Приливи на Мрака

Четиринадесет

— В името на Силвърмуун, къде са?

Алериа тичаше в гората с меч в ръка, а от скоростта й листата и клоните покрай нея сякаш се сливаха. Другите рейнджъри се бяха разпръснали, за да покрият колкото се може повече територия и Алериа се надяваше да не се натъкнат на орки или тролове. Тя искаше тези нещастни зеленокожи натрапници за себе си.

И не за пръв път, откакто видя огньовете, й се прииска изобщо да не бе напускала дома си. Защо бе решила, че Алианса има нужда от нейната помощ? Не бяха ли Анастериан Сънстрайдър и останалите членове на съвета много по-стари и мъдри от нея и, следователно, много по-способни да решат от каква помощ се нуждаят по-младите раси? Но пък Анастериан беше убеден, че Ордата няма да застраши елфите в Куел’Талас. Затова бе решил, че Алианса не е тяхна грижа и хората им са в безопасност от всичко, което се случва във външния свят. Но очевидно беше сгрешил.

И все пак, ако Алериа го беше послушала и се бе подчинила на решението му, щеше да бъде тук, а не да плава надолу по реката или да марширува през хълмовете. Щеше да е тук, когато орките и троловете са пристигнали, тук при семейството си и хората си, когато Ордата е прекрачила границите им.

Дали щеше да има някаква разлика? Тя не беше сигурна. Вероятно не. Какво можеше да направи един рейнджър повече, за да спре враг, за чието наближаване дори не са подозирали? Е, сега поне нямаше да се чувства гузна, че ги е изоставила в момент на нужда. Тази мисъл още повече увеличи скоростта й, тя прескочи един храст и се озова на едно открито място между дърветата… И се вторачи във върха на стрелата, насочена към гърлото й.

Фигурата, държаща лъка, бе висока почти колкото нея и носеше подобни дрехи, макар и не толкова похабени от дълъг път. Дълга коса се стелеше изпод качулката и сякаш блестеше на слънцето като слонова кост — бляскаво сребърнобяло, което Алериа не можеше да сбърка.

— Верееса?

Фигурата свали лъка, а в сините й очи се появи изненада и облекчение.

— Алериа? — лъкът бе захвърлен настрани и по-малката сестра на Алериа я притисна в силна прегръдка.

— Ти си у дома!

— Разбира се.

Алериа притисна Верееса и я потупа по главата в знак на нежност, жест, който бе толкова обичаен, почти автоматичен.

— Добре ли си? — попита тя след минута. — Къде е Силванас? Майка и татко добре ли са?

— Добре са — отвърна Верееса, откъсвайки се от нея, за да прибере оръжието си. — Силванас е с ловна хайка до брега на реката. А майка и татко вече трябва да са се прибрали в Силвърмуун. Отидоха да се посъветват със старейшините.

Тя замълча и намести стрелата върху тетивата.

— Алериа, къде беше? И какво става? Има някакви огньове! Из целия Куел’Талас! А някои от рейнджърите… така и не се върнаха да докладват.

Алериа усети как стомахът й се свива при тази новина. Ако рейнджърите изчезваха, значи Ордата вече е проникнала навътре в гората.

— Нападат ни, малка сестрице — каза тя на Верееса, вдигна меча си и се обърна с гръб към нея. Ушите й потрепнаха. — Тихо.

— Тихо ли? Но защо…

Въпросът на Верееса бе прекъснат от една висока фигура, която скочи от близкото дърво. Тя се спусна към тях със секира с дълго острие в ръка, но Алериа я чу точно преди да се приземи и беше готова. Тя вдигна меча си и парира удара. Завъртя се и избегна страничния втори замах на дългата извита кама. Мечът й изсвистя в дъга и отсече главата на съществото, която залитна напред и изпусна оръжията от вече безжизнените си ръце.

— Бързо! — предупреди Алериа, наведе се рязко и отново се изправи. — Трябва да бягаме! Веднага!

Верееса, втрещена от внезапното кръвопролитие, кимна и се затича надалеч както от кървавата сцена, както и заради заповедта на сестра си. Тя беше млада, най-малката от трите сестри и никога досега не бе виждала истинска битка. Алериа се надяваше да мине много повече време, преди това да стане, но вече бе твърде късно да се притеснява за това.

Те бягаха през гората и Алериа бе сигурна, че дочува смях някъде отгоре. Тролове! Съществата ги преследваха, придвижвайки се по клоните на дърветата. Без съмнение, възнамеряваха да се нахвърлят върху нея и Верееса, преди те да успеят да се доберат до помощ. Но троловете не познаваха тази гора. За разлика от Алериа.

Тя тичаше, водейки както Верееса, така и невидимите си преследвачи, завиваше и криволичеше, подскачаше и пресичаше поточета и сечища, шмугваше се в дъбрави, избягвайки ниските клони и увивните растения. Верееса я следваше с лък в ръка. Но смехът също ги следваше.

По едно време Алериа забеляза сребърна нишка пред тях. Реката! Тя се затича още по-силно, Верееса също — плътно зад нея, и двете изскочиха от дърветата на едно открито място до брега на реката. Тя усети движението зад гърба си, когато един, а после още няколко тролове скочиха от дърветата, знаейки, че трябва да я заловят, преди да се гмурне надълбоко и да заплува извън техния обсег. Троловете не обичаха водата.

— Хубаво състезание, бледолика — изрева единият от тях. — Но сега ти умира!

Към нея се протегнаха ръце, задърпаха косата й, одраскаха я дълги нокти, но Алериа се извъртя и се отскубна от тях. Завъртя се и вдигна меч, готова да се бие колкото може да… И видя как тролът се скова и залитна назад. От врата му стърчеше дълга стрела.

Подобни стрели полетяха към останалите тролове, поваляйки ги, преди да успеят да се скрият в дърветата. Алериа се обърна към реката и видя няколко рейнджъри на отсрещния бряг, а в ръцете им потрепваха тетивите от току-що изстреляни стрели. Единият от тях носеше дълга зелена мантия и по-богато украсена туника от останалите. Елфата имаше дълга руса коса, по-тъмна от тази на Алериа. Очите й бяха по-скоро сиви, отколкото сини или зелени, но със същата форма като очите на двете сестри. Другите рейнджъри се строиха около нея, а тя се усмихна и вдигна лъка си в знак на поздрав.

