Приливи на Мрака

Тринадесет

— Тихо сега. Не издавайте звук — предупреди Зул’джин хората си.

Те бързо бяха навлезли в гората, навътре в Куел’Талас, и сега чувствителният му нос го предупреждаваше, че наблизо има елфи. Той забави крачка и започна да пристъпва внимателно, държейки здраво секирите си, за да не подрънкват. Не искаше елфите да разбират за присъствието им тук. Поне още не. Около него останалите тролове Амани се промъкваха безшумно с оръжия в ръце. Повечето от тях бяха широко усмихнати и показваха триъгълните си зъби. Зул’джин много добре ги разбираше. Намираха се в родината на елфите, готови за атака на единственото място, което смятаха за безопасно. Той почти можеше да вкуси нетърпението на хората си.

Елфите ги бяха тормозили твърде дълго. Откакто бледоликите, остроухи натрапници се появиха преди хиляди години, те заграбваха териториите на империята Амани и поемаха властта над горите им. Сякаш можеха да се мерят с троловете по скорост, бързина и ловкост! Но елфите имаха и някои силни предимства, най-голямото от които бе проклетата им магия. Троловете никога преди не се бяха сблъсквали с магии и не можеха да противостоят на мистичните им атаки или да преминат през мистериозните им защити. За щастие, троловете ги превъзхождаха числено и, благодарение на това, можаха да надвият омразните елфи.

Но после елфите се съюзиха с човеците. Заедно бледоликите раси разбиха империята на Амани. Опустошиха тролските крепости и избиха хиляди техни предци. Мисълта за това накара Зул’джин да изръмжи, но, за щастие, шалът му успя да заглуши звука. Преди войната хората му бяха многочислени и мощни, а той контролираше голяма част от земята. По-късно те се разпръснаха, превърнаха се в сенки на предишното си аз и никога не достигнаха числеността, с която да могат да възвърнат откраднатото си наследство. Поне до сега.

Ордата им обеща отмъщение. И Зул’джин й се довери. Оркският лидер Дуумхамър притежаваше чест — чест на силен водач, сигурен в собствените си сили. Той нямаше да подведе Зул’джин. И се беше заклел да помогне на троловете да възстановят империята на Амани.

А Зул’джин вече се бе заел с тази задача. Той беше първият трол, който пристъпи към обединяването на останалите племена от войната насам. Един по един той бе предизвикал всеки техен лидер и ги беше победил, било то в битка или в някакво друго съревнование. И всички му се бяха поклонили, предавайки властта над племената си. Горските тролове отново бяха единен народ. И с помощта на Ордата щяха да прочистят света от елфи и човеци и подобните им, и отново да властват над горите. Орките не проявяваха интерес към дърветата и Зул’джин предполагаше, че ще се настанят в долините и другите открити части в този свят. Нека се опитат. Той искаше единствено горите.

Но първо трябваше да си ги вземат от елфите. И щяха да го направят с голямо удоволствие. Дори сега носът го сърбеше, предупреждавайки го, че са някъде наблизо. Зул’джин спря и вдигна ръка към останалите да направят същото. Той по-скоро почувства, отколкото чу, че изпълняват заповедта му. После надникна през листата, острият му поглед лесно прониза мрака, и зачака.

Ето там! Отдолу забеляза някакво раздвижване, нещо преминаваше по горския килим точно пред погледа му. Каквото и да беше то, беше облечено в кафяви и зелени цветове, но той успя да долови бледата кожа под тях. И се движеше безшумно сред листата и храсталаците, сякаш стъпваше по гладка скала. Елф! Още един се появи след първия, а после трети и четвърти. Скоро отдолу се появи цялата ловна хайка, бяха общо десет. И те не поглеждаха нагоре. Спокойни, че се намират в родната си гора, елфите нямаше защо да стоят нащрек.

Зул’джин се усмихна. Това щеше да бъде по-лесно, отколкото предполагаше. Той даде сигнал на хората си, прибра секирите си и тихо се спусна към долния клон, а после и на по-долния. Сега се намираше на по-малко от шестстотин метра от хайката и ги виждаше ясно, виждаше как мантиите им се развяват зад тях. На гърба си носеха проклетите си лъкове, но ръцете им бяха празни. Изобщо не подозираха какво ги грози.

