Преследвачът

8

— Това брат ти ли е? — възкликна с любопитство Вайолет, а мелодичният й глас се извиси. — Онзи, който…

— Не! — Размахах енергично ръка пред лицето си, сякаш отпъждах абсурден въпрос. — Стар приятел — излъгах. Ударите на сърцето ми отекваха глухо в гърдите ми. Въпреки че усърдно го търсех през целия следобед, за мен беше шок да се озова отново лице в лице с Деймън след всички тези години.

— О, да, двамата със Стефан се познаваме отдавна — изрече с цинична нотка брат ми. — Всъщност понякога дори си мисля, че бих умрял заради него.

Размърдах се притеснено, докато го оглеждах преценяващо, съзнавайки, че Вайолет стои до мен. Изучавах го внимателно, отбелязвайки всяка подробност от външността му.

Той не бе остарял. Нелепо заключение, но беше първото, което ми хрумна. Разбира се, аз също не бях, но в същото време толкова бях свикнал да виждам лицето си в огледалото всяка сутрин, че рече не ми се струваше забележително, а само част от съществуването ми. Но да видя Деймън със свежо и гладко лице, както в нощта, когато и двамата умряхме, беше разтърсващо.

Ала при по-внимателно вглеждане се забелязваше разлика. Очите му се бяха променили. Някак си изглеждаха по-тъмни, пълни с тайни, ужаси и смърт. Кой знаеше какво бе правил през изминалите двайсет години? Ако беше подобно на това, което вършеше в Лондон, значи е създавал доста работа за местните служби на реда и закона.

— Изглеждаш добре — отбеляза Деймън, все едно бяхме съседи, натъкнали се случайно един на друг на градския площад, а не двама братя, които се бяха видели за последен път преди две десетилетия от другата страна на океана.

— Както и ти — признах аз. Тъмната му коса бе пригладена назад, носеше скъп костюм с копринена вратовръзка, завързана елегантно около врата.

— А коя е тази прелестна дама? — попита Деймън, като протегна ръката си към Вайолет.

— Не те интерес…

— Аз съм Вайолет Бърнс — прекъсна ме с поклон и пламнало лице моята спътница, докато Деймън поемаше ръката й и я поднасяше към устните си.

— Очарователно. Деймън де Сангуе — представи се. Непринуденият маниер, с който езикът му произнесе фалшивото име, ме накара да се намръщя. Но забелязах, че той бе изоставил предвзетия си италиански акцент, който използваше в Ню Йорк. — И какво правите тук?

— Ние тъкмо си тръгвахме…

— Не! — възкликна Вайолет. — Моля те, нека останем. Хотелът ни е съвсем наблизо, отседнали сме в „Къмбърланд“ — обясни тя на Деймън, примигвайки кокетно, сякаш се опитваше да го очарова. — Ние търсим сестра ми — додаде, а гласът й заглъхна, когато върху лицето на Деймън бавно се изписа шокирано изражение заради избора ни на хотел.

— „Къмбърланд“? — възкликна той и стомахът ми се сви. Последното, което исках, бе той да знае името на хотела ни. — Не се ли движиш сред висшите кръгове, Стефан?

Никакви игри повече, изрекох под нос. Вече сме прекалено стари за това.

Никога няма да надживея страстта си към игрите, отвърна Деймън, без да движи устните си.

Само не я наранявай, процедих през стиснатите си зъби. Деймън не каза нищо, а само поклати леко глава — жест, който ми бе невъзможно да разгадая. Вайолет продължаваше да го зяпа прехласнато. Типично. Брат ми винаги привличаше вниманието на жените. Точно в този момент висока, красива жена, облечена в тъмносиня копринена рокля, с изкуствени мигли, се приближи с царствена и плавна походка към него, с две чаши шампанско в ръце. Забелязах, че около шията й бе завързан копринен шал със златни нишки. Бях сигурен, че ако го свали, ще видя върху врата й две малки дупчици, оставени от кучешките зъби на брат ми. Деймън забеляза погледа ми, повдигна вежди и се подсмихна самодоволно. Вайолет ахна.

— Шарлот Дюмон! — изписка и плесна радостно с ръце. Усмихнах й се, доволен, че поне тя бе гледала внимателно представлението. Не можех да повярвам, че бях оставил толкова очебийна следа да се изплъзне между пръстите ми.

— Ами, да, така се казвам — рече Шарлот и се изкиска, докато подаваше високата тънка чаша с шампанско на Деймън. — Не бива да те оставям дори за миг! — Потупа го игриво по ръката. — Всеки път, когато се отдалеча за малко и после се върна, намирам цяла тълпа да си припада от възторг около теб. А се предполага, че от нас двамата аз съм звездата! — нацупи се актрисата.

