Приливи на Мрака

Двадесет и две

— Не-е-е!

Викът отекна от устните на Туралиън, докато си проправяше път през тълпата. Той падна на колене до трупа на своя герой, учител и командир. После погледът му се измести върху надвисналия над него орк и нещо в него се пречупи.

Месеци наред Туралиън се бореше с вярата си и особено с един въпрос. Как може Светлината да обединява всички същества, всички души, когато нещо толкова чудовищно и жестоко, и съвършено зло като Ордата броди из този свят? Той не можеше да свърже тези две неща и беше започнал да се съмнява в себе си и ученията на Църквата. Гледаше със завист към Утър и паладините, които раздаваха своята благословия и сияеха устремени, знаейки, че не притежава техните умения.

Но нещо в думите на този орк, този Дуумхамър, го докосна на някакво подсъзнателно ниво и Туралиън се опита да го проследи. „И светът ви ще бъде наш“ — беше иззлорадствал военачалникът на Ордата. „Светът ви“, а не „светът ни“ или дори „този свят“. И това беше отговорът.

Той, разбира се, помнеше за Тъмния портал — Кадгар му беше разказал за него още при първата им среща, когато описваше оркската ярост, и го беше споменавал още няколко пъти след това. Но по някаква причина той така и не бе успял да прозре истината. До сега.

Орките не бяха от този свят. Те бяха чужди на тази планета, чужди на самия план на съществуване тук. Те идваха от друго място и черпеха енергия от демони, които пък бяха чужди за тях. Свещената Светлина наистина обединява всичкия живот и всичко в този свят. Но не и орките, те не са от тук.

И това напълно проясни задачата му. Беше му поверено да утвърждава Светлината и да използва ослепителния й блясък, за да прочисти този свят от всички заплахи, които го грозят, както и да поддържа чистотата й. Орките нямаха място тук. И това значеше, че може да ги заличава напълно безнаказано.

— В името на Светлината, времето ви тук приключи! — извика той и се изправи на крака.

И около него се разля бляскаво сияние — толкова ярко, че орките и хората се извърнаха и прикриха очи.

— Вие не сте от този свят, не сте част от Светлината. Нямате място тук! Изчезнете!

Военачалникът на Ордата се намръщи и отстъпи крачка назад, прикривайки очите си с ръка. Туралиън се възползва от мига и приклекна до тялото на Лотар.

— Иди при Светлината, приятелю — прошепна той и докосна с пръст челото на падналия командир, а сълзите му се сляха с кръвта на мъртвия воин. — Ти заслужи мястото си сред светците и Светлината те зове в любящата си прегръдка.

Аура обгърна цялото тяло, бляскава чисто бяла светлина и на Туралиън му се стори, че чертите на мъртвия му другар леко се смекчават и той изглежда спокоен, дори щастлив. После отново се изправи и сега в ръката си държеше счупения меч.

— А ти, жестоко същество — заяви той, обръщайки се към изумения Дуумхамър. — Ти ще си платиш за престъпленията срещу този свят и хората му!

Дуумхамър явно долови заплахата в тона му, сграбчи чука си с две ръце и замахна да блокира удара, който предусети. Но Туралиън бе стиснал здраво дръжката на счупения меч и засили острието, обгърнато от заслепителен блясък… и потрошеното оръжие се стовари силно върху масивната черна каменна глава на чука, а ударът се разпространи до тежката дървена дръжка и я отскубна от ръцете на орка. Чукът се търколи настрани. В очите на Дуумхамър пламна изумление като осъзна какво се бе случило. Той ги затвори, кимна леко и зачака човекът да довърши удара си.

Но Туралиън обърна острието в последния миг и удари орка с тъпата, вместо с острата страна. От удара Дуумхамър падна на колене и се свлече до Лотар, но Туралиън можа да види, че гърбът на Военачалника все още се повдига и спада.

— Ти ще бъдеш съден за престъпленията си — каза той на изгубилия съзнание орк, а около него светлината все повече се усилваше. — Ще се изправиш в Столицата в окови.

Сега Туралиън вече бе по-ярък от най-светлия ден и всеки орк се извърна настрани, отбягвайки ослепителната светлина.

— Водачите на Алианса ще решат съдбата ти и там ще признаеш пълния си погром.

После се обърна и вдигна поглед този път към останалите орки, които стояха като замръзнали, виждайки как победата на водача им се превръща в шокиращо поражение.

— Но вие няма да имате този късмет — заяви Туралиън, насочвайки потрошения си меч към тях.

