Приливи на Мрака

Петнадесет

— Да вървим! — извика Дуумхамър. — Вдигайте си чукалата и тръгвайте!

Той се загледа за миг във воините си, докато вождовете им крещяха и ги блъскаха, за да въведат ред. После се обърна към Гул’дан, който търпеливо чакаше наблизо.

— Какво? — попита той.

— Аз и кланът ми ще останем известно време тук — отвърна Гул’дан. — Имам още планове за Олтарите на бурите, с които да увеличим мощта на Ордата.

Дуумхамър се намръщи. Той все още нямаше доверие на ниския и грозен уорлок. Но трябваше да признае, че двуглавите огри се оказаха особено ефективни в битката при превземането на Куел’Талас. Наистина, онези проклети джуджета с техните грифони се намесиха и заради тях изгубиха няколко огъра, но без помощта на огромните създания нямаше да могат да разкъсат редиците на Алианса и да се прегрупират. Накрая той кимна.

— Прави каквото трябва — каза той на Гул’дан. — Но не се бави много. Много скоро ще се нуждаем от всяка подкрепа, за да повалим Лордерон.

— Няма да се забавя — увери го Гул’дан и се усмихна. — Вие сте прав… бързината е от съществено значение.

Начинът, по който вещерът се изрази, притесни Дуумхамър, но точно тогава към него се затича Зулухед и главният уорлок се измъкна от пронизващия поглед на господаря си, за да изслуша последните доклади за останалите защитници на гората.

— Не можем да разбием защитата им — казваше вождът на Драгънмоу, който изглеждаше по-скоро гневен, отколкото разочарован.

— Дори драконите не могат — продължи той, поклащайки глава. — Огънят им залива града, без да го докосне, а ноктите им се сблъскват с някаква непреодолима невидима бариера.

— Заради Слънчевия извор — намеси се Гул’дан. — Това е техният източник на магия. Дава им невероятни сили.

Дуумхамър реши, че за един уорлок е напълно естествено да знае такива неща.

— Има ли някакъв начин да го унищожим или източим, или да го завладеем? — попита той.

Но Гул’дан поклати глава.

— Вече опитах — призна той. — Усещам силата му, но е непозната за мен и не мога да я достигна.

Той почеса наболата си брада.

— Подозирам, че само елфите могат да черпят енергия от там, защото изворът е свързан с тях и земята им.

— Можеш ли да използваш олтарите, за да разбиеш защитата им? — попита Дуумхамър.

Гул’дан отново се усмихна.

— Точно това се опитвам да направя — отвърна той. — Още не съм сигурен дали ще стане, но олтарите са изградени от елфски рунически камъни, които черпят енергия от Слънчевия извор. Може да успея да обърна посоката на енергийното движение и да насоча собствената си магия към източника му. Така или ще го унищожа, или ще им го отнема.

Беше ясно какво предпочиташе уорлокът и Дуумхамър не одобряваше идеята да предостави такава възможност в ръцете му. Но все пак щеше да е по-добре, отколкото да я остави на онези странни, безшумни и смъртоносни елфи.

— Направи каквото можеш — каза той на Гул’дан. — Но разрушаването на този град е на второ място. Сега може и да не успеем да влезем, но те пък не могат да излязат.

Той се обърна към Зулухед, който стоеше в очакване.

— Същото важи за драконите ти. Ще имаме нужда от тях, особено ако в Столицата ни чакат повече воини на Алианса. Ако не успеете да разбиете защитата до няколко дни, оставете я и изпрати драконите към останалата част от Ордата.

Той се обърна към Гул’дан, който вече се бе отдалечил достатъчно, за да не ги чува.

— И гледай онзи и уорлоците му да те последват.

Зулухед се усмихна.

— Ще го влача, ако трябва. Или ще заповядам някой дракон да го глътне и да го пренесе в корема си — обеща той.

Дуумхамър кимна. После остави вожда на Драгънмоу да говори с ездачите на дракони и се запъти към своите воини Блекрок, за да се увери, че са готови да потеглят към следващата си цел.

