Преследвачът

9

Винаги съм бил брат. Това е мисъл, която идва неканена при мен късно през нощта или когато вървя безшумно из гората в преследване на плячката ми. Без значение кой какво знае за мен, нито дали аз споделям или не тази информация, това е част от мен, която никога не мога да забравя.

Разбира се, когато съм се появил на този свят, съм имал родителите, ала те бяха по-възрастни, авторитарни, едно присъствие през утрините и вечерите. Но Деймън винаги беше до мен. Той бе този, с когото опознавах света, този, срещу когото се бунтувах, но и с когото понякога копнеех да бъда.

От друга страна, Деймън невинаги е имал брат. Като по-голям е имало години, когато е бил само той, сам на света. Никога не е имал постоянното усещане, че го сравняват с някой друг. Никога не е знаел какво е винаги да се протягаш към слънцето, докато си в сянката на друг.

Не мисля, че някога е изпитвал подобни чувства към мен. Той винаги е бил по-големият брат, винаги ме е учил на разни неща — винаги ме убеждаваше да яздя кон, от който се страхувах, или да целуна момиче, за което се притеснявам, че не ме харесва и няма да ми отвърне.

И дори сега не мога да се освободя от него. Не мога да престана да бъда по-малкият брат, който едновременно се бои и благоговее пред необикновената сила, която представляваше Деймън Салваторе.

— Как изглеждам? — Събуди ме Вайолет, която се носеше с танцова стъпка из стаята, облечена в светлосиня рокля с кринолин, чиито поли шумоляха при всяко движение.

— Изглеждаш възхитително — отвърнах, седнах в леглото и протегнах ръце над главата си. Не можех да повярвам, че си бях позволил да спя дълго след зазоряване; обикновено съм съвсем буден дълго преди слънцето да изгрее. Но въпреки всичките ми тревожни мисли, удобният диван ме бе предразположил да заспя дълбоко и непробудно, необезпокояван от сънища.

Чудех се какво ли ставаше в Абът Манър, кой се грижеше за пилетата и добитъка. Представях си как Оливър поглежда през прозореца и ме чака да го заведа на лов. Всичко това ми се струваше все едно е било в един друг свят.

— По кое време смяташ да излезем? — попита Вайолет.

— За какво да излизаме? — попитах на свой ред, като се преструвах, че не разбирам. Надявах се, че споменатият от Деймън следобеден излет се е изтрил от паметта на Вайолет от реките шампанско, които бе изпила миналата нощ.

— Ами за да отидем на излета, на който ни покани твоят приятел. Ще отидем, нали? Звучи забавно. Освен това Шарлот спомена, че там ще е нейният режисьор, който миналата нощ не беше. Може би той е мъжът, който се е запознал с Кора — завърши дългата си тирада тя, докато приглаждаше с малките си ръце невидими гънки върху роклята си. Вайолет определено се подготвяше да стане жена като Шарлот, с цяла върволица ревностни поклонници, готови всеки миг да й направят комплимент или да изпълнят всяко нейно желание. И въпреки че гизденето и перченето й би трябвало да ме дразнят, тя беше толкова ентусиазирана, с широко отворени очи, като дете, което си играе да облича дрехите на майка си, че будеше у мен единствено умиление и възхищение. — Сигурен ли си, че изглеждам добре? Не бих искала те да си мислят, че съм някоя повлекана от бедняшките квартали. Нали им казах, че съм актриса от Америка. От Калай-форния — додаде, наблягайки на всяка сричка.

— Калифорния — поправих я. — Акцентът ти звучи страхотно. — Странно, колкото по-дълго време двамата с Вайолет бяхме заедно, толкова повече си заимствахме акцентите. Тя звучеше наполовина като американка, въпреки че бях сигурен, че аз определено звуча абсурдно, използвайки едва доловимия ирландски диалект.

Момичето кимна.

— Колко си близък с Деймън? Той не спира да те нарича „братко“. Да не би всички в Америка да си казват така? — попита тя, бърчейки вежди. Знаех, че ако й отговоря утвърдително, щеше непременно да добави думата в репертоара си. Тя ми бе задала същия въпрос и снощи, докато почти я носех нагоре по стълбите, но аз не й отговорих.

