Преследвачът

17

Голямата къща бе потънала в пълен мрак. Не се виждаше жива душа, дори госпожа Дъкуърт, която често седеше до късно и плетеше на светлината на свещите. Не светеше дори фенерът на предната веранда и аз усетих как стомахът ми се свива на топка. Нещо никак, ама никак не беше наред.

— Ехо? — извиках с треперещ глас. — Има ли някой? — извиках отново. Съжалявах, че не се бях сетил да грабна пушката, преди да хукна към къщата. — Покажи се! — изкрещях по-високо, отколкото обикновено, а гласът ми отекна сред каменния свод на входната врата. Тишина. Деймън сигурно ни бе открил.

Тогава чух слаб плач. Беше прекалено немощен, помислих си, че навярно си въобразявам разни неща. Наклоних отново глава. Определено беше шум.

— Идвам! — викнах. Щом се чуваше звук, това беше признак на живот. Забързах през лабиринта от стаи, очите ми се приспособиха към мъждивата светлина, докато накрая стигнах до салона.

Там цялото семейство се бе сгушило в ъгъла, а Люк беше бял като привидение. Джордж стискаше ръжена, очите му святкаха диво, а Гъртруд бе припаднала на пода. Ема, източникът на шума, плачеше над майка си. Но всички бяха живи.

— Аз съм тук. Стефан. В безопасност сте — заявих на семейството, въпреки че сърцата им блъскаха ужасено в гърдите. Деймън би могъл да е навсякъде. Вероятно беше точно зад мен и се смееше на ужаса ми. Беше нагласил тази сцена само, за да ме изплаши, да ми покаже, че не се бои от Клаус, защото самият той се е превърнал в Клаус. Можеше да предизвика най-зловещото кръвопролитие без да му мигне окото.

— Стефан? — промълви Джордж невярващо с глас, треперещ от страх.

— Да. Ще бъдете в безопасност. Обещавам ви — казах, докато погледът ми обхождаше стаята. Многобройните портрети сякаш се взираха злобно в мен. Ала нямаше и следа от Деймън.

Внезапно чух шум и рязко се извъртях. Веднага щом обърнах гръб, Джордж се хвърли към мен с ръжена. Червендалестото му лице бе изкривено, а очите му блестяха с безумен блясък.

— Предател! Ти открадна сина ми! — изкрещя Джордж и размаха яростно ръжена във въздуха все едно беше меч. Аз се наведох бързо и го избегнах с лекота, ала ужасът ме сграбчи в ледените си пипала, докато погледът ми обхождаше семейството. Къде беше Оливър?

— Сър! Не! Аз бях в колибата си. Бил е брат ми, Деймън. Къде е той? Видяхте ли къде отиде? — попитах отчаяно, докато продължавах да избягвам ударите му.

Внезапно усетих, че нещо скочи върху гърба ми. Извъртях се и осъзнах, че Люк се е приземил върху мен, вкопчил се е в раменете ми и с все сила ме рита в дробовете.

— Ти си взел брат ми! — пищеше момчето и забиваше юмруците си в гърба ми. Извих се, опитвайки се да се освободя от хватката му. Сега Ема плачеше по-високо, сълзите се стичаха по малкото й личице.

— Демон! Ти трябва да умреш! — врещеше Джордж и се хвърляше към мен в тъмнината.

— Не бях аз! — извиках, но напразно. Освободих се от Люк. Той се търкулна на пода със зловещо тупване и аз използвах момента, когато Джордж се обърна, за да избягам от къщата в мрака, уверен, че вампирските ми сетива ще ми осигурят преимущество. Но знаех, че не разполагам с много време. Джордж щеше да изтича при съседите си за помощ и много скоро разярената тълпа щеше да е по петите ми.

Ала в момента не можех да се тревожа за това. Оливър беше отвлечен. А един вампир се вихреше на воля. Бяха ми устроили капан, също когато Марта бе намерена в алеята зад „Десетте камбани“. Страхът плъпна из тялото ми, когато осъзнах връзката. Оливър е бил отвлечен поради някаква причина, а аз бях оставил Вайолет сама и уязвима. Той щеше да се добере до нея и да я принуди да направи избора, срещу който тя толкова усилено се бореше. Оливър щеше да е жертвеното агне. Аз бях само пионка в играта на брат ми и този път залогът наистина бе кървав.

