Преследвачът

4

Колкото по-дълго стоях в кръчмата, толкова по-многолюдно ставаше наоколо — ала нямаше и следа от Деймън. Казвах си, че продължавам да стоя, защото се опитвам да открия повече следи. Но истината беше, че не знаех какво бих могъл да направя. Да застана отвън пред изискания клуб? Да бродя нагоре–надолу из улиците на Лондон, докато случайно налетя на Деймън? Да седя в Дътфийлд Парк, докато стане ново нападение? Доста се замислих над последната идея. Но беше абсурдно. Първо: защо някой ще напада два пъти на едно и също място? И второ: какво ще направя, ако стана свидетел на убийство? Ще закрещя? Ще извикам полицията? Ще открия дървен кол и ще се надявам да имам късмет? Нито една от изброените възможности не ми изглеждаше идеална. А ако убиецът не беше Деймън… ами, тогава можех да си имам работа с демон от самия Ад. Бях силен, но не чак толкова. Нуждаех се от план.

Наблюдавах как клиентите влизат един след друг. Всеки ми изглеждаше по-опърпан от предишния. Някои мъже, онези със счупените нокти и мръсни ризи, очевидно бяха общи работници по строежите, които тъкмо бяха излезли от работа, докато други, от които се носеше силна воня на евтин одеколон и които хвърляха крадешком погледи към жените, насядали край ъгловите маси, съвсем явно бяха тук, за да потърсят забавление с някоя от жриците на нощта. И разбира се, не можех да не забележа, че всеки път, когато някоя крещящо облечена жена прекрачеше прага на кръчмата, тълпата я оглеждаше, все едно залагаха на конни състезания и преценяваха конете.

Тези жени представляваха ярък контраст с девойката, която очевидно обслужваше всички маси. Тя не беше по-възрастна от шестнайсет или седемнайсет години и беше мършава като сойка, но всеки път, когато я видех, ръцете й бяха отрупани с чинии и чаши с бира. По някое време я видях да бърза към кухнята, но преди да стигне до там, се спря да разчисти масите от близката маса. Върху една от чиниите бяха останали няколко парченца месо, малко картофи и полуизядено руло. Тя се втренчи в чинията, сетне грабна предпазливо месото и го плъзна в джоба си. После натъпка рулото в устата си, а бузите й се издуха като на катерица, когато се втурна към кухнята.

Затворих очи. Отдавна се бях отказал от молитвите, а и се съмнявах, че който и да е Бог би пожелал да чуе моите, но си пожелах — независимо какво ще се случи — това момиче да стои по-далеч от Дътфийлд Парк. Или от всеки кръвожаден вампир.

— Искаш ли да се позабавляваш, скъпи? — Висока жена с руса къдрава коса и криви зъби кацна на дървената пейка срещу мен. Бялата й щедра плът преливаше от деколтето на корсажа.

— Не. Съжалявам — заявих грубо и махнах с ръка да я отпъдя. В съзнанието ми изплува един спомен от Ню Орлиънс. Това беше през първите ми няколко седмици като вампир, когато бях кръвожаден и необуздан и завлякох Деймън в една къща с лоша репутация. Там пирувах до насита с едно младо момиче, сигурен, че никой няма да забележи, нито пък ще му пука, че е изчезнало. Сега дори не можех да си спомня името й и се питах дали въобще съм си дал труда някога да го науча. Тъкмо подобни спомени ме потапяха в дълбините на нещастието и дори тук, в тази мрачна и усойна кръчма, не можах да се отърся от проблесналите откъслечни случки от миналото. Всички те бяха напомняния, че без значение какво съм направил, на кого съм помогнал, никога няма да сторя достатъчно добри дела, за да отмия от ръцете си цялата кръв, пролята по моя вина, която щеше да тежи на съвестта ми във вечността. Можех само да се опитвам. Бих направил всичко, за да съм сигурен, че тези жени няма да умрат от ръцете на демон.

