Приливи на Мрака

Седемнадесет

— Пипнахме ги! — извика един орк и Дуумхамър се усмихна доволно.

Той вече предвкусваше победата! Градските стени все още удържаха, независимо колко воини се хвърляха срещу тях, но портите бяха започнали да поддават от непрестанното блъскане. И щом се отворят, орките ще наводнят Столицата. Ще разбият защитата й и ще плячкосат града. Установявайки база тук и в елфската гора, те ще могат бързо да се разпрострат във всички посоки на континента, отблъсквайки човеците към брега, а от там — в морето. И земята ще принадлежи на Ордата. Войната ще свърши и най-накрая ще могат да започнат нов живот.

Само огрите да бяха тук, мислеше си Дуумхамър, докато се подпираше на чука си и наблюдаваше как воините му за пореден път удрят по упоритите дървени порти на града. Огромните същества щяха да могат да прескочат стените и може би дори да пробият дебелия камък с боздуганите си. Той се чудеше защо Гул’дан и Чо’гал още не са довели клановете си тук. Беше се придвижвал бързо през планините, но въпреки това вече трябваше да са пристигнали.

— Дуумхамър!

Той вдигна поглед и видя един от воините си, който сочеше към небето. Още грифони? — предположи той и се намръщи. Пернатите същества се бяха оказали смъртоносни както в горите на Хиндерланда, така и при Куел’Талас. Досега беше виждал само няколко, а тук се появи един, който долетя до замъка, но не се включи в битката. Въпреки това той стоеше нащрек. Джуджетата Уайлдхамър бяха силни и упорити, грифоните им — бързи, а стормхамърите им бяха смъртоносни колкото и оркските бойни чукове. Тези врагове не трябваше да се подценяват заради по-малките им размери и, ако сега идваха повече от тях, орките трябваше да са готови.

Но тъмната форма, открояваща се в небето, продължаваше да се уголемява. Вече се виждаше, че е по-издължена и гъвкава от грифон, а Дуумхамър дочу радостните възгласи на хората си, когато огромната сянка падна върху тях. Дракон! Това беше хубава новина! Масивният звяр можеше да избълва огън срещу стените и да ги прочисти от защитниците на града. Столицата вече им падна в ръцете!

Драконът се приземи до езерото и веднага от гърба му скочи един едър орк. Дуумхамър на мига се запъти към него, премятайки чука на гърба си.

— Къде е Дуумхамър? — питаше ездачът. — Трябва да говоря с него!

— Тук съм — отвърна Дуумхамър, а воините бързо се отдръпваха, за да му направят път. — Какво има?

Ездачът се обърна към него и Дуумхамър си спомни, че го е виждал и преди. Той беше един от любимците на Зулухед — мощен воин, който според докладите е бил един от първите, посмели да оседлаят все още дивите дракони. Торгус, да — това бе името му.

— Нося съобщение от Зулухед — заяви Торгус, а на лицето му бе изписано странно изражение.

Дуумхамър долови гняв и объркване, и може би срам, и дори страх.

— Говори — отвърна Дуумхамър и пристъпи по-близо до него, навлизайки в обсега на опашката на дракона, която бе завита на бойното поле.

Останалите орки наоколо разбраха предупреждението и се отдалечиха, за да ги оставят насаме.

— Става въпрос за Гул’дан — започна Торгус.

Той беше едър орк, висок почти колкото Дуумхамър, но не смееше да го погледне в очите.

— Избягал е.

— Какво?

Сега Дуумхамър разбра на какво се дължи страха, изписан на лицето на ездача. Собствената му кръв завря, а ръцете му стиснаха дръжката на чука толкова силно, че се чу изскърцване.

— Кога? Как?

— Скоро след като тръгнахте — призна Торгус. — Чо’гал е с него. Тръгнали са с клановете Туайлайт Хамър и Стормрийвър. Натоварили са се на корабите и плават на юг.

Сега той вдигна очи и страхът бе заменен от гняв.

— Един от другарите ми го забеляза и се спусна към тях, за да ги пита накъде отиват. Гул’дан го уби с гнусната си магия. Видях всичко с очите си! Исках да тръгна след тях, но трябваше да информирам и Зулухед. Той ми заповяда да дойда веднага при вас.

Дуумхамър кимна.

— Правилно си постъпил — каза той. — Ако Гул’дан е убил другаря ти, сигурно не би се поколебал да убие и теб, а при това положение нямаше да узнаем за предателството му.

Дуумхамър изпъна устни около големите си зъби в злорада усмивка.

— Проклет да е! Знаех си, че не може да му се вярва! А сега е взел и корабите!

— Можем да долетим до тях — предложи Торгус. — Зулухед каза, че ще подготви останалите ездачи на дракони. Можем да изпепелим корабите заедно с всички на борда им.

