Преследвачът

5

В онзи миг, докато се взирах в кървавото послание, времето застина. Или по-скоро времето полетя назад, преди двайсет години и през океана, докато се озовах в салона на семейство Съдърланд във внушителната им резиденция в Сентръл Парк, насред жестоко клане, втренчен в подобно крещящо, застрашително писание.

Тогава Деймън беше с мен и тъкмо в онзи момент осъзнах, че ние двамата наистина бяхме само две деца в гората, момчета, маскирани като чудовища. Когато видяхме посланието, написано с кръвта на зверски избитото семейство Съдърланд, ние най-после проумяхме, че съществува зло отвъд нашето въображение.

И нещата се влошиха още повече. Когато Лушъс, покорният слуга на Клаус, откри и плени Деймън и мен, той ни затвори в гробница, сякаш бяхме живи погребани, глух за нашите викове. Клаус и себеподобното му чудовище бяха от Древните — създания, дошли директно от пъкъла, които нямаха дори най-блед спомен за човешка доброта и като такива злобата им беше безконечна. И сега едно от тези чудовища беше по петите ми.

Но за миг почувствах нещо друго в мен. Това бе мимолетно усещане, толкова леко и неуловимо, толкова непознато, че едва го забелязах, докато осъзнах какво беше. Беше надежда.

Този път не бях неподготвен. Бях по-стар, по-мъдър, по-силен. И бих могъл да ги спра.

Щях да се постарая.

— Вайолет! — изрекох остро, докато дланта ми оставаше притисната към устата й. Тя се втренчи в мен с безумни, невиждащи очи.

— Аз съм, Стефан. От бара. Можеш да ми се довериш. Трябва да ми се довериш — продължих настойчиво. Краят на парка се намираше само на стотина метра. Щеше да отнеме няколко секунди да стигна до там, използвайки вампирската си скорост. Тук не се чувствах в безопасност. Не се чувствах в много по-голяма безопасност из стръмните, извити и тесни улици на Лондон, но поне там, сред минувачите наблизо, беше по-малко вероятно убиецът да нападне. — Трябва да тръгваме.

Тя пое дълбоко дъх и се опита да се изтръгне от хватката ми.

— Вайолет, чуй ме — заговорих, като призовах моята Сила. Чух изпращяване на клонка в гората и подскочих. Нямахме време. Клаус би могъл да е навсякъде. — Вайолет, довери ми се. Ще бъдеш тиха и ще ме изслушаш. Разбра ли?

Почувствах, че мислите ми достигнаха съзнанието й и усетих момента, в който мозъкът й се поддаде на внушението. Кимнах в опит да ускоря процеса.

Тогава видях проблясък в очите й. Не бях сигурен дали внушението ми й подейства или се дължеше на изтощението, но трябваше да му се доверя. Отдръпнах ръката си от устата й и тя примигна замаяно насреща ми.

— С мен ще бъдеш в безопасност. Трябва да се махнем от парка. Аз ще те нося — обясних, вдигнах Вайолет и я преметнах през рамо. Понесох се навън от гората и се изстрелях на улицата. Тичах все по-бързо и по-бързо по неравните калдъръмени улици, като винаги следвах река Темза, чиято гладка като стъкло повърхност отразяваше луната и звездите. Препусках през алеи и задни улички, докато стигнах до една част на града, пълна с много газени лампи и пешеходци. Въпреки късния час, те се разхождаха по улиците, сякаш беше средата на деня. Най-после си позволих да спра и се пъхнах под един навес. Въпреки горещата, лятна нощ, около раменете на жените бяха обвити кожи, а мъжете бяха наконтени с официални костюми от три части, с цилиндри на главите. Десетки газени фенери осветяваха двете страни на всяка улица.

Оставих Вайолет да се плъзне от рамото ми и двамата застанахме прави, с лице един към друг, докато тълпата се точеше от двете ни страни.

Вайолет тутакси отново изпадна в паника. Виждах, че иска да закрещи с все сила и само внушението я удържаше.

— Шшт! — опитах се да я успокоя. — Шшт! — повторих и разтрих раменете й. Неколцина минувачи се обърнаха и ни зяпнаха любопитно.

