Приливи на Мрака

Десет

— Там, тане37! Погледнете натам!

Кърдран Уайлдхамър38 обърна Скай’рий39 в обратна посока и погледна надолу, накъдето сочеше Фарънд.

— Да, натам!

Острият му поглед долови някакво движение и той леко потупа Скай’рий с крак. В отговор на това грифонът тихо изграчи, преди да свие криле и да се спусне надолу, а вятърът ги придърпа, докато се снижават. Да, вече можеше да види фигурите, които едва-едва се придвижваха в гората. Тролове? Бяха зелени като горските тролове, които хората му ненавиждаха. Определено кожата им беше зелена като заобикалящата ги растителност, но вървяха по земята, а не подскачаха по клоните. И стъпките им бяха прекалено тежки и тромави за троловете, които познаваха горите почти толкова добре, колкото елфите. Не, тези същества бяха различни.

Кърдран можа да огледа добре едно от тях, когато прелетя покрай едно малко сечище и се намръщи. Здрави, огромни, почти като човеците, те имаха силни мускули и дълги крака. И носеха тежки оръжия, масивни секири, чукове и боздугани. Каквито и да бяха тези същества, със сигурност бяха готови за война.

Той дръпна юздите и Скай’рий размята опашка и приклекна с лъвските си крака, разпери криле и скочи във въздуха, понасяйки се далеч от дърветата и към небето. Фарънд и останалите летяха в кръг, а закалената им кожа се сливаше със светлокафявата окраска на грифоните. Кърдран се насочи към тях. Сплетената му брада и дългата му коса се вееха зад гърба му, а той се наслаждаваше на полета, въпреки мрачните обстоятелства. В далечината се виждаше огромната каменна статуя на кацнал орел, вперил поглед към света, където беше домът му и сърцето на владенията му — Еъри Пийк40. Но гледката не го изпълваше с гордост и радост, защото не можеше да му даде утеха на фона на това, което се случваше долу на земята.

— Виждаш ли, тане? — попита Фарънд. — Ка’ах ти! Грозници в гората ни!

— Да, прав си — отвърна Кърдран на разузнавача. — Грозни са тия натрапници. И май са мно’о. Трудно ше ги ударим, докат’ са сред дърветата.

— Ше ги оста’им просто да нахлуят в земите ни? — попита друг разузнавач.

— О, не — отговори Кърдран и се усмихна на другото джудже Уайлдхамър. — Просто тря’а да ги хванем на открито. Хайде, момчета, да се прибираме у дома. Имам няколко идеи. Но не се тревожете, скоро ше пока’ем на тия зелените, че не са добре дошли в Хиндерланда.

— Ти там! Паладинът!

Туралиън вдигна поглед към елфа, който спря до него. Той не беше забелязал рейнджъра, но това не го изненада. През последните няколко седмици беше научил колко бързо могат да се появяват и изчезват елфите, а също и колко са безшумни. Алериа особено обичаше да го стряска, прошепвайки нещо в ухото му, когато той дори не подозираше, че се е върнала в лагера.

— Да?

Той почистваше снаряжението си, но прояви уважение и спря.

— Орките са в Хиндерланда — докладва елфът. — Отишли са да се срещнат с троловете там.

Последните му думи бяха изречени с особено отвращение. Туралиън беше разбрал, че елфите ненавиждат горските тролове и явно чувствата бяха взаимни. И беше логично — всички те бяха същества на горите, които не бяха достатъчно обширни, за да поберат двете раси. Те бяха врагове от хилядолетия, още откакто елфите бяха изтласкали троловете от част от горите, за да основат кралството си.

— Сигурен ли си, че са съюзници, а не е само случайна среща? — попита Туралиън, оставяйки бронята си настрани.

Той потърка разсеяно брадичката си. Ако орките и троловете наистина се бяха съюзили, това можеше да се окаже проблем. Рейнджърът изсумтя.

— Разбира се, че съм сигурен! Чух ги да си говорят. Имат някакво споразумение.

Елфът всъщност за пръв път изглеждаше разтревожен.

— Планират да атакуват Еъри Пийк, а после да продължат към Куел’Талас.

А-а, това обясняваше притеснението му. Куел’Талас беше родината на елфите, а троловете ги мразеха. Ако се бяха присъединили към Ордата, беше логично да насочат орките натам.

— Ще информирам Лотар — увери го Туралиън и се изправи. — Ще ги спрем, преди да доближат дома ви.

