Приливи на Мрака

Осем

— Готови ли сме?

Туралиън преглътна тежко и кимна.

— Готови сме, сър.

Лотар кимна и се обърна намръщено. За миг на Туралиън му се стори, че е заради него. Грешен отговор ли беше дал? Повече подробности ли искаше лорд Лотар? Нещо друго ли трябваше да каже?

„Спри се“ — каза си той. „Паникьосваш се. Отново! Успокой се. Справяш се добре. Той се мръщи, защото му предстои битка, а не защото си го разочаровал по някакъв начин.“

Отърсвайки се от мислите си, Туралиън отново огледа екипировката си. Връзките на бронята му бяха здрави и стегнати, щитът му бе здраво захванат за ръката му, а бойният му чук бе окачен за седлото до рога. Беше готов. Готов повече от всякога.

Той се завъртя и огледа хората около себе си. Лотар разговаряше с Утър, а Туралиън им завиждаше за спокойствието. Двамата изглеждаха леко нетърпеливи, но иначе бяха запазили пълно спокойствие. Дали това се дължеше на по-големия им опит? Кадгар гледаше навън към полето и явно бе усетил погледна на Туралиън, защото се обърна към него и му се усмихна.

— Нервен ли си? — попита го той.

Туралиън не успя да сдържи усмивката си.

— Много — призна той.

Туралиън бе израснал с обичайното чувство на уважение, но и притеснение от магьосниците, но Кадгар беше различен. Може би защото бяха почти на една възраст, макар че магьосникът изглеждаше десетки години по-стар. Или може би просто Кадгар не се държеше надменно с останалите не-магьосници, както Туралиън бе забелязвал да се държат други магьосници. Двамата бяха започнали да си говорят свободно още от първия ден, когато Архиепископ Фейол го запозна с него, и дори беше започнал да го харесва. Той харесваше и Лотар, но се и възхищаваше от опита и военните умения на командира си. Вероятно Кадгар бе дори по-силен, но някак си бе по-открит и Туралиън бързо се сприятели с него. Той бе единственият, с когото лейтенантът можеше да сподели страховете си.

— Не се тревожи — посъветва го Кадгар. — Всички сме така. Номерът е просто да не се поддаваш.

— И ти ли си нервен?

Магьосникът се усмихна.

— По-скоро съм уплашен до смърт — призна си той. — Както всеки път по време на битка. Но Лотар ми каза, че трябва да ме е страх. Когато човек не го е страх, става нехаен и точно тогава може да пострада.

Туралиън кимна.

— Учителите ми казваха подобни неща — той поклати глава. — Едно е да го кажеш, но е съвсем друго да го мислиш наистина.

Другарят му го потупа по рамото.

— Ще се справиш — увери го той. — Щом започне битката, няма да имаш време да му мислиш много.

Двамата се обърнаха и се загледаха навън. Регионът Хилсбрад носеше името си заради множеството хълмове, с които бе осеян, и армията на Алианса бе разположена на последната линия хълмове, с лице към Саутшор и Голямо море36 отвъд него. Виждаха се приближаващите кораби на Ордата — огромни тежки съдове от метал и почернено дърво, без платна, но с множество редици от гребла. Лотар възнамеряваше да посрещне Ордата веднага щом излезе от водата, за да не й дава възможност да се разпростира по-далеч. Флотилията на Праудмуър вече беше атакувала и унищожила няколко кораба, изпращайки хиляди орки на дъното на океана, но Ордата бе толкова многобройна, че понесените щети бяха само по периферията й, докато основната част от корабите продължаваха към брега. Предстоеше сериозен сблъсък на сушата.

— Почти достигнаха брега — докладва Алериа, чиито очи виждаха по-далеч от техните и се обърна към Туралиън. — По-добре пригответе хората си за атака.

