Приливи на Мрака

Седем

— Кажи ни всичко.

Кадгар кимна, без да си прави труда да се огледа наоколо. Нямаше смисъл. Той бе призован от управителния съвет на Кирин Тор, а членовете му бяха видими само когато пожелаят.

Той бе идвал в залата на съвета и преди, когато му съобщиха, че е избран за чирак на Медив. Тогава остана удивен от помещението, което сякаш се носеше във въздуха. Само подът се виждаше слабо, а всичко наоколо потъмняваше или просветваше и дори бушуваха бури, но по-вихрено, от обичайното. Самите членове на съвета също бяха удивени от него. Те се появиха, скрити под мантии с качулки, а телата и лицата им се прикриваха както от дрехите, така и с магия. Това беше едновременно вълнуващо и практично, тъй като лидерите на магьосническото общество се избираха тайно, за да се избегне рискът от подкупи, изнудване или друго напрежение. Членовете на съвета се познаваха помежду си, но никой друг не подозираше самоличността им. Маскировката им се грижеше за това.

Това придаваше някаква тайнственост на съвета и мнозина от членовете му се радваха на объркването, което пораждаха. Те не позволяваха на никого да влезе или излезе от залата, без да се зачуди къде всъщност е бил, кого е видял и често дори какво точно е казал или чул. На Кадгар определено първата визита му се отрази така и когато излезе от залата, му се виеше свят. Беше изпълнен с изумление от силите, които владееха висшестоящите му, и не можеше да си спомни какво точно се беше случило на срещата.

Но оттогава много неща се бяха променили. Макар да бяха изминали само няколко кратки години, Кадгар беше развил както познанията, така и силата си. Външният му вид също беше променен и той се питаше дали поне веднъж някой от съвета няма да се изуми от госта си така, както той се изумяваше от тях. Все пак той замина като младеж, а се върна като старец, много по-възрастен, отколкото мнозина подозираха, че може да бъде.

Въпреки това Кадгар не беше в настроение за игрички. Беше уморен. Телепортира се до Даларан и, макар магията му да беше достатъчно мощна за подобна задача, все пак разстоянието не беше малко. Освен това бе стоял до късно, обсъждайки различни въпроси с Лотар за планирането на официалната стратегия за следващата седмица. Кадгар оценяваше заинтересоваността на бившите си учители относно наскорошните събития и смяташе, че трябва да знаят какво се бе случило в Азерот, но предпочиташе да си спести излишното театралничене и позиране в сянка.

Затова, когато най-накрая повдигна глава, той се загледа право във фигурата от лявата му страна.

— С радост ще докладвам, принц Кейл’тас — каза учтиво той. — Но ще се чувствам много по-удобно, ако виждам лицата на събеседниците си.

Той дочу тих възглас от другата си страна, но закачулената фигура, към която се беше обърнал, просто се засмя.

— Прав си, млади Кадгар — отвърна магьосникът. — На мен самия ми е трудно да разговарям с прикрити фигури.

С едно бързо движение елфският принц свали маскировката и се изправи открито в разкошната си виолетово-златна роба, дългата му руса коса падаше надолу под раменете му, а фините му черти изразяваха нетърпение.

— Така по-добре ли е?

— Много по-добре, благодаря — отвърна Кадгар, а после се обърна към останалите членове на съвета. — Ами вие? Не мога ли да видя лицето ви, лорд Крас? Лорд Кел’Тузад?

Лорд Антонидас не си беше направил труда да се крие и принц Кейл’тас също благоволи да свали маската си.

— Няма ли и другите да направят същото?

Антонидас седна на невидимия стол пред Кадгар и се засмя.

— Наистина, младежо, така е — съгласи се той. — Този въпрос е твърде сериозен за подобни дребни трикове, а ти вече не си пале, което да се заблуждава или диви на такива неща. Разкрийте се, приятели, и нека си дойдем на думата, преди да свърши денят.