— Не, повечето хора не се обръщат така един към друг, освен ако не са кръвни роднини, но откакто се помня, Деймън ме нарича така — излъгах. — Познавам Деймън от цяла вечност, през добри и лоши времена. Зная, че е очарователен, но не се оставяй да те заблуди. Понякога не е това, което изглежда. — Изрекох последното отчасти небрежно, сякаш споменавах нещо донякъде скандално, като слабост към алкохола или семейство с лоша слава. Надявах се само, че ще приеме предупреждението ми съвсем сериозно.

— Сигурна съм, че е така — съгласи се Вайолет, като се огледа за последен път в огледалото. — Той изглежда като един от онези мъже, по които всички жени си припадат. Ще останеш доволен да узнаеш, че аз не съм типична жена.

— Не го казваш само, за да ме успокоиш и да разсееш съмненията ми дали да ходим на този излет, нали? — попитах, опитвайки се да използвам отново шеговития тон, с който си говорехме вчера. Но нещо се бе прекършило.

— Просто си помислих, че ще е забавно — промълви Вайолет, извърна се към мен и прехапа устни.

— Права си — реших аз. Независимо дали ми харесваше или не, Деймън беше тук. И докато не се уверях напълно, че Клаус не се е завърнал, за да си отмъсти, нямаше да успея да си го избия от главата.

— Благодаря ти… братко! — възкликна Вайолет възторжено и ми лепна една целувка на бузата.

— Няма за какво — промърморих. В крайна сметка отивахме само на един пикник. И то посред бял ден. А и шишенцето с върбинка проблясваше в падината на шията на Вайолет. Нищо не можеше да се случи, нали?

Час по-късно Вайолет вървеше бавно през идеално окосените поляни на Риджънтс Парк. Аз бях взел чаршафа от леглото и го бях навил на руло, а сега го носех под мишница като импровизирано одеяло за пикник. Стомахът ми отново се разбунтува. Вайолет ме стрелна с поглед и се запитах дали и тя не го е чула. Закашлях се, за да прикрия звука.

Паркът бе пълен с деца, които си играеха, в небето се носеха хвърчила, а няколко големи резиденции се издигаха от зелените морави като гигантски статуи. Погледнах към слънцето. Трябваше да стигнем до Гроув Хаус, който, както ме осведоми портиерът на хотела, се намирал в източния край на парка.

— Пристигнахме! — възкликна Вайолет и хукна през парка, а кестенявата й коса се развяваше зад нея.

Бавно я последвах. Пред нас се издигаше внушителна постройка от варовик с гръцки колони. По поляната отпред бяха пръснати няколко маси, застлани с бели ленени покривки. Пуснах моя чаршаф на земята. Това не беше пикник; по-скоро приличаше на изискан прием. И вампир или не, но се държах като провинциален дръвник, мъкнейки огромния хотелски чаршаф, все едно се намирахме на една от църковните сбирки, на които двамата с Деймън присъствахме като момчета.

Когато стигнах при останалите, Вайолет вече отпиваше от чашата с шампанско и жестикулираше оживено към Деймън. Много усилено се стараеше да говори с американски акцент, като произнасяше името ми Стеф-айн и дори се опитваше да махне обръщението „всички вие“ от ирландския си диалект, въпреки че по пътя насам многократно й повторих, че не е нужно, защото не се използва толкова масово в речника на американците.

— Добре дошъл, братко — поздрави ме важно Деймън, все едно ме канеше в собствения си дом. И нищо чудно наистина да беше.

— Тук ли живееш сега? — попитах, като погледнах към сградата, която ми се струваше по-голяма дори от някои от музеите в Ню Йорк.

— Не — подсмихна се подигравателно Деймън. — Той живее тук — уточни и посочи към слаб червенокос мъж, облечен в кремав костюм, който стоеше до него.

— Лорд Ейнзли — представи се мъжът и протегна ръка.

— Здравейте — отвърнах, все още смаян от невероятните размери на къщата. Беше явно, че Деймън се движи в изключително богати и влиятелни кръгове. В сравнение с приятелите на Деймън, Джордж Абът приличаше на малко момче, който си играе на възрастен.

— Това е мой стар приятел от Щатите, Стефан Салваторе — обясни Деймън припряно. Вцепених се. Не бе ли ме чул миналата вечер, че се представям като Стефан Пайн? Не желаех да въвличам името Салваторе в нищо свързано с моята същност, особено сега. Знаех, че никой не знаеше историята на Салваторе — тя бе съвсем маловажно събитие дори в родния ни щат Вирджиния — но аз все още исках да пазя името и себе си — доколкото ми бе възможно.