Светлина бликна от него, от ръката му, главата му и от очите му. Черната скала около него побеля от силата, която извираше от тялото му.

— Вие ще умрете тук, заедно с останалите от вида ви и този свят ще бъде прочистен от покварата ви завинаги!

След тези думи той се спусна напред, размахвайки яркия като слънце меч и проряза гърлото на първия орк, преди дори да успее да реагира. Звярът се свлече, от гърлото му рукна кръв, а Туралиън го прекрачи и продължи към останалите полузаслепени воини на Ордата.

Това ги освободи от вцепенението и сега орки и хора отново можеха да се движат. Утър и останалите от Сребърната ръка се бяха присъединили към битката, докато Лотар и Дуумхамър се биеха, и сега се спуснаха след другаря си, облени от същата светла аура и се нахвърлиха върху събралите се орки. Войниците на Алианса ги последваха.

Тази битка се оказа изненадващо кратка. Много от орките бяха видели поражението на Дуумхамър и се паникьосаха от падението на водача си. Мнозина избягаха. Други хвърлиха оръжията си и се предадоха — те бяха наредени като пленници и, въпреки намерението си, Туралиън осъзна, че не може да убива невъоръжени пленници, независимо какво са извършили преди това. Много от орките продължиха да се борят, разбира се, но бяха неорганизирани и замаяни и не успяха да издържат на ударите на решителните войници на Алианса.

— Една група, може би от стотина орки, избяга към планина Редридж55 — докладва Кадгар един час след като битката свърши и долината утихна, ако не се брояха стъпките на мъжете, стенанията на ранените и ръмженето на пленниците.

— Добре — отвърна Туралиън.

Той тъкмо късаше едно дълго парче плат от пелерината си, което после уви около кръста си и подпъхна строшения меч на Лотар.

— Организирай няколко отряда и ги проследете, но не бързайте. Информирай водачите. Не искам да ги залавят.

— Но защо?

Туралиън се обърна към другаря си, спомняйки си, че въпреки всичките си умения, магьосникът не е тактик.

— Къде е този Тъмен портал, който води към орките? — попита той.

Кадгар сви рамене.

— Не знаем точно — призна той. — Някъде в блатистия регион.

— А след като Ордата претърпя такива тежки загуби, накъде ще избягат малцината оцелели?

Привидно старият магьосник се усмихна.

— Към дома.

— Точно така — Туралиън се изправи. — А ние ще ги последваме до този портал и ще го унищожим завинаги.

Кадгар кимна и се отправи към лидерите на отрядите, но спря, когато Утър се приближи към тях.

— Няма повече орки, с изключение на тези, които се предадоха — докладва паладинът.

Туралиън кимна.

— Добра работа. Една група е успяла да избяга, но ще ги проследим и ще заловим или избием и тях.

Утър го изгледа внимателно.

— Ти си поел командването — каза спокойно той.

— Явно да.

Туралиън едва сега се замисли за това. Той бе свикнал да дава заповеди на войниците, както по молба на Лотар, така и докато командирът му беше в Хиндерланда с другата част от армията. И сега сви рамене.

— Ако предпочиташ, мога да изпратя ездач на грифон до Лордерон и да попитаме крал Теренас и останалите крале кого биха избрали за командир.

— Няма нужда — каза Кадгар, връщайки се обратно до него. — Ти беше лейтенант на Лотар и негов заместник-командир. Беше ти поверена половината армия, когато разделихме силите. И ти си единственият избор, който ни остава, след като него вече го няма.

Магьосникът се обърна към Утър с гневен поглед, явно с намерението да предизвика възражение. Но за изненада на Туралиън, Утър кимна.

— Така е — потвърди той. — Ти си командир и ние ще те следваме така, както следвахме лорд Лотар.

Той се приближи и сложи приятелски ръка на рамото му.

— И съм особено щастлив да видя, че вярата ти най-накрая изгря, братко.

Комплиментът прозвуча искрено и Туралиън се усмихна, доволен, че е получил одобрението на по-възрастния паладин.

— Благодаря ти, Утър, Носителю на Светлината — отвърна Туралиън и забеляза изумлението на паладина, чувайки новата си титла. — Така ще бъдеш назоваван от тук нататък, в чест на Светлината, която ни донесе в днешния ден.

Утър се поклони, видимо доволен, обърна се и без да каже нищо повече, се запъти обратно към останалите рицари на Сребърната ръка, без съмнение за да им съобщи новите заповеди.