Дуумхамър се намръщи.

— Да, но само ако успеете да се приближите достатъчно. Магията на Гул’дан е силна, а и Чо’гал е мощен маг — той заби чука си в земята. — Знаех си, че тези олтари ще ни докарат проблеми. И му позволих да превърне огрите в нови воини, които да попълнят редиците ни.

Дуумхамър захапа силно устната си, с което искаше да се накаже за собствената си глупост. Той бе толкова ентусиазиран от новите оръжия за войната с човеците, че бе игнорирал инстинктите си, които му напомняха, че уорлокът действа единствено в своя полза. Торгус все още чакаше заповедите му, но двамата се обърнаха към тичащия към тях орк. Това беше Тарбек, младият заместник на Дуумхамър. Той спря точно зад опашката на дракона, която помръдваше нервно.

— Да?

— Има проблем — заяви направо Тарбек. — Планините са блокирани.

— Какво?

Дуумхамър се обърна и се загледа отвъд дракона към планините Алтерак. Определено можеше да види, че прииждащият от южните проходи тъмен поток, е спрял.

— Какво се е случило?

Тарбек поклати глава.

— Не знам — отвърна той. — Но никой не може да премине през проходите. Изпратих разузнавачи да проверят положението, но така и не се върнаха.

Изражението му ясно показваше, че вече е трябвало да се върнат.

— Проклятие! — изскърца със зъби Дуумхамър. — Този човек ни е предал! Знаех си, че не може да се вярва на човек, който би продал собствената си раса!

И все пак си мислеше, че закачуленият мъж е твърде страхлив, за да му се противопостави. Или Алианса е оказал силен натиск, или са го заплашили с нещо по-страшно от властта на Ордата… Или са разбрали за предателството му и са го отстранили от позицията, която му е позволявала да контролира проходите. Да, най-вероятно беше последното. Мъжът изглеждаше прекалено ентусиазиран да преговаря, за да се отказва в такъв момент, особено след като воините на Ордата бяха толкова близо. Сигурно е бил заловен и отстранен и сега някой друг контролира планинския регион. Това обаче не променяше положението.

— Колко орки са блокирани там? — попита той.

Тарбек сви рамене.

— Не може да се каже — отвърна той. — Но поне половината клан, ако не и повече.

Той се огледа.

— Все още имаме много хора тук — каза той. — И щом Гул’дан и другите пристигнат, ще разполагаме с повече.

Дуумхамър се изсмя горчиво, все още замаян от новините.

— Другите! Другите няма да дойдат!

Тарбек го изгледа с изненада.

— Гул’дан ни е предал — съобщи Дуумхамър на заместника си, едва изричайки думите. — Взел е корабите и двата клана и сега плава в Голямото море.

— Но защо? — попита Тарбек, искрено изумен. — Ако изгубим войната, всички ще останем без дом, включително и той самият.

Дуумхамър поклати глава.

— Войната никога не е била негов приоритет.

Мислите му го отнесоха назад във времето, когато разговаря с Гул’дан в Стормуинд.

— Той е открил нещо изключително мощно — припомни си той. — Нещо, което ще го направи толкова силен, че няма да има нужда от подкрепата на Ордата.

— Какво ще правим? — попита Тарбек и се загледа към града. — Може да се окаже, че не разполагаме с достатъчно воини, за да го превземем сега.

Дуумхамър не посмя да погледне натам, но знаеше, че заместникът му е прав. Градът се оказа по-стабилен от очакваното, а защитата му — много по-сериозна. Атаката в гръб от армията на Алианса също ги изненада и значително намали броя им. А сега вече не можеха да очакват и подкрепление.

Но това не бе единствената му тревога. Не стигаше, че Гул’дан го е предал, но беше отвел и два клана със себе си. Те поставяха собствените си цели пред Ордата, собствените си егоистични желания пред нуждите на народа си. Точно това бе принудило Дуумхамър да убие Блекхенд и да поеме властта. И той се бе заклел да изкорени покварата и да възстанови честта на хората си. Това предателство не можеше да бъде оставено безнаказано. Независимо от цената. Или от самия него.

— Ренд! Мейм! — изрева Дуумхамър.

Братята Блекхенд го чуха и бързо се отзоваха, явно разбирайки от тона му, че въпросът не търпи отлагане.

— Насочете се с клана Блек Туут Грин на юг — заповяда Дуумхамър, спомняйки си маршрутите от картите, които разузнавачите му бяха нарисували с помощта на троловете. — Върнете се надолу по езерото, минете през Хилсбрад и поемете към морето. Гул’дан е избягал, но не може да е натоварил двата си клана на всички кораби. Останалите трябва да са още на брега.

Той се намръщи, оголвайки бивниците си.

