Приливи на Мрака

Единадесет

— Движете се! — изрева Дуумхамър, обръщайки се назад към маршируващата Орда. — Трябва бързо да преминем през хълмовете.

— Защо? — попита Ренд Блекхенд.

Той и брат му Мейм44 мразеха Дуумхамър заради това, че уби баща им и зае мястото му на Военачалник. Те бяха едни от малцината, които се осмеляваха да поставят под въпрос заповедите му. Дуумхамър им позволяваше да го правят, защото знаеше, че допълнителните обяснения биха достигнали до останалата част от Ордата, а и защото кланът Блек Туут Грин беше голям и силен, и следователно — полезен. Освен това, макар че братята оспорваха действията и решенията му, те никога не отказваха да изпълнят директна заповед, дори когато не бяха съгласни с нея. Дуумхамър оценяваше това и беше склонен да търпи въпросите им, но до известни граници.

— Защо какво? — отвърна Дуумхамър.

Той преодоляваше стръмния планински проход и по-голямата част от вниманието му беше насочена към скалите под краката и ръцете му. Горските тролове вече ги бяха изпреварили, изкачвайки върховете с лекотата, с която се движеха по дърветата, и бяха спуснали въжета, за да улеснят оркските воини, но Дуумхамър отказа да ги ползва. Той трябваше да покаже на хората си, че все още е най-силният от тях и изкачването на планината без ничия помощ бе един от начините да го направи. Ренд не се вълнуваше от подобни неща и крачеше до Дуумхамър с увито около лявата му ръка въже.

— Защо се катерим? — попита Ренд. — Можехме да заобиколим планината. Защо минаваме по този път? Може да е по-къс, но по-труден. Изкачването на скалите ще ни забави.

Дуумхамър достигна върха и изръмжа. Изтупа камъчетата и пръстта от себе си и потърка ръце. После се обърна към Ренд, който го настигна, следван плътно от брат си и останалите вождове от Ордата. Те умишлено спазваха дистанция зад водача си.

— Хората ни смятат за глупави — започна Дуумхамър, след като се увери, че всички го чуват. Той не обичаше да повтаря. — Мислят, че сме безмозъчни зверове, както ние приемаме огрите.

Неколцина погледнаха надолу, където огрите се опитваха да настигнат Ордата. Бяха достатъчно силни, за да издържат тежкия преход, но твърде тромави, за да се придвижват лесно.

— Предпочитам да насърчавам това мнение — той се усмихна широко, оголвайки бивниците си. — Нека си мислят, че сме безмозъчни! Ако ни подценяват, ще ги завладеем много по-лесно.

Той замълча, вдигна един по-малък камък и започна да го премята от ръка в ръка.

— Вече успяхме да ги заблудим, като отделихме няколко клана в Хиндерланда — отбеляза той. — И те побързаха да насочат усилията си към тях, докато ние продължихме насам към планините. И все още ще са заети там, когато преминем прохода.

— Но ние отиваме към Куел’Талас, нали? — попита Мейм, леко затруднен с произношението на странното име. — Защо не плаваме до там, за да стигнем много преди човеците да се появят от Хиндерланда?

— Защото елфите няма да позволят на корабите ни да се приближат безпрепятствено — обясни Дуумхамър. — Зул’джин ни информира, че са много добри стрелци и можем да се окажем в капан на корабите под дъжд от стрели. Ще изгубим хиляди, цели кланове, преди още да стигнем до брега, за да се бием с тях.

Неколцина вождове замърмориха. Явно не се бяха сетили за това. Ордата все още не бе привикнала с използването на кораби, макар че няколко клана, като Стормрийвър, бързо се научиха да плават.

— Но все пак можехме да заобиколим планините — настоя Ренд. — Пътят щеше да е по-дълъг, но по-лесен.

Дуумхамър се усмихна самодоволно.

— Страх те е от предизвикателството ли?

Няколко вождове се изсмяха, а Ренд се наежи.

— Разбира се, че не! — отсече той, вдигайки юмрук и готов да го стовари върху всеки, който би се усъмнил в думите му. — С готовност приех задачата! Следвах те неотклонно през цялото време!

Никой не посмя да допълни, че той използваше въже, докато Дуумхамър се катери сам. Орките от клана Блекхенд бяха високо почитани свирепи воини и това бе другата причина Дуумхамър да им позволява толкова много въпроси.

— Тогава вероятно искаш да ме предизвикаш? — попита тихо Дуумхамър, снижавайки гласа си.

