Преследвачът

7

Зная кой си.

Думите отекнаха в съзнанието ми. Кой бях аз? Някога бях Стефан Салваторе. Деймън знаеше това. Както и този, оставил посланието върху стената. Но кой друг?

Той беше пиян, не му обръщай внимание, заповядах си, когато излязох с бързи крачки от парка и поех към хотела. По пътя се отбих да купя билети за музикална брулеска в театър „Гейти“. Сдобих се с две места в ложа, всяко от което струваше повече от седмичната ми заплата. Но аз хипнотизирах объркания мъж зад билетното гише, като оправдах постъпката си, напомняйки си, че измамата може би ще си струва, ако ни помогне да намерим Кора. С билетите в горното джобче на сакото се запътих, подсвирквайки си, обратно към хотела.

Вайолет скочи веднага, щом отворих вратата.

— Как мина денят ти? — запита ме. Звучеше тревожно и уморено. — Намери ли Кора?

— Говорих с Алфред и няма защо да се притесняваш за работата си. И мисля, че зная къде бихме могли да открием Кора — изрекох бавно, сдържайки вълнението си. Последното, което исках, беше да дам фалшива надежда на Вайолет.

— Наистина ли? Къде? Как? — Момичето плесна с ръце. — О, Стефан, ти си прекрасен!

— Не съм — промърморих дрезгаво. — Не го зная със сигурност, но мисля, че може би е срещнала режисьор от театър „Гейти“. — Предадох й накратко разговора си с Елайза, макар че пропуснах частта за мъжа с акцента. Но за Вайолет вече бях намерил Кора.

— Наистина? — засия тя. — Е, нищо чудно, че не е казала нищо. Защото, разбираш ли, Алфред щеше да ревнува. А ако знае, че е напуснала работа, няма да я приеме обратно. Затова навярно Кора просто е изчакала да уреди работата си в театъра, преди да дойде да ме вземе. Звучи логично, нали?

— Предполагам — съгласих се предпазливо. Страните на Вайолет пламтяха и тя крачеше напред–назад из стаята. Беше развълнувана и възбудена, а аз от все сърце исках да повярвам на историята, която си бе съчинила. Би могло да е истина. Ала с нищо нямаше да си помогнем, ако сновем като животни в клетка из хотелската стая. Разполагахме с няколко часа до представлението, а Вайолет все още беше с изцапаната престилка от предишната вечер.

— Да отидем на пазар — реших, изправих се и тръгнах към вратата.

— Наистина ли? — Вайолет сбърчи нос. — Разбира се, че ми се иска, но…

— Имам малко спестени пари. Моля те, това е най-малкото, което мога да направя след всичко, което се случи миналата нощ.

Вайолет се поколеба, сетне кимна, приемайки помощта ми.

— Благодаря ти! — промълви. — Нямам търпение да видя Кора. Тя няма да повярва, че и аз съм преживяла истинско приключение. Даже си мисля, че може да изревнува — продължи лекомислено. Започнах да се отпускам.

В крайна сметка и аз можех да се включа в играта „ами ако“ на Вайолет. Бих могъл да се престоря, че пияницата пред кръчмата е халюцинирал и ме е объркал със свой отдавна изгубен братовчед. Бих могъл да се преструвам, че съм човек.

И ето къде играта свършваше. Защото не бях, и колкото и да ми се щеше да го повярвам, нищо от останалото също не беше вярно.

— Трябва да побързаме, за да не затворят магазините — избъбрих смутено. Какво правех? Защо ме интересуваше дали това момиче и сестра й ще живеят или умрат? Стефан Пайн трябваше да се върне утре в Айвънхоу, за да издои кравите. Стефан Пайн трябваше да престане да чете лондонски вестници. И Стефан Пайн не биваше да изтръгва едно момиче от мизерния й живот и да й купува рокля, за да компенсира факта, че навярно брат му пие от кръвта на сестра й.

