Преследвачът

6

На дневна светлина криволичещите лондонски улици далеч не изглеждаха толкова застрашителни, както по време на бясното ми тичане предишната нощ. Карети задръстваха улиците, уличните търговци по ъглите продаваха всичко — от цветя и вестници до тютюн, а смесицата от най-различни езици правеше невъзможно да се улови какъвто и да е отчетлив разговор. Вървях на изток, следвайки течението на Темза — реката, превърнала се, подобно на Полярната, в моята пътеводна звезда, по която се ориентирах в Лондон. Тъмната и мътна вода изглеждаше заплашително, сякаш дълбоко под повърхността й бяха заровени мрачни тайни. Искаше ми се просто да взема Вайолет и да напуснем града. Засега можех да й осигуря безопасност, ала колко дълго щеше да продължи това? Не можех да се отърся от мисълта за ужаса, изписан върху лицето на Вайолет, за плахия й глас, за смелостта, която бе проявила, напускайки семейството си в Ирландия, за да следва мечтата си. Тя притежаваше храбра жилка, тъй несвойствена за Розалин, но младостта и невинността й ме изпълваха с носталгия по времето, когато бях на нейната възраст. По моя вина тя бе изгубила работа и подслон и аз исках да я защитя по всеки възможен начин.

Човешките същества са нашата гибел. Общуването с тях е това, което ни погубва. Сърцето ти е прекалено меко. Това бе ми бе повтаряла много пъти Лекси през годините. Винаги кимах, но понякога се питах защо. Колкото лесно ми бе да избягвам хората, когато бях с Лекси, но изглежда инстинктивно търсех тяхната компания, когато бях сам. И защо това бе толкова грешно? Само защото бях чудовище, не означаваше, че вече не ценях приятелството.

И кога сърцето ми ще закоравее?, бях попитал нетърпеливо.

Тя се бе засмяла. Надявам се, че няма. То е част от същността ти, която запазва човешкото у теб. Предполагам, че това е твоята благословия и твоето проклятие.

Докато крачех към Уайтчапъл, се спрях насред парка Сейнт Джеймс. Жаждата ми се усилваше. Знаех, че след като отивах в кръчмата, трябва да съм с укрепнали сили. За разлика от кошмарния Дътфийлд Парк от изминалата нощ, градините тук бяха потънали в тучна зеленина, имаше много езера и дървета, а разхождащите се с радост си устройваха импровизирани пикници. Мястото бе огромно, но на пръв поглед все пак ми изглеждаше по-малко от Сентръл Парк в Ню Йорк, където в миналото бях прекарал няколко гладни седмици в търсене на храна.

Облаците отново бяха покрили небето, обгръщайки целия град в мрак. Беше едва обяд, но нямаше и следа от слънце. Въздухът се усещаше мокър и натежал от задаващия се дъжд, макар че все още не бе паднала нито капка. В Айвънхоу никога не се случваше подобно нещо. Някак си там времето изглеждаше много по-честно. Когато изглеждаше, че ще вали, валеше. А тук нищо не бе такова, каквото изглеждаше.

Подуших въздуха. Макар че не можех да ги видя, знаех, че животните са навсякъде, криещи се под храстите или щъкащи из тунелите под тревата. Насочих се към малка горичка от нагъсто разположени дървета, надявайки се, че ще успея да заловя птица или катерица, преди някой да забележи.

Някакво шумолене в храстите ме накара да застина. Без да мисля, използвах вампирските си рефлекси, за да стигна до тях и да заловя тлъста сива катерица. Подвластен на инстинкта си, забих зъби в тънкия врат на създанието и изсмуках кръвта му, като полагах огромни усилия да не се задавя. Градските катерици имаха различен вкус от провинциалните, а кръвта на тази беше водниста, с горчив привкус. При все това трябваше да ми свърши работа.

Захвърлих трупа в храстите и изтрих устните си. Внезапно долових някакво раздвижване в другия край на гората. Извъртях се рязко, почти очаквайки да видя Клаус, готов за битка. Нищо.

Въздъхнах, стомахът ми най-сетне се бе успокоил, след като го бях заситил.