Погледнах надолу към вестника, вече омачкан и изцапан от ръцете ми. Знаех наизуст почти всяка дума в статията, но нито една нямаше смисъл. Защо убиецът ще я изостави просто така? Сякаш е искал тя да бъде намерена. Но ако убиецът е искал тя да бъде намерена, той навярно много, много внимателно бе прикрил своите следи.

— Какво би искал да хапнеш, скъпи? — попита ме напевен глас. Вдигнах глава и видях слабичката прислужница с големите очи. Беше облечена в дрипава и изцапана розова рокля, покрита с мръснобяла престилка. Големите й, изразителни очи бяха сини, а дългата й кестенява коса бе сплетена на плитка на гърба. Острото й лице бе обсипано с лунички, а кожата й бе гладка и бледа като слонова кост. Тя хапеше нервно устни, навик, който ми напомни малко за Розалин, годеницата ми във Вирджиния. Но дори изключителната й предпазливост не бе предотвратила злата й участ да бъде убита от вампир. Сърцето ми се изпълни със съчувствие към това момиче.

— Каквото ми препоръчаш — отвърнах и оставих вестника на масата. — Ако обичаш — добавих. Стомахът ми къркореше, но това, което исках най-много, не фигурираше в менюто.

— Ами, повечето клиенти си поръчват риба… — рече тя и гласът й заглъхна. Дори от мястото си можех да чуя туптенето на сърцето й с леки и бързи удари като на лястовиче.

— Това звучи добре — кимнах, като се опитах да не мисля за бързо намаляващите монети в джоба ми.

— Да, сър — избъбри момичето и бързо се завъртя на пети.

— Почакай! — извиках.

— Да? — попита тя със загриженост в погледа. Толкова много приличаше на Оливър, когато се притесняваше, че госпожа Дъкуърт ще му се скара за някоя беля. Имаше нещо в бавния маниер, с който говореше, прекалено предпазливите движения и тези широко отворени, търсещи очи, което ме караше да си мисля, че тя бе видяла или чула нещо, свързано с убийството. Беше нещо повече от обичайната стеснителност, типична за младите момичета.

Тя имаше вид на преследвана от нещо.

— Да? — попита и очите й се присвиха. — Не е нужно да поръчвате риба, ако не желаете. Предлагаме още и пай с бъбречета и месо…

— Не, риба е добре — прекъснах я. — Но може ли да ти задам един въпрос?

Тя погледна към бара. След като видя, че Алфред е потънал в дълбок разговор с клиент, пристъпи малко по-близо.

— Разбира се.

— Познаваш ли граф Де Сангуе? — попитах твърдо.

— Граф Де Сангуе — повтори тя. — Тук нямаме графове, не го познавам.

— О — промълвих разочаровано. Разбира се, че нямаха. Погледът й не спираше да се стрелка между мен и Алфред.

— Познаваш ли… момичето, което беше убито? — продължих да я разпитвам. Имах чувството, че се намирам на някоя църковна сбирка в Мистик Фолс и се чудя коя братовчедка на Клементайн се познава с коя братовчедка на Амилия.

— Мери Ан? Не. — Момичето стисна устни в тънка линия и отстъпи от мен. — Аз не съм такава.

— Вайолет! — извика Алфред от бара.

— Да, сър! — изписка Вайолет. — Я ме остави на мира, не е нужно да ми дуднеш непрекъснато — промърмори под нос. Извади тефтер от джоба си и припряно започна да пише вътре, сякаш приемаше поръчка. Сетне откъсна листчето и го остави на масата.

Потреперих, докато четях бележката.

Тъкмо приключих и момичето се появи от кухнята с вдигаща пара чиния в ръка.

— Ето храната ви, сър — пророни и постави с поклон чинията върху масата. Голямото сивкаво парче риба бе покрито с дебел пихтиест крем.

— Не съм от полицията — осведомих я, приковал поглед в очите й.

