Приливи на Мрака

Дванадесет

— По-бързо, по дяволите! Движете се по-бързо! — Алериа удари бедрото си с юмрук, сякаш с това можеше да накара войските да забързат крачка.

Известно време тя вървя редом с тях, но после избърза, защото не можеше да понася бавния им ход. За няколко минути тя задмина дългата редица от мъже и настигна кавалерията. Автоматично се огледа наоколо, търсейки ниския русокос мъж в челната редица. Ето там!

— Трябва да побързаме — заяви тя на Туралиън, шмугна се между конете и се намести до него.

Младият паладин се сепна и се изчерви, но точно сега тя не можа да изпита обичайното удоволствие от реакцията му. Нямаше време за подобни глупости!

— Движим се възможно най-бързо — отвърна спокойно той, но тя забеляза, че той се обърна назад и все пак даде знак на останалите да увеличат темпото. — Знаеш, че хората ни не притежават вашата скорост. А и армията винаги се придвижва по-бавно, отколкото отделни хора.

— Тогава ще отида сама, както трябваше да направя от самото начало — настоя тя, приготвяйки се да се затича напред.

— Не!

Нещо в гласа му я спря и тя изруга под нос. Защо не можеше да му противоречи? Той не притежаваше силното присъствие на Лотар, а и тя съдействаше на Алианса по собствена воля, без да се подчинява на нечии заповеди. И все пак, когато той й заповядаше нещо, тя не можеше да му откаже. Но това не значеше, че не може да спори.

— Пусни ме! — настоя тя. — Трябва да ги предупредя!

Сърцето й се сви при мисълта за сестрите й, приятелите и роднините, които можеше да бъдат хванати от Ордата неподготвени.

— Ще ги предупредим — увери я Туралиън и тя долови решителността в гласа му. — И ще им помогнем да се изправят срещу Ордата. Но, ако тръгнеш сама, ще те хванат и убият, и това… няма да е от полза за никого.

Думите му прозвучаха така, сякаш искаше да каже нещо друго и тя почувства странен прилив на… Радост ли беше? Но нямаше време да се замисля за това.

— Аз съм елф и рейнджър! — продължи да настоява тя. — Мога да изчезна сред дърветата! Никой няма да ме открие!

— Нито дори горски трол ли?

Тя се обърна и се вторачи в магьосника, който яздеше от другата страна на Туралиън.

— Защото ние знаем, че те се движат с орките — продължи той. — И знаем, че те са почти толкова умели в гората, колкото и вие.

— Почти, може би — призна тя. — Но аз съм по-добра.

— Никой не го отрича — съгласи се дипломатично Кадгар, макар че тя усещаше усмивката, напираща под спокойното му изражение. — Но не знаем колко от тях са някъде там, между нас и дома ти. А десетина от тях биха компенсирали блестящите ти способности.

Алериа отново изруга. Той, разбира се, беше прав. И тя го знаеше. Но това не я спря да се затича с пълна сила, без да се замисля за потенциалните заплахи. Тя беше виждала Ордата и знаеше на какво е способна. Познаваше опасността, която представляваше. И сега маршируваше към дома й! А хората й не подозираха за грозящата ги опасност!

— Просто ги накарайте да побързат! — отсече тя и се втурна напред, за да огледа прохода.

Донякъде се надяваше да срещне някой трол или орк, но знаеше, че са все още твърде надалеч, за да ги види. Ордата имаше значителна преднина и, ако тези човеци не започнеха да се движат по-бързо от охлюви, тя щеше и да се увеличи!

— Притеснена е — каза тихо Кадгар, докато гледаха как Алериа изчезва от погледа им.

— Знам — отвърна Туралиън. — И не я виня. Аз също бих се притеснявал, ако Ордата се бе насочила към дома ми. Бях притеснен, когато мислехме, че ще поеме към Столицата, а това е най-близкото място, което мога да нарека дом за последните десетина години.

Той въздъхна.

— Освен това тя разполага само с половината армия на Алианса. И само с мен, за да я водя.

— Престани да се подценяваш — предупреди го приятелят му. — Ти си добър командир и благороден паладин, един от Сребърната ръка, най-добрият в Лордерон. Тя има късмет, че е попаднала на теб.

