Преследвачът

15

Когато стигнахме до пътеката, водеща към задната градина на семейство Абът, умът ми се бе прояснил. Горите бяха красиви, тъмни, диви и мистериозни. Според една от местните легенди, преди много години на тази земя се установили феите и я превърнали в свой дом — криели се сред гъстите клони на вековните дъбови дървета, наблюдавали горския живот и се грижели за обитателите на тъмните дъбрави. Разбира се, аз не вярвах на тази история. Бях обикалял тези гори, бях заловил и убил достатъчно животни, за да се уверя, че никакви добри създания не защитаваха горите. Или ако съществуваха, те си имаха по-добри занимания, отколкото да спасяват някоя скитаща катерица или заек, уловени в здравата хватка на вампирските зъби. Въпреки това историята ми действаше успокоително, защото бе доказателство, че хората все още вярваха в доброто, независимо, че сред тях живееше толкова много зло.

Вървяхме към поляната, където върху билото на хълма се издигаше триетажната тухлена господарска къща.

— Пристигнахме — обявих, като посочих огромното пространство, сякаш бях крал, показващ земите си на свой поданик.

— Хубаво е — промълви с немощен глас Вайолет. Думите едва се отрониха от бледите й устни. — Зелено. Напомня ми на родния дом.

Чух лай на куче и се сепнах. Знаех, че е много вероятно Люк или Оливър да са наблизо, а не исках те да виждат Вайолет. Щеше да има твърде много въпроси, на които не мислех, че бих могъл да отговоря. Претеглих бързо Вайолет в прегръдките си и се шмугнахме в моята малка колиба. Когато се озовахме благополучно вътре, я поставих внимателно да седне върху един стол край паянтовата кухненска маса. Смених ризата си, измих лицето и косата си. В огледалото видях, че Вайолет ме наблюдава с любопитство.

Обърнах се и тя облиза устните си.

— Толкова съм жадна — изхленчи.

— Зная — отвърнах безпомощно.

В този миг вратата на колибата се отвори. Озърнах се паникьосано. Може би домът ми не беше толкова уединен, колкото би трябвало да бъде.

— Стефан, ти си се върнал! — Оливър нахлу вътре, а стъпките на малките му крачета отекнаха върху пода. Обви ръце около коленете ми. — Стори ми се, че те видях и не съм се излъгал. Дошъл си си по-рано! Днес ще отидем ли на лов?

— Не още — отвърнах и разроших русата му коса, опитвайки се да преглътна вината си. — Имам гостенка. Оливър, това е Вайолет.

Когато я видя, очите му се разшириха и ми напомниха за реакцията на Вайолет, когато се взираше очаровано в разноцветната тълпа в театъра. Тя наистина притежаваше нещо специално.

— Вайолет е моя братовчедка — излъгах, а тя се отпусна на колене и протегна ръка.

— Здравей, малки господине — усмихна се широко на Оливър.

Но Оливър продължаваше да се взира в нея, без нито един мускул в него да помръдва. Удивеното изражение върху лицето му бавно се замени с колебливо. Дали по някакъв начин бе усетил истинската й същност? У дома, във Вирджиния, конете винаги ставаха неспокойни, когато Катрин беше близо до тях. Но дали същото важеше и за децата?

— Тя ще дойде ли с нас на лов? — попита Оливър, без да откъсва поглед от Вайолет.

— Не, боя се, че не може — отвърнах лаконично, като се надявах, че той няма да настоява за повече обяснения.

— Но не можеш ли поне да дойдеш на обяд? Толкова много ни липсваше, Стефан!

— Добре. Защо не изтичаш да кажеш на госпожа Дъкуърт, че двамата с Вайолет сме тук? Ще се видим скоро. — Оливър кимна, но остана неподвижен.

— Върви! — подканих го. Не исках семейство Абът да се срещне с Вайолет. Исках тя да умре на спокойствие. Ала в същото време не желаех да събуждам съмнения и сега трябваше да присъстваме на обяда и да се преструваме, че всичко е наред. Кожата на Вайолет вече бе придобила смъртна бледност — ясен знак, че смъртта неотменно завладява тялото й. Кой знаеше колко по-зле щеше да изглежда и да се чувства след час? Времето беше от огромно значение и аз се чувствах ужасно, задето я принуждавах да прекара няколкото последни часове от живота си в лъжа.

— Да, Стефан — съгласи се накрая Оливър, затътри се неохотно към вратата и пое по каменната пътека към къщата.