С възродени сили се запътих към кръчмата „Десетте камбани“, за да внуша на Алфред да върне Вайолет на работа. Както очаквах, вътре въздухът беше застоял и остър като миризмата на бира, примесена с вонята на мръсни човешки тела.

— Алфред? — извиках, докато очите ми свикваха с почти среднощния мрак в бара. Не очаквах с нетърпение срещата ни. Той беше отвратителен и дори посредством внушението да успеех да осигуря на Вайолет любезно отношение, мразех мисълта, че тя ще се върне тук. Обаче бях сигурен, че така е най-добре за нея. Защото колкото повече се забъркваше с мен, на толкова по-голяма опасност щеше да бъде изложена. Това бе нещо, което знаех съвсем ясно, както бе посланието, написано с кръв върху стената.

— Алфред? — извиках отново, тъкмо когато той излизаше от кухнята, бършейки ръце в панталоните си. Страните му бяха зачервени, а очите — кървясали.

— Стефан. Гаджето на Вайолет. Предполагам, че вече ти е писнало от нея. Не възстановяваме загубите — рече безцеремонно, като облегна месестите си ръце върху бара.

— Тя ми е приятелка — заявих и пристъпих към него, без да откъсвам очи от неговите, стиснал ръце в юмруци, за да не се поддам на изкушението да се нахвърля върху негодника. Мразех го. — И трябва да обсъдим нещо.

— Какво? — попита той подозрително.

— Вземи Вайолет отново на работа — изрекох с равен глас. — Тя е добра работничка и се нуждае от работата и стаята.

Алфред кимна, но не отвори уста да заговори.

— Също като сестра си — рече след малко. — Тръгва с първия мъж, който я погледне мило. Пълни тъпачки, ако питаш мен. Е, Мери Ан е била на погрешно място в погрешното време, но Вайолет…

— Ще го направиш ли? — настоях. Исках да последвам насоката на разговора му, но не можех да зарежа внушението по средата. През последните два часа бях подчинил на волята си много повече хора, отколкото през изминалите двайсет години и не бях толкова сигурен в силата си, както обикновено. — И като го направиш, няма да я докосваш с пръст. Ще я закриляш. Просто върни Вайолет обратно.

— Върни Вайолет обратно — изрече той бавно, като в транс.

— Да — казах, облекчен от потвърждението.

В този момент звънецът на входната врата издрънча и огромен мъжага политна през прага, явно още неизтрезнял от предишната нощ. Алфред вдигна глава при суматохата и така прекъсна магията ми и съсипа шанса ми да задам някои въпроси: как изглеждаше мъжът, с когото си бе тръгнала Кора? И какво още знаеше Алфред?

— Ще видиш Вайолет довечера — подхвърлих на отдалечаващия се гръб на Алфред, сякаш току-що си бяхме побъбрили приятелски. Издърпах един стол до бара, за да го изчакам да се освободи. Тогава вратата се отвори и една жена влезе бавно вътре, облечена в тъмнолилава рокля, чието дълбоко изрязано деколте не оставяше почти нищо скрито от пищната й бяла гръд. Разпознах в нея жената, която снощи ме бе заговорила. Този път бях доволен да поговоря с нея. Имаше голяма бенка над ярко начервените устни, а косата й се спускаше на светлоруси букли изпод шапката, украсена с черно перо. Жената беше ниска и пълна, но се движеше с увереността на голяма красавица.

Малките й кръгли очи тутакси се втренчиха в моите.

— Здравей — рече провлачено, като се запъти с несигурна стъпка към мен. — Казвам се Елайза — удостои ме с честта да ми се представи и ми протегна ръка за целувка.

Отдръпнах се рязко. Въпреки че току–що се бях нахранил, рядката кръв на катерицата не бе достатъчна, за да задоволи дълбоката ми жажда, а откритата й плът бе повече, отколкото можех да понеса. Подушвах мириса на кръвта й и почти си представях какво пиршество за езика ми щеше да бъде нейният богат и сладък вкус. Стиснах устни и забих поглед в мръсните пролуки между дъските на пода.