Туралиън кимна, без да посмее да продума. Той и преди беше виждал жени, разбира се, а и Орденът с нищо не ограничаваше връзките му с тях, нито пък дори брака. Но елфският рейнджър караше всички жени, които беше срещал, да изглеждат едновременно слаби и груби. Тя беше толкова уверена, толкова грациозна и толкова прекрасна, че устата му пресъхваше всеки път, щом я види. Дори често осъзнаваше, че трепери и се поти като кон, който е тичал като луд. А съдейки по блясъка в очите й и леката усмивка, с която му говореше, Туралиън подозираше, че тя е забелязала притеснението му и дори му се наслаждава.

Сега поне имаше какво да го разсее. Той даде сигнал на командирите на отрядите си. Те на свой ред предадоха заповедта на хората си, които дадоха сигнал за атака. За минути цялата армия на Алианса бе приведена в движение и се отправи бавно, но сигурно надолу по хълма към брега.

Докато скъсяваха разстоянието, Туралиън направи още няколко детайлни разпореждания. Той видя как един кораб акостира и от него изскачат тъмни фигури, които затъпкаха каменистия бряг и се насочиха към хълмовете. Дори от тук той можа да види, че са едри, с мощни гърди, дълги и силни ръце и криви крака, с които за нула време се отдалечиха. Носеха оръжия — секири, чукове, мечове и копия. И бяха много.

— Стъпиха на земята! — извика Лотар, изваждайки с един замах огромния си меч, а златните руни по острието му блеснаха на слънцето. — Атака! За Лордерон!

Той пришпори коня си и се понесе напред сред бойните редици, а златният лъв на щита му отрази слънчевите лъчи.

— Проклятие! — Туралиън също пришпори коня си в галоп и последва командира си, хвана здраво чука си и намести шлема си в движение.

Той видя как войниците се отместват от пътя му, а други се втурват след тях и после вече беше отпред в тесния промеждутък между двете армии. Но много скоро разстоянието се стопи и лейтенантът се сблъска с всички сили с орките. Точно тогава първият замах на Лотар беше успял да повали няколко от тях, а други се спускаха към коня му с намерението да го свалят на земята и да го разкъсат.

— Не! — Туралиън замахна яростно и чукът му се стовари върху главата на един орк.

Съществото се строполи почти безмълвно и Туралиън удари следващото с щита си, отблъсквайки го достатъчно назад, за да може да замахне отново и да елиминира и него.

О, Светлина, колко бяха грозни! Лотар и Кадгар ги бяха описвали, но беше съвсем друго да види с очите си тази яркозелена кожа и блестящите им червени очи. И тези бивници! Той беше виждал подобни неща у глигани, но не и у двукраки същества, размахващи оръжие. Освен това се оказаха и особено силни. Едно от съществата стовари чука си върху неговия с такава сила, че едва не го заби в шлема му. За щастие, орките явно разчитаха главно на сила и агресия и не толкова на ловкост. Туралиън освободи оръжието си, извивайки го настрани, при което запрати дръжката му в лицето на орка и го зашемети достатъчно, за да успее да замахне както трябва.

Лотар беше повалил съществата около себе си със страховития си меч и Туралиън насочи коня си към него. Той застана до командира си и чук и меч продължиха да порят въздуха. Утър беше точно зад тях и покосяваше орките от ляво и от дясно с мощния си чук. Странно сияние обгръщаше тялото и оръжието му и караше орките да се извръщат, прикривайки очи. Възторжени възгласи се надигнаха от силите на Алианса, които видяха необикновените умения на паладините. Туралиън не беше изненадан. Той тренираше заедно с Утър и знаеше, че вярата на по-възрастния паладин е изключително силна, толкова силна, че да си проличи така видимо. Щеше му се и неговата да бе толкова непоклатима.

Но сега не беше време да мисли за това. Още оркски кораби достигаха брега и от тях се изсипваха хиляди воини. Туралиън моментално разбра, че ако останат, ще бъдат пометени.

— Сър! — провикна се той към Лотар. — Трябва да се върнем назад към армията!

