Приливи на Мрака

Четири

Дуумхамър разговаряше с един от лейтенантите си — Ренд22 Блекхенд от клана Блек Туут Грин23, когато при тях дотича разузнавач. Очевидно оркският воин носеше важна новина, но все пак спря няколко крачки встрани и изчака, поемайки си въздух, докато накрая Дуумхамър го погледна и кимна.

— Тролове! — съобщи разузнавачът, все още задъхан. — Горски тролове и изглежда са цял боен отряд!

— Тролове? — Ренд се изсмя. — Какво, атакуват ли ни? Мислех, че са по-умни от огрите, а не по-глупави!

Дуумхамър бе принуден да се съгласи. Единственият път, когато се бе натъкнал на горски тролове, той се удиви и дори леко се смути от хитростта им. Макар и малко по-високи от орките, те бяха по-слаби и по-подвижни, особено в гората, което ги правеше сериозна заплаха по тези места. Но от поведението им не личеше, че могат да прекосят водата, за да стигнат до този остров.

Но разузнавачът поклати глава.

— Не ни атакуват. На континента са, бяха пленени. — Той се усмихна широко. — От човеците.

Това привлече вниманието на Дуумхамър.

— Къде? — попита той.

— Недалеч от брега, в хълмистата горска част — отговори ясно разузнавачът. — Тръгнаха на запад, но трудно можехме да ги настигнем.

— Колко са?

— Близо четиридесет човека — отвърна оркът. — И десет трола.

Дуумхамър кимна и се обърна към Ренд.

— Събери най-силните си воини — инструктира го той. — Бързо. Тръгваме веднага.

После погледна намръщено вожда на клана Блек Туут Грин.

— Но да сме наясно — предупреди той. — Това е само боен отряд. Трябва да освободиш троловете и да ги доведеш тук. Прикривайте се добре и убийте всеки, който ви види. Няма да позволя военните ми планове да се провалят от твоята непредпазливост.

Вождът кимна и се оттегли, без да каже и една дума, насочвайки се бързо към близките военни палатки. Ренд започна да раздава разпореждания преди още да достигне до другите орки. Воините веднага се изправиха, кимнаха и се разтичаха, явно за да съберат другарите си. Дуумхамър чакаше нетърпеливо заедно с разузнавача си. Ръцете му се свиваха нервно, но съзнанието му се бе върнало много месеци назад, при първата му среща с троловете.

Още в родната им земя Блекхенд беше шокирал оркските кланове с намерението си да се съюзи с огрите. Сътрудничеството обаче се оказа ползотворно и чудовищните същества оказаха значителна помощ на Ордата, но все пак бяха приети с неохота. След това орките узнаха за съществуването на подобни същества в този нов плодороден свят и мнозина бяха скептично настроени, когато Блекхенд заяви, че иска да ги спечели на своя страна, за да се бият под тяхното знаме.

Той бе изпратил Дуумхамър и шепа воини от Блекрок да се свържат с тях, което бе знак на голямото доверие към младия заместник-командир на клана. Дуумхамър още изпитваше вина за това, че предаде вожда си и се изправи срещу него, а после го и уби и зае мястото му. И все пак това бе традиционна практика в клановете, а Блекхенд всъщност водеше хората си към сигурна смърт и унищожение. Дуумхамър бе принуден да действа, за да ги защити.

Той прокарваше ръка нагоре-надолу по гладката каменна глава на чука си, който висеше на гърба му. Дръжката стърчеше над рамото му, а главата стигаше до бедрото му. Много отдавна шаманите предрекоха, че един ден това мощно оръжие ще донесе спасението на народа му. Но бяха казали и че този, който ги спаси, ще ги обрече на гибел. И това ще бъде последният потомък на рода Дуумхамър. Дуумхамър често размишляваше върху това, още повече след като стана Военачалник на Ордата. Дали поемането на тази власт означаваше спасение на орките? Той определено го чувстваше по този начин. Но това означаваше ли също, че му е отредено после да ги обрече на гибел? Означаваше ли, че той ще е последният от рода си? Дуумхамър се надяваше да не е така.