— Опитах се да поговоря с теб снощи — продължи жената, а ръката й се плъзна по рамото ми, все едно изтръскваше въображаема прашинка, — но ти имаше очи само за онова момиче. Реших, че е голяма късметлийка да говори с такъв хубавец като теб. Надявам се, че добре си се забавлявал с нея — додаде злобно и ми хвърли похотлив поглед.

— Не съм. — Отстъпих, отвратен от намека й. — Вайолет е само приятелка — поясних студено.

— Е, имаш ли нужда от някой, който ще е нещо повече от приятелка? — попита тя и запърха с тъмните си мигли.

— Не! Имам нужда да узная… — Стрелнах бърз поглед към Алфред, но той беше в другия край на бара, зает да играе на зарове с пияницата. Въпреки това снижих гласа си. — Трябва да узная повече за убийството.

— Да не си от онези, от полицаите? — попита тя подозрително. — Защото, както им казах преди, не правя отстъпки, нито пък давам информация за приятелите си. Дори и за целия джин в Китай.

Поклатих глава при вида на съкрушеното й, зажадняло изражение.

— Просто съм разтревожен. Особено сега. Очевидно е изчезнала и друга жена. Познаваш ли Кора? Работи тук. — Заради Вайолет можех само да се надявам Кора да е жива.

— Кора? — Лицето на жената се смръщи. — Ами, тя беше келнерка. Винаги се надуваше и се смяташе за по-добра от нас, но Бог знае, че вършеше същото, което и ние. Изглежда просто е чакала подходящата цена.

— Искаш да кажеш, че си е тръгнала с мъж? — попитах настойчиво. Беше ясно, че тази жена е наблюдавала Кора и се надявах да ми даде някаква информация за местонахождението й.

Събеседницата ми кимна.

— Същият мъж, когото през цялата вечер се опитвах да накарам да ме хареса. Беше хубавец. Каза, че е режисьор или актьор в „Гейти“. Един от онези, дето са по театрите. Макар че приказваше странно. Малко като теб — додаде несигурно.

— Той е имал акцент? — развълнувах се аз. Не исках да правя прибързани заключения, но се съмнявах, че в „Десетте камбани“ има много редовни посетители с южняшки провлачен изговор като моя. Може би Деймън е бил тук. И може би, само може би той знаеше, че съм в града. Може би заради това е било написано посланието върху стената. В крайна сметка не е бил Клаус, а само един от глупавите капани на брат ми, за да ме подмами да се впусна в игра на котка и мишка.

— Направо пресипнах от толкова приказки. Ако ще говорим още, трябва да ме почерпиш с едно питие — заяви Елайза, изтръгвайки ме от мислите ми. — Двоен джин, моля — допълни и очите й заблестяха алчно.

— Разбира се — кимнах. Отидох до бара и се върнах с джин и уиски. Облизах устни, докато гледах как Елайза отпива голяма глътка. На свой ред отпих внимателно от моето питие. Въпреки че не исках да се напивам, понякога алкохолът потушаваше ненаситната жажда за кръв. Надявах се и този път да има такъв ефект. Нуждаех се от нещо, което да ме разсее от шията на Елайза. Отпих още една, по-голяма глътка от уискито.

— Ето, така е по-добре. Няма нищо по-хубаво от малко джин следобед, не си ли съгласен, скъпи? — попита тя, явно в значително по-добро настроение. — Ами, както ти казах, мъжът говореше особено. Не че си даде много труд да разговаря с мен — добави тя мрачно. — През цялата вечер говори само с нея. Минах покрай тях един–два пъти. Казваше, че щял да я заведе в театъра, да я покаже наоколо да я видят. Можел дори да й уреди прослушване. Мъжете обещават каквото им хрумне, за да примамят една жена в леглото — заключи Елайза отвратено.

— Спомняш ли си как се казва? Имаше ли нещо отличително във външния му вид? Заплашваше ли я? — засипах я аз с въпроси, докато в същото време стомахът ми се сви на топка от ужас.

— Не зная! Както казах, той дори не пожела да говори с мен! — тросна се жената нетърпеливо. — Предполагам, че съм имала късмет, като се има предвид всички убийци, дето се мотаят наоколо. Може би е по-добре да си стоим при мъжете, които познаваме, дори и да са стиснати и да отказват да платят, когато нямат… — Млъкна и ме погледна. Очите й ме предизвикваха да й възразя или да й отвърна с нещо по-солено.