След около два часа Ордата вече беше на път. Гул’дан и Чо’гал наблюдаваха как оркските воини се изтеглят от Куел’Талас, тъпчейки овъглените останки на дърветата, който паднаха под драконовия огън. Една трета от гората изгоря напълно и мястото беше покрито със сажди и обгорени листа, които още не се бяха превърнали в пепел. Воините бяха издигнали лагер там, защото се чувстваха по-удобно на открито, отколкото сред оцелелите дървета, въпреки че земята беше покрита с кора, листа и ядки.

А сега изпод краката на орките се вдигаха облаци от сажди по пътя им към предпланината. Дуумхамър крачеше отпред и дългите му крака бързо скъсяваха разстоянието, докато оръжието му леко отскачаше от гърба му. Той не поглеждаше настрани, явно уверен, че се намира в пълна безопасност.

Гул’дан изчака и последните орки да изчезнат от поглед и се обърна към Чо’гал.

— Готови ли сме?

И двете глави на вожда на Туайлайт Хамър кимнаха.

— Готови сме — отвърна той.

Гул’дан кимна.

— Много добре. Кажи на воините си веднага да потеглят. Пътят към Саутшор е дълъг — той потърка брадата си. — Зулухед е зает с елфския град и дори няма да забележи, че ни няма, преди да е станало прекалено късно.

— Ами ако изпрати драконите си след нас? — попита Чо’гал, сякаш обичайното му равнодушие към опасностите бе помрачено от мисълта за онези огромни същества, надвисващи над главите им.

— Няма — увери го Гул’дан. — Не би посмял да действа без заповед от Дуумхамър и това означава, че първо ще изпрати вестоносец до Ордата и ще чака отговора му. Дотогава ще сме се отдалечили достатъчно и Дуумхамър няма да може да отдели нито един от отрядите си за нас, не и ако иска да превземе града на човеците.

Той се изсмя. Със седмици беше размишлявал как да се отскубне от Дуумхамър, за да се захване със собствените си планове и Военачалника сам му предостави идеалната възможност за това. Гул’дан подозираше, че Дуумхамър ще настоява кланът му да последва Ордата, но елфската съпротива беше чудесно оправдание да остане назад.

— Отивам при воините — каза Чо’гал и се обърна, започвайки да крещи заповедите си.

Гул’дан кимна и се запъти да приготвя собствения си багаж. Той чакаше този поход с голямо търпение. Всяка следваща стъпка щеше да го отдалечи от Дуумхамър и зоркия му поглед, приближавайки го към истинската му съдба.

Дуумхамър се приплъзваше по тясната пътека надолу по хълма към една малка долина. Беше нощ и останалата част от Ордата вече спеше, но той имаше спешна задача. Движеше се тихо, а ботушите му намираха стабилно място по каменистия път. В едната си ръка държеше чука си, за да не подскача върху гърба му и да не стърже по скалната стена, а с другата опипваше пътя. Полумесецът грееше над него и осветяваше пътя му, а наблизо се чуваше жуженето на някакво насекомо. С изключение на това, планината беше тиха.

Почти беше достигнал долината, когато чу някакви звуци. Звуци от някого… или нещо… може би с размерите на орк, което се движеше тромаво от другия край на долината. Дуумхамър приклекна и се прикри зад скалите, придърпа чука си и го намести пред себе си. Надникна внимателно и зачака звуците да се приближат. После забеляза движение встрани — една закачулена фигура изкачи последния хълм и стъпи на поляната.

Долината не беше голяма, по-скоро беше закътана полянка — около шестстотин метра на дължина и петстотин метра ширина, но от всички страни се издигаха скали, които предоставяха добър подслон и скривалище. Вероятно затова бе избрана за срещата.

Докато Дуумхамър стоеше неподвижно и наблюдаваше, фигурата се подпря на скалите и си пое дълбоко дъх. После се изправи и се огледа.

— Ехо? — извика тихо закачуленият мъж.

— Тук съм — отвърна Дуумхамър, изправи се и прескочи скалите, за да се озове на поляната.

