13

Трябваше час по-скоро да махна Вайолет от тук, преди убиецът да се върне и да я довърши с обичайната си жестокост, обезобразявайки я. Вдигнах я и я преметнах през рамо. Тялото й изстиваше с всяка изминала минута и докосването на кожата й до моята изпращаше студени тръпки надолу по гърба ми. Тя беше мъртва. А убиецът й бе изчезнал.

Огледах се диво. Сега оркестърът свиреше валс и предната част на склада бе пълна с двойки, танцуващи в мрака. Всичко изглеждаше евтино и безвкусно като действие от крещящо и долнопробно представление, в каквито бях участвал, докато бях в Ню Орлиънс. Убиецът бе някъде сред множеството, кланяше се и се промъкваше между двойките.

Кучешките ми зъби пулсираха, а краката ме боляха от желанието да побягна или да се сбия. Но не сторих нито едното от двете. Стоях на място като замръзнал. Корсажът й бе опръскан с тъмни капки, които блестяха като кърваво съзвездие, а черният въглен, с който бе очертала очите си, се бе размазал и потекъл. Лицето й приличаше на тъжна маска, изрисувана със сълзи.

Не чувствах тъга. Това, което ме изпълваше, беше много по-дълбоко, по-примитивно. В гърдите ми бушуваше гняв към онзи, който го бе извършил, както и безпределно отчаяние. Това щеше винаги да се повтаря и още много жертви като Вайолет щяха да погинат. Нямаше да има значение дали ще се върна обратно в Америка или ще замина за Индия, или просто ще се скитам без посока по света. Още колко много гибел щях да видя със съзнанието, че смъртта никога няма да ме достигне?

Погледнах надолу към отпуснатото тяло на Вайолет и се насилих да пропъдя тези мисли. Вместо това се замислих за краткия живот на Вайолет. За широката й усмивка, докато обличаше една от красивите рокли, за начина, по който очите й сияеха, плувнали в сълзи в края на музикалното представление, за твърдата й вяра, че в света има и добро. Щеше да ми липсва. Вайолет беше толкова пълна с енергия и страст, толкова жива. Беше също така и наивна, доверчива и толкова уязвима. И бе дала върбинката на сестра си. Разбира се, тя не бе подозирала, че е нещо повече, освен талисман за късмет, но при все това… ако върбинката беше у нея, сега тя щеше да е жива.

— Рой от ангели белокрили да те приспи във вечния покой!2 — пророних, цитирайки Шекспир вместо молитва, като положих ръка върху студеното й чело и пригладих няколко къдрици. Фразата отекна в главата ми, думи много по-познати и близки на мен от церемониите, на които бях присъствал, или псалмите, които бях чул в човешката си битност. Наведох се и докоснах леко с устни бузата на Вайолет.

Внезапно тя се изви нагоре, тялото й се разтърси, очите й се разшириха, а устата й се покри с пяна, докато се хвърляше към ръката ми.

Аз се отдръпнах светкавично, изправих се на крака и се притаих в сенките.

— Стефан? — извика Вайолет с висок и писклив глас, който нямаше нищо общо с напевния й ирландски акцент. Ръката й се вкопчи лудешки в гърлото, а очите й се разшириха от ужас, когато я отдръпна и видя пръстите си, покрити с кръв. — Стефан? — извика отново, докато очите й се стрелкаха диво във всички посоки.

Наблюдавах я в безмълвен шок. Досега безброй пъти съм виждал смъртта и знаех, че Вайолет беше мъртва. И в същото време не беше. Това означаваше само едно: била й е дадена вампирска кръв и след това е била убита. Тя беше в преход.

— Стефан? — попита тя, опитвайки се да си поеме дъх и скърцайки със зъби. Дишаше тежко и накъсано. Не спираше да облизва устните си, сякаш изгаряше от жажда. — Помогни ми! — изхъхри Вайолет.

