Приливи на Мрака

Две

Оргрим Дуумхамър, вожд на клана Блекрок и Военачалник на Ордата наблюдаваше сцената. Той стоеше близо до центъра на Стормуинд, а навсякъде около него воините му унищожаваха някогашния славен град. Накъдето и да се обърнеше, виждаше само разруха и опустошение. Сградите горяха, въпреки че бяха от камък. Улиците бяха затрупани с тела и камъни. Плочите бяха залети с кръв, която тук-там се събираше в локви. Чуваха се крясъци, означаващи, че някой оцелял е открит и бива измъчван.

Дуумхамър кимна. Това беше добре. Стормуинд бе величествен град и сериозна пречка. По едно време не беше сигурен дали ще успее да премине през огромните му стени и да пробие храбрата му защита. Въпреки огромното числено превъзходство на Ордата, човеците се биеха умело и решително. И Дуумхамър ги уважаваше заради това. Бяха достойни противници.

Но все пак бяха победени, както трябваше да бъдат победени всички — от мощта на орките. Градът бе завладян, защитниците му — убити или избягали, и сега земята им принадлежеше. Тази богата, плодородна земя, която толкова много наподобяваше родината им преди катаклизма. Преди Гул’дан и неговото безумие да я разрушат. Мислите на Дуумхамър помръкнаха и той стисна легендарния си чук. Гул’дан! Предателят, шаманът, който се превърна в уорлок, бе нанесъл повече щети, отколкото самият той струваше. Единствено отварянето на рифта към този нов свят го спаси от това да бъде разкъсан на парчета от събратята си. Но все пак този интригант бе успял да превърне дори това в свое преимущество. Беше успял да държи под контрол Блекхенд… или може би винаги го е правил.

Дуумхамър бе наблюдавал бившия си вожд с години и знаеше, че масивният оркски воин е по-умен, отколкото показваше. Но не достатъчно. И гъделичкайки егото му, Гул’дан бе успял да го подведе и да го манипулира. Дуумхамър бе сигурен, че той е стоял зад плана за обединението на клановете в Орда. А също и че Съветът му в сянка е управлявал задкулисно, съветвайки Блекхенд по начин, по който Военачалника да не разбере, че всъщност изпълнява техните заповеди.

Дуумхамър се усмихна. Поне това вече свърши. Той не бе доволен от нуждата да убие Блекхенд. Все пак беше заместник-командир на клана си и се беше заклел да го следва, а не да му се противопоставя. Но традицията позволяваше на всеки воин да предизвика вожда си на двубой за властта и Дуумхамър бе принуден да направи тази крачка. Спечели, защото беше убеден, че трябва, и когато разби черепа на Блекхенд, той пое властта не само на клана си, но и на Ордата. Остана му само да се справи със Съвета в сянка. И го направи с голямо удоволствие.

Споменът за това го караше да се усмихва. Малцина орки знаеха за съществуването на Съвета, а още по-малко знаеха кои са членовете му и къде се помещава. Но Дуумхамър бе съумял да се обърне към правилния информатор. Полуорката Гарона бе измъчвана, докато накрая призна къде се събира Съвета — без съмнение неоркската й кръв я правеше по-слаба, за да издържи на мъченията. Израженията на уорлоците, когато той нахлу и прекъсна срещата им, бяха безценни. И станаха още по-безценни, когато той продължи напред и започна да ги избива един по един. В онзи ден Дуумхамър разби властта на Съвета в сянка. Той нямаше да позволи да бъде манипулиран като Блекхенд. Сам щеше да избира битките си, сам щеше да прави планове, но не за да увеличи нечия власт, а за да осигури оцеляването на хората си.

Дуумхамър забеляза две фигури да вървят към него по широката окървавена улица. Сякаш ги бе призовал с мислите си. Единият беше по-нисък от средното за орк, а другият бе по-висок и със странна форма. Дуумхамър моментално ги позна и устните му се извиха покрай бивниците му в злорада усмивка.