Странникът изправи рамене и леко изпъшка, и пристъпи към него. Дуумхамър забеляза дългия меч от едната му страна, красив и лъснат, и веднага разбра, че този странник никога не го беше използвал. Защо все му се налагаше да се разправя със страхливци, слабаци и интриганти? — чудеше се той. Защо не срещаше воини, които по-директно изказват желанията и безцеремонно заявяват намеренията си? Той беше видял мъжа, който водеше Алианса при Куел’Талас, и другия, който командваше армията в Хилсбрад, и бе останал очарован и от двамата. Те бяха воини, следващи кодекс на честта, уважаващи силата и почтеността. Но, разбира се, подобни мъже никога нямаше да поискат такава среща.

— В-вие сте лорд Дуумхамър? — запелтечи мъжът, отстъпвайки леко назад. — Говорите ли общия език?

— Аз съм Оргрим Дуумхамър, вожд на клана Блекрок и военачалник на Ордата и познавам езика ви — потвърди Дуумхамър. — А ти, човече? Носиш ли ми вест?

— Да — отвърна мъжът, подръпвайки качулката си, за да се увери, че все още прикрива лицето му.

Дуумхамър забеляза, че е от хубав плат, богато бродирана и поръбена.

— Реших, че е най-добре да се срещнем преди… да се случи нещо неприятно.

Той говореше бавно, сякаш пред него стоеше дете.

— Добре, тогава.

Дуумхамър се огледа, уверявайки се, че човекът не е довел подкрепление, а засега не бе надушил или чул нищо. Трябваше да рискува, приемайки, че човекът е дошъл сам, както обещаваше странното му съобщение.

— Не очаквах да ме потърси човек — призна тихо Дуумхамър, навеждайки се, за да разгледа по-добре мъжа пред себе си. — Особено по такъв начин. Вие, човеците, така ли общувате помежду си? С обучени птици?

— Това е един от методите, да — отговори мъжът. — Не знаех дали някой от хората ми ще успее да се доближи достатъчно до вас, за да ви донесе съобщението, и предпочетох да изпратя птица. Убихте ли я?

Дуумхамър кимна и не успя да сдържи усмивката си. При тази гледка мъжът се сепна и започна да се поти.

— Не разбрахме, че е вестоносец, преди да открием пергамента, завързан за крака й. Но тогава вече беше твърде късно. Надявам се, че не си я искате обратно.

Събеседникът му махна небрежно с ръка, скрита в ръкавица. Ръцете му трепереха, но гласът му бе относително твърд.

— Беше просто птица — отбеляза той. — Повече съм загрижен за предотвратяването на много по-голям брой нещастни смъртни случаи.

Дуумхамър кимна.

— Така пишеше и в съобщението. Какво искате от мен?

— Гаранции — отвърна мъжът.

— За какво?

— Искам думата ви на воин и водач, че хората ви ще се държат прилично — отговори мъжът. — Никакви убийства, унищожения или други щети тук, в планините. Не докосвайте градовете и селата ни и не преследвайте хората ни.

Дуумхамър се замисли и небрежно потърка главата на чука си.

— И какво ще получим в замяна?

Сега човекът се усмихна. Студеното му изражение вероятно трябваше да изглежда благосклонно, не си бе чисто интригантско.

— Свободен преход — отговори бавно той, оставяйки двете думи да се понесат в неподвижния нощен въздух.

— Така ли? — Дуумхамър наклони глава, подканяйки мъжа да продължи.

— Вие и хората ви искате да прекосите планините, за да атакувате Лордерон — отбеляза мъжът. — Тези върхове са коварни и хората, които ги познават, лесно могат да надвият много по-многочислена армия. Ордата може и да успее да премине, но не и без сериозни загуби. Това ще ви отслаби за по-сериозната ви битка за Лордерон.

Той отново се усмихна и се подпря на скалата, явно горд от преценката си за ситуацията и способността си да я промени.

