Преследвачът

10

Изкарах някак си останалата част от пикника. Единствено Вайолет ме спасяваше от обсебващите ми мисли. Тя бе очарована от всичко, а приятелите на Деймън изглеждаха също толкова очаровани от нея. Смятаха, че акцентът й е възхитителен, а Шарлот и приятелките й актриси приемаха с удоволствие обожанието, с което Вайолет се отнасяше към тях. От своя страна Деймън се държеше на разстояние и прекара по-голямата част от излета пушейки със Самюъл и наблюдавайки останалите отстрани. Аз седях по-далеч от всички и отново и отново препрочитах писмото на убиеца, като се надявах да открия някаква следа в написаното. Изкормвача бе изпратил писмото заедно с нещо, което той бе обяснил, че е бъбрекът на една от жертвите му. Стомахът ми се преобърна, но не чак толкова, както когато прочетох последния ред от писмото:

Писмото бе адресирано до един от репортерите във вестника, така че убиецът е знаел, че ще бъде отпечатано. Дали това бе един вид кодирано послание до мен или Деймън? Дали беше предизвикателство?

И дали бях готов да го посрещна?

Тъкмо това не знаех, докато същата вечер седях в „Десетте камбани“. Съпроводих Вайолет до кръчмата, тъй като не желаех да прекосява Лондон сама в тъмното. Тя бе настояла да си облече новата рокля, за да бъде готова, ако в последната минута получим покана от Деймън да го придружим на някой прием. Но въпреки че си бе сложила престилка, роклята й вече бе покрита с петна от бира и уиски. Виждах колко е нещастна, но поне беше в безопасност.

Размърдах се неспокойно на стола си и погледнах мрачно към вратата. Всеки път, когато звънчето звъннеше, оповестявайки влизането на нов клиент, бях сигурен, че е Деймън, но само за да видя, че поредният пиян строител или прекалила с парфюма жена влизат, клатушкайки се в заведението. Разбира се, той нямаше да дойде. Беше глупаво да му повярвам, а още по-глупаво да седя и да го чакам през последните няколко часа. Кога ще престана да се опитвам да разчитам на него?

— Здравей, Стефан. Ще поръчаш ли нещо? — попита Вайолет, като се дотътри до масата ми с нещастно увиснали рамене. Косата й бе влажна от пот и опъната назад, червилото й се бе размазало и тя никак не приличаше на другото си превъплъщение — чаровната и бляскава американска актриса. А още по-лошо бе, че го знаеше.

— Тъмна бира, моля — казах, когато улових погледа й. Отправих й усмивка, ала тя не се отрази на настроението й.

Момичето кимна.

— Нямам търпение да се махна оттук — промълви, като гласът й се снижи до шепот. — Преди изобщо не подозирах какво изпускам, затова не ми се струваше толкова ужасно. Но сега, след като зная, че всички пият и танцуват, докато аз съм тук… — Въздъхна и бледорозовата й долна устна затрепери.

— Не всичко, което блести, е злато — промърморих, измъквайки от паметта си полузабравената фраза от Шекспир. Нещо в неговия език ме успокояваше и се надявах, че ще успокои и Вайолет.

— Не всичко, което блести, е злато — повтори Вайолет бавно, все едно вкусваше фразата. Усмихна се горчиво. — Хубаво е — отрони, почти на себе си. — Нямам намерение да се оплаквам, само че…

— Зная — прекъснах я. — Но няма винаги да е така.

— Откъде знаеш? Стефан, аз съм точно това. Може Да се преструвам и да се обличам в красиви дрехи, но всичко е само игра. Това тук е истинското — рече тя тъжно. — Ще ти донеса питието — додаде, обърна се и се отдалечи.

Замислих се над думите й. Тя беше доста мъдра за възрастта си. Нима и аз не продължавах да уча все същия урок?

Облегнах се на стола. Преди час се бях измъкнал навън на лов, докато Вайолет беше заета да сервира на голяма група мъже, които играеха покер. В самите покрайнини на Дътфийлд Парк успях да убия тлъст гълъб, като го изненадах, когато кълвеше мръсни трохи хляб, паднали в пролуките между камъните по пътеката. Киселият му вкус заседна на гърлото ми. Кръвта му беше студена и рядка и аз едва се сдържах да не повърна, но беше храна, от която имах нужда, за да ме възпре да се взирам с копнеж в гладките шии на дамите в кръчмата.

Над всеобщата врява чух звънчето да оповестява влизането на нов клиент. Дори не си дадох труд да вдигна глава. Бях сигурен, че не е Деймън. На него не му пукаше за убийствата, а беше съвсем ясно, че не го е грижа нито за Клаус, нито за Древните. Чувстваше се напълно задоволен да се напива и да се храни от Шарлот. Може би това беше по-добре…

— Убийство! — Мъж със зачервено лице нахлу, олюлявайки се, в кръчмата и огромното му туловище едва не се стовари върху бара. Беше същият пияница от онази нощ, който бе заявил, че ме познава. Усетих как стомахът ми се сви, а в кръчмата изведнъж стана тихо като в църква. — Убийство! — изграчи мъжът отново. — На площада!

