Приливи на Мрака

Девет

— Некрос!

Зулухед — вожд и шаман на клана Драгънмоу, се запъти по дългия коридор, изглеждайки злобно всеки орк, който му се изпречи на пътя.

— Некрос! — изрева отново той.

— Тук съм, тук! — Некрос Скълкрашър изкуцука от близката пещера, потраквайки с дървения си крак върху каменния под, и се наведе, за да не удари главата си в ниския горен праг. — Какво?

Зулухед спря до заместника си и го изгледа гневно.

— Как върви работата по оръжието? — попита настоятелно той, навеждайки се по-близо. — Готово ли е?

Некрос му се ухили, разкривайки пожълтелите си бивници.

— Ела и виж сам.

Той се обърна и закуцука обратно в посоката, от която беше дошъл, а Зулухед го последва, мърморейки си под нос. Той мразеше това място. Наричаше се Грим Батол или поне джуджетата така са го наричали, когато е било тяхна крепост. Сега принадлежеше на клана Драгънмоу и, въпреки че пещерите му бяха достатъчно широки, той ненавиждаше ниския таван на коридорите и дори входовете, които бяха достатъчно високи за джуджетата, но не и за орките. Щяха да ги разширят, но камъкът се обработваше трудно, а и нямаха много време за подобни подобрения. Крепостта беше стабилна, изсечена в самата планина, а най-важното бе, че позволяваше лесна отбрана.

Некрос го поведе навътре в крепостта до една обширна подземна пещера. И там, приковано към стената с тежки вериги от черно желязо, стоеше нещо, което остави Зулухед без дъх. Огромната фигура изпълваше пещерата от единия до другия край. Тя бе присвита или за удобство, или от страх, но върховете на крилете й се опираха в тавана, а опашката й достигаше стената в дъното. По стените имаше закрепени факли, а светлината, която излъчваха, се отразяваше от люспите… червени като кръв, червени като огнен пламък.

Дракон.

И не какъв да е. Това беше Алекстраза, най-великият червен дракон, майка на орляка си, кралица на вида си. Може би дори най-мощното същество на този свят, което бе способно да затрие цели кланове с един замах на величествените си нокти или да погълне цели огри с едно щракване на мощната си челюст. И все пак те бяха успели да я пленят. Е, Некрос беше успял.

Целият клан бе прекарал седмици в търсене на дракон, какъвто и да е дракон, и накрая бяха забелязали самотен червен мъжки, който прелиташе над гората с ранено крило. Зулухед не искаше да си представя какво би могло да нарани такова величествено същество, но то всъщност улесни задачата им. Орките последваха дракона до леговището му високо на върха на планината, където драконите летяха като птици и танцуваха във въздуха. Те наблюдаваха върха с дни и се колебаеха какво да предприемат от тук нататък, докато Некрос се появи с новината, че е подчинил Демонична душа. Тогава те бавно и внимателно изкачиха върха, където откриха Алекстраза и тримата й съпрузи. Кралицата на драконите моментално ги забеляза и елиминира четирима орки, като само отвори уста и ги заля с пламъци. Но тогава Некрос пристъпи напред и я укроти. Сам-самичък. Той заповяда на Алекстраза и семейството й да го последват до тук и те се подчиниха.

Всички от клана Драгънмоу цял ден възхваляваха Некрос — оркът, който самостоятелно бе покорил цял орляк дракони. Но осакатеният воин-уорлок нямаше да успее да го направи без Зулухед или артефакта, който беше открил. На Зулухед му се искаше сам да бе овладял странния предмет, но Демонична душа не отвърна на него и шаманската му магия. Предметът реагира единствено на Некрос и сега оркът с дървен крак бе единственият, който може да го контролира.

Но това бе хубаво. Означаваше, че именно той щеше да остане затворен в тези пещери, докато Зулухед можеше да продължи да се бие за Ордата. Не че старият уорлок можеше друго — той стана безполезен в мига, когато един човек преряза крака му под коляното. Повечето орки биха се самоубили на място, или поне биха се нахвърлили върху най-близкия враг, за да умрат в битка. Но Некрос оцеля и никой не можеше да каже дали от страх или за лоша участ.

Зулухед бе доволен от това. Той откри Демонична душа, но не можеше да я използва. Усещаше силата, която се крие в диска, още преди да го открие в една малка пещера дълбоко под планината. Но тази сила остана заключена в блестящия златен артефакт. Явно изискваше умения, които шаманът не притежаваше. Зулухед нарече нещото Демонична душа, понеже усети демоничната енергия в него, допълваща някаква друга огромна сила, която не можеше да определи.