Като че ли отдалеч чух как оркестърът поде друга мелодия. Веселящата се тълпа бе в блажено неведение за отвратителната сцена, разиграваща се пред очите ми. Стиснах челюсти. Повече от всичко исках да бъда силен заради Вайолет, ала все още бях в шок.

Знаех, че тя иска да се нахрани. Припомних си мъчителния глад, който изпитах, когато се събудих в преход. Тя дишаше шумно и на пресекулки, докато пролази на колене и после се изправи. Пристъпих към нея, за да й помогна.

— Шшт — прошепнах и обвих ръка около нея. — Шшт — повторих и прокарах пръсти през сгъстената й коса, влажна от пот и кръв. — Ти си в безопасност — излъгах. Разбира се, че не беше.

На няколко метра по-нататък, на съседния док, видях малка лодка, която навярно се използваше за превозването на товар от едната страна на Лондон до другата, да се поклаща леко върху вълните на Темза. Хрумна ми безумната мисъл да се качим на нея и да отплаваме колкото се може по-надолу по реката, само и само да се махнем оттук.

— Какво става с мен? — Вайолет изричаше с мъка всяка дума, стиснала гърлото си.

— Ще се оправиш, Вайолет. Но моля те, кажи ми кой ти причини това?

— Не зная — отвърна тя и лицето й се сгърчи. Кръвта, стекла се от врата й, бе изсъхнала върху плата, оформяйки шарки, които можеха да ми се сторят почти красиви, ако не знаех как се бяха получили. Лицето й бе бяло като тебешир и тя не спираше да облизва устните си. — Отивах към бара. И тогава той ме дръпна към себе си, за да танцуваме и… това е всичко, което си спомням — рече Вайолет, докато чупеше ръце и се взираше умоляващо в мен.

— Кой беше той? — настоях да узная.

— Деймън — отрони момичето, едва сдържайки сълзите си. Една сцена изплува в съзнанието ми: Вайолет, толкова развълнувана, че Деймън й обръща внимание. Вайолет позволява на Деймън да я придружи до бара и й поръчва питие. Вайолет, нервна и кокетна, чака да чуе какво ще й каже Деймън. И тогава Деймън облизва устните си, хвърля се и пие, като накрая оставя бездиханното й тяло, за да го намеря.

Ти винаги помагаш на девици в беда. Подигравателните думи на Деймън отекнаха в ушите ми. Той я бе оставил, за да я намеря аз, както когато бяхме деца и играехме на криеница.

— Толкова съм жадна — промълви Вайолет, облегна се на края на пристана и допря шепи, за да загребе малко от мръсната вода, течаща в Темза. Гледах я как приближава шепите към устата си, видях как лицето й се сгърчи в погнуса. Тя знаеше, че нещо никак, ама никак не е наред. — Стефан… не се чувствам добре. Мисля, че се нуждая от лекар — додаде тя, зарови лице в длани и се залюля безмълвно напред-назад.

— Ела с мен. — Придърпах Вайолет в прегръдката си. Усетих конвулсиите, разтърсващи тялото й и видях сълзите, напиращи в големите й очи. Знаех, че е смутена и объркана, а този мръсен док не беше мястото, където да й обясня какво се случва.

Вдигнах я и се запътихме към лодката, поклащаща се върху водата. Оставих я нежно на пода. Тя примигна няколко пъти, а от потръпващите й гърди се изтръгна въздишка.

— Мъртва ли съм? — пророни и протегна ръка към мен. Пръстите ми се сключиха около нейните. Опитах се да си спомня собствената си смърт. Чувствах се замаян и объркан, измъчван едновременно от мъка и вина заради загубата на Катрин. После, когато преминах пълния преход, сетивата ми станаха бързи, остри. Свръхчовек.

— Да — отвърнах. — Ти си мъртва.

Вайолет се отпусна назад и затвори очи.

— Толкова много боли — проплака и се сгуши изтощено до едната страна на лодката. Тялото й не можеше да извърши прехода.

