Приливи на Мрака

Първи пролог

Зора и мъгла обвиваха света. В спящото селце Саутшор1 хората се раздвижваха и, макар да не виждаха светлината, знаеха, че нощта е свършила. Мъглата се стелеше над света, полягаше върху простите дървени колиби и скриваше морето, което се простираше отвъд селото. Хората не можеха да го видят, но чуваха водата, която се плискаше по брега и леко се вълнуваше около единственото пристанище.

Но изведнъж те започнаха да дочуват нещо друго.

Звукът се появи бавно и спокойно, понесе се през мъглата и отекна така, че хората не можеха нито да определят източника, нито посоката, от която се появи. Дали идваше от земята зад тях или от морето пред тях? Дали просто вълните се разбиваха по-силно от обичайното или върху самата мъгла плющеше дъжд, или някаква каруца се търкаляше по неравния черен път? Селяните се ослушваха внимателно и най-накрая разбраха, че странният звук идва от водата. Втурнаха се към брега и се вторачиха в мъглата, опитвайки се да доловят нещо през мрака. Какъв беше този шум и какво ли вещаеше?

Мъглата бавно започна да се премества, сякаш самият звук я избутваше напред. Тя се изду, потъмня и мракът придоби формата на вълна, която приижда към тях. Селяните отстъпиха назад, а някои от тях се развикаха. Те бяха господари на морето — родени рибари, но тази вълна не беше от вода. Движеше се твърде странно, за да е вода. Беше нещо друго.

Мракът продължаваше да приижда заедно с мъглата, а звукът се усилваше. Най-накрая проби през булото на мъглата и я разби на множество по-дребни форми. Кораби. Много, много кораби. Селяните се поуспокоиха, защото корабите бяха нещо познато, но все пак останаха леко притеснени. Саутшор беше тихо рибарско селище. Там имаше не повече от дузина малки платноходи и през годината идваха поне още толкова. А сега изведнъж се появиха стотици. Какво означаваше това? Мъжете грабнаха каквото им попадна под ръка — къси дървени тояги, пръти с куки и дори мрежи. И зачакаха, вторачени в приближаващите кораби. От мъглата продължаваха да се появяват още и още, и с всяка следваща редица шокът на селяните нарастваше. Не бяха стотици, а хиляди — като че превозваха цяла нация. Тук никога досега не бяха виждали толкова много кораби. Откъде бяха дошли? Каква можеше да е причината да се появят толкова много наведнъж? И какво ги бе изпратило в Лордерон2?

Селяните стиснаха силно оръжия, жените и децата се изпокриха по домовете си, а корабите продължаваха да се множат. Вече ясно се разграничаваха звуците на множеството гребла, които се движеха без ритъм. Първият кораб достигна брега и чак сега селяните успяха да видят фигурите в него. Това допълнително ги успокои, но в същото време ги обърка. Имаше мъже, жени и, съдейки по размерите на фигурите — дори деца. Някои бяха с бледа кожа, други с по-тъмна, а косите им бяха в най-различни нормални цветове. Не бяха чудовища, нито пък същества от расите, за които селяните само бяха чували, но никога не бяха виждали. Нито пък изглеждаха въоръжени за битка, а и повечето от новодошлите определено не бяха воини. Това поне не беше нападение. Изглеждаше повече на бягство от някакво ужасно бедствие и изведнъж страхът на селяните се замени със съчувствие. Какво можеше да изпрати това, което изглежда бе цяла нация, в морето?

Още кораби стигнаха брега и от тях започнаха да излизат хора. Някои се свличаха на каменистия бряг и избухваха в плач. Други се изправяха и поемаха дълбоко дъх, сякаш доволни, че най-сетне са усетили земя под краката си. Мъглата изтъняваше под силните слънчеви лъчи и селяните вече виждаха всичко по-ясно. Тези хора не бяха армия. Много от тях бяха жени и деца, много от тях носеха оскъдни дрехи. Повечето изглеждаха слаби и изтощени. Това бяха просто хора. Хора, явно пострадали от някакво бедствие, и мнозина бяха толкова разбити, че едва се задържаха на крака и се препъваха по брега.