— Стефан, приятно ми е да се запознаем. В стоманения бизнес ли си? Или железниците? — попита лорд Ейнзли, като ми хвърли преценяващ поглед.

— Хм… — Добър въпрос. Кой беше Стефан Салваторе? Погледнах многозначително към брат си, нетърпелив да чуя какво ще измисли.

— Той притежава ферма в Щатите — вметна Деймън. — Тук е на посещение. Представи си какъв късмет извадих, като налетях снощи на него на партито в театър „Гейти“.

— Ферма — промърмори лорд Ейнзли, мигом изгубил интерес. — И колко време смяташ да останеш в нашия хубав град?

— Зависи — отвърнах, като приковах очи в Деймън.

Но преди той да успее да каже нещо, към нас се прокрадна Самюъл с чаша лимонада в ръка.

— Здравей — поздрави любезно. — Виждам, че с приятелката си не сте се отвратили напълно от нас, дегенератите. Среднощни купони, изобилие от шампанско… затова се зарадвах, когато лорд Ейнзли устрои този пикник. Освежаващо е да не си винаги създание на нощта. Нали все това казваш, Деймън?

— Вярно е — рече Деймън и ми се подсмихна самодоволно. Вътрешно кипях от гняв. Дразнеше ме всичко у Деймън: от жилетката и цилиндъра, с който се кипреше, до позьорския му европейски акцент. Деймън изглеждаше решен да докаже, че е над всичко — дори над кървавите нападения, които изглежда бяха извършени единствено като предупреждение към него. Нима не си спомняше какво ни бе причинил Клаус в Ню Йорк? Не го ли бе грижа? Или просто щеше да се развлича със сандвичи, шампанско, светски клюки и жени, докато не стане прекалено късно?

— И така, Стефан — поде Самюъл, като насочи орловия си нос и изпитателния си взор към мен, — какво мислиш за малкия ни излет? Предполагам, че е нещо различно от… откъдето и да идваш — отбеляза той, като едва прикриваше насмешката си.

— Излетът ни харесва. Вайолет е особено очарована — отвърнах с пресилена усмивка.

— А пък вие сте очарован от младата Вайолет, така ли е? — полюбопитства Самюъл и остави празната си кристална чаша върху една от масите. Почти мигновено тя бе прибрана от иконом в бял костюм. Никак не бе трудно да се свикне с такъв стил на живот. Но от опит знаех, че подобен тип съществуване винаги е на някаква цена.

— Вайолет е очарована от сцената — обясних. — А аз се интересувам от нея само като приятел. Искам единствено да съм сигурен, че ще е в безопасност.

— Искаш единствено тя да е в безопасност — повтори Самюъл. Дали в тона му се усещаше съвсем лека подигравателна нотка, или си въобразявах? — Много благородно от твоя страна.

— Откакто го познавам, Стефан не може да устои на изкушението да се въплъщава в ролята на рицар на бял кон, спасяващ изпадналата в беда девица — отбеляза Деймън унесено. Стрелнах го с поглед, но той само ми се усмихна. Пристъпих от крак на крак и го изгледах подозрително. Тук, в Лондон, изглежда всички, особено Деймън, никога не казваха това, което мислят.

— Е, ще откриеш, че в нашия град не липсват изпаднали в беда девици — подхвърли Самюъл иронично. — Предполагам, че си чул за нашия убиец?

— Убиец? — повторих, като се надявах да не съм прозвучал твърде нетърпеливо. При ужасната дума няколко двойки се обърнаха и се втренчиха в мен.

— Смятат, че миналата нощ отново е нападнал. Изкормвача, така го наричат всички. Мислят, че може да е касапин, заради начина, по който кълца труповете.

Шарлот сбърчи нос, докато приближаваше към нас откъм върбата, където стоеше досега, заобиколена от група жени. Всички от групата потръпнаха. Само името — Изкормвача — имаше въздействието на появата на буреносен облак в идиличен летен ден. Сякаш температурата бе спаднала с двайсет градуса.

Изкормвача. Опитах се да уловя погледа на Деймън, но той избягваше моя. Той беше на партито миналата нощ. Освен ако… мислите ми се въртяха.

Шарлот плъзна собственически ръка около кръста на Деймън.

— Радвам се, че имам кой да ме закриля. Това е толкова ужасно.

Погледнах към Вайолет. Тя слушаше съсредоточено, а талисманът с върбинката все още блестеше на шията й. Добре.

