Преследвачът

16

В ранното ми юношество, целуването беше игра, която започнахме да играем, когато гоненицата започна да ни се струва твърде детинска. Беше развлечение, забавление и караше сърцата ни да препускат възбудено по време на иначе скучните пикници. Целувал съм се с Клементайн Хавърфорд, Амилия Хок, Розалин Картрайт и всички останали приятелки в игрите. Целуването беше приятно, но никога толкова разтърсващо, че да промени живота ми.

Но после целунах Катрин Пиърс и нищо оттогава не е същото. Сякаш всички онези целувки бяха просто бледи сенки на насладата, която изпитвах, когато устните на Катрин бяха близо до моите. Когато бях заобиколен от силното й ухание на джинджифил, примесено с лимон, се ръководех единствено от инстинктите си. Бих направил всичко за една целувка.

И разбира се, неутолимото желание бе това, което промени изцяло живота ми. Катрин беше като Елена от Троя, слагайки началото на вечност от разрушение. При все това съм сигурен, че ако някога се озова на крачка от смъртта, ще затворя очи и ще си представя как устните на Катрин докосват моите.

Вайолет искаше нещо, което не можех да й дам. Тя искаше любов, а всичко, което имаше за нея в сърцето ми, беше привързаност. Но може би това беше по-добро от желанието. В крайна сметка нали тъкмо желанието ме бе убило.

През есента плътните дъждовни облаци често надвисват ниско в небето над Айвънхоу, обгръщайки цялата ферма в тъмна, сумрачна мъгла, без значение кое време на деня беше. Днес не беше изключение. Красивата сутрин бе отстъпила пред гъстата, следобедна мъгла с обещание за дъжд. В полумрака на колибата си наблюдавах как Вайолет отслабва все повече и повече. И ето че бяхме само ние и Смъртта — могъщият трети участник в моето бдение над Вайолет.

— Моля те, Стефан! — извика Вайолет, докато се мяташе яростно. Едва се бе събудила. Побързах да потопя кърпата в студена вода и да я сложа на челото й. Коленете ми се бяха схванали, тъй като бях прекарал в една и съща поза с часове, но не исках да я оставям сама нито за миг. Не знаех дали виковете й се дължаха на трескавия сън или бяха знак, че се връща към замаяното състояние на полусъзнание.

Очите на Вайолет се отвориха, а очите й бяха забулени като мътно мляко. Тя ги присви и се втренчи в мен.

— Стефан, моля те! Моля те, просто ме убий! Приключи сега — изхъхри тя. Дишането й стържеше като ръждясала пила върху метал. По ъгълчетата на устните й бе избила белезникава пяна, а ръцете й бяха издрани до кръв от ноктите, които бе забивала в съня си, сякаш искаше да се изтръгне от собственото си тяло. Възпирах я, доколкото можех, ала въпреки това изглеждаше така, сякаш бе тичала през гъст трънак. Сега вече нямаше сили да се мята и можеше единствено да примигва и да диша накъсано.

Поклатих мрачно глава. Искаше ми се да можех да направя това, за което ме молеше — да сложа край на мъките й и да й помогна да си отиде в мир. Ала колкото и да ме умоляваше, не можех да се принудя да го сторя. Бях си обещал, при това нееднократно, че никога повече няма да отнема човешки живот. Навярно беше егоистично от моя страна, ала можех единствено да облекча, доколкото бе по силите ми, последните й мигове.

— Моля те! — Гласът й се извиси като писък. В далечината се разнесе крясък на кукумявка. Горските създания се оживяваха през нощта. Можех да помириша кръвта им и да чуя туптенето на сърцата им. И макар че Вайолет не можеше да ги чуе толкова ясно като мен, знаех, че усеща присъствието им.

— Много скоро ще бъдеш на по-добро място — промълвих, надявайки се с цялото си сърце да й казвам истината. — Много скоро ще намериш покой. Ще ти бъде по-добре, отколкото тук или в Лондон — дори по-добре, отколкото в Ирландия. Ще се чувстваш по-добре, отколкото би могла да си представяш, по-добре, от което и да е друго място.