Елфът кимна, макар че не изглеждаше много уверен в това. Обърна се и се затича обратно към дърветата, където изчезна. Но Туралиън не го гледаше. Той вече се беше запътил към командирската палатка. Там той намери Лотар, заедно с Кадгар, Теренас и още няколко мъже.

— Орките са се насочили към Еъри Пийк — заяви той, щом влезе.

Всички се обърнаха към него и Туралиън забеляза няколко учудени погледи.

— Един от рейнджърите току-що ми докладва — обясни той. — Орките са се съюзили с горските тролове и планират да атакуват Еъри Пийк.

Теренас кимна и се обърна към картата, покриваща голямата маса в палатката.

— Логично е — призна той, поставяйки пръст върху мястото на картата. — Джуджетата Уайлдхамър са достатъчно силни, за да ги посрещнат и няма нужда да ги изненадват в гръб. Но ако и троловете са с тях, със сигурност ще искат да ги пропъдят от Хиндерланда.

Лотар също се взираше в картата.

— Ще е трудно да се бием в гората — отбеляза той. — Няма да можем да се позиционираме както трябва и ще се наложи да зарежем балистите.

Той потърка чело и се замисли.

— Но, от друга страна, те също няма да могат да разпределят добре силите си. Ще можем да се бием с малки оркски групи, без да се притесняваме от опасността на цялата им армия.

— Още повече, джуджетата могат да бъдат силни съюзници — отбеляза Кадгар. — Ако им помогнем, може би ще се съгласят да ни подкрепят. От тях ще излязат чудесни разузнавачи и воини за челните редици.

— Определено ще ни бъдат от помощ с грифоните си — съгласи се Лотар. Той вдигна очи, срещна погледа на Туралиън и кимна.

— Събери войските — заповяда той. — Потегляме към гората, за да спасим джуджетата.

— В името на предците, тия са мно’о! Като бълхи са, но по-големи и въоръжени!

Кърдран изруга, оглеждайки положението долу. Той и ловната му дружина кръжаха високо в небето и се опитваха да огледат по-добре странните зеленокожи. И това което видяха, не беше хубаво. Съществата маршируваха бързо и вече бяха само на ден разстояние от самия Еъри Пийк. Отначало бяха видели само двайсетина, но после недалеч от тях забелязаха друга група, а после трета. Останалите джуджета докладваха за същото. Въпреки че тези зеленокожи бяха разделени на групи по двайсетина, групите им бяха неизброимо много. Джуджетата Уайлдхамър не се страхуваха от нищо, но ако тези същества бяха наполовина толкова силни, колкото изглеждаха, можеха да разбият Еъри Пийк само заради числеността си. Не че джуджетата щяха да стоят и да гледат безучастно.

Кърдран се огледа наоколо и всяко от джуджетата му кимна.

— Добре — каза им той, вдигайки рога до устните си. — Атака, Уайлдхамър!

Той наду рога веднъж и насочи с колене Скай’рий на позиция. Тя отвърна с яростен крясък, разпери криле и се извиси, преди да ги свие отново за вълнуващото спускане. Те се стрелнаха право надолу, а Кърдран откачи в движение своя масивен стормхамър41 и го вдигна високо.

Но засега целта му не бяха самите зеленокожи. Вместо към тях той се насочи към близкото дърво и стовари чука си в стъблото му. От удара навсякъде се разхвърчаха листа, плодчета и иглички, което стресна обърканите зеленокожи. Кърдран удари още две дървета, които посипаха съществата с шишарки и ядки достатъчно силно, за да ги наранят. Зеленокожите се свиха, вдигайки ръце, за да предпазят очите си, но атаката продължаваше.

Уайлдхамър удряше дърво след дърво, изливайки върху тях дъжд от плодове, ядки, листа и клонки. Зеленокожите не можеха да разберат на какво се дължи това, но не им хареса и отвърнаха по най-простия начин — след като покрай дърветата не беше безопасно, те избягаха от зеленината и излязоха на най-близкото открито място. А Уайлдхамър само това и чакаше.

Той нададе мощен боен вик и вдигна чука си. Първият зеленокож имаше време само да погледне нагоре и да вдигне наполовина секира, когато Кърдран засили чука, а светкавичният му стормхамър се заби в челюстта, разби костта и запрати съществото далеч във въздуха.

— Прекалено сте грозни за моята гора, негодници! — извика той, докато съществото се свличаше.