Ренд бързо отстъпи назад и пребледня, осъзнавайки какво почти бе успял да си изпроси. Блекхенд искаха да водят Ордата, но за целта трябваше да предизвикат Дуумхамър на двубой. И всички от клана знаеха, че той щеше да ги убие, дори да се изправи срещу двама от тях наведнъж. Част от Дуумхамър искаше да се опитат да го направят. По този начин щеше по-лесно да ги замени с вожд от Блек Туут Грин. Но засега те винаги отстъпваха.

— Заобикалянето можеше да се окаже по-бързо — продължи Дуумхамър, когато видя, че Ренд няма да захапе стръвта, — но придвижването ни щеше да е много по-забележимо. Така нямаше да можем да сварим елфите неподготвени.

Той се усмихна отново.

— Ако човеците оцелеят след сблъсъка в Хиндерланда и поемат около планината, може и да стигнат до Куел’Талас преди нас. Тогава, ако елфите ги приемат, ще трябва да се изправим срещу всички тях едновременно — той се засмя и строши камъка в ръката си, а през пръстите му се изсипа прах. — Те няма да имат накъде да избягат от там. Ще ги разбием и ще завземем земята им.

Той отвори ръката си и остави прахта да се разпилее.

— А, ако са зад нас, когато ни настигнат, ще ни намерят вече удобно разположени в Куел’Талас. И тогава ще ги нападнем и ще ги разбием в скалите зад гърба им. — Той изтупа внимателно ръцете си. — При всички положения печелим ние.

Другите зашушнаха, някои дори се засмяха, а Ренд кимна.

— Ти си мъдър вожд — призна той. — Това е много добър план.

Дуумхамър кимна и прие комплимента.

— Сега трябва да продължим — каза той на останалите. — Остават ни още няколко хълма.

После се обърна към Зулухед.

— Къде са? — попита той.

— Пътуват насам — отвърна вождът на Драгънмоу, усмихвайки се заради шушукането, което дочу зад гърба си.

Никой друг не знаеше с какво се занимава кланът Драгънмоу, освен че планира нещо с одобрението на Дуумхамър.

— Чака ги дълъг път, но са бързи. Скоро ще ни настигнат и светът ще затрепери, щом ги види.

— Много добре — Дуумхамър се обърна и се загледа във фигурата недалеч от него, чийто дълъг шал се развяваше от вятъра. — Колко далеч сме от Куел’Талас?

— Четири дни път при тази скорост — отвърна Зул’джин. — Но ние можем стигне по-бързо.

Очите на горския трол проблеснаха, а ръцете му потрепериха до секирите от двете му страни.

— Не — заповяда Дуумхамър, игнорирайки очевидното разочарование на трола. — Ще останете с нас и ще продължите да ни спускате въжета.

Той се усмихна на тролския главатар.

— Не се тревожи, няма да пропуснеш шанса си за атака на елфската земя. Но не и преди Ордата да е плътно зад вас, готова да ви последва.

Зул’джин се замисли за момент, после кимна.

— Те ще се ядосат, да — каза той и се изсмя. — Ще се появят като оси, готови да жилят. А вие ще ги покриете като мравки и ще ги погълнете цели.

— Да-а! — Дуумхамър хареса този образ.

Мравките бяха надхвърлили очакванията му за трудолюбиви и издръжливи същества. Освен това можеха да бъдат и опасни, когато се съберат, за да се преборят с някое по-едро създание. Да, мравките бяха подходящо сравнение. И сега той даде сигнал на Ордата да продължи марша си нагоре по планината, като армия от мравки, устремена към целта си.

Четири дни по-късно Дуумхамър и вождовете на Ордата отправиха поглед към последния планински връх, след който следваше огромна гора. Останалата част на Ордата се струпваше зад тях, задъхана от изкачването, но продължаваше марша си, отърсвайки се от умората при изгледа за наближаващата им цел. Но никой не бе по-въодушевен от горските тролове.

— Ние тръгва сега? — попита развълнувано Зул’джин, а Дуумхамър кимна.

— Да, тръгвайте — съгласи се Военачалника. — Отнесете битката при елфите. Не щадете нищо и никого.

Главатарят на горските тролове се усмихна и отметна главата си назад, за да нададе странен бълбукащ вик. Моментално точно до двамата водачи се появи друг горски трол, внезапно и тихо като призрак. Трети се спусна от скалите над тях и застана до него, после още един и още един, докато накрая малката полянка изцяло се покри с високите и слаби горски същества. Те бяха много повече, отколкото Дуумхамър помнеше, че Зул’джин бе повел, и явно изненадата му бе очевидна, защото тролският главатар се усмихна широко изпод отличителния си шал.