— Помислих, че ще възрази, че поемаш командването — каза тихо Кадгар.

— Той не го иска — отвърна Туралиън, все още загледан в Утър. — Той иска да води, но само като пример. Приема командването на Ордена само защото води паладини.

— А ти? — попита направо приятелят му. — Ти приемаш ли да водиш всички останали?

Туралиън се замисли и сви рамене.

— Нямам чувството, че съм го заслужил, но знам, че Лотар ми гласува доверие. А аз имам доверие в него и преценката му — той кимна и срещна погледа на Кадгар. — А сега да тръгваме след онези орки.

Отне им цяла седмица да достигнат мястото, което Кадгар наричаше Блатото на скръбта. Можеха да се придвижат и по-бързо, но Туралиън предупреди войниците си да не изпреварват орките. Първо трябваше да открият портала. После щяха да атакуват.

Смъртта на Лотар шокира всички, но освен това ги и мотивира. Сега, макар и уморени, мъжете бяха фокусирани, готови и устремени. Всички те бяха приели тежко загубата на командира си и изглеждаха решени да отмъстят за нея. И всички приеха Туралиън да заеме мястото му, особено онези, които го бяха последвали до Куел’Талас и обратно.

Преходът през блатата беше тежък и неприятен, но освен някое и друго промърморване, никой не се оплаква. Разузнавачите им не изпускаха орките от очи и непрекъснато докладваха, позволявайки на войските на Алианса да напредват бавно, без да се опасяват, че могат да се отклонят от целта си. Сред оцелелите орки цареше безпорядък. Всички те се движеха в една посока, но не маршируваха заедно, а просто тичаха или вървяха със своя ритъм до неколцина спътници. Туралиън се надяваше това да не се промени. Той предполагаше, че военачалникът на Ордата, онзи Дуумхамър, е оставил войски и лейтенант, които да пазят портала. Ако този водач се окажеше достатъчно силен, можеше отново да поведе победените орки в яростна битка, заедно с поверените му воини. Туралиън беше предупредил лейтенантите си да държат хората си нащрек, в пълна готовност. Не биваше да допускат, че им предстои по-лесна битка, защото това можеше да коства живота на всички.

Те прекараха още една седмица в блатата, преди накрая да достигнат до едно място, наречено Блек Морас56. Но тук ги чакаше изненада, дори за Кадгар.

— Не разбирам — каза магьосникът и клекна да огледа земята. — Всичко тук трябваше да е блато! Трябваше да е същото, като това, през което газихме досега — влажно, мръсно и смрадливо.

Той потупа червената каменна плоча пред себе си и се намръщи.

— Това определено не е както трябва.

— Изглежда почти вулканично — каза Бран Бронзбиърд, който стоеше до него.

Джуджетата бяха настояли да ги придружат и Туралиън се радваше както на бойния им опит, така и на компанията им. Той хареса двамата братя, които имаха грубовато, но добро настроение и показваха вкус към добрия бой, хубавата бира и красивите жени. Бран определено беше по-ученият от двамата и Кадгар прекара с него няколко вечери в обсъждане на странни текстове, докато останалите си говореха за по-ненаучни неща. Всички джуджета от Айрънфордж бяха експерти по скали и скъпоценни камъни и това, че Бран не можа да разпознае камъка под краката им, бе, меко казано, смущаващо.

— Но не познавам огън, който би могъл да направи нещо такова — допълни той, остъргвайки го с тъпия си нокът. — Или поне не в такъв мащаб.

Червената каменна плоча се простираше докъдето им стигаше погледът.

— Никога не съм виждал подобно нещо.

— За съжаление, аз съм — каза Кадгар и се изправи. — Но не в този свят.

Той замълча и нещо в изражението му показа на другите, че не желае да дава повече обяснения. Мурадин все пак понечи да попита нещо, но брат му го сръчка.

— Знайш ли к’во значи името ти на джуджешкия език, момко? — попита го Бран. — Означава „доверие“.

Магьосникът кимна.

— Ний ти вярваме, момко. Ше ни кажеш, кат’ си готов.

— Е, почти сигурно е свързано с орките — отбеляза Туралиън. — Пък и ще ни е по-лесно да ги следваме по суша, отколкото през блатата, затова на мен тази промяна в пейзажа не ми пречи.

Останалите кимнаха, макар че Кадгар продължаваше да изглежда замислен. Качиха се на конете си и отново потеглиха.