— Мога да ви обещая, че защитниците на този регион няма да ви попречат — уверено заяви той. — Дори ще ви посоча по-кратък път до целта ви. Ордата ще може бързо и безпрепятствено да прехвърли планината.

Дуумхамър се замисли над думите му.

— Ще ни освободите пътя — каза по-силно той, — ако оставим земята ви непокътната?

Мъжът кимна.

— Точно така.

Дуумхамър се изправи и пристъпи напред, приближавайки се на по-малко от метър от мъжа. Отблизо можеше да види по-ясно чертите на странника под качулката и те бяха слаби, елегантни и хитри, въпреки очевидния му страх. По някакъв начин този човек му напомняше на Гул’дан — умен и егоистичен, но вероятно твърде страхлив, за да предаде някого с по-голяма власт.

— Много добре — каза най-накрая той. — Съгласен съм. Покажи ми най-бързия преход през планината и ще поведа воините си, без да им позволявам да спират и плячкосват. Когато завоюваме тази земя, ще поставя защита около планините и никой няма да може да ви нарани. Ти и хората ти ще сте в безопасност.

— Чудесно — закачуленият мъж се усмихна и плесна с ръце като дете. — Знаех си, че сте разумен.

Той извади свитъка, втъкнат в колана му, и го подаде на Дуумхамър.

— Това е карта на този район — обясни той. — Отбелязал съм тази поляна, за да се ориентирате.

Дуумхамър разви свитъка и го разгледа.

— Да, това е много ясно — каза след малко той. — Много добре.

Мъжът го изгледа за миг.

— Тогава аз ще се връщам при своите хора — каза той.

Дуумхамър кимна, без да каже нищо и след малко мъжът се обърна и бързо се отдалечи. Промуши се между скалите и внимателно заслиза надолу по хълма отвъд поляната. Дуумхамър за миг си помисли да го настигне. Един удар му стигаше, а и вече се беше сдобил с картата. Но в това нямаше чест. Едно от нещата, които най-много мразеше у орките и това, в което се бяха превърнали, бе липсата им на чувство за чест. В Дренор те бяха благородна раса. Но предателството на Гул’дан промени всичко и ги превърна в кръвожадни диваци. Дуумхамър бе решен да възстанови гордостта и чистотата на расата си, а това означаваше да следва строги правила на поведение. Човекът му беше показал добра воля и Дуумхамър нямаше да го предаде. Щеше да последва пътя, който бе отбелязан на картата и, ако наистина се окаже по-пряк и хората не ги атакуват по пътя, щеше да изпълни своята част от сделката.

Дуумхамър поклати глава, нави свитъка и го втъкна в колана си. После се обърна и пое към пътеката, по която беше дошъл. Щом се върнеше в лагера, щеше да свика лейтенантите си и да им покаже пътя, по който щяха да продължат.

— Извикахте ни, Ваше Височество?

Генерал Хат, командир на армията на Алтерак, стоеше на полуотворената врата към стаята с картите. Перинолд видя, че останалите командири също чакат зад внушителния генерал.

— Да, влезте, генерале, офицери — каза Перинолд, опитвайки се да запази спокоен глас. — Току-що получих новини за Ордата и движението й и бих искал да ги споделя с вас.

Той видя как Хат и още някои се споглеждаха, но не казаха нищо и пристъпиха към забележителната избродирана карта, покриваща далечната стена. Тя изобразяваше Алтерак от край до край — с градовете и крепостите, нашити със сребърна нишка, а самият дворец бе извезан в злато.

— Получих пълно потвърждение — започна Перинолд, — че Ордата наистина се е насочила насам.

Неколцина офицери зяпнаха.

— Очевидно възнамеряват да нападнат Лордерон и са избрали да минат през планините, за да атакуват Столицата от север.

— На какво разстояние са от нас? — попита загрижено полковник Кавдан. — Колко са? Какви оръжия носят?

Няколко мъже зад него започнаха да шушукат.

Перинолд вдигна ръка и всички се умълчаха.

— Не знам колко са далеч — отвърна той, — но предполагам, че са на ден или два път, не повече. Не знам колко са, но всички доклади сочат, че са много.