— Добре дошла у дома, Алериа! — извика Силванас. — Каква беда ни донесе този път?

Силното й присъствие се усещаше дори от отсрещния бряг на реката, сякаш можеше да накара отговора да се появи сам. Алериа се усмихна на поздрава на сестра си — Силванас, Рейнджър-генерал на Куел’Талас, непоклатима както винаги… И после поклати глава.

— Не я доведох аз, Силванас — отвърна искрено тя. — Надявах се да я изпреваря. Но водя възможно спасение.

Тя погледна назад към падналите тролове и към Верееса, която се олюляваше пребледняла, настрани от труповете.

— Трябва да говоря пред Съвета.

— Не знам дали ще те изслушат — предупреди я Силванас. — Твърде са заети с тези огньове, за да обърнат внимание на нещо друго. Както и аз самата. Появяват се из цялата гора, и то като че ли безразборно.

Тя се загледа в мъртвите тролове.

— А сега трябва да се погрижа и за това.

Алериа се намръщи и сведе глава.

— Ще ме изслушат — отсече тя. — Няма да им дам друг избор.

— Какво означава това? — попита Анастериан Сънстрайдър.

Той и членовете на Съвета на Силвърмуун обсъждаха нещо с тих, сериозен глас, когато Алериа нахлу при тях, без да бъде представена или поканена. Неколцина висши елфи скочиха на крака, изненадани от присъствието й, но Алериа ги пренебрегна. Тя се фокусира изцяло върху Анастериан.

Висшият елф беше стар, стар дори за елф, с коса, която отдавна бе побеляла, и кожа — тънка като пергамент и набръчкана като старо дърво. Той не бе просто слаб, а крехък, но сините му очи бяха все още пронизващи, а гласът му — макар и тънък, все още звучеше авторитетно. Алериа инстинктивно се сви от гневния му поглед, но бързо си спомни защо е тук и се изправи.

— Аз съм Алериа Уиндранър — заяви тя, макар че повечето от присъстващите я познаваха. — Бях отвъд границите ни и се бих на страната на човеците във войната им. И се върнах, за да ви донеса новини, които са лоши не само за тях, но и за всички нас.

Тя се намръщи и огледа всички мъже и жени пред себе си.

— Ордата, за която ни предупреждаваха човеците, е истинска, огромна и мощна. По-голямата част от нея са орки, но има и други същества. Включително горските тролове.

Последните й думи събудиха реакции, възклицания и гневно мърморене. Никой от висшите елфи не бе виждал орки. Тя също ги видя за пръв път, когато се изправи срещу тях в Хилсбрад, но всички познаваха троловете. Някои от присъстващите, включително самият Анастериан, дори бяха участвали в древните големи Тролови войни, около четири хиляди години след основаването на Куел’Талас.

— Твърдиш, че троловете са част от Ордата — заяви високо един лорд. — Но защо това трябва да ни засяга? Нека да следват тези странни същества, за които говориш, и дано продължат по пътя си далеч от тук. Може би хората дори ще ни направят услуга и ще ги избият вместо нас!

Неколцина от присъстващите се засмяха и кимнаха.

— Не разбирате — гневно заяви Алериа. — Ордата не е някакъв страничен проблем, който можем да игнорираме с присмех! Орките възнамеряват да покорят цял Лордерон — от бряг до бряг! И това включва нас и Куел’Талас!

— Нека дойдат! — обади се друг лорд — елфски магьосник на име Дар’кан. — Земите ни са добре защитени и никой не може да премине през руническите камъни.

— Така ли? — озъби му се Алериа. — Толкова ли сте сигурни? Защото троловете са вече в горите ни. И вече дебнат в земите ни и избиват хората ни. А орките не са далеч от тях. Поотделно са по-слаби от тях, но са многобройни като скакалци и могат да покрият цялата земя. И са вече тук.

— Тук? — попита подигравателно Анастериан. — Невъзможно!

В отговор на това Алериа замахна с ръка и хвърли нещото, което носеше, откакто побягна заедно с Верееса. Главата на трола полетя във въздуха, късата му тъмна коса се развя, слънцето се отрази в бивниците му и накрая се приземи точно в краката на Анастериан.

— Този нападна мен и Верееса — обясни Алериа. — На по-малко от час път от реката. Още няколко ни преследваха до тук и труповете им все още лежат на земята, освен ако Силванас и хората й не са ги преместили.

Тя забеляза, че вече никой не се смееше.

— Тук са — настоя тя. — Троловете са в горите ни и избиват хората ни. А орките са тези, които палят огньове по краищата на Евърсонг48!

Тя всъщност трябваше да си признае, че не знае как точно орките са успели да палят онези огньове, за които Верееса и Силванас й бяха казали.

— Това е скандално!

Този път избликът на Анастериан не беше насочен към нея. Елфският крал изрита тролската глава, която се търколи под стола на един лорд. Острите му очи бяха скрити под навъсените му вежди и, когато се обърна отново към Алериа, тя видя енергията и решителността му, които го правеха толкова велик крал вече много, много години. Всички намеци за слабост се бяха изпарили от надвисналата криза.

— Посмели са да нахлуят в дома ни? — разгневи се Анастериан.

— Посмели са!

Той вдигна очи, а изражението му наподобяваше гръмотевица.

— Ще ги научим как се преминават границите ни! Съберете воините ни! — инструктира той останалите лордове. — Свикайте рейнджърите. Ще атакуваме троловете и ще ги отблъснем от горите си така, че повече никога да не посмеят да ни доближат.

Алериа се наслаждаваше на решителността на краля си и определено споделяше чувствата му. Но все пак поклати глава.

— Троловете са само част от заплахата — напомни тя на Анастериан и останалите. — Ордата е по-многочислена, отколкото можете да си представите, а орките са силни, издръжливи и решени да ни победят.

Тя се усмихна.