Прониза ме силен гняв. Деймън трябваше да си плати за това.

Намерих в другия край на лодката парче муселин — навярно го бяха използвали, за да поправят платната — и я завих с него като с одеяло. Нещастното момиче бе заспало и аз знаех, че няма сили да избяга. Въздъхна и се зарови в плата, а аз скочих от лодката и хукнах обратно към склада.



Веднага щом влязох в одименото помещение, чух гласът на брат ми да се извисява над глъчката — смееше се и се шегуваше с абсурдната експедиция, която лорд Ейнзли планираше в Индия. Без да ме е грижа кой ще ме види, използвах вампирската си скорост, за да стигна до него. Той се смееше със Самюъл и Хенри. Кора попиваше всяка негова дума.

— Ти също трябва да отидеш в Индия, Деймън. Нали постоянно се оплакваш, че лондонското общество ти е омръзнало — заяви Хенри, като вдигна чашата си с шампанско към Деймън. — Може би едно приключение ще ти се отрази добре.

— Да, можеш да опиташ късмета си в омагьосването на змии — подхвърли Самюъл. — Вече доказа таланта си в омагьосването на жени.

При тези думи Деймън се засмя одобрително. Мощна вълна на ярост се надигна в гърдите ми. Как смееше той да се смее и шегува само минути след като бе нападнал Вайолет, изпращайки я по пътя, за който и двамата съжалявахме, че бяхме поели.

— Ти — изръмжах, сграбчих брат ми за ръката и го повлякох към алеята, водеща към доковете. Беше пуста, с изключение на един скитник, заспал с бутилка уиски, притисната до гърдите му.

— А, разговор на лунна светлина край брега. Колко живописно. И какъв е специалният повод? — попита Деймън, като повдигна тъмните си вежди.

Отстъпих отвратено. Мразех всичко в него. Мразех предвзетото му южняшко провлачване, което използваше в мое присъствие, сякаш за да се подиграе с изтънченото ни възпитание; начинът, по който изкривяваше думите, дори и да беше единственият, който разбираше шегата; начинът, по който се подиграваше с всичко, включително и с човешкия живот.

— За мен ти си мъртъв — изръмжах, сграбчих го с все сила и го хвърлих към срещуположната стена. Чух със задоволство как черепът му изпука в бетона. Той се свлече като парцалена кукла, но след миг се изправи. Очите му мятаха мълнии в мрака. Пристъпи бързо към мен, после се спря и избухна в смях.

— Някой отново си е намерил силата — рече Деймън, докато разтриваше слепоочието си. Раната се бе затворила почти мигновено, оставяйки гладка и бяла плът. — Защо си толкова разстроен? Не намери ли убиеца, който търсеше? — попита Деймън подигравателно с нисък глас.

— Никакви игри повече. Ти си убиецът! — викнах с погнуса, докато гневът кипеше във вените ми. Исках да му причиня болка. Ала бедата беше, че нищо не бе в състояние да го срази.

— Аз ли съм? — попита небрежно Деймън. — Я ми кажете, как стигнахте до това заключение, детектив Салваторе?

Значи така е решил да ме измъчва сега. Повече Никакви юмруци, схватки или битки, само психологически тормоз. Е, и този път беше успял.

— Ти ме натопи за вчерашното нападение. И ти уби Вайолет — заявих, а гласът ми отекна силно като гръмотевица в ясен ден.

Безчет изражения — омраза, гняв, раздразнение — преминаха по лицето на Деймън, преди да се хвърли към мен и да ме притисне към бетонната стена, лицето му бе само на сантиметри от моето. Извих се, опитвайки се да се измъкна, но хватката му само стана по-силна.