— Изпълни ли задачата си? — извика той, когато Гул’дан и протежето му Чо’гал се приближиха.

Той не изпускаше от очи уорлока, удостоявайки с много кратък остър поглед тромавия му подчинен. Както повечето орки, Дуумхамър цял живот се беше бил с огри. Той бе отвратен, когато Блекхенд сключи съюз с чудовищните създания, макар и да признаваше ползата им в битка. Но така или иначе, нито ги харесваше, нито им вярваше. А Чо’гал бе по-ужасен от повечето. Той бе от онази рядка порода двуглави огри, които притежаваха повече разум от дивите си братя. Чо’гал бе магьосник по призвание и самата идея да бъде предоставена подобна мощ на огър изпълваше Дуумхамър с ужас. Освен това Чо’гал бе получил властта над клана Туайлайт Хамър и показваше фанатизма, присъщ на орките, които го следваха. Това правеше двуглавото същество още по-опасно. Дуумхамър нямаше да допусне да разкрие опасенията си, но винаги държеше здраво чука си в присъствието на огъра-магьосник.

— Още не съм, велики Дуумхамър — отвърна Гул’дан, когато спря до него.

Уорлокът изглеждаше залинял, но като цяло добре, като се има предвид, че бе прекарал в сън няколко месеца.

— Но поне успях да се отърся от всички ефекти на дългия си сън. И нося страхотни новини, които получих в това състояние.

— Така ли? Сънят ти те е дарил с мъдрост?

— Показа ми пътя към невероятна сила — призна Гул’дан, а бистрите му очи бяха изпълнени с алчност.

Но Дуумхамър знаеше, че това не е обикновена алчност, не и за женска, за хубава храна или богатство. Гул’дан мислеше единствено за сила и бе готов да направи всичко, за да я получи. Действията му в родния им свят бяха ясно свидетелство за това.

— Сила за теб или за Ордата? — попита Дуумхамър.

— И за двете — отвърна уорлокът. Гласът му се снижи до лукав шепот. — Видях място, неописуемо древно, по-старо дори от свещената планина в родината ни. То се намира дълбоко под вълните и в него се намира сила, която може да преобрази този свят. Можем да я получим и никой няма да може да ни се опълчи!

— Никой не може да ни се опълчи сега! — изрева Дуумхамър. — И предпочитам почтената сила на чука и секирата пред това магьосничество, което си открил. Спомни си какво причини на земята ни с твоите измами, какво причини на хората ни последния път! Няма да ти позволя да ги покваряваш повече или да петниш този нов свят, точно когато сме започнали да го завладяваме!

— Това е много по-голямо от желанията ти — отсече уорлокът, а избликът му пропъди последния намек от престореното му подчинение. — Съдбата ми лежи под водата и ти не можеш да ме спреш! Ордата е само първата стъпка от пътя на хората ни и аз съм този, който ще ги поведе отвъд този свят, а не ти!

— Внимавай, вещерче — отвърна Дуумхамър, допирайки леко чука си върху бузата на Гул’дан. — Спомни си какво се случи със Съвета ти в сянка. Мога още сега да ти строша черепа, пък да видим после къде лежи съдбата ти!

Той заплашително изгледа внушителния Чо’гал.

— И не си мисли, че това противно нещо ще те спаси — озъби се и вдигна високо чука си. После избухна в смях, когато огърът отстъпи, а по двете му лица се изписа искрен страх. — И преди съм убивал огри, убивал съм дори грон. Мога да го направя отново.

Дуумхамър се наведе по-близо.

— Твоите цели вече нямат никакво значение. От значение е само Ордата.