— Деймън! — изкрещях отново в мрака. Подуших въздуха и ми се повдигна, когато усетих познатия мирис на желязо — беше навсякъде, обгръщаше ме. — Деймън! — Краката ми сами се понесоха към колибата. Когато стигнах, бутнах вратата с все сила.

Примигнах ужасено.

В средата на стаята беше Вайолет, надвесена над Оливър, пиейки огромни глътки от зейналата рана на шията му. Кръвта се стичаше на пода, образувайки тъмночервена локва.

— Оливър! — извиках безпомощно. Вайолет се извърна, удължените й остри кучешки зъби блестяха от кръвта, очите й бяха безизразни. Наведе се и отново зарови лице във врата на Оливър.

— Не! — Скочих към тях, за да изтръгна Оливър от ръцете й. Малкото му телце беше отпуснато и безжизнено, не чувах никакъв пулс. Ала кръвта не беше напълно източена от него. Не още. Вайолет го издърпа от ръцете ми и поднесе врата му към устните си.

В този миг чух вратата да се отваря. Извърнах се, готов да се бия с брат си.

Само че не беше Деймън. На прага се очертаваше силуетът на Самюъл, буйната му руса коса обграждаше като лъвска грива лицето, а бялата риза и кафеникавите панталони, както винаги, бяха безупречно изгладени. Значи Самюъл също беше един от ординарците на Деймън. Разбира се. Усетих как омразата ми към брат ми се задълбочава.

— Къде е той? — изръмжах и стиснах ръце в юмруци. Щях да накарам Самюъл да си плати, но първо исках да ме отведе до брат ми.

— Значи това е провинциалното ти имение, Стефан — рече Самюъл, развърза вратовръзката си и я преметна през облегалката на стола, все едно бе дошъл на светска визита.

— Къде е Деймън? — настоях.

— Не зная — сви рамене неканеният гост, кръстоса крака и се облегна назад в стола. — И не ме интересува. Дойдох тук, за да търся теб. Видяхме се много набързо в Лондон и останах с чувството, че ти изобщо не ме опозна — додаде и повдигна русите си вежди.

— Не си тук заради Деймън?

— Брат ти? — попита лениво и облиза устни, като забеляза мъртвия Оливър, кръвта бе напълно изцедена от малкото му тяло. — Едва ли. Както казах, нямам представа къде е той. Нито ме е грижа. Това, което наистина има значение, е къде си мислят останалите, че е Деймън — рече Самюъл и върху устните му заигра лека усмивка.

— Какво искаш да кажеш? — Главата ми се завъртя. Не можех да откъсна поглед от камъка на медальона му и колкото повече се взирах в него, толкова по-запленен се усещах от него.

— Искам да кажа, че Деймън… о, извини ме, граф Де Сангуе, може много скоро да има ново прозвище. Надявам се да му хареса как звучи Джак Изкормвача. — Самюъл се изправи и пристъпи към Вайолет, която все още бе надвесена над Оливър. Изглежда се колебаеше дали да не забие зъбите си и отново да пие. Самюъл се изправи над тях и за секунда се запитах дали няма да извие и счупи и врата на Вайолет, просто за да демонстрира силата си. Но не го направи. Вместо това ръката му се отпусна нежно върху главата й.

— Мисля, че ти можеш да бъдеш полезна — промърмори замислено на себе си. Да, струва ми се, че притежаваш това, което е нужно. На първо място — глад — додаде, а Вайолет наведе глава, за да пие, все едно беше в транс. Сетне мъжът се обърна към мен.

— Къде е Деймън? — попитах с пресекващ глас. — Той дали е…

— Мъртъв? — Грубият му смях прозвуча като кучешки лай. — Какво забавно би имало в това? Давам ти думата си, че той не е мъртъв. За него съм измислил друг план. След като зная колко много обича да е център на внимание, открих начин как да се появи във всички лондонски вестници. Ще стане известен като най-зловещият лондонски убиец. Докато сега разговаряме, в полицията получават скицирания му портрет от свидетел. И това е само началото. Мисля, че ще му хареса, как смяташ?

