Преследвачът

1

Слънчевият лъч чертаеше причудливи шарки по грубо издяланите греди в просторната кухня на Абът Манър, където работех като надзирател. Въздъхнах със задоволство, докато се взирах през дебелите стъкла на прозорците към тучните зелени поля, заобикалящи къщата. Въпреки усърдните грижи на госпожа Дъкуърт, преданата икономка на имението Абът, виждах миниатюрни цветни прашинки да танцуват сред ярките лъчи. Уютната, удобна обстановка ми напомняше за имението Веритас, където цветният прашец от магнолиевите дървета нахлуваше през отворените прозорци и покриваше цялата стая с фин слой прах.

— Би ли ми подал ножа, Стефан? — попита Дейзи, една от младите прислужници, като примигна кокетно с дългите си мигли към мен. Дейзи беше местно момиче, което госпожа Дъкуърт наемаше понякога да помага през деня в кухнята. Нисичко момиче с къдрава кестенява коса и вирнато носле, обсипано с лунички, тя ми напомняше за Амилия Хок, една от приятелките ми от моето детство в Мистик Фолс. Навярно сега Амилия има деца на възрастта на Дейзи, осъзнах аз.

— О, разбира се, скъпа Дейзи — отвърнах с подчертан южняшки акцент, като се поклоних дълбоко пред момичето. Дейзи винаги ме дразнеше колко по американски съм говорел, а аз се забавлявах с безгрижните ни словесни престрелки. Тя бяха невинни и игриви — едно напомняне, че думите невинаги носят скрит подтекст.

Извадих ножа от чекмеджето и й го подадох. Дейзи избра една краставица от голямата дървена купа, остави я върху масата и прехапа съсредоточено устни.

— Оу! — изписка миг по-късно, дръпна рязко пръст от краставицата и ръката й се стрелна към устните й. Извърна се към мен с окървавена ръка.

Усетих как кучешките ми зъби се издължават под венците. Преглътнах и отстъпих, опитвайки се да спра трансформацията, докато още имах възможност.

— Стефан, помогни ми! — извика Дейзи умолително.

Олюлях се назад, когато мирисът на кръв нахлу в ноздрите ми и се просмука в мозъка ми. Представих си сладкия вкус на течността върху езика ми.

Грабнах една кърпа и я тикнах към прислужницата. Стиснах здраво очи, но така металният мирис на кръвта стана още по-силен.

— Ето! — избъбрих грубо и наслуки залюлях кърпата към нея. Но тя не я пое и аз отворих едното си око, сетне другото. Дейзи стоеше там с протегнати ръце, ала нещо в нея бе различно. Примигнах отново. Не ми се привиждаше. Провисналата й кафеникава коса се бе превърнала в блестящ водопад от огненочервени къдрици, белите й кръгли бузи бяха хлътнали, оформяйки остро лице с високи скули, чието вирнато носле бе осеяно с лунички.

Някак си Дейзи бе изчезнала и една нова фигура се бе появила на нейно място.

— Кали? — изграчих, като се опрях в дървената маса, за да не падна. Кали Галахър — пламенна, непокорна, безумно лоялна, загинала от ръката на Деймън — стоеше право пред мен. Мислите ми се завъртяха в бясна вихрушка. Ами ако не бе умряла наистина? Би ли могла по някакъв начин да е избягала в Англия и да е започнала наново живота си? Знаех, че в това няма смисъл, но ето че сега тя стоеше пред мен, прекрасна както винаги.

— Стефан… — прошепна и наклони лице към мен.

— Кали! — усмихнах й се и кучешките ми зъби се прибраха. Усетих забързан ритъм в гърдите си, сянка от човешките емоции, които Кали ми бе помогнала да си спомня. Пристъпих към нея, ръката ми докосна рамото й, вдъхнах уханието й на свежи ябълки и прясно окосено сено. Но когато примигнах отново за да я видя по-добре, всичко в нея се промени. Устните й бяха разтворени прекалено широко, зъбите й бяха твърде бели, а очите — кървясали. Въздухът се изпълни с ухание на джинджифил и лимон.

Примигнах ужасено. Страхът смрази кръвта във вените ми. Възможно ли бе…

Беше Катрин. Катрин. Първата жена, в която вярвах, че съм влюбен. Вампирката, която открадна сърцето ми с едничката цел да открадне душата ми.

— Остави ме! — изкрещях дрезгаво и толкова бързо се отдръпнах назад, че кракът ми се закачи в този на масата. Стегнах се. Знаех, че трябва да се махна по-далеч от нея. Тя беше дявол. Тя ме бе унищожила. И въпреки всичко изглеждаше толкова красива. Дяволито изражение танцуваше върху лицето й.

