледаше гневно към Торас Тролбейн19, крал на съседния Стромгард, но високият начумерен Тролбейн, с остри и груби черти, го игнорираше, а дебелите кожи, с които бе покрит, явно го защитаваха както от гнева на Перинолд, така и от суровите условия в планинския му дом. Тролбейн се беше обърнал към ниския, набит мъж със снежнобяла брада и приветлива усмивка. Той нямаше нужда от представяне на този континент, защото дори без церемониалната си роба и жезъл, Алонс Фейол бе архиепископ на Църквата на Светлината и бе почитан от хората навсякъде. И Кадгар разбираше защо — той за пръв път виждаше Фейол, но му стигаше само да го гледа, за да усети чувството на мир и мъдрост.

Виолетов блясък в крайчеца на окото му накара Кадгар да се обърне… и едва да не ахне на глас. В тронната зала се появи една истинска легенда. Той бе висок и мъртвешки слаб, с дълга, леко посребрена кафява брада, мустаци и гъсти вежди в същия цвят, а голата му глава бе покрита с кепе с позлатени ръбове. Това бе Архимаг Антонидас. През всичките години, които бе прекарал в Даларан, Кадгар беше виждал владетеля на Кирин Тор само два пъти — веднъж случайно, а втория път — когато го информираха, че го изпращат при Медив. Това да види господаря на магьосниците открито да заема мястото си сред останалите владетели, изглеждащ толкова царствен, колкото всеки един от тях, изпълни Кадгар със страхопочитание и неочаквана носталгия. Даларан му липсваше и той се зачуди дали някога ще може да се върне в града на магьосниците. Може би, след като свърши войната. Ако оцелее.

Антонидас пристигна последен и, когато стигна до мястото пред подиума на Теренас, той се изпъна и плесна с ръце. Звукът отекна и прекъсна всички разговори, и всички се обърнаха към кралския си домакин.

— Благодаря на всички, че дойдохте — започна Теренас, а гласът му се понесе леко из залата. — Знам, че молбата ми бе внезапна, но трябва да решим особено важен въпрос, който явно не търпи отлагане.

Той направи пауза и после се обърна към мъжа, който стоеше до него на подиума.

— Представям ви Андуин Лотар, Първи рицар на Стормуинд. Той дойде тук с послание и нещо повече, и може би ще се окаже нашият спасител. Мисля, че е най-добре той сам да ви разкаже какво е преживял, за да разберете какво очаква скоро и нас.

Лотар пристъпи напред. Теренас му беше осигурил нови дрехи, разбира се, но Лотар бе настоял да запази бронята си, отказвайки да я смени със здрави лордеронски доспехи. Огромният му меч стърчеше над едното му рамо — факт, който Кадгар бе сигурен, че не е убягнал на останалите владетели. Но това, което привлече вниманието им от самото начало, бе лицето на рицаря и думите му. Поне веднъж неспособността на Лотар да прикрива емоциите си се бе оказала в негова полза и позволи на събралите се монарси да прозрат истината в словата му.

— Ваши Височества — започна Лотар. — Благодаря ви, че се отзовахте на тази среща и се съгласихте да ме изслушате. Аз не съм нито поет, нито дипломат, а воин, затова ще бъда кратък и ясен.

Той си пое дълбоко дъх.

— Трябва да ви кажа, че домът ми — Стормуинд — вече го няма.

Неколцина владетели зяпнаха, а останалите пребледняха.

— Градът падна под ударите на Орда от същества, наречени орки — обясни Лотар. — Те са ужасни врагове, високи са колкото нас, но са по-силни. Имат животински черти, зелена кожа и червени очи.

Този път никой не се засмя.

— Тази Орда се появи наскоро и започна да атакува стражите ни — продължи Лотар. — Но това бяха само набези на малки групи. Когато цялата им сила се събра пред стените ни, останахме удивени. Те са буквално хиляди, десетки хиляди воини — достатъчно да покрият земята като зловеща сянка. И са безжалостни противници, силни, жестоки и неумолими.

Той въздъхна.

— Борихме се с всички сили. Но не беше достатъчно. Те обсадиха града, след като опустошиха останалата земя и, макар че успяхме да ги удържим известно време, накрая те пробиха защитата ни. Крал Лейн загина от техните ръце.

Кадгар забеляза, че Лотар не каза точно как. Може би споменаването, че полуорката, която го уби, е била доверен разузнавач и съюзник, можеше да отслаби доводите му. Или вероятно Лотар просто не искаше да се сеща за това. Кадгар можеше да го разбере. Той също не искаше да мисли за това — беше приел Гарона за приятел и бе огорчен от предателството й, въпреки че беше с нея, когато получиха видението за това още в кулата на Медив.