Но аз не бях Стефан Пайн. Аз бях Стефан Салваторе и бях затънал твърде дълбоко, за да си тръгна. И така двамата закрачихме в притъмнелия следобед. Вдигнах ръка, за да спра карета.

Мигом една изтрополя до нас.

— Накъде? — попита кочияшът и докосна леко шапката си за поздрав.

— Къде бихме могли да се сдобием с рокля? — попитах дръзко.

— Ще ви заведа в Хайд Парк. „Хародс“.

— Вярно? — При споменаването на името Вайолет плесна радостно с ръце. — Там са най-шикозните магазини! Четох за това. Чувала съм, че дори Лили Лангтри1 ходи там!

— Да потегляме тогава — оповестих великодушно. Нямах представа за какво говореше Вайолет, интересуваше ме само това, че изглеждаше щастлива.

Поехме из лондонския лабиринт. В сравнение с Уайтчапъл, тази част на града беше красива. Улиците бяха широки, добре облечени мъже и жени вървяха по тротоарите, хванати под ръка и дори гълъбите изглеждаха чисти и възпитани. Вайолет не спираше да се озърта на всички посоки, неспособна да реши накъде да насочи вниманието си.

Накрая кочияшът спря пред внушителна мраморна сграда.

— Пристигнахме!

Поколебах се. Дали да му въздействам с внушението и да не му платя за пътя?

— Благодаря! — Вайолет хвана ръката ми, докато скачаше от каретата. Възможността за внушението бе пропусната, затова бръкнах в джоба си. Напипах няколко шилинга и ги подадох на кочияша.

Той потегли, а двамата с Вайолет, хванати за ръце, минахме през входната врата. Озовахме се в сводесто фоайе, изпълнено със съперничещи аромати на парфюми и храни. Мраморният под беше толкова излъскан, че когато погледнах надолу, видях отраженията ни. Всички говореха приглушено, сякаш се намирахме в църква. И наистина приличаше на свято място.

Вайолет направо примираше от възторг.

— Може да прозвучи греховно, но когато бях малка и нашият свещеник ни караше да си представим рая, аз винаги съм си мислела, че прилича на това тук. Всичко блестящо и ново — рече тя, изразявайки на глас мислите ми, докато вървяхме по широките пътеки на универсалния магазин. Секцията, където се продаваха канцеларски принадлежности, се редуваше с тази за детските играчки, откъдето се преминаваше към просторния салон, където се предлагаха всевъзможни лакомства. Сякаш всичко, което човек можеше да си представи и пожелае, се намираше под един покрив.

Накрая стигнахме до дъното на магазина. Рокли във всякакви цветове висяха по закачалките, а жените се движеха покрай изложените тоалети, все едно се намираха на коктейлно парти. Продавачките стояха изправени зад стъклените витрини, готови да помогнат на клиентите.

— Можеш да си избереш всичко, което пожелаеш — заявих, като разперих щедро ръце.

Но Вайолет изглеждаше тъжна.

— Иска ми се Кора да е тук. На нея щеше да й хареса.

— Ще намерим Кора — обещах твърдо.

— Мога ли да ви помогна? — попита жена в черна рокля, пристъпвайки плавно към нас.

— Нуждаем се от рокля — казах и кимнах към Вайолет.

— Разбира се — промърмори жената. Огледа младата ми спътница от главата до петите, но не каза нищо за износените й дрехи. Вместо това се усмихна.

— Имаме няколко неща, които сякаш са ушити специално за вас. Елате с мен — додаде и кимна на Вайолет да я придружи.

После се извърна към мен.

— Вие останете тук. Когато приключа с нея, дори няма да я познаете.

За секунда се поколебах. Не исках да изпускам Вайолет от поглед. После се засмях на себе си. Ставах параноичен. Намирахме се в най-представителния универсален магазин в света. Продавачката нямаше да я нарани.