— Опитах се да бъда търпелив с теб, братко — процеди с омраза Деймън. — Реших, че може би няколко десетилетия ще ни повлияят добре. Но ти си все същият, какъвто си бил. Винаги се забъркваш в неприятни ситуации и винаги си въобразяваш, че знаеш как да се справиш. Винаги си глупавият рицар в блестящите доспехи. Винаги си този, който поема върху раменете си отговорността за целия свят. Но… — Гласът му се снижи до шепот, който само аз можех да чуя. — Ти не си невинен. Ти започна всичко това. И смъртта не започва и не свършва с мен. Свиквай с това, братко. Хората умират и ти не можеш да промениш това — изсъска и пусна врата ми, но не преди да се изплюе в лицето ми. — Предупреждавам те: следващият път, когато се появя в живота ти, той няма да е само партита и пикници. Можеш да ми вярваш — довърши Деймън, преди да се завърти на пети и да се запъти обратно към веселбата.

Наблюдавах го със стиснати юмруци. Вратът още ме болеше там, където пръстите на Деймън се бяха врязали в плътта. Той беше много по-силен от мен и знаех, че той държи никога да не го забравям. Замислих се за безгрижното веселие, с което Деймън посрещна вестта за смъртта на Вайолет. Разбира се, той никога нямаше да се промени. Винаги щеше да му доставя удоволствие да ме гледа как страдам и се измъчвам. Той смяташе, че съм го предал и съм му сторил непоправимо зло и щеше да продължи да унищожава всеки, за когото ме бе грижа. Щеше да продължи да убива. И заради какво? За да ми отмъсти и да станем — квит за нещо, за което никога, никога нямаше да можем. Защото аз може и да го бях превърнал във вампир, но той сам се превърна в чудовище.

Ала сега Вайолет се намираше в преход и единственото, което можеше донякъде да изкупи грешките ми, беше да й помогна да се справи с това изпитание. Забързах към лодката и когато стигнах, видях леко движение под муселинения плат, с който я бях завил.

— Вайолет! — възкликнах и се свлякох на колене до нея.

Очите й се отвориха, зениците й бяха огромни и замъглени. Притиснах я към гърдите си, искаше ми се да можех да направя нещо за нея. Ала единственото, което можех да сторя, беше да й дам възможността да напусне този свят така, както бе дошла на него — като човек, без да изцапа ръцете си с кръвта на себеподобните.

— Стефан — изрече тя с дрезгав глас, като се опита да седне.

— Трябва да вървим — казах и я изправих на крака. Сега Деймън щеше да я потърси, за да се увери, че преходът й ще завърши успешно. Знаех, че трябва да се върна и да намеря Кора, но не можех да рискувам. Трябваше да се надявам, че върбинката ще й помогне, докато аз не можех.

Не можех да дам много на Вайолет, но поне можех да й осигуря избор. Това бе невъзможен, чудовищен избор, но беше неин и може би последният, който някога щеше да вземе. Тя заслужаваше да го направи на спокойствие. Трябваше да заведа Вайолет някъде, където щеше да е в безопасност.

— Ела — подканих я, вдигнах я и тя се сгуши до гърдите ми. Затичах се, отначало тромаво, докато набера скоростта, с която съм свикнал, когато съм в пълен синхрон със Силата си. Веднъж или дваж зърнах да помръдва перде или сянка, твърде дълга, за да е моята. Дори ми се стори, че чух бягащи стъпки зад мен. Това само ме пришпори да се затичам още по-бързо. Спрях щом стигнахме до хотела и се поколебах. Деймън знаеше къде сме отседнали. Там не беше безопасно. Сведох поглед към Вайолет, която още изглеждаше объркана и отслабваше все повече.

— Партито? — попита тя, като се изправи и притисна длан към главата си. — Шампанското… напих ли се?

Исках да й кажа, че се е напила, да й спестя болката от приближаващите часове. Ала тя заслужаваше повече от това. Не я излъгах, когато я намерих, нямаше да го сторя и сега. Щях да направя всичко, което бе по силите ми, за да съм сигурен, че тя разбира пред какъв избор е изправена. Припомних си как сияеше лицето й, когато видя театър „Гейти“ и една идея се оформи в съзнанието ми.