— Както и повечето ни благородници — продължаваше Лотар. — Бях поел отговорност да отведа на безопасно място сина му и колкото се може повече хора, както и да предупредя останалата част от света за случилото се. Защото тази Орда не е от нашите земи, дори не е от нашия свят. И няма да се задоволи със завладяването само на един континент. Орките ще пожелаят останалата част от света ни.

— Искате да кажете, че идват насам — намеси се Праудмуър, когато Лотар замълча, а думите му прозвучаха по-скоро като коментар, отколкото като въпрос.

— Да.

Простият отговор на Лотар доведе до вълнение и изненада… или може би страх. Но Праудмуър кимна.

— Имат ли кораби? — попита той.

— Не знам — отвърна Лотар. — Досега не сме виждали кораби, но все пак допреди миналата година не бяхме виждали и Ордата.

Той се намръщи.

— И ако преди не са имали кораби, сега определено имат — опустошиха цялото крайбрежие и, въпреки че потопиха много кораби, други просто изчезнаха.

— Явно можем да предположим, че разполагат с възможност да прекосят океана.

Праудмуър не изглеждаше изненадан от това и Кадгар предположи, че адмиралът вече се е подготвил за най-лошото.

— Може да плават насам дори в този момент.

— Може да се придвижват и по суша — изръмжа Тролбейн. — Да не забравяме това.

— Да, така е — съгласи се Лотар. — Първо ги засякохме на изток около Блатото на скръбта20, а след това са прекосили цял Азерот, за да стигнат до Стормуинд. Ако се насочат на север, могат да прекосят Горящите степи21 и планините и да се появят от южната страна на Лордерон.

— От юг? — възкликна Ген Греймейн. — Няма да преминат през нас! Ще разбия всеки опит за нахлуване на южния ми бряг!

— Не разбирате — Лотар изглеждаше и звучеше изтощен. — Не сте ги виждали, тяхната численост и мощ трудно могат да се опишат. И сега ви казвам, че не можете да се изправите срещу тях сами.

Той се обърна към събралите се владетели, а по лицето му се изписа едновременно гордост и скръб.

— Армиите на Стормуинд бяха велики — продължи спокойно той. — Воините ми бяха силни и опитни. И преди се бяхме били с орки и успявахме да ги победим. Но това са били само челните отряди. Пред Ордата ние стояхме като объркани деца, като старци, като житни стръкове… — гласът му беше равен, а думите му носеха печална увереност. — Те ще пометат планините, земите и вас самите.

— Какво предлагате да направим тогава? — попита Архиепископ Фейол, а спокойният му глас смекчи напрежението, което Кадгар усети, че се заражда.

Никой не обича да бъде наричан глупак, особено крал и особено пред равнопоставените си.

— Трябва да се обединим — настоя Лотар. — Никой от вас не може да се справи с тях самостоятелно. Но всички заедно… може и да успеем.

— Казвате, че ни грози опасност и не оспорвам думите ви — заяви Перинолд, а мекият му глас се разнесе до останалите крале. — И казвате, че трябва да се обединим, за да премахнем тази опасност. Но все пак се чудя дали сте опитвали други методи, за да се справите с проблема? Със сигурност тези… орки… са разумни същества? Сигурно преследват някаква цел? Може би ще можем да преговаряме с тях?

Лотар поклати глава, помръкналото му изражение показваше колко глупаво бе прозвучало това предложение.

— Те искат този свят, нашия свят — отговори бавно той, сякаш говореше на дете. — И няма да се задоволят с по-малко. Ние изпращахме вестоносци, официални пратеници, посланици.

Той се усмихна… мрачна, мъчителна усмивка.

— Повечето от тях се върнаха на парчета. Поне тези, които се върнаха.

Кадгар забеляза, че някои от кралете започнаха да шушукат помежду си и от тона им заподозря, че все още не осъзнават опасността, пред която са изправени. Той въздъхна и започна да пристъпва напред, чудейки се дали биха го послушали по-добре, отколкото Лотар. И все пак трябваше да опита. За щастие още някой беше пристъпил напред и, макар че той също носеше роба вместо броня, фигурата му изразяваше повече авторитет.

— Чуйте ме — извика Антонидас с тънък, но мощен глас.

Той вдигна издялания си жезъл и от върха му блесна светлина, която заслепи всички присъстващи.

— Чуйте ме! — настоя той и този път всички се смълчаха и се заслушаха. — Получавал съм доклади за тази нова напаст — заяви архимагът. — Отначало магьосниците от Азерот бяха заинтригувани, а после ужасени от деянията на тези орки и многократно са изпращали писма с молба за помощ.

Той се намръщи.

— Опасявам се, че не сме се вслушали достатъчно в тях. Осъзнавахме опасността, но считахме, че орките са просто местни нашественици, ограничени в рамките на един континент. Явно сме грешили. Но сега ви казвам, че те са опасни и мнозина уважавани от мен хора го потвърждават. Ще поемем огромен риск, ако пренебрегнем думите на Първия рицар.