— Съгласен ли сте? — Жената повдигна черните си вежди, сякаш усетила притеснението ми.

— Разбира се — кимнах, настаних се върху плюшено канапе в прасковен цвят и се огледах наоколо. Имах чувството, че Уайтчапъл се намира в различна страна. Възможно ли бе просто да се озовеш в тази част на града и да забравиш за убиеца? Отчаяно го желаех.

— Стефан?

Вдигнах поглед и ахнах. Вайолет беше облечена в изумруденозелена рокля, която подчертаваше тънката й талия и червената коса. Въпреки че лицето й все още бе измъчено и изпито, а под големите й очи имаше тъмни сенки, изглеждаше красива.

— Какво мислиш? — попита тя свенливо, като се завъртя пред огледалото.

— Прекрасна е, нали? — измърмори продавачката. — Пробвахме и други две и съпругата ви изглежда еднакво прелестна във всички.

— Тя не е… да — отвърнах просто. Беше много по-лесно да излъжа. — Ще вземем тази рокля. Ще вземем всички — реших и издърпах малкото пари от щипката за банкноти. Струваше си да ги похарча заради изражението в очите на Вайолет.

Вместо да наемем карета до хотела, решихме да се поразходим. Често улавях спътницата ми да се оглежда крадешком във витрините, полюлявайки полите на новата си изумруденозелена рокля. Беше хубаво, че можех да направя някого щастлив.

— Боя се, че няма да успея да ти се изплатя — рече по някое време Вайолет.

— Не е нужно — поклатих аз глава. — Приятелството ти е достатъчна отплата.

— Благодаря ти. Но имам чувството, че аз не съм добър приятел. Говорим само за мен. Зная само името ти и че си от Америка. Бизнесмен ли си?

Засмях се.

— Не, работя във ферма. Аз съм също като теб. И зная какво означава да изгубиш член на семейството. Веднъж брат ми изчезна. Много се тревожех за него.

— Той появи ли се? — попита тя с широко отворени очи.

— Накрая. И аз съм сигурен, че ти скоро ще видиш Кора. — Сърцето ми бе пълно със съчувствие към Вайолет и изчезналата й сестра. — Разкажи ми повече за нея — подканих я.

— Ами, разбира се, често се спречквахме. Но всички братя и сестри го правят, нали? Тя винаги иска да е първа във всичко. И естествено, и аз исках да съм точно като нея. Не мисля, че щях да се преместя в Лондон без нея. А сега, след като я няма…

— Ти трябва да разбереш коя си — подсказах й.

— Да — съгласи се Вайолет. — Но е трудно да го разбера без Кора. Ние сме много близки. И при вас с брат ти ли е така?

— Не — поклатих глава.

— Вие карахте ли се?

— Да, но това е отдавна минало. В момента съм се съсредоточил върху бъдещето си — казах и й поднесох свития си лакът, за да ме хване под ръка.

— Е, брат ти прави грешка, че се кара с теб — заключи Вайолет.

— Ако беше моя сестра, никога нямаше да се караме — уверих я на свой ред. Нашият малък разговор ми доставяше истинско удоволствие.

Отбихме се в хотела, за да оставим торбите с покупките на пиколото, а след това продължихме към театъра.

— Имам чувството, че сънувам и не искам да се събудя — призна ми Вайолет със сияещи очи, докато разпоредителят ни водеше към местата ни. Да съм с Вайолет ми се струваше съвсем естествено и непринуденото ни бъбрене ми напомняше за начина, по който двамата с Деймън и останалите момчета в Мистик Фолс дразнехме момичетата по време на барбекютата и светските събирания през годината.

Внезапно театърът потъна в мрак и завесата на сцената се вдигна.

