Преследвачът

3

Няколко часа по-късно краката ме боляха, а главата ми не спираше да се върти. Чувството ми за отговорност ме задължаваше да съм неотлъчно до Джордж, докато сновяхме между различните срещи и пробите при шивача. Сега бях облечен в ленени панталони и бяла риза от „Савил Роу“, а в ръцете си носех множество пазарски торби. Въпреки щедростта му, отчаяно копнеех да избягам от работодателя си. Докато пробвах различните дрехи, единственото, за което можех да мисля, беше разкъсаният, окървавен корсаж на мъртвото момиче.

— Да те закарам ли при роднините ти? Ти така и не каза къде живеят — рече Джордж, когато излязохме отново на улицата и той кимна към минаващата карета.

— Не, няма нужда — побързах да кажа, когато каретата спря до тротоара. Изминалите няколко часа с Джордж бяха истинска мъка за мен, разяждан от мисли, които биха накарали косата му да се изправи. Обвинявах Деймън, задето бе отровил това, което би трябвало да бъде ден на приятни забавления.

Погледнах настрани, за да не виждам озадаченото изражение на Джордж. Няколко пресечки по-нататък различих очертанията на катедралата „Сейнт Пол“. Това бе сграда, която си спомням, че скицирах като дете, когато мечтаех да стана архитект. Винаги съм си я представял като бяла и блестяща, но всъщност бе изградена от мръсносив варовик. Имах чувството, че целият град е мръсен, тънък слой нечистотии покриваше тялото ми, а слънцето бе закрито от сиви облаци.

Тъкмо тогава небесата сякаш се разтвориха и едри капки дъжд закапаха по паважа, все едно ми напомняха, че това е единственият ми шанс да последвам инстинктите си и да избягам от Джордж.

— Сър? — подкани ме нетърпеливо кочияшът.

— Сам ще намеря пътя дотам — избъбрих и долових неохотата на Джордж да ме остави. Кочияшът изпроводи господаря ми до черното лъскаво купе на каретата.

— Забавлявай се — пожела ми Джордж, докато се качваше по стъпалата. Кочияшът пришпори коня и колелата на каретата затрополиха по мократа от дъжда калдъръмена улица.

Огледах се. За няколкото минути, през които двамата с Джордж разговаряхме, улиците почти бяха опустели. Потреперих под хубавата си риза. Времето напълно съответстваше на настроението ми.

Вдигнах ръка и спрях една карета.

— Уайтчапъл — казах уверено, макар да се изненадах, когато думите изскочиха от устата ми. Имах намерение да отида в „Джърниман“ и да открия Деймън.

Ала засега исках да видя лично мястото, където е било извършено убийството.

— Разбира се — рече кочияшът и мигом препуснахме из лабиринта на стръмните и извити лондонски улици.

След като с кочияша обикаляхме нагоре-надолу и напред-назад, той най-после ме остави на ъгъла, където започваше Тауър Бридж. Когато се озърнах, видях крепостта Тауър. Беше по-малка, отколкото си я представях, а знамената на кулите не се вееха, а по-скоро висяха унило под постоянния ръмящ дъжд. Ала аз не бях дошъл, за да разглеждам забележителности.

Извърнах се от реката и поех по „Клоутър Стрийт“, една от многото извити, мръсни, усойни улици, които прорязваха като плетеница града.

Много бързо разбрах, че тази част от града е много по-различна от онази, която бях видял с Джордж. Изгнили зеленчуци задръстваха мокрите улички. Тесните, наклонени сгради сякаш бяха скупчени една върху друга. Миризмата на желязо беше навсякъде, макар че не можех да определя дали концентрацията на кръв беше от убийството или се излъчваше от огромната маса хора, принудени да живеят толкова близо един до друг. По алеите подскачаха гълъби, но иначе районът беше пуст. Усетих как по гърба ми плъпват тръпки на страх, докато заобикалях забързано парка на път към една от кръчмите.