Той се усмихна, макар да осъзнаваше, че така проявява слабост.

— Това обаче нас вече не ни засяга.

Генерал Хат изправи рамене.

— Не ни засяга ли, Ваше Височество? — попита той, а дъхът му размърда посивяващите му мустаци. — Но ние сме част от Алианса и сме се заклели да воюваме срещу Ордата.

— Положението се промени — информира го Перинолд, осъзнавайки, че се поти обилно и офицерите му вече са забелязали. — Преосмислих вариантите и реших, че е по-добре да се прегрупираме за този конфликт. От сега нататък Алтерак няма да бъде част от Алианса.

Той си пое дълбоко дъх.

— Повярвайте ми, така е много по-добре.

Всички офицери останаха силно изненадани.

— Какво искате да кажете, Ваше Височество? — попита Кавдан.

— Сключих пакт за ненападение с Ордата — отвърна Перинолд. — Ние няма да попречим на марша им през планините и в замяна на това те няма да докоснат Алтерак.

Офицерите му изглеждаха объркани, някои от тях дори ядосани и удивени.

— Предпочитате да заговорничим с орките ли, Ваше Височество? — попита спокойно Хат, но с явно отвращение.

— Да, предпочитам да заговорничим с тях! — сопна се Перинолд. — Защото предпочитам да оцелеем!

Той остави гнева и ужаса да отекнат в думите му.

— Имате ли представа срещу какво сме изправени? Ордата, цялата Орда възнамерява да помете планините ни! Домовете ни! Имате ли представа за числеността им? Хиляди! Десетки хиляди!

Хат кимна гневно, както и още няколко от присъстващите. Те бяха запознати с докладите.

— А имате ли представа какви същества са орките? Аз видях един от тях и той стоеше до мен не по-далеч, отколкото сте вие сега. Огромни са! Високо са почти колкото троловете, но са два пъти по-широки! С масивни мускули, бивници и остри зъби… Този орк държеше чук, който могат да повдигнат трима мъже, а той го размахваше като детска играчка! Няма човек, който да може да надвие такова нещо! Те ще ни избият до крак, не разбирате ли? Вече са опустошили Стормуинд, а Алтерак ще е следващият.

— Но Алианса… — започна Хат, а Перинолд горчиво се засмя.

— Какво Алианса? — попита той. — Къде са те сега? Не са тук, това поне е сигурно! Ние сформирахме Алианса, за да защитим кралствата си от точно такъв тип атака, а ето ни сега — Ордата ни диша във вратовете, а от Алианса няма и следа. Те ни изоставиха, не виждате ли?

Той чуваше как гласът му започва да става истеричен и се опита да се овладее.

— Сега всяко кралство ще се бори само за себе си — каза им той възможно най-спокойно. — Трябва първо да се погрижа за Алтерак. Другите крале биха постъпили по същия начин.

— Да, но тези зверове… — започна друг офицер, на име Транд.

— … са чудовищни и смъртоносни, да — прекъсна го Перинолд. — Но освен това са разумни. Срещнах се с водача им. Той говори общия език! Изслуша ме и се съгласи да ни остави на мира, ако не възпрепятстваме прехода им.

— Можем ли… можем ли да им се доверим? — попита младшият офицер на име Верънд и Перинолд въздъхна, виждайки, че още няколко души кимнаха в подкрепа на въпроса му.

Щом задаваха този въпрос, значи вече бяха приели необходимостта от този пакт и сега само се притесняваха дали ще бъде спазен.

— Нямаме друг избор — отвърна бавно той. — Могат да ни заличат за нула време. Ако ни подведат, с нас е свършено. Но, ако удържат на думата си, а аз мисля, че ще го направят, Алтерак ще оцелее. Независимо на каква цена.

— И все пак това не ми харесва — заупорства Хат. — Ние дадохме дума на останалите нации.

Той обаче изглеждаше несигурен и Перинолд разбра, че генералът преосмисля ситуацията и е на път да осъзнае, че това всъщност може да е тяхната единствена надежда да оцелеят.