— Настигнете ги и ги избийте до един, и изхвърлете труповете им в морето.

— Но… този град! — запротестира Ренд. — Войната!

— Става дума за честта на народа ни! — изрева Дуумхамър и вдигна чука си в готовност да нападне вожда, който би посмял да оспори заповедта му.

— Не можем да им позволим да останат безнаказани! — той изгледа гневно братята Блекхенд. — Приемете го като възможност да възвърнете честта си.

После той си пое дълбоко дъх и се опита да се успокои.

— Ще поведа бавно клана си на юг и ще блокирам опитите на Алианса да попречи на прехода ви. Ще опустошим земята по пътя си и ще пазим пътя до града открит. По-късно ще се върнем пак — увери ги той — и ще довършим започнатото.

Дуумхамър всъщност имаше известни съмнения за това. Сега бяха сварили града неподготвен. Но това нямаше да се повтори.

Орките Блекхенд кимнаха, макар че не изглеждаха особено доволни.

— Както кажете — съгласи се Мейм и заедно с брат си се затичаха да предадат заповедта на воините си.

Дуумхамър се обърна към Торгус, който чакаше наблизо.

— Предай на Зулухед да изпрати всички дракони към Голямото море — инструктира той ездача. — Отлитай колкото можеш по-бързо. Ще получиш шанс да отмъстиш за смъртта на другаря си.

Торгус кимна с усмивка при мисълта за отмъщение. Обърна се към дракона си и изчака Дуумхамър да отстъпи назад, за да може огромното същество да разпери масивните си криле и да полети. Дуумхамър се загледа след тях и отново заскърца със зъби, а ръцете му трепереха от шок и гняв. Беше толкова близо! Още най-много един ден и градът щеше да е негов! Сега тази възможност им се изплъзна. Шансовете им да спечелят войната станаха нищожни. Но на първо място бе честта.

Рицарят на смъртта Терън Горфийнд стоеше наблизо и Дуумхамър тръгна към него.

— Ами ти, разлагащ се труп? — подвикна Дуумхамър на съществото. — Ти следваше Гул’дан, но той ни предаде. Ще го последваш ли сега?

Немъртвият воин го изгледа за миг с блестящите си очи и поклати глава.

— Гул’дан изостави хората ми — отвърна Горфийнд. — Ние няма да го направим. Ордата е всичко за нас и ние ще останем верни към нея, както и към вас, докато я водите.

Дуумхамър кимна, изненадан от отговора на съществото.

— Тогава иди да помогнеш на хората ни да се изтеглят от града — заповяда той.

Горфийнд се подчини и се запъти към останалите рицари на смъртта и немъртвите им коне. Тарбек също се оттегли. Сега Дуумхамър остана сам.

— Гул’дан! — изрева той, вдигна чука си и го размаха в небето. — Ще платиш с живота си за това! Ще се погрижа да страдаш достатъчно за това, че предаде расата ни и рискува оцеляването ни!

Небето не му отговори, но Дуумхамър почувства известно облекчение след изблика си. Той свали чука си и се запъти към бойното поле, обмисляйки вече как най-добре да организира воините си за похода на юг и останалите от Ордата — към морето.

Гул’дан се подпираше на носа на кораба и душеше морския въздух. Затвори очи и задейства мистичните си сетива, насочвайки съзнанието си в търсене на характерните магически следи. Усети ги почти на мига. Енергията бе толкова силна, че можеше да я усети като метален вкус на свежа кръв, беше толкова мощна, чак кожата го засърбя и косата му настръхна.

— Стой! — извика той към орките зад гърба си, които веднага спряха да гребат.

Корабът спря и остана неподвижен във водата, а Гул’дан се усмихна.

— Пристигнахме — заяви той.

— Но… тук няма нищо — обади се един орк на име Драк’тул, от собствения му клан Стормрийвър.

Гул’дан се обърна, отвори най-накрая очи и изгледа гневно младия уорлок.

— Така ли? — той се усмихна широко. — Тогава да вземем да те вържем с вериги и да те спуснем до дъното да огледаш по-добре, а? Или предпочиташ да останеш тук и да ми се довериш?

Драк’тул се сви и запелтечи някакво извинение, но Гул’дан вече не го слушаше. Той се загледа към носа на близкия кораб, където стоеше Чо’гал.

— Предай на всички, че започваме веднага — заповяда Гул’дан на лейтенанта си. — Дуумхамър може вече да е разбрал за бягството ни и не искам да рискувам да му позволя да ни прекъсне, преди да постигнем целта си.

Двуглавият огър кимна и се обърна към следващия кораб, от който после заповедта се предаде и на другите след него. Започнаха да се мятат въжета и скоро огрите-магьосници и орките-некроманти се заизкачваха на кораба на Гул’дан. В зависимост от възможностите и предпочитанията си, някои се катереха по въжетата, а други плуваха до тях.