Пияницата се строполи, жените изпищяха и преди да успея да се спра, изхвърчах с вампирска скорост от бара, събаряйки по пътя си няколко маси. Когато се появих на улицата, миризмата на желязо беше навсякъде, изпълваше ноздрите ми, изгаряше гърдите ми. Миризмата идваше от изток. Поех натам, усетих как кучешките ми зъби изпъкват, изтласквайки страха, сковал мозъка ми.

Спрях рязко при гледката, разкрила се пред мен. Там, само на няколко крачки разстояние, осветено от луната и сгърчено на земята, лежеше момиче в червена рокля. Полите й бяха заметнати, извърнатото й нагоре лице беше бледо, а сините й очи — втренчени в небето. Разпознах в нея едно от момичетата, които преди две нощи бяха в кръчмата. Отпуснах се на колене до нея. Изпитах огромно облекчение, когато видях, че гърдите й се повдигат и спущат.

Облизах зъбите си и се наведох, нетърпелив да вкуся топлата, гъста кръв, която се стичаше бавно от шията и попиваше в косата й. Тънката струйка блестеше като разтопени рубини и аз изгарях от мъчителния копнеж само да я опитам, поне само за секунда да утоля ненаситния си глад.

— Не — изрекох на глас, призовавайки разумът да вземе връх над инстинктите. Отпуснах се назад на пети, магията между природата ми и кръвта бе разрушена. Знаех, че трябва да я спася. Без да трепна, поднесох китката към устата си и разкъсах плътта с острите си зъби. Потръпнах и притиснах раната до розовите устни на момичето.

— Пий — казах, като вдигнах глава, за да видя дали има някакви признаци на суматоха или раздвижване.

Бях стигнал до момичето много по-бързо, отколкото би го направило всяко нормално, човешко същество, но много скоро зяпачите от кръчмата щяха да ни открият. А аз не можех да си позволя някой да види какво правя. Но без кръвта ми тя щеше да умре.

От далечината дочух високото дрънчене на звънчетата на полицейския фургон. Трябваше по-скоро да се махна. Ако полицаите ме видеха в тази поза, щяха да предположат, че аз съм нападателят.

— Пий! — повторих по-настоятелно, като бутнах китката си към отворената уста на момичето.

Тя се задави, преди да засмуче лакомо китката ми.

— Шшт, това е достатъчно — промърморих, отдръпнах ръката си и я нагласих в седнало положение.

В този миг видях една сянка да се извисява зад нас. Извъртях се бързо, страхът вледени кръвта във вените ми. Алеята бе заобиколена от тухлени сгради, все едно бяхме затворени в кутия.

— Кой е там? — попитах, а гласът ми отекна от двете страни на алеята.

Тогава чух дълъг, нисък, твърде познат смях и Деймън се появи иззад ъгъла със запалена пура в уста.

— Отново вършим благородни дела — подхвърли с развеселена усмивка. Пусна пурата на земята, а искрите в пепелта проблеснаха в мрака. До мен момичето се размърда, простена и въздъхна, сякаш бе в плен на ужасяващ кошмар.

— Той е тук — прошепнах.

— Кой, убиецът? — Деймън се отпусна на колене и погледна момичето. Плъзна пръсти по раната на врата й. — Това е работа на любител. Някой вампир младок, който няма никакъв опит. Ако го открием, ще го прободем с кола, задето причинява такива досадни неприятности. Но той не е заплаха — усмихна се Деймън, докато избърсваше струйката кръв, потекла от ъгълчето на устата на момичето.

— Още… — простена то и размаха ръце, опитвайки се да улови въздуха около себе си. — Още! — извика задавено, преди отново да се отпусне върху паважа.

— Мой тип момиче — ухили се Деймън. — Жалко, но няма повече. Стефан реши, че ти стига — изрече с мелодичния си глас. — Стефан винаги обича да контролира хората — додаде загадъчно.

Погледнах го с подозрение. Дали всичко това не беше капан, устроен от Деймън! Беше го правил и преди — оставяше полумъртво момиче, само за да ме примами да я спася. Подобно нещо се бе случило в Ню Йорк малко преди Клаус и Лушъс да победят Деймън в собствената му игра, като междувременно едва не убиха и двама ни. Канех се да му напомня за това, когато една потрепваща сянка привлече погледа ми.

Беше фигура на мъж с цилиндър в другия край на алеята. Скочих на крака.

— Видя ли това?

Деймън кимна и очите му леко се разшириха.