— Не е нужно да ти харесва — отсече Перинолд. — Просто трябва да се подчиниш. Аз съм кралят тук и взех своето решение. Дали сте клетва да ми служите и ще изпълните дълга си.

Той знаеше, че това няма да ги спре, ако не са съгласни, но се надяваше, че е успял да ги убеди поне дотолкова, че да заложат на верността си до края. Хат го изгледа за миг.

— Както кажете, Ваше Височество — заяви накрая той. — Ще се подчиня.

Останалите също кимнаха. Перинолд се усмихна.

— Много добре. А що се отнася до Алианса, аз лично ще поема отговорност за последиците от решението си, каквито и да са те.

Той се обърна отново към картата.

— Сега, Ордата ще мине от тук, тук и тук — каза той, посочвайки южните проходи на картата и с досада забеляза, че ръката му трепери. — Трябва просто да освободим стражите от проходите и Ордата ще премине, без дори един орк да ни се мерне пред очите.

Хат разглеждаше посочените места.

— Явно планират да нападнат Лордерон от север — предположи той, проследявайки линията до края на гоблена, която щеше да стигне до града, ако картата включваше и него. — Аз лично не бих действал така, но пък не притежавам тяхната численост… нито тяхната наглост.

Той се обърна към Перинолд с колебливо изражение.

— Хората може да се възпротивят, Ваше Височество — заяви хладно той. — Може да приемат това като нарушаване на клетвата ни или по-лошо.

В тона му прозвуча леко съмнение, че всъщност би ги подкрепил.

— Ако се разбунтуват, няма да можем да ги спрем.

Перинолд се замисли над думите му.

— Много добре — каза след малко той. — Кажете на войниците, че Ордата смята да използва само трите най-северни прохода. Ако някой ви пита как сте се сдобили с тази информация, намекнете, че имаме разузнавачи и шпиони, които са я получили с цената на живота си.

После кимна, доволен от умната си идея.

— Това ще им отвлече вниманието и ще ги държи настрани.

Хат кимна рязко.

— Веднага ще разположа хората ни там, Ваше Височество — заяви той.

— Добре, тогава — Перинолд удостои генерала с най-топлата усмивка, на която беше способен, за да му покаже, че всичко е простено. — А сега по-добре действайте. Не искаме орките да пристигнат, преди да сме позиционирали войските си.

Офицерите отдадоха чест и излязоха от стаята… с изключение на Хат.

— Какво има, генерале? — попита Перинолд, без да има нужда да прикрива притеснението си.

— Пристигна вестоносец, сър — отвърна генералът. — От Алианса. Дойде, докато вие… си почивахте.

Хат погледна към мантията, която беше преметната на стола в ъгъла, а от погледа му ясно личеше, че е разбрал за отсъствието на краля, както и за причината за това.

— Той чака отвън, сър.

— Веднага го извикай — отвърна Перинолд и побърза да прибере мантията си. — Говори ли с него?

— Само за да разбера кой го изпраща — увери го Хат. — Знаех, че ще искате пръв да научите новините.

Генералът вече беше стигнал до вратата и даде знак на човека, който чакаше отвън. Млад мъж в протъркани кожени дрехи влезе и нервно се загледа в пода.

— Ваше Височество — каза той, набързо вдигна очи нагоре и отново сведе глава. — Нося ви поздрави и съобщение от лорд Андуин Лотар, командир на Алианса.

Перинолд кимна и се приближи към младежа, загръщайки се в мантията си.

— Благодаря ви, генерале, това е всичко засега — обърна се той към Хат, който с облекчение излезе от стаята и затвори вратата зад гърба си.

— А сега, млади момко — продължи Перинолд към вестоносеца, — какво съобщение ми носиш?

— Лорд Лотар заповядва да изпратите войските си в Лордерон — отвърна нервно младият мъж. — Има вероятност Ордата да атакува града и ще е нужна помощта на армията ви.

