Преследвачът

Епилог

Преди двайсет години — почти преди цяла вечност — двамата с брат ми избягахме от Мистик Фолс, като се метнахме на влака за Ню Орлиънс. Тогава бяхме вампири младоци. Деймън беше смутен и предпазлив, а аз опиянен от изпитата кръв и готов за действие.

Сега ролите ни се бяха разменили. И все пак, дали заради общата ни история, лоялността или кръвта — тази мистериозна, вълнуваща, животворна течност — ние бяхме заедно.

Не си вярвахме. Не се харесвахме. Но бяхме едно цяло, отражение на нашите сенки, всеки един бе тайната същност на другия. Бягахме от разярените жители на малък град, които преследваха мен, към един голям град, където смятаха, че Деймън е най-смъртоносният убиец живял някога. Бяхме заедно в това изпитание.

Заслужавахме се един друг.

Колкото и да се опитвах да го скрия, аз имах смъртоносна, тъмна страна. И бях видял, в загрижените погледи, които хвърляше на Кора и нежния начин, по който бе гушнал тялото на Оливър, когато ми го донесе, за да го погреба, че Деймън притежава много чувствителна, човешка страна. Но дали двете някога биха могли да съществуват заедно? И колко още човешки същества щяха да бъдат убити, преди ние да можем да заживеем в мир като вампири?

Не знаех отговора. Но знаех, че ще има още много смърт. Можех единствено да се надявам, че няма да е причинена от моята ръка…