Влязох вътре и се озовах в почти пълен мрак. Само няколко свещи горяха върху паянтовите маси. Малка група мъже бе насядала край бара, а няколко жени пиеха в ъгъла. Ярките им рокли и жизнерадостни шапки контрастираха с мрачната и унила обстановка и им придаваше вид на заключени в клетка птици в зоологическа градина. Никой изглежда не говореше. Аз нагласих нервно пръстена с лапис лазули върху пръста си и се загледах в разноцветната дъга от отразената светлина, която хвърли камъкът върху прашния дъбов под.

Запътих се към бара и се настаних върху един от високите столове. Въздухът бе тежък и влажен. Атмосферата беше толкова задушаваща, че разкопчах горното копче на ризата си и разхлабих вратовръзката си. Сбърчих нос от отвращение. Това не беше от обичайните места, които би посещавал Деймън.

— Ти да не си едно от онези момчета от вестниците?

Вдигнах глава към бармана пред мен. Единият от предните му зъби беше златен, докато другият липсваше, а сплъстените сиви кичури на косата му стърчаха във всички посоки. Поклатих глава. Аз просто обичам кръв. Фразата изскочи в главата ми. Това бе една от безвкусните шеги, които би изтърсил Деймън. Любимата му игра беше почти да се издаде, за да види дали някой ще забележи. Разбира се, никой не забелязваше. Те бяха твърде заети да го зяпат прехласнало.

— Приятелю? — попита барманът любопитно, като шляпна един мръсен парцал върху бара, докато се взираше в мен. — Ти един от онези вестникари ли си? — повтори мъжът.

— Не. И мисля, че може би не съм попаднал на точното място. „Джърниман“ наблизо ли е?

— Ха! Да не се майтапиш? „Джърниман“ е онзи шикарен вечерен клуб. Там пускат само важни богаташи. Не е като за нашего брата и теб също няма да те пуснат, дори с тази готина риза. Единственият ти избор е да удавиш мъката си в бира! — Той се засмя с пълно гърло, разкривайки и един златен кътник.

— Значи клубът „Джърниман“ не е наблизо? — настоях аз.

— Не, приятелю. Близо е до улица „Странд“, до онези прочути мюзикхолове. Там, където ходят онези тузари, когато искат да полудуват! Но когато искат да се отдадат на порока, идват тук! — Барманът отново се изсмя, а аз отклоних раздразнено поглед. Нямаше да намеря Деймън тук. Освен ако…

— Една бира, моля. Тъмно пиво — поръчах, внезапно осенен от вдъхновение. Може би щях да накарам бармана да се разприказва и да открия следи, които да ме отведат, при който — или каквото — бе отговорен за смъртта на Мери Ан. Защото ако беше Деймън, пряко или непряко, най-после щях да го науча на урока, който отдавна трябваше да е усвоил. Нямаше да го убия или пробода с кол. Но ако се стигнеше до директен сблъсък и го надвиех, и останеше на моята милост, дали щях да го нараня?

Да. Отговорът дойде мигновено и без колебание.

— Какво? — попита барманът и аз осъзнах, че съм го изрекъл на глас.

— Само това, че бих искал чаша тъмна бира — отвърнах като се насилих да се усмихна любезно.

— Добре, приятелю — рече дружелюбно мъжът и завъртя едно от многобройните кранчета зад бара. — Ето. — Плъзна към мен запотената чаша със студена бира.

— Благодаря — отвърнах и надигнах чашата към устните си все едно пиех. Но течността едва накваси устните ми. Трябваше да остана с трезв ум.

— Е, значи не си вестникар, но не си и тукашен, нали? — поде разговор барманът, облегна лакти на бара и се втренчи любопитно в мен с кървясалите си сиви очи.

Тъй като бях говорил с малцина хора, като се изключи семейство Абът, бях забравил, че вирджинският ми акцент тутакси е издал, че съм чужденец.

— От Америка съм — отвърнах лаконично.

— И си дошъл тук! В Уайтчапъл? — смая се събеседникът ми. — Знаеш ли, че тук върлува убиец!

— Мисля, че четох нещо за това във вестника — отвърнах, опитвайки се да прозвуча небрежно. — Кой смятат, че е извършителят?

При тези мои думи барманът избухна в гръмогласен смях и толкова силно удари с месестия си юмрук по бара, че едва не събори питието ми.

— Чухте ли това? — подвикна към смесената мъжка компания в другия край на бара, които явно бяха доста подпийнали. — Тоя искал да узнае кой е убиецът!