Някои все пак носеха брони. Един човек от първия кораб се насочи към събралите се селяни. Той беше едър, здрав мъж, почти гологлав, с гъсти брада и мустаци и строго лице. Бронята му явно бе преживяла много битки, а над едното му рамо стърчеше дръжката на огромен меч. Но в ръцете си той не държеше оръжия, а две малки деца, а след него търчаха още няколко и се опитваха да се хванат за бронята, колана или ножницата му. До него вървеше друг странен мъж — висок и широкоплещест, но слаб, белокос, но с бодра крачка. Той носеше окъсана виолетова роба и опърпана раница, на едното му рамо седеше едно дете, а с другата си ръка държеше друго. С тях се движеше трети човек — младеж с кафява коса и кафяви очи, който като че ли не знаеше къде се намира. Стискаше с ръка плаща на едрия мъж като малко дете, което не смее да се отдели от ръката на родителя си. Дрехите му бяха богато украсени, но пропити с морска сол и овехтели от дълго носене.

— Поздрави и добра среща! — извика воинът, приближавайки се съм селяните с мрачно лице. — Ние сме бежанци и бягаме от страховита битка. Умолявам ви да отделите каквато храна и вода имате, както и подслон за децата.

Селяните се спогледаха, после кимнаха и свалиха оръжията си. Те не бяха богати, но не бяха и бедни и трябваше да са в много по-лошо положение, за да не се погрижат за деца в нужда. Няколко мъже взеха децата около воина и мъжа с виолетовата роба и ги поведоха към църквата — най-голямата и здрава постройка в селцето. Жените вече бяха започнали да приготвят котли с каша и яхния. Скоро бежанците бяха настанени в църквата и около нея, раздаваха помежду си дарени одеяла и палта, ядяха и пиеха. Настроението щеше да е празнично, ако не беше силната мъка, изписана по лицата на новодошлите.

— Благодаря — каза воинът на старшия на селото, който се представи като Марк Редпат3. — Знам, че нямате много и оценявам всичко което ни предложихте.

— Не можем да допуснем да страдат жени и деца — отвърна Марк и намръщено оглежда бронята и меча му. — Кажете сега кои сте и защо сте тук?

— Казвам се Андуин Лотар — отговори воинът и допря ръка до челото си. — Аз съм… бях Първи Рицар на Стормуинд4.

— Стормуинд? — Марк беше чувал за тази нация. — Но това е отвъд морето.

— Да — кимна натъжено Лотар. — Плавахме с дни, докато стигнем тази земя. Сега сме в Лордерон, нали?

— Да — обади се мъжът във виолетовата роба. — Познавам земята, макар и не точно това село.

Гласът му беше изненадващо силен за белокос старец, макар че отблизо единствено косата и бръчките по лицето му показваха по-напреднала възраст. Всичко останало в него си беше напълно младежко.

— Тук сте в Саутшор — каза им Марк, поглеждайки притеснено към белобрадия младеж. — От Даларан ли сте? — попита накрая той, опитвайки се да овладее тона си.

— Да — отвърна странникът. — И не се тревожете… ще се върна там веднага, щом другарите ми са готови за път.

Марк се опита да прикрие облекчението си. Магьосниците от Даларан бяха могъщи и той беше чувал, че кралят ги приема като съюзници и съветници, но самият Марк не искаше да има нищо общо нито с магии, нито с тези, които ги владеят.

— Не бива да се бавим — добави Лотар. — Трябва незабавно да говоря с краля. Не трябва да позволим на Ордата да атакува отново.

Марк не разбра какво означава това, но долови неотложността в тона на едрия воин.

— Жените и децата може да останат тук — увери ги той. — Ние ще се погрижим за тях.

— Благодаря — каза искрено Лотар. — Ще изпратим храна и провизии веднага щом отидем в Столицата5.

— Ще ви отнеме време да стигнете до там — отбеляза Марк. — Аз ще изпратя вестоносец, който да предупреди за идването ви. Какво бихте искали да предаде?

Лотар се намръщи.

— Кажете на краля, че Стормуинд падна — каза спокойно той след кратка пауза. — Тук сме с принца и всички, които успяха да се спасят. Ще имаме нужда от провизии, и то бързо. И носим лоши и важни новини.

Марк беше започнал да се облещва от дългия списък с лоши вести, бързо премести поглед върху младото момче до едрия воин, но се извърна тъкмо преди да започне да изглежда като груб жест.

— Ще бъде предадено — обеща им той и се обърна да говори с един от селяните.

Другият мъж кимна, метна се върху коня си и потегли в галоп, преди старшият да успее да направи и две крачки обратно към църквата.

— Уилем е най-добрият ни ездач, а конят му — най-бързият в селото — обърна се Марк към двамата мъже. — Той ще стигне до Столицата много преди вас и ще предаде съобщението ви. Ще съберем всички коне и каквато храна имаме, за да се подготвите за път.

Лотар кимна.