— Е, здравей, Стефан — изрече тя с нежния си, мелодичен глас, докато приближаваше към мен. — Изплаших ли те? Изглеждаш, сякаш си видял призрак!

— Ти си мъртва — изломотих, все още неспособен да повярвам, че стои пред мен.

Тя се засмя, звук топъл и обгръщащ като уиски в студена зимна нощ.

— Не съм ли била винаги? Радвам се да те видя. Изглеждаш добре. Макар че може би си малко твърде блед — додаде укорително.

— Как се озова тук? — попитах накрая. Тялото й бе изгорено, погребано в църквата във Вирджиния отвъд океана. При все това, не можеше да се отрече, че тя стоеше на не повече от два метра от мен в кухнята на семейство Абът.

— Трябваше да те видя — пророни Катрин и прехапа долната си устна с идеално белите си зъби. — Ужасно съжалявам, Стефан. Чувствам, че помежду ни останаха толкова недоразбрани и недоизречени неща. Никога не ти обясних истински себе си или моята истинска природа. Мислиш ли, че ще можеш някога да ми простиш?

Улових се, че кимам, въпреки омразата ми заради това, което ми бе сторила. Знаех, че трябва да избягам, ала не можех да откъсна поглед от огромните очи на Катрин. Не бях под въздействие на внушението. Беше по-лошо. Бях движен от любов. Протегнах се неуверено и пръстите ми се плъзнаха леко по кожата й. Беше гладка и аз тутакси изпитах непреодолимото желание да я докосвам отново и отново.

— Сладкият ми Стефан — изгука Катрин, като се наведе към мен. Устните й, нежни като листенца на цвете, докоснаха бузата ми. Желанието ми, потискано двайсет години, се отприщи. Не ми пукаше за миналото. Не ми пукаше какво бе направила с мен и брат ми. Желаех я. Устните ми откриха жадно нейните и я целунах. От гърдите ми се изтръгна дълбока въздишка на щастие и задоволство.

Тя се отдръпна, а аз вдигнах поглед към лицето й. Очите й бяха изпъкнали, а острите кучешки зъби блестяха на слънчевата светлина.

— Катрин! — ахнах. Но не можех да избягам. Леденостудените й ръце вече обвиваха врата ми, привличайки ме към нея и тогава усетих остра болка да пронизва гърлото ми. Опитах се да побягна, но болката се разпространи, обхвана цялото ми тяло, докато достигна глъбините на душата ми…

Всичко около мен потъна в мрак.

И тогава чух остро и настоятелно чукане.

— Катрин? — Заопипвах слепешком наоколо, когато осъзнах, че целият съм плувнал в пот. Примигнах. Над главата ми беше наклоненият покрив на сламената ми колиба. Слънчевите лъчи струяха през пролуките на тавана.

Измъкнах се от леглото и нахлузих панталоните и ризата.

— Влезте! — извиках.

Вратата се отвори и госпожа Дъкуърт нахлу шумно. Върху кръглото й, зачервено лице бе изписана искрена загриженост.

— Добре ли си? — попита тя.

— Добре съм. Просто лош сън — промърморих, като пристъпвах смутено от крак на крак. Дали беше само сън? От години не се бях сещал за нея, но в съня ми Катрин беше толкова реална, толкова жива.

— По-скоро си имал кошмар — заяви убедено госпожа Дъкуърт, като скръсти ръце пред внушителния си бюст. — Чух те да крещиш през вратата. И дяволски ме изплаши, насмалко да реша, че си бил нападнат от някоя от онези горски лисици. Госпожа Медлок от фермата на Еванс каза, че онзи ден една от тази напаст докопала пилетата им. При това посред бял ден!

— Кошмар… — повторих, като се подпрях на дървения стълб на леглото. Слънцето тъкмо бе започнало да залязва зад хоризонта и гората, която се виждаше през прозореца, бе окъпана в кехлибарена светлина.

— Да — повтори госпожа Дъкуърт търпеливо. Върху роклята си на сини и бели карета бе завързала бяла колосана престилка, а посивялата й коса бе опъната отзад на тила в стегнат кок. От двайсет години беше прислужница в имението и с майчинска загриженост ръководеше всичко, което ставаше в къщата. Джордж Абът винаги се шегуваше, че тя, а не той, е истинският господар. Видът й ме успокои, напомни ми, че случилото се е само в главата ми, че тук съм в безопасност. — Само се надявам да не те е чула господарката. Не би искал тя да си помисли, че си обладан.

