Преследвачът

18

Когато смъртта е неизбежна, ходът на времето едновременно се ускорява и забавя. Това се случи първият път, когато умрях, когато почувствах как куршумът пронизва тялото ми, изпитах го и сега. Усетих горещината от пламъците, обхванали вътрешността на колибата. Почувствах болката, пулсираща в стомаха ми. Чувствах се уловен в капан, неспособен да помръдна парчето дърво, забито в гърдите ми, на повече от няколко сантиметра във всяка посока. Ала това, което също изпитвах, беше съжаление, гняв, тъга и облекчение. Сякаш наистина пред очите ми преминаваше целият ми живот.

Или по-скоро — двата ми живота.

Не бях постигнал много, нито като човек, нито като вампир. Най-голямото ми постижение беше смъртта. И независимо, че се смятах за по-добър от Деймън, дали това действително бе така? Защото в крайна сметка и двамата бяхме вампири. И двамата бяхме оставили зад гърба си дълга диря от разруха. Чувствах се толкова уморен. Уморих се да се опитвам да се боря напразно, от постоянните провали. Уморих се да наранявам и да бъда наранен. Уморих се винаги да бъда марионетка в игрите на Деймън. Ние вече не бяхме деца и игрите ни отдавна бяха смъртоносни. Навярно моята смърт бе единственото нещо, което щеше да сложи край на нашата война. Ако бе така, то аз я очаквах с радост. Бях готов да бъда погълнат от вечността от пламъци. Това щеше да бъде много по-омиротворяващо, отколкото живота, който водех.

Огънят не бързаше, танцуваше покрай ръба, където се съединяваха стените и пода, сякаш бе внимателен ухажор на бал. Наблюдавах го като омагьосан. Пламъците се преливаха в червено, синьо и оранжево и отдалеч ми напомняха на великолепните есенни листа, които скоро щяха да осеят Абът Манър. Никога нямаше отново да видя това.

Моля те, не ги убивай, призовах, мислейки за останалите членове на семейство Абът — изплашени, страдащи и толкова ужасно, ужасно предадени. Това ми беше навик, да си мисля, че останалите могат да четат мислите ми. Понякога се получаваше между мен и Деймън, ала това бе, защото близостта ни като братя означаваше, че всеки един от нас често можеше да отгатне мислите на другия. Съмнявах се, че двамата със Самюъл бяхме дори приблизително на една и съща дължина на вълната, което би му позволило да приеме посланието ми. Не че имаше значение. Чуването на нещо подобно вероятно още повече би засилило жаждата му за кръв.

Не ми пукаше за собствения ми живот, но изпитвах известна лоялност към Вайолет, която сега беше някъде със Самюъл. Тя беше съвсем нов вампир, със сигурност объркана и неуверена. Нуждаеше се от напътствие. Ала не от напътствието или съветите на един коравосърдечен убиец.

Опитах се да помръдна ръката си, с отчаяната надежда да измъкна импровизирания кол. Възродена енергия се надигна в крайниците ми. Не бях готов да умра. Не и докато не спася Вайолет от моята съдба. Дължах й поне това, след като бе лишена от възможността за свободен избор. Опитах се да изтръгна дървото от гърдите си, докато пламъците ме приближаваха. Чух звук от отваряща се врата и се извих от болка, готов да посрещна съдбата си.

— Той е тук! — Беше глас на момиче.

Отворих рязко очи и съзрях Кора, сестрата на Вайолет. Червената й коса пламтеше около лицето й, а под очите й тъмнееха огромни сенки. Медальонът, който се полюшваше напред–назад на гърдите й, тутакси привлече погледа ми. Затворих отново очи. Още една нещастна душа, която навярно нямаше да мога да спася. Докато отчаяно се опитвах да изтръгна Вайолет от ноктите на Деймън, бях оставил Кора като жертвено агне.

— Съжалявам — прошепнах на въображаемия образ.

В същия миг почувствах лекота в гърдите от там, където беше забит крака на стола. Отворих рязко очи.

— Едва не загина, братко — рече Деймън. И преди напълно да разбера какво става, топла течност рукна в гърлото ми. Едва не се задавих, когато осъзнах, че нещо червено и пухесто бе натикано в лицето ми. Беше мъртва лисица.

— Пий още — нареди ми Деймън нетърпеливо, докато се озърташе нервно назад. Пламъците сега бяха по-високи, обхващаха стените.

