Приливи на Мрака

Едно

Лотар не можа да сдържи удивлението си.

Стормуинд беше величествен град, с много кули и тераси, изваяни от здрави скали, които да устояват на ветровете и които бяха полирани до огледален блясък. Но и Столицата беше красива по свой начин. Не че беше същата като Стормуинд. Първо, нямаше такава височина. Но за сметка на това притежаваше елегантност. Тя се намираше над северния бряг на езеро Лордамиър и блестеше в бяло и сребро. Не беше блясъкът на Стормуинд, но все пак някак си блестеше… сякаш слънцето изгряваше от изящните сгради, вместо да насочва лъчите си към тях. Изглеждаше спокойна, мирна, почти свята.

— Това е славно място — каза Кадгар. — Но лично аз предпочитам малко повече топлина.

Той се извърна назад към южния бряг на езерото, където се издигаше втори град. Очертанията му наподобяваха Столицата, но този огледален образ изглеждаше по-екзотичен, а стените и кулите му бяха окъпани във виолетови и други топли нюанси.

— Това е Даларан — обясни той. — Домът на Кирин Тор и магьосниците. Моят дом, преди да ме изпратят при Медив.

— Може би ще има време да се върнеш там, макар и за кратко — предложи Лотар. — Но засега трябва да се фокусираме върху Столицата.

Той отново се загледа в бляскавия град.

— Да се надяваме и разумът на хората тук да е толкова внушителен, колкото домът им.

Той пришпори коня си в галоп и се спусна надолу към гората Силвърпайн, а Вариан и магьосникът го последваха заедно с останалите мъже с каруци.

Два часа по-късно те достигнаха портите на града. На входа стояха стражи, въпреки че двойните порти бяха отворени и достатъчно широки, за да могат през тях да минат три каруци, наредени една до друга. Стражите ги бяха забелязали доста преди да стигнат до портите, както и един мъж, който пристъпи напред. Той носеше пурпурна мантия върху лъскавия си нагръдник, а бронята и шлемът му имаха позлатена украса. Маниерът му бе вежлив, дори уважителен, но Лотар успя да забележи, че мъжът спря на няколко метра от тях, само на меч разстояние. Той положи усилие да се успокои и да игнорира тази неуместност. Това не беше Стормуинд. Тези хора не бяха опитни воини, закалени в непрекъснати битки. Никога не им се беше налагало да се борят за живота си. Поне още не.

— Заповядайте и бъдете добре дошли — каза капитанът на стражата и се поклони. — Марк Редпат ни уведоми за идването ви и за бедата ви. Кралят ви очаква в тронната зала.

— Благодарим — отвърна Кадгар и кимна.

— Хайде, Лотар — добави той и пришпори коня си. — Знам пътя.

Те продължиха да яздят през града и се придвижваха лесно по широките му улици. Кадгар явно наистина познаваше пътя и нито веднъж не забави и не спря, за да попита за посоката, и накрая стигнаха до самия дворец. Там оставиха конете си на няколко от мъжете, които щяха да се погрижат за тях. Лотар и принц Вариан вече бяха започнали да изкачват широките стъпала към двореца, когато Кадгар ги настигна.

Те преминаха през външните порти и влязоха в широкия двор, който приличаше на външна зала. От всички страни имаше ложи, които сега бяха празни, но Лотар бе сигурен, че в празнични дни са пълни с хора. В отсрещния край следваха още стъпала, които водеха до портите към самата тронна зала.

Залата беше внушителна, куполът на тавана се издигаше толкова високо, че краищата му се губеха в сенките. Залата бе кръгла, със сводове и колони от всички страни. От стъклописа в центъра на тавана се стелеше златна слънчева светлина и осветяваше сложния символ на пода. Той представляваше плетеница от няколко различни по големина кръга, в средата им имаше триъгълник, в който бе вписан най-малкият кръг, съдържащ символа на Лордерон. Имаше и няколко високи балкона и Лотар предположи, че те са за присъстващи благородници, но имаха и стратегическа стойност. От там няколко стражи с лъкове можеха лесно да се прицелят във всяка една точка от залата.

Точно зад символа на пода се намираше голям кръгъл подиум, а концентричните му стъпала водеха до огромен трон. Самият трон сякаш беше изваян от блестящ камък, с всичките му ръбове, гладки части и вдлъбнатини. В него стоеше мъж — висок и едър, русата му коса бе леко прошарена, бронята му проблясваше, а короната му бе заострена и наподобяваше по-скоро шлем с шипове. Лотар веднага разбра, че това бе стабилен крал — крал като Лейн, който не би се поколебал да поведе битка, за да защити хората си. Тази мисъл го обнадежди.

Присъстваха и други хора — местни, занаятчии, дори селяни, които стояха с лице към подиума, но на достатъчно разстояние от него. Много от тях държаха разни неща, пергаменти, дори храна, и бързо и мълчаливо направиха път на Лотар и Кадгар.

— Да? — призова мъжът в трона, когато двамата наближиха. — Кои сте вие и защо сте дошли при мен?

А-а. Дори от тук Лотар можеше да види странния цвят на очите на краля — преливащо синьо и зелено. Те бяха остри и ясни и това още повече обнадежди рицаря. Пред него седеше мъж, който вижда ясно и точно.

— Ваше Височество — започна Лотар и дълбокият му глас леко се разнесе из широката зала. Той се спря на няколко крачки от подиума и се поклони. — Аз съм Андуин Лотар, рицар на Стормуинд. Това е моят спътник Кадгар от Даларан.

От тълпата зад него се дочу тихо шушукане.