— Ще трябва да отидем на обяд — казах. — Съжалявам.

— Не, няма нищо — отвърна Вайолет. Изглеждаше толкова измъчена и съкрушена, че стомахът ми се сви от вина. Може би все пак щеше да намери малко покой и утеха във фермерския дом. Поне се надявах.

— Ще им кажа, че си ми втора братовчедка — обясних й, докато я водех по криволичещата пътека към голямото тухлено имение. — Срещнали сме се в Лондон и аз съм те поканил да ми погостуваш няколко дни в провинцията. Звучи ли ти добре?

Вайолет кимна. Тя продължаваше да облизва устните си, а аз не можех да не забележа колко огромни бяха станали зениците й. Преходът беше в разгара си, достигайки върха, когато всяка клетка от съществото й се бореше да оцелее по всеки възможен начин, дори това да означаваше да пие кръв.

— Стефан! — разнесе се гръмогласният глас на Джордж, когато влязохме във фоайето. Явно Оливър бе предал съобщението ми и той ни очакваше. Коремът на Джордж опъваше жилетката почти до пръсване, а лицето му изглеждаше по-червено от всякога. — Дошли сте съвсем навреме за обяд. А пък аз се страхувах, че ще останеш толкова запленен от града, че никога няма да се върнеш в провинцията. Но виждам, че все пак вече си у дома! При това с компания! — додаде той и погледът му се стрелна любопитно към спътницата ми.

— Сър! — отвърнах припряно, а сърцето ми се сви при думата дом. — Поканих братовчедка си Вайолет, да разгледа града ни. Съжалявам, че идваме без предупреждение.

— Чух толкова много и хубави неща за това място, че почувствах, че трябва да дойда — включи се в играта Вайолет като истинска актриса. Направи изискан поклон.

— Братовчедката Вайолет — промърмори Джордж. — Очарован съм, скъпа — рече и леко наклони глава.

Тримата влязохме в салона. По миризмата разбрах, че се приготвя печено и ме обзе радост да видя отново познатата и обикновена обстановка. Люк и Оливър бяха на пода и играеха на домино, Ема люлееше кукла в ръцете си, а Гъртруд се бе надвесила над ръкоделието си, изобразяващо майсторски бродирана флорална сцена. Сякаш тук животът си беше както преди, ала за мен всичко се бе променило.

— Как беше в Лондон? — попита гръмко Джордж, уловил погледа ми. Запъти се към количката с напитки в ъгъла и наля в две чаши от тъмната кехлибарена течност в кристалната гарафа.

— Добре — отвърнах кратко. — Шумно.

— Мога да си представя. И къде отседна? При роднините си, семейство…

— Бърнс — побърза да уточни Вайолет. — Аз съм Вайолет Бърнс. — Наблюдавах я. Дали очите й не бяха твърде блестящи, а лицето — прекалено бледо? Не бях сигурен.

— Той не ви създаде твърде много неприятности, нали? — пошегува се Джордж.

Вътрешно се намръщих. Те нямаха представа какви неприятности ме следваха навсякъде.

— Не, той беше много мил — отвърна накрая Вайолет, все едно предварително го бяхме репетирали.

Любяща усмивка премина по лицето на домакина ни.

— Нашият Стефан оказва такъв ефект на хората. Много съм щастлив, че имаш роднини наблизо. Човек не бива да е съвсем сам на този свят — заяви той, преплете поглед с моя и вдигна чашата си във въздуха. — За семейството — добави и я наклони към мен.

— За семейството — промърморих и отпих малка глътка от питието си. В стаята се възцари тишина и аз изпитах огромно облекчение, когато госпожа Дъкуърт се появи и обяви, че печеното е готово.

Вайолет облиза устни, стана и приглади полите на роклята си. Движенията й бяха натрапчиви и ми стана много мъчно за нея. Знаех, че изпитва първите спазми на истински, опустошителен глад, който не можеше да бъде заситен с никаква храна, обичайна за простосмъртните.

— Вайолет, скъпа, седни тук. — Гъртруд поведе Вайолет към мястото до нейното край дългата маса от черешово дърво. — Изглеждаш прималяла от глад, което е напълно разбираемо. Сигурна съм, че храната, която поднасят в тези влакове, е ужасна! — цъкна съчувствено добрата жена.

— Съжалявам — отрони някак отнесено Вайолет. — Не се чувствам много добре.