Но по онова време той не се тревожеше за това. Все още имаше доверие на Блекхенд или поне на верността му към народа и намерението му да властват над този свят. Той все още следваше вожда си, макар че правеше всичко по силите си да укротява любовта му към ненужно насилие. Не че Дуумхамър избягваше битките. Както повечето оркски воини, той обичаше напрежението и тръпката от сраженията, но имаше моменти, когато прекомерната сила всъщност намаляваше стойността на победата.

Онази мисия обаче бе свързана с преговори, а не битка и Дуумхамър бе заинтригуван и поласкан. И може би дълбоко в себе си — и леко уплашен. Дотогава в този нов свят орките бяха виждали само човеци и едно-две от онези дребни, но мощни същества, наречени джуджета. Но, ако в този свят имаше огри, Ордата можеше да си навлече много по-мощни врагове, отколкото си е представяла.

На Дуумхамър му бяха нужни цели две седмици, за да се добере до трол. Без да се прикриват, той и воините му обикаляха гората, където разузнавачът беше забелязал един. С времето все повече се убеждаваха, че докладът му е бил лъжлив или погрешен, явно за да прикрие собствения си страх. Но после една нощ, когато здрачът се разстели над земята и хвърли дългите сенки на дърветата, една фигура се спусна от високите клони и тихо се приземи близо до оркския лагерен огън. След миг се появи още една, после още една и накрая орките се оказаха обградени от шест мълчаливи тъмни фигури.

Отначало Дуумхамър помисли, че разузнавачът е бил прав и това са огри, макар че бяха малко по-дребни и се придвижваха безшумно и с лекота, каквато той не смяташе за присъща на бегемотите. Но после един угасващ лъч светлина огря едно от съществата, което пристъпваше напред, и Дуумхамър забеляза, че кожата му е зелена — също като неговата, зелена като листата на дърветата. Това обясняваше защо не са ги видели — окраската им позволяваше да се сливат с пейзажа, особено когато се придвижват сред клоните, както очевидно правеха. Той забеляза още, че съществото е по-високо и по-слабо от познатите чудовища, и по-съразмерно — липсваха му прекалено дългите ръце и твърде голямата глава, за да е огър. А тъмните очи, осветени от огъня… погледът на приближаващата фигура, която бе насочила копието си към Дуумхамър, също свидетелстваше за разум.

— Ние не сме ваши врагове! — извика Дуумхамър, а гласът му разцепи тихия мрак.

Той отмести копието с една ръка, нищо че върхът му явно бе от доста остър камък.

— Търся водача ви!

Дуумхамър дочу някакво боботене и след миг осъзна, че съществата се смеят.

— Какво ще иска от наш лидер, мръвко? — отвърна първото същество, а устата му се разшири в чудовищна усмивка.

Дуумхамър видя, че те също имат бивници, и макар да бяха по-дълги и дебели от неговите, изглеждаха по-тъпи. Той забеляза и косата, която се издигаше като гребен върху главата му. Това определено не беше естествено, което означаваше, че съществата се грижат за външния си вид. И явно наистина не са просто диви зверове.

— Искам да говоря с него от името на своя водач — отговори Дуумхамър.

Той държеше ръцете си встрани, показвайки, че не носи оръжие, но все пак бе притеснен. Щеше да е глупак, ако не се притеснява. Но имаше късмет, че съществото отново се засмя.

— Ние не говори с мръвки — отвърна то. — Ние ядем тях!

И метна копието си. Намекът за намушкване изчезна и то премина в силно и рязко движение, с което лесно можеше да прониже Дуумхамър, като че лови риба. Ако той бе стоял мирно, обаче. Но Дуумхамър се отмести, издърпа чука от гърба си и нададе бойния си вик. Ревът му явно стресна съществото, което се спря и прибра копието си, но явно с намерение за втора атака. Оркът не му даде време да се подготви. Той скочи напред, замахвайки с чука си, и го стовари върху коляното на едно от съществата. То се свлече, ревейки от болка, стисна потрошения си крак, а Дуумхамър замахна отново и мощният му удар смачка черепа му.

— Ще повторя, търся водача ви! — извика той, обръщайки се към съществата, които не посмяха да помръднат по време на краткия сблъсък. — Заведете ме при него или ще избия всички ви и ще продължа да преследвам вида ви!