— Коя е била жертвата? — попитах.

— Друга проститутка. Всъщност никоя — подсмръкна едно момиче с широки рамене, сякаш цялата история бе твърде ужасна, за да се обсъжда.

Самюъл извади вестника от джоба на сакото си и го отвори с предвзета театралност.

— Джейн е разстроена, защото убийството я изтласка от първа страница. Внезапно всички светски новини бяха отрязани заради отразяването на убийството — поясни Самюъл като се усмихна саркастично на жената.

— Как се казва жертвата? — попита Вайолет с треперещ глас.

— Някаква Ани — отвърна Самюъл, докато прелистваше страниците.

Раменете на Вайолет увиснаха облекчено, а аз затворих очи в мълчалива благодарност. Кора все още беше жива. Засега.

— Каквото и да е името, случилото се е ужасно, нали? — присъедини се към разговора ни лорд Ейнзли и потрепери. — Слава Богу, че избира жертвите си от Ийст Енд. Ще се разтревожим истински, когато стигне до нашите кръгове — изсмя се шумно той. Стрелнах поглед към Вайолет, която бе приближила до Шарлот. Роклята и маниерите й бяха почти неотличими от тези на актрисата и никой не би си представил, че тя не принадлежи на тяхното общество. При все това пренебрежителното и насмешливо отношение на лорд Ейнзли към по-нисшата класа — класата на Вайолет — накара стомахът ми да се преобърне.

— Той е написал писмо до „Куриър“ — каза Самюъл. — Чакайте да го намеря. — Отпусна се върху един от белите столове, кръстоса крака, прокашля се и започна да чете.

— Обратният адрес е От Ада — поде с напевен глас.

Думите отекнаха в ушите ми, олюлях се и се огледах къде да седна. Не можех да дишам. От Ада. Може би беше някаква ужасна шега, но не можех да не се запитам дали няма известна доза истина в нея. Дали беше Клаус — или някой друг още по-зъл? Улових се за ръба на масата, за да не падна и усетих погледа на Вайолет, втренчен в мен.

— От Ада… но дали този адрес е по-лош от Уайтчапъл? — изсумтя Самюъл презрително.

— Никога не съм била там — изчурулика хубавичка, червенокоса девойка, като отпи голяма глътка от шампанското си. — Толкова ли е ужасно, колкото всички казват?

— По-лошо! — отвърна през смях Самюъл. Насочи отново поглед към вестника. — Скотланд Ярд и лондонската полиция работят денонощно, но уликите, водещи към разкриването на зловещите убийства, са много малко и доста хаотични…

Спрях да слушам и се отдалечих на няколко стъпки от групата. Оттук разкриващата се пред очите ми сцена изглеждаше идилична: просто неколцина богати и безгрижни приятели, които се наслаждават на привилегиите си. Какво щяха да сторят, ако знаеха, че сред тях има чудовище? И съвсем не това, над което в момента се смееха?

От Ада. Всяка следа все повече ме навеждаше на мисълта, че Клаус е в Лондон. Големият въпрос беше: „Защо на Деймън не му пука?“.

Клаус наистина беше от Ада — това бе неговото наследство. По-голяма част от вампирите бяха създадени от ръката на друг вампир. Лекси бе превърната от любовника си, двамата с Деймън бяхме превърнати от Катрин. Във вампирския свят съществуваха билион истории, подобни на нашата. Но съществуваха и Древните — изчадия на злото, дошли направо от самия Ад. Те не бяха съществували нито една година като човешки същества и никога не бяха познали какво означава да живееш, да плачеш или да обичаш. Те не притежаваха човечност, която да обуздава инстинктите им и поради това бяха жестоки и опасни.

Потреперих, въпреки че въздухът бе застинал от топлина, дори най-лек бриз не шумолеше сред листата на брястовите дървета, извисяващи се над нас.

— Добре ли сте, сър? — попита ме икономът и пристъпи към мен, понесъл в ръце поднос със сандвичи с краставички.

Взех си един. Лигавата краставичка се хлъзна в гърлото ми и аз едва не се задавих от клисавия хляб. Сандвичът не успя да утоли глада ми. Разбира се, че не можеше да го стори. Но в момента ми призляваше само от мисълта за кръв.

Завъртях се на пети и се върнах обратно при участниците в пикника. Сандвичът тежеше като олово в стомаха ми. Когато се присъединих към групата, установих, че разговорът бе преминал към по-леки теми: необичайно топлото лято, странния факт, че изглежда никой не пътува до провинциалните си имения за уикенда и нашумелите напоследък тайни сбирки на пристанището в Канари Уорф.