Туралиън се усмихна на другаря си с благодарност за подкрепата. Щеше му се само да можеше да му повярва. О-о, той знаеше, че е добър в битка. Беше получил достатъчно добро обучение и първият сблъсък с Ордата доказа, че може да го приложи на практика. Но водач? Преди тази война не му се беше налагало да води нищо, нито дори молитви. Какво разбираше той от водачество?

Наистина, като момче беше доста буден и често измисляше игрите, които играеше с приятелите си. Дори командваше някоя от измислените армии, когато играеха на война. Но, когато пое по духовния път, всичко се промени. Той започна да получава заповеди от висшестоящите свещеници, а по-късно, когато беше представен на Архиепископ Фейол, започна да следва и неговите инструкции. След като стана един от първите паладини, той попадна под ръководството на Утър, както всъщност и всички останали… Утър имаше силен характер и не допускаше конфликти. Той бе и най-възрастният от всички, а беше и най-близък с архиепископа.

Туралиън се изненада, когато Лотар не го избра за свой лейтенант. Но вероятно бе предусетил, че набожността на по-възрастния паладин може да му попречи да контактува с по-малко духовните войници. Туралиън остана шокиран и поласкан, когато бе удостоен с такъв ранг, и продължаваше да се чуди с какво толкова го е заслужил. Ако изобщо го бе заслужил.

Лотар явно мислеше така. А Първия рицар на Стормуинд притежаваше достатъчно опит и мъдрост, за да изгради подобно мнение. Той беше изключителен воин и невероятен водач, беше човек, когото хората следваха с охота, човек, който получаваше уважение и подчинение от всеки, когото срещнеше. Войниците на Алианса вече бяха започнали да го наричат „Лъва на Азерот“47, заради образа на лъв, който проблясваше върху щита му в битката с орките при Хилсбрад. Туралиън се чудеше дали притежава дори частица от неговото присъствие. Чудеше се и дали притежава частица от набожността на Утър… и от вярата му и силата, която му даваше тя.

Туралиън, разбира се, вярваше в Свещената Светлина. Вярваше в нея още от дете, а службата му в духовенството го доближи още повече до славната й същност. Но никога не я беше усещал директно, не и в пълна сила, а само под формата на кратки проблясъци или като поток върху някой друг. А след като видя Ордата и се сблъска с орките лице в лице, той усети, че вярата му е отслабнала повече от всякога.

Все пак Свещената Светлина присъстваше у всяко живо същество, във всяко сърце и душа. Тя беше навсякъде, беше енергията, която свързва всички съзнателни същества в едно цяло. Но Ордата беше ужасна, чудовищна. Оките вършеха неща, които никое разумно същество не бе способно да извърши… ужасяващи неща. Те наистина не можеха да бъдат спасени. И можеха ли тези същества да бъдат част от Светлината? Как можеше това брилянтно сияние, Светлината, да съществува в такъв пълен мрак? И, ако наистина можеше, какво говореше това за силата й? Че чистотата й може да бъде подчинена по такъв начин? Но, ако не можеше, ако Ордата не беше част от Светлината, значи тя не е универсална, както беше учил Туралиън. И какво говореше това за присъствието и силата й? И за връзката между всички същества?

Той не знаеше. И това беше проблемът. Вярата му беше сериозно разклатена. Той се бе опитал да се моли след сблъсъка с Ордата, но произнасяше само празни думи, които не идваха от сърцето му. А без пълното му отдаване, думите не значеха нищо, не постигаха нищо. Туралиън знаеше, че останалите паладини можеха да дават благословията си на войниците, можеха дори да лекуват рани с едно докосване. Но той не можеше. Не беше сигурен дали някога е притежавал подобни умения, но определено не разполагаше с тях сега. И се чудеше дали някога ще ги придобие.

— Отново се умълча — Кадгар се наведе по-близо и го смушка с ръка. — Не се замисляй толкова, да не паднеш от седлото!

Тонът му беше приятелски и леко загрижен и Туралиън се принуди да се усмихне на шегата му.

— Добре съм — увери той привидно стария магьосник. — Просто обмислях следващия ни ход.