Отначало помисли, че командирът не го е чул, но Лотар първо посече още един орк и после кимна.

— Утър! — извика той и паладинът веднага се обърна. — Назад към останалите!

Утър вдигна чука си в знак на поздрав и обърна коня си, пробивайки си път сред връхлитащите орки. Лотар беше точно зад него, следван плътно от Туралиън, който размахваше чук и щит и отблъскваше оркските ръце и оръжия. Един орк се присегна към него, а в другата си ръка държеше огромна секира, но след миг се строполи със стрела в гърлото. Туралиън рискува да се обърне и забеляза слабата фигура на хълма, която го поздрави с вдигнат високо лък. От тук можеше да долови само блясъка в косите й.

На няколко пъти си помисли, че ще загинат, но Утър и Лотар успешно се добраха до челните редици. Ордата беше точно зад тях.

— Стройте се! — извика Лотар. — Копия напред. Свържи щитове! Отблъснете ги!

Войниците бързо се подчиниха. Те стояха в готовност, но на разстояние, а не като едно цяло, а това нямаше да им е от полза срещу численото превъзходство на Ордата. Но сега се придвижиха заедно, образувайки стабилна стена от щитове, осеяна с копия… и орките се разбиха в нея. Стената се разкъса на няколко места, където войниците не успяха да устоят на оркската мощ, но по-голямата част остана непокътната и продължи да отблъсква зверовете. Някои падаха и не помръдваха повече, но другарите им бързо се рояха и заемаха местата им.

Втора вълна удари стената от щитове и успя да направи няколко пробива, но съществата понесоха тежки загуби. Туралиън даде сигнал на командира на близкия отряд и се зарадва да види бързия им отзив, при който зад първата стена от щитове се образува втора. Явно все пак можеха да издигнат защита и, ако всеки път орките даваха толкова жертви, скоро Ордата щеше да се смали достатъчно, за да се изправят лице в лице с нея.

Но очевидно орките не бяха глупави. След третия сблъсък те се оттеглиха, сякаш чакаха нещо. И Туралиън съвсем скоро разбра какво. Тежко закачулени фигури пристъпиха напред. Качулките им бяха спуснати ниско и под тях личаха само очите им. И всяка държеше в ръка някакъв странен светещ жезъл. Тези същества яздеха странни, плътно покрити коне със светещи очи. Те се спуснаха напред право към стената от щитове и вдигнаха високо жезлите си. Туралиън не само почувства, но и дочу странно бръмчене, от което войниците пред него изпопадаха и стиснаха глави, а от устата, носа и ушите им рукна кръв.

— В името на Светлината! — Утър стоеше до Туралиън и настръхна при тази гледка. — Демоните! Използват тъмната си магия срещу нас!

Той вдигна високо чука си и главата му проблесна сребърна като луната.

— Не отстъпвайте, войници! — извика той. — Свещената Светлина ви пази!

Блясъкът се разпръсна от чука и обля войниците със слънчева светлина и когато закачулените фигури вдигнаха ръце към тях, те само потрепнаха, но не паднаха. Тогава Утър се хвърли срещу тях, а стената от щитове се отвори колкото да направи път на него и останалите паладини, включително Гавинрейд, когото Фейол с радост бе приел в Ордена. Воините на Алианса отново избухнаха във възторг от изненадващите умения и сила на паладините. Туралиън бе раздвоен. Като паладин мястото му беше до тях, но като лейтенант той трябваше да остане тук и да ръководи хората си.

Сега паладините се бореха със закачулените фигури и никой не печелеше надмощие. Туралиън видя как един от странните врагове хваща ръката на Гавинрейд и я покрива с мрак. Но святото сияние на Гавинрейд проблесна още по-ярко и отблъсна мрака, принуждавайки нападателя си да се свие назад, за да избегне удара от чука на паладина. В същото време орките продължаваха да атакуват стената, на места успяваха да я пробият, но войниците бързо се престрояваха и запълваха пролуките.