Няколко нощи по-късно Кадгар вдигна поглед от огъня и изведнъж заяви:

— Мисля, че имаме проблем.

Всички се обърнаха към младия-стар магьосник.

— Обсъдих въпроса с други магьосници и мисля, че разбрахме какво е изменило земята тук — каза той. — Причината е Тъмния портал. Самото му присъствие оказва влияние на света ни, започвайки със земята около него. И смятаме, че се разпространява.

— Защо този портал ще причинява подобна промяна? — попита Утър.

Водачът на Сребърната ръка винаги бе изпитвал неудобство в компанията на магьосници и споделяше всеобщото мнение, че магията им е нечестива и вероятно дори демонична, но по време на дългата война се беше научил поне да приема и дори да уважава Кадгар.

Магьосникът поклати глава.

— Трябва да го видя, за да кажа със сигурност — отвърна той. — Но предполагам, че порталът свързва двата свята — нашия и родната земя на орките Дренор, и прави нещо повече от това да служи само за мост. Някак си обединява двата свята, поне от входната си точка.

— И в техния свят има червени скали? — попита Бран.

— Не само — отговори Кадгар. — Преди известно време получих видение от Дренор и това, което видях там, бе едно пусто място, а земята бе почти същата. Там почти не е останал живот, сякаш самата природа е заличена. Може би магията им е покварила цялата земя. Тази поквара се пренася от портала и всеки път, когато орките използват магията си тук, положението се влошава.

— Още една причина да унищожим портала, значи — заяви Туралиън. — И колкото по-бързо, толкова по-добре.

Приятелят му кимна.

— Да, съгласен съм. Колкото по-бързо, толкова по-добре.

Изминаха още три дни, преди разузнавачите да се върнат с новината, че орките са спрели движението си.

— Всичките са се покрили в една широка долина — докладва единият. — А по средата й се намира някаква врата.

Кадгар размени поглед с Туралиън, Утър и братята Бронзбиърд. Това трябва да е Тъмния портал.

— Информирайте хората — каза спокойно Туралиън, изваждайки меча на Лотар с една ръка и повдигайки чука си с другата. — Ще атакуваме веднага.

Кадгар отново се изуми от промяната у приятеля си за последните няколко месеца. Туралиън беше станал по-строг, по-решителен и по-сигурен в себе си. От неопитен младеж се бе превърнал в закален воин и опитен командир. Но след смъртта на Лотар около него се бе появила някаква аура — някакво чувство на спокойствие, мъдрост и дори величественост. Утър и останалите паладини излъчваха нещо подобно, но бяха някак си по-дистанцирани, като че ли стояха над проблемите на този свят. Туралиън изглеждаше много по-земен и по-свързан със заобикалящата го среда. Това бе магия, която Кадгар не познаваше, но уважаваше безусловно. В много отношения бе пълна противоположност на неговата магия, която се изразяваше в контрол на елементите и другите сили. Туралиън не контролираше нищо. Той се отваряше към същите сили и получаваше достъп до тях с по-малко усилия и повече финес от един магьосник.

Войниците бяха готови и всички се заизнизваха напред, водейки конете бавно и внимателно, за да не вдигат шум по твърдия червен камък. Скалата леко се издигна и изведнъж рязко се спусна към една дълбока долина, отсрещните скали около която бяха още по-високи. В центъра на долината, както бе докладвал разузнавачът, се издигаше масивна порта, която не се крепеше на никакви стени или други структури. Стоеше си сама и Кадгар зяпна, когато успя да я види напълно.

Тъмния портал — не можеше да бъде друго — беше висок поне тридесет метра и почти толкова широк, и бе изкован от зеленикавосив камък. От двете му страни бяха изваяни ръбати, завъртени фигури, в основата им имаше намръщени черепи, а по краищата им бяха грубо изсечени два зловещо извити шипа. Централната част започваше с груб орнаментиран ръб, а над него продължаваше изчистена, без други украси. Четири широки стъпала водеха до самия портал, който светеше в зелено и черно и пращеше от енергия. Кадгар го почувства като водовъртеж, който излъчва енергия и някакво странно чувство за далечно разстояние. Той усети как се протяга, прониква в земята и засмуква енергийните й нишки в зиналата си паст.

Орките се суетяха пред портала, сякаш не бяха сигурни какво да правят. Бяха повече от тези, които бяха проследили, и явно Туралиън се бе оказал прав — Дуумхамър е оставил част от хората си да пазят портала. Но войниците на Алианса ги превъзхождаха числено. А орките бяха разпръснати на групи, като че ли вече нямаха причина да бъдат заедно и се бяха скупчили като отделни семейства или ловни хайки. Това не беше армия, а сбор на малки групи.