— Благодаря — отвърна той и се обърна към мъжа с виолетовата роба. — Събери всички които ще дойдат с нас, Кадгар, и се приготви. Тръгваме възможно най-скоро.

Магьосникът кимна и се запъти към събралите се бежанци.

След няколко часа Лотар и Кадгар напуснаха Саутшор, заедно с принц Вариан Рин и още шейсет мъже. Повечето от бежанците бяха предпочели да останат — заради неразположение или умора, или страх и шок, и нежелание да се отделят от малцината оцелели познати. Лотар не ги кореше. Част от него също искаше да остане в селото. Но той трябваше да изпълни дълга си. Както винаги.

— Колко остава до Столицата? — обърна се той към Кадгар, който яздеше до него.

Селяните им бяха предоставили всички налични коне и каруци, които се оказаха напълно достатъчни за групата. Лотар се колебаеше дали да се възползва от щедростта на селяните, но накрая прие всичко, осъзнавайки, че така ще ускори прехода си. А времето бе от голямо значение.

— Няколко дни, може би седмица — отвърна магьосникът. — Не познавам добре тези земи, но ги помня на картите. Трябва да видим кулите на града най-много след пет дни. После трябва да преминем през гората Силвърпайн6, която е едно от най-големите чудеса на Лордерон, граничещо с езеро Лордамиър. Градът се намира на северния му бряг.

Кадгар се умълча и Лотар се загледа в него. Той се тревожеше за младежа. Първия път, когато го видя, остана впечатлен от спокойствието и самочувствието му, удиви се от младостта му. Той бе едва на седемнадесет, малко по-голям от момче и вече бе не само умел магьосник, но и първият, когото Медив бе избрал за чирак. Следващите му срещи с младежа затвърдиха убеждението му, че е умен, упорит, съсредоточен и доброжелателен. Дори беше започнал да го харесва — за пръв път изпитваше приятелски чувства към магьосник, след… е, след самия Медив. Но след случилото се в Каразан…

Лотар потръпна, спомняйки си грозния кошмарен инцидент. Той се озова с Кадгар, полуорката Гарона и шепа хора… срещу самия Медив. Кадгар беше принуден да нанесе смъртоносен удар на господаря си, но Лотар бе този, който отряза главата на стария си другар… главата на този, който на младини го бе спасявал толкова пъти. В онова време, когато той, Медив и Лейн бяха най-добри приятели.

Лотар поклати глава и пропъди сълзите си. Той бе скърбил много пъти по време на дългото си морско пътуване, но болката, яростта и мъката все още заплашваха да го погълнат. Лейн! Най-добрият му приятел, другарят му… кралят му. Лейн с благата усмивка, усмихнатите очи и острия ум. Лейн, който доведе златните години на Стормуинд… Само за да го види разгромен от орките и тяхната Орда, която заля земята и помете всичко по пътя си.

И после да разбере, че Медив е бил виновен за всичко! Че неговата магия е помогнала на орките да дойдат в този свят, в Стормуинд! И всичко това доведе не само до унищожението на кралството, но и до смъртта на Лейн! Лотар сподави плача си от мисълта за всичко, което бе изгубил, всичко, което хората му бяха изгубили. После се стегна, както многократно бе правил по време на пътуването си. Той не биваше да се поддава на подобни чувства. Хората му се нуждаеха от него. Хората по тези земи се нуждаеха от него, макар още да не го знаеха.

А също и Кадгар. Лотар все още не можеше да проумее всичко, което се случи в Каразан онази нощ. Може би никога нямаше да успее. Но по някакъв начин, по време на битката с Медив, Кадгар се беше променил. Беше изгубил младостта си и тялото му неестествено се състари. Сега Кадгар приличаше на стар мъж, много по-стар от самия Лотар, макар че беше по-млад от него с почти четиридесет години. И Лотар се притесняваше и чудеше какво друго може да се е променило в младия магьосник.

Кадгар също бе потънал в мисли и не забелязваше загрижения поглед на спътника си. Младият-стар магьосник се беше вглъбил в себе си, а мислите му се въртяха около същите неща. Той отново преживяваше битката в Каразан и онова ужасно болезнено чувство, когато Медив изтръгна от него както магията му, така и младостта му. Магията се завърна и в много отношения бе дори по-силна от преди, но младостта му бе безвъзвратно загубена, отнета преждевременно. Сега той беше старец или поне външно. Той все още се радваше на цветущо здраве, а също и издръжливост, сила и бързина, но по лицето си имаше бръчки, очите му бяха хлътнали, а косата и едва наболата му брада — чисто бели. Макар само на деветнайсет, Кадгар знаеше, че изглежда поне тройно по-стар. Изглеждаше като мъжа от видението си, по-старата версия, която бе видял в битка посредством магията в кулата на Медив. Старият мъж, който някой ден щеше да загине под странното червено слънце много далеч от дома.