Чукът му се върна и той отново го запрати върху следващото същество. Скай’рий изви гръб, разпери криле и отлетя далеч от обсег, преди да се върне обратно за втора атака. Останалите джуджета също атакуваха и гората ехтеше от викове, крясъци и ругатни, докато грифоните се стрелкаха наоколо.

Каквито и да бяха тези същества, не се плашеха лесно. Когато Кърдран се върна, можа да забележи, че останалите зеленокожи вече бяха вдигнали оръжия и стояха в готовност, събрани на едно място, където джуджетата трудно можеха да ги атакуват. Но не бяха предвидили въздушното им предимство. Кърдран завъртя чука над главата си и го засили към тях. Тежкият камък се удари точно в слепоочието на един от зеленокожите и го проби, сякаш беше пищов на Айрънфордж42. Съществото се олюля и падна, избутвайки още двама напред, които се отдръпнаха, за да избегнат удара.

— Ха! Сега ти смачках фасона! — провикна се Кърдран към падналото същество.

Той ги връхлетя, преди те да успеят да се осъзнаят. Чукът бе отново в ръката му, но той остави Скай’рий да довърши падналите същества. Мощните й нокти разкъсаха едно, докато острият й клюн прониза второ, а крилете й зашеметиха трето.

Битката приключи бързо. Явно тези зеленокожи бяха твърде бавни и не бяха свикнали с въздушна атака. А Кърдран и хората му бяха майстори в нападението на всичко, що е на земята. Съществата бяха успели да нанесат няколко удара и някои от джуджетата трябваше да се погрижат за раните си, но не бяха дали жертви и никой от враговете им не остана незасегнат. Малцина от групата оцеляха, и то, защото успяха да се скрият под дърветата.

— Т’ва ше ги научи да поглеждат нагоре — каза Кърдран и джуджетата му се засмяха. — Хайде обратно към Еъри Пийк, момчета. Скоро ше изпратим още една дружина за следващата им групичка. Тря’а се научат да избягват Еъри Пийк.

— Пригответе се — прошепна Лотар.

Той бе забавил темпото на коня си, за да избегне риска от удар в дърво или ниски клони. Извади огромния си меч и вдигна щит.

— Трябва да са наблизо.

Туралиън, който както винаги яздеше зад командира си, кимна и вдигна чука си. Кадгар бе до него и тримата бяха образували класически кавалерийски триъгълник и, въпреки че ръцете на магьосника бяха празни, Туралиън се беше научил да цени магията, която другарят му използваше в битка. Напрягайки очи, Туралиън се опитваше да гледа напред през дърветата в търсене на целта им. Някъде тук…

— Там! — той посочи надясно пред Кадгар и двамата му спътници последваха жеста му.

След миг Лотар кимна. На магьосника му отне още една минута, за да забележи движението сред дърветата в тази посока. То бе твърде на ниско, за да е птица и прекалено равномерно, за да е змия, насекомо или каквото и да е друго, което да обитава гората. Не, това движение можеше да е само от нещо с човешки размери и фактът, че се повтаря, означаваше, че или една и съща фигура обикаля в кръг, или там се движи цяла група. Това, че едва се забелязва, значеше, че фигурите са в същия цвят като заобикалящата ги среда. И всичко това означаваше само едно — орки.

— Хванахме ги — съгласи се тихо Лотар и се обърна назад към Кадгар.

— Съобщи на другите — каза му той и младият-стар магьосник безшумно се обърна и пое назад.

— Междувременно ще наблюдаваме — каза командирът на Туралиън, който кимна.

— И, ако ни се стори, че се опитват да се измъкнат… Е, ще трябва да им дадем причина да се обърнат и да се насочат към нас.

— Да, сър!

Туралиън се усмихна и потупа дръжката на бойния си чук. Беше готов. Все още се изнервяше преди битка, но вече не се притесняваше, че може да се скове или да избяга от страх. Вече се беше изправял срещу орките и знаеше, че може да го направи отново.

— Изгубихме Тиърлак — докладва Айомхар.

Кърдран го изгледа изненадано.

— Също и Оенгъс — продължи воинът Уайлдхамър. — И още двама са твърде тежко ранени, за да се бият.

— Какво се е случило? — попита Кърдран.

Джуджето се сепна за миг, но бързо възвърна войнствения си дух.

— Зеленокожите, к’во друго! — отвърна то. — Очаква’а ни! Когат’ се спусна’ме към тях, започна’а да хвърлят копия! После се разпръсна’а и не мо’ехме да ги атакуваме сред дърветата.