— О, Стефан! — прошепна Вайолет, притисна длани една о друга, приседна на ръба на кадифеното кресло и подпря лакти на перилото на ложата. Излязоха десетина момичета от хора, облечени в широки поли с волани, с големи шапки на главите. Опитах се да насоча вниманието си към песента, която пееха, ала не успях. Мислех единствено за Деймън. Защо правеше това? Бяха нужни години, но накрая намерих покой. Не можеше ли и той да направи същото? Ако искаше, можеше да се храни с кръвта на желаещи жени и да организира изисканите си празненства. Аз исках само той да престане да разрушава живота на останалите. Бях убеден, че двамата можехме да живеем и да оставим и другите да живеят. Но не можех да живея спокойно, ако брат ми убиваше.

Видях, че Вайолет ме поглежда и се опитах да си придам вид, все едно се наслаждавам на представлението. Ала вътрешно бях разстроен. Мразех това, че накрая всичко винаги опираше пак до Деймън и сигурно така щеше да бъде във вечността.

— Не видях Кора — сподели Вайолет разочаровано. — Може би не участва в това представление.

— Хм? — попитах, като осъзнах, че завесата се е спуснала и салонът избухна в оглушителни ръкопляскания.

— Представлението! Първото действие свърши — осведоми ме Вайолет. — О, Стефан, беше толкова прекрасно!

— Значи ти хареса? — попитах машинално. Ако Кора не беше тук, дали просто не бяхме пропилели още една нощ? Може би клуб „Джърниман“ още бе отворен. Тъкмо се канех да съобщя на Вайолет плана ни, когато забелязах сълзи да се стичат от ъгълчетата на очите й.

— Само ако… — поде тя.

— Само ако какво? — подканих я.

— Само ако Кора беше тук. Всеки път щом завесата се вдигне, сплитам пръсти и се моля на свети Юда, но… о, добре. Въпреки това представлението ми хареса. Благодаря ти — отрони тя и ми се усмихна тъжно.

— Разбирам — кимнах и стиснах ръката й. Наистина я разбирах. Когато Деймън замина, за да се сражава в Гражданската война, докато бяхме човешки същества, винаги ме пробождаше краткотрайно съжаление, когато правех нещо приятно, мислейки си колко много по-добре би било, ако и той е там и е част от всичко. И макар да знаех, без сянка на съмнение, че сега бях по-добре без брат си, у мен все още бе останало някакво закърняло притегляне, заради което исках да съм с него. Колкото повече опознавах света, толкова повече осъзнавах, че не всички хора имат връзки като моите с братята или сестрите си. И може би това беше много по-добре от това, което бях имал и загубил.

Завесата отново се вдигна и започна ново действие, много по-зрелищно и пищно от предишното. Опитах се да гледам, но не можех да се съсредоточа, за да разбера нещо толкова елементарно като кой играе любовника или злодея, а песните ми се струваха глупави, вместо очарователни. Затова предпочетох да наблюдавам Вайолет. Осветена от светлините на сцената, тя изглеждаше напълно омагьосана. За краткото време, през което се познавахме, никога не я бях виждал по-щастлива.

Когато завесата се спусна, станах на крака и ръкоплясках любезно заедно с публиката.

— О, Стефан, благодаря ти! — възторгна се Вайолет и ме прегърна спонтанно. — Не искам тази нощ да свършва!

— Няма за какво да ми благодариш — избъбрих, като пристъпвах нетърпеливо от крак на крак. Пред нас актрисата, изпълняваща главната роля, стоеше на сцената и изпращаше въздушни целувки към публиката, а зрителите от първите редове й хвърляха цветя.

Младата ми приятелка въздъхна театрално, неспособна да откъсне поглед от сцената.

— Кора би трябвало да участва в тази пиеса — заяви безапелационно. — Шарлот Дюмон не може да й стъпи на малкия пръст.

— Кой? — попитах. Името ми прозвуча познато.

— Ами Шарлот Дюмон. Актрисата.