— Не се тревожи, скъпа — успокои я Деймън и толкова нежно положи ръка върху рамото й, че ме изненада. Наистина ли харесваше тази жена или просто я използваше заради парите и положението й? — Това е един мой стар приятел, Стефан… ако това е името, с което се наричаш понастоящем?

— Стефан Пайн, а това приятелката ми Вайолет — обясних, поемайки изящната ръка на Шарлот и поднасяйки я към устните си за целувка.

— Аз съм актриса. От Америка — оповести изненадващо Вайолет, като се опита да имитира американски акцент и направи дълбок поклон.

— Така ли? — попита остро Шарлот, опитвайки се да определи дали Вайолет може да й е съперница.

— Е, бих искала да бъда — смънка Вайолет, явно осъзнала, че заявлението й няма да й спечели благосклонността на Шарлот. — Както би искала и сестра ми. Кора Бърнс. Познавате ли я?

Изражението на Шарлот леко се смекчи.

— Кора… името ми звучи познато — промърмори и дръпна ръкава на ризата на Деймън. — Познаваме ли Кора, любими?

Деймън завъртя очи.

— Сякаш мога да запомня всички, с които се срещаме. За това са светските страници, нали? Ако някой фигурира там, значи го познавам. Ако ли не, тогава не ми е известен.

— Е, ако я срещнете, моля ви, предайте й, че сестра й я търси — каза Вайолет колебливо. Изпитах огромно облекчение. Шарлот явно бе чувала името на Кора. Може би все пак Кора бе заминала с някой театрален режисьор.

— Името не ми говори нищо, съжалявам — сви рамене Деймън.

— Няма нищо — промълви Вайолет тъжно. — Исках само тя да знае, че я търся.

— Като говорим за търсене — рече весело Шарлот, нарушавайки настъпилото мълчание, — мисля, че имам нужда от още една чаша шампанско. — По време на краткия ни разговор тя вече бе пресушила чашата си. — Искаш ли да дойдеш с мен да потърсим заедно бюфета? И може би, ако имаш късмет, ще те представя на господин Макинтош, режисьора на нашето малко представление. Сестра ти не е единствената, която може да бъде актриса.

Очите на Вайолет блестяха, когато двете момичета се запътиха към вихрушката от гуляйджии. Деймън ги наблюдаваше със слисано изражение.

— Жени! — възкликна, когато вече се бяха отдалечили достатъчно, за да не могат да ни чуят. — Не можем да живеем с тях, но не можем и без тях, прав ли съм? Натякванията, комплиментите, възторзите… нищо чудно, че хората се състаряват толкова бързо — заключи той и пресуши шампанското си на един дъх.

— Е, явно имаш стабилен източник на хранене — отбелязах мрачно. Дали изборът на жени на Деймън бе разпалил гнева на Клаус? Или нещо друго? Каквото и да беше, щях да се държа любезно, докато не стигна до дъното на цялата история.

— О, да. Тя ми върши добра работа, макар че кръвта й доста често има вкус на алкохол. Страхотно е преди дълга нощ на забавление, но трябва да внимавам да не прекаля — подхвърли Деймън нехайно, сякаш обсъждахме нова верига ресторанти. — А ти? Дали на средна възраст отново си се върнал към човешката кръв? Само не ми казвай, че още се задоволяваш с катерици и зайци! — избухна в смях брат ми.

— Не говоря за Шарлот — срязах го, подминавайки подигравката му. — И съм тук, за да те спра. Държиш се глупаво и небрежно и ще пострадаш. Какво изобщо правиш тук?

— Тук съм заради времето — върна ми го саркастично Деймън. — Нима се нуждая от причина? Може би съм решил да посетя нови места. Америка е твърде малка. Тук има всякакви развлечения.

— Какви развлечения? — попитах многозначително.

Деймън отново се усмихна, разкривайки снежнобелите си зъби.

— Знаеш какви, обичайните, които съпътстват околосветските пътешествия: да се запознаеш с нови хора, да опиташ непознати кухни…

— Да опиташ убийство? — изсъсках, снижавайки глас, за да не ме чуе никой.

По лицето на Деймън премина сянка на смущение, последвана от продължителен, глух смях.

— О, имаш предвид онази глупост с Джак Изкормвача? Моля те. Не ме ли познаваш достатъчно добре? — попита Деймън, когато най-после спря да се смее.

— Познавам те достатъчно добре — стиснах челюсти аз. — И зная колко много обичаш да привличаш вниманието. Това са лоши новини за теб.

— Никои новини не са лоши за мен — прозина се Деймън, сякаш разговорът го отегчаваше. — Е, както знаеш, братко, винаги съм ненавиждал гатанките и не понасям истерията. По-скоро бих убивал дискретно.