— Чуй ме — прошепнах, надявайки се, че тихият ми глас ще я убеди да ми повярва. — Ти си в безопасност. Аз съм твой приятел.

Момичето продължаваше да подсмърча. Очите й бяха зачервени, а косата й се спускаше около луничавото й лице на разрошени и сплъстени кичури.

— Ти си в безопасност — повторих, без да откъсвам очи от нейните. Тя кимна бавно.

— Трябва да ми се довериш. Можеш ли да го направиш, Вайолет? Запомни: аз съм добър. Ти сама го каза. — Бръкнах в джоба си и измъкнах бяла носна кърпа, купена днес от шивача. Сега ми се струваше, че е било преди цяла вечност.

Подадох й я и Вайолет изхълца шумно. Неколцината минувачи, които се бяха спрели на улицата, за да ни гледат, продължиха по пътя си, очевидно доволни, че нищо нередно не се случва помежду ни.

Пуснах я, не исках да й въздействам и секунда по-дълго, отколкото бе необходимо. Тя изглеждаше толкова невинна, че се чувствах виновен, задето го правя, макар да знаех, че е за нейно добро.

— Ст-ст-стефан… — заекна тя, докато се опитваше да си поеме дъх. — Кръвта… и думите… дали е бил убиецът? — Гласът й пресекна, удавен в ново ридание. Отново заплашваше да изпадне в истерия.

— Шшт — пророних, опитвайки се гласът ми да прозвучи подобно на тихото плискане на вълните, което бях слушал на кораба, докато плавахме към Британия. — Шшт — повторих.

Вайолет пое свистящ дъх.

— Ами ако е отвлякъл сестра ми? От вчера я няма и нямам никаква вест от нея. И си помислих…

— Не е убиецът — заявих твърдо. Искаше ми се да съм сигурен, че е истина.

— Не мога да се върна в кръчмата — изрече Вайолет с тъничък глас.

— Не е нужно — уверих я, докато държах нежно китката й и леко я придърпвах към единия тротоар на улицата. На мъждивата светлина на газената лампа тя изглеждаше бледа и измъчена и аз се изпълних със симпатия към нея. В момента аз бях всичко, което това младо и невинно създание имаше. — Ще ти намерим място, където да пренощуваш — реших и насочих мислите си към неотложните неща.

— Но аз нямам пари — рече тя разтревожено и пръстите й зашариха по джобовете на престилката.

— Не се безпокой. Ти си с мен — заявих и се огледах наоколо на светлините, които прорязаха мъглата, търсейки хотел или странноприемница, където да се настаним за през нощта. Една табела малко по-надолу по улицата привлече вниманието ми: „Хотел Къмбърланд“.

— Да отидем там — предложих и поведох Вайолет през улицата. Двамата се изкачихме по покритите с червен килим мраморни стъпала до позлатените врати, които портиерът в костюм от три части задържа отворени. Докато бях с Лекси, прекарах известно време в едни от най-хубавите и представителни хотели в Америка, но много бързо разбрах, че този тук бе от съвсем друга класа. Свежо откъснати цветя в големи кристални вази красяха всяка полирана до блясък повърхност, а полилеите бяха от тежко злато. Мъжът зад рецепцията ни изгледа подозрително.

— Мога ли да ви помогна, сър? — попита с тон едва прикриващ погнусата му от раздърпания й външен вид. С ъгъла на окото си зърнах една жена в сребриста рокля от шифон с дълъг шлейф да се изкачва плавно и величествено по стъпалата, следвана от двама слуги. В ъгъла на бара двама мъже в смокинги отпиваха от кристални чаши с уиски. Усетих как раменете ми се отпускат. Засега бяхме в безопасност.

— Сър? — обади се мъжът зад бюрото на рецепцията.

— Да. — Прокашлях се. Трябваше да се стегна, за да му въздействам успешно чрез внушението. Едно бе да омагьосаш и подчиниш на волята си полумъртво от глад, истерично създание, а съвсем друго разумен и здравомислещ мъж.