— Разбирам — Перинолд кимна и потърка брада с едната си ръка, а с другата хвана рамото на вестоносеца. — А той очаква ли да му докладваш за решението ми?

Вестоносецът кимна.

— Разбирам — отново каза той. — Колко жалко.

Той придърпа младежа близо до себе си и го прониза с камата в другата му ръка. Острието премина между ребрата и през сърцето на младия мъж и той се затресе, от устата му рукна кръв и накрая се свлече. Перинолд успя да го хване преди да падне на пода и го положи внимателно.

— Щеше да е много по-добре, ако съобщението беше писмено — каза тихо той на трупа, избърсвайки камата си в дрехите му, преди да я прибере.

После завлече тялото през стаята до гардероба в ъгъла, набута го вътре и се заслуша в тъпите звуци, които трупът издаваше, удряйки се в стените по пътя надолу. След като помисли малко, той свали мантията си, която вече бе твърде зацапана с кръв, за да може да се почисти и хвърли и нея. Колко жалко… той наистина харесваше бродерията й.

След минута Перинолд дръпна завесата пред гардероба и се запъти към отсрещния край на стаята. Ако Хат го чакаше отвън, щеше да каже на генерала, че вестоносецът е трябвало много бързо да се върне и му е позволил да използва тайния му проход. Иначе просто следващия път, когато срещне Хат, щеше да му каже, че младият мъж се е завърнал в Алианса. И, разбира се, съобщението е гласяло само да не се дават на Ордата. Перинолд се усмихна. Можеше напълно да гарантира, че нито един орк няма да разбие защитата му. Другите планински проходи бяха съвсем отделен въпрос.

Брадок стискаше юздите, но не от страх. Той бе забравил за него още първия път, когато драконът му полетя и го понесе високо в небето. Беше невероятно да се носи сред облаците. Брадок, който винаги е бил изпълнителен воин, но никога не бе изпитвал нещо повече от задоволство, изведнъж откри истинското щастие. Той бе роден за това, роден да плава в небето и когато огромният му червен дракон размахва криле, вятърът да развява гребена от коса на главата му. Той помнеше вълнението си, когато за пръв път видя как устата на дракона бълва пламъци и как дърветата се пръскат от внезапния огън, превръщайки се мигом в пепел.

Брадок погледна надолу и видя сребърната шир между зелените и кафяви земи на този богат свят. Това бе морето, което прекосиха, след като не много отдавна ограбиха онова друго кралство.

Той потупа с пети дракона си, давайки му знак да се снижи, и той се подчини — сви криле и се спусна рязко надолу. В очите на Брадок морето се уголеми и се разпростря почти до хоризонта и сега той можеше да види тъмните фигури по брега. Това бяха техните кораби, онези, които пренесоха Ордата от другия континент до този. Брадок мразеше корабите. Не обичаше и водата. Но въздуха… това бе нещо прекрасно.

Той прекъсна спускането на дракона и се понесе над корабите. Виждаха се орките, които седяха на пейките по цялата им дължина и дърпаха греблата, които ги задвижваха. Почти в средата на всеки кораб стоеше по един огър, който биеше огромен барабан, орките се трудеха в ритъм, а стабилните им движения придвижваха тъмните кораби обратно в морето.

Брадок спря рязко и завъртя дракона си за последен оглед. Да, беше се оказал прав. Корабите напускаха брега и се връщаха в морето. Но те трябваше да стоят на котва, в случай че Ордата отново има нужда от тях. Защо си тръгваха сега?

Брадок се огледа и забеляза позната фигура на първия кораб. Беше Гул’дан, уорлокът. Както повечето орки, Брадок се страхуваше от него, но вече не. Вече беше ездач на дракони. От какво можеше да се страхува сега? Той завъртя дракона и се спусна към първия кораб. Когато приближи, Гул’дан се обърна към него.

— Защо вземаш корабите? — извика Брадок, махайки с ръка, докато драконът му се изравни с кораба.

Уорлокът изглеждаше объркан и вдигна ръце. Брадок приближи дракона още малко.