— За щастие не дойдох сама.

Туралиън се бореше с двама орки и тъкмо бе приковал единия в земята с чука си, и получи силен удар в щита си от другия. Трети орк се спусна към него и почти го свали от коня. Той бе твърде близо, за да замахне с оръжие към него и се наложи Туралиън да го отблъсне с глава, тежкият му шлем се заби в челото и носа на орка и го зашемети. Туралиън изблъска замаяния орк от коня си върху третия си противник и се възползва от шанса да им нанесе по няколко силни удара. Никой от тях нямаше да може да се изправи отново.

Той избърса водата от предната част на шлема си и за секунда вдигна очи към гъстите сиви облаци, надвиснали над тях. Нямаше признаци дъждът скоро да спре, макар че вероятно това бе за добро. Поне сега огньовете бяха потушени и нямаше изгледи да пламнат отново. Той предполагаше, че ще може да се бие в такова влажно и тежко време, стига да успее да предотврати опожаряването на земята на елфите.

Малко встрани от него Кадгар размахваше меч и жезъл. Магьосникът беше изразходвал магията си, за да призове силната буря, която се разрази над цялата граница на Куел’Талас, но доказа, че е и достатъчно смъртоносен с по-обикновени оръжия, затова Туралиън реши да не губи време в притеснения за другаря си. Освен това той имаше достатъчно противници, за да се фокусира върху собственото си оцеляване.

Той тъкмо се обърна към двамата орки от лявата му страна, когато единият от тях се скова, потрепери и се свлече на земята със забита в гърлото стрела. Туралиън разпозна стрелата и се усмихна. И наистина само след миг пред него се появи ловката млада жена, която бе отметнала качулката си назад, въпреки поройния дъжд. Дългите й заострени уши стърчаха изпод златистата й грива, която заобикаляше красивото й лице. Някак си дъждът не я докосваше, а се стичаше около нея и Туралиън не беше сигурен дали това се дължи на някаква елфска магия или просто на силата на естествената й хубост.

— Виждам, че идвам тъкмо навреме — заяви Алериа, когато се приближи до него, нехайно опъна тетивата и заби стрелата в гърлото на друг орк. — Какво ще правиш, ако не съм наблизо да те спасявам?

— Представям си — отвърна Туралиън, който бе твърде зает, за да се притесни от присъствието й.

Той блокира последвалата атака и повали орка, но докато се обърне, към него се спускаше друг.

— Откри ли ги?

— Да — отвърна тя. — Съгласиха се. Вече мобилизират воините и рейнджърите. Могат да пристигнат след десетина минути, ако са ти нужни тук.

Туралиън кимна, използва дръжката на чука си, за да парира удар от секира, а после изви ръка и главата на чука се стовари върху нападащия орк.

— Тук е напълно подходящо — отвърна той. — А докато сме тук, Ордата няма да избяга.

Алериа кимна.

— Ще се върна да ги информирам. Трябва да издържите, докато се върнем.

Гласът й прозвуча странно и Туралиън рискува да отмести поглед към нея. В името на Светлината! Плачеше ли? Определено изглеждаше натъжена. Със сигурност нападението на родната й земя й се отразяваше тежко.

— Ще издържим — увери я мрачно той. — Трябва.

И Алериа отново изчезна. Туралиън се надяваше тя и другарите й да се появят, преди Ордата да надвие слабата им защита. Все повече орки бяха започнали да се стичат от всички страни и Туралиън знаеше, че няма да може да се справи с цялата оркска армия, не и тук, на открито, където можеше да бъдат обградени и притиснати. Имаха нужда от помощ, и то бързо. Дано само елфите да се окажат толкова подготвени и способни, колкото ги описваше Алериа.

Тер’лидж, един от подчинените на Зул’джин, се усмихна. Той и групата му бяха доловили някаква неприятна миризма и последваха носовете си до вкусния звук на меки стъпки по горския килим под тях. Самотен елф. Тер’лидж бе натоварен със задачата да наблюдава тази пътека, която водеше към елфския град, и да не позволява никой елф да премине по нея. Е, това бе един елф, който нямаше да стигне далеч.

Тер’лидж безшумно се смъкна надолу по дървото, за да огледа плячката си. Елфът се движеше достатъчно бързо за вида си и вероятно повечето същества биха счели движението му за тихо, но за Тер’лидж то звучеше като гръмотевицата, която беше чул откъм края на гората, а скоростта му бе твърде лесна за преодоляване. Елфът носеше дълга кафява мантия с вдигната качулка и се подпираше на дълъг жезъл. Значи е старейшина. Още по-добре.

Тер’лидж облиза доволно устни и даде знак на хората си да го последват надолу. После скочи от дървото с извито острие в ръка и се усмихна на жертвата си. Но почти веднага се сепна изненадан, виждайки как елфът отмята качулката си назад и му отвръща с усмивка. Жезълът се завъртя настрани и разкри острието на единия му край, а бронята проблесна дори в сянката на дърветата.

— Мислехте, че няма да ви усетим как шумолите над нас? — изръмжа елфът, а слабите му черти се изпънаха в гневно изражение. — Мислехте, че няма да усетим как скверните горите ни? Не сте добре дошли тук и няма да ви позволим да живеете.

Тер’лидж се отърси от изненадата си и се изсмя.

— Много умно, малък бледолики — призна той. — Хубав номер изигра на Тер’лидж. Но ти си сам с тая пръчица, а ние много.

Другите от групата му се засмяха зад гърба му и се разпръснаха, готови да наобиколят наглия елф. Но елфът се усмихна още по-широко и самодоволно.

— Така ли мислиш, негоднико? — присмя му се той. — Фукате се с познанията си за гората, но в сравнение с нас тук сте като слепи. И глухи.

Изведнъж иззад близкото дърво се появи втори елф. После трети. И четвърти. Тер’лидж се намръщи. Появяваха се още и още и накрая цялата му група бе заобиколена от напълно превъзхождащи ги по численост елфи. И всички носеха дълги копия и високи издължени щитове. Той не беше очаквал подобно нещо. Но въпреки всичко Тер’лидж бе опитен ловец и воин и не се плашеше лесно.