— Какво правиш тук? — попитах, след като преглътнах новата порция кръв.

— Спасявам ти живота — процеди брат ми, повдигна ме и ме повлече към вратата. Навлязохме в гората в мига, в който малката ми колиба избухна в пламъци. — След като си тръгна от партито, осъзнах, че Самюъл беше този, който е убил Вайолет — продължи Деймън. — Кръвта под ноктите му искреше на фона на кристалната му чаша с шампанско. Когато го попитах направо за това, той ми заяви, че имал план, който вече бил в ход — за двама ни — и си тръгна. Да кажем, че просто реших да не те оставям да умреш, поне не днес. По-късно можеш да ми благодариш — завърши Деймън и най-безцеремонно ме тръсна върху студената горска земя с глухо тупване. От далечината дочух какофония от звуци — камбанен звън, викове и трополене на конски копита. Беше същото като засадата, устроена от баща ни във Вирджиния. И отново брат ми и аз бяхме заедно, обединени против целия останал свят.

— Трябва да бягаме! — изрекох дрезгаво. — Завий наляво. — Нямахме време за дълги обяснения, но ако у Деймън бе останало поне малко състрадание, мисля, че бихме могли да избягаме от всичко. Познавах гората по-добре от всеки друг и след като стигнехме до средата, където дърветата бяха толкова високи, че небето не се виждаше дори през ясен, летен ден, щяхме да сме спасени.

Деймън вдигна Кора и я метна през рамо с едната си ръка, докато с другата повлече мен. Прескочихме потока, минахме покрай каменоломната, заобиколихме отдалеч фермата на Абът и накрая ги отведох до долчинката под река Чилтърн. На обикновените хора щеше да им е нужен поне ден и половина, за да стигнат до това място, но с нашата вампирска скорост, след като Деймън носеше Кора, взехме разстоянието за нула време. Бяхме в безопасност. Поне засега.

— Ще намеря Самюъл — заяви Деймън с лице, зачервено от напрежението. — Той трябва да понесе последствията от действията си.

— Деймън, знаеш ли какво е направил той? Той те е натопил за убийствата на Джак Изкормвача. В момента полицията вече разполага с твоя скица от свидетел. Не можеш да го последваш, не е безопасно — възразих аз.

— Няма да го оставя да се измъкне безнаказано, братко — избухна Деймън. — Остани тук. Аз ще видя дали ще мога да го намеря.

Нямах сили да споря с него. Едва можех да повярвам, че съм жив. Отпуснах се на една скала и оброних глава в шепите си. Сетне притиснах ръка върху раната си. Вече се бе свила и зарастваше, но все още ме болеше, а от време на време усещах леко туптене в гърлото си.

— Добре ли си? — попита накрая Кора, нарушавайки тишината. Седеше срещу мен върху паднал дървен клон и гризеше нервно ноктите си. Зачудих се доколко е наясно с истинската природа на Деймън. Но нямах сила да задавам въпроси. Отпуснах се сред листата, докато Кора седеше до мен и ме наблюдаваше като ястреб. Чух ударите на сърцето й — туп-туп-туп — и въздъхнах с облекчение. Щом като можех да чуя пулса й, значи не беше превърната. Все още беше човек. Концентрирах се върху звука, който ми действаше успокояващо като падащите капки на априлски дъжд.

Трябваше да й кажа за сестра й.

— Вайолет… — подех.

— Как е тя? Вайолет — поясни Кора, сякаш можеше да има някой друг.

Поклатих глава.

— Не е добре — успях да изрека. Сърцето на Кора заби по-учестено, ала дишането й остана спокойно.

— Тя вампир ли е? — попита момичето, без да откъсва поглед от мен.

Не можех да я излъжа.

— Да, тя се превърна във вампир — отвърнах. — Самюъл я насили.

В очите на Кора пламна искра надежда.

— Наистина ли? Значи не е мъртва. Е, не е съвсем мъртва. Но… къде отиде? — попита объркано.

— Самюъл я отведе. Тя нямаше избор. Сигурно е била изплашена.

— Не се съмнявам, че е била — съгласи се тихо Кора, докато въртеше талисмана с върбинката около показалеца си. — Когато бяхме деца, Вайолет често заспиваше на запалена свещ. Винаги се боеше, че ще дойдат чудовища и ще я отвлекат.