Останалите магьосници се подчиниха, макар че някои изсумтяха недоволно, но след няколко секунди Кадгар виждаше ясно шестимата си събеседници. Той веднага разпозна Крас по слабото му телосложение и фините черти, а сребърната му коса бе прошарена тук-там с червени кичури. Кел’Тузад също му беше познат — внушителен, харизматичен мъж с тъмна коса и брада и странни кристални очи, които сякаш не гледаха към този свят. Другите двама — дундестият мъж и високата стройна жена, бяха непознати за Кадгар, макар че лицата им му напомняха смътно на някого. Вероятно се беше разминавал с тях в залите на Виолетовата цитадела, когато беше още ученик тук, и просто не е бил достатъчно важен, за да му обърнат внимание.

Но сега всички бяха приковали вниманието си към него.

— Изпълнихме молбата ти — измърмори Кел’Тузад. — А сега ни кажи какво се случи!

— Какво искате да знаете? — обърна се Кадгар към по-възрастния магьосник.

— Всичко!

И съдейки по погледа му, Кел’Тузад наистина го мислеше. Той си беше спечелил репутацията на мечтател и изследовател, винаги търсещ информация, особено свързана с магия, нейните източници и потенциал. От всички в Кирин Тор той бе проявил най-голям интерес към достъпа до мистериозната библиотека на Медив и Кадгар бе убеден, че е и най-разочарованият от разрушаването й. Той умишлено бе пропуснал да спомене, че е успял да си вземе някои отбрани книги, преди да напусне кулата.

— Добре тогава.

И той им разказа всичко. С благодарност прие стола, който дундестият мъж му предложи, и описа в детайли всичко, което се беше случило, след като напусна Даларан преди малко повече от две години. Разказа им за необичайното си чиракуване при Медив, за променливите настроения на господаря си и за странните му отсъствия. Разказа им за първите си срещи с орките. Потвърди за убийствата на магьосниците. Разказа им за предателството на Медив и за това как Лотар бе сложил край на живота му. После продължи с впечатленията си за Ордата, за последвалите битки, за обсадата на Стормуинд, смъртта на Лейн, завладяването на града и, разбира се, за бягството им.

През по-голямата част от времето магьосниците мълчаха. От време на време някой задаваше въпрос, но като цяло всички показаха необичайно уважение към толкова по-млад от тях човек, а въпросите, които му задаваха, бяха кратки и конкретни. Когато завърши с доклада си за Алианса и Паладините, Кадгар се облегна, за да си поеме дъх, и зачака следващите въпроси.

— Не спомена нищо за Ордена на Тирисфал — отбеляза Кел’Тузад, с което накара Антонидас рязко да се закашля.

— Какво пък? — попита магьосникът-изследовател. — Това има отношение към Медив!

— Така е — отговори Кадгар. — И се извинявам за пропуска. Но…

Той огледа магьосниците, опитвайки се да прочете по лицата им доколко всъщност те знаят за това, и предпочете да прояви дискретност.

— Аз знам твърде малко са Ордена. Медив е бил негов член и един-два пъти е споменавал за съществуването му, но нито е назовавал друг член, нито е говорил нещо за дейностите му.

— Разбира се — съгласи се жената и Кадгар забеляза притеснените и разочаровани погледи, които тя и Кел’Тузад си размениха.

Явно е бил прав. Те не знаеха нищо за Ордена и просто са се опитвали да го подмамят да издаде тайните му. Но след като се провалиха, повече нямаше да повдигнат въпроса.

— Но аз се притеснявам повече за самия Медив и това, което му се случи — продължи той.

— Сигурен ли си, че в него видя точно Саргерас?

— Абсолютно — Кадгар се наведе напред. — Вече бях видял титана в едно свое видение и моментално го разпознах.

— Значи е бил Медив… или Саргерас чрез него… е отворил рифта за орките — замисли се дундестият мъж. — И как каза, че се нарича техният свят?

— Дренор — отговори Кадгар и леко потръпна.

Съзнанието му го върна към едно друго видение от кулата на Медив — видението, в което видя своето старо аз, или поне същото аз, на което приличаше сега, и което повеждаше военен отряд към множество орки. Но в свят с кървавочервено небе. Гарона му беше казала, че й звучи като Дренор, което значеше, че му е отредено да отиде там. И вероятно нямаше да оцелее. Кадгар се принуди да се върне към реалността и настоящия разговор.