— Още по-добре! — заяви той, изправяйки се в пълен ръст. — Истинска битка, а не премахване на един невъоръжен елф! Това ми харесва!

И той се нахвърли върху елфа, вдигнал високо меча си… и умря още във въздуха, когато копието на елфския командир го прониза в гърдите и премина през сърцето му, преди да се покаже от гърба му. Елфът пристъпи настрани, оставяйки тялото на Тер’лидж да се свлече от оръжието му, замахна, описвайки голяма смъртоносна дъга и отряза ръката на следващия трол, който се спускаше към него.

Битката свърши бързо. Елфският водач ритна един от труповете, който не помръдна, и кимна. Той и преди се беше изправял срещу горски тролове тук, в Куел’Талас, и макар да бяха по-добри горски ловци от останалите раси, си оставаха твърде тромави в сравнение с елфите. Силванас бе изпратила отряда му, един от многото, със заповедта да елиминира всички тролове, които срещнат по пътя си. Това беше втората група, на която се натъкваха, и той се зачуди колко ли още бродят из горите им.

Той тъкмо понечи да призове хората си, когато една слаба фигура изскочи от дърветата, а златистата й коса се развяваше зад гърба й. Ушите му доловиха наближаването й секунди преди да се появи и тя явно бе заложила на скорост, вместо на обичайната си безшумна стъпка.

— Холдурон! — извика тя, когато се приближи и спря на няколко крачки от него. — Колко хубаво! Говорих с командира на Алианса, а също и със Силванас. Тя иска всички отряди да се насочат към югозападния край на гората. Там се е събрала Ордата и хората няма да могат да я задържат за дълго.

Холдурон Брайтуинг49 кимна.

— Ще информирам Лор’темар. Неговият отряд не е далеч от тук — увери я той. — Ще дойдем да помогнем на приятелите ти. Сега тяхната битка е и наша и ние няма да позволим да бъдат победени от тези ужасни същества.

Той замълча и я огледа.

— Добре ли си, Алериа? Изглеждаш зачервена.

Алериа поклати глава, леко начумерена.

— Добре съм — отвърна тя. — А сега тръгвайте! Доведете воините си! Ще се върна при сестра си и Алианса и ще им предам, че ще се присъедините към нас.

И тя изчезна отново — завъртя се на пети и се шмугна сред дърветата. Холдурон се загледа след нея, но бързо се овладя. Той познаваше Алериа Уиндранър от много време и можеше да разбере, че нещо я тревожи. И все пак днес всички бяха притеснени от нахлуването на странните същества в свещените им гори. Но нямаше да е за дълго. Той даде знак на рейнджърите и издърпа копието си от трупа на трола. Избърса острието му и се обърна. Щяха да имат достатъчно време да прочистят горите си от тези мръсници. Но първо трябваше да се справят с живите врагове.

На Туралиън му се стори, че бяха изминали само няколко минути, когато Алериа отново се появи до него. Лъкът й беше преметнат през рамо, а в ръката си държеше меч, с който посичаше орките, опитващи се да повалят коня му.

— Ще дойдат — увери го тя с блеснали очи, а Туралиън кимна.

Той почувства облекчение, макар да не беше сигурен дали от новината за подкреплението или от факта, че я вижда жива и здрава. Но се намръщи, защото не беше свикнал с подобни мисли и бързо ги пропъди. Първо трябваше да се тревожи за оцеляването на войските си.

Дъждът най-сетне беше спрял, макар че облаците останаха да хвърлят сянка върху бойното поле. И когато Туралиън забеляза някаква тъмна фигура отстрани, отначало помисли, че е просто сянката на някой оркски воин. Но фигурата продължи да нараства, той се принуди да се обърне и едва избегна удара на един връхлитащ орк.

— Не се разсейвай! — предупреди го Кадгар, който яздеше до него и отблъсна орка, преди да успее да замахне повторно. — Какво гледаш?

— Онова — отвърна Туралиън и посочи с чука си към фигурата, преди да върне вниманието си върху суматохата около него.

Сега бе ред на Кадгар да се вторачи и младият-стар магьосник започна да реди ругатни, виждайки как масивната фигура излиза иззад дърветата и се присъединява към битката. Тя беше два пъти по-едра дори от орк, а тялото й бе с цвят на стара обработена кожа. Съществото държеше огромен чук, вероятно оркско оръжие за две ръце, но бегемотът го размахваше с една… и носеше странна броня. Туралиън стисна зъби и рискува да погледне към него още веднъж, осъзнавайки, че бронята е човешка. Нагръдник, наколенници, железни ръкави, свързани с дебели вериги, които покриваха по-голямата част от плътта на огромното същество.

Двете му еднакви глави обаче бяха насочили поглед към мъжете и орките пред него. То замахна с чука си и помете двама мъже едновременно, а после го засили обратно и го стовари върху четирима воини, запращайки ги няколко метра назад.

— Какво, по дяволите, е това нещо? — попита Туралиън, разбивайки лицето на един орк, отблъсна го към друг и той залитна от удара.

— Огър — отвърна Кадгар. — Двуглав огър.

Туралиън понечи да каже на другаря си, че да, той и преди е виждал огри и сега е забелязал, че този има две глави. Тогава странното същество вдигна празната си ръка и я насочи към скупчените мъже от Алианса. Туралиън примигна, мислейки си, че очите му го лъжат. Наистина ли видя как от изпънатата ръка на съществото се излива огън, насочен към мъжете му? Той погледна отново. Да, сега огънят беше достигнал войниците, те захвърляха оръжията си и започваха да се тупат, докато пламъците танцуваха по броните и дрехите им. Неколцина сваляха подпалените си мантии, а други се търкаляха, опитвайки се да загасят пламъците, които ги измъчваха. Как можа този странен нов огър да направи това?

— Проклятие! — Кадгар също беше видял всичко и продължаваше да реди ругатни. — Това е огър-магьосник!

— Какво?

— Магьосник — сопна се Кадгар. — Проклет огърски магьосник!

— А-а!