— Аз откри още — поясни той и се засмя. — Племето Уидърбарк45. Те ще се бие с нас.

Дуумхамър кимна. Той не се страхуваше от троловете, макар че бяха малко по-високи от него. И преди се беше изправял срещу по-едри и по-силни противници, и винаги той оставаше на крака и си тръгваше победоносно. Освен това, през изминалите месеци след сключването на съюза, Зул’джин го беше впечатлявал неведнъж. Горският трол беше особено умен, но и притежаваше силно чувство за чест. Той обеща на хората му да им помогне и нямаше да се отметне от думите си. Дуумхамър бе склонен да му вярва, дори с цената на живота си.

Разбира се, фактът, че горските тролове мразеха елфите, определено бе от полза. Всички тролове бяха съгласни да се насочат на север към Куел’Талас и почти бяха побеснели дотолкова, че да нахлуят в горите и да атакуват елфите сами. Но Дуумхамър все пак настоя да изчакат. Той искаше останалата част от Ордата да е правилно позиционирана преди първата тролска атака. И Зул’джин беше успял да усмири хората си, въпреки че беше точно толкова готов за битка, колкото и те.

Но сега времето за чакане свърши. Зул’джин нададе вик и скочи напред, понасяйки се надолу по хълма. Той не забави крачка, когато приближи гората, а се хвърли сред дърветата, подмятайки се с изключителна лекота от крайник на крайник. Хората му го последваха, сляха се с дърветата и изчезнаха от поглед, като единствено лекото размърдване на листата и някой и друг вик издаваше присъствието им. Но Дуумхамър знаеше, че те ще продължат към дълбините на гората и ще убият всеки елф по пътя си. Скоро горските стражи щяха да разберат за нападението на троловете и да се втурнат срещу тях. И това щеше да отвлече вниманието на елфите от другата заплаха по границите им.

Дуумхамър даде знак и останалата част от Ордата се спусна по хълма, марширувайки стабилно по тясната тревна пътека, докато стигна до първата редица дървета.

— Сега ли, Военачалник? — попита един от воините със секира в ръка.

Дуумхамър кимна и воинът се обърна към дървото до него. Стъблото му беше дебело и гладко като коприна, листата му — обилни и зелени, и ухаещи на природа, живот и изобилие… И с един мощен замах оркът отсече едно голямо парче от кората му. После замахна отново и разшири прореза.

— Не, не! — Дуумхамър сграбчи секирата от стреснатия воин и го отблъсна настрани. — Не удряй под ъгъл, а направо — обясни му той.

После изтегли секирата назад, напрегна мускули и замахна с всичка сила. Острието преряза стъблото наполовина. Дуумхамър издърпа силно оръжието и удари отново на същото място, задълбавайки още по-надълбоко. При третия удар секирата почти се показа от другата страна, но остана съвсем малко дърво и кора. Дуумхамър издърпа обратно секирата, изправяйки я под ъгъл, при което главата й избута горната част на стъблото. Дървото падна, прекършвайки останалата част под тежестта и инерцията си. Щом дървото се сгромоляса, земята се разтресе и навсякъде полетяха листа и дребни плодчета.

— Ето, така се прави.

Той подхвърли секирата на воина, който кимна и се насочи към следващото дърво. Втори воин със секира в ръка вече пристъпваше към събореното дърво, за да го нацепи на по-дребни парчета. Зад него още воини се готвеха да направят същото. Пренасянето на припаси за армия с такива размери бе невъзможно, затова орките просто вземаха нужното от земите, които покоряваха. Дървата от тези гори щяха да поддържат огньовете на Ордата със седмици, може би дори месеци. А фактът, че всяко следващо отсечено дърво лишава елфите от допълнителна защита, правеше задачата още по-приятна.

Дуумхамър се подпираше на чука си и наблюдаваше работата на другите, когато забеляза движение с крайчеца на окото си. Нисък, набит орк с набола брада се приближаваше към него, а белязаното му лице бе изкривено в изражение, което не се хареса на Дуумхамър. Гул’дан беше развълнуван от нещо.

— Какво има? — попита Дуумхамър, преди главният уорлок да стигне до него.