Той поклати глава.

— Вие имахте късмет с ваш’та атака и успяхте да ги изненадате. Ама са се поучили грозниците, и то бързо.

Кърдран кимна.

— Не са глупави тия зеленокожи — съгласи се той. — И са повече, отколкот’ предполагахме.

Той разгледа картата на Хиндерланда, която бе разпъната пред него, и отбелязаните места, където маршируваха зеленокожите. Картата беше почти напълно покрита с маркери.

— Е, просто ше тря’а да ги ударим, преди да мо’ат да реагират. Кажи на момчетата да нападат здра’о, но да се държат на разстояние от ударите на зеленокожите. На тях гравитацията им пречи, а ние я владеем и то’а е наше предимство.

Айомхар кимна, но преди да успее да каже нещо, при тях нахлу Бийтан.

— Тролове! — извика той, свличайки се върху близкия стол.

Лявата му ръка висеше безжизнена, а от дълбоката рана близо до рамото му все още се стичаше кръв.

— Тъкмо се спускахме към група зеленокожи, когат’ ни нападна’а горски тролове! Уби’а Морей и Сийгд с първите си удари и свали’а Алпин и Лактин от грифоните им.

Той посочи раната си.

— Поряза’а ме със секира, но успях да избегна втория удар, който щеше да ми отнесе гла’ата.

— Проклятие! — изрева Кърдран. — Значи са комбина с троловете, зеленокожи със зеленокожи! А тия тролове ше ни пречат да доближаваме дърветата!

Той задърпа нервно мустаци.

— Тря’а ни нещо да изравним везните, и то бързо. Иначе ше се нароят тука като мравки на бръмбар.

Като че в отговор на думите му, се появи трето джудже. Но този разузнавач, на име Дермид, не изглеждаше разтревожен. Напротив, изглеждаше щастлив.

— Човеци! — заяви радостно той. — И то мно’о! Казват, че са дошли да ни помогнат в борбата срещу орките — така наричат зеленокожите.

— Слава на предците — измърмори Кърдран. — Ако могат да им отвлекат вниманието от новата им тактика, отново ше мо’ем да ги атакуваме от въздуха.

Той се усмихна и вдигна стормхамъра си.

— Да, и ше се погрижим и за троловете. Те мо’е да са господари на дърветата, но ние владеем небето и грифоните ни ше ги разкъсат, ако посмеят да ни доближат.

Той се обърна и се запъти към вратата, викайки Скай’рий.

— Уайлдхамър, да летим! — извика той, а останалите джуджета зад него възкликнаха радостно и побързаха да го последват.

— Сега!

Лотар пришпори коня си и се спусна напред към откритото място, където се беше събрала група орки. Те се обърнаха, очевидно изненадани, понеже бяха заети да гледат към небето и мнозина държаха копия вместо обичайните за тях секири и чукове. Един понечи да хвърли копието си срещу командира, но бе твърде близо и масивният меч го посече, като премина през копието и ръката му. После се завъртя и отсече главата му, преди отрязаната му ръка да е паднала на земята.

Туралиън беше точно зад него и чукът му се заби в гърдите на следващия орк. Вторият му удар засегна ръката на друг орк, което бе достатъчно да го принуди да изтърве секирата си. После просто стовари чука върху главата му и тя се строши без звук.

Но Туралиън дочу странен звук, наподобяващ нещо като кашляне и смях, и вдигна поглед нагоре. Висока фигура, по-висока от орк и по-слаба, скочи от дървото и се приземи пред него. Дългите пръсти на ръцете съществото стискаха копие. Очите му бяха живи и присвити, чертите му ясно очертани. То се усмихна, разкривайки острите си зъби, и замахна с копието си. Трол!

Туралиън вдигна щита си и блокира копието, което толкова силно се удари в щита, че отслаби ръката му. Той отвърна с яростен удар с чука си и успя да отблъсне трола, но не и да го спре. Съществото се спусна отново с насочено напред копие. Туралиън пришпори коня си и засили шита си в лицето и гърдите на трола. Тролът не очакваше толкова груба атака и пое удара, който го отблъсна назад. Той разклати глава, за да се съвземе, но Туралиън не му даде достатъчно време за това. Заби чука си в брадата му и го събори на земята.