Туралиън повали още един орк и отново се загледа в огъра, опитвайки се да проумее гледката. Най-голямото и силно същество, което някога бе виждал, се оказа, че владее магия? Просто чудесно. И какво можеше да повали един такъв звяр? Той понечи да попита Кадгар, но се спря, виждайки как огърът-магьосник изведнъж се олюля и се строполи по лице, а косата на тила му стърчеше право нагоре, сплъстена от дъжда. Отначало Туралиън помисли, че бегемотът се е навел към труповете пред себе си, вероятно да ги погълне с двете си усти, но съществото не се изправи повече. И тогава той осъзна, че това, което бе помисли за коса е твърде стабилно, за да е такова. Това бяха дръжки, твърде дебели за стрели. Копия!

— Да! — радваше се Алериа, вдигайки лъка си в знак на поздрав. — Хората ми пристигнаха!

И Туралиън видя, че е права. От гората се появиха елфи — редица след редица. Те носеха повече броня от Алериа и рейнджърите й, както и по-тежки оръжия и щитове и, разбира се, копия. Очевидно техните оръжия бяха повалили огъра-магьосник. Туралиън никога досега не е бивал толкова щастлив да види някого.

— Дойдоха точно навреме! — каза той на Алериа, като крещеше в ухото й, за да надвика шума от битката. — Можеш ли да предаваш съобщения?

Тя кимна.

— Използваме жестове от разстояние по време на лов.

— Много добре — Туралиън кимна и свлече един орк на земята, докато подреждаше мислите си. — Трябва да притиснем Ордата между двете ни армии. Предай им да напреднат към нас, но и да се разпръснат по фланговете и да атакуват. Ние ще направим същото. Не искам само да ги отблъснем настрани, защото може те да ни обградят.

Алериа кимна и започна да прави знаци към гората и Туралиън видя как един елф от челната редица кимна и се обърна към другаря си. Кадгар беше достатъчно близо, за да чуе разговора им и вече се беше обърнал към близкия водач на отряд, крещейки новите заповеди, които трябваше да се предадат и на останалите.

И двете армии започнаха да се изтеглят встрани, а силите на Алианса леко отстъпиха назад, за да си направят място за маневри. Ордата очевидно прие това за отстъпление, защото сред орките се надигнаха радостни възгласи. Повечето от тях не бяха забелязали елфите, които все още бяха частично прикрити сред дърветата. Това беше добре. Туралиън искаше да ги изненада, за да намали вероятността да им се изплъзнат. Той изтегли хората си назад, нареждайки на няколко отряда да държат орките настрани, докато останалите се отдалечават, а после изпрати една трета от хората си към всяка страна, откъдето да атакуват. Останалите задържа при себе си и можа да види объркването на Ордата, когато се обърнаха и поведоха атаката право в центъра й.

От другата страна елфите вече се бяха подредили по подобен начин. И когато Ордата се подготви да посрещне атаката на Туралиън, елфите пристъпиха напред и се спуснаха с копия към задните оркски редици. Мнозина паднаха без да издадат звук, но някои все пак успяха да изохкат или изръмжат, привличайки вниманието на другарите си отпред. Последва дрезгав рев и орките осъзнаха, че са обкръжени.

Неколцина оркски воини се опитаха да се измъкнат, осъзнавайки, че са попаднали в капан между две армии. Но воините на хората и елфите бързо ги наобиколиха и ги лишиха от възможността за бягство. Орките бяха принудени да останат и да се бият и повечето го направиха с радост, опиянени от яростта и жаждата си за кръв. Но с врагове от всички страни и елфските лъкове и копия, които допълваха човешките мечове, секири и чукове, орките започнаха да понасят тежки жертви.

Туралиън започна да се обнадеждава. Започнаха да побеждават! Ордата все още превъзхождаше по численост хората и елфите, но орките бяха дезорганизирани и хванати натясно. Всеки от тях се биеше за себе си или за шепа други, най-вероятно членове на един клан, и оставаха уязвими за човешката и дори елфска тактика. Не след дълго хората и елфите започнаха да се сработват по-ефективно. Елфските стрелци се насочваха към скупчени на едно място орки и разпръсваха редиците им, внасяйки смут сред тях, а след това хората се нахвърляха върху тях. Те бяха следвани от елфските копиеносци, които пронизваха и блокираха всеки опит на орките да се струпат около някой войник. Туралиън вече виждаше пролуките в Ордата, а Алианса и елфите продължаваха да настъпват и да ги разширяват, оставяйки само малки групи от орки зад гърба си.

Тогава се чу силен рев. Туралиън погледна на изток и от гледката стомахът му се сви. Още един от онези двуглави огри се присъединяваше към битката, размахвайки огромен боздуган, който се оказа стъбло на дърво с окастрени клони. Плътно зад него пристъпваше втори звяр, който носеше подобен боздуган в гигантските си ръце, а след него идваха трети и четвърти. Откъде се появиха всички тези същества?

Двуглавите огри се спуснаха сред войските на Алианса, помитайки цели отряди с един замах. Туралиън бързо заповяда на хората си да се оттеглят и да оставят елфите да се справят с тази нова заплаха. Първият огър бе хванат неподготвен, но тези бяха готови за битка. Използваха боздуганите си, за да отбиват стрелите и копията, и после ги засилваха към елфите, запращайки слабите воини във въздуха. Ордата започна да се прегрупира около масивните фигури и още нови попълнения се изляха зад тях, запълниха редиците на орките и бързо възстановиха численото им предимство.

— Трябва бързо да направим нещо! — извика Туралиън към Кадгар, който отново беше до него. — Иначе ще ни изблъскат към планините или на запад към реката и ние ще се окажем в капан.

Кадгар понечи да отговори, но Алериа го прекъсна.

— Заслушай се! — извика тя.

Ушите й потрепнаха. Той поклати глава.

— Не чувам нищо друго, освен шума от битката — каза й той. — Какво има?

Тя му се усмихна.

— Помощ — отвърна тя. — Помощ от небето.

— Ето там! Виждам ги!