— Какво знаем за него? — питаше Крас. — За този свят? Каза ни за небето, но знаеш ли нещо друго?

— Не съм бил там — отвърна Кадгар, мислейки си, че това е само засега. — Но един другар — полуорка, ми разказа много неща за орките и родния им дом.

Образът на Гарона изплува в съзнанието му и той се опита да се отърси и от този болезнен спомен.

— Орките са били много по-миролюбиви в своя свят… Имали са разногласия, но не са воювали помежду си. Единствените им врагове били огрите, но те са били много по-умни и многобройни от тях.

— И какво се е случило? — попита Кел’Тузад.

— Били са покварени — обясни Кадгар. — Тя не знаеше всички подробности за това, защо и как е станало, но постепенно кафявата им кожа започнала да позеленява, те започнали да практикуват различен вид магия от тази, която са владеели преди. Станали по-буйни и по-свирепи. Имало е някаква голяма церемония с някакъв бокал. Вождовете на кланове пили от него, както и повечето от воините. Тогава кожата им станала яркозелена, а очите им — червени. Придобили огромна сила и ярост и станали особено кръвожадни. След като избили всичките врагове, които можели да открият, започнали да се обръщат едни срещу други. Освен това магията им извличала живота от почвата и това ги лишило от посевите им. Били на границата да се самоунищожат или да умрат от глад. Но Медив се свързал с главния вещер на Ордата Гул’дан и му предложил достъп до този свят. Нашият свят. Гул’дан приел и заедно построили портал. Те изпращали по няколко клана наведнъж и постепенно увеличили броя им. После оставало само да изчакат, да се укрепят, да проучат защитата и да атакуват.

— И сега ни наближават с пълна сила — намръщи се Кейл’тас.

— Да — Кадгар замълча, но никой друг не продума повече и той се размърда нервно в невидимия си стол.

— Ако няма друго, уважаеми господа и дама, мисля да се оттегля — заяви той. — Денят беше дълъг и съм много уморен.

— Какви са плановете ти сега? — попита жената, изправяйки се от стола си.

Кадгар се намръщи. Той си бе мислил за същото, откакто пристигна в Лордерон. Част от него искаше да помоли Кирин Тор за защита. Вероятно можеше да се върне на старата си работа като асистент на библиотекаря. Нямаше да създава проблеми и щеше да е на безопасно място зад най-здравите магически защити в света. Друга част от него обаче ненавиждаше идеята да бяга от наближаващия сблъсък. Все пак той се беше изправил срещу демон! И беше оцелял. Ако можеше да се справи с това, със сигурност щеше да може да се справи с оркска армия. Освен това, приятелството и уважението все още имаха стойност, поне за него.

— Ще подкрепя Лорд Лотар — отговори накрая той, умишлено запазвайки спокоен глас. — Обещах да му помогна, а той определено го заслужава. След войната, ако оцелеем…

Той сви рамене.

— Ти все още си поданик на Даларан — отбеляза жената. — Ако те извикаме и ти дадем работа, ще откликнеш ли на поканата ни?

Кадгар се замисли за момент.

— Не — отговори бавно той. — Не мога да се върна за това. След тази война и ако оцелеем, ще се върна към ученията си, но не съм сигурен дали ще го правя тук, в кулата на Медив или на някое друго място.

Членовете на съвета го изгледаха внимателно, както и той тях. И накрая Крас наруши тишината.

— Когато замина, беше просто едно момче, новоизлюпен чирак — каза той, а Кадгар долови благожеланието в гласа му. — Но се завърна силен мъж.

Кадгар наведе глава в знак на благодарност за комплимента, но не каза нищо.

— Няма да получиш заповеди от нас — увери го Антонидас. — Ще уважим решението ти и твоята независимост. Но бихме желали да ни държиш в течение, особено за всичко, което се отнася до Медив, некромантите, Ордена и този портал.

Кадгар кимна.

— Свободен ли съм сега?

Антонидас сви устни и се усмихна.