— Ти си Изкормвача — осъзнах и всичко си дойде на мястото. Самюъл бе убил Мери Ан и бе нападнал Марта. И пак той възнамеряваше да припише убийствата на Деймън. Което означаваше, че Самюъл бе написал кървавото послание в парка.

Отстъпих назад и се ударих в стената. Сам си бях отрязал пътя за бягство.

— Искам да унищожа Деймън. А смъртта му е твърде лесен начин — изсъска Самюъл, пристъпи към мен и отпусна ръка на рамото ми. — Така че ще го накарам първо да си плати. Ще го изхвърля от лондонското общество, което толкова много обича и ще съсипя образа, който си изгражда с такова удоволствие. Това беше планът и ще бъде осъществен — обясни Самюъл, лицето му сега беше само на сантиметри от моето. — Когато ти се появи, не разполагах с достатъчно време, за да планирам наказанието ти. Но съм много доволен от това, което измислих набързо. Съсипах семейството, което толкова много обичаше и стоварих вината върху теб. Накарах момичето ти да премине в тъмната страна… Мисля, че се справих доста добре — усмихна се Самюъл.

— Защо ни причиняваш всичко това? Какво сме ти сторили? — попитах, опитвайки се да го омиротворя без да се бием. Мислите ми препускаха. Чувах викове в далечината и знаех, че не след дълго разгневената тълпа ще нахлуе в колибата.

— Направил си достатъчно. А и нямам настроение да ти давам урок по история. Но като заговорихме за братя, зная, че ти си наранил моя. И ми се струва, че само това е достатъчно силно основание, за да не сме приятели, не си ли съгласен? — Усмивката му беше опасна и знаех, че се готви да ме нападне. Затворих очи, събрах силата си и се хвърлих към него, надявайки се, че изненадващото ми действие ще го свари неподготвен.

Ала по-бърз от светкавица, той се стрелна напред, събори ме на пода и ме притисна под тежестта си. Лицето му бе на сантиметри от моето и усетих мириса на кръв в дъха му.

Освободих се и пролазих назад. Ала той сякаш едновременно бе навсякъде и никъде и внезапно ми замириса на изгоряло. Боричкането ни бе разклатило масата, а обърнатата свещ бе запалила огън, чиито пламъци сега лижеха стените от сухи, борови дъски.

Светлината от пламъците осветяваше острото лице на Самюъл. За миг погледите ни се кръстосаха и устните му се извиха в лека усмивка. Тогава той се хвърли изненадващо към мен и ме бутна към огнището. Паднах на колене.

— Излез навън! — излая Самюъл към Вайолет, която се спусна към вратата, изоставяйки на пода безжизненото тяло на Оливър.

— Живя твърде дълго — изсъска той, сграбчи бързо един стол и го строши върху коляното си, все едно беше вейка. Изправи се над мен, разкрачил крака от двете страни на кръста ми, стиснал в ръка отчупения крак на стола и готов да го използва като кол.

Ала вместо да го забие в гърдите ми, той ме изгледа с отвращение, сетне се изплю в лицето ми.

— Не си струва да те пронижа, прекалено е лесно — измърмори Самюъл, почти на себе си. — Искам да страдаш. Заслужаваш го. Всъщност това е единственото нещо, което заслужаваш.

Затворих очи, не понечих да се бия. Вместо това оставих мислите ми да призоват Кали. Сладката, страстна Кали, с червени коси, обсипана с лунички кожа и дяволити очи. Знаех, че това щеше да е последният път, когато щях да я видя, дори във въображението си. Тя със сигурност беше на небето, а аз много скоро щях да се озова в ада.

След светкавичното движение на Самюъл болката беше навсякъде. Колът се вряза в гърдите ми, но пропусна сърцето ми. Пулсиращата болка се разпростря от раната към ръцете, краката, мозъка ми.

— Наслаждавай се на ада — засмя се Самюъл. След тези думи излетя през вратата, оставяйки ме в пламтящата колиба — предшественик на вечното ми жилище.