— Не и аз — троснах се нетърпеливо, грабнах завивките и отново ги хвърлих върху леглото. Не ми харесваха простодушните намеци на икономката, а и ме дразнеше това, че никога не можеше да изрече едно правилно граматически изречение. — Имаш предвид, че колибата е обладана, което не е вярно — додадох припряно.

— Не, имах предвид теб — настоя госпожа Дъкуърт. — Трябва да има нещо, което те тормози. Не ти дава покой.

Сведох поглед към грубите, неравни дъски на пода. Вярно беше. Въпреки че бях избягал от родината си, виденията от миналото продължаваха да ме преследват. Понякога, когато сънувах двама ни с Деймън като деца, как препускаме с конете през горите на Вирджиния, сюрреалистичните откъслеци бяха приятни. Друг път ми напомняха, че въпреки че ми бе отредено да живея вечно на земята, част от душата ми винаги ще бъде в ада.

— Няма значение — рече госпожа Дъкуърт и плесна живо с ръце. — Дойдох, за да те извикам за неделната вечеря. Момчетата не спират да питат за теб — додаде жената и лицето й се озари от нежна усмивка, както винаги когато говореше за Люк и Оливър, двете малки момчета на Абът.

— Разбира се — кимнах. Обичах неделните вечери; Те бяха непринудени и шумни, придружени с вкусна храна и незлобливи препирни между Люк и Оливър. Баща им, Джордж, подхвърляше на коленете си четиригодишната Ема, докато майка им Гъртруд съзерцаваше с горда усмивка потомството си. А аз седях в далечния край на масата, благодарен за това, че бях част от пасторалната картина. Те бяха просто едно нормално семейство, което се наслаждаваше на типичната неделна вечер. И за мен нямаше нищо — нито великолепните имения в Сан Франциско, нито пищните приеми с блестящи сребърни прибори и искрящо шампанско — което би могло да се сравни с това преживяване.

Пристигнах в Абът Манър миналата есен само с ризата на гърба си и една кобила, която спечелих на карти в един пристанищен бар в покрайнините на Саутхамптън. Тя беше черна красавица, която ми напомняше за Мезаноте, моят кон от детството ми във Вирджиния. Кръстих я Сегрето, думата означаваше „тайна“ на италиански, и двамата бродихме около месец из английската провинция, преди да пристигнем в Айвънхоу, град на около осемдесет километра от Лондон. Докато търсех някой, който да купи Сегрето, ме насочиха към Джордж Абът. След като изслуша моята внимателно съчинена тъжна история, той ми предложи едновременно справедлива цена за коня и работа като надзирател в имението му.

— По-добре побързай — прекъсна спомените ми госпожа Дъкуърт. Излезе от колибата ми и затвори шумно вратата.

Погледнах набързо отражението си в малкото огледало, което висеше над скромния ми сандък с чекмеджета. Пригладих кестенявата си коса и прокарах език по венците. Кучешките ми зъби вече се появяваха рядко, поне не и докато бях буден. Дори започнах да ловя плячката си с лък и стрела, а след това изстисквах кръвта в чаша и я изпивах, докато си почивах край огъня. Припомних си как приятелката ми Лекси се опитваше да ме накара да пия чай от козя кръв в дните ми като млад вампир, когато създадох истински хаос в Ню Орлиънс. Тогава не желаех да вкуся подобна напитка, смятайки козята кръв за оскърбление към вкуса на истинската кръв — плътен, сладък, човешки.

Ако можеше само да ме види сега, помислих си тъжно. Понякога ми се щеше тя да е тук, особено през дългите тъмни нощи. Би било хубаво да имам някой, с когото да поговоря, а Лекси ми беше истинска приятелка. Но двамата се разделихме, когато наближихме Британия. Тя реши да отиде на континента, а аз избрах да остана и да видя какво може да ми предложи тази страна. И за двамата беше добре. Въпреки че се разделихме приятелски, виждах, че понякога тя се дразнеше от склонността ми към меланхолия. Не я обвинявах. Аз самият се дразнех от себе си, искаше ми се просто да продължа напред. Исках да мога да флиртувам с Дейзи, без да се страхувам, че кучешките ми зъби ще се появят. Да обсъждам с Джордж предишния си живот в Америка, без да се притеснявам, че бих могъл да се изпусна, че съм бил свидетел на Гражданската война. Но най-много от всичко исках да изтрия Деймън от съзнанието си. Чувствах, че да бъда самият себе си, да разчитам единствено на собствените си способности, е това, от което се нуждаех, за да продължа напред. Докато един кошмар не ме запрати обратно в бездната на нещастието и отчаянието.