— Да, можете да ми помогнете — заговорих и пристъпих уверено към мраморния плот, докато ужасената Вайолет се тътреше зад мен. Осветлението в старомодното фоайе беше приглушено, а десетината свещника къпеха помещението в оранжева светлина, хвърляща големи, плътни сенки върху стените. Всеки път щом някоя от сенките помръднеше, аз поглеждах през рамо.

— Какво мога да направя за вас? — настоя с нетърпелив тон мъжът зад бюрото.

Изправих рамене и погледнах право в малките му, сиви очи. Концентрирах се върху зениците, взирайки се в тях, докато накрая виждах само чернота.

— Нуждаем се от стая.

— Съжалявам. За тази нощ нямаме свободни стаи — отвърна мъжът.

— Зная, че идваме в последната минута, но сигурно разполагате със запазена стая, когато ви посещават кралски особи. Със съпругата ми желаем да се настаним именно там — осведомих го.

— Но, Стефан! — изписка Вайолет зад мен. Без да прекъсвам визуалният контакт, аз я настъпих нежно, за да замълчи. Бях научил този трик да искам стаи, запазени за високопоставени гости, от Лекси. Винаги се получаваше.

— Най-добрата стая — додадох за по-голяма убедителност.

— Най-добрата стая — повтори служителят бавно, като размести някакви листа. — Разбира се. Апартаментът на кралица Виктория. Тя отсяда тук.

— Добре. Е, в такъв случай предполагам, че ще го харесаме не по-малко от нея — казах, леко имитирайки британски акцент.

— Надявам се, че ще ви се понрави, господин… хм…

— Пайн — рекох, използвайки първото име, изскочило в главата ми. Побързай, добавих мислено. Знаех, че бързо губех Силата си. В крайна сметка бе минал почти цял ден, откакто се бях хранил както трябва. — Стаята ще ми е нужна поне за седмица — допълних, надявайки се да бъда далеч оттук още преди седмицата да е изтекла.

Мъжът зад бюрото кимна и аз се усмихнах. Все още можех да внушавам. Все още притежавах Силата. И имах натрупани двайсет години опит и мъдрост. Тогава не бях готов да се боря с Клаус, но сега щеше да е по-различно.

— Портиерът ще ви покаже стаята — каза служителят. — Със съпругата ви имате ли багаж?

Поклатих глава. Тутакси висок, навъсен мъж заобиколи бюрото и подаде ръка на Вайолет.

— И, сър? — снижих глас, така че никой, дори Вайолет да не може да ме чуе. — Просто записвайте всичко на сметката ми.

— Разбира се, сър — кимна администраторът, като плъзна тежкия железен ключ по плота. — Приятен престой.

Усмихнах се сковано и последвах портиера и Вайолет нагоре по позлатената стълба, която се виеше нагоре покрай етажите, докато стигнахме пред една бяла врата. Беше единствената на етажа.

— Последвайте ме — кимна портиерът, взе ключа от ръката ми и го пъхна в ключалката. Отвори със замах вратата, постави сребърния свещник върху бюрото от черешово дърво и пъргаво започна да пали различните лампи в стаята.

— О! — потрепери Вайолет уплашено и притисна ръце към устата си.

— Благодаря ти — кимнах на портиера, като извадих от продрания си джоб един от последните си шилинги. Той го пое в дланта си и ме изгледа любопитно. Не му бях въздействал чрез внушението и знаех, че дрипавите ни одеяния и отсъствието на багаж бяха възбудили любопитството му.

Вратата се затвори със скърцане и аз я заключих след него.

— Стефан? — попита колебливо Вайолет, докато се озърташе удивено. Обиколи в кръг, като докосваше тежките кадифени завеси, дъбовото бюро, тапетите с цветни мотиви по стените, сякаш не смееше да повярва, че всичко е истинско.

— Засега сме добре. Късно е и двамата би трябвало да починем — казах и посочих към огромното легло в средата на главната стая. — Аз ще бъда в съседната стая. Ще поговорим на сутринта.