— Трябва да видите нещо, велики Дуумхамър — отвърна Гул’дан и се поклони дълбоко, а Чо’гал се изкикоти зад него и повтори жеста му. — Нещо, което може да е от голяма полза за Ордата.

Дуумхамър кимна и преметна чука си през рамо, давайки знак на Гул’дан да води. Уорлокът се обърна и поведе Дуумхамър и Чо’гал на около тридесет метра от мястото, където го намери. Там се намираше някакъв огромен камък, който разделяше дърветата. Върху грубата му повърхност бяха издълбани руни и дори Дуумхамър, който не притежаваше усет към свръхестественото или духовното, можа да почувства силата, която се излъчваше от този странен монолит.

— Какво е това? — попита той.

— Не съм сигурен — отвърна Гул’дан и потърка брадата си. — Но е много мощно. Мисля, че тези рунически камъни, а те са доста и са разположени на еднакво разстояние един от друг по границата на гората, представляват някаква мистична бариера.

— Не ни спряха — отбеляза Дуумхамър.

— Да, но защото използвахме само ръцете и краката си, и оръжията — отговори Гул’дан. — Мисля, че тези рунически камъни ограничават използването на магия в рамките на ограждението и може би само магията на елфите може да действа там. Опитах се да направя заклинание и не проработи, но на десетина стъпки навън към хълмовете подейства.

Дуумхамър изгледа огромното парче камък с нови очи.

— Значи, ако ги вземем и ги разположим около врага, той няма да може да прави магии — предположи той, чудейки се колко орки щяха да бъдат нужни, за да помръднат монолитите и как щяха да ги транспортират.

— Това е един от вариантите, да — съгласи се Гул’дан, а тонът му ясно показваше, че вече беше обмислил тази идея. — Но аз имам друга идея, вожде, ако бихте ми отделили малко време.

Дуумхамър кимна. Той нямаше никакво доверие на Гул’дан, но уорлокът се беше доказал като полезен, създавайки рицарите на смъртта. Сега Военачалника беше любопитен какво ново се върти в главата му.

— Тези камъни съдържат мощна магия — обясни Гул’дан. — Вярвам, че ще мога да я овладея и да я използвам за нашите цели.

— Какво имаш предвид? — попита Дуумхамър.

Той знаеше, че не трябва да пуска юздите на Гул’дан. Не, нужни бяха повече подробности.

— Мога да ги използвам, за да построя олтар — отвърна Гул’дан. — Олтар на бурите46. Ще мога да канализирам енергиите от камъните, за да трансформирам същества. Ще ги направя много по-мощни и по-опасни, макар че може да претърпят известни промени.

— Съмнявам се, че някой орк ще ти позволи подобен експеримент за втори път — отсече Дуумхамър.

Той все още ясно помнеше нощта, когато Гул’дан предостави т.нар. Чаша на единството или Бокала на прераждането на всеки оркски вожд и на всеки воин, счетен за достоен. Дуумхамър не се довери на уорлока и, дори когато Блекхенд го подкани да пие, той отказа, оправдавайки се, че не желае да получава сила, каквато се полага на вожда му. Но той видя какво направи течността с другарите и братята му. Направи ги огромни и по-силни, да. Но освен това ги дари с блестящи червени очи и направи вече позеленяващата им кожа яркозелена… все знаци за демонична поквара. А после ги подлуди с кръвожадност, ярост и неутолим глад. Превърна някогашните благородни орки в зверове, в подивели убийци. Някои от орките по-късно съжалиха за промяната, но тогава, разбира се, вече бе твърде късно.

Гул’дан се усмихна, предусещайки мислите на военачалника си. И може би наистина беше на прав път. Кой знаеше какви странни сили бе придобил старият уорлок? Но той само повтори думите на Дуумхамър, без да уточнява мислите зад тях.

— Няма да използвам орки, за да тествам тези олтари — увери го Гул’дан. — Не, ще използвам същества, които могат да оценят увеличаването на силите си, но няма да забележат щетите върху интелекта си.

Той се усмихна широко.

— Ще използвам огри.

Дуумхамър се замисли над думите му. Не разполагаха с много огри, но всеки един под тяхно командване струваше десеторно повече от който и да е друг воин. Ако можеше да станат още по-мощни, определено си заслужаваше риска.

— Добре — каза накрая той. — Може да построиш тези олтари. Да видим какво ще стане. Ако проработят, ще ти осигуря още огри и същества от каквито други раси пожелаеш.

Гул’дан се поклони, а Дуумхамър кимна, вече замислен върху други детайли, обърна се и се оттегли.