Зул’джин скочи от дървото и извади секирите си. Той леко се приземи на крака точно между двама елфи и ги посече, преди да разберат какво става. Първият му удар попадна в гърлото на единия, а вторият засили острието дълбоко в черепа на другия елф пред него. И двамата паднаха и опръскаха листата с кръв.

Другите елфи се обърнаха и извикаха от изненада, присягайки се към оръжията си. Но другарите на Зул’джин вече ги връхлитаха с насочени секири, ками и боздугани. Елфите се въртяха и избягваха ударите им, опитвайки се да се отдръпнат на достатъчно разстояние, за да извадят мечовете и лъковете си, но троловете не им даваха такъв шанс. Елфите бяха бързи, но троловете бяха по-високи и по-силни и притиснаха рейнджърите, преди да успеят да им се измъкнат.

Един все пак успя да се освободи. Той направи две крачки и се обърна, скривайки се зад едно дърво. Зул’джин очакваше да посегне към лъка си, но вместо това ръцете на елфа се спуснаха към рога, който висеше на кръста му. Рейнджърът го вдигна към устните си и го наду силно… но беше прекъснат от един трол, който го прониза в корема. Сигналът премина в тихо хриптене, рейнджърът се строполи на земята, а кръв рукна както от устата, така и от раната му.

Всичко свърши. Зул’джин се наведе и отряза ухото на първия елф, когото беше повалил, и го прибра в торбичката на кръста си. По-късно щеше да го изсуши и да го добави към другите на гердана си, за да покаже постижението си. Но сега имаха други задачи.

— Елате — каза той на хората си, които се смееха и забавляваха да режат уши, коса и други части от труповете на елфите.

Неколцина си присвоиха дългите им мечове. Те бяха красиви, но не достатъчно стабилни за мощния замах на троловете.

— Ще идва още елфи — предупреди ги Зул’джин. — Връщате се по дърветата. Ще ги накараме да ни гонят.

Той се усмихна и събратята му отвърнаха със свирепи изражения.

— После ги убием всичките!

Горските тролове бързо скочиха, захващайки най-долните клони с дългопръстите си ръце, и се изтеглиха нагоре в прикритието на листата. Загърбили труповете и локвите кръв, те се заизкачваха все по-нависоко, душеха въздуха и се оглеждаха за наближаващи елфи. Зул’джин не се притесняваше. Той знаеше, че скоро ще дойдат още. И този път щяха да са подготвени. Беше минало много време, откакто бе проливал елфска кръв, а краткият сблъсък поднови жаждата му за още. Събратята му се чувстваха по същия начин, мнозина тракаха със зъби и нервно свиваха пръсти в очакване за следващата битка с бледоликите елфи.

Скоро, мислеше си Зул’джин. Много скоро щяха да получат възможност да убиват елфи колкото си искат. Гората щеше да почервенее от кръв и елфите щяха да се простят с империята си, както троловете усетиха загубата на своята преди толкова много време. И той, Зул’джин, щеше да има заслуга за това. Той щеше да вдигне високо главата на елфския крал, за да види заколението на хората си, точно преди да я погълне наведнъж.

Зул’джин изгаряше от нетърпение.

— Готово ли е? — попита нервно Гул’дан.

Малко встрани от него Чо’гал поклати двете си глави. Масивният огър изпухтя и изблъска с огромното си рамо последния рунически камък, като го избута на една последна стъпка в гъсто затревеното сечище.

— Сега вече е готово — извика той, изправи се и изтупа рамо с една ръка.

Гул’дан кимна. Беше им отнело няколко часа да изкопаят един от руническите камъни, да го разцепят на няколко все още големи парчета, които да пренесат на това сечище. После им бяха нужни още няколко часа да ги разположат както трябва и да опишат кръга и пентаграма между тях. За щастие, Дуумхамър му беше предоставил няколко огъра, които да му помогнат, а Чо’гал можеше по-лесно да комуникира със слабоумните си събратя. Парчетата от руническия камък бяха огромни и тежки, но двама огъра можеха да ги носят, докато дузина орки щяха да успеят само леко да ги помръднат. Гул’дан се чудеше как елфите бяха успели да наместят гигантските камъни толкова прецизно. Най-вероятно бяха използвали магия. Или може би имаха свои роби за тежката работа. Горските тролове бяха почти толкова силни, колкото огрите, но бяха далеч по-умни и можеха да следват доста по-сложни инструкции.