Кадгар анализираше емоциите, които смъртта на Медив породи у него. Учителят му се оказа въплъщение на злото, виновникът за нахлуването на Ордата в този свят. И всъщност не беше точно така. Медив бе погълнат от Саргерас7 — титанът, когото майка му бе победила преди хиляди години. Но Саргерас не загинал. Той загубил тялото си и се скрил в утробата на Ейгуин, втъкавайки се в неродения й син. Медив не е бил отговорен за действията си и предсмъртните му слова към Кадгар разкриха истината, че магът всъщност се е борил със злото в себе си години наред, а може би и цял живот. Кадгар дори бе срещнал странна призрачна форма на мъртвия си господар скоро след като погреба тялото му. Тогава Медив му каза, че е от бъдещето, в което най-накрая е свободен от покварата на Саргерас. Благодарение на самия Кадгар.

Как точно трябваше да се чувства сега? Трябваше ли да тъгува заради смъртта на господаря си? Имаше моменти, в които много му се възхищаваше и определено светът бе загубил много от смъртта му. Трябваше ли да се гордее с ролята, която бе изиграл за освобождаването на човека и отблъскването на Саргерас от този свят, може би завинаги? Трябваше ли да се гневи, че Медив го няма, не само за него, но и за всички останали? Или трябваше да се диви на подвига на един човек, който бе успял да устоява на подобен титан толкова дълго време?

Кадгар не можеше да реши. В ума му, както и в сърцето му, бушуваше вихър. А имаше и още неща, които го терзаеха. Магьосникът си беше у дома. Или поне в родната си земя, отново в Лордерон. Но не се чувстваше по начина, по който очакваше. Когато замина по повелята на предишните си учители в Даларан, за да стане чирак на Медив, Кадгар не очакваше да се върне, преди да е получил ранг на магьосник. Имаше намерение да се завърне, яздейки грифон, както Медив го беше научил, и да се приземи на върха на Виолетовата цитадела, за да може всички негови учители и другари да се удивят от успеха му. Вместо това, сега яздеше кон за оран до бившия първи рицар на Стормуинд, водейки група клетници, за да говори с краля за спасението на света. Кадгар едва не се засмя. Е, поне щяха да бъдат зрелищна гледка. Това бе нещо, което старите му учители и другари щяха да оценят.

— Какво ще правим, когато стигнем града? — попита той Лотар, нарушавайки унеса му.

Спътникът ми бързо се съвзе и се обърна към него с обезоръжаващите си сини очи, които ясно изразяваха емоциите му, но умело прикриваха острия му ум.

— Ще говорим с краля — отговори кратко и ясно Лотар.

Той погледна към младежа, който мълчаливо яздеше до тях, после се присегна към дръжката на огромния си меч, чиито скъпоценни камъни и позлата проблясваха на следобедното слънце.

— Стормуинд може да е изгубен, но Вариан все още е негов принц, а аз — негов защитник. Срещал съм се с Теренас за кратко и преди доста години, но той сигурно ще ме познае. Със сигурност ще познае Вариан, а и вестоносецът ще е предупредил за идването ни. Не може да ни откаже среща. Ще му кажем какво се случи и какво трябва да направим.

— И какво точно трябва да направим? — попита Кадгар, макар че вече знаеше.

— Трябва да свикаме владетелите на тези земи — отговори Лотар, както и очакваше Кадгар. — Трябва да ги принудим да осъзнаят опасността. Никоя нация не може да се изправи самостоятелно срещу Ордата. Собственото ми кралство опита и сега го няма. Не трябва да позволяваме същото да се случи тук. Хората трябва да се обединят и да се борят!

Той стисна здраво юздите и Кадгар отново видя силния воин, който водеше армията на Стормуинд и поддържаше мира по границите на кралството толкова много години.

— Да се надяваме, че ще ни послушат — каза спокойно Кадгар. — За доброто на всички ни.

— Ще ни послушат — увери го Лотар. — Трябва!

Никой от двамата не каза какво всъщност си мисли. Те бяха видели с очите си мощта на Ордата. Ако нациите не се обединят, ако управниците им откажат да разберат опасността, това щеше да доведе до гибелта им. И Ордата щеше да помете тази земя също както Стормуинд, оставяйки след себе си… нищо.