— Е, хапни малко, а ако след това искаш, можеш да си полегнеш. Добра храна, здравословен селски въздух и ще станеш като нова — увери я майчински Гъртруд.

Настанихме се край масата и аз гледах как госпожа Дъкуърт реже печеното. От всяко отрязано парче се стичаше малка струя кръв и аз видях как Вайолет се наведе напред, а сините й очи засияха.

— Ето, това е за теб, скъпа. — Госпожа Дъкуърт сложи две парчета в чинията й. Вайолет се нахвърли върху храната, без да дочака да сервират на останалите от семейството. Не си сипа от задушените картофи и зелен боб в препълнените купи, подредени върху масата, нито посегна към хлебчетата в панерчетата. Почти не използваше приборите, докато буташе късовете месо в устата си.

— Наистина трябва да си била много гладна — извиси се гласът на Гъртруд, когато стана, за да помогне на Люк да си нареже месото. Момчето, навярно взимайки пример от Вайолет, забрави за ножа и атакува месото с вилица.

— Не зная какво ми стана — промърмори Вайолет смутено, докато попиваше устата си със салфетката. Погледът й оставаше вперен в месото. В стаята надвисна тишина.

— Всичко е заради чистия селски въздух — повтори Гъртруд с остра нотка в гласа. Знаех, че семейство Абът усеща, че нещо не е наред, но не можеха да разберат какво точно. Отчаяно ми се искаше те да я харесат, а Вайолет от своя страна да намери същия покой във фермата, който бях открил и аз. Но, разбира се, Вайолет беше объркана и изгладняла. Независимо от Деймън, може би щеше да е по-добре тя да умре, заобиколена от светлините на Уест Енд.

— Отдавна ли живееш в Лондон, скъпа? — попита домакинята, очевидно изпълнена с известни съмнения към Вайолет.

— Родена съм в Ирландия — призна Вайолет с пълна уста. Люк и Оливър я зяпаха очаровани.

— Ирландия — прокашля се Джордж. — Мислех, че роднините ти са от Италия, Стефан.

— Те са от страната на баща ми. А от майчина страна във вените ни тече ирландска кръв — излъгах най-безсрамно. След като Деймън можеше да се произвежда в граф или херцог, аз пък можех да си измисля малко ирландски роднини.

— Аха — кимна Джордж и заби ножа в парчето месо в чинията си. — Е, при всички случаи се радваме, че си тук, Вайолет. Чувствай се като у дома си.

— Много сте мили — промърмори Вайолет, докато погледът й се стрелкаше около масата, отчаяно търсейки още нещо, което да задоволи глада й. Макар че такова нямаше.

В този миг Ема подръпна плахо ръкава на роклята на Вайолет.

Вайолет погледна надолу и гладното й изражение бе заменено от сияйна усмивка.

— Хей, здравей, мъниче — рече Вайолет нежно.

— Здравей — отрони Ема, пъхна тутакси палеца в устата си и извърна поглед.

— Хайде сега, Ема, не можеш ли да се представиш както подобава на госпожица Вайолет?

Наблюдавах нервно Ема. Все още бях нащрек заради начина, по който Оливър се взираше във Вайолет. Дали у Вайолет имаше нещо, очевидно за децата, но не и за родителите им?

— Аз съм Ема — изрече момиченцето сериозно, преди отново да пъхне палеца в устата си.

Вайолет се усмихна. Внезапно изглеждаше много по-силна от преди малко.

— Здравей, Ема. Аз съм Вайолет. А ти си много хубава. Знаеш ли какво си помислих, когато те зърнах за пръв път?

— Не — поклати глава Ема.

Вайолет се усмихна.

— Помислих си: „Това момиченце сигурно е вълшебна принцеса. Няма начин да е обикновено момиче. Прекалено е красива.“ Наистина ли си принцеса? — попита Вайолет.

Без да промълви нито дума, Ема се покатери в скута на гостенката. Вайолет я подхвърли нагоре и надолу върху коляното си.

— Мисля, че си намери нова приятелка, скъпа — заяви Гъртруд на дъщеря си, явно очарована от обожанието на Ема към Вайолет.

— Аз мисля, че и аз си намерих и съм много благодарна за това! — възкликна Вайолет с искрящи очи. — У дома имам сестра на нейната възраст. Казва се Клеър. Много ми липсва. Но, разбира се, имам и друга сестра, Кора. Тя е в Лондон — допълни Вайолет, а погледът й доби отнесено изражение.