— Мястото, което търсим — древният храм, се намира под нас — обясни Гул’дан, когато всички уорлоци се строиха на палубата пред него. — Можем да се опитаме да се гмурнем до там, но не съм сигурен на каква дълбочина се намира. Освен това ще е прекалено тъмно и студено.

Той се усмихна широко.

— Затова ще издигнем земята и ще доведем храма при нас.

— Това възможно ли е? — попита един от новите огри-магьосници.

— Да — отвърна Гул’дан. — Не много отдавна в родния ни свят успяхме да издигнем друга земна маса — един вулкан в долината Шадоумуун. Тогава поведох Съвета в сянка, а сега ще поведа и вас.

Той се заслуша за други въпроси или протести, но такива нямаше и той кимна, доволен. Новите му слуги бяха не само по-силни от старите, но и по-покорни — две черти, които той особено ценеше.

— Кога започваме? — попита накрая Чо’гал.

— Веднага — отвърна Гул’дан. — Защо да чакаме?

Той се обърна и ги поведе към бордовата ограда, а помощниците му се наредиха от двете му страни. После затвори очи и се фокусира върху силата, която се намираше някъде дълбоко под тях. Достигна я много лесно и щом я прихвана здраво, започна да дърпа магически енергията и източника й към себе си. В същото време се протегна мислено към обкръжението на тази сила и започна да повдига и него. Небето над тях потъмня, а морето около корабите се развълнува.

— Хванах я — изскърца той със стиснати зъби на помощниците си. — Свържете се с магията ми и ще я усетите. Излейте енергиите си в това, което съм изградил, и повдигайте заедно с мен. Веднага!

Той усети промяната първо, когато се присъедини Чо’гал, а след него и останалите. Небето над тях придоби наситен червен оттенък, а над главите им отекнаха гръмотевици, започна да се лее силен дъжд и яростни вълни люлееха кораба. Огромната тежест, която първоначално почувства, олекна и тегленето стана значително по-лесно. И все пак не беше леко, но поне поносимо, вместо мъчително. И при всеки следващ напън присъствието на магията се усещаше все по-силно. Той я обхващаше все по-здраво, а също и обкръжението й. Самата природа се бореше срещу тях, но те не отстъпваха.

Стояха така четири часа — неподвижни пред очите на останалите воини, но силно фокусирани върху борбата с титаничните сили. Водата ги обливаше отгоре и отдолу. Гръмотевиците ги оглушаваха. Светкавиците ги ослепяваха. Корабът се подмяташе във всички посоки, воините стискаха здраво греблата си и едва се задържаха на местата си. Някои от тях поглеждаха към Гул’дан и останалите уорлоци за инструкции, но никой от тях не помръдваше, докато корабът застрашително се накланяше ту на едната си страна, ту на другата…

После от развълнуваната вода малко пред първия кораб изригна огън, изви се дим и въздухът се изпълни с пламъци, пепел и пара. През песъчливия горещ въздух те видяха как нещо пробива водата като клюн на птица. Нещото се оказа скала и докато воините я наблюдаваха, прекалено изумени, за да правят друго, освен да мигат с отворена уста, тя се уголеми, бързо се издигна над вълните, а от и около нея изригна лава.

Малката скала се превърна в голям камък, камъкът стана малко плато, платото се разшири в тераса, а терасата нарасна до малка камениста равнина. Малко след това от бурното море се появиха и други форми, но те се оказаха свързани и когато морето се отдръпна от тях, орките видяха как пред очите им се издига цял остров, бълващ лава, пламъци, пепел и пара. Със силно стържене на повърхността се появи втори, по-малък остров, а след него трети и четвърти.

Накрая, когато небето от пурпурно червено възвърна оловносивия си цвят и вълните се смалиха дотолкова, че най-големите бяха колкото най-високата мачта на кораба, Гул’дан отвори очи. Той се олюля леко и се подпря на оградата, същото направиха и някои други уорлоци. Той вдигна очи към новата островна верига, която все още пушеше от рязкото си издигане, тътнеше и скърцаше, за да се намести на новото си място, и се усмихна.

— Скоро — каза спокойно той, погледна към сушата и я почувства в съзнанието си, откривайки точното място, което търсеше. — Много скоро ще отида до храма, който търся, и ще взема огромната награда, която ме чака там.

— Виждам ги! — извика един воин. — Там са, до онези острови!

Ренд Блекхенд, един от вождовете на клана Блек Туут Грин, се загледа в посоката, която оркът отбеляза, близо до мястото, където бяха видели бясното вълнение на морето и въздуха. Накрая забеляза и парчето суша, което се появи на запад, както и тъмните форми около него.