— Тя е била тук? — развълнувах се аз. Шарлот Дюмон беше жената, в чиято компания се движеше граф Де Сангуе. Може би все пак тази вечер нямаше да се окаже пълна загуба на време.

— Стеф-ан! — изрече Вайолет с престорено възмущение. — Та тя игра главната роля. Не беше ли прекрасна? — Очите на Вайолет блестяха игриво, но аз не обърнах внимание. Моите собствени оглеждаха тълпата, търсейки брат ми.

— Искам поне само веднъж да ме забележат — продължи Вайолет, явно несъзнаваща разсеяността ми. — В „Десетте камбани“ се чувствам невидима. Искам да се почувствам единствена и необикновена. Както когато бях малка. Сещаш ли се, когато родителите ти смятат, че си специален и ти им вярваш? — промълви замислено Вайолет и повдигна с вродена елегантност полите на роклята си, докато слизаше по извитите стълби, водещи извън театъра на улицата. Като я наблюдавах няколко крачки по-назад, не можех да се начудя колко различна изглеждаше от сервитьорката от миналата нощ. С новата си премяна тя притежаваше цялата самоувереност и излъчване на жена, отраснала в разкош.

— Ти си специална — уверих я и наистина го мислех. Тя беше очарователна и забавна и бях сигурен, че веднъж, след като повярва в себе си, ще се намерят и други, които да го сторят.

— Е, благодаря ти — изчурулика кокетно Вайолет. Около нас хората се обръщаха, за да я зяпат. Не се съмнявах, че я гледат толкова любопитно, защото се опитват да отгатнат коя е — дали бе една от комедийните таланти, които преди малко бяха гледали на сцената? Вайолет се усмихна, явно наслаждаваща се на вниманието.

— Какво ще правим сега? — попита ме със сияещи очи.

Бяхме стигнали до студената улица и аз издишах дълбоко, оглеждайки се наоколо. Въпреки че беше късно, улицата бе пълна с минувачи. Няколко крачки по-надолу забелязах поток от хора да влиза през малка черна врата, върху която пишеше: „СЦЕНА“. Мигом взех решение.

— Хрумна ми една идея — обявих. — Ще отидем да се запознаем с Шарлот. — Лепнах усмивка на лицето си и се запътих уверено към вратата.

— Име? — попита ме дребен мъж със зализана назад черна коса, като погледна в книга с кожена подвързия.

— Име? — повторих с престорено смущение, опитвайки се да го накарам да ме погледне.

— Да, името ви — каза мъжът с преувеличено нетърпение и най-накрая ме погледна. — Боя се, че партито е само за поканени.

— Сър Стефан Пайн. И съпругата ми, лейди Вайолет — додадох, докато новоизпечената лейди се кикотеше щастливо зад гърба ми. Макар че работата му беше да охранява вратата, лекото заваляне на думите ме наведоха на мисълта, че се е насладил на няколко питиета, докато публиката се е наслаждавала на представлението. Нямаше нужда да му внушавам, а по-скоро да го объркам.

— Да, сър — избъбри той, без дори да погледне списъка си, докато се отдръпваше, за да влезем.

Очите на Вайолет се разшириха, но аз притиснах за миг пръст върху устните си и последвах нетърпеливата тълпа в подобното на пещера помещение, където се намираха гримьорните.

Завихме и се озовахме в ярко осветена стая, голяма почти колкото бална зала, вече пълна с актьори и актриси, чиито костюми се намираха в различни етапи на събличане, както и част от публиката, сред които разпознах богатите посетители от нашата ложа. Определено се намирахме на правилното място. Сега оставаше само да намерим Шарлот. Дори беше прекалено лесно.

И тогава усетих потупване по рамото.

Извъртях се.

И там, с ослепителна усмивка, гъста тъмна коса и неразгадаемо изражение в блестящите сини очи, стоеше Деймън.

— Здравей, братко — поздрави ме и се ухили широко.

Аз също му се усмихнах. Бях играл правилно. Засега.