— Сигурно е трудно да живеете толкова далеч от родния дом. Какво ви отведе в Лондон? — поинтересува се Джордж. Обичливото отношение на Ема бе разчупило леда и сега семейство Абът се държаха все едно Вайолет беше още един, малко по-голям, член на семейството им.

— Ами, мислех, че може да стана актриса — призна девойката.

— Е, все още можеш. На колко си години? Седемнайсет? — попита Гъртруд, докато попиваше ъгълчето на устната си с бялата ленена салфетка.

— Да, предполагам, че бих могла — кимна Вайолет и въздъхна. По време на целия разговор тя се хранеше настървено, дори госпожа Дъкуърт едва смогваше да напълни чинията й. Люк и Оливър я зяпаха възхитено, очевидно изпълнени с благоговение от апетита й. Всъщност в миналото двете хлапета често се бяха опитвали да си устроят състезание по надяждане, но биваха строго смъмряни от госпожа Дъкуърт и наказвани с леко шляпване по кокалчетата.

— Е, Стефан, семейството ти е очарователно, точно както си представях. А, както казва съпругът ми, семейството наистина е най-важното нещо в живота — обяви нашата добра домакиня със сияещи сини очи.

— Съгласен съм — промърморих глухо.

Вайолет най-сетне остави вилицата си и се отпусна, подпряла лакти върху масата. Очите й бяха изцъклени, а лицето призрачно бяло.

— Добре ли си, скъпа? — попита Гъртруд и бутна назад стола си. Госпожа Дъкуърт мигом се спусна, за да й помогне.

— Тя е добре. Просто имаше дълъг ден. Потеглихме от Лондон доста рано — уверих ги припряно, питайки се дали това не беше началото на края.

— Разбира се. Ами, мога да приготвя стаята за гости, ако…

Вайолет се изправи в стола си и пое няколко дълбоки глътки въздух. Осъзнавайки, че всички погледи са вперени в нея, тя приглади кестенявата си коса и изпъна рамене. Усмивката й бе замръзнала в гримаса. Цялата ситуация навярно беше доста мъчителна за нея.

— Извинете ме. Добре съм, благодаря ви — изрече със силен и овладян глас.

Оставих салфетката си до чинията си и станах, за да помогна на Вайолет. Тя трябваше да остане сама, при това много бързо.

— Мисля, че малко ще се поразходим. Както казахте, чистият въздух прави чудеса и ще ни се отрази добре — обявих и й предложих ръката си. Всеки момент можеше да умре, а аз не можех да позволя това да се случи в голямата къща. По-късно щях да измисля какво да кажа на семейство Абът — че е решила да се върне в Лондон, за да я прегледа лекар и им изпраща поздравите си. След двайсет години лъжи се бях научил да мисля за всички вероятности.

В другия край на масата Оливър се размърда нетърпеливо.

— Може ли да отидем на лов? Моля те! Цял ден се упражнявах, а и ти ми обеща. Вайолет може да дойде с нас!

— Оливър! — сгълча го Гъртруд. — Стефан ще прави компания на братовчедка си.

— Някой друг път, Оливър — обещах и го потупах по главата. — Продължавай да се упражняваш да се прицелваш и когато излезем на лов, сигурно ще можеш ти да ме научиш на нещо — казах, а Вайолет се усмихна леко. Заля ме нова вълна на съжаление. Независимо че стана случайно, аз я бях отвел при Деймън. Заради мен Вайолет никога нямаше да има свое семейство. — Благодаря много за чудесния обяд — завърших, улових Вайолет за ръката и двамата излязохме навън.

Макар да беше късен следобед, във въздуха се усещаше хлад, който ми напомни, че есента наближава. Колкото по-дълго живеех, толкова по-бърза ми се струваше смяната на сезоните. Понякога имах чувството, че единият току-що е започнал и ето че вече идеше следващият — толкова различно от времената, когато бях човек и лятото ми се струваше безкрайно дълго. Това бе само една от безбройните малки загуби, които понасях и които Вайолет не биваше да познава.

— Не зная какво ми стана по време на обяда — призна тя, докато я водех по каменистата пътека, виеща се през долчинката. Мислех, че ще е хубаво да отидем до Айвънхоу Бийкън. Това бе най-високото място в енорията, по-високо дори от водното колело, което се въртеше в река Чилтърн, за да захранва с вода мините долу.