— Скоро ще го преодолее — усмихнах се накриво. Като вампир, мракът много бързо щеше да се превърне в най-големият й приятел.

— Предполагам — промълви Кора и се втренчи в пространството, докато двамата потънахме в мълчание.

— Добре ли си? — попитах след малко.

Девойката сви рамене.

— Не съм сигурна. Бях на партито и Самюъл ме приближи, а аз започнах да пищя. Не знаех откъде идва звука. Дори не разбрах, че съм аз. Но той ме изплаши. И тогава брат ти ме намери и ме накара да говоря. Качи ме във влака. Не спирам да се моля Вайолет да е добре, но… би ли могла да е добре? — попита с отпаднал глас.

Кимнах. Не исках да й давам напразна надежда.

— Тя ще е различна. Но аз мога да я науча. Има неща, които могат да накарат вампира да не се чувства толкова ужасно — уверих я.

— Добре. — Отново се умълчахме. Раната ми вече почти бе зараснала, а високо над главите ни виждах първите признаци на настъпващата зора, която скоро щеше да прогони нощта. Щях да бъда добре. Щях да доживея да видя още един ден, още едно десетилетие, още един век. Но Оливър нямаше. И къде беше Деймън?

— Деймън доста се забави — отбеляза Кора, сякаш в отговор на мислите ми. — Вярваш ли, че не го застрашава опасност?

— Да — отвърнах, макар в действителност да не знаех. Едва започвах да осъзнавам колко много и колко различни са вампирите, обитаващи този свят. Преди си мислех, че трябва да се притеснявам само от Древните, като Клаус. Но съществуваха още толкова много, за които трябваше да се тревожа и то по начини, за които никога не съм и подозирал. — Деймън отлично умее да се грижи за себе си.

Помежду ни пак се възцари тишина.

Внезапно чух шумолене в гората. Застинах, когато стъпките приближиха и през дърветата до слуха ми долетяха откъслеци от разговор.

— Открихте ли нещо, приятели? Там, около онези храсти?

Чух и силния лай на няколко кучета. Стъпките минаха наблизо и аз облегнах гърба си върху грубата кора на дървото. Кора стисна силно ръката ми и не я пусна, докато групата не се отдалечи, пришпорвана от бесния кучешки лай.

— Търсят мен — изрекох, след като и последните стъпки заглъхнаха. Думите ми бяха глупаво потвърждение на очевидното.

— Е, не те намериха, нали? Това е добре — рече Кора с напевния си ирландски акцент и дори успя да се усмихне плахо.

И аз й се усмихнах. Не беше много, но беше вярно. Не ни бяха открили. Може би трябваше да се науча да бъда благодарен за малките чудеса.

Накрая, когато първите слънчеви лъчи проникнаха до нас, Деймън се промуши през храстите, понесъл на ръце безжизненото тяло на Оливър. Лицето му бе измъчено и бледо, а от слепоочието му се стичаше тънка струйка кръв. Обувките му ги нямаше, дрехите му висяха на парцали и по нищо не приличаше на италиански граф или английски търговец. Вместо това изглеждаше точно като Деймън от нашето детство, който с часове си играеше в гората. Само дето този път играта беше на живот и смърт.

— Не можах да намеря Самюъл — въздъхна Деймън и се отпусна на една скала. — Опитах се да съживя детето, но не успях — добави след миг.

— Зная — отвърнах и поех бездиханното му тяло. Така и не го заведох на лов. Вдигнах поглед към тъмното небе и се помолих за спасението на Оливър.

Оставих нежно телцето му върху земята и се заех да изкопая малък, плитък гроб. Сетне го положих вътре.

— Тук лежи най-добрият ловец в Британия — промълвих, едва сдържайки напиращите сълзи. Хвърлих няколко шепи пръст и покрих гроба с клони. Извърнах се, неспособен повече да гледам гроба и се запътих към Кора и Деймън, сгушени на няколко метра по-нататък.

— Ами сестра ми? — чух шепота на Кора. Видях как Деймън сви рамене. Запитах се дали не крие още нещо. Но не бях готов да го чуя. Поне засега.

Легнах върху твърдата горска земя на няколко метра от тях, затворих очи и се оставих сънят да ме завладее. И докато умът ми потъваше в прегръдките на забравата, знаех, че сънят ми ще бъде тежък и мъчителен. Но аз го заслужавах. Заслужавах всичко, което ми се случваше.