— Ако са толкова опасни, защо тамошните магьосници не са се справили с тях? — попита Греймейн. — Защо не са използвали магията си, за да елиминират опасността?

— Защото орките притежават своя магия — отвърна Антонидас. — И то невероятно мощна. Повечето от уорлоците им са по-слаби от нашите магьосници или поне така разбираме от получените доклади, но са по-многочислени и могат да работят в съюз, а това е нещо, което никога не е било лесно за моите братя.

Кадгар бе сигурен, че долови горчивина в думите на архимага и много добре я разбра. Ако имаше нещо, което всеки в Кирин Тор уважава, то бе самостоятелността. Дори двама магьосници трудно можеха да работят съвместно, а мисълта за повече от двама бе напълно невъобразима.

— Нашите магьосници също се бориха — обясни Лотар. — С тяхна помощ няколко пъти дори успяхме да обърнем вълната. Но архимагът е прав. Бяхме твърде малко, за да им се опълчим, както с магия, така и с физически сили. На мястото на всеки убит оркски заклинател се изправяше друг, и то с още двама до него. Те придружават малките отряди и армии, за да ги защитават от по-незначителни опасности по пътя и с магията си увеличават силата на воините си.

Той се намръщи.

— Най-великият ни маг Медив също бе поразен от мрака на Ордата. Загубихме повечето от магьосниците си. Не мисля, че можем да ги отблъснем само с магия.

Кадгар забеляза, че Лотар не спомена как точно е загинал Медив и оцени съобразителността му. Това не бе място за подобни разкрития. Обаче не пропусна и насочения към него остър поглед на Антонидас и се принуди да потисне въздишката си. В някакъв момент управителният съвет на Кирин Тор щеше да изиска пълно обяснение. Кадгар знаеше, че няма да се задоволят с друго, освен с цялата истина. И се опасяваше, че спестяването на някоя подробност може да се окаже пагубно за всички, след като бе тясно свързано с появата на Ордата и началните й действия.

— Вижда ми се странно — мекото мъркане на Перинолд отново прекъсна разговора. — Един чужденец да се тревожи толкова за оцеляването ни.

Той се обърна към Лотар, а изражението му подозрително наподобяваше самодоволна усмивка, при което Кадгар едва сдържа порива си да подпали брадата на мазния крал.

— Простете ми, че слагам сол в пресни рани, сър, но вашето кралство е изгубено, кралят ви е мъртъв, принцът ви е още малко момче, а земите ви са превзети. Не е ли така?

Лотар кимна, стискайки зъби — явно, за да се удържи и да не отхапе главата на арогантния крал.

— Вие ни известихте за тази нова опасност, за което сме ви благодарни. Но все пак продължавате да повтаряте какво трябва да направим и как трябва да се съюзим.

Перинолд демонстративно огледа цялата зала. Вариан го нямаше — Теренас го беше приютил и се отнасяше към него като към член от кралското семейство. И двамата с Лотар се бяха съгласили, че точно сега момчето не трябва да бъде подлагано на повече разпити.

— Не виждам друг от вашето кралство тук, а вие самият твърдите, че принцът е още дете, а земята му — завзета територия. Ако все пак приемем съвета ви и се съюзим, вие как точно бихте допринесли за този съюз? Като изключим, разбира се, личния ви военен опит.

Очевидно разгневен, Лотар понечи да отговори, но отново бе прекъснат. И за голяма изненада — от самия крал Теренас.

— Няма да позволя гостът ми да бъде обиждан по такъв начин — заяви владетелят на Лордерон със стоманен глас. — Той донесе страшни новини с риск за собствения си живот и е показал единствено почтеност и състрадание, въпреки жестоката си скръб!

Перинолд кимна и се поклони половинчато в знак на подигравателно извинение.

— Освен това не сте прав да мислите, че той е сам или уязвим — продължи Теренас. — Принц Вариан Рин сега е мой почетен гост и ще бъде такъв, докато сам реши да си тръгне. Дал съм дума, че ще му помогна да си върне кралството.

При тези думи неколцина монарси зашушукаха, а Кадгар знаеше какво са си помислили. Теренас току-що отрече да има каквито и да било претенции към Стормуинд и в същото време предупреди останалите крале, че Вариан може да разчита на пълната му подкрепа. Това беше умен ход, който още повече затвърди уважението му към краля на Лордерон.

— Сър Лотар е довел още хора от кралството си — продължи Теренас. — Включително и воини. Макар броят им да не изглежда значителен на фона на опасността, пред която сме изправени, техният опит в борбата срещу орките може да се окаже безценен. В Стормуинд все още има много оцелели, които се скитат объркани и без посока. Те могат да се отзоват на повика на своя Първи рицар и да увеличат броя ни. Самият Лотар е изключително опитен командир и стратег и аз лично изпитвам най-искрено уважение към способностите му.