При това и останалите мъже прихнаха.

— Извинете? — попитах сконфузено.

— Просто ми е смешно — осведоми ме барманът добродушно. — Това не е някой тип, гепил чанта. Това е ужасен убиец. Ако някой от нас знаеше кой е, мислиш ли, че нямаше да отиде в Скотланд Ярд или градската лондонска полиция и да го издаде? Това е лошо за бизнеса! Онези чудовища подплашиха яко всичките ни момичета! — Сниши глас и стрелна поглед към групичката жени в ъгъла. — Да си остане между нас двамата, но не мисля, че някой от нас е в безопасност. Сега напада момичета, но откъде да знаем, че следващата жертва няма да е мъж? Взима ножа си и просто ей така вече те няма — додаде и за по-голям ефект прекара показалеца си през гърлото.

Не е задължително да е нож, искаше ми се да кажа. Погледът ми остана прикован в бармана.

— Но той не започва от гърлото. Звярът е изкормил вътрешностите на онова момиче. Обича да изтезава. Търси кръв — заключи мъжът.

При споменаването на думата, езикът ми се плъзна машинално по върховете на зъбите. Все още бяха къси и равни. Човешки.

— Дали в полицията имат някакви хипотези? Убийствата изглеждат отвратителни. — Смръщих се.

— Ами… — Барманът отново сниши глас и повдигна вежди към мен. — Първо, заклеваш ли се, че не си от онези вестници? Не си от „Гардиън“ или някой подобен?

Поклатих глава.

— Добре, между другото, казвам се Алфред. — Новият ми познат ми протегна ръка. Аз я поех, но не му казах своето име. Той продължи, без да забележи. — Зная, че животът, който водим тук, не е много морален и благоприличен като онзи, с който може би си свикнал отвъд океана — заяви той, докато оглеждаше съвсем новите ми дрехи от „Савил Роу“, което ме накара да се почувствам прекалено натруфен за това място. — Но си го харесваме такъв, какъвто е. И нашите жени — добави и размърда закачливо прошарените си вежди.

— Жените… — подех аз. Спомних си, че в статията пишеше, че жертвата е жрица на нощта или проститутка. От онези жени, с които Деймън по едно време обичаше да се забавлява. Потръпнах от отвращение.

— Да, жените — рече Алфред мрачно. — Не са от онези, които ще срещнеш в църквата, ако ме разбираш какво искам да кажа.

— Но от онези, които се молиш да срещнеш в леглото! — изкиска се един мъж с червендалесто лице, седнал два стола по-нататък, и вдигна чашата си с уиски в подигравателен тост.

— Без такива приказки! Ние сме почтено заведение — скастри го барманът, ала в очите му проблесна похотливо пламъче. Извърна се с гръб към мен и наля в две чаши по два пръста кехлибарена течност. Сетне се обърна отново и постави тържествено едната пред мен.

— За теб. За смелост. Ще ти е необходима в този район, още повече след като по улиците броди убиец — рече Алфред и чукна чашата си в моята. — Ако питаш мен, най-добре е да останеш тук до изгрев-слънце. Може да срещнеш и някоя мила дама. По-добре, отколкото да срещнеш Изкормвача.

— Изкормвача?

Алфред се ухили.

— Така го наричат. Защото не само убива, но и коли и корми. Казвам ти, стой тук, ако искаш да си в безопасност.

— Благодаря — промърморих смутено. Не бях сигурен дали исках да остана. Откакто бях седнал до бара, миризмата на желязо не бе намаляла и все повече започвах да се убеждавам, че се излъчваше от стените и пода. Мъжът в ъгъла продължаваше да се взира в мен и аз установих, че на свой ред също го оглеждам внимателно, опитвайки се да зърна проблясък на остри кучешки зъби или следи от кръв по брадичката. Чувах шепота на жените зад гърба си и се чудех какво ли обсъждаха.

— Дали Мери Ан… последната жертва на убиеца… тя някога идвала ли е тук да пийне по едно питие? — попитах с надежда. Ако не можех да открия Деймън, тогава най-добре беше поне да се опитам да узная нещо за жертвата му.