— О. Ами, аз си помислих, че може да сте. Задавате твърде много въпроси, нали разбирате — избъбри тя и страните й пламнаха. — Съжалявам, не биваше да ви безпокоя. — Стрелна ме подозрително с поглед и направи няколко стъпки по-далеч от мен. Осъзнах, че навярно ме взима за един от онези простаци, които се навъртаха постоянно в бара и отначало проявяваха любезност и интерес, за да могат по-късно да се възползват от нея.

— Почакай! — спрях я. — Може би ще успея да ти помогна. Но може ли да поговорим?

— Не зная — отвърна тя. Очите й се озърнаха нервно наоколо.

— Седни — поканих я.

Тя приседна нервно на ръба на стола. Побутнах чинията към нея.

— Искаш ли да опиташ? — попитах и погледът ми се преплете с нейния. Чувах как сърцето й бие забързано в гърдите. Сигурно гладуваше. — Ето — додадох окуражаващо и отново бутнах чинията по-близо към нея.

— Нямам нужда от милостиня — заяви момичето твърдо, с нотка на гордост в гласа. Въпреки това забелязах, че очите й не спират да се местят от мен към чинията.

— Моля те, вземи я. Струваш ми се гладна и бих искал да хапнеш.

Тя огледа подозрително храната.

— Защо?

— Защото аз вече не съм гладен. Освен това мисля, че си имала тежък ден — рекох нежно. — Казвам се Стефан. А ти си…?

— В-в-вайолет — смънка тя накрая. Взе вилицата и набоде малко парче от рибата, сетне още едно. Като забеляза, че я гледам втренчено, взе салфетка и срамежливо попи устата си. — Ти си добър човек, Стефан.

— Опитвам се. — Свих рамене и й се усмихнах леко. Тя беше по-тиха, отколкото Кали, но притежаваше много повече дързост и живост, отколкото Розалин. Вътрешно я бях поздравил, когато, макар и под нос, се бе опънала на Алфред. Вайолет притежаваше кураж и знаех, че тъкмо това, повече от всичко друго, щеше да я спаси. — И така, за Кора…

— Шшт! — прекъсна ме бързо момичето.

Извърнах се и видях Алфред да заобикаля пъргаво бара и да се насочва към нашата маса. Преди да реагирам, той грабна Вайолет за косата и я дръпна силно, а тя изпищя.

— Какво правиш, момиче? — изръмжа мъжът, а по лицето му нямаше и следа от по-раншното шеговито и приятелско изражение, когато беше зад бара. — Просиш храна като някаква никаквица?

— Не, сър, пуснете я. Аз я поканих да вечеря с мен! — заявих и бързо се изправих. Стиснах ръце в юмруци и се втренчих в малките, лъскави очички на Алфред.

— Тя не е достойна, за да вечеря с моите клиенти. Вън на улицата, където ти е мястото! — изрева Алфред, а гласът му се извиси, пренебрегвайки протестите ми. — Ти си по-лоша от онези там! — изпръхтя грубиянът и издаде брадичка към трите жени в ъгъла, които явно още оглеждаха тълпата. — Те поне имат какво да предложат — завърши, а лицето му доби яркочервен оттенък.

— Моля ви, сър! — промълви Вайолет и цялата трепереше. Алфред пусна косата й, но устата му продължаваше да е твърдо стисната. — Ще направя всичко. Моля ви, не ми взимайте работата.

— Каква работа? Сестра ти не се появява, а изпраща теб. Ти си прекалено малка, за да вдигаш по-тежки неща, а и не си достатъчно хубава, за да привличаш клиенти. Затова ти възложих една работа. Да приемаш поръчките и да ги носиш на готвача. А ти не можеш да направиш дори това! — прогърмя Алфред.

— Моля ви! — намесих се отчаяно, като отпуснах ръка на рамото му. Имах намерение жестът ми само да му попречи да сграбчи отново Вайолет, но за миг бях забравил за силата си. Ръката му отхвръкна назад, отдалечавайки го от Вайолет.

