Преследвачът

11

Когато влязох в основното помещение на кръчмата, се запътих към бара, за да си поръчам едно питие и да се овладея. Дали на Марта й е било внушено, че аз съм нападателят й? Дали Деймън й го бе внушил? Беше напълно възможно и колкото повече мислих за това, толкова по-логично ми се струваше. Преди да ме обвини, тя едва бе отворила очи. И отначало дори не ме слушаше, а просто пищеше, сякаш й бе въздействано да го стори. Имаше само двама, които биха могли да й внушат да мисли така: вампирът, когото преследвах до доковете, или Деймън, след като го бях оставил с нея.

Поръчах си уиски и се извърнах към масите. Веднага можех да сведа заподозрените до един.

— Здравей, братко! — викна Деймън и вдигна чашата си в знак на поздрав. — Боя се, че вълненията са те отвлекли от задълженията ти за вечерта. Нали ти трябваше да отбелязваш поръчаните питиета? — попита с надежда. — Изпих малко повече уискита, отколкото възнамерявах, но мисля, че са оправдани, предвид обстоятелствата.

— Защо го направи? — изсъсках, като се плъзнах на стола срещу него. Не спирах да мисля за пронизителния писък на момичето, прозвучал сякаш против волята й.

— Какво съм направил? — попита невинно брат ми и отпи от питието си.

— Знаеш за какво говоря — отвърнах мрачно.

— Не, всъщност не зная. Съжалявам, ако не съм изпълнил задоволително ролята на медицинска сестра на някакво непознато момиче. А ти залови ли убиеца? — повдигна вежди Деймън.

Не си играя игри. Не ме е грижа, че не искаш да помогнеш, но зная, че убиецът е вампир, промърморих под нос с достатъчно нисък глас, така че само Деймън да ме чуе. Ако не друго, стори ми се, че зърнах сянка на изненада да се мярва в очите му. Не можах да го заловя.

И какво от това?, попита след кратка пауза брат ми. Нима през всичките години, през които се скиташ като вампир, никога не си се срещал с някой от нас, като се изключат онези откачалки, вампирите, с които двамата с Лекси живеехте в Ню Орлиънс? Винаги изглеждаш толкова изненадан. Ние убиваме, братко. Това не е новост. Нито пък е особено интересно. Единственото интересно във всичко това, е да те видя как отново и отново усвояваш един и същ урок. Нима това най-сетне не те научи да не се намесваш? Никой не го одобрява. Нито хората, нито вампирите, завърши с усмивка Деймън.

Ледени тръпки полазиха по гърба ми. Нима Деймън ме бе натопил за убийствата? Нима това е бил грандиозният му план? Защото той е знаел, че ще се опитам да помогна. Не можех да се възпра да не се замесвам прекалено надълбоко в проблемите на хората.

Аз не търся проблемите, отвърнах просто. И не ги създавам.

Е, а може би трябва. Те могат да са забавни. Разбира се, този проблем се състои в един глупав и небрежен кръвопиец, който ни оставя да разчистваме мърлявата му работа, рече Деймън замислено.

— Но какъв е смисълът? — продължи с нормалния си глас.

— Какво искаш да кажеш? — учудих се.

— Да речем, че го намериш. Тогава какво? — попита той, преплете пръстите си и отпусна брадичка върху тях.

— Тогава аз… — Запънах се. Щях ли да го убия? Да го предам на полицията?

Деймън ме погледна с развеселено изражение.

— Виждаш ли? Обикновено мислиш твърде много. А сега изобщо не мислиш. Винаги съм смятал, че е за твое добро да бъдеш по-импулсивен, но твоята импулсивност не те води до никъде. И знаеш ли защо? — попита брат ми и се наведе прекалено близо към мен, така че усетих мириса на кръвта в дъха му. Дали бе кръвта на Шарлот? Или на Марта? Или на някой съвсем друг?