— Да почива в мир — рече почтително барманът. — Тя беше добро момиче. Идваше от време на време, когато имаше достатъчно пари за чаша джин. Тук не сме благотворително заведение и всички момичета знаят, че трябва да си плащат, както му е редът, ако искат да прекарат малко време тук. Имаше си система, която работеше безотказно. Местните не закачат момичетата, когато са навън по улиците, освен ако не са се договорили. Момичетата уважават правилата на бара. А сега всичко се разпадна. Ако ми падне мръсникът, който го е направил, собственоръчно ще му разкъсам гърлото — заяви Алфред свирепо, като удари няколко пъти с юмрук по тезгяха.

— Но тя напуснала ли е бара в нечия компания? Виждали ли сте я с някакъв мъж? — продължих аз с настойчивите въпроси.

— През годините съм я виждал с много мъже. Но никой не се е отличавал с нещо особено. Повечето от тях са обикновени мъже, работят на пристанището. Груби момчета, но никой не би направил това. Те не си търсят белята, а искат само чаша бира и добро момиче. Освен това през онази нощ тя си тръгна сама. Понякога тук се събират прекалено много момичета и някои излизат на улицата. Там конкуренцията е по-малка — обясни той, забелязал озадаченото ми изражение. — Но преди да си тръгне, си прекара добре тук. Пийна си джин, посмя се. Носеше нова шапка, с която бе много горда. Като че ли тя привличаше мъжете към нея. Свестни мъже, а не от онези, които само си дават вид, че имат пари. Иска ми се да бе останала, Бог да я благослови — рече Алфред и вдигна с лицемерна набожност очи към тавана.

— А тялото й… — попитах.

— Ами, трупът бе намерен в Дътфийлд Парк. Там понякога отиват дамите, които не могат да си позволят да наемат стая. Не казвам нищо. Това, което става извън заведението, не е моя работа. Но тъкмо там я е докопал онзи изверг и й е прерязал гърлото.

Кимнах, мислите ми препуснаха и си представих многото обрасли с висока трева участъци в района. Плевелите, боклуците, лющещата се боя от железните огради на околните паркове караха мястото да изглежда по-мрачно и неприветливо, отколкото обичайните градски площади.

— А ако си един от онези вестникари, да знаеш, че все едно не съм казал нищо. Между другото, как се казваш, момче? — попита Алфред.

— Стефан — отвърнах и отпих голяма глътка от уискито. Парещата течност обаче не успя да успокои ужаса, от който стомахът ми се бе свил на топка. Един бездушен убиец беше на свобода и нямаше да се спре пред нищо.

— Е, Стефан, добре дошъл в Уайтчапъл — обяви събеседникът ми и вдигна втората си чаша. — И запомни, по-добре уискито да се плъзга по гърлото ти, отколкото ножа на убиеца.

Усмихнах се сковано, докато вдигах чашата си към новия си приятел.

— Хайде, хайде! — подвикна един от пияниците в другия край на бара. Усмихнах се и на него, като пламенно се надявах, че прекалено многото изпити уискита няма да ги отведат към гибелта им.

Познатото зло е по-добро от непознатото. Фразата изплува в съзнанието ми. Беше една от тези, които Лекси често повтаряше, а с течение на времето все повече и повече се убеждавах в правотата й. Защото колкото и противно и бездушно да бе престъплението, ако Деймън го бе извършил, поне нямаше да се притеснявам за други вампири. Но колкото повече стоях в бара, толкова повече една друга мисъл терзаеше ума ми: ами ако не беше Деймън, а друг вампир?

По-нататък, в другия край на бара, Алфред се бе увлякъл в разговор с други клиенти. Дъждът плющеше по прозорците и аз си спомних за лисичето леговище в далечния край на фермата на Абът. Цели семейства от зверове се бяха спотаили там, изчаквайки удобния момент, когато сметнеха, че е безопасно, за да се насочат към гората. Онези, които нямаха късмет, щяха да бъдат улучени от куршумите на ловеца.

Отново се озърнах. Една жена в лилава рокля плъзна ръката си по рамото на мъжа до нея. Истинският въпрос се състоеше в следното: кои бяха лисиците и кои ловците? Оставаше ми единствено да се надявам, че аз съм ловецът.