Но поне камъните вече бяха на местата си. Гул’дан даде знак и трима уорлоци застанаха зад три от каменните късове. Добре, че Дуумхамър не ги беше избил всичките, иначе този ритуал нямаше да бъде възможен. Все пак Гул’дан не беше напълно сигурен дали ще успее. Но поне бе убеден, че ще остане невредим в случай на провал.

Той кимна на Чо’гал, който се провикна към огрите, скупчени настрани. След кратък момент на блъскане и сумтене, единият от тях пристъпи напред. Чо’гал излая заповедта си и другият огър сви рамене и зае място между камъните. Той застана неподвижно в центъра на пентаграма и зачака. Едно от хубавите качества на огрите бе, че могат да стоят неподвижни, когато се налага. Всъщност, когато не изпълняваха задачи и не търсеха храна, те можеха да стоят като статуи с часове. Гул’дан често се чудеше дали не бяха еволюирали от скалите. Това можеше да обясни тромавите им тела и пълната им безмозъчност.

Гул’дан се съсредоточи върху задачата си, вдигна ръце и призова тъмните енергии, които беше получил от демоничните си господари в Дренор. Енергията запращя около него и той я насочи директно към руническия камък пред себе си. Чо’гал също беше заел мястото си и заедно с другите уорлоци добави магическите си енергии към останалите камъни. Когато и петте камъка забръмчаха от сила и почти видимо завибрираха от енергията, която ги изпълни, Гул’дан изрече кратко заклинание и се фокусира. Още енергия се излъчи от пръстите му и се насочи към руническия камък, но този път премина през него и продължи към следващия къс от ляво. Но енергийната връзка не спря до там. Тя премина към следващия камък и после към следващия и накрая се завърна към първия, свързвайки петте къса с танцуваща искряща магия. Самият въздух над олтара сякаш потъмня и се сгъсти, наподобявайки небе преди яростна буря. Огърът продължаваше да стои неподвижно, макар че Гул’дан забеляза искрица от страх в очите му. О, добре, Чо’гал явно е избрал някой по-умен.

След като камъните вече бяха задействани, Гул’дан насочи енергията им към центъра и извисяващата се фигура, която стоеше там. Мълнии от черна енергия се изстреляха от камъните и се удариха в гърдите на огъра, обвивайки го в блестяща черна аура. Другите камъни също излъчиха своята енергия и огърът почти изчезна в тъмното сияние, което изпълни пространството между тях. Около така оформилата се сфера затанцува още и още енергия, която сякаш сама се захранваше и всички вече едва долавяха очертанията на фигурата в центъра. Гул’дан беше сигурен, че усеща как ръцете му треперят от умора и напрежение, но вълнението го изпълваше с енергия.

След няколко минути тъмното сияние започна да избледнява. Бавно угасна и фигурата на огъра вече се виждаше ясно. Той все още се извисяваше над всички, с изключение на Чо’гал, но имаше някаква промяна в него. Гул’дан с нетърпение изчака блясъкът да се изпари, за да може да надникне в сферата. Накрая това стана и Гул’дан успя да види за пръв път съществото, което неговият Олтар на бурите беше създал.

Определено продължаваше да бъде огър, но доста по-едър и някак променен. Ръцете му не бяха толкова издължени, краката му — не толкова криви и като че ли стоеше по-стегнато. И, разбира се, вече имаше две глави.

В Дренор двуглавите огри бяха изключителна рядкост. Те бяха по-едри и по-силни от събратята си, а също и по-разумни. Затова бяха високо ценени, а Чо’гал бе първият, когото срещнаха от поколения насам. Още по-забележителното бе, че той се оказа достатъчно разумен, за да стане маг. Гул’дан откри двуглавия огър, когато беше още дете и внимателно го обучи. Чо’гал се оказа ценен помощник и мощен уорлок, верен на Гул’дан и до днес. А сега, изглежда, нямаше да бъде сам.