За миг той забеляза гневен блясък в очите на Гул’дан и помисли, че уорлокът може да не се предаде. И част от него се изпълни с радост. Както всички орки, Дуумхамър винаги се бе прекланял пред шаманите, но тези уорлоци бяха различни. Силата им идваше не от елементите или от духовете на предците, а от някакъв друг, ужасен източник. Точно тяхната магия превърна здравите кафяви орки в ужасни зелени същества, донесе смъртта на родния им свят и ги принуди да дойдат тук, за да оцелеят. Гул’дан беше техен водач, техен създател и засега най-мощният, най-лукавият и най-егоистичният от всички. Дуумхамър оценяваше ползата на уорлоците за Ордата, но все пак усещаше, че всички щяха да са много по-добре без тях. Може би Гул’дан видя това в очите му, защото гневът му с неохота се замени с предпазливост и уважение.

— Разбира се, велики Дуумхамър — каза уорлокът и склони глава. — Вие сте прав. Ордата трябва да бъде на първо място.

Той се усмихна, напълно превъзмогнал страха си, а гневът му явно бе изчезнал или поне за пореден път бе надълбоко скрит.

— Имам много идеи как да осигурим победите си. Но първо ще ви осигуря воините, които обещах — неудържими, но под ваш пълен контрол.

Дуумхамър бавно кимна.

— Много добре — изръмжа той. — Не бих пренебрегнал нищо, което може да подсигури успеха ни.

Той се обърна, освобождавайки уорлока и неговия лейтенант, а Гул’дан разбра намека, поклони се и се оттегли, плътно следван от Чо’гал. Дуумхамър знаеше, че трябва много внимателно да ги наблюдава. Гул’дан нямаше да преглътне толкова лесно обидата, нито пък щеше да позволи да бъде контролиран дълго време. Но докато прекрачи границата, магията му щеше да е от помощ и Дуумхамър щеше да се възползва от нея. Колкото по-скоро се справят със съпротивата, толкова по-бързо хората му ще могат да захвърлят оръжията, за да построят нови домове за семействата си.

Така замислен, той потърси един от лейтенантите си и най-накрая го откри в някогашна тържествена зала, където пируваше с каквото ядене и пиене бе открил.

— Зулухед!

Оркският шаман вдигна очи, когато Дуумхамър изкрещя името му, бързо се изправи и захвърли бокала и чинията пред себе си. Макар да беше стар, слаб и съсухрен, под проскубаните му сиви плитки все още проблясваха остри червено-кафяви очи.

— Дуумхамър.

За разлика от Гул’дан, Зулухед не хленчеше и не се кланяше, и Дуумхамър го уважаваше за това. Но пък той бе водач по право — вожд на клана Драгънмоу15. Освен това беше и шаман, и то единственият шаман, който бе дошъл с Ордата. И точно тези негови способности представляваха особен интерес за Дуумхамър.

— Как върви работата?

Дуумхамър не си губеше времето в любезности, макар че прие бокала, който му бе поднесен. Виното наистина беше добро, а следите от човешка кръв в него само допълваха приятния вкус.

— Все същото — отвърна вождът на Драгънмоу, а по лицето му се четеше пълно отвращение.

Преди месеци Зулухед беше споделил с Дуумхамър странните видения, които го измъчваха. Видения за една определена планинска верига и огромното богатство, което се намира дълбоко под нея… богатство на сила. Дуумхамър уважаваше стария вожд и помнеше силата на виденията на шаманите в родния си свят. Той бе приел молбата на Зулухед да поведе клана си в търсене на тази планина и богатството, което крие. Отне им седмици, но най-накрая кланът Драгънмоу беше успял да открие дълбока пещера, а в нея — странен обект… златен диск, който нарекоха Демонична душа16. Въпреки че Дуумхамър не беше виждал артефакта с очите си, Зулухед го беше уверил, че е на огромна възраст и излъчва невероятна енергия. За съжаление, се оказа твърде трудно да се сдобият със силата, която съдържа.