Но само ако го позволя. Научих се, че спомените са точно това — спомени. Те не притежават силата да ме наранят, освен ако не им позволя. Научих се, че мога да вярвам на хората. А късно през нощта, с тяло, стоплено от кръвта на някой язовец, заслушан в горските звуци, се чувствах почти щастлив.

В живота ми имаше малко вълнение и приключения. Това, което имаше в изобилие — и за което бях благодарен — беше ежедневието. Работата ми не се отличаваше от това, което правех през младостта си във Вирджиния, когато баща ми ме подготвяше един ден да поема ръководството на имението Веритас. Купувах добитък, надзиравах конете и ремонтирах всичко, което се нуждаеше от поправка. Знаех, че Джордж е доволен от работата ми и дори утре предстоеше да заминем за Лондон, за да обсъдим финансовото състояние на фермата, което беше истински знак, че ми вярва. Всъщност изглежда цялото семейство Абът ме харесваше и аз с изненада установих, че чувствата ни са взаимни. Знаех, че след няколко години щеше да се наложи да се преместя, след като те неминуемо щяха да забележат, че не остарявам като тях. Но дотогава можех да се радвам на спокойния си живот, който ми бе отреден засега.

Извадих бързо сакото от мериносова вълна, една от многото дрехи, които Джордж ми бе дал през няколкото кратки месеца, откакто бях в Абът Манър. Наистина той доста често обичаше да казва, че ме възприема като свой син — сантименталност, която едновременно ме топлеше и развеселяваше. Само ако знаеше, че всъщност той е с няколко години по-млад от мен. Този достоен мъж възприемаше много сериозно бащинските си грижи и задължения и макар че никога не би могъл да замени истинския ми баща, жестът му искрено ме трогваше и го приемах с радост и благодарност.

Без да си давам труд да залоствам вратата на колибата си, поех нагоре по хълма към къщата, като си подсвирквах някаква мелодия. Чак като стигнах до припева, осъзнах коя е — „Боже, спаси Юга“, една от любимите на Деймън.

Намръщих се, стиснах устни и взех на бегом стъпалата до задната порта на имението. След двайсет години всеки спомен за Деймън беше рязък и ненадеен като тътен на гръмотевица в сух и горещ летен ден. Все още си го спомнях — мрачните му сини очи, кривата му усмивка, саркастичната му интонация с лек южняшки акцент — така ярко, все едно съм го видял преди десет минути. Къде ли бе той сега?

Би могъл дори да е мъртъв. Мисълта изскочи в съзнанието ми отникъде. Притеснено побързах да я пропъдя.

Когато стигнах до къщата, отворих вратата. Семейство Абът никога не я заключваха. Нямаше нужда. Следващата къща беше на десетина километра надолу по пътя, а градът на още три по-нататък. Градът беше малък и имаше само една кръчма, поща и железопътна гара. Едва ли в цяла Англия съществуваше по-безопасно място.

— Стефан, момчето ми! — посрещна ме нетърпеливо Джордж, като излезе от всекидневната в преддверието. Замаян и леко пиян от изпитото преди вечерята шери, господарят на имението беше зачервен и изглеждаше още по-закръглен от предишната седмица.

— Здравейте, сър! — поздравих го жизнерадостно и погледнах надолу към него. Той беше малко над метър и петдесет, а пълната му фигура явно беше неговият начин да компенсира ниския му ръст. Наистина понякога се тревожех за конете, когато на Джордж му хрумнеше да поязди из гората.

Но въпреки че останалите слуги понякога му се подиграваха заради тежката и тромава фигура и склонността му да си попийва, аз не виждах у него нищо друго, освен приятелство и добронамереност. Той ме беше приел в дома си, когато нямах нищо, и не само ми бе дал покрив над главата, но и надеждата, че отново мога да общувам и бъда приятел с човешките същества.

— Малко шери? — попита Джордж, изтръгвайки ме от унеса.

— Разбира се — откликнах любезно, докато се настанявах в едно от удобните кадифени кресла във всекидневната — малко и уютно помещение с ориенталски килими, осеяни с кучешки косми. Гъртруд Абът имаше слабост към кучетата във фермата и ги пускаше в къщата, когато валеше — което беше почти всеки ден. Стените бяха покрити с портрети на роднини на Абът, както подсказваха трапчинките им. Това ги правеше — дори строгият портрет на прачичото Мартин, който висеше над бара в ъгъла — да изглеждат почти приятелски.

— Стефан! — извиси се детски писък, когато двамата синове на Абът нахлуха в стаята. Първи беше Люк, палаво тъмнокосо хлапе с лизнат кичур коса, който стърчеше, колкото и да се стараеше майка му да го приглажда надолу към челото. Следваше го Оливър, седемгодишен, със сламеноруса коса и ожулени колене.