— Да отидем до театъра — предложих.

— До театъра? — Вайолет примигна, сякаш не разбираше поканата ми. Не я обвинявах. Положението й беше страшно и въпреки че тя го осъзнаваше, думите прозвучаха все едно я канех на църковна сбирка.

Кимнах и й помогнах да стъпи на крака. Двамата поехме, куцукайки по пустите калдъръмени тротоари. Утрото наближаваше.

Светлините пред театър „Гейти“ бяха угасени, но не бе потребна много сила, за да се отвори вратата с ръждясалите панти, водеща към сцената. Въздъхнах, когато се озовахме в тъмния театър. Най-сетне имах чувството, че сме в безопасност от Деймън.

— Това друго парти ли е? Защото не мисля, че съм готова за него. — Сърцето ми се сви при вида на невинното разочарование, изписано върху лицето на Вайолет.

Кимнах й да седне до мен в един от столовете в червено кадифе от предните редове.

— Доведох те тук, защото зная колко много обичаш театъра. Никак не е лесно да се приеме това, което ще ти кажа — подех, като примигнах в мрака. Беше по-лесно да водим този разговор, когато не сме лице в лице.

— Деймън… — промълви Вайолет, сетне потръпна. — Той беше толкова мил. Представи ме на всичките си приятели. И тогава…

— … те е нападнал — довърших вместо нея с глух глас.

Тя се намръщи, но не възрази.

— Спомням си, че пиех шампанско. И се смеех, и тогава… Не зная. Сякаш всичко е заличено от съзнанието ми — рече и поклати безпомощно глава.

Завъртях около пръста си моя пръстен с лапис лазули. Когато аз бях в преход, Емили, прислужницата на Катрин, ми обясни какво се случва с мен. Тя ми даде пръстена. Катрин я бе помолила да даде един на мен и на Деймън. Емили беше студена и спокойна и докато страдах, ме наблюдаваше безучастно и дистанцирано. Аз не бих могъл да го направя.

— Стефан? Какво става с мен? — попита Вайолет и гласът й пресекна.

Преплетох леденостудените пръсти на Вайолет с моите.

— Ти си в преход. Беше убита от вампир. От Деймън.

— Вампири? — запъна се момичето. — Има ги само в приказките. За какво говориш?

— Не, те съществуват наистина. Аз съм вампир. Както и Деймън. Той е мой брат. Мой истински брат — отвърнах, втренчен пред себе си. Мразех това, което изричах, но знаех, че ще е много по-лошо, ако скрия истината. — Ние изглеждаме като обикновени хора. Някога бяхме такива. Отраснали сме заедно, смели сме се заедно и бяхме семейство. Но вече не сме. Оцеляваме само, защото пием кръвта на другите. Аз избрах животните. Но не и брат ми.

— Тогава това означава ли, че сега и аз съм вампир? — промълви Вайолет с треперещ глас.

Поклатих глава.

— Не — уверих я категорично. — Деймън е убил човешкото ти тяло, но преди това ти е дал малко от своята кръв. За да се завърши преходът и да станеш изцяло вампир, трябва да пиеш човешка кръв. Ако не го сториш, тялото ти ще умре. — Имах чувството, че облепените с тапети стени на салона се затварят около мен.

— Но, Стефан, не разбирам. Ако има начин да живея, тогава защо… — Думите й заглъхнаха, гласът й прозвуча толкова невинен и безпомощен, че стомахът ми се сви на топка.

— Защото не е толкова просто. Да си вампир не е като да си жив. Вампирът изгаря от постоянна, ненаситна жажда за кръв, от желание да убива. Превръща се в съвсем различна личност… — Замлъкнах, защото Вайолет притисна длан към гърдите ми, отначало нежно, а после по-настойчиво. Устоях на подтика да се отдръпна. Беше интимен жест, каквито си споделят двама любовници.