— М-да, и аз ги виждам, момко — сопна се Кърдран Уайлдхамър, тайно подразнен от факта, че младият ездач до него първи забеляза битката. — Направете едно кръгче, момчета, и се целете в ония двуглави зверо’е в центъра. И се пазете от боздуганите.

Водачът на Уайлдхамър потупа Скай’рий и тя се спусна се надолу към бойното поле, грачейки. Едно от странните двуглави чудовища погледна нагоре и изрева, но Кърдран се движеше твърде бързо, за да го избегне, особено при толкова много орки около него, които препречваха пътя му.

Политайки надолу, Кърдран вдигна стормхамъра си и стегна мускули. Звярът отново изрева и замахна към него с масивния си боздуган, но Скай’рий се снижи, избегна удара и прелетя толкова близо, че едното й крило одраска едно от лицата му. После Кърдран хвърли чука си с всичка сила. В небето отекна гръм и една мълния се изстреля в гърдите на съществото, подсилвайки удара на оръжието. Едната глава на огъра бе изкривена, а другата овъглена и той залитна назад и се строполи. Тялото му размаза трима орки, а боздуганът му се стовари върху още няколко.

— Да! — извика Кърдран, хващайки завръщащия се чук и даде знак на Скай’рий да се издигне за следваща атака. — Пока’ахме им, красавице! Ня’а значение колко са големи, Уайлдхамър мо’ат да съборят всеки!

Той вдигна чука си и нададе силен вик, издигайки се нависоко в небето, а грифонът му лесно избегна удара на друг огър, който замахваше над главата си.

— К’во чакате? — изрева той на воините си, които се ухилиха от своите грифони. — Пока’ах ви как се прави! Се’а се спускайте надолу и довършете тия гиганти!

Те го поздравиха шеговито, знаейки, че нападките му са добродушни, и насочиха грифоните си за атака. Кърдран се усмихна. Той погледна надолу и откри магьосника, елфата и командира, с които се беше запознал в Еъри Пийк.

— Хей, вий там! — изрева той, вдигайки чука си и завъртайки го над главата си.

Елфата вдигна лъка си, а командирът и магьосник кимнаха.

— Вашият лорд Лотар ни прати! — извика Кърдран, без да е сигурен дали ще го чуят от такова разстояние. — И тъкмо навреме, кат’ гледам!

После отново свали чука си и го хвана с две ръце, давайки знак на Скай’рий да се снижи към следващото двуглаво същество. Няколко вече бяха паднали и Ордата се разпръсваше около тях, осъзнавайки, че защитниците им се превръщат в заплаха за нея. А хората и елфите се възползваха от хаоса и избиваха паникьосаните орки.

После нещо във вятъра се промени и Кърдран вдигна поглед. Над него в западна посока той забеляза тъмна форма, която се понасяше надолу. Отначало помисли, че може да е някой от воините му, който носи новини или заповеди, но после осъзна, че тя не се движи като грифон. И изглежда идваше от изток, встрани от Хиндерланда и вероятно под него. Но какво беше това?

Спирайки атаката си, Кърдран насочи Скай’рий нагоре извън обсега на зверовете и бавно закръжи във въздуха, взирайки се в приближаващата сянка. Птица ли беше това? Ако беше птица, летеше по-високо от повечето видове, а и очертанията й бяха странни. Дали не беше някакъв нов вид атака? Той се изсмя. Това не беше по-голямо от орел! Ордата орли ли изпраща? И сигурно на гърба им седяха гноми? Като че някой раптор можеше да се изправи срещу неговата красавица, помисли си той, потупвайки нежно Скай’рий по врата, в отговор на което получи мелодично грачене.

Но формата се приближаваше и продължаваше да нараства. Ставаше все по-голяма. И по-голяма.

— В името на Еъри! — измърмори Кърдран, удивен от размера й.

Какво беше това нещо, което беше толкова огромно и успяваше да се задържи във въздуха? Вече беше голямо, колкото Скай’рий, а беше все още твърде надалеч. Сега можеше да види по-ясно очертанията на формата — издължена и слаба, с дълга опашка и огромни разперени криле, които само от време на време се свиваха. Нещото се носеше във въздуха! Наистина трябваше да е нависоко, за да се понесе на вятъра по този начин и Кърдран усети как го побиват тръпки, преценявайки отново размерите му. Той знаеше само за едни въздушни същества, които бяха толкова големи, но не можеше да си представи какво може да търси точно тук. Но после последните облаци се разпръснаха и слънцето го огря. То проблесна в червено, превръщайки се в реещ се пурпурен проблясък. И Кърдран разбра, че е бил прав. Това беше дракон.

— Дракон! — извика той.

Повечето от воините му все още се бореха с двуглавите зверове, но младият Мъркад вдигна очи и се загледа натам, накъдето сочеше Кърдран. После глупакът всъщност пришпори грифона си рязко нагоре, а животното размаха криле, за да набере височина.

— К’во прайш, малоумнико? — извика Кърдран, но дори Мъркад да го беше чул, така и не отговори.

Вместо това младият Уайлдхамър насочи грифона си към дракона, който сега се обръщаше за остро спускане, и вдигна високо стормхамъра си. С яростен вик Мъркад се насочи към спускащия се гущер… И изчезна безмълвно, когато драконът отвори уста, разкривайки огромните си триъгълни зъби с размерите на едро джудже и дългия си раздвоен език с цвета на кръвта, и погълна нещастното джудже и грифона му на една хапка. Мъркад дори не успя да види мъката в огромните златни очи на дракона, нито пък едрата зеленокожа фигура, която седеше на гърба на дракона с дълги кожени юзди в ръка.

— В името на Светлината!

Туралиън се радваше с останалите, когато джуджетата Уайлдхамър се появиха и Кърдран повали първия двуглав огър. Но той отново погледна нагоре при слабия вик на водача на Уайлдхамър тъкмо навреме, за да види как огненият дракон се спуска към един от ездачите на грифони и го поглъща, сякаш е малка наденичка. И сега драконът се спускаше към него. А след него идваха още. Пурпурни проблясъци заваляха от небето.