— Добре — отвърна той, кимна и подпря ръце върху дръжката на секирата си.

— Увеличете скоростта — заповяда той на барабанчика. — Искам да ги настигнем, преди да успеят да се изпокрият на тези острови.

На един от другите кораби той забеляза брат си Мейм, който говореше със своя барабанчик, явно давайки му същата заповед.

— Какво ще правим, ако използват магията си срещу нас? — попита един от по-младите воини.

Неколцина кимнаха в подкрепа на въпроса му. Това бе най-големият им страх. Те предпочитаха дори да бъдат заловени от Алианса или да бъдат изядени от дракон, и Ренд не можеше да ги вини. Той също не беше особено щастлив от идеята да се бие с Гул’дан и гадините му. Но Дуумхамър беше дал заповед и Блекхенд трябваше да защити името си. Ренд възнамеряваше да я изпълни… или да умре, докато се опитва.

— Магията им е мощна — призна той. — И Гул’дан може лесно да свали трима-четирима от нашите за няколко минути. Но той се нуждае от тези минути. Както и от физически контакт или по-голяма близост, а също и някакъв предмет на жертвата му.

Той се усмихна широко.

— Някой от вас да му е давал манерка, ръкавици или камък за точене?

И както се надяваше, неколцина се засмяха.

— Значи, просто стойте настрана от уорлоците и не им позволявайте да ви доближат или ги атакувайте бързо, преди да са успели да изрекат някое заклинание. — Той потупа секирата си. — Въпреки силите си, те са орки, които кървят и умират. Това няма да е много по-различно от ловуването на огри в родната ни земя. Всеки един от тях може да е по-силен от един или двама от нас, но ние можем да ги изтощим, да ги нападаме групово и да им попречим да се защитят.

Воините му кимнаха. Те разбраха думите му и сега виждаха магията просто като едно оръжие, което вече не изглежда толкова страшно.

— Почти стигнахме — заяви кормчията и Ренд се загледа зад него, към борда на кораба.

Сега островът се извисяваше от едната страна и Ренд, съдейки по размерите на оркските кораби, можа да прецени, че той е значително по-голям от всички, които беше виждал досега в този свят. Малките тъмни точици в далечината придобиха формата на кораби и той ясно видя орките, които се изливаха от тях върху тъмната, влажна суша. Ренд потисна ръмженето, което беше започнало да се надига в гърлото му и извика следващата заповед.

— Пригответе се за слизане! Щом стъпите на земя, прицелете се в уорлоците. И убийте всеки… всичко, което ви се изпречи на пътя!

— Не сме сами — Чо’гал информира Гул’дан.

Корабите им бяха акостирали на новия остров, който още се разтърсваше и бълваше пара и от време на време огън и лава. Гул’дан последва жеста на помощника си и видя флотилията, която се приближаваше от другия край на острова. Неговият остров. Съдейки по начина на придвижване, Гул’дан прецени, че не плава, а напредва с гребане, а това обикновено значеше само едно — орки. Войските на Дуумхамър са ги открили.

— Проклет да е! — измърмори Гул’дан. — Защо всеки път трябва да взема решения толкова бързо? Още един ден и щяхме да приключим тук.

Той въздъхна.

— Е, нямаме друг избор. Предай на воините да се подготвят за битка. Ще трябва да ги държите настрани, докато отида до храма и открия гробницата.

Чо’гал се усмихна с двете си глави.

— С удоволствие.

Както всички от клана му, масивният двуглав огър също беше фанатик и горещ привърженик на идеята да участва в инициирането на края на света, за предпочитане с насилие и кръвопролития. Всички орки от клана Туайлайт Хамър поддържаха тази идея и с радост щяха да се бият с всеки и всичко, ако това можеше да ги доближи повече до неизбежната гибел. Нищо че демоничната кръв, която бяха погълнали още в Дренор, беше увеличила стократно естествената им жажда за кръв.

— Няма да минат през нас — обеща огърът, изваждайки дългия си извит меч.

Гул’дан кимна.

— Много добре.

После се обърна и започна внимателно да пристъпва по каменистия остров, а след всяка негова стъпка се вдигаше пара. Драк’тул и останалите некроманти и огрите-магьосници бързо го последваха.

— Атака! — изрева Ренд, стиснал здраво секирата си, и се втурна напред, следван от воините си. — Убийте предателите!

— Смърт за предателите! — пригласяше Мейм до него.

— На бой! — изрева Чо’гал, вдигна наподобяващото коса оръжие така, че дългото му остро острие проблесна на следобедната слаба светлина.

— Да окъпем земята с кръвта им! — добави втората глава. — Нека смъртта им доведе до края на света!