— Може ли за малко? — попитах и дръпнах Деймън настрани от групата. Закрачихме към идеално поддържаните градини, които заобикаляха къщата. Тежкото ухание на рози изпълваше въздуха и за миг сякаш се пренесох отново в лабиринта на Мистик Фолс. Там двамата с брат ми на шега се състезавахме за благоволението на Катрин, докато я придружавахме по време на следобедните й разходки. Тогава нямахме ни най-малка представа за опасната игра, в която се бяхме впуснали.

— Да, братко? — попита Деймън и въздъхна нетърпеливо. Насилих се да погледна в потъмнелите му очи, съвсем различни от очите на моя брат, докато беше човешко същество. Деймън беше различен. Аз бях различен. Време беше да престана да мисля за миналото.

Устните му се разтеглиха в бавна усмивка и аз проследих погледа до чаршафа, който бях захвърлил, когато дойдохме.

— Твой ли е? — попита Деймън. — Не е ли малко екстравагантно? Това е истински египетски памук, достоен за крал.

— Беше за пикника — обясних. — Не подозирах, че обстановката ще е толкова официална.

— Да крадеш чаршафи от хотел „Къмбърланд“. — Деймън поклати глава. — Да не би най-сетне да си добил пакостлива жилка? Това би те направило по-интересен.

— И предполагам, че ако бях като теб, щях да отвличам камериерките от хотела, за да пия кръвта им, нали? — попитах. — Безпокоя се за Изкормвача — додадох. Хванах един цвят и го откъснах от стъблото му, усещайки кадифените розови венчелистчета между пръстите си. Въпреки че само преди секунда бях пожелал да забравя миналото, мислите ми се върнаха назад и играта на „обича ме, не ме обича“, с която Катрин ме измъчваше.

— Безпокоиш се за Изкормвача — усмихна се Деймън презрително. — Защо? Да не би да си жена? Да не би да си проститутка? Знаеш, че това са неговите жертви. Ти си обсебен, братко! По-добре си намери жена, от която да си обсебен, много повече си заслужава — посъветва ме цинично брат ми.

— Да, сигурен съм, че си заслужава да тичаш и носиш шампанско, когато Шарлот щракне с пръсти. Нещата, които правиш, за да се сдобиеш с кръв, са наистина достойни за възхищение, братко. Признавам го — отвърнах, доволен, че изглежда умеех да отстоявам позицията си, когато се налагаше да натрия носа на Деймън. Всеки път, когато го правех, усещах, че уважението на Деймън към мен леко нараства. Не беше много, но все пак беше нещо. И ако бях научил нещо от общуването си с Деймън, беше, че той играе игрите по своите правила.

— И не съм обсебен, а загрижен. И ти знаеш защо! — избухнах аз. Все още имах чувството, че Деймън крие нещо. А дори и да не криеше нещо, то определено не ме допускаше до себе си. — Знаеш, че двамата с теб сме свързани от общо минало. Ужасно, кърваво минало.

Но аз вдигам бялото знаме. Искам единствено, ако не можем да бъдем приятели, поне да не бъдем врагове.

Не и когато на карта е заложено толкова много и за двамата.

— Спести си проповедта — прозина се Деймън. — Вече съм чувал всичко това. Толкова съм отегчен от говорене! Приказки, приказки, приказки. И това никога не се променя. Имал съм същите разговори с един и същ тип хора отново и отново. Отегчен съм, братко — завърши и ме погледна право в очите.

— Добре тогава — промълвих накрая. И при най-развихреното въображение думите му не биха могли да се определят като извинение, но се надявах Деймън да има предвид, че е отегчен от клетвата си и дори и да не се интересува от възкресяването на отношенията ни, поне вече не изпитва желание да продължава с враждата. — В такъв случай нека направим нещо, вместо да говорим. Разтревожен съм за Джак Изкормвача, защото предполагам, че може да е от Древните. Мисля, че би могъл да е Клаус. И той ни преследва. Или по-вероятно, преследва теб. Той трябва да е. Защото онова послание, написано с кръв… — Замлъкнах, трябваше да накарам по някакъв начин Деймън да разбере колко е важно това. — Не е само лудория. Прилича на посланието върху стената в дома на семейство Съдърланд. Така че, какво означава това?