Червените дракони не бяха просто с цвета на огъня. От ноздрите им излизаше дим, а докато дишаха, от устата им проблясваха искри, по-ярки дори от слънчевата светлина, отразяваща се в ноктите, крилете и опашките им. Димът и искрите се увеличиха пред очите на Туралиън. И той изведнъж осъзна какво предстои да се случи.

— Изтеглете се! — извика той, тупвайки ръката на Кадгар с щита си, за да привлече вниманието му. — Всички да се изтеглят!

Той размаха чука над главата си с надеждата да привлече вниманието и на хората, и на елфите.

— Изтеглете се, всички! Далеч от гората! Веднага!

— Далеч от гората? — попита рязко Алериа, поглеждайки към него.

Той беше зашеметен, че дори не бе усетил присъствието й.

— Защо? Ние печелим!

Туралиън понечи да обясни, но осъзна, че няма време за това.

— Просто го направи! — извика той и видя как по лицето й се изписва изненада. — Предай на хората си да се изтеглят към хълмовете. Побързай!

Нещо в гласа или изражението му я накара да му се довери и тя кимна. После вдигна лъка си и се опита да сигнализира на другите елфски воини. Туралиън я остави и се обърна към първия офицер от Алианса, за да предаде по-нататък заповедите си. Офицерът кимна и започна да крещи и да изтегля отряда си назад, призовавайки останалите офицери да направят същото.

Туралиън не можеше да направи нищо друго. Той също завъртя коня си и го пришпори в галоп към хълмовете. Тогава чу някакъв странен звук, като внезапен порив на вятър или силно издишване на голям човек, и се обърна назад.

Първият дракон се беше снижил с разперени криле и отваряше широко уста. И от тази уста се изляха пламъци, огромни огнени вълни, който покриха края на гората. Топлината беше невероятно силна и моментално заличи следите от дъжда, а гората като че ли затрептя като мираж под яркото слънце. Дърветата мигом почерняха и се превърнаха в пепел, макар че допреди няколко минути бяха подгизнали от дъжда. От тях се надигна дим, гъст, черен дим, който заплашваше отново да скрие слънцето. Пламъците не угасваха. На няколко места продължиха да пълзят по дърветата, без да ги изгарят напълно, но достатъчно, за да ги подпалят. Огънят започна да се разпространява, танцувайки от дърво на дърво. Гледката беше почти хипнотизираща и Туралиън трябваше да положи усилия, за да се обърне и да погледне накъде отива конят му. Но много скоро стигна до предпланината и завъртя коня си, за да продължи да наблюдава ужасната разруха.

— Направи нещо! — извика Алериа, когато се пови до него.

Той седеше на коня си и присвиваше очи срещу ярката светлина и жегата. Тя го удари с юмрук по крака.

— Направи нещо!

— Нищо не мога да направя — отвърна Туралиън с натежало сърце и изпълнен с мъка глас. — Щеше ми се да можех.

— Тогава ти направи нещо! — настоя елфският рейнджър, обръщайки се към Кадгар, който стоеше близо до тях. — Използвай магията си! Изгаси огъня!

Но старият на вид магьосник натъжено поклати глава.

— Прекалено е много, за да се справя с всичко сам — отвърна тихо той. — А и вече източих магията си за деня с онази буря.

В последните му думи прозвуча горчивина и Туралиън изпита искрено съчувствие към другаря си. Кадгар не беше виновен, че потуши първата вълна от пламъци само за да види как отново се появяват още по-ужасни огньове.

— Трябва да отида в Силвърмуун — каза Алериа, по-скоро на себе си. — Родителите ми са там, а също и старейшините. Трябва да им помогна! Трябва да ги предупредя!

— И какво ще направиш? — попита Туралиън с малко по-остър тон, отколкото му се искаше, но поне успя да разсее гнева й достатъчно, за да привлече погледа й. — Можеш ли да се пребориш с пламъците?

Той посочи към гората, където сега драконите се въртяха като прилепи и продължаваха да бълват огън при всяко свое спускане към дърветата. Куел’Талас гореше докъдето им стигаше погледът. Димът изглеждаше като плътна сива стена над елфската родина, а сянката й достигаше до предпланината и покриваше с мрак земята и зад тях, чак до планината. Туралиън бе сигурен, че може да види пожарите в Столицата.

Алериа поклати глава, а по бузите й се стекоха сълзи.

— Но аз трябва да направя нещо — зарида тя, а обикновено мелодичният й глас бе помрачен от гняв и болка. — Домът ми загива!

— Знам. И разбирам — Туралиън се протегна и стисна леко рамото й. — Но, ако отидеш там сега, ще срещнеш единствено смъртта си. Дори да успееш да стигнеш до реката, водата сигурно ще ври от горещината. Ще умреш и това няма да помогне на никого.

Тя отново вдигна поглед към него.

— Семейството ми, лордовете… дали ще са добре?

Той долови отчаянието в гласа й. Тя искаше, може би се нуждаеше да повярва, че ще оцелеят.

— Те са мощни магьосници — намеси се Кадгар. — И, макар че не съм го виждал с очите си, знам, че Слънчевия извор е източник на невероятна сила. Хората ти ще успеят да защитят града. Дори драконите няма да могат да ги наранят.

Той звучеше напълно убеден, макар че Туралиън забеляза как приятелят му повдига една вежда, сякаш да му каже „поне така се надявам“. Алериа кимна, макар и все още силно разстроена.

— Благодаря ти — каза тихо тя. — Ти си прав. От смъртта ми няма да има никаква полза.

Туралиън предположи, че тя се опитва да убеди себе си в това. Тя се загледа в драконите, които прелитаха в далечината.

— Но от тяхната ще има. Ще има полза от смъртта на цялата Орда. Особено на орките — тя присви зелените си очи и Туралиън забеляза в тях нещо, което не бе виждал досега — омраза.

— Дойдоха да ни унищожат — каза гневно тя. — И аз ще се погрижа да си платят за това.

— Всички ще го направим.