— Стефан, боли — изстена Вайолет, замята се буйно в леглото и запрати завивките на пода. Отново отвори очи.

— Шшт — промърморих и се протегнах към ръката й. Ала тя се отдръпна от мен, спусна крака от ръба на леглото и хукна към вратата, докато омотаните чаршафи и завивки метяха пода зад нея.

— Вайолет! — скочих, събаряйки с трясък стола зад гърба си. Тя вдигна ловко резето и изтича в нощта. Вратата се хлопна.

Мигом хукнах след нея. Озърнах се на всички посоки, като очите ми бързо се приспособиха към мрака отвън. Беше тъмно като в рог, а дърветата, заобикалящи колибата, които обикновено създаваха у мен усещане за уют, сега ме накараха да осъзная, че тя би могла да е навсякъде.

Подуших въздуха, внезапно наситен с острия мирис на кръв и затичах към източника.

— Вайолет! — изкрещях в нощта. Осъзнавах, че някой от семейство можеше да ме чуе, ала не ме бе грижа. Трябваше да я намеря. Прескочих телената ограда на кокошарника.

Там, коленичила, с рокля, лице и ръце оплескани в кръв, беше Вайолет. В скута й лежеше мъртво пиле, вратът му бе прекършен, а от раната на гушата му бликаше кръв. Кръвта се стичаше по лицето на Вайолет, а зъбите й, все още нормални, блестяха на лунната светлина.

Внезапно тя се наведе и започна да повръща. Цялото й тяло бе плувнало в пот и аз не можех да определя дали умира, или се съживява.

— Толкова съжалявам! — промълви момичето с обляно от сълзи лице. — Не исках да го направя.

Твърде добре познавах вината, която я измъчваше в момента. Улових безмълвно ръката й, помогнах й да се изправи и я поведох обратно към колибата. Затворих вратата и се обърнах към нея. Вайолет приседна на ръба на леглото с нещастно изражение. Косата и корсажа й бяха целите изцапани с кръв.

— Сърдит ли си ми? — попита с тънък глас.

Поклатих мълчаливо глава, помогнах й да си легне и да се сгуши върху белите ленени чаршафи и я завих. Отворих прозореца с надеждата, че есенният въздух ще й донесе известно успокоение.

— Бях толкова гладна — рече тя отмаляло. — И все още съм.

— Зная — кимнах. Пилешката кръв не можеше да й помогне. За да се превърне във вампир, се нуждаеше от човешка кръв. — Зная колко е трудно. И зная, че страдаш — изрекох безпомощно. Тя кимна. В ъгълчето на устата й бе останала капка пилешка кръв. — Но не забравяй, че отиваш на по-добро място. Аз искрено вярвам в това. Зная, че е болезнено, ала след болката идва успокоение и покой.

Предполагам, че се надявах на това и заради себе си. В крайна сметка аз бях виновникът за всичко. Отново и отново премислях случилото се. Логичната част от ума ми казваше, че това би могло да се случи, независимо дали аз съм замесен, или не. Всъщност, ако с Вайолет никога не се бяхме срещнали, работодателят й би могъл да я изхвърли на улицата, където би могла да попадне на всеки.

Или може би е била на прага на дълъг, щастлив живот.

— Стефан… аз — заговори Вайолет, като дишаше тежко при всяка дума.

— Всичко е наред. Върви и намери покой — казах аз. Не бях имал възможността да се сбогувам с Кали. Сега знаех, че най-доброто, което можех да сторя за Вайолет, бе да й вдъхна увереността, че е хубаво да си отиде.

— Но… аз… — едва се изтръгнаха думите от устните й, дишането й ставаше все по-тежко и накъсано. Наведох се по-близо, за да я чуя, ухото ми бе само на сантиметри от устата й, когато ужасен, нечовешки писък разцепи внезапно нощта.

Но не беше Вайолет. Идваше от имението.

Откъснах поглед от Вайолет и хукнах към къщата, страхувайки се от най-лошото.