Усмихнах се, когато Оливър обви ръце около краката ми. В косата му стърчеше заблудена сламка от обора, а луничавото му лице бе изплескано с пръст. Навярно с часове е бил в гората.

— Преследвах заек! Беше ей толкова голям! — заяви Оливър и разпери широко ръце.

— Толкова голям? — повдигнах учудено вежди. — Сигурен ли си, че е било заек? Да не е било мечка? — Светлите очи на Оливър се уголемиха като чинии, а аз сподавих усмивката си.

— Не беше мечка, Стефан! — намеси се Люк. — Беше заек и аз бях този, който го застреля. Куршумът на Оливър само го одраска.

— Не е вярно! — викна брат му сърдито.

— Тате, кажи на Стефан! Кажи му, че аз го застрелях!

— Хайде стига, момчета — усмихна се с обич Джордж на двамата си малки синове. Аз също се ухилих, въпреки съжалението, което ме прободе в най-съкровеното кътче на съществото ми. Това беше толкова позната сцена, която знаех, че се разиграва във всички домове по света: синовете постоянно се караха, бунтуваха и порастваха, а сетне цикълът отново се повтаряше. С изключение на случая с брат ми и мен. Като деца двамата бяхме точно същите като Оливър и Люк. Бяхме груби и безцеремонни, не се бояхме да се сбием и да си погодим кални номера, защото знаехме, че пламенната ни, неувяхваща вярност един към друг ще ни подтикне само след миг да си помогнем взаимно. Преди Катрин да застане помежду ни и да промени всичко?

— Сигурен съм, че Стефан не желае да слуша момчешките ви препирни — додаде Джордж и отпи голяма глътка от шерито си.

— Нямам нищо против — заявих и разроших косата на Оливър. — Но мисля, че трябва да те убедя да ми помогнеш, за да разрешим заедно един проблем. Госпожа Дъкуърт каза, че в гората се е появила лисица, която краде пилетата от курника на Еванс и аз съм сигурен, че само най-добрият ловец в Англия ще може да убие този звяр.

— Наистина ли? — очите на Оливър се разшириха.

— Наистина — кимнах. — Този, който може да я убие, е някой дребен, бърз и много, много умен. — Видях как лицето на Люк се оживи. Почти на десет, той може би се чувстваше твърде голям, за да се включи в играта, но знаех, че много му се искаше. На тази възраст Деймън беше същият — твърде изтънчен, за да го заловят, че се наслаждава на игрите, с които се забавлявахме край потока, но в същото време ужасен, че може да пропусне нещо интересно.

— И може да вземем и брат ти — сниших заговорнически глас и смигнах, като улових погледа на Джордж. — Тримата ще образуваме най-добрата ловджийска дружинка от тази страна на Лондон. Лисицата няма никакъв шанс.

— Звучи като страхотно приключение! — заключи важно Джордж тъкмо когато жена му Гъртруд влезе в стаята. Червената й коса бе прибрана назад и подчертаваше шпица по средата на челото й. Носеше на ръце четиригодишната си дъщеря Ема. Момиченцето имаше копринено мека руса коса и огромни очи и често приличаше повече на горска фея или дух, отколкото на човешко същество. Тя ме дари с голяма усмивка, а аз й се усмихнах в отговор, усещайки как щастието струи от глъбините на съществото ми.

— Ти ще дойдеш ли, тате? — попита Оливър. — Искам да видиш какъв страшен ловец съм.

— А, познаваш ме — поклати глава баща му. — Само ще подплаша лисицата в храсталака. Ще ме чуе от километър.

— Стефан може да те научи да бъдеш тих! — не се предаваше Оливър.

— Стефан вече достатъчно учи този стар мъж да управлява фермата си — засмя се унило Джордж.

— Струва ми се, че тази вечер май всички преувеличаваме — възразих добродушно. Макар че работата не беше лека, аз искрено се наслаждавах на времето, което прекарвах във фермата на Джордж. Беше съвсем различно от начина, по който се чувствах във Веритас, когато работех под напътствията на баща си. Тогава негодувах, че ме държат във фермата, вместо да ме изпратят в университета във Вирджиния. Мразех да усещам как баща ми постоянно ме съди и преценява, чудейки се дали съм достоен да поема имението. Но със семейство Абът се чувствах уважаван и ценен заради качествата ми.

Отпих голяма глътка от шерито и се облегнах назад в креслото, отърсвайки се от тревожните образи от кошмара ми преди малко. Катрин беше мъртва. Имаше голяма вероятност и Деймън също да е мъртъв. Това бе моята реалност сега.