Доволен от себе си, Туралиън вдигна поглед, за да види как друг трол тъкмо скача от близкия клон. Очите му бяха присвити от гняв, а копието му бе готово за удар. Туралиън веднага разбра, че оръжието е насочено към него и че не е нито достатъчно силен да го блокира, нито достатъчно бърз да го избегне. Той се подготви за най-лошото, затвори очи и зачака да чуе звука от свистящото копие, порещо въздуха.

Но вместо това чу странен, остър писък, съпроводен от дълбок рев, след който последва гръм и вик от внезапна болка. Туралиън отвори очи и остана изумен. Тролът се свличаше на земята, а ръцете му все още стискаха явно разбитото му лице. Над него се носеше величествено същество, за каквото Туралиън беше чувал, но никога не бе виждал с очите си.

То имаше тяло на лъв — със същата светлокафява козина, но на мястото на котешката глава имаше свирепо птиче лице, а широкият клюн издаваше писъка, който вече беше чул. Предните му крака завършваха със смъртоносни нокти, но задните имаха дебели котешки лапи, а зад него се мяташе дълга опашка. Огромни криле красяха тялото му, а перата покриваха главата и продължаваха надолу към раменете му. И един мъж го яздеше като кон.

Не, не мъж, забеляза Туралиън, макар че всъщност вече знаеше. Той не беше виждал джуджета Уайлдхамър, но беше чувал за тях. Те бяха по-високи и слаби от братовчедите си Бронзбиърд43, но все пак по-ниски и набити от хората. Имаха широки гърди и дебели мускулести ръце. Те се биеха със стормхамъри, като това масивно оръжие, което тъкмо се завръщаше в ръката на собственика си, след като явно бе донесло гибелта на трола.

Джуджето видя, че Туралиън го оглежда и му се усмихна, вдигайки чука си в знак на поздрав. В отговор на това Туралиън вдигна своя чук, а после пришпори коня си и се насочи към следващия орк. Докато джуджетата кръжаха над тях, той нямаше да се притеснява за атака отгоре и можеше да се фокусира върху Ордата. Орките, всъщност, трябваше да се притесняват от атака от всички страни, с изключение на тази под краката им, което особено ги объркваше и изнервяше. И както се надяваше Лотар, дърветата ги принуждаваха да се придвижват на малки групи, вместо всички наведнъж, и това позволяваше на Алианса да атакува отделни малки отряди.

Няколко часа по-късно Кърдран посрещна водачите на хората в дома си. Командирът им беше едър мъж, дори по-едър от повечето хора, с красива брада като на джудже и дълга сплетена коса, въпреки голото му теме. Той имаше вид на роден воин и Кърдран можеше да усети, че мъжът бе преживял твърде много битки. И все пак сините му очи бяха живи, а златният лъв върху щита и нагръдникът му все още блестяха. По-младият, печално голобрад, изглеждаше по-неуверен, но Зорадан му беше казал, че го е видял да размахва чука си почти толкова добре, колкото джудже. Но имаше нещо друго у младежа, някакво чувство на спокойствие, което му напомняше на шамана му. Може би младежът също е шаман или има някаква друга връзка с елементите или духовете? Със сигурност третият мъж с виолетова роба, рядка бяла брада и младежка походка, бе магьосник. Това бе повече от ясно. А също и елфското девойче, прекрасно, силно и гъвкаво, каквито бяха всички от вида й, със зелените одежди, лъка и засмените си очи. Кърдран рядко срещаше толкова интересни индивиди и се радваше на компанията им, въпреки всички обстоятелства. А сега той бе дори още по-щастлив да се запознае с тях.

— Поздрави, момчета… и девойка! — посрещна ги той, подканвайки ги да се наместят на столовете и възглавниците, пръснати из цялата стая. — Мно’о добре сте ни дошли! Опасявахме се, че тия зеленокожи или орки, както ги наричате, ше нахлуят в домовете ни, толко’а са много! Но идването ви ги спря и заедно ше мо’ем да ги прогоним от Хиндерланда! Задължен съм ви.

Едрият воин седна на стола до Кърдран и разсеяно побутна огромния си меч, който бе провесен на гърба му.

— Вие ли сте водачът на Уайлдхамър? — попита той.

— Аз съм Кърдран Уайлдхамър — отговори Кърдран. — Аз съм техният водач или тан и да, те ше ме последват навсякъде.

— Много добре — воинът кимна. — Аз съм Андуин Лотар, бивш рицар на Стормуинд и настоящ командир на армията на Алианса.

После той разказа за Ордата и съдбата на Стормуинд.

— Ще се присъедините ли към нас?

Кърдран се намръщи и подръпна мустаците си.