Той вдигна чука си заплашително, знаейки от опит, че гледката на черната каменна глава, омазана с прясна кръв, коса и кости, може да сплаши повечето врагове. Жестът му имаше успех. Останалите същества притъпиха крачка назад и вдигнаха оръжията си високо, показвайки, че няма да атакуват. Тогава едно от тях притъпи към Дуумхамър. Косата му бе сплетена, а не подрязана на гребен, а на врата си носеше огърлица от кости.

— Ти иска говори със Зул’джин? — попита съществото.

Дуумхамър кимна, приемайки, че това е или името, или титлата на водача им.

— Аз ще доведа него тук — предложи съществото.

После се обърна и безшумно изчезна в сенките, изоставяйки четиримата си другари. Те се спогледаха, огледаха и орките, и явно не бяха сигурни какво да правят.

— Ще почакаме — спокойно заяви Дуумхамър пред тях и пред собствените си хора. Той свали главата на чука си на земята и се подпря на дългата му дръжка, заставайки спокойно, но нащрек. Когато видяха, че няма да ги атакува, съществата се поуспокоиха и също свалиха оръжията си. Едно от тях дори седна на земята, но очите му продължиха да следят всяко движение на орките.

— Как те наричат? — попита го Дуумхамър след няколко минути.

— Аз съм Крул’тан — отвърна съществото.

— Оргрим Дуумхамър — каза Дуумхамър и се посочи с пръст. — Ние сме орки от клана Блекрок. Вие какви сте?

— Ние горски тролове — отвърна изненадано Крул’тан, сякаш не можеше да повярва, че не знаят. — От племето Амани.

Дуумхамър кимна. Горски тролове. И имат племена. Това означаваше, че са цивилизовани, или поне много повече от огрите. Тогава за пръв път Дуумхамър реши, че идеята на Блекхенд може да се окаже добра. Тези същества приличаха повече на орки, отколкото на огри, въпреки размерите и силата си. Какви ли съюзници щяха да бъдат? И бяха от този свят — познаваха земята, обитателите му, а също и опасностите.

Мина един час. И изведнъж сенките от дърветата се разпръснаха и придвижиха напред с тихи стъпки, придобивайки формите на тролове, сред които беше и онзи, който избяга по-рано.

— Ти чака Зул’джин? — попита единият от тях, пристъпвайки достатъчно напред, за да може Дуумхамър да забележи мънистата и металните дрънкулки, които висяха от дългите му плитки. — Тук съм!

Зул’джин беше по-висок от останалите тролове и по-слаб. Той носеше разкопчан кожен елек, а около кръста му беше увито някакво парче тежък плат. Около врата му бе намотан дебел шал, който скриваше лицето му до носа и му придаваше зловещ вид. От толкова близо Дуумхамър успя да забележи дори, че кожата му е космата, а след миг осъзна, че изглежда по-скоро като мъх. Троловете са зелени, защото са покрити с мъх! Какви странни същества само!

— Аз съм Дуумхамър и да, искам да говоря с вас — Дуумхамър погледна нагоре към тролския лидер, без да покаже страх. — Моят лидер Блекхенд е водач на оркската Орда. Без съмнение сте забелязвали хората ни в гората.

Зул’джин кимна.

— Виждали вас как чупи дървета, да. Вие по-тромави от човеци — отбеляза той. — Но по-силни. И има оръжия за битка. Какво иска от нас?

Дори през шала Дуумхамър можеше да долови усмивката, която не бе особено приятна.

— Вие иска наши гори, да? Ще се бие за тях ли? — ръцете му се плъзнаха надолу към секирите, които висяха от двете му страни. — Вие ще загуби.

Дуумхамър се опасяваше, че тролският главатар е прав. Ордата имаше числено превъзходство, разбира се, но всички горски тролове бяха силни и безшумни и можеха да атакуват отвсякъде и бързо да изчезват. Те можеха да посекат всеки орк, който стъпеше на тяхна територия, а Ордата нямаше да може да придвижва огромните си оръжия през гората, за да устои на атаките им. За щастие, всъщност не това беше целта им.

— Не искаме горите ви — Дуумхамър увери тролския главатар. — Искаме силата ви. Искаме да покорим този свят и желаем да се съюзим с вас.