— Какво имаш предвид? — Кадгар се обърна назад към маршируващите след тях войски. — Справяш се добре. Продължавай да водиш хората, не губи излишно време и се моли да настигнем Ордата, преди да успее да нанесе прекалено много щети.

— Знам — Туралиън се намръщи. — Просто ми се искаше да намерим начин да ги изпреварим и да стигнем до Куел’Талас преди тях. Може би Алериа е права… може би трябваше да я пусна да тръгне напред. Но, ако я хванат, ако нещо се случи с нея… — гласът му заглъхна и той погледна към Кадгар, който открито му се хилеше насреща. — Какво?

— О, нищо — отвърна засмяно другарят му. — Но, ако си толкова загрижен за всеки един войник, по-добре да се отказваме още сега, защото май не би посмял да изпратиш някого на война от страх да не се нарани.

Туралиън замахна силно към магьосника, но той се наведе и избегна удара, без да спира да се смее. После продължиха напред, следвани от армията си.

— Почти стигнахме — обърна се Туралиън към Алериа, която обикаляше около коня му, сякаш той стоеше на едно място.

— Знам! — сопна се тя, без дори да вдига поглед към него. — Това е моят дом, помниш ли? Познавам околността по-добре от теб!

Туралиън въздъхна. Последните две седмици бяха твърде дълги. Воденето на армия не беше лесно, макар че вече имаше опит с подобни неща. Разликата беше в това, че преди Лотар носеше отговорност за крайните решения. Този път Туралиън трябваше да решава и това добави достатъчно тежест, която да го лиши от сън почти всяка нощ. А сега и Алериа беше тук. Всички елфи бяха под напрежение през целия път, притеснени от това, което може би се случва в Куел’Талас. Но останалите си мълчаха, знаейки, че опасенията им могат само да увеличат стреса и вероятно да ги забавят още повече. Но не и Алериа. Тя оспорваше всяко негово решение през целия път — защо минаваха през една долина, а не през друга; защо палят огньове, а не се хранят и спят на студено; защо спират на здрачаване, а не продължават да маршируват през нощта. Туралиън бе достатъчно изнервен от поемането на командването, а постоянното мрънкане на Алериа утежняваше положението му десетократно. Той имаше чувството, че се намира под непрестанно наблюдение и с всяко следващо решение печелеше все повече недоволство от нейна страна.

— Скоро ще стигнем подножието на предпланината — напомни й той. — Оттам ще можем да видим границите на Куел’Талас. Тогава ще разберем докъде е стигнала Ордата. Може да са се забавили в планините и още да не са достигнали дома ти.

Това поне бе едно положително предположение. Лотар беше убедил джуджетата Уайлдхамър да изпратят вестоносец до Алтерак. Той трябваше да занесе заповеди до Адмирал Праудмуър, който беше закотвил няколко от корабите си до езерото Дароумиър. Щом получи заповедите, Праудмуър изпрати корабите си надолу по реката. Малко под Стромгард се срещнаха с Туралиън и армията и натовариха войниците. После поеха нагоре по реката към планините, вместо да минават през тях, както беше направила Ордата. И това им беше спестило доста време. Туралиън се надяваше да е достатъчно. Той предпочиташе да плава директно към Куел’Талас, но Алериа го беше уверила, че това е невъзможно. Нейният вид никога не би допуснал човешки кораби в своята част от реката. Затова те бяха принудени да слязат близо до Стратхолм и да продължат от там пеша.

— Щом видим гората, продължавам сама — предупреди го Алериа. — Не се опитвай да ме спреш.

— Не искам да те спирам — отвърна Туралиън, доволен от леката усмивка, която се прокрадна по устните й, последвана от изненаданото й изражение. — Искам ти и рейнджърите да откриете хората си и да ги предупредите — напомни й той. — Просто не исках да се натъкнеш на цялата Орда по пътя към дома. Но сега сме достатъчно близо и дори орките вече да са стигнали там, ще можем да им отвлечем вниманието. Това ще ти даде време да се промъкнеш при своите. После ще можете да ги атакувате в гръб, а ние ще ги посрещнем челно и така ще заклещим Ордата между двете ни армии.