Двете сили се срещнаха в гръмотевичен сблъсък върху покрития с лава бряг, където орки се нахвърлиха срещу орки. Проблясваха оръжия, падаха и се вдигаха чукове, мечове и копия, въртяха се и се удряха в едно дивашко проявление на енергия, страст и насилие. Навсякъде пръскаше кръв, която оцветяваше гъстия въздух с червена мъгла и потъмняваше близките морски вълни. Земята, все още неравна и нестабилна, стана хлъзгава и много от воините загубваха равновесие и срещаха смъртта си, докато се опитваха да се изправят.

Битката беше яростна. Воините на Чо’гал се бореха като подивели, без да ги е грижа за собствения им живот — целта им беше да нанесат възможно най-много щети и болка. Орките на Дуумхамър се бореха за отмъщение и справедливост — отмъщение за предателството на Гул’дан и битката, която им струваше това. И двете страни вярваха в целите си и никоя от тях нямаше да отстъпи.

Единствената разлика между тях бе в числеността. Гул’дан беше довел само два клана — собствения си Стормрийвър и клана на Чо’гал — Туайлайт Хамър. Неговият Стормрийвър беше най-малкият клан и се състоеше само от уорлоци — и всички до един сега бяха с него, оставяйки Туайлайт Хамър да се бият сами с воините на Дуумхамър. Ренд и Мейм Блекхенд бяха довели по-голямата част от своя клан Блек Туут Грин, който бе един от най-големите кланове на Ордата. Воините от Туайлайт Хамър много добре съзнаваха численото им превъзходство. И в хода на битката, след като и двете страни започнаха да дават тежки жертви, тази разлика започна да личи още по-ясно. Фанатичните орки обаче отказваха да се предадат и се биха до последно. Те повлякоха много воини на Дуумхамър след себе си. Самият Чо’гал откъсна ръката на един от най-силните воини на Блек Туут Грин, но и двете секири на орка се забиха в гърдите му, докато друг воин изгуби окото си от добре прицеленото острие на бойна секира… Но накрая огненият бряг бе отрупан с трупове и единствените оцелели бяха воините на Блекхенд.

— Сега — каза Ренд, избърсвайки секирата си в трупа на един орк, от гърдите на когото още струеше кръв, — да намерим Гул’дан. Уорлокът има да отговаря за много неща.

Гул’дан стоеше в основата на древен храм, чиито външни стени едва се забелязваха от вековния мъх, плесен, корали и налепи, които ги покриваха. Той все пак можеше да забележи следи от архитектурата, която наподобяваше тази в Куел’Талас по своето великолепие и стил. Елфите бяха издигнали тази структура и със сигурност някога тя е била красива и богато украсена. Сега обаче беше груба и нащърбена, а самото здание приличаше по-скоро на естествена купчина пръст, водорасли и отлагания, отколкото на нещо, което е било построено с някаква цел. Но външният вид не бе от значение. Вълнуваше го само пулсирането, което усещаше точно зад очите си, докато силата го привличаше толкова силно, че почти виждаше как трепти около сградата.

— Вътре — каза той на Драк’тул и останалите. — Трябва да влезем вътре.

Той се чудеше дали да ги преведе през главните стъпала към храма. Знаеше, че Гробницата на Саргерас е там и Окото на Саргерас50, което се намира в нея, ще му даде невероятна, почти божествена сила. Но не бе сигурен дали ще може да я овладее сам или ще се наложи да я сподели с останалите от Съвета в сянка. Но определящо за решението му бе това, че той всъщност не знаеше какво друго може да крие древният храм. И Гул’дан накрая реши да доведе всичките си помощници и слуги в храма. При нужда винаги можеше да ги убие, когато стигнат до самата гробница.

Той влезе внимателно и призова една сфера от зелена светлина, за да огледа по-добре всичко около себе си. Коридорите и помещенията бяха променени по същия начин, както и външните стени — подът бе покрит с пясък и ситни камъчета, стените бяха окичени с най-различни по вид и размери водорасли и миди. Дори вратите бяха изменени. Краищата им бяха загладени, заоблени и изкривени от съществата, които бяха висели по тях през всичките дълги години.

— По-бързо, глупаци — обърна се той към хората си. — Разпръснете се и намерете главния коридор! Трябва да стигнем до Залата на окото, преди да се събудят пазителите на гробницата!

— Пазители? — попита колебливо един от уорлоците, на име Урлук Клауд-килър51. — Нищо не си ни казал за пазители!

— Безгръбначни страхливци! — изруга Гул’дан и зашлеви свития Урлук в лицето. — Казах по-бързо!

Гневът му ги мобилизира или поне временно засенчи страха от това странно място и ужасите, които може да крие, и уорлоците започнаха да претърсват сградата. Накрая те откриха широк централен коридор и продължиха по него.