— Да, можеш да си вървиш — отвърна архимагът. — Нека Светлината ти дава закрила и сила.

— Дръж ни в течение — добави дундестият мъж. — Колкото по-рано разберем какво планират орките, толкова по-бързо ще можем да изпратим войски там и, разбира се, ще предоставим магическа помощ.

Кадгар кимна.

— Разбира се.

Той бързо излезе от залата, но веднага щом вратите се затвориха зад гърба му, призова гадателската си сфера. Кирин Тор се срещаха в тиха стая, която той подозираше, че има магическа защита не само от потенциална атака, но и от любопитни уши. Но Кадгар беше научил много от Медив по време на краткото си чиракуване и още повече от книгите, които беше придобил след смъртта му. Освен това беше много близо до целта си. Той се концентрира и цветовете на сферата се завихриха, преминавайки от зелено в черно и обратно. В нея се появиха лица, чу се слабо боботене и след миг той можа ясно да види членовете на управителния съвет на Кирин Тор в прости виолетови роби. Дори живите стенописи на залата се бяха променили, забавили движението си и застинали на място, и сега в нея имаше само шестима души, които си говорят.

— … Не знам доколко можем да му вярваме — казваше дундестият мъж. — Той не изглеждаше особено склонен да изпълни желанията ни.

— Разбира се, че не — отвърна рязко Кейл’тас. — Съмнявам се, че дори ти би бил по-открит и доверчив, ако беше преживял същото като него. Освен това няма нужда да му се доверяваме. Той трябва само да ни свърже с Лотар и да бъде посредник между нас и останалите. Сигурен съм, че не би подкопал действията ни. Нито ще се обърне срещу нас или ще прикрие някакви доказателства или информация, която може да ни е нужна. Не виждам какво повече можем да искаме от него.

— Този друг свят Дренор ме притеснява — измърмори Крас. — Ако орките могат да минават през този портал, значи ще могат и други… и от двете страни. Знаем, че там е имало огри, но не знаем какво друго да очакваме. Това значи, че може да има още по-страховити същества, чакащи възможност да нахлуят и да заличат света ни. Освен това нищо не спира орките да се върнат у дома си, ако им се наложи. Борбата с враг, който има неуязвим дом, ще е много по-трудна, след като може просто да се появи, да атакува и после отново да изчезне. Откриването и унищожаването на този портал трябва да стане приоритет.

— Съгласен съм — каза Кейл’тас. — Порталът трябва да бъде унищожен.

Останалите кимнаха.

— Добре, това е решено. Какво друго?

Те започнаха да обсъждат по-несъществени въпроси, свързани с графиците за почистване на лабораториите във Виолетовата цитадела и Кадгар остави сферата да избледнее и образът и звукът изчезнаха. Всичко се беше развило по-добре, отколкото очакваше. Кейл’тас беше прав, осъзнавайки, че Кадгар е преживял много през последните три години, и дори очакваше членовете на съвета да побеснеят от неуважението, което бе проявил. Но те не споменаха нищо по този въпрос и всички изглежда бяха повярвали на историята му, което бе приятна изненада. Сега му оставаше само да се телепортира обратно в Столицата и да се наспи, за да може на другия ден да бъде годен за нещо.

След седмица Лотар стоеше в командирската палатка в южен Лордерон, недалеч от Саутшор, откъдето беше дошъл заедно с Кадгар. Бяха избрали тази местност, защото се намираше на достатъчно централно място, от което бързо могат да достигнат всяка друга точка на континента, особено по вода. Отвън войските се строяваха, тренираха и спяха. Вътре той и кралете на Лордерон и четиримата мъже, които беше избрал за свои лейтенанти, се нареждаха около масата и разглеждаха картата, разстелена върху нея.

