Преследвачът

19

Въртях се върху твърдата земя, отчаяно опитвайки се да намеря по-удобно място за спане. Но не успях. Всеки сантиметър от тялото ме болеше, сякаш нажежени ръжени се забиваха в кожата ми. Устата ми бе пресъхнала, езикът ми дращеше болезнено като шкурка, а крайниците ми все едно бяха от олово.

В полубудното си състояние не знаех къде се намирам, но имах познатото усещане, че съм бил тук и преди. Но къде? Ако това беше адът, поне беше тихо. Но сетне примигнах и забелязах две светещи точки да се движат към мен.

— Хей, здравей — рече един глас. Отново примигнах и разбрах, че двете светещи точки, идващи към мен, са две огромни, любопитни очи.

— Катрин — промълвих дрезгаво.

— Ами, да — потвърди тя, все едно се срещахме на прашния път към имението Веритас.

— Това е сън — заявих, по-скоро на себе си, отколкото на нея.

— Би могло — съгласи се безгрижно тя, все едно я питах дали по-късно през деня може да завали. — Нима има значение? И двамата сме тук.

— Защо се случва това?

— Някои хора не могат да забравят и да се примирят. Това може да е трудно, нали? — попита Катрин риторично.

Погледнах очите й. Бяха широко отворени, приличаха на котешки и по-красиви от всякога. Бях готов да рискувам всичко за нея. И го бях направил. Но при все това тези очи ми напомняха как се чувствах, когато бях млад и вярвах, че любовта може да победи всичко.

Исках да я попитам защо ме бе превърнала във вампир, когато сигурно е знаела, че животът ми ще бъде изпълнен с тъга и съжаление. Исках да узная как е могла да го понесе. Исках да разбера какво да правя сега, когато изгубих всички, които обичах, и за които ме бе грижа. Исках да зная защо тя продължава да ме преследва.

— Вечният ученик Стефан — подхвърли Катрин и по устните й пробяга усмивка. — Винаги мисли прекалено много. Но запомни — някои неща не могат да бъдат разбрани или обяснени. Те трябва да бъдат преживени.

— Защо? — изкрещях, но лицето на Катрин просто изчезна в тъмнината.

— Трябва да вървим — рече забързано Деймън, като ме ръгна в ребрата с върха на ботуша си.

— Сега? — Още полусънен се надигнах на лакти. По росата върху земята знаех, че много скоро зората ще просветли небето.

Деймън кимна. Кора стоеше на няколко крачки и ни наблюдаваше със свъсени вежди и скръстени пред гърдите ръце.

— Връщаме се в Лондон — обяви твърдо Деймън. — Трябва да намеря Самюъл и да му дам хубав урок. Никой не може да надвие Деймън Салваторе. Ще го победя в собствената му игра.

— Не можем да се върнем в Лондон — възразих и стиснах челюсти, като се изправих в цял ръст и застанах лице в лице с брат си. — Не го ли разбираш? Трябва да спрем да воюваме. Ти мразеше мен, а сега мразиш Самюъл. Това ще доведе само до още кръвопролитие. Не го ли разбираш?

— О, разбирам, братко. Разбирам, че ти по-скоро ще предпочетеш да те убият, отколкото да благодариш на брат си, който ти спаси живота. Аз отивам в Лондон. Ако искаш да живееш в мрака и да се препитаваш с овце и зайци, давай, твоя воля.

— И аз заминавам за Лондон. Трябва да открия Вайолет — обади се Кора. Лицето й беше бледо и изпито. Деймън и Кора си размениха погледи, но не можах да отгатна значението им. Накрая брат ми кимна.

— И аз ще дойда — примирих се. И без това не можех да остана тук. Вайолет беше сама и оставена на инстинктите си, а аз трябваше да сторя всичко възможно, за да изпълня предсмъртното й желание. Не можех да й позволя да се превърне в чудовище. Пък и Деймън се нуждаеше от мен, независимо дали го знаеше или не. А в момента, когато си нямах никого, нито дом, колкото и да не ми се щеше да го призная, и аз се нуждаех от него.

И така поведох малката група през гората към железопътната гара. В далечината чух свирката на влак. Свободата беше само на няколко метра. Ускорих крачка.

— И този път, никакви извинения за това, което си, Стефан — процеди Деймън, изравнявайки се с мен, докато Кора вървеше зад него. — Ти си вампир. Кога ще го осъзнаеш?

— Зная кой съм, Деймън — отвърнах спокойно. Това бе продължение на спора, който винаги водехме, но този път нямаше да възразявам. Виждах влака, който навлизаше с пухтене в гарата. Трябваше да бъдем внимателни. Бях сигурен, че цялото паство ни търси и ако не бяхме готови да въздействаме светкавично с внушението, можеха да ни хванат неподготвени. — Аз съм твой брат.

— Да — съгласи се след миг Деймън.

Беше твърде далеч от извинение, но усетих, че нещо помежду ни се е променило. Ако искахме да намерим Самюъл, трябваше да действаме заедно. Може би конфронтацията със Самюъл беше единственият шанс да спрем кръвопролитието, което ни преследваше. Исках да вярвам в това. Трябваше да вярвам в нещо.

— Знаеше ли, че Самюъл е вампир? — попитах брат си. Не беше важен въпрос, но ме измъчваше по време на трескавия ми сън. Дали Деймън по свое желание е открил вампир в лондонското общество?

— Не, не знаех. — Деймън поклати глава, а в потъмнелите му очи блесна гняв. — Но зная, че повече няма да позволя да ме правят на глупак. Зная също и че Самюъл ще получи урок, който никога няма да забрави.

— Ами ако е от Древните? — попитах и гласът ми се снижи до шепот.

Хвърлих поглед към небето, надявайки се да съществува свят от светлина и доброта, Оливър да е някъде там, в безопасност, на място, където ще може да ловува до насита.

— Ами ако е от Древните? — имитира ме с подигравателен тон Деймън, изтръгвайки ме от мислите. — Какво значение има? Единственото, което има значение, са силата и решителността. Запазена марка на рода Салваторе — додаде с глас, преливащ от сарказъм. — Готова ли си? — попита и се извърна към Кора. В очите му блеснаха искри. С Деймън бе невъзможно да се отгатне какво мисли.

— Всички да се качват! — викна кондукторът и махна към нас. Опитах се да не си представям какво си мисли за трима ни: Деймън с разкъсаната си риза; аз с рана на гърдите, чиято риза бе оплескана с просмукалата се в плата кръв; и Кора с неизменния си шал, вързан на изящна фльонга около врата, въпреки тъмните петна от кръв по корсажа.

— Билети? — попита кондукторът подозрително.

Деймън се усмихна, раменете му се отпуснаха, явно бе в стихията си.

— Пътуваме за Лондон. Вече видяхте билетите ни, така че ако обичате ни придружете до купе първа класа. Повече няма да се видим до края на пътуването. Що се отнася до вас или някой друг, не сме и никога не сме били тук.

— Да, сър, разбира се — промърмори кондукторът, кимна с глава и ни поведе по тесния коридор на влака.

Загледах се през прозореца, докато буйната зеленина отминаваше покрай нас. Питах се какво ли ни очакваше в Лондон. Дали Самюъл ще се впусне в нови убийства? Дали Вайолет е тръгнала доброволно с него, или просто е била объркана след трансформацията? И можехме ли двамата с Деймън някога наистина да действаме сплотено?

Знаех единствено, че ние бяхме двама вампири, търсещи отмъщение, и се канехме да унищожим Самюъл, независимо какво щеше да ни струва.