— Но как изглеждаше той? — продължих да я разпитвам, като едва обръщах внимание на останалите й брътвежи.

Очите й се приковаха подозрително в мен.

— О, ти още ли мислиш за него? Не зная. Елегантен. Висок. Тъмноруса коса. Но след като трупът на Кора не е намерен в някоя канавка или другаде, явно просто са се забавлявали — додаде мрачно жената.

Тъмноруса коса? Намръщих се. Косата на Деймън беше тъмна. Това бе първото описание, което не съвпадаше идеално. Разбира се, едва ли можеше да се каже, че Елайза е най-надеждният свидетел. Реших да се съсредоточа върху това, което още имаше да каже.

— Или пък може би той наистина е бил един от онези режисьори, за които тя все дрънкаше. Е, стига сме говорили за нея. А и винаги се е мислела за по-добра от която и да е от нас — завърши ядно събеседницата ми.

— Беше ли близка с Мери Ан? — попитах, като смених темата, насочвайки я към жертвата на убийството.

Елайза въздъхна и погледът й се отклони от мен към пъстрата тълпа от мъже, които бяха напълнили бара, откакто започнахме да говорим. След като беше ясно, че няма да й направя предложение, тя очевидно си търсеше някой, който щеше да я оцени. След като не видя подходящи мишени, насочи поглед отново към мен.

— Мери Ан ми е приятелка. Поне беше, преди да я убият — рече Елайза и сянка на гняв помрачи лицето й. — Макар че, какво друго можеш да очакваш…

— Какво имаш предвид? — изненадах се аз.

— Е, тя ми беше приятелка и ако имах възможност, щях да й го кажа в лицето. Тя беше от онези. Рискуват прекалено. Забъркват се с лоши мъже. Дори не си спомням с кого си тръгна онази вечер. След като я намериха убита и цялата накълцана, полицаите дойдоха в кръчмата. С кого си тръгна тя, питаха те. Какво е казала, когато излизаше? И отговорът беше, че ние не сме видели нищо, не сме чули нищо. Само ако ни беше казала с кого излиза, може би в бъдеще щяхме да успеем да се предпазим от него! — Елайза потрепери, а аз не можах да не забележа тежките й, полюшващи се гърди. Побързах да отместя поглед, но тя забеляза, че я зяпам.

Усмихна се похотливо.

— Сигурен ли си, че не искаш да продължим този разговор насаме? — попита тя, като облиза подканващо долната си устна.

— Не! — възкликнах ужасено и толкова бързо станах, че паянтовият стол зад мен се прекатури. — Разбира се, ти си много хубава, но аз не мога — побързах да я уверя.

— Сигурен ли си? Можем да се споразумеем. Нещо специално, като за чужденец! — не се отказваше тя, докато мърдаше очаквателно вежди.

— Трябва да вървя — заявих твърдо. Бръкнах в джоба си и напипах няколко флорина. — Тези са за теб. Моля те, не тръгвай с никого — казах и пуснах монетите в ръката й.

Когато взе парите, очите й блестяха.

— Сигурен ли си, че не мога да ти угодя поне с нещо малко?

— Не е необходимо. — Вдигнах стола и излязох с бърза крачка от кръчмата.

Още щом прекрачих прага, се препънах и тутакси осъзнах, че уискито ме е ударило в главата. Но разполагах със следа, която щеше да ме отведе при Кора и Деймън.

— Ей, ти!

Извърнах се рязко. Пияният, който беше на бара, когато дойдох, политна към мен. Лъхна ме миризмата на евтин джин.

— Какво? — попитах.

— Зная кой си — изломоти мъжът, докато все повече приближаваше към мен. — И те наблюдавам! — При тези думи се засмя като безумен, олюля се назад към тухлената стена и се свлече на тротоара.

Чак мозъкът ми изтръпна от страх. Погледнах надолу към него — пияна купчина, тресяща се от смях. Какво искаше да каже с това, че знаел кой съм? Дали беше само пиянско бръщолевене, или това беше още едно доказателство, че пристигането ми в Лондон не е останало незабелязано?