Щом напреднаха обаче щетите наоколо намаляха. Сега Гул’дан можеше да види резбите по колоните и стълбовете, както и фините гравюри по стените, красивите мозайки, които покриваха пода и тавана. Разбира се, боята отдавна бе заличена от солената морска вода, но имаше и достатъчно запазена украса, от която да си проличи колко красива е била сградата — един наистина величествен и орнаментиран храм, който би удивил и най-претенциозните посетители.

Гул’дан обаче не се интересуваше от подобни неща. Той искаше едно-единствено нещо — магията, която го чакаше в подземната гробница. Когато накрая стигна до вратата на подземието, той се спря и се наслади на мига.

— Сега, Саргерас — прошепна той, — ще взема това, което е останало от силата ти… и ще подчиня този порочен свят на колене.

Той вече усещаше енергията и тя бе достатъчна да накара сетивата му да затанцуват и потръпват в очакване. Кълбото зелена светлина, което се събираше в шепата му, когато го призова, сега беше два пъти по-голямо от главата му и се състоеше от завихрен зелен огън — толкова ярко, че не можеше дори да погледне към него и се налагаше да го държи в средата на залата, за да не стопи стените. И това бе в непосредствена близост до източника! Какво ли щеше да може да прави, когато всъщност се докосне до силата и я абсорбира цялата само за себе си?

Увлечен в мисли, Гул’дан даде знак на останалите да отстъпят назад и те покорно се отдалечиха в далечния край на залата. Тогава той се протегна и сграбчи тежката каменна дръжка на масивната врата от черно желязо. Това бе единственото място в цялата сграда, където липсваше украса и рязката му чистота създаваше чувството на величие, което липсваше при статуите и гравюрите. Това ясно показваше, че това място е твърде важно за подобна натруфеност. Нетърпелив да разбере какво се крие там, Гул’дан натисна дръжката с всичка сила. Той усети, че заяжда, неизползвана от векове, но също почувства и някакво убождане от магията, която го обля. Не беше болезнено, по-скоро като отключващо заклинание, отколкото магия и той усети много по-голямото и мощно заклинание, свързано с него.

Но първоначалното заклинание премина през него и отново го освободи, а механизмът му си остана заключен. Точно както го беше уверил Саргерас. Ейгуин беше защитила гробницата от нахлуване на човеци, елфи, джуджета, дори гноми… от всяка съществуваща раса. Но всяка раса от този свят. Гул’дан беше орк и Ейгуин никога не бе чувала за Дренор. Заклинанието й не включваше него и той можа да натисне дръжката докрай, при което вратата силно изскърца и след един мощен натиск се отвори широко.

Отвъд вратата цареше мрак, през който дори светлината на Гул’дан не можеше да проникне. Мракът бе толкова студен, че мигновено смрази пръстите му, а дъхът му се превърна в лед. И този мрак бавно започна да се движи, преливайки в различни форми, пъплещи, пълзящи, превиващи се форми с очи, които блестяха по-мрачно от останалите, толкова мрачни, че бе болезнено да погледне към тях. И тези тъмни форми се усмихнаха, приближиха се към вратата и напуснаха вечния си затвор. И се насочиха към Гул’дан и неговите уорлоци. Демони. Но не приличаха на нищо, което бе виждал преди. Гул’дан си мислеше, че е виждал всякакви ужасяващи същества, но на фона на тези познатите форми от миналото изглеждаха просто като сенки, безобидни и лесни за отстраняване.

„Не!“ — извика Гул’дан в съзнанието си, изгубил способност да контролира устата си и да издаде звук. „Не трябваше да става така! Саргерас ми обеща!“ Той се опита да призове магията си, да вдигне ръце, да побегне… да направи нещо, каквото и да е. Но гледката на съществата пред него го парализира — тяло и душа — Гул’дан, който се мислеше за господар, не можеше да направи друго, освен да се взира и трепери, докато те приближаваха към него, а тъмните им нокти се протягаха към лицето му.

Първото докосване бе достатъчно да премахне парализата и Гул’дан побягна, опитвайки се да се измъкне от това кошмарно място. Драк’тул и останалите стояха точно зад него, но сега нямаше и следа от тях… явно вече бяха избягали. От гробницата отекнаха викове, докато Гул’дан се суетеше от един коридор в друг. Лицето му гореше на мястото, където го докоснаха ноктите и чак когато вдигна ръка и попипа бузата си, осъзна, че е порязан, и то дълбоко.

— Проклет да си, Саргерас! — изруга той, преминавайки покрай колони и стълбове, през стаи и коридори. — Няма да бъда победен така! Аз съм Гул’дан! Аз съм въплъщение на мрака! Не мога да свърша… така!