— Лека нощ, Стефан. И благодаря ти. — Тя ме дари с плаха, уморена усмивка и пристъпи към леглото. Аз затворих вратата с изщракване и се отпуснах върху дивана в съседната стая, обзаведена като дневна. Докато седях там, мислите ми се лутаха и дори не можех да започна да подреждам въпросите, върху които трябваше да се фокусирам. Какво щях да правя с Вайолет? Какво бих могъл да сторя за Клаус? Или Лушъс? Част от мен искаше да стане и да се запъти обратно към Айвънхоу, където единствената ми грижа беше някоя крава, прескочила оградата. Но друга част от мен знаеше, че бях свързан с Лондон. Вече бях замесен във всичко това. Докато не разрешах загадката на убийството, още хора можеха да бъдат убити.

Докато нощта преминаваше в ден, в главата ми не спираха да кръжат ужасяващи мисли. Под мен, добре осветените улици изглеждаха чисти и добре поддържани: модерната цивилизация в най-добрия си вид. Дори лъскавите от дъжда плочи, които ги покриваха, изглеждаха някак си внушителни. Но аз знаех, че всичко е само илюзия. Вампирите нападаха навсякъде и само защото този бе избрал бедняшки квартал на града, не означаваше, че няма да се пренесе тук.

Накрая слънцето изгря, пробивайки някои от гъстите облаци. Вратата леко се отвори с изскърцване, прекъсвайки безкрайната въртележка на мислите ми, нещо, от което отдавна се нуждаех.

— Ало? — подвикнах нерешително. Все още се чувствах напрегнат и всеки шум причиняваше смъдене и изтръпване във венците ми — дискретно напомняне, че съм нащрек и готов за битка.

— Стефан? — промълви Вайолет срамежливо, пристъпвайки в стаята. Червената й коса бе прибрана нагоре в стегнат кок, а престилката й изглеждаше по-бяла и блестяща, отколкото предишната нощ, което ме накара да предположа, че я беше изпрала в разкошната баня.

Очите й искряха, а косата й, както осъзнах на дневната светлина, сякаш бе посипана със златен прах.

— Вайолет — казах и се изправих на крака. Пренебрегнах болезнените спазми на глад в стомаха си.

— Спа ли? — попита Вайолет, седна на дивана и подви крака под себе си. Аз прекосих стаята и се настаних насреща й върху стола зад дървеното бюро.

Поклатих глава.

— Имах доста грижи — признах, докато стисках и отпусках челюсти. Всяка частица от тялото ме болеше, макар че не можех да определя дали се дължеше на изживения ужас от изминалата нощ, или на нашия полет през Лондон.

— Аз също — присъедини се Вайолет, въздъхна тежко и обви глава с шепи. — Сестра ми… толкова се тревожа за нея — отрони накрая.

— Какво се е случило с нея? — попитах я. Само до преди няколко часа се надявах Деймън да не е отговорен за убийствата и изчезванията на млади жени. Сега се надявах на някакво чудо и да се окаже, че е той. Деймън беше известен с това, че омагьосваше жените за собствено забавление. Ако го бе сторил с Кора, това би означавало, че още е жива. Но ако Клаус или Лушъс са я намерили… Потръпнах.

— Тъкмо в това е цялата работа. Аз просто не зная. Преди две вечери тръгна за работа в „Десетте камбани“ и така и не се върна повече у дома. Тогава се случи убийството… и всички казаха… — Устните на Вайолет се сгърчиха в гримаса, но тя продължи. — Казаха, че не се е прибрала, защото е отишла в дома на някой друг. Че е отишла в къщата на някой мъж, както правят някои момичета от кръчмата — рече Вайолет и ярка червенина плъзна по страните й. — Но Кора не е такава. И аз не съм. Опитах се да го кажа на Алфред и на полицая, който дойде, че Кора не би тръгнала просто така с някой мъж, че е изчезнала. Но те не направиха нищо — завърши тя скръбно, докато кършеше пръсти, забила поглед в пода.

— Защо не са направили? — попитах. Изпитах гняв, че никой не приема на сериозно тревогите на Вайолет. В крайна сметка, тя беше просто едно невинно младо момиче, загрижено за сестра си.

Вайолет поклати глава.

— Полицаите казаха, че не могат да направят нищо, докато не открият труп. Казаха, че тя е голяма жена и може да отиде, където си пожелае. Толкова съм притеснена — въздъхна тъжно Вайолет.