Наблюдавах го, докато политаше към масата. Чинията с рибата се преобърна на пода със силен трясък. Вайолет изглеждаше ужасена, а аз осъзнах, че обичайната глъчка е стихнала и всички погледи са насочени към нас.

Алфред се вторачи намръщено в мен, разтривайки ръката си, сякаш се чудеше дали да се сбие, или не.

— Е — рече, като се прокашля.

— Извинявам се, но тя не правеше нищо лошо. Аз я поканих да ми прави компания. Предложих й да опита храната ми — казах със спокоен, нисък глас. Бях бесен, но трябваше да се сдържам. — Разбирате ли ме? — попитах.

— Да — кимна Алфред и отмести поглед. Обърна се към Вайолет.

— Вярно ли е това, момиче? — попита грубо.

— Да — едва чуто отвърна Вайолет. — Аз отказах, но нали вие казвате, че клиентът винаги има право и си помислих, че бихте искали да приема това, което ми предлага, така че…

Алфред вдигна ръце, за да я накара да млъкне и се обърна към мен.

— Виж, не зная какво се опитваш да направиш, но Вайолет не се предлага — заяви, докато все още разтриваше ръката си. — Ако искаш приятна компания, има дами, на които с удоволствие ще те представя. Зная, че не си тукашен, но това е моят бар и важат моите правила. Ясно? А ти — извърна се към Вайолет, — вън! — изрева и посочи към вратата.

— Скъпа, мога тази нощ да те топля, ако разбираш какво искам да кажа! — подвикна един от клиентите край бара и се протегна, за да я ощипе по дупето. Друг мъж последва примера му и също посегна да я опипа. Но тя се взираше право напред, а сълзите се стичаха по страните й, докато пристъпяше към предната врата.

— Така е най-добре — рече троснато Алфред и скръсти месестите си ръце пред гърдите, когато вратата се затвори с глух удар.

— Тя не ме притесняваше! — извиках и хвърлих гневно няколко шилинга върху масата, преди да пристъпя застрашително към него. По лицето на Алфред пробяга страх. Замислих се дали да не излея яда и притесненията си върху него, но нямаше смисъл. Вайолет си бе отишла. А всяка секунда, която прекарваше навън, означаваше, че е в опасност.

Изхвърчах от бара без да погледна назад и се озовах сред пълен мрак. Само няколко звезди надничаха през прокъсаното сиво одеяло на лондонската нощ. Извадих часовника от джоба си, някога подарен ми от Уитфийлд Съдърланд в Ню Йорк. Въпреки всички тези изминали години, той все още работеше. Наближаваше полунощ. Часът на вещиците.

Високо в небето висеше сребърната луна, а мъглата, стелеща се около порутените сгради около мен, беше толкова гъста, че почти усещах капки роса по кожата си. Вирнах глава и наострих уши като ловджийска хрътка. Чувах смеховете, носещи се от кръчмата, но колкото и усилено да се опитвах, не можех да доловя забързаното туптене на сърцето на Вайолет.

Бях я изгубил.

Огледах се, опитвайки се да се ориентирам. Въпреки че от кръчмата се носеше шумна глъчка, останалата част от района изглеждаше безлюден. Напомняше ми малко на някои от градовете, които видях, докато пътувах с влака от Ню Орлиънс до Ню Йорк — места, толкова опустошени от войната, че никой не бе останал да живее в тях.

Вървях през лабиринта от улици, без да зная къде отивам. Исках да намеря Вайолет. Бях спестил малко пари от заплатата си и бях сигурен, че ще успея да й намеря стая на прилична цена в някой пансион. Но как можех да я открия в непознат град с толкова улици и алеи, че ми се струваха милиони? Беше невъзможно.

След няколко минути стигнах до един парк. Или по-скоро се озовах до зелен участък, който по някое време може би е бил парк. Сега тревата бе пожълтяла, дърветата — изсъхнали, боята върху пейките от ковано желязо се лющеше, а нито една от газовите лампи не бе запалена. Потръпнах. Ако това беше Дътфийлд Парк, то тогава бе идеалното място за убийство.