Той спря да си поеме дъх и да се ослуша. Нищо. Виковете бяха утихнали. „Проклети, слабоумни слабаци“ — помисли си той, представяйки си орките Стормрийвър, които беше довел със себе си. „Сигурно вече са мъртви!“ Сега бузата му пулсираше и той я притисна с ръка, опитвайки се да спре кръвта, която се стичаше от раната. Започваше да се замайва и да усеща слабост в крайниците.

— Трябва да продължа — каза си мрачно той. — Силата ми трябва да е достатъчна да…

Гул’дан замълча и се заслуша внимателно. Какъв беше този звук? Беше слаб и непрекъснат и караше кожата му да настръхне, но съдържаше едновременно жестокост и… радост?

— Този смях… Ти ли си, Саргерас? — настоя той. — Присмиваш ли ми се? Ще видим кой ще се смее последен, демоне, когато взема горящото ти Око!

Той сви зад един ъгъл и се озова в една широка зала, с изненадващо голи стени. Вдъхновен от нещо, което не можеше да назове, Гул’дан пресече стаята и се приближи до близката стена. После започна да пише върху нея, изобразявайки гробницата и пазителите й със собствената си кръв. На няколко пъти сбърка, усещайки как ръката му натежава.

„Нападнат… от пазителите“ — написа бавно той. „Умирам…“ Той знаеше, че това е истина и бързаше да опише историята си, преди да се предаде в ръцете на смъртта. Но зад гърба си продължаваше да чува същото сухо, гладно дращене, което бе чул в гробницата. Идваха за него. „Ако помощниците ми не ме бяха изоставили“ — написа той, но вече едва успяваше да фокусира погледа си, а гърлото му бе прекалено свито, за да издаде звук.

Но сега осъзна, че вината не беше тяхна. Беше негова. През цялото време си беше мислил, че има контрол, докато всъщност е бил само една пионка, глупак, роб. Цялото му съществуване е било една измама, една шега. И скоро щеше да свърши. „Какъв глупак съм“ — помисли си той. Той спря да пише и се обърна да бяга, знаейки, че вече е твърде късно. Ноктите се забиха надълбоко и Гул’дан намери достатъчно глас в себе си, за да изкрещи.

Ренд протегна ръка и спря Мейм, който искаше да продължи.

— Не — каза спокойно той.

Изпод грубата превръзка, която беше импровизирал с колана на един паднал орк, продължаваше да се стича кръв.

— Трябва да намерим Гул’дан — настояваше Мейм, въпреки че залиташе от собствените си рани, а грубите превръзки на единия крак и рамото му бяха подгизнали от кръв.

— Няма нужда — увери го брат му. — Тези… същества са свършили тази работа вместо нас.

Нещо странно се беше появило от сградата пред тях, нещо с прекалено много крайници и стави, и определено с прекалено много зъби. То бе следвано от други, които нападнаха орките, разкъсвайки ги като обезумели животни, гладни за свежа плът. Неколцина орки замръзнаха от страх при гледката на ужасните същества, но другите се отбраняваха и накрая успяха да унищожат и последното, макар че понесе доста удари и уби дузина орки, преди да спре да се мята и хапе.

Съществата се бяха появили от тази сграда. Макар и воин, Ренд притежаваше известен усет към магията и можеше да усети енергията в тази странна древна постройка пред очите му. Беше неизмеримо мощна и неописуемо зла. И беше наситена с омраза, силна омраза, насочена към всичко живо. И тези същества бяха само лек намек за истинската сила.

После нещо подкоси краката им, а в сградата отекна оглушителен звук, силен тътен, наподобяващ смях, който идваше някъде дълбоко под тях. От входа на постройката се завихри някакъв въздух, зловонен и нечист, а с него излетя и нещо друго — нещо, което накара Ренд да настръхне. Той не го видя, но беше сигурен, че почувства самото зло, което се излъчи от това странно място, експлодира и се разпръсна на слънчевата светлина. Тътенът продължаваше и земята се разтресе. В скалите под краката им започнаха да се появят пукнатини. Целият остров започваше да се разпада.

— Гул’дан вече не е заплаха за нас — каза Ренд, изправяйки се на крака, и някак си бе напълно убеден в това.

Каквото и да се е надявал да открие тук, явно бе намерил единствено смъртта си. А Ренд се надяваше да е била бавна и мъчителна. И беше почти сигурен, че е била точно такава.

— Какво ще правим сега? — попита Мейм, обръщайки се с гръб към храма.

— Ще се върнем при Дуумхамър — заяви Ренд. — Все още ни предстои война и сега поне няма да се тревожим за предателите, които подриват силите ни. Нека се опита да ни вини, ако иска.

Двамата братя се насочиха към брега, където ги чакаха корабите им.