— Но ако Кора е била убита… — подех, опитвайки се да я успокоя със заключението, до което бях стигнал миналата нощ, — досега със сигурност щяха да намерят трупа й.

— Не го казвай! — избухна Вайолет. — Съжалявам — добави мигом. — Просто мразя да чувам това. Но, да, ти си прав. Ако е била убита, щяха да намерят… нещо — рече и потръпна, а аз кимнах безмълвно в знак на съгласие. — Но аз не съм чула нищо. Никой не е чул. И тъкмо в това е работата. Тя не би си тръгнала без да ми каже. Не е такава.

— Хората се променят — изтъкнах безпомощно, не знаейки какво бих могъл да кажа, за да успокоя Вайолет.

— Но Кора е моя сестра — настоя момичето. — Дойдохме тук заедно преди шест месеца. Никога не сме се разделяли. Двете сме всичко една за друга на този свят. Една кръв сме.

— Откъде дойдохте? — попитах, опитвайки се да не се свия при думата кръв.

— От Ирландия — отвърна Вайолет и погледът й доби отнесено изражение. — От един малък град близо до Дънегол. Има само една църква и кръчма и двете знаехме, че не бихме могли да останем там. Родителите ни също. Баща ни направи всичко, което бе по силите му, за да изпрати и двете ни тук. Мислеше, че ще се омъжим, ще имаме семейства и никога няма да гладуваме… — Вайолет се изсмя с кратък, груб смях, по-скоро приличащ на лай, който толкова не пасваше на сладката й, невинна натура, че аз потреперих. Въпреки младостта си, животът й явно е бил доста труден и горчив.

— В живота не става така, както сме го планирали — рекох бавно. Знаех го твърде добре от собствен опит.

Вайолет кимна съкрушено.

— Мислехме, че можем да станем актриси или певици. Е, поне аз. Кора го правеше повече за забавление. Но аз вярвах, че може да ме вземат в някой хор или да ми дадат роля в представление — рече тя замислено. — И ние се опитахме, но получихме само присмех и подигравки на прослушванията. След това решихме, че можем да станем продавачки. Но веднага щом видеха дрехите ни и чуеха акцента ни, ни отпращаха. Продължихме да обикаляме града, като разговаряхме с всеки, който имаше ирландски акцент. Най-накрая се запознахме с едно момиче, Мери Франсис, която беше братовчедка на едно момче от нашия град. Тя работеше в кръчмата и ни каза, че може да ни препоръча на Алфред. И така, ние отидохме и Алфред веднага хареса Кора. Но каза, че аз изглеждам твърде млада. Затова ме взе на работа като помощничка в кухнята.

Трябва да съм се смръщил, защото по лицето на Вайолет пробягна лека усмивка.

— Чувствах се зле заради Кора. Тя имаше закачка с Алфред. Зная, че той само заради това ме взе на работа и ни даде стая под наем. Когато си легнехме в леглото след дългата вечер, си споделяхме разни случки от деня. Тя винаги казваше, че работата в кръчмата може някой ден да ми е от полза. Там сме изучавали човешките характери и сме виждали как си влияят един на друг. Мислеше, че ако спестим достатъчно пари, бихме могли отново да се опитаме да станем актриси. Тя никога не се отказваше.

— А ти? — попитах нежно.

— Е, по някое време разбираш, че мечтите са само това — мечти. Понякога си мисля, че просто трябва да го приема. Знаеш ли, че откакто съм пристигнала тук, сега за пръв път се намирам толкова близо до някой театър? — попита тя, загледана през прозореца в осветения надпис наблизо. — А Кора… — Поклати глава. — Къде е тя? — проплака и закри лице със слабите си ръце. — Нещата са толкова отчайващи, че дори не ми се мисли. Просто не спирам да се надявам, че Кора е открила по-добър живот. Имам предвид тук, а не на небето. И може би не ми е казала, защото не е искала да изпитам болка или ревност. Това е единственото, което ми хрумва — промълви Вайолет, с лице все още скрито под ръцете й.

— Сигурен съм, че Кора е в безопасност. — Разбира се, нямаше откъде да го зная, но веднага щом го изрекох, видях как Вайолет се отпусна. Изпитвах тъга към това момиче, което наистина нямаше нито един приятел на този свят. Исках да й помогна. Внезапно ме осени идея.