— Защо? — попитах на свой ред. Миризмата на кръв ме замайваше.

— Защото не го правиш за себе си. Ти го правиш заради човечеството. Заради по-голямото добро — отвърна Деймън с явен сарказъм в гласа. — Но запомни, че ние вече не сме част от човечеството.

— Тогава защо всячески се стараеш да си част от светските кръгове и си играеш глупави игрички с хората? Защо искаш да се представяш за херцог Деймън или виконт Деймън? След като не сме част от човечеството, защо не се махнеш от обществото? — попитах го. Въпреки думите ми не изпитвах гняв към него. По-скоро исках да разбера какво преследваше брат ми.

— А къде другаде бих могъл да отида? — попита ме на свой ред Деймън с блуждаещ поглед. Но внезапно се ухили и замечтаният израз в очите му можеше да мине за игра на светлината. — Аз съм част от светските кръгове, защото мога да го постигна чрез внушението. Защото там ми е интересно. А моето удоволствие е единственото, което има значение.

— Наистина ли? — изсъсках аз. Забелязах, че той не продължи с изявлението как другата цел в живота му е да превърне моя в истински ад, но не го споменах на глас.

— Да… Е, братко — рече Деймън, пресуши бирата си и млясна с устни. — Наистина се позабавлявах, но ако ме извиниш, имам планове за вечеря.

— Чудесно — отвърнах, тъй като не желаех да чувам какви са плановете му за вечеря. Когато Деймън се изправи, за да си тръгне от кръчмата, Вайолет се приближи боязливо до нас.

— Тръгваш ли си вече? — попита тя и се намръщи.

— Ужасно съжалявам, но както казах на Стефан, имам уговорка за вечеря, която не мога да пропусна — отвърна Деймън, наведе се и й целуна ръка.

— Но вече е толкова късно — нацупи се момичето.

— Да, но утре ще се видим. Нали, скъпа? — усмихна се брат ми.

— На партито на пристанището? Разбира се! — зарадва се Вайолет.

Пристанището? Може би бягащата сянка, която преследвах по-рано вечерта, също щеше да е там, ако поканените включваха и неживите.

— Ще бъде парти, за което си заслужава да умреш — рече Деймън с многозначителна усмивка, която накара кожата ми да настръхне. Когато бяхме човешки същества, Деймън имаше своята тъмна страна, но винаги беше самият себе си. Сега нямах представа кой е истинският Деймън, нито на какво да вярвам.

— Ще бъдем там — увери го Вайолет твърдо.

— Ще се видим по-късно, братко — подхвърли Деймън и се запъти към вратата, без да се обръща назад.

Аз също се изправих и почувствах как ми се завива свят.

— Да вървим, Вайолет — подканих я.

Тя кимна, без да си направи труд да каже на Алфред, че си тръгва. Нямаше значение. Кръчмата приличаше на филиал на полицейски участък. Всъщност в момента повечето от клиентите бяха полицаи, преглеждаха бележките си и се качваха на горния етаж да проверят Марта. От време на време поглеждаха към мен и драскаха нещо в бележниците си. Не можех да остана по-дълго.

Вайолет ме хвана под ръка и ние се отправихме към хотела. Тя беше мълчалива и угрижена, потопена в мислите си. Знаех, че тазвечерните събития само са й напомнили за Кора, но не ми идваха думи, с които да я утеша, вече не.

— Добре ли си? — попита Вайолет плахо, когато стъпихме върху тъмния, плюшен килим във фоайето на хотела. Беше толкова мило, че е загрижена за мен в толкова тежки времена за нея, та сърцето ми едва не се пръсна от мъка и жал.

Насилих се да се усмихна.

— Ще бъда — уверих я, но тя знаеше, че лъжа. Смъртта ме заобикаляше и беше само въпрос на време, преди да ме връхлети — или аз да се освободя. Независимо от всичко щеше да се пролее кръв.