Лотар беше назначил Утър за посредник с Ордена на Сребърната ръка и Църквата, а паладините бяха постигнали изненадващ напредък в бойните си умения и овладяването на Светлината. Кадгар беше едновременно посредник на магьосниците и най-довереният му съветник. Праудмуър ръководеше флотата, разбира се, това дори не подлежеше на въпрос. Но Туралиън… Лотар беше назначил младия Туралиън за свой заместник. Младежът бе успял да впечатли както него, така и Кадгар и се беше доказал като разсъдлив, фокусиран и усърден мъж, макар все още да се отнасяше с Лотар като с някаква легендарна фигура. Лотар беше сигурен, че с времето ще му мине и не можеше да си представи някой по-подходящ за своя дясна ръка. Туралиън явно все още се притесняваше от голямата отговорност, която му беше гласувана, и се наложи Лотар два пъти да му напомни да не се заиграва с картата. Поне не и с ножа си.

Те обсъждаха същите неща, които повтаряха вече цяла седмица — по кой път е най-вероятно да мине Ордата, къде биха могли да атакуват и как да придвижат максимално бързо войските на Алианса до там, поне без да тъпчат нивите и обработваемите земи, които трябваше да спасят. Тъкмо докато Греймейн за десети път настояваше силите на Алианса да се позиционират около границите на Гилнеас, в случай че някак си се появят първо там, в палатката нахлу един вестоносец.

— Сър, трябва да видите това, сър! — извика той, опитвайки се едновременно да спре инерцията си, да се поклони и да отдаде чест. — Тук са!

— Кой е тук, войнико?

Лотар се намръщи. Той се опитваше да разгадае изражението на разузнавача, но човекът беше прекалено развълнуван. И не изглеждаше ужасен, което значеше, че Лотар може да си отдъхне и да се опита да успокои внезапното си сърцебиене. Щом не беше ужас, значи не беше Ордата. По лицето на войника нямаше следа от страх, но се долавяше смесица от уважение и възхищение. Лотар не беше виждал такова нещо досега.

— Елфите, сър! — направо изкрещя разузнавачът. — Елфите са тук!

— Елфите ли?

Лотар се вторачи в човека, опитвайки се да проумее думите му, после се обърна и изгледа гневно събралите се крале. Както очакваше, единият от тях се покашля и погледна виновно.

— Имаме нужда от съюзници — обясни крал Теренас. — А елфите са мощна раса. Реших, че ще е най-добре да се свържем незабавно с тях.

— Без да се посъветвате с мен? — Лотар побесня. — Ами ако доведат тук цяла армия и обявят, че поемат контрола? Ами ако Ордата пристигне, докато още се опитваме да ги присъединим към армията си? Не можете да криете такива неща от военния си командир! Това може да доведе до смъртта на всички ни или поне на много от хората ни!

Теренас кимна с разбиране.

— Прав си, разбира се — отвърна той, напомняйки на Лотар за пореден път защо толкова харесва краля.

Повечето мъже не обичаха да признават вината си, а тези с власт го правеха още по-трудно. Но Теренас изглеждаше напълно готов да поеме отговорност за действията си.

— Трябваше първо да се консултирам с теб. Реших, че не трябва да губим време, но това не е извинение. Няма да се повтори.

Лотар кимна натъжено.

— Добре. Да отидем да видим какви са тези елфи, тогава.

Той излезе от палатката, а другите го последваха.

Първото нещо, което Лотар видя, когато излезе навън, беше собствената му армия. Тя покриваше поляната и се простираше отвъд полезрението му, изпълвайки пейзажа, и за миг той се изпълни с гордост и увереност. Как можеше някой да се изправи срещу толкова могъща сила? Но после в съзнанието му изплува образът на Ордата, заливаща Стормуинд — неудържимо смарагдово море, и изведнъж се овладя. И все пак армията на Алианса беше много по-голяма от тази на Стормуинд. Поне щеше значително да забави Ордата.

Лотар отмести поглед към брега и морето на хоризонта. Корабите на Праудмуър бяха акостирали по цялата брегова линия — от малки разузнавателни кораби до огромни разрушители31, издигащи гора от мачти и платна върху вълните. Но много от тях бяха изтеглени от пристанищата, образувайки широк проход, в който се бяха появили кораби, каквито Лотар не беше виждал досега.

— Елфски унищожители — прошепна Праудмуър през рамото му. — По-бързи са от нашите и са по-леки, носят по-малко оръжия, но компенсират това със скорост. Отлично, просто отлично допълнение към силите ни.