Той беше решил да го даде на Дуумхамър, но после размисли. Военачалника беше силен воин и благороден орк, но нямаше опит, нито познания, свързани с магията. Гул’дан беше другият вариант, но Зулухед нямаше доверие на лукавия главен уорлок. Той помнеше времето, когато Гул’дан беше млад и чиракуваше на Нер’зул. Тогава имаха истински шаман! Мъдър и благороден, почитан от всички, Нер’зул се грижеше не само за собствения си клан, но и за всички орки. И точно той ги дари със странните нови познания и умения на древните духове, той призова и укрепи връзките между различните кланове.

И за известно време всичко беше наред. Но после всичко се обърка. Оказа се, че повелята на духовете е измама, а истинските духове на предците се разгневиха и отказаха да говорят с тях. Шаманите изгубиха силите си и така оставиха клановете си беззащитни към магическа атака. И тогава се появи Гул’дан. Бившият чирак измести господаря си и заяви, че е открил нов начин, нов източник на магия. Той предложи да обучи останалите шамани. И мнозина приеха и станаха уорлоци.

Но не и Зулухед. Той нямаше доверие на Гул’дан, който вече се бе доказал като себелюбив подлец. А тези странни нови сили изглеждаха демонични. Беше достатъчно ужасно, че предците вече не разговаряха с него и елементите не отвръщаха на повика му. Той нямаше да се петни още повече с такива неестествени сили, каквито Гул’дан предлагаше.

Зулухед, разбира се, не беше единственият шаман, който ги отказа. Но повечето ги приеха. И после се промениха, уголемиха се и потъмняха, сякаш телата им отразиха вътрешната поквара. Светът им също пострада от набезите им — малко по малко земята изсъхна, а небето стана червено. Ордата бе принудена да дойде в този странен свят и трябваше да го покори, за да могат клановете отново да заживеят в мир.

Некрос беше обещаващ чирак на шаман и Зулухед хранеше големи надежди за него. Но, когато Гул’дан му предложи новата магия, той я прие с охота. Младият орк се учеше като уорлок добре, но нещо го накара да се отдръпне и да се върне към предишното си призвание на воин. Това поднови надеждите на Зулухед за младия орк. Той така и не попита на какво се дължи промяната, но знаеше, че бе свързано с верността му — към Гул’дан и неговия Съвет в сянка или към клана Драгънмоу. И Некрос беше избрал клана си. След това Зулухед отново започна да му се доверява и да се допитва до него за всичко, свързано с уорлоците. Той даде диска на Некрос и макар вече осакатен, воинът-уорлок не го подведе. Благодарение именно на Некрос, сега Зулухед стоеше тук и можеше да види как планът му се задвижва.

— Значи — започна Зулухед, пристъпвайки към огромния звяр, — успяхме ли…

Той спря, когато Некрос протегна дебелата си ръка и препречи пътя му.

— Почакай — предупреди го посивелият орк.

Той извади Демонична душа от торбичката, закрепена за колана му, и вдигна високо големия златен диск.

— Ела! — извика той.

Пред очите на Зулухед в цялата зала проблеснаха искри, полетяха и се завихриха, образувайки някаква форма. Тя придоби размери, дълбочина и детайли, и оформи високо, мощно тяло на хуманоид със странна броня, наподобяваща кости. Главата имаше форма на череп, но се състоеше от пламъци, а очите представляваха кълба от черен огън. Съществото се извиси над тях, високо колкото орк, но не толкова грубовато, излъчвайки сила и бдителност.

— Ще влезем — каза му Некрос, скривайки Демонична душа зад гърба си.

Странното същество се пръсна на хиляди искри, които отново изпълниха залата и куцият орк даде знак на вожда си да продължи. Зулухед пристъпи отново, но внимателно, в случай че съществото не беше изчезнало напълно. Но то беше… каквото и да беше то, явно Некрос имаше пълен контрол над него. А това беше много хубаво, защото и двамата бяха виждали какво може да се стане в противен случай. Един орк от клана им бе нахлул в пещерата, носейки вест от Дуумхамър, но не бе изчакал Некрос да освободи пазителя. Съществото се бе появило от нищото и огромните му огнени ръце сграбчиха главата на нищо неподозиращия орк. После избухнаха пламъци и погълнаха беззащитния вестоносец. Крясъкът му утихна за секунди, а тялото му се сгромоляса безжизнено, докато главата му се посипа като купчина пепел.

Сега обаче вождът можеше безпрепятствено да върви в пещерата. Той се приближи до кралицата на драконите и се спря на ръка разстояние от оковите й. Огромната триъгълна глава се обърна към него и драконът го изгледа с големите си жълти немигащи очи, докато той оглеждаше нея.

— Дойде да злорадстваш ли, дребен орк? Не измъчва ли мен и децата ми достатъчно? — попита Алекстраза.

Тя затвори яростно огромната си паст, но веригите я държаха здраво, тъй като естествената им здравина бе подсилена от артефакта.

— Няма да злорадствам — отвърна Зулухед, все още удивен от размера и силата й. — Просто искам да се уверя, че всичко е уредено. Разбираш какво ще ти се случи, ако откажеш.