— Аз не… не мога… — пророни тя и ужасът завладя лицето й, докато опипваше гърдите ми с ръце. — Няма пулс — осъзна, най-после проумяла какво се опитвах да й кажа.

— Не — отвърнах търпеливо.

— Ами ако искам да… се превърна? — попита девойката. — Ако искам да стана като теб?

— Аз ще ти помогна. Това е изборът, който трябва да направиш. Но преди това трябва сериозно да помислиш. Това не е истински живот. Вечният живот не е благословия. Ставаш свидетел на смъртта на твърде много хора и винаги оставаш създание на мрака. Трябва да живееш в сенките и да се появяваш само нощем. А ти не би трябвало да живееш така — заявих и стиснах ръката й. — Ти принадлежиш на светлината.

Тялото й се разтърси от ридания и аз разбрах, че е осъзнала реалността, пред която се е изправила.

— Аз тъкмо започвам да живея… — промълви тъжно и разтри нежно врата си, все едно си припомняше отдавнашните ласки на любим. Сетне ръката й се отпусна върху гърдите. Тогава вдигна глава и ме погледна с блестящи от сълзите очи.

— Кога? — попита.

— Скоро — признах. Погледнах към полуотворената врата. Виждах, че навън вече небето изсветлява. Не можехме да останем тук. Вайолет трябваше да отиде някъде, където щеше да е в безопасност, а никъде в Лондон не беше в безопасност от Деймън.

Тя подсмръкна и аз видях как две големи сълзи се търкулнаха по страните й.

— Искам да си отида у дома — изрече с тъничък глас. — Искам да съм с мама и сестрите си. Аз не принадлежа на това място. Ако трябва да умра… а аз искам да умра, не искам да се превърна в чудовище… тогава искам да умра като Вайолет Бърнс. Искам да съм си у дома. Искам Кора.

Погледнах я, докато тя се взираше смело напред. Исках да наема кораб или да я метна на гръб и да преплувам тъмните води на Ирландско море, за да й дам това, за което копнееше. Ала не можех. И тя го знаеше.

— Просто дрънкам безсмислици. Просто искам да видя сестра си за последен път.

— Зная, че искаш, но ако я намерим, мисля, че Деймън ще намери теб. Но Кора е добре. Тя е защитена. Талисманът, който й даде, е пълен с върбинка. Това е билка, която пази хората от вампирите. Не ти го казах, защото не исках да те изплаша, но…

Пръстите й се стрелнаха към падината на шията й.

— Аз съм виновна — осъзна тя.

— Не, ти си спасила сестра си. Независимо дали си знаела или не, какво представлява талисманът, ти знаеше, че носи добър късмет и й го даде. Това е любовта — завърших и се усмихнах на Вайолет. Запитах се дали ако се озовях в същата ситуация, щях да сторя същото нещо за Деймън.

— Е, надявам се, че ще си спомня за мен винаги, когато го носи — въздъхна Вайолет. — А може би бих могла да й напиша писмо. А ти можеш да й го занесеш. Защото тя има нужда от някой, който ще се грижи за нея — каза Вайолет бавно.

— Разбира се. Аз ще се грижа за Кора и ти обещавам, че ще я пазя и закрилям. Вече зная къде ще те заведа — реших и улових ръката й. Надявах се, че фермата на Абът ще й напомни за ирландските хълмове, за които ми бе разказала. Беше слаба утеха, блед заместител на истинския й дом, но беше най-доброто, което можех да направя.

Вайолет кимна покорно. Погледнах я, разкъсван от болка и мъка, докато една сълза заплашваше да рукне от окото ми. Оставих я да потече и да попие в косата на Вайолет. Цялото ми същество жадуваше да може да направи нещо. Единственото, което бях искал тази вечер, беше Вайолет да е в безопасност. И ето я сега в прегръдките ми… но пълна с вампирска кръв. Провалих се, не оправдах доверието й.

Загрузка...