После някакво движение привлече погледа на Туралиън и той видя няколко нови фигури да приближават, извисявайки се над орките. Огри! Масивните същества напредваха и размахваха огромни боздугани, наподобяващи изкоренени дървета. Мощните им удари разбиха цели участъци от стената, смазвайки войниците зад тях. Ордата се изля през пролуките и се пръсна сред войниците на Алианса.

— Смяна на тактиката! — провикна се Туралиън към най-близкия глашатай, който щеше да предаде заповедта му със сирената. — Отрядите с малки щитове! Да се изтеглят към хълмовете за прегрупиране!

Войникът кимна и наду рязко сирената веднъж и после пак. При сигнала командирите започнаха да крещят заповеди, събирайки хората си за отстъпление, без да спират да отблъскват орките. Ордата се опита да ги повали, но войниците на Алианса се бяха събрали плътно и посичаха всеки, който се опиташе да ги доближи. Всички отряди бяха свързали щитовете си, образувайки стена около себе си. Орките успяха да разгромят няколко отряда благодарение на числеността си. Те се нахвърляха срещу тях, докато накрая успяха да ги разпръснат, но повечето войници на Алианса се оттеглиха успешно.

Туралиън яздеше заедно с тях, водейки ги до подножието на хълмовете. Там те издигнаха нова стена от щитове, която се отваряше само за да пропусне новодошлите войници, които веднага заемаха място зад тях. Тези войници бързо се прегрупираха към стената и помагаха на следващите отстъпващи отряди да се присъединят към тях. Туралиън заповяда на стрелците да държат орките на разстояние от стената възможно най-дълго. Алианса нанасяше сериозни щети на орките, но корабите на Ордата продължаваха да прииждат, добавяйки нови сили в битката с всяка изминала минута.

— Не можем да ги удържим за дълго! — провикна се Туралиън към Кадгар, който тъкмо бе направил нещо, с което повали някакъв странен орк на пристанището.

Този орк беше облечен с роба вместо с броня и носеше жезъл вместо меч, и Туралиън предположи, че е бил уорлок — еквивалентът на човешки магьосник.

— Трябва да направим нещо, за да им попречим да стигнат до хълмовете! Ако преминат през нас, ще продължат на север право към Столицата!

Кадгар кимна.

— Ще направя, каквото мога — обеща той.

Младият-стар магьосник се концентрира и небето над тях потъмня. За минути ясното синьо небе се покри с черни облаци. Внезапната буря се завихри над Кадгар, а бялата му коса затанцува около него. В небето проблесна светкавица, на която отвърна подобна искра от изпънатите му пръсти. Последва разтърсващ гръм, а мълнията не дойде от небето, а от ръцете на Кадгар, и светлината й разцепи мрака. Тя се разби близо до стената от щитове, право върху насъбралите се орки, които се разхвърчаха, опечени от мощния удар. Последва втора и трета, а Туралиън се възползва от магическата атака. Той прегрупира хората си, укрепи стената и изпрати войници напред, които запалиха огньове на пътя на орките. Мощните пламъци щяха да попречат на Ордата да продължи на запад. Това намали риска от обграждане на силите на Алианса и в същото време ги улесни да поддържат защитата.

Но орките бързо разбраха какво се случва. Няколко от съществата пристъпиха напред и се опитаха да потушат огъня, но елфските стрелци ги повалиха преди дори да се приближат до пламъците. Едно от тях обаче успя да падне в огъня и закрещя, докато бе изцяло погълнато от него. Това накара останалите да отстъпят.

Но огрите се оказаха проблем. Един от тях се изтътри през пламъците, леко обгори краката си, но не забави крачка. Туралиън насочи цял отряд към него и в същото време го атакува с балисти. Но огърът повали много войници, преди накрая да падне, а други бързо напредваха зад него.

— Цели се в тях! — обърна се Туралиън към Кадгар. — Елиминирай огрите!