Двамата вървяхме и се наслаждавахме на великолепната зеленина наоколо, която изглеждаше по-жива от всякога. Врабчета чуруликаха, големи пухкави катерици шумоляха из гъстите храсталаци, а аз чувах шума на потока, бълбукащ към Билбъри Крийк.

Спътницата ми се спря изведнъж.

— Добре ли си? — попитах внимателно. Въпросът беше абсурден. Разбира се, че не беше добре.

Тя поклати глава.

— Всичко това ще ми липсва — промълви и разпери широко ръце, сякаш се опитваше да обгърне цялата гледка. Видях как раменете й се повдигат и спускат, долових леката въздишка, изтръгнала се от устните й. Ала не се разплака.

Сграбчих ръката й. Нямаше какво да кажа, затова продължихме да вървим нагоре по хълма, докато тревата оредя, скалите станаха по-големи, а въздухът — по-разреден. Минахме през гъста и тъмна гора от вечнозелени дървета, докато настъпи моментът, който чаках — когато дърветата изчезват и над главите ни остава само ясното синьо небе, а пред нас се ширват английските простори. Това бе едно от любимите ми места на света, на второ място след далечния край на обширното ни имение във Вирджиния, където езерото се срещаше с гората.

— Благодаря ти, че ме доведе тук — отрони накрая Вайолет. Притисна ръка до сърцето си. — О, Стефан! — извика мъчително.

— Шшт — промърморих и я притеглих по-близо. Не бях сигурен как иначе бих могъл да я успокоя. Около нас птиците продължаваха да пеят, а есенният бриз диплеше полите й. Ала аз знаех, че силите й чезнат. — Шшт — повторих.

Тя зарови лице в шепи и рухна върху гърдите ми. Държах я, докато ридаеше, всяко нейно потрепване се забиваше като остър нож в сърцето ми. Накрая тя отпусна ръце и се взря в мен с толкова пронизващ поглед, че отстъпих назад.

— Защо аз? — попита, а очите й шареха по лицето ми.

— Вината е моя. Ако не беше ме срещнала, това никога нямаше да се случи — изрекох нещастно.

Девойката поклати глава.

— Или може би щях да бъда мъртва, захвърлена в някоя лондонска канавка. Ти беше мой приятел. Ти ми показа света. Ако трябва да умра, поне ще съм имала тези няколко вълшебни дни — промълви срамежливо.

— Благодаря ти. — Замислих се за първата ни среща. Никога нямаше да си го простя. Само ако просто си бях тръгнал, когато Алфред й се разкрещя в кръчмата… — Това е много мило. Но зная, че всеки друг на мое място би сторил същото, Вайолет.

— Не го вярвам — поклати тя глава. — Ти си истински приятел.

— Ти също. И аз винаги ще те помня.

По лицето й пробяга лека усмивка.

— Винаги ще ме помниш? Дори след двеста години?

— Да. — Не се съмнявах. Исках да имам добри спомени от Вайолет, да помня смелата решителност, която показваше дори пред лицето на смъртта. — Ти си една на милион. И ти си личност, която аз никога, никога не бих могъл да забравя.

Очите й заблестяха от благодарност.

— Благодаря ти — изрече с тих глас. — Може ли да те помоля за една услуга?

Кимнах. Знаех, че ако заговоря, гласът ще ми изневери, а не исках да плача пред Вайолет. Не исках тя да разбира колко съм ужасен.

— Би ли могъл… да ме целунеш? — попита смутено. — Просто никога не съм целувана истински. А не искам да умра без поне веднъж да бъда целуната. Моля те?

Отново имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне от мъка заради това момиче. Беше в началото на живота си и би трябвало да изживее още толкова много неща. Кимнах, сграбчих нежната й ръка и я привлякох към гърдите си. Наведох се и устните ми се сляха с нейните в сладка, невинна целувка.

Вайолет прекъсна целувката и срещна свенливо погледа ми.

— Благодаря ти — рече. — Беше съвършено.

— Не ми благодари — смънках. В този миг усещах нещо толкова близо до истинския покой, каквото не бях изпитвал от години.

Вдигнах поглед към небето, избягвайки да я гледам. Облаците се скупчваха към реката под нас и аз знаех, че много скоро небесата ще се разтворят.

Поведох забързано Вайолет надолу по хълма, без да поглеждам назад. Щеше да ливне пороен дъжд, а зеленината наоколо да заблести от водните капки. Обичах бурите, способността им да измиват всичко и да го карат да ухае на чистота и невинност. Да можеше само дъждът да отмие и моите грехове.