Новият двуглав огър се обърна и се вторачи в Гул’дан, сякаш по някакъв начин бе осъзнал, че той е водачът.

— Какво съм аз? — попита едната му глава, докато другата се оглеждаше наоколо.

Езиковите му умения явно също бяха много по-добри от обичайното за огрите.

— Ти си огър — отвърна Гул’дан. — Може би огър-магьосник.

— Огър-магьосник? — попита другата му глава. — Какво значи това?

Гул’дан трябваше да му обясни за магьосниците, уорлоците, шаманите и другите владеещи някаква магия.

— И аз съм един от тях? — попита огърът.

— Вероятно — Гул’дан присви очи. — Ще направим един прост тест.

Той се наведе, взе едно листо от земята и го подаде на двуглавото същество.

— Вземи това.

Огърът го взе с учудваща лекота, явно ловкостта му също доста се бе подобрила.

— Сега се концентрирай върху идеята за огън, топлина и пламък — каза му Гул’дан.

Огърът намръщи и двете си лица и се загледа в листото. После леко наведе едната, а после и другата си глава.

— Много добре — продължи спокойно Гул’дан, стараейки се да не нарушава концентрацията на съществото. — Сега съживи пламъка. Накарай го да се появи върху листото, топлината да докосне кожата ти и почти да я изгори.

Той видя как в центъра на листото проблесна искра и бързо се превърна в малък пламък, който гладно се разпространи настрани. Листото се съсухри, потъмня и изгоря за секунди, погълнато от огъня. Лекият ветрец го отнесе. Огърът вдигна двата си чифта блестящи очи и срещна погледа на Гул’дан.

— Значи съм огър-магьосник, да?

Съществото звучеше доволно. Едната му глава се усмихна. Другата също, но по-леко и като че ли изглеждаше объркана.

— Да — съгласи се Гул’дан, който също остана доволен от това. — Да, ти си един от нас.

— Какво значи това „един от нас“? — попита огърът, а едната му глава се намръщи. — Какво да правя с тази дарба?

Гул’дан му обясни за Ордата. А после и за нуждата да завладеят земята. Разказа му за другите раси, които бяха срещнали по пътя си. Огърът-магьосник слушаше мълчаливо и попиваше всяка подробност.

— Ти ме създаде — каза накрая той.

Това не беше въпрос, но Гул’дан кимна.

— Значи аз съм твое създание — потвърди огърът. — Ще ти служа. Твоята кауза е моя кауза. Кажи ми какво да направя.

Вътрешно Гул’дан ликуваше. Получи се точно това, на което се бе надявал. Вливайки собствената си магия в съществото, беше създал връзка помежду им. Съществото му беше напълно подчинено! Външно обаче той внимаваше да не изглежда твърде радостен. Затова просто даде знак на Чо’гал да се приближи.

— Това е Чо’гал — представи го Гул’дан. — Той е като теб — верен помощник и огър-магьосник. Той ще ти обясни какво правим тук. И ще ти даде име.

Новият огър сведе двете си глави.

— Благодаря, господарю — каза по-сериозната глава, преди да последва Чо’гал.

Гул’дан знаеше, че помощникът му ще накара новия огър-магьосник да захрани отново Олтара. И всеки следващ път щяха да се сдобиват с нов двуглав огър. Той не очакваше много от тях да станат магьосници, това бе повече, отколкото можеше да иска. Но дори един от десет да притежаваше нужния интелект, щеше да има възможност да изгради втори олтар. Гул’дан се засмя. Щеше да трансформира всеки огър от Ордата, ако Дуумхамър не го спре. А и защо ли да го прави? Дуумхамър знаеше, че получава по-големи и по-мощни воини. Военачалника никога нямаше да заподозре, че съществата са напълно подчинени на Гул’дан, който щеше да се постарае новите му поданици да не разкрият предаността си твърде рано. Щяха да го направят в точния момент. И тогава Дуумхамър щеше да разбере, че в Ордата има нова фракция, която не може лесно да унищожи или прогони.

Гул’дан отново се засмя и се оттегли. Чо’гал щеше да се погрижи за останалото тук. Вещерът трябваше да се погрижи за други неща, които малко по-късно щяха да му позволят да се сдобие с онази сила, която го чакаше на друго място.