Кадгар вдигна поглед към него и Туралиън видя, че другарят му изглежда твърде изтощен.

— Ще опитам — съгласи се магьосникът. — Но призоваването на мълния е… изтощително.

Само след миг от пръстите му се изстреля мълния, която се удари в първия огър и го уби на място, но още докато огромното овъглено тяло се свличаше, Кадгар поклати глава.

— Това е всичко, което мога да направя — предупреди той.

Туралиън се надяваше да е достатъчно. Другите огри се поколебаха — дори техните малки мозъци можеха да оценят опасността и това даде време на хората да се прицелят в тях със стрели и още балисти. Стената от щитове все още удържаше, но Ордата продължаваше да напира и не след дълго щеше да преобърне защитата, а жертвите, които беше дала, почти не се бяха отразили на силите й. Утър и останалите паладини не се бяха завърнали и Туралиън можеше само да се надява, че все още се борят със закачулените фигури. Той тъкмо се чудеше какво да направи, когато Лотар се появи до него.

— Подготви кавалерията! — извика командирът. — И дай сигнал за атака!

Атака! Срещу това? Туралиън се вторачи за миг в командира си, но после сви рамене. Е, защо не? Защитата им нямаше да удържи вечно. Той даде знак на глашатая, който наду силно сирената. После всички конници се групираха и Туралиън се присъедини към тях, спирайки точно зад Лотар, който застана начело. Стената от щитове се отвори пред тях и те се спуснаха към челните редици на Ордата и се смесиха с орките. След минута Лотар даде знак и всички се оттеглиха, давайки възможност на стрелците да ги прикриват, докато се изтеглят. После атакуваха отново. Тъкмо се подготвяха за трета атака, когато отнякъде сред орките се чу звук на барабани… и те започнаха да отстъпват!

— Успяхме! — извика Туралиън. — Отстъпват!

Лотар кимна, но не се обърна, а остана загледан в орките, за да види как бързо се прегрупират. После съществата се обърнаха и започнаха да маршируваха отново… на дясно от силите на Алианса.

— Тръгват на изток — каза тихо Лотар, но не понечи да ги спре. — Към Хиндерланда.

— Ще ги последваме ли? — попита Туралиън.

Кръвта му още кипеше от последните атаки и искаше да тръгне след орките и да ги избие всичките.

— Успяхме да ги прогоним!

Но командирът поклати глава.

— Не — поправи го той. — Спряхме ги и удържахме защитата. Но те не бягат от нас. Те ни заобикалят.

Сега той се обърна към Туралиън и се усмихна… мрачна, изморена усмивка.

— Но все пак… и това е нещо.

— Трябва да ги последваме, преди да успеят да се настанят накъде — настояваше Туралиън. — Не е ли така?

— Така е — съгласи се Лотар. — Но погледни зад себе си.

Туралиън го послуша и веднага разбра какво искаше да каже възрастният воин. Всички се бяха успокоили от края на битката и той дори видя как някои вече се свличаха от раните си или просто от умора. Битката продължи часове, макар да не ги беше усетил, а и той самият започна да чувства болка. Освен това бяха унищожили твърде много оръжия, бяха изпразнили повечето балисти и изразходвали повечето дърва и прахан.

— Трябва да се превъоръжим — призна Туралиън. — Сега не сме в състояние да ги последваме.

— Не — Лотар обърна коня си към войниците си. — Но изпитахме силата им и хората ни видяха, че могат да се изправят срещу Ордата. Това е добре. А и не им позволихме да стигнат до Столицата. Това също е добре.

Той погледна към Туралиън и кимна.

— Ти се справи чудесно — каза тихо той, преди да пришпори коня си към войниците и командирската палатка, която се намираше зад хълмовете.

Туралиън се загледа след него. Тази проста похвала го изпълни с гордост. И, повеждайки коня си след командира, той осъзна… Кадгар се оказа прав. Нямаше време да се страхува.