Военноморският адмирал се намръщи.

— Но толкова малко? Преброих само четири, както и осем по-малки кораба. Това е само един отряд.

— Може би ги следват още — предположи Туралиън от другата страна на Лотар.

Но Праудмуър поклати глава.

— Това не е в техен стил — отвърна той. — Те пристигат наведнъж.

— Дузина кораби все пак е повече, отколкото имахме преди — отбеляза Кадгар. — Колкото и воини да доведат, също ще са добре дошли.

Лотар кимна.

— Трябва да отидем да ги посрещнем — каза той и останалите се съгласиха.

Всички се запътиха към поляната. Перинолд и Греймейн не бяха свикнали на такова натоварване и след няколко минути вече се задъхваха, докато останалите поддържаха бърза и лека стъпка, и достигнаха до пристанището точно когато първият елфски кораб акостира там.

Висока, подвижна фигура скочи от кораба и се приземи леко върху грубия дървен кей. Дългата й златна коса улавяше слънцето и Лотар дочу поне един от спътниците си да възкликва зад гърба му. Когато фигурата се приближи, той забеляза, че е на жена, и при това зашеметяваща. Нежните й черти бяха фини, но силни, а слабото й тяло бе здраво и гъвкаво. Тя бе облечена в горскозелено и дъбовокафяво, със странен лек нагръдник върху ризата си, бричове и дълго наметало с отметната качулка. Кожени ръкавици покриваха ръцете й до раменете, а ботушите прикриваха краката й до колене. До едното й бедро висеше тънък меч, а до другото — торбичка и рог, а на гърба й беше преметнат лък и стрелник. През живота си Лотар беше виждал много жени, някои от тях красиви, колкото и елфата, която сега приближаваше, но никога досега не беше виждал такава, която да съчетава по такъв начин сила и елегантност. Той можеше да разбере защо някои от спътниците му вече изглеждаха поразени от вида й.

— Милейди — извика Лотар, когато тя се доближи на няколко крачки от тях. — Добре дошли. Аз съм Андуин Лотар, командир на Алианса на Лордерон.

Тя кимна, направи още няколко крачки и се изправи точно пред него. Сега Лотар видя и заострените уши, които стърчаха през косата й и широките й смарагдови очи, с леко извити нагоре краища.

— Аз съм Алериа Уиндранър32 и ви нося поздрави от Анастериан Сънстрайдър33 и Съвета на Силвърмуун34.

Гласът й беше прекрасен, мелодичен и звучен и Лотар си помисли, че звучи приятно дори когато е изпълнен с гняв.

— Благодаря — той се обърна и посочи към мъжете зад себе си. — Позволете ми да ви представя кралете на Алианса, както и моите лейтенанти.

След като приключи с представянето, той премина към по-сериозните въпроси.

— Простете за грубостта, лейди Алериа — каза той, усмихвайки се при това обръщение, — но трябва да ви попитам… Това ли е цялата помощ, която можете да ни окажете?

Тези думи я накараха да се намръщи.

— Ще ви отговоря направо, лорд Лотар — отвърна тя, уверявайки се, че никой друг не ги слуша.

Няколко елфи, както мъже, така и жени, бяха слезли от кораба и сега се събираха на далечния край на кея, явно очаквайки разрешение от Алериа да се приближат.

— Анастериан и останалите не са особено заинтересувани от докладите ви. Ордата е твърде далеч от нас и изглежда възнамерява да завоюва човешките земи, а не нашите гори. Членовете на нашия Съвет счетоха, че е по-добре да оставят този конфликт на по-младите раси и просто да подсигурят границите ни, за да предотвратят евентуален пробив.

Тя присви очи, показвайки отношението си към това решение.

— Но вие все пак сте тук — отбеляза Кадгар. — Това със сигурност значи нещо.

Тя кимна.

— Писмото на крал Теренас — тя кимна в негова посока — ни информира, че вие, лорд Лотар, сте последният от рода на Арати. Предците ни са дали вечен обет за подкрепа на вашия крал Торадин и неговия род. Анастериан не може да се отметне от дълга си, затова и изпрати този отряд.