Кралят замълча и погледна някак изпитателно към Лотар. Кадгар бе впечатлен да види, че спътникът му отвръща с поклон. Първият рицар и кралят се бяха срещали няколко пъти, докато чакаха останалите владетели да пристигнат, но Кадгар не беше присъствал на разговорите им и сега се чудеше какво точно бе пропуснал.

— И най-накрая — относно твърдението, че този мъж е чужденец — Теренас се усмихна. — Макар досега Лотар да не е удостоявал с присъствието си този континент, той изобщо не е чужденец, защото има много тесни връзки със земите и кралствата ни. Той носи кръвта на Арати и всъщност е последният потомък на този благороден род, а това му дава право да участва в този съвет, точно както и всеки един от нас!

Това разкритие внесе смут сред останалите крале и дори Кадгар погледна спътника си с нови очи. Той е Арати! Магьосникът беше чувал за Аратор, разбира се, както и всеки в Лордерон. Все пак това е била първата нация на континента и много отдавна тези хора са имали силни връзки с елфите. Заедно двете раси са воювали срещу огромна армия на тролове в подножието на планината Алтерак и заедно са разгромили тролската армия, заличавайки завинаги нацията им. Араторианската империя е просперирала и се е разраствала, докато накрая се е разпаднала на по-малките кралства на този континент. Столицата на Аратор — град Стром — е била изоставена, защото хората са предпочели по-приветливите северни земи, а самите Арати са изчезнали. Според някои истории едни от тях са тръгнали на юг, отвъд Каз Модан, към пустошта на Азерот. А Стром е станал център на Стромгард — владението на Тролбейн.

— Вярно е — заяви Лотар с предизвикателен поглед към всеки, който би се осмелил да го нарече лъжец. — Потомък съм на крал Торадин, основателя на Аратор. Семейството ми се е заселило в Азерот след разпадането на империята и е дало начало на нова нация, която е станала известна под името Стормуинд.

— Значи сте дошли да си върнете властта тук? — запита Греймейн, макар че лицето му показваше, че не го вярва наистина.

— Не — увери го Лотар. — Моите предци са се отказали от претенциите си към Лордерон много отдавна, когато са избрали да го напуснат. Но аз все още съм свързан с тази земя, която народът ми е помогнал да бъде превзета и цивилизована.

— И той все още може да призове древните съюзници за помощ — отбеляза Теренас. — Елфите са дали клетва да подкрепят Торадин и рода му във време на нужда. Те все още почитат обета си.

Тези думи породиха одобрителни погледи и шепот у някои крале, а Кадгар кимна. Изведнъж Лотар се издигна в очите им като повече от воин или дори командир. Сега той бе потенциален посланик на елфите. И, ако тази древна и магическа раса наистина се съгласи да се съюзи с тях, изведнъж Ордата вече няма да изглежда толкова неудържима.

— Информацията стана твърде много, за да се възприеме наведнъж — отбеляза сухо Перинолд. — Може би трябва да си дадем известно време за размисъл, преди да решим какво да направим, за да защитим земите си от тази нова заплаха.

— Решено — каза Теренас, без дори да си направи труда да поиска мнението на останалите. — В трапезарията е сервирана храна и каня всички ви да се присъедините към мен, не като крале, а като съседи и приятели. Нека не дискутираме тези въпроси на масата, а първо да ги обмислим внимателно, за да можем по-ясно да подходим към тях, след като смелим както храната, така и информацията за опасността, която ни грози.

Кадгар поклати глава, когато монарсите кимнаха и се запътиха към изхода. Перинолд със сигурност беше лукав човек. Беше забелязал, че останалите крале са склонни да подкрепят Лотар и бързо бе открил начин да се впише. Кадгар подозираше, че след обяда кралят на Алтерак ще съобщи, че е променил решението си и че явно идеята на Лотар си струва. По този начин нямаше да се посрами или да получи по-нисша позиция в бъдещия алианс, който, изглежда, кралете съвсем скоро щяха да одобрят.

Кадгар последва владетелите навън, но долови някакво движение високо отстрани. Обърна се и мерна две глави, които надничаха от един балкон. Едната бе тъмнокоса и сериозна и в нея той моментално разпозна принц Вариан. Естествено, че наследникът на Стормуинд ще иска да знае какво се говори на тази среща. Втората бе русокоса, на малко момче и бе толкова назад, че вероятно Вариан дори не е разбрал, че има сянка. Момчето видя, че го наблюдават и се усмихна, преди да се скрие зад завесата на балкона. Кадгар се замисли. Значи и младият принц Артас е искал да разбере какво планират баща му и останалите крале. И защо не? Един ден цял Лордерон ще бъде негов… стига да попречат на Ордата да го завладее.