— Сега! — извика Туралиън и се спусна от ръба на скалата.

Плъзна се по дългия склон и едва не се приземи върху няколкото орки, които седяха накрая. Мечът на Лотар се засили напред и прободе единия орк, докато чукът на Туралиън се стовари върху втори и разби черепа му, отблъсквайки го върху първия, който се освободи от меча и се свлече на земята. Утър и паладините го бяха последвали и обградиха Туралиън, който се изправи и се спусна към следващите орки. Армията на Алианса бе плътно зад тях.

Кадгар знаеше, че не е толкова добър с оръжие, колкото с магията си и остана на ръба на скалата заедно с останалите магьосници. Битката беше бърза и решителна. Лотар и Туралиън бяха сплотили войските на Алианса в една мощна единна сила и сега те се биеха като един — всички мъже обединяваха усилия за една обща цел. Копиеносците отбраняваха воините с мечове и секири, а стрелците наблюдаваха всички и при нужда помагаха от разстояние. Орките бяха твърде дезорганизирани и всяка група се бореше поотделно. Това улесни Туралиън, който насочваше хората си към една група и после към друга група орки и или ги избиваха, или ги пленяваха.

Последователно той напредваше през долината, покосявайки орк след орк, и колкото биваха оковавани във вериги, толкова оставаха да лежат мъртви на земята. През това време голяма част от орки, рицари на смъртта и други бяха избягали през портала, вместо да останат, за да срещнат смъртта си или да бъдат пленени. Само една малка раздробена група остана да помага на орките, предпочели да избягат.

Накрая Туралиън стигна до самите стъпалата към портала. Двама едри мускулести орки стояха на най-горното стъпало и размахваха огромни, назъбени секири. Навсякъде по тях — косите, носовете, ушите, веждите, както и от броните им висяха различни медали и кости, а косите им бяха вдигнати под формата на къси тъмни шипове, сякаш също бяха оръжие. Единият имаше окървавени превръзки около крака и лявото си рамо. Въпреки това и двамата изглеждаха уверени и устремени към победа, очевидно равнодушни към погрома на водача си.

— Изправяш се пред Ренд и Мейм Блекхенд от клана Блек Туут Грин — извика единият и после и двамата слязоха едно стъпало надолу към Туралиън. — Баща ни, Блекхенд, поведе Ордата, преди онзи новобранец Дуумхамър да го убие несправедливо. Сега и него го няма, но ние ще възродим Ордата. Тя ще стане още по-голяма и ще ви затрием от този свят!

— Не мисля така — отвърна Туралиън, а думите му отекнаха в долината.

На фона на завихрената енергия в портала той засия в ярко, дребно, но пронизващо бяло.

— Водачът ви е пленен, армията ви е унищожена, клановете ви са разединени, а останалите от Ордата ви са тук и са обградени — той вдигна меча и чука си. — Елате ми, ако смеете. Или се обръщайте и бягайте обратно във вашия свят и не смейте повече да връщате!

Нападката имаше ефект и двамата братя се спуснаха към Туралиън със зловещи бойни викове. Но младият паладин и отскоро командир не потрепна. Той бързо отстъпи и замахна силно с меча и чука си, поваляйки и двамата орки на земята. После се приближи и вдигна оръжията си, прихващайки и двамата орки за брадичките. Този от ляво се изправи тежко, макар и зашеметен, но брат му се олюля, а от раната под брадичката му рукна кръв.

Кадгар гледаше как двамата орки изреваха и се нахвърлиха отново върху Туралиън, но атаките им бяха още по-тромави, по-диви и паладинът ги избегна лесно, провирайки се рязко напред между тях. Докато преминаваше ги удари в стомаха и те се превиха. После ги изрита в гръб и ги засили напред през рампата върху каменния под. Той бе точно зад тях, а оръжията му свистяха във въздуха. Но братята не бяха сами.

— Братя, елате! — изрева единият орк. — Убийте човека!

Още двама орки се впуснаха в битката, предоставяйки място на братята Блекхенд да се оттеглят. Те продължиха да замахват към хората, които се спуснаха към тях, но Кадгар можеше да види, че нападат с неохота. Явно бяха преосмислили шансовете си. Сред войниците на Алианса, приближаващи портала, се образува пролука и братята орки се възползваха от нея и побягнаха. Шепа техни събратя последваха примера им. Но Туралиън беше твърде зает да ги гони. Много орки останаха да се бият, а някои от тях дори започнаха да плюят и проклинат бягащите Блекхенд. А двамата, които заеха мястото на братята, все още тормозеха Туралиън.