— Върви. Аз ще се погрижа за нея.

За частица от секундата реших да се доверя на брат си. Той беше всичко, което имах.

Втурнах се към сянката, намираща се само на няколко метра от мястото, където двамата с Деймън се бяхме надвесили над момичето.

Сянката също хукна и изчезна зад ъгъла в посока към реката. Аз я последвах. Краката ми се движеха ритмично като бутала и аз тичах все по-бързо и по-бързо, нозете ми почти не докосваха калдъръма. Обаче въпреки това фигурата продължаваше да остава малко пред мен, носейки се в мрака все по-близо към Темза.

По-бързо, пришпорих се. Сградите преминаваха покрай мен за частица от секундата и аз знаех, че се движа с възможно най-бързата си скорост. Летящи отломки се удряха в лицето ми, очите ми пареха от праха, а вятърът свистеше в ушите ми. Но при все това колкото и да си заповядвах да тичам по-бързо, не можех да настигна създателя на сянката — висок, слаб мъж, за когото вече знаех, че не беше човек.

Бягах, все по-бързо и по-бързо към реката. В далечината чувах шума на тълпата, но нито веднъж не погледнах през рамо. Цялото ми внимание бе съсредоточено в мъжа сянка, който с всяка стъпка се движеше с все по-голяма скорост. Реката сега се виждаше по цялата си ширина, луната хвърляше матов отблясък върху катраненочерните й води. Бяхме на стотина метра, после на петдесет… дали той щеше да скочи?

— Спри! — изкрещях, а гласът ми отекна като бойна тръба в мрака. Краката ми удариха по неравните дъски на дока, но вампирът бе изчезнал. От едната ми страна се виждаше изоставен пристан, от другата се издигаше склад, но никъде не се виждаше и следа от убиеца. Откъм алеята ехтяха полицейските звънци. Огледах се диво във всички посоки.

— Покажи се! — извиках, а гласът ми потрепери, когато погледът ми се прикова в склада. Дали се бе скрил вътре? Запътих се натам, а когато стигнах, стъпих върху една преобърната щайга от мляко, за да надникна по-добре през прозореца.

Прозорецът беше матов и зацапан. Присвих очи и се взрях, ала дори с по-силните си сетива не можах да различа нищо вътре. Обаче знаех, че вампирът е там. Трябваше да бъде. Не исках да нахлуя и да се озова в смъртоносен капан. Освен това знаех, че ако остана тук, полицаите скоро щяха да ме открият — както и вампира. Един притиснат в ъгъла вампир щеше лесно да се нахвърли на полицаите, а това щеше да доведе до още кръвопролитие. Но не можех да вляза в склада сам. Не ми оставаше друг избор, освен да се обърна, да намеря Деймън и двамата да измислим план.

В безпомощността си ритнах стената на склада, но тогава чух звук. Беше едва доловим и отначало помислих, че са вълните, плискащи се в пристана. Но сетне осъзнах, че не е това.

Беше смях.

Извърнах се и запътих обратно към кръчмата.

За разлика от преди час, когато се върнах в „Десетте камбани“, глъчката бе стихнала и вътре цареше сериозна атмосфера. По масите горяха свещи, чашите с коняк бяха пълни, а почти всяка маса бе заета от полицай, който разпитваше посетителите, присъствали, когато пияният влезе, крещейки, че е станало убийство.

— Аз видях момичето. Лежеше в локва кръв — не спираше да повтаря мъжът със зачервеното лице. — Казах ви вече, нямаше никой друг.

Към мен се приближи Елайза с тумбеста чаша с коняк.

— Тревожех се за теб! — възкликна тя. — Ти побягна и аз си помислих, че ще те убият. Как е Марта?

— Не зная. — Марта сигурно беше името на момичето. Дали Деймън я бе довел? Зърнах Вайолет, която пълнеше трескаво зад бара чаши с коняк. Лицето й бе пребледняло от ужас.

— Вайолет! — извиках, облекчен да я видя. — Къде е момичето? Живо ли е? — попитах припряно.

— Г-г-горе — изпелтечи тя. Гласът й прозвуча уморено и изплашено. — Деймън я заведе в старата ми стая. Д-д-докторът ще дойде всеки миг — обясни Вайолет.

— Много добре — кимнах. Улових ръката й, а тя се сепна, явно силно изнервена. — Съжалявам. Искам да знаеш…

— Какво? — попита Вайолет.

— Къде е върбинката ти? — попитах, внезапно обзет от паника.

— Върбинка? — повтори момичето недоумяващо.

— Да. Талисманът, който ти дадох.

— Тук е! — отвърна Вайолет и го измъкна от джоба си. — Повечето клиенти са грубияни и не искам да нося бижута. Но много ми харесва.