Алериа кимна. Тя вдигна очи към него, за пръв път замълча и постави ръка върху крака му. Туралиън почувства допира като топлина от малко слънце, която накара кръвта му да закипи, а краката му да изтръпнат.

— Благодаря ти — каза тихо тя.

Той кимна, без да може да продума. Един от рейнджърите прекъсна момента, появявайки се внезапно до тях.

— Краят на хълмовете е точно пред нас — каза им бързо той. — Виждам дърветата!

Алериа погледна към Туралиън, който кимна, радостен, че поне веднъж поиска разрешението му. Тя се обърна и се втурна напред, следвана от другия рейнджър. Но не стигна далеч. Двамата елфи застинаха на място, като ударени от гръм. После Алериа изрева, а звукът бе изпълнен с такава мъка, каквато Туралиън не бе чувал досега.

— В името на Светлината!

Той пришпори коня си в галоп и се спусна към нея. И после замръзна, дръпна юздите и спря, виждайки какво ги бе разстроило толкова. Предпланинските хълмове наистина свършваха и пред тях се простираше величествената гора на Куел’Талас, домът на висшите елфи. Високите й дървета се поклащаха леко, сякаш танцуваха на тиха музика, а тежките им клони хвърляха дебели сенки върху земята, сенки, които носеха по-скоро успокоение, отколкото лошо предчувствие. Гледката беше красива, изпълнена със спокойствие и тихо величие.

Но то бе нарушена единствено от гъстите облаци сив дим, който се издигаше от няколко места сред гората, както и от едно място извън нея, малко на запад от тях. Туралиън присви очи и забеляза тъмните фигури, които гъмжаха сред дърветата и огромните пролуки в зеления покров около тях. Освен това успя да види огромните огнени езици около някакви дебели неща в откритите пространства, както и мириса на горящо зелено дърво, който едва не го задуши. Ордата все пак ги беше изпреварила. И сега гореше Куел’Талас.

— Трябва да ги спрем! — извика Алериа и се обърна към Туралиън. — Трябва да ги спрем!

— Ще го направим — отвърна той.

Той се загледа отново, уверявайки се в това, което вижда, и се обърна към глашатая зад себе си.

— Информирай водачите на отряди — заяви той. — Ще се насочим на север към хълмовете, докато се изравним с орките. После атакуваме от засада. Предупреди хората да съберат колкото се може повече вода и няколко отряда да се заемат с гасенето на огньовете. Не искаме да ни затрупат горящи дървета.

Глашатаят кимна, отдаде чест и препусна коня си обратно към армията. Туралиън вече се беше обърнал към Кадгар.

— Можеш ли да направиш нещо за огньовете? — попита той.

Другарят му се усмихна.

— Какво ще кажеш за една буря?

— Стига да не подпалиш други дървета — отвърна Туралиън и се обърна към елфата. — Алериа.

Тя не отговори, а остана взряна в пушека, който се носеше покрай лицето й.

— Алериа!

Сега тя се сепна и се обърна към него.

— Събери рейнджърите и тръгвайте. Тръгвайте! Събратята ти сигурно вече се бият с орките някъде из гората. Открий ги и им кажи, че сме тук. Трябва да координираме действията си или Ордата ще разбие хората ти сред дърветата и после ще залее и нас.

Тя се вторачи в него, кимайки, но все още в шок.

— Сега! — сопна се той, съжалявайки, че се наложи да й повиши тон, но знаеше, че това е единственият начин да го чуе. — Или няма да можеш да стигнеш до дърветата достатъчно бързо?

Това, както се и надяваше, му спечели остър гневен поглед, и тя му се озъби, но извърна глава. След няколко бързи думи към останалите елфи и едно рязко подръпване и наместване на лъка на гърба й, тя се изстреля напред към гората като стрела. Останалите рейнджъри я последваха и не след дълго достигнаха гората и се изгубиха сред дърветата.

— Нека Светлината те пази — прошепна Туралиън, загледан към мястото, където елфите се скриха от поглед.

— Нека пази всички нас — каза мрачно Кадгар. — Със сигурност ще имаме нужда от нея.