— А вие? — попита Лотар, който забеляза, че тя спомена само корабите.

— Аз дойдох по собствено желание — гордо отвърна тя, отмятайки глава назад, както правеха буйните жребци, когато някой посмееше да ги предизвика. — Аз съм рейнджър и реших да доведа своя отряд и да ви предложа помощта си.

Тя се загледа зад Лотар и той бе сигурен, че оглежда армията, изпълваща гледката зад гърба му.

— Предчувствах, че този конфликт е много по-сериозен, отколкото смятат владетелите ми. Такава война лесно може да достигне до нас и, ако Ордата е толкова яростна, колкото твърдите, горите ни няма да останат незасегнати за дълго.

Тя се обърна и срещна погледа на Лотар и той можа да види, че въпреки хубостта си, тази жена бе опитен воин.

— Трябва да ги спрем.

Лотар кимна.

— Съгласен.

Той се поклони.

— Вие сте добре дошли тук, милейди, и благодаря на хората ви за подкрепата. Но още повече благодаря за вашето присъствие и това на рейнджърите ви.

Той се усмихна.

— Тъкмо обсъждахме следващия си ход и ще се радвам да чуя мнението ви. И щом хората ви се установят, ще ви помоля да ги изпратите на разузнаване, за да се уверим, че врагът още не е пристигнал.

— Нямаме нужда от почивка — увери го Алериа. — Ще ги изпратя веднага.

Тя даде знак и другите елфи се приближиха. Всички бяха облечени като нея и се движеха безшумно, макар че според Лотар им липсваше нейната грациозност. Алериа заговори с тях, думите й звучаха като мелодия, напълно непозната на Лотар, и после те кимнаха и се разпръснаха към пристанището и полето. След минути напълно се бяха изгубили от поглед.

— Ще разузнаят и ще се върнат да докладват — поясни Алериа. — Ако Ордата приближи на два дни път от тук, ще разберем.

— Чудесно! — Лотар разсеяно прокара ръка по голото си чело. — А сега, милейди, бихте ли ме последвали до командирската палатка? Ще ви запозная с всичко, което знаем засега и бих искал да чуя мнението ви.

Тя се засмя.

— Разбира се. Но ще трябва да спрете да ме наричате „милейди“, ако искате да проявя по-голямо внимание. Аз съм Алериа, нищо повече.

Лотар кимна и се обърна, извеждайки я от пристанището. Той мерна с поглед лицето на Туралиън и едва сдържа усмивката си. Вече разбра откъде бе дошло възклицанието.

Два дни по-късно Лотар вече нямаше поводи за усмивки. Разузнавачите на Алериа се върнаха и двамата докладваха едно и също. Ордата беше превзела Каз Модан и използваше мините на джуджета да строи кораби. Те представлявали масивни и тромави дървени плавателни съдове, които се движели странно, но побирали хиляди орки. Тези кораби бързо се придвижвали по водата и наистина се насочвали към южния бряг на Лордерон. Но все пак не били близо до владенията на Греймейн. Изглежда Ордата щяла да акостира в района на Хилсбрад35, на половината път от тук до Гилнеас. Ако Алианса се придвижел бързо, можели да успеят да ги причакат там.

— Съберете войските! — изрева Лотар. — Оставете всичко ненужно. Ще изпратим хора да съберат всичко останало, ако оцелеем! Сега трябва да бързаме. Тръгвайте! Веднага!

Когато лейтенантите му се разтичаха да събират хората си, последвани от кралете, той се обърна към Кадгар.

— Значи се започва — каза той на младия-стар магьосник.

Кадгар кимна.

— Мислех, че ще имаме повече време — призна той.

— Аз също — съгласи се Лотар. — Но явно тези орки нямат търпение да завоюват земите ни. Това може да доведе до падението им.

Той въздъхна.

— Или поне се надяваме да е така.

Той се загледа в картите на Хилсбрад, опитвайки се да си представи предстоящия сблъсък, и после поклати глава. Предстоеше им толкова много работа. А битката наближаваше.