— Значи напоследък не си убил никого? — попитах, докато погледът ми се стрелкаше из стаята, за да се уверя, че никой не ни слуша. Никой не ни обръщаше внимание. Веселяците наоколо бяха прекалено заети да пият и да се смеят, за да им направи впечатление напрегнатия ни разговор в сенките.

— Не! — избухна раздразнено Деймън. — Забавлявам се твърде много с моята порочна кралица на сцената. И искам да те уверя, че тя наистина е порочна — натърти той, като помръдна многозначително вежди.

— Добре — отсякох. Нямах намерение да доставя на Деймън удоволствието да слушам за подвизите му. — Но убийствата…

— … са извършени от някой глупав човек, който рано или късно ще бъде заловен — сви рамене Деймън.

— Не — поклатих глава и накратко му разказах какво бях видял: кървавото послание „САЛВАТОРЕ — ЩЕ СИ ОТМЪСТЯ“ в Дътфийлд Парк.

— Е, и? — попита Деймън, почти без да трепне.

— Мисля, че може да е Клаус — отвърнах рязко, раздразнен, че трябва да обяснявам нещо толкова очевидно за мен. — Кой друг пише кървави послания и знае имената ни?

Очите на Деймън се разшириха леко, но само след миг лицето му отново доби доволното си, лениво изражение.

— Това ли е следата ти? — попита той. — Защото всеки би могъл да го напише. Не ми се иска да наранявам егото ти, Стефан, но ние не сме единствените Салваторе на земята. Това дори би могло да е името на някое от онези момичета в Уайтчапъл. Не ме интересува. И разбира се, че убиецът, който и да е той, ще използва кръв, за да пише. Мастило и хартия не биха могли да имат същия страховит ефект — въздъхна брат ми и погледна към бара, където Вайолет и Шарлот надигаха чашите си с шампанско и се кискаха. — А сега, ако ме извиниш, имам нужда от питие. Ела с мен, братко. Да отпразнуваме срещата ни — покани ме Деймън и си запроправя път през тълпата. Държеше се така, все едно му бях казал някаква шега. Не го ли бе грижа, че някакъв луд вампир вилнееше на воля? Вероятно от Древните? Не се ли притесняваше, че ние можеше да сме набелязана мишена за убийство?

Очевидно не. Почти на всяка крачка го спираха почитателки: момичетата, които разпознах като участнички в хора, дребен мъж с огромна гъста бяла брада, който изглежда беше шивачът на театъра, широкоплещест мъж със златни копчета за ръкавели и цилиндър, за когото предположих, че е един от директорите на театъра. Опитах се да му задам няколко незначителни въпроса, за да разбера дали има някаква връзка с Кора, но знаех, че това не е търсеният от мен мъж. Имаше силен британски акцент и тъмна коса. Изобщо не отговаряше на описанието на Елайза. Всеки път, когато Деймън се спираше, се смееше и шегуваше, чукаше чашата си, сипеше комплименти. Бях длъжен да му го призная — външно Деймън не беше нищо друго, освен съвършения джентълмен.

— Виждаш ли колко добре се държа? — попита ме той, когато най-сетне стигнахме до бара и барманът ни предложи две чаши шампанско.

— Като същински светец — отвърнах. Чувствах се странно да бъда на светско събиране с Деймън. Част от мен все още искаше всичко да е както някога, когато бяхме хора, когато винаги предчувствахме какво ще каже или направи другият. Ала друга, по-мъдра част от мен знаеше, че никога не бих могъл да вярвам на вампира Деймън — та нали той бе убил Кали, щеше да убие и семейство Съдърланд, ако Клаус и верният му слуга не ги бяха докопали първи, а преди близо двайсет години бе изоставил мен и Лекси, подхвърляйки нехайно няколко думи за сбогом.

При все това, в съзнанието му, аз винаги си оставах негов длъжник. В крайна сметка тъкмо аз бях превърнал Деймън във вампир. Той ме бе умолявал да не го правя, но аз го насилих да пие кръв, принудих го да живее във вечността. Той никога не ми прости. С годините, въпреки че бе нараснал неимоверно много списъкът с обидите и злините, които ми бе причинил, бях готов да изтрия всичко от паметта си, ако така щяхме отново да бъдем истински братя, каквито бяхме преди. И за мен беше още по-болезнено да осъзная, че това никога нямаше да се случи, когато дори за околните ние имахме вид на най-добри приятели. Разбира се, Деймън постоянно ме представяше пред познатите си като неговия „стар приятел Стефан от Щатите“, а на мен ми оставаше само да се усмихвам, да кимам и да копнея за един свят, където всичко наистина бе толкова просто.