Наклоних глава. Долових туптене на множество сърца — на зайци и катерици, дори на лисица — и тогава го чух — туп-туп-туп, туп-туп-туп.

— Вайолет! — извиках с пресекващ глас. Скочих пъргаво върху лющещата се ограда и хукнах към гората в средата на парка. — Вайолет! — викнах отново, туп-туп-туп кънтеше по-близо.

И тогава писък разцепи въздуха, последван от оглушаваща тишина.

— Вайолет! — изкрещях, кучешките ми зъби се удължиха. Тичах между дърветата, а краката ми сякаш се носеха по въздуха, а не по чакъла, в очакване да видя Деймън, впил зъби в шията на Вайолет. Деймън, който се извръща към мен, а от брадичката му капе кръв. Деймън, който повдига вежди и ме посреща с единствената дума, която можеше да накара главата ми почти да се пръсне от ярост…

— Помощ! — изпищя девичи глас.

— Вайолет! — извиках, докато се промушвах между дърветата първо в една посока, а сетне в друга, напрегнал сетива до краен предел, за да чуя туп-туп-туп, туп-туп-туп — забързаните удари на сърцето й. И тогава я видях да стои олюлявайки се до една улична лампа. Лицето й беше бяло като престилката, но беше жива. Нямаше кръв.

— Вайолет? — попитах, като забавих крачка. Изсъхналите храсти пукаха под нозете ми. Пътеката в гората, очевидно в по-добри времена, е била предназначена за приятни неделни разходки. Малка тухлена постройка, навярно някога къщичка на пазача, отдавна изоставена, бе кацнала върху билото на полегат хълм. Вайолет се взираше в нея, а устата й се бе разтворила в едно ужасено „О“.

Проследих погледа й, сребристата луна изливаше достатъчно светлина, за да мога да видя яркочервените букви, изписани върху едната стена на сградата, като всяка изпъкваше ясно върху избелелите тухли, сякаш бе осветена от свещ:

Взирах се в думите с чувството, че някой е изкарал всичкия въздух от дробовете ми. Това беше предизвикателство, толкова истинско, все едно ме бе фраснала невидима ръка. Някой ни преследваше. И този някой не беше Деймън. Още по-лошо, ами ако тъкмо Деймън беше в беда? Нямаше да се учудя, ако открия, че брат ми се е озовал в центъра на смъртоносна вампирска вражда. В крайна сметка тъкмо това се бе случило в Ню Йорк.

Примигнах. Бях виждал подобно ужасяващо послание само веднъж в безкрайния си живот — в дома на семейство Съдърланд, когато Лушъс, раболепният слуга на Клаус, осъществяваше желанието на Древните за мъст срещу мен и брат ми. Преди двайсет години едва успяхме да му избягаме. Възможно ли бе сега да се е върнал, за да продължи отмъщението?

Ако Клаус се бе върнал, бях длъжен да предупредя брат си. Внезапно всичко — моите страшни сънища, неспокойните ми чувства — придоби смисъл. Деймън беше в беда. И независимо дали ми харесваше или не, аз бях чул посланието и бях дошъл тичешком. Без значение от всичко останало, връзката ми с убийството вече не беше само интуитивно чувство — сега аз бях част от това. Нямаше връщане назад.

— Помощ! Който и да сте, помогнете! — изпищя Вайолет. Започваше да се паникьосва и очите й се уголемиха.

Изтичах към нея и закрих устата й с длан, за да не извика отново. Може и да преследвах Деймън, но сега аз бях преследваният. Двамата заедно бяхме само две лисици, отчаяно щуращи се из града, без да сме сигурни дали ловецът, господар на съдбите ни, беше пред нас или зад нас в засада, готов да нанесе решителния удар, когато най-малко го очаквахме.