— Ето какво мога да направя. Мога да те върна отново на работа и освен това да гарантирам, че Алфред няма да те притеснява. Не мога да обещая, че работата ще е идеална, но мога да обещая, че ще е по-добра отколкото досега — заявих. Знаех, че трябва да намеря някаква храна, за да мога успешно да подчиня Алфред на волята си.

— Благодаря ти — усмихна ми се леко Вайолет. — В моята страна на Стефановден почитаме светеца, който е закрилник на бедните. Мисля, че тази година за мен е настъпил по-рано. Благодаря ти, свети Стефан.

Извърнах глава, притеснен от обожанието, което струеше в погледа й. Само ако знаеше каква е истинската ми природа, щеше да се моли на светеца си да я закриля от мен.

— Не ми благодари. Просто остани тук и си почини. А аз ще отида да поговоря с Алфред и ще видя какво мога да открия за Кора — казах.

— И аз трябва да дойда с теб — заяви Вайолет решително и се изправи на крака.

Поклатих глава.

— Няма да е безопасно.

— Щом не е безопасно, какво ще стане с теб? — попита Вайолет отмаляло. — Няма да си простя, ако нещо се случи с теб, докато си навън заради мен.

— Нищо няма да ми се случи — уверих я. Искаше ми се да е вярно. — Не ме е страх да се бия, но няма да се наложи. Всичко ще е наред.

— Странно, но вярвам на всичко, което казваш — рече Вайолет унесено. — Но аз дори не те познавам. Кой си ти?

— Аз съм Стефан Са… Аз съм Стефан — отвърнах. Въздържах се да й кажа фамилното си име, притеснен, че може да я изплаши заради снощното послание. — Аз съм от Америка. И зная какво е да си сам. Напуснах семейството си. Тежко е.

Вайолет кимна.

— Те липсват ли ти?

— Понякога. Тревожа се за тях — казах и не беше лъжа.

— Е, в такъв случай предполагам, че сме сродни души — заключи момичето. — Ти наистина ме спаси. Не зная какво щях да правя в парка съвсем сама.

— Ти… видя ли някого? — попитах. Това бе въпросът, който не й зададох миналата нощ. Но сега, в светлината на новия ден, исках да зная.

Тя поклати глава.

— Не мисля. Беше толкова тъмно, че едва виждах на един метър пред мен. Но усетих повея на вятъра и тогава видях дърветата да се мърдат. Погледнах нагоре и съзрях посланието. Тутакси разбрах, че е написано с кръв. Почувствах нещо. Почувствах… — Тя потрепери.

— Какво почувства? — настоях с нежен глас.

Вайолет въздъхна с измъчено изражение.

— Имах чувството, че съм заобиколена от зло. Нещо беше там. Мислех, че ще ме нападне и тогава ти се появи и…

— И те доведох тук — довърших припряно. Знаех точно как се чувства. Това беше чувство, което бях изпитал в Ню Йорк, когато бях сигурен, че Клаус е наблизо. Затършувах в джоба си. — А сега, твоят свети Стефан има още нещо за теб. Вземи това. — Сложих медальона в ръката й. Представляваше шишенце с върбинка, закачено на златна верижка.

— Какво е това? — попита тя и залюля медальона напред–назад. Стъклото улови светлината на свещта върху масата.

— Талисман за късмет — осведомих я. Върбинката беше отровна за мен и все още усещах ефекта й дори през стъкленото шишенце. Но я носех навсякъде със себе си. Досега не ми се бе налагало да я използвам. Надявах се, че и на Вайолет няма да й се наложи.

— Ще ми е нужен късмет — въздъхна момичето и закопча медальона на шията си. Докато талисманът беше с нея, тя бе неподвластна на внушението, дори на моето.

— На мен също — кимнах.

И тогава тя се повдигна на пръсти и устните й докоснаха бузата ми.

— За късмет — прошепна в ухото ми.

Усмихнах й се. Навярно адът се бе отприщил и вилнееше из улиците, но поне имах приятел. А както бях научил през дългия си живот, това не беше малко.