Деймън махна с ръка пред лицето си, все едно отпъждаше муха.

— Означава, че си обсебен от вампирите, братко. Защо Клаус ще убива от време на време по някоя жена, когато може да избива десетки? И защо ще се заиграва по този начин с пресата? Всичко изглежда прекалено човешко — заключи подигравателно.

— Ами адресът „От Ада“? — изтъкнах.

Деймън завъртя очи.

— Като истински книжен плъх, приемаш нещата твърде литературно. Предлагам ти да престанеш да се правиш на детектив. Защо не се позабавляваш? Имаш очарователно момиче, намираш се в нов град… давай го по-ведро. — Деймън ме огледа критично. — Или по-точно насити се. Кога се храни последно?

— Миналата нощ — отвърнах разсеяно.

— Но не от твоето момиче — отбеляза брат ми и погледна бързо към Вайолет. Проследих погледа му до бялата й, гладка шия.

— Разбира се, че не — поклатих глава. — Не се храня от хора.

— Е, а би трябвало. Това ще те успокои. Помисли за това. Би могъл да забравиш тези глупости за отвратителния Изкормвач и да влезеш в лондонското общество. Би могъл да се забавляваш, много повече отколкото някога ти се е случвало.

Въздъхнах, представяйки си какво би било: безкрайни партита, безкрайни целувки, безкрайни години на удоволствие и развлечения. Това беше животът, който Деймън бе избрал. Прониза ме съмнение. Възможно ли бе Деймън да е прав? Дали тайната на вечното щастие не беше просто да живееш за мига, да правиш това, което ти харесва в момента?

— Ето какво ще ти кажа, братко — заговори Деймън, доловил колебанието ми. — Иди в Париж. Отдалечи се от тази отвратителна история. Ако е Клаус, той ще те открие където и да си, а ако е някой глупав човек, ще го заловят след няколко седмици.

— А ако си ти! — попитах остро.

— Ако съм аз, то е съвсем ясно, че това трябва да се е случило, докато съм бил под влияние на кръвта, изобилстваща на алкохол. Деймън завъртя очи. — Стига, братко. Имай ми малко доверие. Защо ми е да извършвам такива кървави убийства в такъв противен квартал?

Кимнах. Имаше право. И може би имаше право, че най-добрият начин да се успокоя, е просто да замина. Ала това беше невъзможно. Не можех да напусна Лондон, докато не се уверя, че Вайолет е в безопасност. А тя нямаше да бъде в безопасност, докато не бъде открит и заловен Джак Изкормвача. Поклатих глава.

— Вайолет трябва да работи довечера в кръчмата.

Ще я придружа, за да видя дали не мога да открия повече информация. — Замълчах. — Ела с мен.

— Да дойда с теб? В някаква гъмжаща от плъхове кръчма? Не, благодаря ти.

— Каза, че си отегчен. Постоянно повтаряш, че всичко е едно и също. Защо да не направиш нещо различно?

Освен това… — Пое дълбоко дъх. — Задължен си ми.

Кали.

Не беше нужно да изричам името. Видях как нещо проблесна в очите на Деймън.

— Добре. Но преди това ще пия шампанско, а като отидем там, ти ще платиш уискито.

Ухилих се.

— Там няма уиски, братко. Само бира.

— Мили боже, нима в Уайтчапъл не са чували нищо за цивилизацията? Добре. Ще се задоволя с бира.

Примигнах, сигурен, че ми се е причуло. Но по устните на Деймън трептеше лека усмивка, напоследък неизменен негов спътник, а лицето ми се отразяваше в мастиленочерните ириси на сините му очи.

— Това означава ли, че ще дойдеш? — попитах, неспособен да прикрия изненадата в гласа си.

— Разбира се — сви рамене брат ми. Понечи да се завърти на пети, за да се присъедини към останалите, но се спря и ме погледна.

— Благодаря ти — промълвих след секунда. — „Десетте камбани“, в Уайтчапъл. Ще се срещнем в десет. И бъди внимателен.

— Бъди внимателен — имитира ме подигравателно Деймън. — Защо? В случай че срещна вампир по пътя си? Малко разсейване ще ми дойде добре. Както казах, отегчен съм до смърт — подхвърли Деймън цинично, преди да се обърне и да се запъти към приятелите си.

Аз също го последвах. Деймън изпълняваше молбата ми. Би трябвало да съм щастлив. Тогава защо стомахът ми се бе свил на топка?