— Бяхте изключително ясни — каза тя, а думите й бяха изпълнени с гняв и мъка.

После се обърна и посочи с очи към далечния край на пещерата. Там имаше няколко бледи неща и, въпреки че не можеше да ги види оттук, Зулухед знаеше, че са крехки и позлатени. Това бяха останките от едно огромно яйце с размерите на главата на едър орк. Драконово яйце.

Когато плениха Алекстраза, тя отказа да им съдейства. Некрос реши проблема, като взе едно неизлюпено яйце, повдигна го пред очите на пленената кралица и го строши в юмрука си, опръсквайки себе си и нея с жълтъка му. Крясъкът й оглуши всички, от яростните й движения няколко орки изпопадаха, а двама счупиха и по някой крайник. Но веригите я удържаха и тя бе принудена да се подчини, макар и неохотно. Тя бе готова на всичко, за да не вижда повече как се унищожават неродените й деца.

— Няма да успеете — информира ги Алекстраза. — Може да ме държите в окови, но децата ми няма да ви се подчинят и ще бъдат свободни.

— Не и докато разполагаме с това — отвърна Некрос и й показа диска.

Той се намръщи, явно фокусиран, тялото на кралицата се сгърчи от болка и тя изсъска тихо през зъби.

— Някой ден… ще… ви… убия — закани се тя, все още сгърчена в агония, а очите й бяха присвити едновременно от болка и омраза.

Некрос се изсмя.

— Може би — съгласи се той. — Но дотогава ще служиш на Ордата.

Зулухед даде знак и Некрос кимна и го последва извън пещерата. Кралицата изщрака със зъби зад гърба им, но очевидно жестът й на неподчинение бе напълно безсмислен след демонстрацията на силата им. Зулухед се насочи надолу по друг коридор към една още по-широка пещера. Тя се отваряше отстрани на планината, а отвън прелитаха огнени фигури, които проблясваха на фона на смрачаващото се небе.

— Освободете я! — изрева една от тях, прелитайки наблизо с изпънати нокти и зинала паст. — Освободете майка ни!

— Никога!

Некрос вдигна Демонична душа и приближаващият дракон изрева от болка, опитвайки се да запази равновесие във въздуха, докато тялото му се тресеше и извиваше. Другите дракони леко се отдалечиха, но продължиха да кръжат нависоко.

— Майка ви е наш пленник, както и съпрузите й — извика Зулухед, знаейки, че драконите могат да го чуят, въпреки че бяха високо над него. — Такива и ще останат занапред. Вие и следващите им деца ще ни служите, ще служите на Ордата или тя ще умре, крещейки от същата болка, която току-що усетихте. А с нея ще настъпи краят на орляка ви, защото без Алекстраза няма да има повече червени яйца. Вие ще бъдете последните от вида си.

Драконите изреваха гневно, но Зулухед бе сигурен, че ще се подчинят. Той бе усетил силната връзка между майката и децата — тя бе достатъчно силна, за да ги накара да му се подчинят. А докато Алекстраза вярваше, че за децата й има надежда, тя щеше да им служи, предоставяйки им яйце след яйце. И докато тя и съпрузите й бяха техни пленници, децата й щяха да служат на орките с надеждата някой ден да успеят да ги освободят.

Зулухед се усмихна и се загледа в младите дракони, които кръжаха в небето. Дори в този момент хората му се трудеха усърдно, изработвайки кожени юзди и седла. Скоро щяха да вкарат първия червен дракон в тази пещера, за да го оседлаят. На него нямаше да му хареса. Драконите бяха изключително независими и никой досега не се бе опитвал да ги язди. Но неговият клан щеше да го направи. Това бе обещал той на Дуумхамър и Военачалника остана особено въодушевен от тази идея. Това щеше да е тяхното тайно оръжие.

Човеците имаха войски, кавалерия и кораби, но не владееха небето. Поемайки контрол върху драконите, с верни орки на гърбовете им, Зулухед щеше да може да атакува човеците от високо и да се оттегля далеч от обсега им. Драконите бяха физически мощни противници — имаха нокти, здрави челюсти и мощни опашки, но това, което щеше да унищожи човеците, бе огненият им дъх. Огън щеше да се лее върху тях, унищожавайки телата и оръжията им, и те нямаше да могат да направят нищо, за да го спрат. С драконите на своя страна, Ордата щеше да е непобедима.

И всичко това бе благодарение на него — Зулухед от клана Драгънмоу. Без виденията си той никога нямаше да открие Демонична душа, нито пък щеше да разбере, че е свързана с драконите. А без силата на този артефакт, която Некрос успя да отключи, нямаше да могат да пленят Алекстраза. Но те направиха всичко това и скоро първите ездачи на дракони щяха да полетят във въздуха и да се присъединят към Ордата в очакване на заповедите на Дуумхамър.

Зулухед се усмихна. Всичко се развиваше по план.