Зул’джин се намръщи.

— Съюз? Защо? Какво спечели ние? Какво иска за вас?

Един от троловете каза нещо на странен съскащ език, но Зул’джин го отряза остро.

— Ние няма нужда от нищо, да — отвърна решително и твърдо той. — Ние има свои гори. Никой не смее идва тук, само прокълнатите елфи, а ние справяме с тях.

— Сигурни ли сте? — попита Дуумхамър, усещайки някаква възможност. — Тези елфи са друга раса? Силни ли са?

— Силни, да — съгласи се тролът. — Но ние убива тях от древни времена, когато те дошли тук. Ние няма нужда от помощ за тях.

— Но ги елиминирате един по един? — попита Дуумхамър. — Защо не атакувате дома им и не ги заличите завинаги? Можем да ви помогнем! С помощта на Ордата ще можете да сразите елфите веднъж завинаги и спокойно да владеете горите си!

Зул’джин явно се замисли над това и за миг Дуумхамър се осмели да се надява, че слабият горски трол ще се съгласи. Но накрая той поклати глава.

— Ние борим елфи сами — обясни той. — Ние няма нужда от помощ. И не иска останалата част от света, вече не. Битка с другите не дава нищо на нас.

Дуумхамър въздъхна. Той виждаше, че тролът е взел своето решение. И се опасяваше, че може да го разгневи, ако продължи да настоява.

— Разбирам — каза накрая той. — Водачът ми ще бъде разочарован, както и аз, но ще уважа решението ви.

Зул’джин кимна.

— Иди си с мир, орк — прошепна той, отстъпвайки назад в сенките. — Никой трол няма спре вас, да.

И после изчезна заедно с останалите тролове.

Блекхенд наистина остана разочарован и се разкрещя гневно на Дуумхамър и отряда му задето се бяха провалили. Но бързо се успокои и се съгласи с Дуумхамър, че притискането на троловете може да ги превърне по-скоро в техни врагове, докато сега бяха неутрална страна. А орките не искаха нов враг.

Дуумхамър все още съжаляваше за решението на тролския главатар и беше инструктирал разузнавачите си да се оглеждат за тролове винаги, когато преминаваха или само доближаваха гората. И сега това наблюдение явно му се отплащаше. Дуумхамър гледаше как две лодки спират на северния бряг на острова. Ренд веднага изскочи от лодката, а след него по-бавно се появи един трол, чиято коса бе сплетена на плитки. Около врата и долната част на лицето му беше увит дълъг шал и Дуумхамър се усмихна доволно. Дали не беше самият Зул’джин?

— Бяха затворени и оковани — докладва Ренд, спирайки на няколко метра от мястото, където стоеше Дуумхамър. — Човеците бяха невнимателни и явно са мислели, че единствената заплаха в гората е тази, която бяха заловили.

Вождът на клана Блек Туут Грин се засмя.

— Всички, които ни видяха, са мъртви.

— Много добре.

Двамата вдигнаха поглед към приближаващия тролски главатар. Той изглеждаше по същия начин като последния път, когато го видяха и Дуумхамър разбра от изражението му, че той също помни срещата им.

— Ваши воини спасиха нас — каза признателно горският трол, пристъпи към Дуумхамър и кимна, поздравявайки го като равен. — Бяха твърде много, да, и използваха факли да ни задържат.

Дуумхамър кимна.

— Радвам се, че успях да помогна на другари воини — каза той. — Щом чух, че са ви заловили, веднага изпратих отряд.

Зул’джин се усмихна.

— Ваш водач изпратил теб?

— Сега аз съм водачът — отвърна Дуумхамър и също се усмихна.

Тролът се замисли.

— Ваша Орда още иска да владее света, да? — попита накрая той.

Дуумхамър кимна, без да отговори.

— Тогава ние помогне вас — заяви Зул’джин след кратка пауза. — Както вие помогна нас. Сега съюзници.

Той протегна ръка.

— Съюзници.

Дуумхамър стисна ръката му. Съзнанието му вече преливаше от идеи за нови възможности. За троловете и Ордата, а с новите сили, които Зулухед щеше да подчини на орките, нищо нямаше да може да застане на пътя им.