— Казваш, че ше искат да завладя’ат цялата земя?

Лотар кимна.

— И са дошли с големи черни железни кораби?

Лотар отново кимна.

— Значи са минали през Каз Модан — предположи той и поклати глава. — От много седмици не сме получавали вест от роднините си в Айрънфордж. И се чудех защо. Това обясня’а всичко.

— Орките завладяха мините и използват желязна руда за корабите си — каза магьосникът.

— М-да — Кърдран се озъби. — През годините ние, Уайлдхамър, сме имали много пререкания с клана Бронзбиърд… затова и хората ми напуснаха Каз Модан. Но те все пак са наши братовчеди, рода сме. А тези противни създания, тази Орда ги е атаку’ала. И сега атаку’а нас. Само навременната ви намеса ни спаси да не последваме съдбата на братовчедите си.

Той удари с юмрук облегалката на стола си.

— Да, ше се присъединим към вас! Трябва да атаку’аме тия орки, докат’ Ордата им престане да бъде заплаха за когото и да било!

Той се изправи и протегна ръка.

— Имате подкрепата на Уайлдхамър.

Лотар също се изправи и с радост стисна ръката му.

— Благодаря — каза той и това бе достатъчно.

— Поне ги отблъснахме от Хиндерланда — отбеляза младежът с гладкото лице. — Домът ви е в безопасност.

— Т’ва е така — съгласи се Кърдран. — Засега. Ама накъде ше отидат тия орки сега? Ше се върнат ли обратно в Хилсбрад? Или ше идат нагоре към Столицата? Или ше поемат на север при своите противни другари?

Може би тези думи бяха грешка, защото изведнъж новите му съюзници скочиха на крака.

— Какво каза? — попита гневно елфата. — Какво за севера?

— Че мо’е да се върнат при останалата част от вида си? — повтори Кърдран, объркан.

Тя кимна и сви рамене.

— Разузнавачите ми са видели малка част от Ордата там. Останалите са поели на север покрай горите ни и са продължили към планините. — Той огледа лицата на гостите си. — Не знаехте ли?

Младежът с гладкото лице и магьосникът поклатиха глава, а по-възрастният воин вече ругаеше.

— Било е примамка! — каза той, почти изплювайки думите. — И ние сме се хванали!

— Примамка? — Кърдран се намръщи. — Домът ми беше застрашен. Това не е било просто маневра.

Но Лотар поклати глава.

— Не, заплахата беше истинска — съгласи се той. — Но който и да командва Ордата, е много хитър. Знаел е, че ще ви се притечем на помощ. Отвел е една част от войските си на север и е оставил друга, която да ни забави. Сега е далеч от нас.

— И се е запътил към Куел’Талас! — извика елфската девойка. — Трябва да ги предупредим!

Лотар кимна.

— Веднага ще съберем войските и потегляме напред. Ако се движим бързо…

Но девойката го прекъсна.

— Няма време! — настоя тя. — Ти сам каза, че Ордата вече е далеч. А ние вече сме с цял ден назад! Събирането на воините ще ни забави още повече.

Тя поклати глава.

— Ще отида сама.

— Не — гласът бе тих, но тонът не срещна съпротива.

— Няма да тръгваш сама — каза й Лотар, пренебрегвайки гневния й поглед. — Туралиън, вземи останалата част от кавалерията и половината войски. Поемаш командването. Кадгар, ти ще останеш с него. Искам Алианса да е налице, за да помогнем на защитата на Куел’Талас.

Той се обърна към Кърдран, който го гледаше с удивление. Човекът знаеше как да командва.

— В гората ще има още орки — предупреди го той. — Не можем да рискуваме да минат зад гърба ни или пред нас. Ще останем, докато се уверим, че гората е чиста, и после ще се присъединим към останалите.

Кърдран кимна.

— Благодаря ви за помощта — отвърна официално той. — И когато Хиндерланда е отново в безопасност, аз и воините ми ше ви последваме на север, за да се справим с останалата част от тая Орда.

— Благодаря — Лотар се поклони и после се обърна към елфата, младежа с гладкото лице и магьосника. — Още ли сте тук? Тръгвайте. Всяка пропиляна секунда дава секунда преднина на Ордата до Куел’Талас.

Тримата се поклониха и излязоха от стаята. Кърдран не им завиждаше за задачата — да догонят армия и да се опитат да я изпреварят, за да предупредят елфите за наближаването й. Той просто се надяваше да стигнат навреме.