— Увери ме, че можеш да задействаш силата — напомни му Дуумхамър, захвърляйки празната чаша настрани. Бокалът се удари в далечната стена и издрънча глухо.

— И ще го направя — потвърди Зулухед. — Демонична душа съдържа невероятни ресурси, достатъчно мощ, с която да сринем цяла планина или да разкъсаме небето!

После се намръщи.

— Но засега не се поддава на магията ми.

Той поклати глава.

— Но ще открия ключа! Сигурен съм! Видях го в сънищата си! И когато се доберем до силата, ще можем да поробим всеки, когото пожелаем! И с тези роби ще завладеем небесата и ще залеем с огън всеки, който ни се противопостави!

— Чудесно!

Дуумхамър потупа шамана по рамото. От време на време се притесняваше от фанатизма му, особено след като започна да му се струва, че Зулухед не живее изцяло в този свят, но не се съмняваше във верността му. Точно затова подкрепи молбата на стария орк, а отхвърли искането на Гул’дан за подобно, базирано на видение търсене на сила. Дуумхамър знаеше, че каквото и да се случи, Зулухед не би се обърнал срещу него или народа си. И, ако тази Демонична душа можеше да изпълни половината от това, което Зулухед обещаваше, ако видението на шамана се превърнеше в реалност, Ордата със сигурност щеше да получи огромно надмощие.

— Информирай ме, когато си готов.

— Разбира се.

Зулухед го поздрави с бокала си, който беше допълнил с вино от окървавената златна кана. Дуумхамър остави шамана да пирува и продължи разходката си в разрушения град.

Той обичаше лично да проверява какво са свършили воините му, а това, че те го виждаха да върви сред тях, им даваше усещането на съпричастност и укрепваше връзката му с тях. Блекхенд също знаеше това и се стараеше орките да го приемат като другар по оръжие, а не само като вожд, а по-късно и Военачалник. Това бе един от уроците, които Дуумхамър добре бе научил от предшественика си. Срещата му със Зулухед премахна горчивия вкус, който разговорът с Гул’дан остави в устата му и скоро усети как разходката по улиците повдига духа му. Хората му бяха извоювали огромна победа и заслужаваха да я отпразнуват. Дуумхамър щеше да им позволи да се забавляват няколко дни. После щяха да се насочат към следващата си цел.

Гул’дан го наблюдаваше от няколко сгради разстояние.

— Какво планира със Зулухед? — попита той, без да откъсва поглед от отдалечаващия се Военачалник.

— Не знам — отвърна Чо’гал. — Явно пазят някаква тайна. Знам, че е свързано с нещото, което Драгънмоу откриха в пещерата. Половината клан е още там, но не знам какво правят.

— Е, няма значение. — Гул’дан се намръщи и разсеяно потърка единия си бивник. — Каквото и да е, поне ще държи Дуумхамър настрани, а това ще ми е от полза. Няма да му се отрази добре, ако разбере за плановете ми, преди да съм ги задействал.

Той се усмихна широко.

— И тогава… тогава за него ще е твърде късно.

— Ще заемете ли мястото му на Военачалник? — попита другата глава на Чо’гал, докато поемаха обратно към квартирата, която бе приготвена за тях.

— Аз ли? Не-е — засмя се Гул’дан. — Нямам никакво желание да размахвам чук или секира по улиците и да се изправям лично пред враговете — призна той. — Планът ми е много по-голям. Възнамерявам да срещам духовете им, да ги посичам отдалеч и да ги поглъщам… стотици и хиляди наведнъж.

Той се усмихна при тази мисъл.

— Скоро всичко, което ми беше обещано, ще е мое и Дуумхамър ще е едно нищо пред мен. Дори мощта на Ордата ще бледнее пред мен, а аз ще протегна ръка и ще прочистя този свят, за да го изградя по мой образ!

Той отново се засмя, а звукът се отрази от срутените стени и съборените сгради, сякаш умиращият град се смееше заедно с него.