Туралиън вдигна поглед към елфа, който се приближи към тях. Той беше в пълно бойно снаряжение, бронята му изглеждаше красива и елегантна, но очевидно функционална и покрита с кръв и мръсотия. От едната му страна висеше дълъг меч, а зад него се развяваше тъмнозелена мантия. Беше свалил наподобяващия листо шлем и тъмнокафявите му очи проблясваха под лъскавата коса с цвят на царевична свила. А изражението му бе същото като на Алериа.

— Това е Лор’темар Терън — представи го Алериа. — Един от най-добрите ни рейнджъри.

После се обърна и се усмихна, когато се появи втори елф. Беше жена с подобна мантия и черти като на Алериа, но косата й бе малко по-тъмна.

— А това е сестра ми Силванас Уиндранър, рейнджър-генерал и командир на войските ни. Силванас, лорд Терън, това е сър Туралиън от Ордена на Сребърната ръка, заместник-командир на армията на Алианса. А това е Кадгар, магьосник от Даларан.

Туралиън кимна и Терън му отвърна по същия начин в знак на уважение към равен.

— Повечето ми воини успяха да се спасят от пламъците — докладва им Терън. — Но не можем да преминем през тях. Сега сме хванати в капан отвън, а семействата ни са приклещени вътре. Вече разбрахме как огънят се е разпространил из гората толкова бързо и на толкова много места.

Той стисна здраво дръжката на меча си.

— Но не можем да стоим безучастни — заяви той, а думите му бяха насочени към Алериа и може би към него самия. — Ние сме тук и трябва да направим каквото можем, за да помогнем на хората си възможно най-бързо. А това значи да унищожим заплахата.

— Вашият командир Андуин Лотар ни беше изпратил вест и покана да се присъединим към Алианса — каза Силванас, вдигайки очи към Туралиън. — Вместо да приемат, лидерите ни предпочетоха да ви изпратят символична подкрепа.

Очите й проблеснаха към Алериа и по лицето й премина лека усмивка.

— Въпреки това някои наши рейнджъри проявиха самоинициатива и се присъединиха към вас…

След миг Силванас се съсредоточи и продължи.

— Но старейшините осъзнаха грешката си, когато троловете и орките нападнаха земите ни. Ако Куел’Талас не е защитен от инвазия, кое друго кралство е? Те ми заповядаха да събера воините си, за да ви подкрепим и помогнем с каквото можем.

Тя се поклони.

— Ще сме горди да се присъединим към Алианса, сър Туралиън, и се надявам бъдещите ни усилия да компенсират закъснението ни.

Туралиън кимна и за пореден път му се прииска Лотар да беше тук. Командирът щеше да знае как да действа правилно в подобна ситуация. Но не беше тук и Туралиън трябваше да се справя по своя преценка.

— Благодаря на вас и вашите хора — обърна се той към Силванас най-накрая. — Приветствам ви с добре дошли в Алианса. Заедно ще отблъснем Ордата от континента, от нашите земи и от вашите, за да може отново да заживеем в мир.

Каквото и да бе решил да каже още, бе прекъснато от внезапно грачене и пляскане на криле точно над тях. Туралиън и Кадгар се наведоха, а Терън се присегна към меча си, но съществото, което се спускаше към тях, беше по-дребно от дракон и бе покрито с пера и козина, вместо с люспи.

— Съжаля’ам, момко — каза Кърдран Уайлдхамър, когато Скай’рий се приземи до тях и принуди конете да се раздвижат и нервно да заподскачат. — Опитахме, но тия дракони са прекалено големи и силни за шепа джуджета. Дай ни време и ше намерим начин да ги преборим в небето, но се’а трябва да им признаем надмощието.

Туралиън кимна.

— Благодаря ви за усилията — обърна се той към водача на джуджетата. — И за помощта ви по-рано. Спасихте много животи.

Той се огледа около себе си. Кадгар, Алериа, Силванас, Лор’темар Терън и Кърдран Уайлдхамър. Всички те бяха добри хора и чудесни лейтенанти. И изведнъж вече не се чувстваше сам или смутен. С тези водачи зад гърба си вероятно и той щеше да може да бъде водач, поне до завръщането на Лотар.

— Трябва да измъкнем хората си от тук — каза накрая той. — Ще се върнем и ще освободим Куел’Талас, но сега трябва да се прегрупираме и да изчакаме. Подозирам, че Ордата няма да остане дълго тук. Те имат някаква друга цел.

Но каква, чудеше се той. Завладяха гората и прогониха елфите от дома им. Атакуваха Еъри Пийк и опустошиха Каз Модан. Къде ли щяха да ударят сега? Той се опита да помисли от тяхна гледна точка. Ако беше на тяхно място и трябваше да ги води, накъде щеше да се насочи сега? Какво друго оставаше заплаха за тях? И тогава осъзна. Най-голямата заплаха беше самото сърце на Алианса. Мястото, откъдето започна всичко. Той се обърна към Кадгар, който кимна, явно мислейки си за същото нещо.

— Столицата!

Имаше логика. От Силвърмуун, който се намираше на северния край на Куел’Талас, орките щяха да продължат към планините директно към Лордерон, излизайки недалеч от езерото Лордамиър и самата Столица. Там бяха останали твърде малко защитници, защото Теренас изпрати повечето си хора в редиците на Алианса. За щастие, проходът през планината налагаше да минат първо през Алтерак и макар Перинолд да не беше най-яростният привърженик на Алианса, със сигурност щеше да мобилизира силите си, за да защити земите си. Но орките можеха да завладеят Алтерак само с числеността си и после да се излеят по планината и да атакуват града.

— От Лордерон могат да се разпръснат из целия континент — отбеляза Алериа. — И, ако оставят част от армията си тук, ще имат две точки, от които да се разпръсват настрани. Могат да покрият цялата земя само за няколко седмици.

Туралиън кимна.

— Поне знаем какво планират — каза той, напълно уверен в правотата си. — Това значи, че трябва да открием начин да ги спрем.

Той се загледа в бушуващите пожари в далечината.

— Но не и тук. Изтеглете хората към хълмовете. После ще се съберем да обсъдим стратегията си.

Той обърна коня си и препусна в галоп към гората, оставяйки лейтенантите му да предадат заповедта. Повече не искаше да вижда величествената гора зад гърба си в пламъци.