— Добре. Изплаших се, че си го загубила. — Наведох се и я целунах по челото. — Бъди смела — прошепнах й.

— Добре — отвърна Вайолет с широко отворени очи, без да има представа на какво се съгласява.

Затичах нагоре по стъпалата, като вземах по две наведнъж, докато не стигнах до една врата, водеща към малка стая с наклонен таван. Покрай двете срещуположни стени имаше две тесни железни легла. Върху преобърната щайга от портокали гореше свещ в калаена поставка. Деймън не се виждаше никъде. В суматохата изглежда всички бяха забравили за Марта. Тя лежеше сама върху едно от леглата. Въпреки че вратът й бе превързан, кръвта се бе просмукала, образувайки лепкава червена локвичка до ухото й.

Приседнах на ръба на леглото върху протритата вълнена покривка и погалих нежно челото на момичето. Не беше нужен лекар, за да се разбере, че все още е много болна. Дишаше хрипливо и накъсано. Долових слабото туп-туп, идващо от гърдите й.

Погледнах към китката си. Раната, която си бях направил преди по-малко от час, вече бе зараснала. Но въпреки че белегът бе изчезнал, все още се чувствах изтощен и знаех, че трябва да бъда внимателен с резервите си от кръв. При все това тя се нуждаеше от малко повече, отколкото бях успял да й дам. Приближих китката към устата си и забих зъби в плътта. Потръпнах и усетих, че ми се завива свят.

— Ето — казах и пъхнах другата си ръка под главата на девойката. — Пий — подканих я и допрях китката си до устните й.

Водена от инстинкта си, тя засмука колебливо, докато не отдръпнах китката си. Главата й се отпусна назад, а върху устните й заигра усмивка на сънливо задоволство.

Точно в този миг вратата се отвори и в стаята влезе мъж в бяла престилка, понесъл леген с вода.

— Приятел ли сте й? — попита ме строго.

— Аз съм Стефан — отвърнах и побързах да скрия ръката зад гърба си. Притиснах я към палтото си, надявайки се да не забележи раната ми. — Аз я намерих.

— Много добре — кимна мъжът. — Можете да поседите малко, но след това трябва да остана насаме с пациентката.

— Да, разбира се — избъбрих, облекчен, че присъствието ми тук не му се стори странно. Момичето се размърда. Скоро щеше да се събуди. Отдръпнах се малко назад, когато той приближи до леглото. Исках да се уверя, че тя е добре.

Лекарят взе една кърпа, потопи я в легена и я притисна към челото на момичето. Очите й се отвориха рязко и погледът й се преплете с моя. Тогава чертите й замръзнаха и от устните й проехтя ужасяващ писък.

— Убиец!

Лекарят се отдръпна сепнато и едва не изтърва легена. Очите му тутакси се насочиха към вратата, сякаш се чудеше дали да не извика за помощ.

— Шшт, ти си в безопасност — изсъсках. — Аз съм твой приятел. Аз съм неин приятел — добавих отчаяно.

— Убиец! — изпищя тя отново, а от очите й рукнаха сълзи. — Помощ!

— Сигурно е в шок — казах на лекаря, надявайки се да има някакво медицинско обяснение на поведението й и да не е това, от което се страхувах: че тя мислеше, че аз я бях нападнал.

Лекарят кимна, въпреки че не бях сигурен дали не се съгласи само за да не подразни един заподозрян престъпник.

Някъде отзад в мозъка ми сякаш се надигна черна пелена, заплашваща да ме обвие и да изгубя съзнание, но аз призовах цялата си сила. Тя трябваше да се успокои. Независимо дали мислеше, че съм убиецът, защото си спомняше, че ме е видяла коленичил до нея, докато я спасявах, или ме смяташе за убиец, защото някой й бе внушил това, аз трябваше да я накарам да разбере, че греши.

— Изслушай ме — заговорих на момичето, влагайки цялата си Сила в думите си. Писъкът й секна по средата. В стаята внезапно стана толкова тихо, че игла да паднеше щеше да се чуе. — Аз съм твой приятел. Аз съм Стефан. Аз те намерих. Аз те спасих. Сега си в безопасност. Тук няма никакъв убиец. — Изразходвах цялата си енергия, за да задържа погледа на момичето. За щастие тя бе доста слаба, което правеше внушението възможно. Кимна, сетне се извърна да погледне лекаря.

— Добро момиче — промърморих. — Цялата е ваша — казах на лекаря. Бях се измъкнал на косъм и не исках да насилвам късмета си като стоя и секунда по-дълго. Изражението на лицето му ми подсказа, че няма да е необходимо да въздействам и на него. Мъжът явно се бе успокоил и отново се бе заел с работата си.

Спуснах се по стълбите и влязох в кръчмата, където заварих брат ми да се смее гръмогласно, сякаш никога в живота си не се беше забавлявал толкова много.