— Трябва да върнеш корабите обратно. Ордата е в Лордерон, не на другия край на морето! — извика той.

Гул’дан продължаваше да се прави, че не го чува. Този път Брадок почти качи дракона си върху кораба и се озова едва на около триста метра от уорлока.

— Казах…

Изведнъж Гул’дан протегна ръка и от нея се изстреля зелен лъч, който се удари в гърдите на ездача. Брадок усети силна болка, усети как дробовете му се стягат, сърцето му спира и понечи да си поеме дъх, но и двете спряха да работят. Светът потъмня и Брадок се катурна от седлото си, за малко не уцели кораба и потъна под вълните. Последната му мисъл бе, че поне беше успял да полети.

Гул’дан се усмихна самодоволно, виждайки как тялото на ездача се изгубва под водата. Трябваше да накара глупака да се приближи и да действа бързо, за да може магията му да проработи. Освен това се притесняваше как ще реагира драконът при смъртта на ездача си и внимателно проследи как огромният червен звяр се отдалечава, изправя глава и надава яростен рев, а после размахва криле и се изстрелва в небето. Гул’дан го наблюдава достатъчно дълго, за да се увери, че няма да продължи да кръжи над него, подготвяйки се за атака. После се обърна и отново се загледа във водата, която се вълнуваше покрай носа на кораба.

Но той не видя втората фигура, която се носеше високо над него. Торгус се състезаваше с Брадок, преди приятелят му да забележи корабите и беше видял всичко. Сега той обърна дракона си и се насочи с пълна скорост към Куел’Талас. Зулухед щеше да иска да разбере какво точно се е случило и Торгус подозираше, че ще трябва да отлети с новините към Ордата и може би дори и до самия Дуумхамър.

Проходите бяха напълно изоставени, както му беше обещано, и Дуумхамър поведе воините си на бърз ход. Той предположи, че закачуленият странник ще удържи на думата си и беше доволен, че се е оказал прав, но все пак пътят си беше опасен. Каменните проходи бяха толкова тесни, че само шепа войници можеха да блокират пътя им. А щом телата започнеха да се трупат, нямаше да могат да преминат по-напред. Затова той нареди на воините си да бързат, предусещайки, че ще се почувства много по-щастлив, когато види планината зад гърба си.

Отне им два дни да преминат заснежените планини и да достигнат до предпланината от другата им страна. През целия път орките не срещнаха нито един човек. Някои от воините дори мърмореха, че са пропуснали възможността да убият нещо за толкова време, но вождовете им ги уверяваха, че и тяхното време ще дойде.

На втория ден редиците на Ордата се изляха от планината. Дуумхамър ги водеше, както винаги, и се спря, за да се полюбува на гледката. Отвъд предпланината се простираше огромно езеро, а водата му блестеше в сребърно-зелено на утринната светлина. От отсрещната му страна се издигаха още планини, разположени леко встрани от линията север-юг. Планините, които орките току-що бяха прекосили, бяха подобни, но се издигаха под ъгъл на изток. Тези нови върхове бяха под ъгъл на запад и заедно двете планински вериги образуваха едно огромно V, а по средата се намираше езерото. А на северния бряг на езерото бе разположен величествен град, ограден със стени.

— Столицата.

Дуумхамър я огледа за миг, после с две ръце вдигна високо чука си и нададе бойния си вик. Воините на Ордата отвърнаха на вика му и скоро хълмовете около тях заехтяха с тяхната ярост, радост и жажда за кръв. Дуумхамър се засмя. Градът щеше да знае, че идват, но след този рев всички щяха да треперят в ботушите си. И Ордата щеше да ги връхлети преди да успеят да се съвземат.

— Към града! — извика Дуумхамър и отново вдигна чука си. — Ще го разбием, а с него и сърцето на съпротивата! Напред, воини! Да отнесем битката при тях, докато бойният ни вик все още отеква в ушите им!

И Дуумхамър се спусна надолу по хълма към долината, сви към центъра, фокусиран върху целта си — огромния град зад каменните стени.