— Както винаги, Шарлот беше ненадмината магьосница на сцената — чух да казва някой и вдигнах глава. Висок, рус господин стоеше до Деймън. Носеше бяла копринена риза, закопчана до врата му, и черно елегантно палто. Обувките му бяха от италианска кожа и бе невъзможно да се определи възрастта му — би могъл да е между двайсет и пет и четирийсет години.

— Самюъл! — възкликна Деймън и тупна сърдечно мъжа по гърба. — Това е Стефан, стар приятел.

— Здравейте — избъбрих сковано и сведох леко глава. Усетих, че Самюъл оглежда грубите ми ръце, напукани и изранени от седмиците тежка физическа работа, както и наболата ми брада. Докато бях в Абът Манър, бях изгубил навика си да се бръсна ежедневно.

— Добре дошъл — поздрави ме Самюъл след продължителна пауза. — Всеки приятел на Деймън е и мой приятел. — Но преди да успее да каже още нещо, Шарлот и Вайолет приближиха към нас. Вайолет беше явно подпийнала.

— Това е най-страхотният ден в живота ми! — обяви тя, без да се обръща конкретно към никого и толкова рязко вдигна чашата си с шампанско за тост, че пенливата течност се разплиска върху копринената й рокля.

— И като си представя, че някога и аз бях същата! — възкликна Шарлот с престорен ужас. — Надявам се, че ще я отведеш у дома и ще я научиш на някои по-изискани правила за държание в обществото — додаде тя, като ме погледна многозначително.

— Е, за жалост, Вайолет не би могла да ги научи от Стефан, скъпа — въздъхна Деймън. — Макар че ще научи много други уроци. Стефан много обича, да се слуша как говори. Ами, доколкото си спомням, в миналото понякога ми е досаждал до смърт с приказките си.

— Аз обичам да говоря почти толкова много, колкото Деймън обича да се слуша — казах, със зле прикрито раздразнение в шеговития ми тон. Трябваше да отведа по-бързо Вайолет в хотела. В крайна сметка тя утре вечер беше на работа. Но съзнавах, че ще е истинско предизвикателство да я накарам да си тръгне от това празненство. А и все още не бяхме открили Кора.

— Е, аз трябва да вървя, но нали утре ще ви видим двамата с Шарлот на излета близо до Гроув Хаус? — попита Самюъл след малко, поглеждайки многозначително към Деймън.

— Разбира се — кимна Деймън.

— В един часа? Трябва да е преди представлението ми — обади се Шарлот.

— Да — съгласи се Самюъл. — И, Стефан? Би ли искал да дойдеш и ти, заедно с приятелката си? Може да е забавно — додаде сухо. Примигнах насреща му. Усещах, че всичко, което каза, граничи с обидата, но беше невъзможно да се определи какво точно бе толкова оскърбително в думите му.

— Искаш ли да дойдеш на сбирката, братко? — попита Деймън и вдигна вежди.

— О, моля те! — плесна възхитено с ръце Вайолет.

— Ще видим — промърморих хладно.

— Вайолет, би ли искала да дойдеш? — Типично за Деймън. — Стефан ще дойде, ако успее да го вмести между морализаторстването си, четенето на Шекспир и детективските занимания.

— Детективски занимания? — попита Вайолет объркано.

— Няма значение, съкровище — махна с ръка Деймън. — Наша стара шега.

— Доста отегчителна история — добавих аз. — Много по-интересна е любовта на Деймън към драмата. Трябва да го накараш да ти разкаже за ролите, които е изиграл.

— Ти актьор ли си? — удиви се Вайолет.

— Ще говорим повече на излета — отвърна Деймън, явно раздразнен. Много добре. Щом говоренето с недомлъвки и пробиването на привидната му непроницаемост бяха единственият начин да го накарам да ми обърне внимание, тогава щях да действам по този начин.

— Да! — възкликна Вайолет нетърпеливо.

— Вероятно ще отидем — казах нежно, улових Вайолет под ръка и я поведох през тълпата към вратата.

Въздъхнах с облекчение, когато ме лъхна студеният въздух. Беше идеален лек срещу задушната, напрегната атмосфера вътре. Не мислех за Деймън. Фокусирах мислите си върху бръмченето на газовите лампи над главите ни, шумоленето на листата и отсечените стъпки на минувачите — всички ежедневни шумове, които чувах, усилени заради сетивата ми, но рядко оценявани.

Щом влязохме в стаята, положих Вайолет върху леглото и я завих грижовно. Очите й бяха затворени, когато главата й се отпусна върху копринената възглавница.

На мен ми отне по-дълго време, за да заспя. Отвън улиците на Лондон все още бяха оживени, а всеки път, когато затворех очи, чувах смеха на Деймън — нахлуваше откъм улицата и проникваше в съзнанието ми.