— Р-р-ааа! — изрева единият от тях, замахвайки със секирата си.

Туралиън блокира удара с чука си, отблъсна тежкото оркско оръжие настрани и го прониза със счупения си меч. Острието премина през бронята и плътта и се вряза надълбоко в корема на орка. Той изпусна оръжието си и се скова, задъха се и стисна с ръце окървавеното острие, но после се свлече на земята с широко отворени, невиждащи вече очи.

— Умри! — извика другият орк и се нахвърли върху Туралиън.

Но паладинът бързо извади меча от трупа на първия орк и веднага замахна с назъбеното му острие към гърлото му. Това не бе достатъчно да спре атакуващия воин, но Туралиън отблъсна удара от секирата му с чука си и замахна отново. Тежкият чук се стовари право върху главата на орка. Ударът явно е бил страшен, защото оркският воин се строполи, от потрошената му глава рукна кръв и той повече не помръдна.

За миг Туралиън сведе поглед към падналите орки и вдигна очи към братята Блекхенд, които изчезваха в далечния край на долината. После погледна към ръба на скалата, където стоеше Кадгар.

— Направи го! — извика паладинът, сочейки с меча на Лотар към портала. — Унищожи го!

— Отдръпни се! — извика Кадгар. — Не знам какво ще стане!

Той едва забеляза кимането на приятеля си, който бързо се отдалечи от масивната каменна структура. Магьосникът и елфските му другари се концентрираха върху портала.

Той почувства силата му и връзката му с този свят и Дренор, и рифта, който бе създал между тях. Той помисли, че рифтът просто ще погълне магията им. А самите светове бяха прекалено големи и мощни, за да им повлияе, особено едновременно. Затова оставаше само порталът. Колкото и да беше мощен, камъкът си бе камък. А камъкът може да се разбие.

Кадгар се концентрира и призова силата си, изпълвайки се с магическа мощ. В тази земя нямаше много сила, но самият Тъмен портал предоставяше изобилие от енергия и нямаше никакви прегради или защити, които да попречат на магьосниците да я използват за нуждите си. Затова Кадгар и другите магьосници започнаха да източват енергията на портала, а после елфите я прехвърлиха на Кадгар. Косата му се изправи, а около лицето и ръцете му запращя енергия. Около него засвистя вятър и като че ли му се привидя светкавица, но това може и да е било просто енергията, която проблясваше пред очите му. Той само се надяваше да е достатъчна.

Кадгар се обърна към Тъмния портал, затвори очи и разпери широко ръце, обръщайки дланите си нагоре. Събра цялата енергия, която бе абсорбирал, и я завихри в нещо като мистично кълбо, което увисна във въздуха, запулсира и заблестя пред очите му. Той почувства кълбото, усети как тупти и колко свободно бе оформено. Идеално. Кадгар насочи сетивата си към портала и енергиите там и се изравни с местоположението му.

И накрая отвори очи. И плесна силно с ръце, обръщайки дланите си в последния миг. Енергийното кълбо се стрелна напред, издължи се и се трансформира в нещо, наподобяващо дълго, остро копие. Копието премина през центъра на портала, енергиите му се разпръснаха по целия Тъмен портал и каменните плочи, които изграждаха страните му. Експлозията разлюля повечето войници на Алианса и много от останалите орки, а самият Кадгар едва се задържа на крака. Но тежкият трегер и четвъртитите колони на портала се взривиха. За късмет на близко стоящите воини на Алианса, експлозията изхвърли по-големите каменни късове в дълбините на портала.

После самият портал изчезна, а завихрените му цветове бяха заменени от празно пространство. И Кадгар усети как светът отново може да поеме дъх, след като връзката му с Дренор бе пречупена, привличането на умиращия свят изчезна и природата отново можеше да се възроди.

Магьосникът погледна надолу и видя как Туралиън се изправя на крака. Паладинът бе покрит с камъчета и пръст, но изглеждаше невредим, и дори се усмихна широко към Кадгар, избърсвайки прахта от очите и лицето си.

— Не мисля, че ще могат да го използват отново — извика той и двамата се засмяха с дълбоко чувство на облекчение.

Войната свърши. Алианса победи. Светът им бе в безопасност.