— А това… — той се обърна, за да може кралят да види Вариан, който стоеше плътно зад него, притеснен от тълпата и странната обстановка. — Това е принц Вариан Рин, наследник на трона на Стормуинд.

Шушукането премина във възклицания, след като хората осъзнаха, че младежът е благородник, но Лотар не им обърна внимание, а се фокусира върху краля.

— Трябва да говорим с вас, Ваше Височество. Става дума за особено важен въпрос, който не търпи отлагане.

— Разбира се.

Теренас вече се изправяше и се приближи към тях.

— Моля да ни оставите — обърна се той към тълпата, а макар и любезни, думите му бяха чиста заповед.

Хората веднага се подчиниха и скоро в залата останаха неколцина благородници и стражите. Мъжете, които придружаваха Лотар, също се отдалечиха, оставяйки в близост до краля само рицаря, Кадгар и Вариан.

— Ваше Височество — Теренас поздрави Вариан, покланяйки му се като равен.

— Ваше Височество — отвърна Вариан, чието възпитание надделя над шока му.

— С голяма скръб научихме за смъртта на баща ви — продължи внимателно Теренас. — Крал Лейн беше добър човек, наш приятел и съюзник. Бъдете сигурен, че ще направим всичко по силите си, за да върнем трона ви.

— Благодаря ви — отвърна Вариан, а долната му устна леко потрепна.

— Моля седнете, кажете ми какво се случи — покани ги Теренас и посочи към стъпалата на подиума.

Той седна на горното стъпало и даде знак на Вариан да седне до него.

— Виждал съм Стормуинд и се възхищавам на мощта и красотата му. Какво е могло да унищожи такъв град?

— Ордата — каза Кадгар, проговаряйки за пръв път, откакто влезе в тронната зала.

Теренас се обърна към него, а Лотар бе достатъчно близо, за да забележи, че очите на краля леко се присвиват.

— Ордата го направи.

— И каква е тази Орда? — настоя Теренас, обръщайки се първо към Вариан и после към Лотар.

— Това е армия… повече от армия — отвърна Лотар. — Това е множество, неизброима армия, достатъчна да покрие земята от бряг до бряг.

— И кой води този легион от хора? — попита Теренас.

— Не са хора — поправи го Лотар. — Това са орки.

Кралят се озадачи и Лотар обясни.

— Това е нова раса, която не е от този свят. Високи са колкото нас, но са по-едри, имат зелена кожа и блестящи червени очи. А от долните им устни стърчат огромни бивници.

Един от благородниците зад тях изсумтя и Лотар се обърна гневно.

— Съмнявате ли се в думите ми? — извика той, обръщайки се към всеки един от балконите, търсейки този, който се беше засмял. — Мислите, че лъжа?

Той удари бронята си с юмрук до мястото, където имаше една по-голяма вдлъбнатина.

— Това е от удар на оркски боен чук!

Той удари друго място.

— А това е от оркска бойна секира!

После посочи към раната на ръката си.

— А това е от бивник, който ме уцели, когато звярът скочи твърде близо, за да го отблъсна с меча си. Тези ужасни същества унищожиха земята ми, дома ми, хората ми! Ако не ми вярвате, слезте тук и ми го кажете в лицето! Ще ви покажа какъв човек съм и какво се случва с онези, които ме обвиняват в лъжа!

— Достатъчно!

Изпълненият с гняв и болка вик на Теренас възпря всеки евентуален отговор, а когато се обърна към Лотар, рицарят видя, че гневът му не е насочен към него.

— Достатъчно — повтори по-спокойно кралят. — Никой тук не оспорва думите ви, Рицарю — увери той Лотар, а строгият му поглед се насочи към всеки от присъстващите, които биха посмели да му противоречат. — Познавам честта и верността ви. Вярвам на думите ви, макар тези същества да не са ми познати.

После се обърна и кимна на Кадгар.

— А заради присъствието на магьосник от Даларан, свидетелстващ за думите ви, няма как да не приемем казаното… дори за съществуването на раса, каквато не сме виждали досега.

— Благодаря ви, крал Теренас — отвърна почтително Лотар, овладял гнева си.

Той не бе сигурен какво следва да направи сега. За щастие Теренас знаеше.

— Ще свикам владетелите на съседните кралства — заяви той. — Тези събития засягат всички ни.

После се обърна към Вариан.

— Ваше Височество, предлагам ви своя дом и закрила, докато са ви нужни — каза той достатъчно високо, за да може всички да го чуят. — Когато сте готов, знайте, че Лордерон ще ви помогне да си върнете кралството.

Лотар кимна.

— Много щедро от ваша страна, Ваше Височество — каза той от името на Вариан. — Не мога да си представя по-безопасно и подходящо място от Столицата, в което принцът да достигне пълнолетие. Но ви уверявам, че не сме дошли тук само за да потърсим подслон. Дойдохме да ви предупредим.

Той се изправи, гласът му отекна в залата, а очите му не се откъсваха от краля на Лордерон.

— Бъдете сигурен… Ордата няма да спре в Стормуинд. Тя иска да завладее целия свят и притежава мощта и числеността да превърне мечтата си в реалност. Не им липсва и магия. Щом приключат с родната ми земя… — гласът му стана по-дълбок и груб, но той продължи: — Ще намерят начин да прекосят океана. И ще дойдат тук.

— Казвате, че трябва да се готвим за война? — промълви тихо Теренас.

Това не беше въпрос, но Лотар все пак отговори.

— Да — той се обърна и огледа събралите се хора. — Война за оцеляването на расата ни.